Политически нагласи и валутен съвет

Ситуацията в навечерието на 1997 г.

Тази реакция на “общественото мнение” в създалата се ситуация е правилна и икономически единствено разумната. По-добрата и навременна информация за политиката на централната банка и състоянието на отделните банки вероятно би допринесла за по-бързо разпадане на доверието, по-разделително отношение към отделните банки и по-ниски загуби на спестителите. Затвореността и агрегирания характер на знанията за банките поначало са препятствие пред разумния избор на спестителите в коя банка да държат парите си. Техният “агрегиран” отговор през 1995 г. и особено 1996-1997 г. бе да не държат парите си в никоя банка.

Периодът октомври 1996 г. - февруари 1997 г. е период на обсъждане на възможностите и опасностите от въвеждане на валутен съвет. Противоположно на по-късни тълкувания, както стана дума, идеята не дойде от МВФ, а бе предложена като решение първоначално от български наблюдатели и институции.

Но включването на МВФ в дебата непосредствено преди президентските избори от 1996 г. има силно въздействие върху политическата среда, в която окончателно по-сетне се налага идеята за валутен съвет. То придаде конкретна форма на това решение на кризата, доколкото е обвързано с подразбирана (и по-късно обещана) подкрепа на платежния баланс. От друга страна жестът на МВФ тогава означава залог върху новото начало в българската политика, което да придаде авторитет и привнесе доверие в новата система. В дебата участват новоизбраният президент, правителството, народни представители, бивши и тогавашни ръководители на централната банка, търговските палати, чужди инвеститори, мисиите на МВФ и Световната банка, инвестиционни банкери, български и външни наблюдатели.

Тематиката и участниците в обсъждането се структурират по следния начин:

• 
  въпросът кой ще въвежда валутния съвет придобива важност за политиците,²
  
• 
  техническите параметри на това как ще стане въвеждането остават работа на МВФ и рядко се обсъждат публично.
  

Абстрактно погледнато политическият избор е между следните няколко алтернативи:

а) поддържане на стария маниер на парична политика – тази опция е политически невъзможна;

б) поддържане на плаващ валутен курс с предварително известна амплитуда на промените - тази опция е съмнителна за инвестиралите в български дългови инструменти и за официалните кредитори (МВФ и ЕС), от които се очаква да финансират излизането от кризата на 1996-1997 г.;

в) функциониране на централната банка като валутен съвет, но без фиксиране на валутния курс със закон – тази опция изисква доверие към централната банка, нейния управляващ екип и българската национална валута, това доверие липсва изцяло или частично;³

г) въвеждане на валутен съвет и номинално запазване на паричната политика и на БНБ като политическа институция – тази опция изглежда най-приемлива, защото запазва някаква форма на политическо присъствие;

д) валутна субституция – определена твърда валута или всички валути са обявени за законно платежно средство, хората и организациите сами избират в коя валута да извършват разплащанията си; тази опция позволява свободно формиране на разменния курс според търсенето и предлагането на валути и премахването на БНБ.

Очевидно е, че вариант “г” е единственият политически приемлив вариант, макар специалистите да клонят към някой от другите варианти, включително “д”.

В този период има една институция, работеща на доброволни начала, която има предвид и предлага алтернативни решения в зависимост от политическите сценарии. Това е Съветът по икономическа политика на новоизбрания, но не встъпил в длъжност президент Петър Стоянов. По времето декември 1996 г. - февруари 1997 г. съветът обсъжда вероятността на различните сценарии и предлага изход и от най-неблагоприятния развой - вдигане на забраните за сделки в чужда валута, признаване на фактическата подмяна на лева като платежно средство, в случай, че правителството на социалистите остане на власт при липса на съгласие от страна на опозицията, което всъщност би означавало невъзможност на подкрепено от МВФ въвеждане на валутен съвет.

Опитът и отношението към него

Това подхранва обвиненията, че стопанската политика на страната не се прави в България. А правителството не се опитва да построи виждане за това “какво следва след тригодишното споразумение”, “какво след 2001 г.?”

Всъщност основният въпрос е доколко вътрешната последователност на системата на валутния съвет е в състояние да се възпроизвежда; доколко тя поражда доверие в самата себе си? Отговорът на този въпрос може да се търси както в областта на политиката, така и в областта на практическото боравене с парите и паричните институции от страна на членовете на обществото.

Известен факт е, че от средата на февруари 1997 г. до юридическото въвеждане на валутния съвет през юли същата година централната банка не финансира правителството и търговските банки, оперирайки така, сякаш е въведен валутен съвет. Това поведение на БНБ бе техническото основание за постигнатото през април с.г. споразумение между МВФ и служебното правителство, отворило вратите за съгласие с другите кредитори от Парижкия клуб и групата на 24-те. Иначе казано, имаме скорошно местно доказателство, че без отношение към правната форма на централната банка, стопанският рационализъм и постоянство на паричната й политика са осъществяване на ценностни и политически нагласи.

