Списание „Прозорец”3/07

Рихард НОЙМАЙЕР

Ако в езическо семейство на един от островите в Тихия океан детето се разболее от дизентерия, бащата го води при врачка, която с помощта на палмови листа установява каква магия е предизвикала болестта. След това бащата отива при заклинател, който да развали магията, направена на детето.

В този начин на мислене няма място за естествознанието. Връзката между заразяването, протичането на болестта и излекуването й не се отчитат. Заболяването се обяснява със свръхестествена причина и с него се борят чрез магически средства.

При нас, европейците, положението е по-различно. Въпреки че не сме изследователи на природата, нашето мислене в много отношения се определя от естествознанието. Всичко, което се случва в света, виждаме в неговите естествени взаимовръзки, за всяко нещо търсим естествената му причина. За християните светът не се ограничава само с природата, но и за нас тя има голямо значение със своите закони. Съзнателно или не ние се опитваме да пригодим към тези закони всичко, което излиза извън техните рамки.

Хората, които се отнасят към въпросите на вярата от гледна точка на разума, днес са твърде много, особено сред младото поколение, което върви в крак със съвременната наука и техника. Затова този актуален проблем за отношението между християнската вяра и естественонаучното мислене изисква разясняване и разрешаване.

Ето защо първо ще разгледаме историческото развитие на естествознанието в неговата взаимовръзка с християнската вяра.
Вярата в съюз с естествознанието

До епохата на Просвещението може да се каже, че християнската вяра в Бога е в съюз с естествознанието. По-точно с натурфилософията, тъй като естествознанието по онова време е тясно свързано с философията.

Гръцките философи, преди всичко Платон (който умира през 347 г. пр. Хр.) и неговият ученик Аристотел (умрял през 322 г. пр. Хр.), приписват божествен разум на света, който наричат световен разум. Те наблюдават с изумление закономерните движения на планетите, кръговрата в природата и стигат до извода, че съществува дух, който сам по себе си се намира в покой, но привежда в движение всичко наоколо, като му придава своите закони.

Явно тези философи предполагат, че зад видимия свят с неговите познаваеми закони съществува друг невидим свят, в който се коренят изначалните причини и форми на всичко видимо.

Християнски мислители като Алберт Велики (умрял през 1280 г. в Кьолн) и неговият ученик Тома Аквински (умрял през 1274 г.) се опитват да свържат философията на Аристотел с християнското богословие.

Според тях съществува естествено познание на Бога, което се придобива чрез познание на света и действащите в него закономерности, и свръхестествено, което се дава чрез божествено откровение. „Битието” на гърците те приравняват с Бога от Библията. Гръцкото познание на природата според тях трябва да съвпада с християнския опит на вярата.

Съгласно тяхното учение човек може да достигне една и съща цел по два пътя: това, което постига човешкият разум по пътя на разсъжденията върху същността на света, се открива на християнската вяра чрез молитвено изучаване на Библията.

И вторият вид познание е по-съвършено, защото според Тома Аквински благодатта е тази, която усъвършенства природата, т.е. Божието откровение само води до познаване на природата.

По този начин се обединяват две представи за Бога: придобитото чрез Божието откровение посредством Иисус Христос познание за Бога като Отец и постигнатата по пътя на човешкото осмисляне идея за световния разум от гръцката философия.

Богът на философите е отъждествен с Бог Отец на Господ Иисус Христос и по този начин християнското богопознание е приравнено с човешкото познание на природата. Такова умозаключение по-късно отмъщава само за себе си.

