Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Основни същностни характеристики на писаното право



страница6/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

2. Основни същностни характеристики на писаното право
Писаното право се появява на онзи етап от развитието на човешкото общество, когато възникват писменото слово и първите държави. Именно тези две предпоставки позволяват на правото да направи онзи огромен качествен скок от неписано към писано.
Характеристики на писаното право:
1) закрепено е в писмена форма, за разлика от обичаите и морала например
2) писмените източници, в които са закрепени нормите на писаното право, са подредени в строга йерархия:
конституциите
решенията на Конституционния съд
международноправните нормативни актове
кодексите и законите
подзаконовите нормативни актове (постановления на МС, правилници, наредби, инструкции)
3) в писаното право като една сложна и многоплоскостна структура са се обособили отделни структурни звена – публично и частно право, материално и процесуално право, вътрешно и международно право
4) многоплоскостната йерархична структура на правото се разкрива и в още един аспект – системата на писаното право, състояща се от правни отрасли, които на свой ред се подразделят на правни институти и правни норми
5) правните норми на писаното право могат да бъдат създавани само от държавата в лицето на компетентните й държавни органи
6) писаното право е гарантирано от държавната принуда, осъществявана от държавата в лицето на компетентните й органи
7) писаното право е основният и най-важен ценностно-нормативен регулатор на реалиите на обективната действителност


Въпрос 5:
Възникване и развитие на общата теория на правото


1. Правопознанието в Древността
Първи опити за правопознание въобще са правени още в древен Китай (Лао Дзъ, Конфуций) и в древна Гърция (Солон, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Епикур). Откакто съществува правото като социално явление, т. е. от началото на човешката цивилизация, от възникването на първите държави, то поражда научен интерес и е предмет на научни изследвания. Характерно за този период е това, че няма обособена самостоятелна юридическа наука. С правото са се занимавали учени, които не са имали тясна специализация като юристи. Те са били философи, те са развивали цялостното социално познание, а не само юридическото.
Развитие на правопознанието има и в древен Рим (Цицерон). И там все още не съществува като самостоятелен вид правната наука. Но пък има вече специализирани практици юристи (напр. римските претори), които изследват правото с чисто практически цели.

2. Правопознанието през Средновековието
През Средновековието в Европа в развитието на правопознанието има два периода:
I период:
През първия Папа Григорий VІІ разделя православието от католическата църква. Тогава господства схоластиката и формалнологическия метод в научното познание. През този етап Т. Аквински през ХІІІ век за първи път анализира видовете закони и видовете държавна власт. Този етап е свързан с развитието на каноничното право и най-важното за него е това, че през този етап правото след няколко века размирици, последвали падането на Римската империя, се възражда като средство за регулиране на обществените отношения, макар и да се разглежда от религиозни позиции и да се обвързва с религиозните канони и с папските аспирации към единна световна католическа държавност.

II период:
През втория период към края на ХІІ век се появяват т. нар. "глосатори", а два века по-късно и т. нар. “постглосатори”. Глосаторите правят опити да създадат вечно, универсално, съвършено право на базата на частното древноримско право, а постглосаторите пък се опитват да пригодят древноримското частно право към тогавашната действителност, към практическите нужди на светските държави. Глосаторите и постглосаторите застават зад светската власт, противопоставят се на каноническото право и се опитват да ограничат стремежите на църквата към тотален социален контрол. Най-важното през този етап е това, че правото започва да се разглежда от светски позиции и с оглед на удовлетворяването на практически светски цели.

3. Правопознанието през Възраждането и Новото време
През Възраждането и Новото време правопознанието получава съществено развитие. Едва тогава правопознанието постепенно се отделя от философията като самостоятелен вид социално научно познание и впоследствие се разделя на отделни правни науки. Първите юридически науки възникват още през 14 и 15 век и са международното право, гражданското право, наказателното право и конституционното право. Към средата на 19 век се появяват още много правни науки, разногласието между които става нетърпимо, поради което се налага появата на една нова, консолидираща, “зряща” наука, която да обобщи, подреди, систематизира достиженията в изучаването на правото на отделните отраслови юридически науки в едно логическо непротиворечиво цяло. Тази наука е Общата теория на правото (ОТП).

