Вратцата 2 – начало 1983

Сергей Герджиков

Вратцата 2 – начало

1983.

Тур „Зъбът”, 3+

Веднага след слизането от „Осми конгрес”, пълен с ентусиазъм и уверен, хващам Калин и отиваме на Зъба – най-изкачваният в наше време, нормалното начало на Вратцата. (Днес турът не се харесва много, защото е с малко клинове, останали от онова време, а началото респектира спортните катерачи, свикнали на лепените клинове през три метра.)

От поляната масивът „Зъбът” се очертава като остра чука, по която минава „Кучешкия зъб”. Той продължава невидимо от Алпийския дом на изток. Трудно намираме началото на маршрута. Изчакваме свръзката преди нас. Тръгвам по приятната плоча и тя ме извежда постепенно над панорамата.

(След повече от двайсет години началото на тура е запазено, няма клинове в първите пет метра. Но не ми е напровило изобщо впечатление като начинаещ алпинист, а сега Калин не може да тръгне, несигурен и след няколко опита да мушне клема накрая аз тръгвам пръв. Ето я разликата между нашето и сегашното поколение.)

Усещам насладата да се издигаш със собствените си мускули над целия пейзаж и да го обхващаш все по-пълно с поглед. “Зъбът” продължава по ръб и излиза на южната стена. Там стъпвам по здрави стъпки и под теб се отваря бездната. В дълбок винкел над мен расте хоризонтално доста дебело дърво. Хващам го и продължавам. От върха отново оглеждам Централната стена и се опитвам да я приема по-спокойно. Все още не мога.

Обратният път преминава през остър гребен към края на „Кучешкия зъб”. Преминаването по този начупен гребен, широк на места една стъпка, е емоционално. От двете страни са отвеси. Следва спускане на рапел от обратната страна. Слизаме в прохладно гористо място между чуките и по пътеката се прибираме. Късно е за още катерене.

Вечерята край огъня и пролетната звездна нощ са паметни. Към нас се присъединява легендарния още тогава Гьоко и раздувките нямат край.

Тур “Осми конгрес”, 5а+

Първото въже преминава по стъпалообразни форми. Тук се разкатерва добре. Но след това се отваря нещо далеч по-трудно, за мен дотогава несрещано. След малка ниша Лазар издрапа с доста зор и примки по надвесена жълта плоча, над която нищо не се виждаше. С Милкана стояхме стреснати в нишата. След двайсетина минути мъчително чакане Лазар обира двете части на въжето към нас двамата. Милкана тръгва първа и се скрива от погледа ми, а аз малко след нея. Излизам на абсолютно въздушен, дълъг и гладък вътрешен ъгъл. Надолу стената хлътва и висим високо над сипея.

Търсим малки стъпки и хватки по неговите стени, а някъде използвам и тясната цепка между тях. Милкана е по-несигурна, не мога и да предположа в този час, че тя ще стане най-добрата алпинистка и катерачка в България след годсини. Тя скоро „увисва”, дупето й е малко масивно (само след три години тя свали към 20 кг.) През цялото време "всмуква" двеста метровия въздух под теб до сипея.

Първият дълъг 40 м винкел е следван от втори, подобен. Тук Милкана отново увисва, аз минавам без големи грешки. Излизаме на остър връх, където излмизат много турове от този район. Тази чука се пада срещу Централната стена. Точно пред мен на около петдесет метра напред са нейните форми. Виждат се само отвесни сенчести ъгли. Стената е тъмна в този следобеден час. Тя се заканва мълчаливо и се извисява като мярка на куража. Гледам я и ме хипнотизира. Отърсвам се трудно от „превъртането” , в което ме хвърля гледката.

От върха на този масив се продължава по рошав ръб и се слиза по стръмна стена с помощта на парапет.

След първото изкачване много пъти ми е минавала мисълта за „Осми конгрес”, но все не успявах да тръгна по него. Не тръгнахме дори с Тони през есента на 1985 г., когато бяхме във върхова форма и изкачехме Централната стена. Това показва колко съм бил респектиран от този въздушен винкел.