Промяната в законовите основания на БНБ, направени от новоизбраното (през април 1997 г.) законодателно събрание обличат в правни одежди практическата, макар и под въздействието на обстоятелствата, преоценка на ценностите.

Законът за БНБ усложнява политическите процедури за изменение в системата на централното банкиране, учредена у нас през 1997 г. Той осигури поемането на еврото (виж чл. 29, ал. 2 от закона за БНБ) от българската система след неговото въвеждане политически обсъждания. Техническите решения бяха делегирани на банката.

Промяната в системата изисква акт на законодателя, инициатива за промяна в закона и съответните четения. Всъщност обаче твърдостта на системата на валутен съвет и механизмите на смяната й не са самостоятелен проблем. Фиксираният валутен курс и крайната му институирана форма на валутен съвет имат свойството да възпроизвеждат стабилност при достатъчна подвижност и конкурентност на икономиката изобщо, способни сами по себе си да смекчават и преодоляват външни шокове, донякъде независимо от фиксирания курс. В същото време, самата инициатива за промяна в законодателството за валутния съвет, ако се появи в обстановка на стопанска и ценностна дезориентация, може да предизвика дестабилизация.

След 1998 г., политическото осмисляне на опита от последните две години, макар и без последователно рационализиране или с неизказаност, стигна до несъгласие на опозицията със системата на валутен съвет. То все повече придобива формата на недоволство от финансовата дисциплина. Вътрешният спор около въвеждането на системата е забравен. Има спомен най-вече за инициативата на МВФ. Подписите под споразумението отпреди последните избори са изветрели. Паметта от гласуването на закона - все пак израз на суверенната воля на българския парламент - е повехнала като незабравка. Възприеман все по-често като наложен отвън, валутният съвет става и оправдание (извинение) за разумни стопански действия, които биха имали смисъл във всяка ситуация на преход (затягане на финансовата дисциплина, затваряне на губещи предприятия, рационализиране на бюджетните разходи, приватизация и структурна реформа). Реторичният пренос е върху цялата поредица разумни действия: валутният съвет е наложен отвън, съответно такива са дисциплината, ликвидацията, структурната реформа и пр.

“Здравето на парите” и другите ценности

Практическото боравене на всеки гражданин с парите може да произвежда доверие в местната валута само ако всекидневно доказва нейната надежност. Институциите на паричното обръщение биха работили в същата насока, ако не пречат на личната преценка и опит.

Такова политическо несъгласие с валутния съвет вероятно бавно, но сигурно би подковало доверието в него. Работата на политиката е не да използва тази система като оправдание, а да превърне рационалните стопански действия в ценности.

В България няма и задълбочено специализирано обсъждане на “здравето” и надеждността на националната валута. Алтернативите на паричната политика и банковия надзор на централната банка от периода 1991 г. - края 1996 г., предлагани най-вече от чуждестранни наблюдатели и институции не намират нито място, нито отглас в специализирания печат.

Това е особено вярно за предположенията и обясненията, свързани със стабилността на системата на валутния съвет вече близо две години след неговото въвеждане. Първото основателно осмисляне - в тясно професионален кръг, без интерес от политически водачи и преса - на ролята на централната банка като монополист на паричната емисия и контрольор на паричното обръщение се състоя едва в началото 1999 г., по повод 120-годишнината на БНБ. Това обсъждане, както и публикуваните по повод годишнината архиви и обзори, недвусмислено показват, че няма форма централно банкиране, която да не е опитвана или да противоречи на българската история.⁴ Редакторът на тези издания смята, че тази история в по-голямата й част може да се разглежда като подготовка на сегашното положение.

Може би единствената форма, неизпробвана в независима България, е свободното банкиране. Тя се състои от парична система без централна банка, в която издаването на банкноти и коването на монети се извършва от правно неограничени частни банки. Най-добре описаната такава система е тази на Шотландия през периода 1716-1844 г., където тя е наблюдавана и описана в относително чист вид⁵. Тази система си има някакви степени на осъществяване. В земите на днешна България близко до нея е банкирането през средата на ХIХ век, по време на Османската империя, когато в обръщение са няколко конвертируеми валути, съотнесени спрямо “жълтицата” или “наполеона”, а кредитната дейност е оставена на свободното усмотрение и договаряне на търсещите и предлагащите пари назаем. Иван Богоров (през средата на 70-те години на ХIХ век) препоръчва на Пловдив създаването на свободни кредитни институции, по примера на други градове.⁶ Смисълът на тази макар и половинчата форма на свободното банкиране е, че отвъд “резервната” конвертируема валута, в която се извършват местните разпращания, остава свободата на договарянето на условията на кредита. Пълното непознаване или слабото ползване на свободното предоставяне на услуги във формалното банкиране на модерна България, доминирането на централната банка над деловата работа на хората от страната, е може би една от причините и днес на тази банка да се приписват “грижи” за системата, които без особени щети могат и да се изпълняват и от самостоятелни институции.