По-късно в областта на естествознанието се правят неочаквани открития. По-голямата част от господстващите мнения не просто са поставени под съмнение, а са напълно опровергани. Учението за геоцентричното устройство на света е заменено с хелиоцентричен възглед. Николай Коперник (1473-1543) открива, че Слънцето, а не Земята е център на планетната ни система, както се е смятало дотогава. Вярата в Бога, която по онова време не е в противоречие с естествознанието, не може да се съгласи с това откритие. За да запази толкова трудно постигнатото единство между Божието откровение и познанието на природата, официалната Църква отхвърля новите открития на естествознанието. Галилео Галилей, известен италиански учен (1564—1642), два пъти е изправен пред инквизицията, тъй като защитава откритието на Коперник. През 1633 г. Галилей е принуден да се отрече от учението на Коперник. «Тържествено се отричам от твърдението си, че Земята се върти около Слънцето - казва той и според преданието тихо добавя: - И все пак тя се върти!»

Позицията на Църквата в борбата й срещу новите открития в естествознанието безусловно се оказва несъстоятелна. Следват множество открития в астрономията и физиката, така че вярата в Бога, която все още се опира на вече опроверганата натурфилософия, преживява срив след срив. Противоречията между тогавашната Църква с нейното богословие, което почива върху гръцката метафизика, и естествознанието стават все по-остри и в крайна сметка прерастват в непримирима враждебност.
Естествознанието в битка срещу вярата в Бога

Случва се неизбежното. Естествознанието влиза в битка срещу вярата в Бога, защото тя осъжда новите знания в науката. Птоломеевата картина на света, за която се смята, че не противоречи на вярата в Бога, е опровергана вследствие на изследванията и откритията в областта на естествознанието.

А заедно с нея се отхвърля и вярата в Бога. На много хора с естественонаучно мислене, тя се струва също така несъстоятелна, както и старият светоглед. При това „разтрогване на брака” обаче „заедно с водата изхвърлят и бебето”. Именно християнските представители на естествознанието съдействат за категоричното разделение между света на вярата и света на науката.

Науката – наляво, вярата – надясно! Светът е разделен на два лагера, границите са очертани. И хората се опитват да ги спазват. Въпросът е само дали тези граници са достоверни.

Естествознанието се учи от грешките на миналото. Изследователите вече искат да бъдат само учени и предоставят философията и богословието на другите. Но това никога не се получава на практика, защото е невъзможно да се отдели природата от единния свят. Ирационалното се възприема като възможно. Отвъдното се отстъпва на богословите като представители на вярата в Бога.

Истинските граници в естествознанието още дълго не се определят категорично. Учените продължават да работят над естественонаучната представа за света, според която в края на краищата би трябвало всяко нещо да заеме своето място. Те се стремят да обяснят не само изследваната природа, а и мирозданието като цяло. Това, което е необяснимо и не може да бъде изследвано, се смята за нереално.

В богословието границите са очертани твърде рязко. Възниква т.нар. деизъм - светът, както и преди, се разглежда като Божие творение, но за самия Бог в него не остава място. Той повече не се намесва в развитието на природата. Всичко, създадено от Него, е предоставено само на себе си. Както една машина работи независимо от създателя си, така и Бог дава в разпореждане на човека повече или по-малко зависимия от Него свят. Това е напълно задоволително: може да се покланяш на Бога като Творец на света, без да влизаш в конфликт с естествознанието. Защото науката вече има работа не с Бога, а само с Неговото творение.
Мирно съжителство между вярата в Бога и естествознанието

Християнската вяра е насочена към Бога, Твореца, Вседържителя на всичко и оттук – с всичко, създадено и поддържано от Него. За християнската вяра не съществува природа, в която няма място за Бога, нито Бог, Който няма достъп до природата. Естествознанието има определени граници - неговата задача е да изследва всичко, което се поддава на изследване. Вярата не познава граници. Тя има достъп както до онова, което може да се изследва, така и до това, което не се поддава на изследване.

Отстъплението на богословието от естественонаучната сфера води до тежки последствия. То се отказва от своето право на глас в областта на естествознанието, като му дава пълномощия дори в сфери, които са извън неговите възможности.