4. Науката ОТП
Общата теория на правото се създава през 19 век, като се базира, възприема, развива и увенчава достиженията на правопознанието до този момент. През 1885 год. Адолф Меркер, германски професор по конституционно право, издава монография, замислена като системен увод в правото и представляваща по същество първия учебник по обща теория на правото. В тази своя книга той аргументира необходимостта и предмета на нова наука, наречена от него “Обща теория на правото” и различаваща се от конституционното, от гражданското, от наказателното право и от другите правни науки.
Новата наука се кръщава от него "теория на правото", а не "учение за правото", макар и по това време да е било изключително популярно всички свързано с изучаването на социума да се нарича “учение”. С това той е искал да подчертае общотеоретичен поглед на новата наука, който е изчистен от идеологически оттенък, нюанс.
Трябва да се прави разграничение между категориите "учение" и "теория". Те често се отъждествяват, а не бива. Учението и теорията са две различни форми на познание и не са тъждествени.
Разликата между тях е в 2 аспекта:
1) Tе се различават по своя обхват. Учението дава сравнително завършено обяснение на явленията като цяло, висока степен на абстрактност, докато теорията има по-тесен обхват, обяснява отделни страни, връзки, форми на функциониране на явлението, затова всяко учение е система от теории, обединени около един център.
2) Tе се различават според своята социална роля. От гледна точка на социалната роля учението е свързано винаги с определен светоглед, идеология и поради това е подвижна форма на социалното познание. Учението е фокус на идеологията, фокус на идеологическата интерпретация на обекта, и затова с промяната на идеологията се променят и ученията. Учението е по-подвижна форма на научното познание от теорията. За едно и също явление може да се изградят няколко учения. Т. напр. за държавата има теократично, етично, естествено-правно, класово, утилитарно, либерално и пр. учения. Теорията като форма на научното познание е по-статична и не се влияе от идеология, мироглед. Тя се формира на база на теоретични обяснения, действа по-дълго (например теорията на Аристотел на формите на държавно управление е в сила и до днес). Базира се на продължителни изследвания и формулира проверени и доказани от практиката знания. В държавознанието например са възприети теориите за суверенитета, за разделение на властите, за формите на държавно устройство и др. В правопознанието са възприети теории за правните норми, за правоотношенията, за правните субекти и пр.

Раздел IV Правни норми и принципи




Впр 25. Понятие за правна норма. Теории за пр. норми.

Правна норма – вид социална норма – общо, абстрактно и условно правило за поведение, съдържа се в признат за правната система източник, притежава юридическа сила и действие, а изпълнението й е осигурено чрез прилагането на публична санкция.

Възгледите за естеството на правните норми и тяхната роля в процеса на правното регулиране са твърде разнообразни. Условно тези възгледи могат да бъдат групирани в 3 основни теории:
позитивизъм, нормативизъм и теория за „отворения” х-р на правните норми.

1. Правния позитивизъм приема, че правните норми (ПН) представляват общи правила за поведение, които изграждат законите => законите съдържат общи и абстрактни правила за поведение на хората в обществото. Ранният юридически позотивизъм приема, че правото – това са приетите от парламента закони. Те са израз на народния суверенитет и на „общата воля” на обществото, затова имат общ характер => ПН, от които са съставени също имат общ х-р. Тази роля на ПН води до обезличаване на ролята на правните принципи; на ролята на съдията, която се свежда до механично трансформиране на пр. норми в индивидуални предписания; до отричане на правното значение на фактори, намиращи се извън закона – морал, обичаи. Изводът е, че ПН са единственото изразно средство на правото.

2. За нормативизма най-същественото за ПН е НЕ нейният общ х-р, а това, че тя представлява правило за поведение, което е гарантирано с правна принуда. Норма е всяко правило, регулиращо по определен начин човешко поведение. Нормативизмът в сравнение с ранния позитивизъм разширява границите на правото като включва и субективните права – права за поведение с индивидуален характер.

3. Теорията за незавършения („отворения”) х-р на ПН (Х. Харт) се връща към основната идея на ранния позитивизъм – за общия х-р на ПН. Според Харт обаче ПН, създадени от законодателя имат „отворен” х-р, защото в тях са употребени общи понятия, които имат определен лимит – те никога не могат да бъдат изцяло предварително ясни относно практически ситуации, които ще възникнат в бъдеще. => текстът на ПН е незавършен, „отворен”




Впр 26. Правната норма в нормативното регулиране на обществото. Видове социални норми.

Правната норма е вид социална норма - общо, абстрактно и условно правило за поведение, което притежава логическо единство, съдържа се в признат за правната система източник на правото, притежава юридическа сила и действие, а и изпълнението й е осигурено от прилагането на публична санкция.



