1. Материали за изпита за адвокати и младши адвокати
Изтегляне 1.18 Mb.
|
Свързани:
ПИСМЕН ИЗПИТ ЗА АДВОКАТИ
- Навигация на страницата:
- Изключване на отговорността за лично действие
| Отговорният субект
Вменяемо физическо лице. Деликтоспособността е различна от дееспособността. Така че тук не е налице формалният критерий на възраст, а по-скоро се интересуваме от фактическата възможност на конкретното лице да разбира свойствата и значението на своите действия. Чл.47/1 ЗЗД: Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. Неспособният е действал при actio libera in causa, т.е. ако се е напил сам и дори да не го е направил с цел да не отговаря, дори и да няма едно действие с цел да се освободи от причината, отговорността, той ще се носи отговорност. В практиката правилно се приема, че няма да се носи отговорност когато сме си причинили една трайна невъзможност да разбираме значението на постъпките си (това не е actio libera in causa). Някои чужди права за всеки случай (§829 BGB), както и в някогашните социалистически права има подобни текстове, които предвиждат отговорност и за невменяемия, когато няма друго лице, което да отговаря за това, че не е упражнявало надзора, и когато състоянието, имуществото на увредения и на увреждащия е такова, че делинквентът, макар и невменяем би могъл да има имущество и има такова, което би могло да покрие обезщетението без особена последица за него. Тогава справедливостта изисква това. Нашето право не съдържа такова правило. Юридическите лица не могат да отговарят по чл.45 – тезата на ВС по Р 44/1956 г. на IV ГО; ППВС 7/1959 г. Юридическите лица отговарят не по чл.45 за собствено виновни действия, а могат да отговарят само по чл.49 като възложители на работата за чуждата вина, за вината на своите работници и служители, на своите органи и разбира се като собственици по чл.50. Чл.49 Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Чл.50 За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. Това е и тезата на акад. Василев. Срещу тази теза възразяват Гоцев, Любомир Попов, а донякъде и Антонов. Класическата теория за юридическите лица ги разглежда като невменяеми. Те са недееспособни според класическата теория и вместо тях воля изразяват и сделки сключват техните органи, законните им представители. У нас се приема, че юридическото лице са ex lege и дееспособни и правоспособни и не можем да правим тази разлика – това е опора на тезата на Василев и на ВС. Вината е психическо отношение на дееца и виновни могат да бъдат само хората, които имат психика. Волеобразуването при юридическото лице не е психически, а организационен процес – допълнителен аргумент за тезата на ВС. Вярно е, че небрежността може да се схваща като неправилно поведение, като противоправно поведение, което може би може да се припише и на юридическо лице, защото не търсим психическия момент. Но и в двата случая за юридическото лице е характерно нещо друго, нещо на което отговор дава ППВС 7/1959. То приема, че юридическите лица отговарят за вината на своите органи, представители, служители, работници и т.н., дори когато не можем конкретно да посочим лицето, което се е провинило, не можем да посочим лицето, което би отговаряло по чл.45. Но е достатъчно да стигнем до извода,че то е работник, служител и т.н. на юридическото лице. Тази формулировка вече води като че ли до нещо много близко до фикцията, че вината на персоналния субстрат на едно юридическо лице е вина на юридическото лице. Ще се окаже, че тази фикция е полезна, защото можем да не можем да упрекнем никого в една конкретна вина, защото волята и действията на юридическото лице не са един прост механичен сбор от волеизявленията, от психиката и действията на лицата, които стоят във и зад юридическото лице. Възможно е да се получи следното: причинен е противоправния резултат (състоянието на накърненост на благото). Налице са и решенията и действията на конкретните лица в юридическото лице. Едни от тях мислят и действат в непротивоправна и невиновна посока. Други действат по друг начин, в друга посока, която също е чиста, невиновна, непротивоправна. Но ефектът от тези действия не е механичният им сбор, а е нещо подобно на събирането