Например, допуска се, че твърденията в Библията за природните процеси и явления трябва да се смятат за непълноценни, тъй като авторите на библейския текст имат остарял светоглед. В резултат се оказва съмнително всичко, което в Писанието не съответства на данните от естественонаучните изследвания. Всичко, което не се вписва в откритията на новото време, е обявено за несъстоятелно: разказите за чудеса, свидетелствата за раждането и възкресението, възнесението и второто идване на Христос, за края на света и за предстоящия нов свят, описанието за сътворението на света и човека от първите страници на Библията.

И днес все още малцина разбират, че естествознанието не може да даде пълна картина за света, тъй като познанието на цялото мироздание далеч надхвърля неговата сфера, която е само изучаване на природата. И най-великите представители днес открито признават, че макар естествознанието да се опитва да обоснове научно представата си за света, това не му се отдава.
Краят на победното шествие на естествознанието

Хайнрих Херц през 1887 г. открива електромагнитните вълни. Хелмхолц определя това като най-важното откритие на ХIХ век. С него започва победното шествие на съвременната вълнова физика. При опитите да се разложат атомите на материята на техните съставни части е установено, че най-малките им елементи притежават свойствата на вълни.

Невероятно откритие: на материята е присъщ характер на вълни! Камъкът, дървото, всяко твърдо вещество пред очите на изследователите се разкрива във вид на електромагнитни вълни. Атомът представлява комплекс от вълни - облак от електрически и магнитни колебания. Космосът е огромно поле от такива колебания, целият материален свят се състои от вълнови колебания.

Макс Планк (1858 - 1947), професор по физика в Берлин и Гьотинген, през 1900 г. поставя началото на т.нар. квантова теория. При наблюдаването на вълновите процеси в атома се оказва, че на енергията е свойствена маса и инерция, т.е. характер на субстанция. Природата отдава своята енергия не чрез постоянно протичащ поток, а на тласъци, не в огромно количество, а на порции.

Както регулировчикът на движението дава път само след като се съберат определено количество коли и хора, така функционира и природата със своята енергия. Преди енергията да се освободи и да започне да действа, тя трябва да достигне определено количество – квант. Оттук идва и названието „квантова теория”.

Откритието на Херц представя материята като енергия, която се превръща във вълни и образува силово поле. Откритието на Планк издига енергията до равнището на материята. При точно наблюдение тя функционира именно така. Светлината като форма на проявление на енергията е движение на вълни, които се разпространяват в пространството с измерима скорост. От друга страна, светлинният лъч оказва ударно въздействие, ако се сблъска с някакво вещество. Той кара материята да отдава електрони, с него може да се произвежда електрически ток. Следователно светлината се държи като материя, когато се сблъсква с вещество. Твърдото вещество свети, когато е подтикнато към това: светлината и материята имат сходство. Едни и същи елементарни частици функционират ту като вълни, ту като материални частици.

Материални частици или вълнови процеси – в зависимост от мястото и характера на наблюдението! Веществото и лъчите се проявяват като две различни форми, в които действа една и съща енергия. Материята е форма на проявление на енергията. Нейните елементи – атомите – са струпване на енергия в определени места. Енергията пък има маса и по този начин се оказва материя, която може да се измери и да се натрупа, с която може да бъде нанесен удар и да се разруши, например, метал.

Но тези процеси никога не могат да бъдат видени едновременно. Възможно е да се наблюдава само една от двете форми на поведение. При един метод на изследване се отчитат само вълните и нищо не говори, че това могат да бъдат и частици.

При друг метод се виждат само частици, без какъвто и да било знак, че това могат да бъдат и вълни. За да си представим поведението на енергията като цяло, трябва към очевидните данни мислено да добавим противоположния характер на поведение на наблюдавания обект.

Физикът Вернер Хайзенберг (1901-1976) открива нареченото на негово име „съотношение на неопределеност”. Той установява, че атомът може да бъде наблюдаван само в изменено състояние. Това означава, че не сме в състояние да получим обективна картина на природните процеси. Какъв е атомът сам по себе си, е невъзможно да се установи. За да се определят, например, мястото и траекторията в движението на електрона, той трябва да бъде осветен. Но под влиянието на светлината електроните веднага променят скоростта и положението си.

