Преди 55 години Албер Камю озаглави най-значимото си произведение “Чумата”

ВИЛХЕЛМ РАЙХ, ШАМАНА НА НЕЖНОСТТА И ДЪЖДА
Петър Кралев
Преди 60 години Албер Камю озаглави най-значимото си произведение Чумата. В него се опита да направи разрез на екзистенциалните опустошения в човека, родени от времето му. В рамките на метафората чумата беше вътрешна безизходица, празнота и душевно страдание. Заразен от нея човек или умираше, или мъчително тлееше без надежда. Камю пишеше с патос, отричайки търсенето на спасение в Бог. Спасение героите му намираха в стоицизма, но бяха обречени да си останат чужденци в един свят, пропит от абсурдни взаимоотношения, в който всеки носеше вината и трагедията на една уморена култура. Малко преди Камю Франц Кафка очерта рамките на тая трагедия в романа си Процесът. Тайния пожизнен процес, който едно общество води срещу героя му Йозеф К. – отчуждило го с невидими, но реални стени от собствения му живот.
Темата е стара, за нея винаги сее писало емоционално и патетично. Долу-горе по същото време Вилхелм Райх, един от самотните рицари на модерната психотерапия, също използва чумата като метафора. В нея той вижда въплъщение на човешката деградация – фанатизъм, маскиран като човеколюбие жажда за власт, прикрита зад благодушие садизъм във взаимоотношенията, маскиран зад лицемерни вопли за справедливост. Вижда още порнография вместо любов, расизъм, рекет… И най-абсурдното: търпение, овчедушно търпение и поносимост към всичко това. Той го определя като мазохизъм и така се противопоставяна фройдовия инстинкт към смъртта. Кафка и Камю виждат проявлението на чумата в човешките отношения. Като лекари психотерапевт Райх стига по-далече - той смъква драпериите в дъното на абсурдния театър и посочва причините. И пита с болка и удивление през 1953 г. в книгата си Смъртта на Христос Как вимето на милостивия Бог позволихме да
1

попаднем в капана на тая ужасна ситуация, на този кошмар Райх съзира чумата, импрегнирана в тъканта на човешкия характер, скрита зад невидима, защитна броня, модифицирана дори на клетъчно ниво в мускулатурата на тялото. Той навлиза в същността на този характер, вижда болестта и се опитва да намери пътища към вътрешните затвори, с които хората се самонаказват. И новият абсурд, с който сякаш дописва още една глава от Процесът на Кафка, е в това, че сам свършва заради убежденията сив затвор. И то в САЩ, в родината на уж неограничената свобода. В страната на рекламата обвинението на съда в щата
Мейн срещу него през 1958 година е, че сам прави реклама на научните си открития, с които търси лек за чумата. А книгите му са публично горени. За психотерапия, в различните и разновидности, трудно се пише безпристрастно. Самата тя е пристрастна. Нейната страст са човека и болките на съществуването му. Този емоционален подход важи и за наследниците на Вилхелм Райх – професор Стенли Келеман в Канада, Александър Лоуен в САЩ,
Валдо Бернаскони в Швейцария. Защото не е възможно да се говори с хладни думи за пренебрегвани чувства, осакатени емоции, несъстояла се любови духовна нищета – изобщо за различните прояви на емоционална чума, която все така разпростира пипала над уж по-цивилизованите социуми. Днес към откритията на Райх перманентно се обръща кой ли не – биофизиката, трансперсонал- ната психология на Маслоу и Гроф, биоенерго- терпията, телесно ориентираната психоанализа, езотеричнични школи, уфолози… В Мейн, докато в нститута си правеше експерименти с оргонната енергия, оргонните акумулатори и оргонните оръдия за дъжд, му сложиха прякор Шамана, после през те години наминалия век вълната на хипитата го прие за един от основните идеолози на Нежната Революция. Райх просто разбираше как функционира реалността – на ниво човешки взаимотношения и на ниво енергия.
Влиянието на психотерапията все повече ще нарасва въпреки съпротивата на биологичните подходи. Но ако не иска въздействието ида е фрагментарно, на една психотерапевтична школа са необходими базисна основа и концептуални рамки. И тъй като тука става дума за
РАЙХИАНСКА форма на психотерапия, нейната базисна основа е най-вече в това, че самата тя освен форма на светоусещане и мироглед е и начин на живот. Подходът и е холистичен. Нейната цел не е козметично смекчаване на определена психична симптоматика или страдание, а цялостна промяна у човека, засягаща всички нива на съществуването и контактите му – емоционално-чувствен живот, ценностна система, взаимодействие между психика и тяло, социални въздействия и връзки, и накрая биоенергетичния изразна всичко това. Без цялостната промяна на светоусещането и мирогледа, за които и Райх, и Келеман, и Бернаскони пишат като за необходимост, всяко въздействие би останало фрагментарно. Преди да се вникне в каквато ида е концепция за човека, се започва с въпросите. Как се живее удачно в един свят, в който постъпките се ръководят не от стремежа към хармония с действителността, не от стремежа към близости любов, а от идеите за материални успехи и власт Власт не само над хора, но и над обстоятелствата. Когато периодично се изгубваме из лабиринтите на постоянно провалящи се планове за щастие. Бъдеще време винаги е оказвало повече влияние на човешкото поведение, отколкото уж отдавна провереното и ясно тук и сега. Парадоксално е, че дори на макро нивата е така. Политическите системи функционират въз основана илюзии от едната страна са отрицанието или гръмкия апотеоз наминалото, а от другата -
3

шаблонизираните представи за бъдещи успехи и предстоящ след десетилетие рай сега го наричат “глобализация”). Всичко настоящо, те. единственото реално нещо, което притежаваме, е лошо. Ако можем да характеризираме настоящето с една-две думите ще са загрижености страх – от самите себе си, от бъдеще, от себеподобни, от безпаричие, от съседи и пр.
Кого устройват тези лъжи Нали уж отдавна всички знаем истината И отново излиза наяве абсурдният факт, че това устройва почти всички обществени слоеве. Защото, за да живее истински, на човек му се налага да премине отвъд териториите, заразени от емоционалната чума. Да разчупи патологичната броня на характера си, която го отделя от света, да прозре нищетата на предразсъдъците, на псевдоморала и фалша на много от обществените норми, да си признае най-сетне, че политическите търсения на спасителни решения търпят провал след провал. Обаче това е опасно за равновесието. И тук вече, макари все така парадоксално, чумата започва да изглежда като спасение, въпреки че всички си дават сметка за многобройните и лица
– депресиите, меланхолиите, зависимостите, обсесиите и фобиите, садизмът и жестокостта във всичките им разновидности. И накрая огромния паноптикум от психосоматични разтройства Това е само малка част. Резултатът от равносметката някой ден, когато нищо вече не може да се промени, в повечето случаи е един жалък и пропилян живот. Лъжата, че сме живели – както възкликва с горчивина друг писател.
Нещата дори звучат наивно. Така или иначе културата с всичките си деформации и с цялата си проблемност е наша характеристика, не можем да я игнорираме. Но можем да я променяме, и то без лицемерните възгласи Назад към природата на зелените партии. За целта е необходима повече честност. Понякога да си честен е