Събудих се чак когато колесникът натисна шумно пистата. Германия, малко провинциално летище, лято, много рано сутринта
Изтегляне 35 Kb.
|
|
Германия Събудих се чак когато колесникът натисна шумно пистата. Германия, малко провинциално летище, лято, много рано сутринта. Самото летище беше толкова незначително, че за да преминем от самолета до сградата трябваше да вървим пеша, направо по пистата осеяна с червени пътепоказатели, от които аз като английско-говорящ разбирах само стрелките. В далечината, отвъд мрежата в края на пистата видях завода към който се бях запътил. Горд представител на немската автомобилна индустрия. Нямах търпение да вляза в неговите халета и да видя линията на Форд с накачени по нея стотици работници, всеки с неговата си задача. Явно тази картина ме е впечатлявала цял живот. Отклонявайки поглед от далечния сумрак обаче, настроението ми веднага се влоши защото забелязах сбита и неподвижна опашка от чакащи пътници с паспорти в ръка. За двадесетте метра до вратата на сградата, тя не помръдна и аз изпъшках премествайки чантата в другата ръка. Спряхме пред вратата за да не се блъскаме в малката чакалня с непомръдваща опашка от вече недоволни хора. Докато останалите пушеха, аз закрачих около сградата за да хвърля пак поглед на завода, надявайки се да го видя под изгряващото слънце, което вече трябваше да се появи. Всеки момент очаквах някой служител да кресне нещо на немски зад мен. Стигнах до края на сградата. Обърнах се и видях, че моята разходка не е впечатлила никого. Огледах се. Пред мен е целта на пътуването ми, само на някакви си пет хвърлея през добре поддържана ливада, която с всяка изминала минута все повече си припомняше дневния цвят. Стори ми се странно, че контролът на летището е така запуснат, но въпреки това не се сдържах, и с бодра крачка оставих митницата и досадната опашка зад мен. Когато слънцето се показа над хоризонта аз вече бях до оградата на завода. Видях охранителя от другата страна, но той много услужливо все още спеше на стола си, обърнат с гръб към мен и с ръка на очите, силно похърквайки. Докато минавах покрай него той все пак ме усети и … ме поздрави за добро утро. Заставайки пред входа на най-високата сграда осъзнах, че съм сгрешил. Това беше текстилно предприятие, а автомобилния гигант беше от другата страна на летището. Поне така показваше табелата с маршрутите на градския транспорт, която аз и още няколко посетителя със странен вид намерихме наблизо. Настроението им, след като разчетоха надписите малко ме успокои, защото установих че объркването ни е общо. Явно всички щяхме да чакаме автобуса в посока НещосAUTOинещодруго. Сред тълпата видях жена на средна възраст, която сякаш имаше друг проблем или пък все още не беше убедена, че е разбрала правилно разписанието. Запаметих колкото можах името на новата ми крайна дестинация и я попитах на английски дали и тя отива натам. За моя изненада тя ме разбра, отговори и дори потвърди, че разписанието е ново и доста хора са се объркали тази сутрин. Седнахме на по кафе докато чакаме автобуса малко по-встрани от глъчката на измамените от разписанието закъснели ранобудници. Жената беше силно впечатлена от желанието ми да дойда и да видя завода без за това всъщност да ми се плаща, нито да се изиска от работата ми. Обясних й, че автомобилите, и по-специално немските, някак си естествено са станали слабост на цялото ми семейство. Тя одобрително кимаше и ме гледаше внимателно. Тъкмо се чудех как да продължа разговора и чухме бученето на приближаващия автобус. Докато бързо преглъщах остатъка от кафето се заслушах по-внимателно в засилващия се шум. Тя може би забеляза, че губи вниманието на събеседника си и забързано ме попита дали и утре ще пътувам пак от тази спирка… С последната суха глътка от кафето реалността ме удари и аз разпознах в звука на автобуса алармата на часовника ми. В онзи междинен момент, когато почти можеш да контролираш съня си, погледнах съчувствено към нея: - Oh no dear. I am afraid it was all only a dream and unfortunately for you, I think it was my dream! Разтапяйки се в неумолимо настъпващата реалност на моето утро, жената примирено се усмихна: - But of course. I was aware of that. So are you coming here tomorrow morning again? Тя изчезна напълно преди да успея дори да измисля какво да кажа. Задачите за деня започнаха трескаво да се зареждат в паметта ми. Въпрос ли бяха последните й думи, или молба? Заредих и тази задача за решаване през деня. Изтегляне 35 Kb. Сподели с приятели:
|