2. Характеристика а/ Правната норма е вид социална норма
Социалната норма представлява задължително правило за поведение, чието неизпълнение е обвързано с прилагането на правна санкция. Санкцията се прилага от специализиран за това орган. Социалната норма НЕ представлява техническа норма. Техническата норма НЕ регулира поведението на хората и не е задължителна. Тя предписва конкретни действия за протичащи процеси при природни явления (наводнения, пожари) или технологични дейсности (работа с машини).
б/ Правните норми са общи, абстрактни и условни
ПН са общи, защото са адресирани към неопределен кръг от персонални субекти. Тяхната абстрактност се свързва с това, че правилото за поведение, което съдържат НЕ е конкретизирано по отношени на времето, мястото или предмета, при което то ще се приложи (но самото поведение е конкретно определено). ПН са условни, защото предписаното поведение се изпълнява само при наличието на определени условия, то не е задължително пряко.
в/ Правните норми представляват правило за поведение
Правилата за поведение биват общи и индивидуални – те регулират отношенията м/у хората в дадено общество. Според начина, по който осъществяват това регулиране правилата за поведение биват правни, религиозни, морални и обичайни. Единствено правните норми имат правна санкция, реализирана от специализиран орган, която осигурява задължителното им изпълнение. Останалите правила за поведение имат психологическа задължителност и ако съдържат правна санкция, то тя се осъществява от обществото, а не от специализиран орган.
г/ Правната нрома притежава логическо единство
ПН се състои от два логически свързани елемента: фактическо условие (хипотеза) и задължение за определено поведение (диспозиция/санкция). Фактическото условие е част от фактическата реалност. То се свързва чрез нормативна връзка с диспозицията или санкцията, които са част от нормативната реалност.
д/ Правната норма се съдържа в признат източник на правото. ИнП означава единство от актове и процедури, признати от една правна система, които предствляват критерии за валидността на дадена ПН. Съдържанието на ПН в признат ИнП я прави валидна => тя има правна задължителност, юридическа сила и се гарантира с правна санкция.
е/ Правна норма има юридическа сила и действие
Юридическата сила на ПН представлява външен белег на това, че тя е валидна и се съдържа в признат ИнП. Наличието на юридическа сила означава, че предвидените в ПН последици са правно задължителни.
Юридическото действие на правната норма бива персонално (показва за кои правни субекти се отнася ПН) и материално (очертава кръга на предписаните действия от ПН). Материалната действие бива 2 вида - насочено към действията на правните субекти и насочено към действието на други норми (вторични норми). Юридическото действие на правната норма има времеви (за какъв преиод от време пр. субекти има пр. задължение за опсаното в нормата поведение) и териториални (ограничава териториалното д-ие на ПН) характеристики.
ж/ Правната нрома притежава санкция
Санкцията е външна и има материален характер – засяга имуществото (глоба, конфискация) или личността (лишаване от свобода, от права). Тази санкция може да бъде доброволно понесена от субекта или оспорена от него <- публична принуда. Върховен субект на публичната власт е държавата и в съвременните общества само тя има правото да упражнява правна санкция, чрез съотвените д-вни органи.

Правните норми действат в обществото заедно с другите социални норми. По принцип социалните норми биват 2 основни вида. Едните са само общоприети, но НЕ са задължителни – т.е. тяхното нарушаване не води до възникването на сакнция. Такива са нормите на езика, на естетиката. Вторият вид соц. норми (сред които и правните) са не само общоприети, но и задължителни – нарушаването им води до възникване на санкция – неблагоприятни последици, които нарушителят трябва да понесе. Освен правните такива са моралните, обичайните и религиозните норми.




Впр 27. Морални норми. Регулативни особености. Ролята на справедливостта в правото.

1. Моралните норми се изразяват в оценка на човешкото поведение от гледна точка на критерии като справедливо и несправедливо; честно и нечестно; добро и зло. Те възникват тогава, когато в обществото се формират ясни разбирания относно това какво е дължимото (подобаващо) поведение на отделния човек.


2. Самата реализация на моралните норми се нарича морална оценка. Всеки член на обществото може да бъде автор на морални оценки. Извършителят на дадено действив също може да дава морални самооценки за своето собствено поведение. Това, което реализира моралните оценки е съвестта. Моралната оценка може да бъде положителна или отрицателна. Когато е отрицателна тя представлява основание за пораждането на морална санкция. Моралната санкция е вътрешна, спонтанна и дисперсна. Тя е вътрешна, защото нейното определяне и реализация са строго индивидуални и изцяло зависят от този, който извършва моралната оценка (възможно е санкцията да се изразява в промяна на поведението спрямо извършителя). Спонтанна е, защото липсва всякаква координация м/у тези, които осъществяват моралната оценка. Дисперсна е, защото се може да се осъществява от всички членове на обществото, а не от определен орган.
3. Морални принципи и морални идеали
Особеност на моралните норми е, че те НЕ са предварително точно определени както правните. МН съдържат редица възможности за конкретизация и индивидуализация на моралната оценка в зависимост от редица фактори – кой е автор на действието, подбудите му, мотиви и цел. Моралът като регулативна с-ма се състои НЕ само от морални норми, но и от морални принципи и морални идеали, които действат съвместно. Моралните принципи представляват общи начала, които са индивидуални за всеки един човек и на които той подчинява цялото си поведение. Моралните идеали представляват образци на личности, носители на доминиращите в конкретното време значими морални добродетели.
=> Моралното поведение е резултат не само на действието на конкретна морална норма – то се формира съобразно с моралните идеали на епохата и моралните принципи на отделния човек.


