Тема: Християнските религиозни институции в османската държавно-политическа система

Писмена работа към курс HISB006
Османската империя и Балканите на Тереза Йовчева,
Християнските религиозни институции в османската държавно-политическа система
Началото на османското завладяване на Балканите е започнало през 1362 г.
при управлението на Мурад I и завършва със смъртта на Мехмед II, през 1481 г. За този период, Османската империя разширява територията си и завема близо 14 пъти по-голяма площ, разположена на три континента, използвайки междуособиците на
Балканите и войните между християнските владетели.
Как Османската империя е успяла да въдвори ред и относително мирно съжителство между завареното население и новодошлите заселници и каква е била ролята на християнските институции в нейната държавно-политическа система и живота на християните в рамките на империята?
***
За целият период, в хода на османското настъпление, е характерно често и масово движение на етнически групи в рамките на империята. От една страна са бягащите от завоевателите жители на Балканите, от друга - прииждащите нови групи (като туркмени, татари, черкези и евреи), а от трета - принудителното разселване и заселване на обезлюдени територии от османската власт. Този много динамичен процес може да бъде представен накратко в две фази на завладяването

на Балканите. Първата е васалното подчинение на балканските владетели, след което в рамките на един век, териториите са включени в османската империя, а васалните владетели са премахнати.
След тази втора фаза, в следствие на гореспоменатите процеси, но и на други фактори, като епидемии и миграции свързани с номадския начин на живот на скотовъдите, някои територии са почти обезлюдени. Както посочва Ж. Кастелан,
паническите бягства от настърпващите войски, гладът, болестите и изтощението,
покосяват голяма част от местното население. По-късно, след установяването на мира, османската власт заселва повторно тези земи. Например в равнините на
Македония идват турските юруци или кониари, които да обработват земята, а в
Източна Тракия, около Едрине - новата столица на империята се заселват туркмените. Така султана си гарантира сигурната опора на мюсюлманското население в стратегическите райони, които служат като трамплин на нови завоевания.
Движенията на различните групи от населението продължава до XIX век.
Има няколко стабилни ядра, които могат да бъдат наречени центрове, около които се струпват християните. На север от р. Дунав е румънското ядро, на юг - българското, сръбското, албанското, и гръцкото. Пак според Ж. Кастелан, за османците, това разнообразия от етноси няма значение. Те делят поданиците си на мослеми и зимми. Мослемите са правоверните последователи на Пророка, а зиммите имат статут на защитени, неправоверни поданици на империята, които се подчиняват на законите ѝ. Тъй като законите в Османската империя се основават на шериата и произлизат от законовите норми в Корана, то те са чужди и неприложими за немюсюлманите. Поради тази причина, за да могат да управляват успешно всички свои поданици, османските султани въвеждат системата на миллетите. Това са затворени религиозни общности, признати от османската власт,
които имат свободата да се самоуправляват в рамките на религията, семейството и образованието. За всички останали сфери от живота, били в сила законите на империята.
Макар тази формата на управление да се смята за специфичен пример на толератност на Османската империя, подобни системи на самоуправление определени религиозни групи, в рамките на друга държава, са познати от
Средновековието в Европа. Такъв пример е еврейската общност, която получава подобен статут от полския крал Казимир Велики.

Важно уточнение посочва Олга Тодорова, според която османската религиозна политика съчетава два напълно противоположни подхода към местното население. Безпощадното изтребление, основаващо се на повелята за свещена война срещу неверниците в Корана и една относителна толерантност, политика на приласкаване (истималет), предназначена да тушира чувството на омраза и да предразположи местните духовни и светски водачи. Макар на пръв поглед необяснимо противоречиво поведение, всъщност корените му се крият в самата ислямска доктрина. Според Корана, Аллах няколко пъти изпращал завета си на хората, но последователите на първите пророци - Моисей и Христос, преиначили словото му. Едва с появата на Мохамед то било предадено в чистия си вид на земята. Все пак, евреите и християните споделяли вярата в един Бог и имали свещени книги, в които отчасти било отразено словото Господне, затова и полувачали по-снизходително отношение от империята и статут на зимми,
обединени в три основни миллета - Рум миллет, Арменски миллет и Еврейски миллет.
Началото на миллетската система била положена още с превземането на
Константинопол. По настояване на Мехмед II бил свикан църковен синод, чиято задача била да избере нов патриарх за вселенския престол. Новоизбрания патриарх
Генадий Схоларий получил инсигниите на висшата духовна власт и обещанието за запазване на всички привилегии на неговите предшественици, което било записано в специален берат. Този документ станал задължителен при инвес титурата на всички висши православни духовници в империята. Присъствието на султана на церемонията по ръкополагане на новия патриарх имало важно значение. Освен че показвало приемствеността между византийските василевски и новата власт, то давало ясен знак, че “цезаропаптиския принцип” ще бъде водещ в отношенията държава-църква.
Генадий Схоларий, станал духовен и светски лидер на източноправославното население и като миллетбашия на Рум миллета бил отговорен за верноподаничеството на своето паство, което обхващало целия балкански полуостров.
Тъй като според схващането по това време, съществуването на самостоятелна патриаршия е
неизменно свързано с
наличието на мощна държава,
Константинополската патриаршия разпростряла властта си над всички източноправославни групи, включващи българи, гърци, власи, сърби и албанци,
поглъщайки дори Охридската архиепископия, която дълго време имала известна независимост, както и трите източни патриаршии (Александрийска, Антиохийска и

Йерусалим ска), чиито диоцези попаднали в османските предели в началото на XVI
в. след превзема нето на Египет, Сирия и Палестина.
Интересни детайли за динамиката в отношенията между балканските църкви посочва Олга Тодорова.
Охридската епископия отстоявала своята независимост и хранела надежди за патриаршески титул, стъпвайки на мита за основаването ѝ от Юстиниан Велики.
Възобновяването на сръбския престол се случило със съдействието на великия везир Мехмед Соколович, който по рождение бил от Херцаговина, дякон в
Милешевския манастир, а по-късно взет за еничарин и направил главоломна дворцова кариера. Основната причина за възраждането на сръбската църква било умиротворяване на сръбското население в южноунгарските земи, наскоро присъединени към империята. Диоцезът на “престола на Св. Сава” обхващал земите от Южна Унгария до Северна Македония и от Далмация до България,
включвайки дори Рилския манастир.
Османските власти избягвали да се месят в конфликтите между балканските църкви, но на практика давайки статут на Вселенската патриаршия на здраво обвързана с властта, тя успявала да се меси в делата на Охридската и Ипекската църква, никога не признавайки патриаршеския им ранг. Във втората половина на
XVII в. Ипекската и Одринската църва се “самозакриват” и балканската милетска система придобива крайния си вид.
Миллетбашията на Рум миллета бил църковен патриарх, избиран от Светия синод и задължително одобрен от султана. В османската йерархия заемал място на
“паша с три туги” и освен върху религиозните дела имал власт и в някои светски области, като например събирането на данъци и разрешаване на съдебни спорове между християни. Бил считан за защитник на паството си от произвола на османската власт.
Ж. Кастелан пише за структурата на Рум миллета по модел на Църквата.
Седалището на константинополския патриарх се намира в Цариград, където са и сановниците от ръководните църковни органи. Следващи по важност били автокфалният митрополит на Охрид, който след 1037 година е грък, но има власт над българските християни; Ипек (Печ), където от 1557 година има сръбски патриарх контролиращ босненските, сръбските, а впоследствие и унгарските земи.
Най-нисшите ръководни кадри на миллета били многобройните архиепископи и епископи.

Вторият организиран миллет в Османската империя бил арменския.
Арменците се били заселили в Цариград още през ранното средновековие. Те били предимно занаятчии и търговци и Мехмед II ги поканил да се заселят в новата му столица, а по-късно към тях се присъединяват преселници от Анкара, Бурса и други градове в Анадола. Арменската църква била смятана за ерес от църковната патриаршия, тъй като изповядвала монофизитизма - позиция отричаща двойната природа (божествена и човешка) на Исус Христос. Тъй като начело на тяхната организация стои католикос, чието седалище било извън границите на Османската империя - в Кавказ, Мехмед II археопископа на Бурса и го обявява за арменски патриарх. През 1461 година издава берат, с който го обявява за миллетбаши на арменците и му дава същите правомощия като на константинополския патриарх,
давайки му власт върху монофизитите в Сирия и Египет, богомилите в Босна и коптите.
Яхуди миллет е третия, еврейски миллет организиран скоро след завладяването на
Византия. През 1453 година Мехмед II директно назначава великия равин Моше
Капсали, но приемниците му са избирани от еврейската общност.
***
На пръв поглед миллетската система осигурявала мир и свобода на вероизповеданието на зиммите, но на практика служела като инструмент за натиск и контрол на империята върху населението. Наред с правото да се разпореждат по въпроси от духовен характер и да разрешават съдебни спорове, едно от основните задължения на духовниците било да събират такси и данъци за хазната на султана под формата на ежегоден църковен данък.
Империята гледала изключително сериозно на добрата събираемост и всяко неиздължаване се смятало за престъпление, което било наказвано безмилостно. В
същото време, висшата църковна администрация била поставена в подчинение, тъй като правото за събиране на данъци и такси се давало поименно, със специални берати се създала благоприятна среда за корупция и църквата почти била лишена от кадрова самостоятелност.
Системата с откупване на църковни длъжности стигнала до такива размери, че поставила под въпрос формалната вътрешна автономия на църквата. Допълнително утежнение внесло предложението на солунския митрополит Методий не патриаршията да избира владиците, а епархиите да бъдат обявявани на търг и
“печелени” от предложилия най-висока цена. Идеята се харесала много на

османската държава и Вселенската патриаршия положила неимоверни усилия да я отклони от този план, след което през 1696 година Синодът в Цариград низвергнал
Методий за несъвместими със сана му деяния.
Всичко това поражда неприязън на паството към духовенството, като при българите то било засилено и от факта, че повечето владици били гръци.
Първоначално “черното духовенство”, както се наричали манастирите и монасите били в по-облагодетелствана позиция, но по времето на Селим II и неговата политика за “Продаване на църкви и манастири” статута на монасите постепенно се доближил до този на обикновените данъкоплатци. Положението на светите обители било утежнено и от постоянните набези за местни властници и странстващи разбойници.
Сериозни рестрикции имало от страна на османската държава при ремонта на вече съществуващи или строежа на нови църкви. Единствено в пустинните местности не важала забраната за новото им строителство и именно това е причината за нарастващия брой новопостроени църкви и манастири след XVI век.
***
В заключение, може да се каже, че на пръв поглед толерантната миллетска система на Османската империя дава относителна свобода на самоуправление на християните в сферата на духовния живот и правораздаването в общността. На практика, тя е рафиниран инструмент за управление и контрол върху поданниците
ѝ, като властите нямат никакви скрупули да налагат непосилни условия за събирането на данъци за султанската хазна.
Изповядването на християнската религия, поддръжката и строежа на нови църкви и манастири били ограничени със строги правила, така че по никакъв начин да не засенчат официалната религия в държавата.
Въпреки това,
християнските религиозни институции в империята успели да изиграят роля на обединител и пазител на вярата и ценностите на християните, а многобройните църковни училища съхранили жаждата за просвещение и запазили жив спомена за независима държава и жаждата за освобождение.

Както казва Ж. Кастелан: “Затова можем смело да кажем, че Църквата играе важна роля в поддържането и развитието на християнската идентичност на балканските народи.”
Олга Тодорова заключава, че “В статута и вът решния ред на църквата през османския пе риод настъпили толкова много и така съ ществени изменения, че да се говори за нея като за някакво полуавтономно образувание (,,държава в държавата")
е почти немис лимо “