на вектори – и ще създаде противоправния резултат. От идеята, че няма да търсим конкретния виновник, а ще се уверим, че работата е свършена от лицата в юридическото лице, за да ангажираме отговорността му е всъщност много правилна. Тя почива на фикцията, че сборът от отделните воли някак си ни дава едно ново нещо. И това ново нещо е общото противоправно действие на юридическото лице, макар поотделно всеки си е свършил работата, но организацията е била лоша и е с общ ефект – причиняване на някакви вреди. При вземането на решения е същото: един е взел някакво решение, другият – друго. Конов: тезата на ВС. Във всички случаи ВС не стига до тезата, че ЮЛ няма да отговарят по чл.12 или по чл.21. Въпреки това можем да кажем: вярно е, че представителят на ЮЛ прекъсна преговорите, не каза причините за недействителността, сключи една нищожна сделка, която можеше да бъде избегната, ако бе направил проверката, дал сведения и т.н., но кой ще отговаря: директорът или ЮЛ. Имаме две възможности: да водим направо иска срещу ЮЛ, защото то е страна; да кажем: дори и директорът да е този, който е действал субективно недобросъвестно, който е проявил вина като психическо отношение, който е действал неправилно в крайна сметка ЮЛ отговаря за неговите действия по чл.49, ако те бяха извършени в рамките на чл.45. Сега са извършени в рамките на чл.12, но защо да не отговаря пак ЮЛ. Изключване на отговорността за лично действие Чл. 46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди. При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди. Очевидно е, че при неизбежна отбрана не може да възникне отговорност, защото самото действие е провокирано и защитата с насилие срещу насилието е позволено от всички закони и права. Повечето автори приемат, че крайната необходимост не е противоправна като действие и че при крайна необходимост нямало противоправност в смисъла на деликтната отговорност. Това наистина ще се окаже така, ако разглеждаме противоправността на действие. Въпреки това обаче, в резултат на действието при крайна необходимост, макар то да е полезно се засягат чужди блага, налице е противоправният резултат, заради който се носи отговорността и всъщност не можем да кажем, че липсва противоправността като предпоставка на деликтната отговорност. Проблемът е кой да плати обезщетението. ППВС 4/1975 приема, че обезщетението трябва да бъде платено, не от този, който действа в условията на крайна необходимост, а от този, който е причинил опасността или от този, чиито по-ценни блага са спасени, приемайки че е налице празнина в закона. Конов: резерва. Законът казва кой да плати и това е по логиката на причината: този който действа и непосредствено причинява вреди. Но вярно е, че този, който действа в условията на крайна необходимост ще може, заплащайки обезщетението да предяви някакви регресни искове срещу този, който е създал опасността от увреждането, защото той всъщност причинява един деликт, който не се е развил като такъв единствено заради действията на това лице. Регресен иск срещу лицето, чиито по-големи блага са спасени, а това ще се окаже този, който е щял да бъде увреден, ако не се бе намесил действащия при крайна необходимост; или дори лицето, което е причинило опасността, защото нему е спестено по-голямото обезщетение, което би дължал, ако се бе реализирала опасността. Тези искове обаче са регресни, тях можем да ги търсим наистина и в правилата на гесцията, но ако приемем тезата на ВС ще се окаже, че ще поставим в неглижирано положение увредения, а той е целта на отговорността. Защото в крайна сметка този, който действа при крайна необходимост избира дали да го прави или не. И макар действието да е невиновно то води до един противоправен резултат и по правилата на риска ние можем да му го възложим. Ако приемем тезата на ВС в казуса за шофьора, който за да не блъсне детето влязъл в аптеката и счупил витрината ще се окаже: собственикът иска да плати стъклото, а детето го няма. Всъщност би могло да няма истинска, а да има мнима крайна необходимост. Действително можем да хванем дееца, който е деликвент, а преразпределянето на нещата ще дойде по други принципи. Изтегляне 1.18 Mb. Сподели с приятели:
|