Но дойде време да тръгна по него и като водач. Първят опит през 2006 с Калин беше несупешен. Тръгнах по някакъв занемарен винкел вдясно от истинското начало и се оказа, че съм в тур „Карлово” на Христо Проданов. Не намерих клин чак до трийсетия метър, а и той не бе надежден. Какво ставаше?

За капак на каръка при едно трудно изнасяне по надвесен пасаж надясно друснах много неприятно и добре, че бях мушнал френд. Не можах да събера кураж да продължа, а и явно това не бе турът.

* * *

Тур «Осми конгрес» в друга ера

Тръгнах решително, но усещах повече трудности от очакваните по първите винкели. Така или иначе, стигнахме нишата и оттук внимателно проверих накъде продължаваме, защото отдясно идва тур „Карлово” (5с) и продължава успоредно на „Осми конгрес”.

Дааа, предстои преборване с подъл жълт надвес. Споменът от драскането на Лазар и то стъпил в примка преди двайсет и четири години ме завладя. Сега бях и без примки за хващане. Бях инструктирал моя партньор да не се плаши, а при невъзможност да премине пасаж да се изнесе по въжето.

Преминах надвесния паснаж и започна борбата с винкела. Новите клинове са много здрави и са достатъчно, дори са в повече. Но за разлика от едновремешните, тези не могат да се използват за стъпване. Убедих се в това, след като отчаяно пробвах два пъти да закрепя еспадрилата на един от тях. Обли са, ухото е разположено вертикално, не се получава. Катерих с много сила, но и много техника. Реалната трудност по съвременната френска скала е някоде 5б. На места изпълзявах на магия, но като цяло минах добре, защото се издигах бързо и без колебания.

Разпознах края на големия винкел и по-малкия след него. Скоро въжето свърши и ме опъна, точно преди излизането от втория винкел, а Иван не се виждаше, както и той не виждаше мен. Тук бяхме използвали две дължини на въжето преди двайсет и четири години, но сегашното въже е по-дълго (540 м.). При третия ми крясък Иван се раздвижи и освободи някакви два метра, които ми бяха достатъчни да се добера до последния клин, но не и до истинската площадка. Нагоре остана да се качи облия ръб, истинският тур беше дотук.

Поставих примка и на нея организирах осигуровката. Извиках на Иван да тръгва. Бях изтощен, а пекът бе невероятен. Тук през юни е адска горещина. Но лошото тепърва предстоеше. Иван не можеше да се реши да направи решаващите стпъпки и да излбезе по надресения пасаж. Направи няколко опита, но като му виждах главата и колебателните движения, знаех си, че няма да излезе. Извиках му да ползва въжето, за да се хване, но и това не сне получи.

За пореден път трябваше да се връщам заради блокаж на Добера, но този път беше много сложно: за пръв път трябваше да се спусна по цял тур на Вратцата, за да сваля партньора си. И така: викнах му да се отвърже и остане осигурен в нишата. Издърпах въжето. Организирах рапел от моята позиция. Двойното въже се опъна и стигна доста над нишата. Спуснах се до края и там се осигурих на най-близкия клин. Всички тези клинове бяха между стандартните места за спиране и бяха единични. Ако се извади, край. Но нямах избор и трябваше да рискувам. От тук издърпах отново цялото въже и го прибрах, а после го нанизах на клина, на който висях, с доста зор: в едно тясно ухо беше карабинера с муфа на моята осигуровка, и в остатъка от кухинката нанизвах 11 ммовото въже. Стигнах до средата му и го спуснах, организирах нов рапел. Скоро се озовах в нишата зад Добера. Осигурих се пак, издърпах въжето и започнах да спускам Иван, колкото се може по-ниско. След близо 50 метра той спря на някакъв клин, осигури се и ми освободи въжето. Отново два рапела до него. И този път като го спуснах на 50 м, достигна сипея. На мен ми оставаха още два рапела – общо шест.

1984.

Тур “Западен ръб”, 4+

Идеален тур за дълго разкатерване. По шестте въжета чисто катерене можеш да се усетиш отлично и да влезеш във форма за варовиковата скала на Вратцата. Обичах да го катеря, но напоследък е много непопулярен, със сигурност има по него вече доста свободни камъни и е опасен, преди всичко за катерачите от другите съседни турове по стената и за множество катерачи долу на поляната, които предпочитат „Безенги”, накован с болтове.