След приемането на системата на валутния съвет има два казуса, които добре илюстрират тази пренатоварена грижа на централната банка за бизнеса на всички гражданин. Тя фактически отнема от тях отговорността за риска и правилната ориентация. Става дума за фонда за гарантиране на депозитите и функционирането на кредитния регистър. Те или се стопанисват при въвлеченост на централната банка в органите за управление (случаят с фонда), или изцяло се обслужват от нея (случаят с регистъра). През 1997 г. професионалните обсъждания на възможните варианти за уреждане на тези две институции преминаха при категоричен превес на подкрепата в полза на надличностната отговорност на централната банка. В областта на депозитната дейност се оказа почти абсолютно неприемлив варианта, възприет в Естония едновременно с въвеждането на валутния съвет - избягване на общ, надбанков гаранционен фонд и доброволно застраховане на депозитите.⁷ В областта на кредитния регистър не намери никаква подкрепа виждането за частна (или поне несвързана с централната банка) общодостъпна институция (институции), която улеснява проверката на кредитната история на отделните клиенти на банковата система, основана върху записа на качествени и при желание качествени показатели на тяхното поведение (история) като длъжници.

Нека сега се върнем към “здравето” на националната валута като ценност. Очевидно чисто законовите гаранции за стабилност и защита на интересите на клиентите на банките не са достатъчни основания на надеждността на валутата. Те се свеждат до надзора над банковата система, осигуряването на ценз в управлението, изискването за премахване на конфликта на интереси и до това банкерите да поставят интересите на банката и клиентите й над своите собствени интереси и относителната независимост на вътрешния контрол (подчинен единствено на акционерите).

Дадена валута е надеждна, ако задоволително изпълнява всички функции на парите и позволява на агентите в дадено стопанство ефективно да участват в размяната. Иначе казано, валутата се ползва с доверието на гражданите, като всеки от тях поотделно има доверие в нея; сиреч разменя стоки и услуги, измерва стойността и натрупва чрез или в дадена валута.

В отделни сектори на пазара в България има деноминиране или дори реално извършване на сделки в не местна валута. Вероятно това се дължи на обстоятелството, че за отделните страни по сделките в тези сектори въпросните функции са по-лесни за изпълнение, свързани с по-малко разходи. От гледище на централната банка и правораздавателните институции обаче такова валутно поведение може да привижда и като незаконно. Не подлежи обаче на съмнение, че както системата на валутния съвет, така и цялата институционална рамка биха пораждали доверие, ако поддържат подвижността в икономиката и не търсят нагаждане на реалните сделки към себе си, а своето съобразяване с тях.

За целта поддържането на стабилност чрез валутния съвет изисква подвижност на фискалните условия за водене на бизнес, иначе казано – по-малко ангажименти от страна на правителството, по-малко инвестиции с негово участие, по-нисък дял на преразпределението през бюджета, по-нисък дефицит и по-ниски данъци. Обратното – увеличаването на тези показатели подкопава стабилността на системата.

Проблемът с политическия процес все пак остава и след 1999 г. Липсва засега критичната маса, която да предопредели прочита на стопанските развития в полза на такава прагматика.

1 В същото време независими експерти и наблюдатели през 1990-те години сравнително често предлагаха валутния съвет като алтернатива на тогавашната работа на БНБ. Освен споменатото осмисляне на идеята консултантската група Ран-Ът, можем да споменем следните случаи. През ноември 1994 г. Стив Ханке говори по този повод пред Клуб Икономика 2000; през 1995 г. неговата книга с Курт Шулер видя бял свят и на български. През май 1995 (на конференция на тема “Началото на лявото управление, организирана от в-к Капитал) Румен Аврамов предупреди, че, ако паричната политика продължава да се води по тогавашния маниер, изходът ще бъде въвеждане на валутен съвет. През октомври 1996 (на среща на инвестиционни банки в София, организирана от Саломон Брадърс и ИПИ) Милети Младенов, Дейвид Борен и авторът на тези редове говориха за валутния съвет като единствената добра алтернатива в тогавашната ситуация.

2 Ако се съди по съобщенията в пресата, тогавашният лидер на опозицията и по-сетнешен министър-председател поставя въпроса пред МВФ по следния начин: социалистите не могат да въведат валутния съвет и да стабилизират икономиката, ние можем.

3 Всъщност такава е монетарната политика на Хърватска, Македония, Полша и Чехската република, а и на много други страни, включително страни-членки на ЕС (поради специфичните особености на валутния съюз).

4 Виж: 120 години Българска народна банка: 1879 - 1999 г. Под общата редакция на Румен Аврамов. София, БНБ, 1999.

5Виж: Lawrence H. White, Free Banking in Britain: Theory, Practice and Debate, 1800-1845, London, The Institute of Economic Affairs, 1995.

6 Иван Богоров. Няколко дена разходка из българските земи. София, Сибия, 1991, с. 21.

7 Такъв подход бе защитаван от Алън Уолтърс, Емил Хърсев и ИПИ.

Изтегляне 116.18 Kb.

Сподели с приятели: