Врата Към себе си! Шум от недовършено начало, което тропа в съзнанието ми. Чувам собствените си стъпки. Те тихо се отправят към пространството, което не успях да превзема в зимата на настощето
Изтегляне 28.5 Kb.
|
|
Граница Врата... Към себе си! Шум от недовършено начало, което тропа в съзнанието ми. Чувам собствените си стъпки. Те тихо се отправят към пространството, което не успях да превзема в зимата на настощето. Вратата е подканващо открехната. Очите ми не срещат очи. Зениците трескаво шарят надолу по стълбите. Усещам само нежния полъх от измислен непознат, чувам звуците на демодирана мелодия, която се заплита в клоните на дърветата, протегнати за отмъщение, и рикошира в начумереното, сиво небе. Никой... Там няма никой! Въздъхвам. Разочарование или облекчение е новото чувство в душата ми? Отдавна престанах да анализирам. А така искам да изляза! Да преваря дъжда и да полетя по наводнените от хора улици; да почувствам мириса на гръмотевчината свобода, да изкрещя, че и аз имам, че и аз мога... Но странно! Протягам ръка. Ужасена осъзнавам, че пред мен стои огромно стъкло, което изкривява образите, пречупва лъчите, смачква едва прохождащите надежди. Опирам лице до студената, всепоглъщаща повърхност. Удрям разярено по угасващи светлини, по уморени полети, по отчаяни погледи, по овехтели мечти, по прежълтели устреми, по престорен смях. Ударите глухо отекват някъде близо край мен, вътре в мен. Болезнено се лутат, докосват неподозирани кътчета в мислите ми и бавно умират. Преградата е непробиваема. Ако можех поне за миг да стана безплътна, да съм като вятъра. Да се процеждам под праговете, да прониквам през малките дупчици към бъдещето, да прескачам високите стени на възприятието и да бъде недосегаема. А когато почувствам нужда от нечия топла компания да обгърна с въздушните си ръце вселената и да повярвам, че някой някъде ме обича; че някой някъде обича вятъра! С неохота се зъвръщам в неприветливото, безизходно сега. Пред мен стъклото е потъмняло и нажежено от злоба, ехидно ми се присмива. Завижда! Но никога, никога няма да ме пусне. Ръцете ми неконтрулируемо треперят. Панически страх обхваща цялото ми същество и вече не мога да разсъждавам, не мога, не мога... Само изгарящ ужас от мисълта, че ще остана затворена бавно се разтваря в прашинки лудост. Навън никога няма да бъде толкова близко, колкото е в мечтите ми. Но къде всъщност е границата? Студена вълна от пагубно спокойствие се разлива по тялото ми. Изтощена до крайност се свличам на повърхност от плаващи пясъци. Но оставам невредима. Нещо ме задържа горе. Да се боря с границата? Да се боря... да се боря със себе си? Не! Не искам! Не мога! Нямам сили. Страх ме е. Ще изгоря, ще се изгубя, ще потъна в непознатото. А то ме плаши. Кара ме да се чувствам още по-объркана и несигурна. Вярата в себе си! Къде е тя? Къде е, когато ми е толкова нужна? Нима е оклюмала като попарено от тревата стръкче зелена трева, нима се е стопила като фалшива приятелска усмивка? Колебанието. То ме убива. Поглъща ме! Потъвам! А така искам да изляза навън. Така искам да съм вятъра! Но въздухът не ми достига. Задушавам се. А искам! Да прониквам през процепите, да се процеждам през невидими пролуки, да съм свободна. Да чувствам, че някой някъде ме обича; че някой някъде обича вятъра... Изтегляне 28.5 Kb. Сподели с приятели:
|