Катеренето по Западния ръб е забележително. Този не много труден тур, осеян със здрави стъпки и хватки, е изцяло въздушен и те изнася метър след метър над завоя с отвеса на Централния ръб. Колите отдолу изглеждат като бързи буболечки. Оглеждаш извивките на реката и полянките около тях. Виждаш палатките и пъплещите около тях хора. На места съм изпитвал и страх от височината, и несигурността на ръцете си . И всеки път горе съм се спирал в захлас, загледан в необятната Централна стена.

Тук може да се снима цял филм, защото турът е открит, има внушителен изглед и е красив. Мнаого пъти съм обмислял тази идея. Най-добрият начин е операторът да виси и да се движи успоредно на катерача, като оглежда отгоре и отстрани панорамата.

Тур “Комбиниран”

На алпиниадата през 1984 на втория ден сутринта се измъкваме с Павел много рано, за да не ни видят организаторите на алпиниадата. Иначе няма да ни разрешат изкачване по тур „Комбинирания”, който се води четворка, а и двамата сме все още на най-ниското стъпало: „АНРБ”. (Второто стъпало позволява изкачването: „Разряд I).

„Комбиниран” навярно защото комбинира две несравними по характтер и трудност части: един лесен ръб и една много трудна стена. Той е само шейсет метра дълъг. Отдолу стената изглежда много гладка и само леки закръгляния и вдлъбнатини са релефът й. Чувахме, че са я катерили със стълбички. Ние нямаме дори примки. Първото въже е съвсем леко. Катери се по наклонен остър ръб. И после започва голготата.

Тогава този тур не беше за мeн да го водя. Повече от час съм се потил по проклетата стена. (Сега тази трудна стена се води някъде 6 по френската катерачна скала). Нямах примки и всяко изнасяне ми костваше върховна мобилизация на силите. Стъпки нямаше или поне според тогавашните ми представи липсваха. Хватките бяха малки и обли и се достигаха трудно. След всяко изнасяне очаквах широкият ръб да „полегне”, но напразно. Метър след метър пълзях по подлия отвес и се проклинах, че нямах стълбички. Отгоре на всичко нашата неопитност ни бе попречила да се снабдим с примки, които да освобождават въжето. Сега то преминаваше на зигзаг през карабинерите плътно по стената и се запъваше във всяка издатина. Колкото се издигах по-нагоре и силите ми се изцеждаха, толкова повече се затягаше въжето и бе необходимо все по-силно дърпане за освобождаването му. Накрая излязох на върха и седях така около пет минути, докато си взема дъх.

* * *

След две години (01. 05. 1985) преминах с Дани по този тур, след дълго разкатерване по „Западния ръб” и изпитах истинско удоволствие от същите пасажи, които бяха ме докарали до изнемога. Преминавах ги с кратки набирания и сигурни стъпвания „на триене” по жълтия отвес.

Третият път беше след 13 години с Росен, студент от “Техническия”. Отново се затрудних на фона на спомена ми от 1985 г.

Тур “Космонавти”, 4

С Малкия сме партньори по силата на случая, защото и двамата бяхме без партньри, а Андриани и Петър си катереха в свръзка. Така че след вихрено изкачване на „Зъба”, който Петър и Андриани изкатериха свободно соло, без да се връзват, тръгнахме по „Космонавти”.

„Космонавти” е дълъг ръб, подобен на „Чайка” в съседство. Започва в сенчеста горичка точно зад слизането от „Зъба” и издига чак до върха на огромния масив по отвеси и малки слизания в продължение на около петстотин метра – една огромна начупена линия, която извежда в най-високата част на Вратцата вдясно от Централната стена. Не знам дали името „Космонавти” е точно, но триумфът на издигането напомня някаква левитация. Снимал съм панорамата от този тур. Имам снимка и на лявата си ръка, отвеса и малка кола ниско долу на завоя. Отвесът на Централният ръб остава ниско като стъпало, гледан от такава височина.

Турът е разнообразен и изобилства с изненади. Редуват се отвесни плочи и ръбове. Слънцето се издига, водата се изпива, а жаждата расте. Устата пресъхват от жега и продължително напрежение. Накрая оглеждаш царски всичко. Но височината е толкова голяма, че се губят подробностите, а с това и прелестта на картината. Изтощен поемаш по ръба и се спускаш по перилата в сипея.

Тур “Първи май”, 3

По този тур помня червените буболечки, наречени от Калин „курояди” в първите десет метра, и след това една тясна и много ръбеста камина, пълна с дупки и остри издатини.

Помня и варианта на второто въже по един труден винкел, който изкатерихме със Здравко.

Тур“Ръбът на Резньовете”, 4

Това изкачване е също вълнуващо, въздушно и изнася по един страничен, днес съвсем непопулярен ръб, наречен „Резньовете”.

На най-трудния пасаж води Тони и за пръв път усещам, че се дразни, когато вижда, че го снимам отдолу. Той предпочита да държа здраво осигуровката му. (Щихт-пластината позволява известна свобода на едната ръка, ако я ползваш умело.)

Втори път не съм го минавал.

Тур “Кучешкият зъб”, 5

Много емоции съм изпитал на „Кучешкия зъб”. Красиво е да гледаш отдолу как някой пълзи по него и прекосява по една гладка плоча в горната част. А когато си там, това изнасяне никак не впечатлява, поне мен.

Първите четиридесет метра се изнасяш „на мускул” по труна плоча, започвайки в надвес. После минаваш наляво по стената и това е доста труден момент.

Второто въже води навътре по наклонен винкел през едно дърво. Минава се бързо. Третото въже минава през тясна и леко надвесена камина, която респектира отдолу. Тази камина не те побира, но можеш да се заклиниш в нея за малко странично. Чувстваш, че ще се извадиш като тапа, но виждаш над себе си полускрит клин и именно този ключов клин успокоява. Като се закачиш на него, си вземаш дъх и нещата се нормализират. Само след секунди излизаш от пасажа и се насочваш надясно за въздушното прекосяване. Под теб е цялата стена и огромна панорама, ти се пресягаш силно надясно и стъпваш леко по тънък перваз.

Турът съм го водил с лекота, кагато го катерих за пръв път, с Вальо. (Този Вальо го видях преди три години, през 2009 г. на среща на клуба в хижа „Люляка”, беше напълнял доста и никога не би предположил, че е бил катерач.)

Вторият път го катерих с Миро преди да заминем за Памир и се чувствах вече в слаба форма след две години съвсем рехави излизания с новия партньор. Някак си го изведох, успокои ме клина над камината. А третия път бе скоро – с Калин на 25. 04. 2004. Калин водеше, а аз бях още в лоша форма, след отказване от катеренето за дълъг период.

* * *

Запис от май 2004. Дойде времето отново да катеря на Вратцата! Водих Калин – новият ми партньор от “Екстрем” на масива за по-дълги турове. Но той ме впечатли с красиво изкачване на малкия масив. А после се изкачихме на “Първи май”, “Зъба” и на “Кучешкия зъб”. Съвсем различно катерене. Калин изцяло изведе „Кучешкия зъб”. Отчасти съм удовлетворен заради завръщането след безнадеждната контузия, а отчасти – разочарован от почти пълната липса на перспектива да катеря трудни турове. Наблюдавам новите катерачи – като цяло са по-добри от нас, но някои не катерят дълги турове, а Рила им е малко позната. Стилът на трудното късо катерене по добре набити и налепени стенички е изместил алпинизма с по-дългите изкачвания по малко клинове.

Калин водеше, а аз след него пъхтях и се оплаквах. Чувствах се тежък и непохватен, неподвижният ми десен глезен ме караше да се чувствам блокиран, чувствах и тежестта на килограмите и годините. Но следващите години се оправих.

Тур “Бузлуджа”, 5-6

„Бузлужда” върви много яко от самото начало в сенчест вътрешен ъгъл отляво на Западния ръб. Следва много трудно излизане вляво от таван, който запушва винкела. Оттам нагоре е по плочиу още едно въже и това е.