Поставете си следната задача: в рамките на един час се опитайте да контролирате и точно да проследите всичките си мисли. Възможно ли е това? Не! Защото, когато се опитваме да контролираме мислите си, влияем върху тях! Иначе не може да бъде! Тъй като наблюдението над нашите мисли става с помощта пак на тези мисли, то ги променя. По същия начин наблюдението на енергията я променя, тъй като става с помощта на самата енергия.

Изследователят знае само как атомът функционира по време на наблюдението и въздействието върху него. Той може да сравни поведението на различните атоми и да направи обобщаващ извод. Във всички случаи обаче той работи с възбудени атоми. В невъзбудено състояние атомът не може да бъде наблюдаван.

Затова за естествознанието достъпът към битието на същността е затворен. Науката знае само това, което става в природата, но не познава нейната същност. Атомите далеч не са така реални, както атомните процеси, твърди Вернер Хайзенберг. Реален в смисъла на класическата физика е само процесът, а не битието. Единствено атомните процеси могат да бъдат наблюдавани, а не битието на атомите. За това битие изследователят може само да предполага или да допуска. По този въпрос естествознанието се оказва в задънена улица – то е неспособно да изследва природата докрай. Атомите трябва все пак да съществуват, щом с тях се случва нещо! Процесът без битие е немислим! Но ако това битие не се поддава на наблюдение, то е отвъд естественонаучното познание.

По този начин естествознанието достига предела на възможностите си за познание. Неговото победно шествие свършва, а целта, към която се е стремяло, не е достигната. Надеждата да се обясни и да се изследва всичко в края на краищата рухва. Механизмът на новото време, в рамките на който то очакваше да постигне всеобемащото познание, се оказа несъстоятелен. Естествознанието не може да даде пълна картина дори на природата, какво остава за света, тъй като ядрото на природата, сърцевината на всичко съществуващо остава неизследвана. „Вход забранен!” – е написано на вратата на „работилница” на природата. Изследователят знае, че това, което се поддава на изследване, е предпоследният етап, а към последния той няма достъп.

Затова формулата на Хайзенберг е наречена „смъртна присъда на механицизма”.

Не всичко в природата може да бъде изследвано и обяснено докрай. Тя не е механизъм, който може да бъде изцяло анализиран и изучен.

Във връзка с това се осъзнава необходимостта в естествознанието да се въведе нова форма на мислене – статистическа вероятност.

В даден момент на мястото на изчислената с голяма точност определеност идва относителната честота. Тъй като в милион случаи в определено време и на определено място е установено наличие на електрон в атома, може да се предположи, че той присъства там винаги.

Ще дадем един пример за статистическа вероятност. Ако с точни статистически изчисления се докаже, че на Земята в продължение на една година всяка минута умират сто души, може да се предположи, че точно в тази минута умират сто души. Това не е възможно да се изчисли с пълна точност, но може да се определи вероятността. Така идеята за абсолютна изчислимост в естествознанието не можа да се утвърди. Вместо нея се използва понятието относителна вероятност. Това, което преди се е приемало като безусловно, сега се смята за вероятно, възможно. Мястото на законите заемат правилата. Всеки отделен резултат от изследване, преди да стане достоверен, трябва да бъде потвърден от милиони други резултати.

Артър Едингтън, английски астроном и физик, установява нещо удивително: „Думата „невъзможно” изчезва от нашия речник” - пише той. Джеймс Джинс (1877 - 1946), английски математик, обобщава: „Нищо не може да бъде изключено като невъзможно.” Това, което преди се е смятало за невъзможно, сега се разглежда като крайно невероятно.

