Списание „Прозорец”1/07
Изтегляне 68.32 Kb.
|
© Списание „Прозорец”1/07 Новият квартал Зора Динчева Много трудно взе решение да напусне стария квартал и поизгнилите оръфани кашони, на които спеше следобед и през нощта, а понякога и през деня, ако не намереше достатъчно храна. Но можеше ли да направи нещо срещу неканените гости? Новите бездомници бяха по-силни от него. Ако искаше да оцелее, трябваше да изчезне. Веднъж като малък вече се беше местил - от по-лошо на по-хубаво място. А сега? Кашони се намираха, но за ядене? В стария квартал имаше малка баничарница с масички и столчета отпред. Беше открил начин хем да минава покрай масичките незабелязано, хем хората, ако имат очи за света извън забързаното си ежедневие, да видят влажния му гладен поглед. И ако имат сърце, да му дадат нещо. Само веднъж стана лошо. След дълго колебание, победен от глада и инстинкта, изтръгна тлъста баничка от ръцете на дебеличко момиченце с розово палто. Баничарят, който досега не му беше обръщал внимание, го подгони с парче старо желязо. За малко да избяга, но кварталът беше доста оживен и няколко случайни минувачи му препречиха пътя. Следващите дни прекара сред кашоните – не можеше да става. Слава Богу, раните бързо зараснаха. Баничарят отново се правеше, че не го вижда, и той се престраши пак да проси, отдалече. Днес беше вървял часове, докато се убеди, че е излязъл от стария квартал. Свечеряваше се, захладня и краката го заболяха. Малката градинка, която тъкмо прекосяваше, му се стори подходяща за пренощуване – щеше да се сгуши в беседката. Но тогава му хрумна, че тук беше чужд. Ами ако през нощта дойде някой, твърдо решен да му оспори мястото за спане? Разбираше, че слабото му, измършавяло тяло и дребният му ръст няма да внушат респект или жалост на никого, който се бори за покрив над главата си. Умислен подмина беседката. Ех, къде бяха старите кашони... Реши първите вечери да спи в някой вход, докато огледа района и разбере какви опасности го дебнат. Без да знае защо, зави надясно. Строполи се върху студените каменни стълби пред входа на първата къща. Сутринта стана рано и побърза да се махне, да не би хората да го заварят. От безопасно разстояние огледа среднощното си скривалище. Слънцето беше изгряло и осветяваше голямата бяла сграда с дървена табела отпред. Обикновена къща? Хм... Втренчи се в черните букви на табелата. Нямаше полза – не можеше да чете.
***
Трети ден в новия квартал. Осмели се да спи до по-късно. Тази нощ легна с чиста съвест на изтривалката, не на каменното стълбище. Присъни му се нещо – май беше милата жена, която често му даваше остатъците от баничката си. Тъкмо протяга ръка към него, той вече усеща миризмата и...ужас – баничката се изпарява, а будните му очи съзират група хора, които са се насочили към входа на „неговата“ къща. В последния момент успява да отскочи. - Абе, Марче, за малко да забравим ключа от църквата! - Ох, лошо, че тая седмица от сряда нататък май никой не е влизал в църквата. - Трябваше да изчистим. Какво ще си кажат хората? Значи спи пред... църквата? Бялата сграда не е блок, а църква? Спи пред църквата в новия квартал? Леле! Нищо, че не разбираше значението на тази дума. Продължи да наблюдава от скривалището си. Надяваше се групичката жени да влязат в сградата и с това да се приключи. Но все повече хора, облечени добре, прииждаха към бялата къща, чиято врата за първи път виждаше отворена. Бяха много повече от редовните клиенти на баничарницата. Досети се - в църквата явно има нещо за ядене. Видя да влизат дори деца – още по-сигурен знак (в баничарницата те получаваха най-хубавата или двойна порция). Чакай, както всички