Впр 28. Обичайни норми. Регулативни особености.

Обичайните норми са първите, които възникват в еволюцията на човешкото общество. Обичаят представлява правило за поведение, установено и придобило задължителност поради своята дълготрайна употреба.


Обичаят е социална норма, защото съдържа модел за поведение на членовете на социалната група. ОН представляват един от съществените белези на човешкото общество. В ранните малки общества (рода, племето) спазването на обичаите се дължи преди всичко на факта, че отделният човек НЕ притежава социална свобода – той е силно зависим от групата – не са съществували варианти за поведение, м/у които индивида е можел да избира. Впоследствие големите общества предлагат на индивида избор на все повече вариантиза поведение в дадена социална ситуация. Спазването на обичаите вече се основава преди всичко психологическата нагласа – навика, привичката.
Най-характерно за обичая като социална норма е неговата косервативност – устойчивост и неизменност. ОН са познати на субектите, приемат се и се изпълняват от тях доброволно – при едни и същи обстоятелства субектите постъпват по един и същ начин. Консервативността обаче може да бъде недостатък на обичая – той не може да отрази промените в обществото и да регулира поведението в големи социални групи. Поради тези причини едновременно с обичая възникват и други социални норми – правни, религиозни, морални, които притежават по-съвършен механизъм на регулиране на поведението на хората.
В съвременните развити общества обичаят НЕ е изчезнал, но запазва приложното си поле в ограничени области на социалния живот – предимно в битовите отношения, в рамките на обособени групи (географски, етнически, религиозни, професионални).
ОН притежават обичайна санкция – тя се осъществява от всички членове на социалната група, за разлика от правната санкция, която е централизирана и се осъществява от специализиран орган. Обичайните санкции са сравнително малко на брой – най-тежката обичайна санкция е изолирането или изгонването от социалната група.


Впр 29. Структура на правната норма. Нормативна връзка.

Правна норма – общо, абстрактно и условно правило за поведение, съдържа се в признат за правната система източник, притежава юридическа сила и действие, а изпълнението й е осигурено чрез прилагането на публична санкция.

1. Правните норми регулират поведението на хората. Те изпълняват своята функция, като установяват връзка м/у 2 човешки действия (поведения). Първото действие е фактическо – то представлява факт от заобикалящата ни социална действителност (пресичането на улицата от пешеходец на червен светофар, плащане на парична сума от едно лице на друго, подписване на договор). Второто действие представлява задължение за неговото извършване (пешеходецът-нарушител да плати глоба; който е сключил договор, е длъжен да изпълнява клаузите му и т.н.). В правната норма първото поведние (фактическото) е причина за пораждането на задължението по второто => структурата на правната норма представлява 2 елемента (човешко поведение), свързани пом/у си с т.нар. нормативна връзка. Първото поведение е причина за второто и се нарича причинавящо, я второто – причинено. По силата на нормативната връзка постъпването на първото поведение води до настъпването на второто. Чрез нормативната връзъзка едно фактическо поведение поражда задължение за друго поведение.
2. Структура на ПН
Фактическото поведение представлява самостоятелна част от правната норма. В правната теория е прието то да се нарича хипотеза. За да може една ПН да породи задължение за поведение, необходимо е в житейската действителност да се случат събития или да се извършат действия, които са подобни на тези, предвидени в нейната хипотеза. Поражданото от хипотезата, по силата на нормативната връзка задължение за поведение може да бъде благоприятно – в този случай то се нарича диспозиция, или неблагоприятно – нарича се санкция. Извод – всяка ПН притежава устойчива и постоянна структура. В зависимост от това дали съдържа благоприятни, или неблагоприятни за субекта последици, структурата на ПН се състои от хипотеза и диспозиция или хипотеза и санкция.
3. Логическа ПН
Възможно е две или повече ПН да бъдат логически свързани и да образуват логическа правна норма. За да получим една логическа ПН е необходимо да обединим две ПН, които се намират на рзлични места в текстовете на закона, но действат взаимосвързано. Т.е. логическата ПН обединява в едно цяло както ситуациите, които са правомерни, а последиците им – желани пт правните субекти, така и тези, които са правонарушения, а последиците им – нежелани. Структурата на логическата ПН се състои от 3 разположени последователно елемента: хипотеза, диспозиция, санкция. Схемата на тяхното взаимодействие е: „ако – то – в противен случай”. Не е възможно трите елемента на логическата ПН да се реализират заедно.