Разбира се, естествознанието, както и преди, се основава на закона за причинно-следствените връзки и по този начин достига изумителни резултати. Хората изстрелват спътник в космоса с точно изчислена орбита, летят до луната, космонавти се срещат в космоса. Но естествознанието не забравя, че законите, по които то работи, в крайна сметка са правила, където може да има и изключения. Ако неговите изчисления понякога не се оправдават, това не се смята за несъстоятелност на природния закон, а само за изключение от правило.

Християнската Църква с право оценява внимателно новите открития в естествознанието, защото съществува опасност да изпадне в зависимост от философии с естественонаучен оттенък.

Безспорен е фактът, че с отхвърлянето на механицизма, неверието се лишава от своята естественонаучна опора. Вече е отминало времето, когато неверието е можело да се обоснове с познаването на мирозданието. Този, който днес все още твърди, че неговото естественонаучно мислене не му позволява да вярва в Божието откровение чрез Иисус Христос, може да бъде запитан не са ли остарели неговите „научни” представи. Естествознанието вече не тласка никого към неверие.
Мястото за библейските чудеса

В хода на историята все има някой, който се поддава на изкушението с помощта на познанието на природата да реабилитира библейските чудеса пред обществото. Безспорно естествознанието със своето твърдение: „Няма нищо невъзможно” дава простор на всевъзможни чудеса, но би било неуместно тук да се отнесат и чудесата от Библията.

Много опасно е да се твърди, че при всяко засвидетелствано в Библията чудо е налице едно от възможните изключения от естественонаучните правила. Такива прибързани изводи не водят към християнската вяра и не са пречка за неверието.

Чудесата в Новия Завет се отнасят към друга област и същевременно към друга категория. Те са част от новия свят, който започва от Иисус Христос. Наричат ги „съпътстващи знаци”, т.е. те съпровождат разпространението на благата вест и така се вписват в процеса, при който светът се покорява на Христос.

Те са нещо като предвестници на идващото ново творение. За да бъдат обяснени, трябва да се познават законите на новото мироздание. Опитът да се вместят в сегашния природен порядък е изначално погрешен. Чудесата от Стария Завет по своята същност също се отнасят към идващия нов свят. Защото Денят на спасението, който настъпва в деня на Иисусовата смърт на Голгота, е ясно засвидетелстван още в старозаветното време. Историята на израилския народ е така неделимо свързана с откровението на Бога в Иисус Христос, както утринната зора с настъпващия ден.

Ето защо библейските чудеса не са остатъци от вчерашния свят, които ние, християните, можем да пренебрегнем, а са предвестници на бъдещия свят, към който вътрешно вече принадлежим. Като знаем това, ще се отнасяме спокойно към надменните разсъждения на хора, които нямат ни най-малка представа за предстоящия нов свят.

Стигнахме до основния проблем в дискусията между естественонаучното мислене и християнската вяра. Това е битка между двата свята – отминаващия и настъпващия, стария и новия. Всички, които искрено изповядват християнската вяра, са част от новото творение. „Ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново” (ІІ Кор. 5:17).

Този, който няма жива вяра в Иисус Христос, трудно ще ни разбере. И все пак ще го помолим да обърне внимание на същността в християнския опит и разбирания. Без определен подход към вярата човек едва ли може да осъзнае защо християнският светоглед трябва да взриви хоризонтите на научното познание на природата.

„Да бъдеш християнин” според Новия Завет означава „да бъдеш в Христос” – да имаш лична връзка с Иисус Христос, да си воден от Неговия Дух, да принадлежиш на Неговия свят. Както четем в Новия Завет, новото творение започва с откровението на Бога чрез Иисус Христос. Христос е новият Човек, носител и посредник на новото човешко битие.

Той внася Божията същност в човешкото битие. Вечният живот има непреходна същност, която е свойствена и на Бога, тя различава новия човек от стария. Иисус Христос предава Божията същност „на всички, вярващи в Него”. Тоест на всички, които са му се доверили и са в единение с Него, Той може да даде това, което притежава.

Така се ражда новото човечество. Чрез Духа Си Христос твори ново сърце у всички, които вярват в Него, които стават едно с Него. Те се учат да мислят и да чувстват, да желаят и да копнеят, да обичат и да се надяват подобно на Него. След смъртта им Той ще преобрази и тяхното тяло: новото сърце ще бъде вложено в нов организъм. Само така човечеството може да постигне съвършенство.

В крайна сметка това води към обновяване на цялото творение. „И самото

творение ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите деца” (Римл. 8:21). Божият характер, който Иисус предава на Неговия народ, ще победи в цялото творение: „Когато това тленното се облече в нетление”. ( I Кор. 15:54)

Но ние не се отнасяме презрително към този свят. Възприемаме го такъв, какъвто е, като не забравяме неговата тленност. Знаем, че живеем в преходен свят, за който трябва да бъдем сол, но към който не бива да се привързваме. Ние ползваме това, което той ни дава, но не търсим онова, което не може да ни даде - нашето окончателно умиротворение, - и не го смятаме за своя вечна родина.
Светът от християнска гледна точка

Светът не е предназначен за вечността. Той е преходен. Само онзи, който го вижда и го възприема така, се отнася към него с цялата необходима сериозност. Който го разглежда като постоянна величина, не разбира неговата същност. От самото начало, от своето сътворение и по своето предназначение светът е временна величина. Той е сътворен като преходен.

Можем също така да кажем, че този свят е създаден за бъдещето. Само не трябва да мислим, че такъв, какъвто е, той има бъдеще. В този вид няма никакво бъдеще. Той е предназначен да бъде преобразен. Дълбоко съм убеден, че природата сама по себе си не може да бъде опозната. Само този, който разглежда света като едно цяло, може да познае природата като част от него. Радвам се, че известните изследователи все повече осъзнават това. Самото заглавие на книгата на Хайзенберг „Част от цяло” е лъч на надежда в това отношение.

Тъй като сегашният свят е устроен във връзка с идващия, той няма как да бъде разбран напълно без този бъдещ свят. Само ако познаваш пеперудата, може да изследваш пълноценно гъсеницата. Само този, който вижда идващия свят, е способен по достойнство да оцени преходния.

Библейската космология не представя окончателно мироздание. Описаното в книгата Битие 1-2 глава сътворение на света е незавършено. То ще бъде завършено едва след края на световната история, както четем в Откровение 21 и 22 глава, където се говори за нов свят след изчезването на стария. Краят на света не трябва да се отъждествява с крушението на кораб, при което всичко потъва и загива завинаги. Той може по-скоро да се сравни със състоянието на семето в земята, от което израства ново растение.

Естествознанието трябва да приеме това положение за края на света, тъй като преходната природа, с чието изследване се занимава науката, носи в себе си начало на непреходното, на вечното.
Познанието на природата и християнската вяра

Възможно ли е изследователите на природата да се заемат с познанието на Иисус Христос? Да кажеш „да” на новия свят, разбира се, е невъзможно, без да кажеш да” на Него, на Иисус Христос - центъра на новия свят.

Христос се явява на света като Създател на цялото Божие творение. Според Библията целият свят от самото начало е устроен от Него: „Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява.” (Кол. 1:17) „Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” (Йоан. 1:3)

Така се обяснява и вестта за помирението на света с Бога, която за мнозина е „камък на препъване”. Тъй като всичко е станало чрез Христос, Който е посредник на всичко съществуващо, Той носи отговорност за всичко и може да даде гаранция за него. Като поема отговорността за творението, Божият Син може да гарантира за цялото човечество.

„Словото за кръста” не е така антинаучно, както може да ни се стори на пръв поглед.

Защо да не говорим за „скъпоценната кръв на Христос”, когато трябва да подчертаем, че Той, като вечен гарант за света, не пожалил собствения Си живот, за да спаси хората от погибел и да ги доведе до целта на тяхното предназначение?