са устремени към вратата и не поглеждат настрани, може и той да успее да се шмугне. Е, добре, само ще погледне. Днес ще бъде ден за проучвания. Но преди да е предприел нещо, вратата се затваря. Жалко, ще ги издебне, когато излизат. Има опит с търпението. Дали някой няма да изнесе нещо за ядене? Отсега се упражнява да гледа още по-тъжно, отколкото внушава изнемощялото му тяло. Но коя е тази дребна, мършава фигурка пред вратата? Опърпани дрехи, разранени колена – това дете явно му беше брат по съдба. За миг се поколеба, но то наистина не пасваше на хората, влезли в бялата къща. А може би и то ще се реши да влезе? Детето явно нямаше такива намерения. След като се повъртя около вратата, то седна на студените каменни стълби, точно там, където беше спал три нощи. За миг изревнува. Но какво да направи? Да отиде и да се присъедини към детето? Стоп, това беше ДЕТЕ. Независимо дали е със скъпо розово палтенце, или с протрити панталони, тръпки го побиха само при мисълта отново да се приближи до едно от тези малки същества. Тъкмо всичко вървеше добре в новия квартал, нямаше нужда от неприятности. Просията беше труден занаят. Видя му се вероятно хората от бялата сграда да излязат и да прогонят детето, вместо да му дадат нещо. Така тъкмо щеше да разбере дали и той има шанс. *** Беше се подготвил за по-дълго чакане. След час-два вратата се отвори и хората заприиждаха навън. Странна работа – сбърчи вежди той, – досега не беше виждал нито толкова много, нито толкова особени хора. Какво му направи впечатление? Чувстваше, че нещо липсва – липсват напрежението и трескавостта, с които беше свикнал по улиците. Разгледа лицата им. Нямаше да ги запомни – изражението им не беше различно. Но... въпросът беше в излъчването. Това дотолкова изостри любопитството му, че едва не излезе от скривалището. Бързо се осъзна и затърси с поглед колегата си по съдба. Странна работа – един от най-добре облечените мъже беше клекнал и говореше с просячето. Такова нещо не беше виждал. Обеща си, че ако сега мъжът извади нещо вкусно за детето и той следващия път да се пробва. Доколкото успя да види, това не се случи. Проследи как детето, доволно и усмихнато, се смеси с тълпата на последните разотиващи се. ***
През следващите дни само следобед идваха по двама-трима души, но нито просячето, нито мъжът с костюма се мернаха. Тъкмо когато реши, че многото хора са били случайност, дойдоха отново. Успя да види как детето с ожулените колене и скъсаните дрехи чакаше отвън и колко мили бяха хората с него. „Другия път ще се престраша“ - помисли си той. Какво лошо можеше да очаква? Тези хора излъчваха такова спокойствие, не си представяше нито един от тях като баничаря с желязо в ръка. *** Връщаше се от обиколка за храна, когато видя множеството хора да влиза в бялата къща. Събра целия си кураж и тръгна към вратата. Постепенно се смеси с тях. Ето, беше съвсем близо. Никой не му каза нищо, не го погледна накриво или с упрек. Хората вървяха и си говореха. Почувства се още по-сигурен. Дори никой не го изблъска да върви най-отзад. Сам реши така - все пак му трябваше вратичка да избяга при нужда. Ето, влизат един по един през широката врата. Скоро ще дойде и неговият ред. Храас!!! Вратата се затваря точно под носа му. Понечва да побегне. Защо стана така? Чакай, нали нямаха нищо против да върви с тях? Направи ли нещо лошо? Не, само си вървеше. Беше ли прекалено предпазлив? Не, дори много смел. А защо никой не го забеляза? Тръгна към скривалището. Не, стой, глупаво е. Ще направи като просячето – ще седне на каменните стълби и ще чака. Може би така добре облеченият мъж ще дойде при него, след като излезе. Защо не, и той е измършавял като детето. Колко бързо минава времето! Хората излизат от бялата сграда с онази учудваща радост по лицата си. Прегръщат се, говорят оживено. Хей. Хе-е-е-ей! Да вика ли? Не може да повярва, че всички го подминават. Как така, не е ли и той просяче? Обикаля около втора групичка от странните хора и се чувства по-зле, отколкото ако му бяха креснали или се бяха опитали да го прогонят. Сякаш е невидим, да не би спокойствието им да замъглява част от външния свят? Нищо не разбира. А, ето го мургавото просяче. Обградено от усмивки и хванато за ръка от добре облечения мъж, то също излиза от бялата сграда. Нима е било вътре? Все повече го е яд. Просячето и мъжът тръгват нанякъде, а той след тях. Добре, може би остана незабелязан в тълпата, понеже за онези хора е непознат. Но тук, пред просячето и мъжа, трябваше да има шанс. Знаеше, че колкото и да се бе крил, погледът му се беше засичал с очите на детето. И нали бяха братя по съдба? Защо единият да бъде отвън, а другият вътре? Мъжът се спира пред будка за лакомства и детето получава топъл кроасан, добре изпечен геврек и още нещо, което той не може да различи. Толкова е заслепен от яд, че стои плътно зад двамата, на милиметри от краката им. Кроасан, геврече – мммм... Чуйте ме – мммм... Вижте ме – мммм... Мъжът за миг като че ли се обръща и го зърва, но веднага потупва просячето по рамото – да вървят. Ей, спрете! Ей! И аз седях пред вашата сграда – пред вашата църква! Ехо! Тук съм! Ехо! Върнете се! *** Явно ще трябва да си потърси ново място за спане. Няма да е лесно, но какво пък – дори да го изгонят, този път може да реши да се бие. Ще бъде дори чест за него – някой ще му обяви война. Той ще се защити. Няма да остане незабелязан. Не знаеше колко ужасно чувство е това, преди да го изпита пред голямата бяла сграда с дървена табела отпред. Днес отново е ден за събрание. Хората са вътре. Но той повече няма да се мерне там. Ще се махне колкото може по-скоро. Ще изяде остатъците от сандвичи, които намери до кофата, и после ще тръгне на оглед за нов дом. Точно така, а може да отиде и в друг квартал. Слава Богу, свобода поне има. Както си дъвчеше, измършавялото рижаво куче не забеляза, че срещу него върви човек. Не видя и когато мургавото момченце клекна до него – току пред муцуната му. Стреснато от блясъка в белите дрехи на детето, кучето отскочи назад. - Ела, ела, не се плаши! Ела да те видя, няма да ти пипам яденето. И ти си нов тука, нали, като мене? Гледам те, все около църквата се мотаеш. Дай да те почеша. Много си ми хърбав, броят ти се ребрата. Я чуй – днеска се кръстих и Бог Иисус вече живее в сърцето ми. С други думи, братче, нов човек съм, нищо, че не го разбираш. Реших, като се кръстя, да направя нещо добро, ей така, защо не? Слушай, реших да те приютя. Симпатяга си и си упорит, обичам такива. Каквото имам, ще го делим. Стой тука и ме чакай, отивам да си преоблека белите дрехи и ще си ходим. Просячето стана и тръгна нанякъде. Той наистина нищо не разбра, видя само блясъка в очите на детето и почувства топлата ръка да поглажда козината му въпреки струпеите. Мъж и жена, току-що излезли от бялата сграда, тъкмо минаваха покрай кофите. Широката усмивка слезе от лицето на мъжа. - Абе, ужас, голям проблем имаме в България с тия бездомни кучета! Какво ще ги правим, не знам - обърна се той към жената. - Ти пък! Бог си има достатъчно работа с хората, ти за животните ли почна да мислиш?! За тях май не пише и в Библията... „Не се ли продават две врабчета за един асарий? И пак нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец“ (Мат. 10:29). Изтегляне 68.32 Kb. Сподели с приятели:
|