Впр 30. Основни видове правни норми.

1. Регулативни и защитни


Правото има две основни функции: регулативна и охранителна. Регулативната функция на правото осигурява съхранението и обслужването на онова поведение на хората, което е полезно и затова желано. За целта съществуват регулативни правни норми. Те притежават както диспозиция, така и санкция, но при тях по-важна е диспозицията.
Охранителната функция на правото защитава обществото от извършване на опасни и нежелани действия, като установява санкции за тях. За тази цел съществуват защитните правни норми. При този вид правна норма, определяща е санкцията, която следва от хипотезата.
Това разделение на правните норми е според функциите на правото при регулиране на обществените отношения.
2. Първични и вторични
Правните норми могат пряко да определят поведението на правните субекти или да се отнасят до действието на други ( първични) закони.
Преобладаващата част правни норми са първичните - те пряко регулират отношенията в обществото.
Първичните правни норми се разделят на:
а/ задължаващи: съдържат задължение на един правен субект да извърши конкретно действие. Например : Субектът А е длъжен да предаде на субекта Б предметът, който е взел в заем, след изтичането на определения период.
б/ разрешаващи: съдържат възможност за извършване на правно действие; т.е. те му позволяват да има конкретно поведение, но не го задължават за това. Разновидност на разрешаващите правни норми са нормите с форма на оправомощаване.
в/ забраняващи: правните норми възпират даден субект на правото са има конкретно действие. Ако той наруши това, следва правна санкция.

Вторчините правни норми се разделят на:


а/ За признаване: определят кои норми са правни и следователно имат юридическа сила, действие и санкция ( например ратифициращите/ денонсиращи закони)
б/ за промяна: установяват ред и процедура за промяна на първичните правни норми
в/ за юрисдикция: определят органите, които налагат правните санкции и по какъв начин се решават правните спорове във връзка с нарушаването на правните норми.
3. Самоизпълними и несамоизпълними
Правните норми могат да предписват изпълнение на конкретно поведение или постигане на конкретен резултат или цел. В първия случай правните субекти могат сами да се ръководят от правните норми и да определят поведението си. те предписват конкретни субективни права и юридически задължения. Правните субекти могат да търсят изпълнението им чрез съд. Във втория случай адресат на правната норма е държавната власт, която чрез нея се задължава да създаде такива условия (издаването на нормативни актове), че да се осъществи конкретната цел.
4.Императивни и диспозитивни
Това е деление на принцип дали дадена правна норма трябва да бъде задължително изпълнена, по начина, по който е посочена или субектът може да се отклонят от нея. Императивните правни норми са задължителни и неотклоними. Такива са забраняващите правни норми и някои задължаващи. Неизпълнението на диспозитивните правни норми или отклонението от тях не резултира в правна санкция. такива са повечето задължаващи и разрешаващите правни норми.
5. Абсолютно определени и относително определени
Абсолютно определени са онези норми, които съдържат правило за поведене, което текстуално е изцяло изразено и завършено и може да се прилага самостоятелно. Пример: Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно.
Относително определени са онези правила за поведение в правните норми, които не са изцяло определени, а окончателната им определеност се извършва в конкретната ситуация. Пример: При изпълнението на задължението кредиторът може да поиска разписка от длъжника (а може и да не поиска ). Според начина, по който относително опредлените правни норми се превръщат в абсолютно определени съществуват два вида: 1/ такива, които препращат към субсидинарни източници на правото. Пример: "Търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки" или 2/ които позволяват на субекта на правото сам да определи своето действие. Пример: При изпълнението на задължението кредиторът може да поиска разписка от длъжника (а може и да не поиска )
6. Национални и наднационални правни норми. разделението се извършва на базата към каква правна система принадлежат правните норми. Националните правни норми биват както самозипълними, така и несамоизпълними. Наднационалните правни норми се съдърат в системата на международното право, правото на ЕС и т.н. и съдържат само несамоизпълними правни норми.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница