© Списание „Прозорец”3/2006
Робинзоновци
Елена Чепилка
По време на лятната жега има ли нещо по-желано за децата от къпане в реката? Момчетата от нашия блок всеки ден пътуват с велосипеди до голямата бърза река, която минава край града. Валери плува много добре, Сашко – малко по-лошо от него, а Любчо едва се държи над водата и се осмелява да плува само покрай брега.
Днес са дошли на реката много рано. Брегът е все още безлюден.
-
Е, ще направим ли сал? Вчера видях хубави трупи ето там. Хайде, елате по-бързо! – подканва приятелите си Валери.
Зад хълма намират няколко малки трупи от млади липи. Навсякъде около тях са разпръснати клони и листа.
-
Това е достатъчно – преценява Сашко.
-
Тогава на работа! Любчо, донесе ли тел или връв?
-
Да, ето ги и двете.
Момчетата се захващат усърдно за работа и не след дълго от трупите и клоните се получава малък сал. Съвсем като в приключенски филм. И как иначе, нали Валери преди няколко дни е прочел книгата за Робинзон Крузо. Момчетата и лодка биха си направили, но от какво? Е, и сал не е зле. Изтеглят сала по-близо до водата, приготвят прът и го спускат в реката.
-
А ще издържи ли? – пита Любчо притеснено. - Нали още не мога да плувам добре.
-
Да не би да се страхуваш? Пъзльо, ако те е страх от дълбокото, тичай след нас по брега. Ще бъдеш нашият Петкан.
На Любчо съвсем не му се иска да бъде аборигенът Петкан и като се престрашава, стъпва върху сала.
-
Готово! Потегляме! – заповядва Валери.
Малкият сал бавно се понася край брега. Валери подсвирква щастливо, Сашко вика като вожд на червенокожите, а Любчо се е хванал здраво за клоните, трепери от страх и се насилва да се усмихне. Не иска да му викат “пъзльо”.
Отначало всичко върви гладко. Но изведнъж салът, отплавал малко по-навътре в реката, попада в по-бързото течение и се разлюлява. И тук незнайно откъде се появява огромен чепат дънер. Той не успява да се оттласне с пръта и салът се преобръща. Валери изплува веднага и се хваща за трупите. Сашко се подава от водата малко встрани и започва да се озърта тревожно.
-
Любчо, къде си, бе Любчо? – вика с цялата си сила Валери. Изведнъж някъде отзад се чува гласът на Любчо:
-
Господи, прости ми! Господи, спаси ме! - затихва и пак вика с цялото си гърло: - Потъвам! Боже, помогни ми!
Момчетата се опитват да доплуват до приятеля си, да доближат сала до него, за да може сам да се хване за него, но не става. Любчо е попаднал в бързей. Още вика и призовава Бога на помощ, когато изведнъж му идва мисълта: “Плувай!” И започва да плува. Леко и уверено, като че ли някой невидим му помага. По-нататък реката прави завой. Течението е по-бавно и момчето излиза на брега. Приятелите вече тичат към него.
-
Видяхте ли как Бог ми помогна? – пита той радостно.
-
Видяхме – отговаря Валери. - Ти къде се научи да се молиш така?
-
От дядо ми. Той казва, че без Бога не може се живее нито в радост, нито в беда. И че Бог във всяка беда може да помогне. Разбрахте ли?
-
И още как. Ти, Любчо... ммм... препиши ми твоята молитва – казва Валери.
-
И на мен – присъединява се Сашко.
-
Е, препиши... Със свои думи, от сърце трябва да се молите!
-
Ааа! – сеща се Валери.
Вкъщи се връщат пеш, всеки бута колелото си – когато караш, не можеш да разговаряш. А те имат какво да обсъдят. Не само пътуването със сала. Робинзоновците днес разговарят за Бога. Решават утре да отидат не на реката, а на гости при дядото на Любчо.
Сподели с приятели: |