1. Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание

1. 
   В психологията – индивидуална съвкупност от трайни психически свойства и качества на личността, които се проявяват в нейното поведение и дейност. Чертите на характера най-ясно проличават в отношението на човека към труда /трудолюбие, леност, дисциплинираност, инициативност и др./, към другите хора /общителност, затвореност, алтруизъм, егоизъм и др./, към себе си /скромност, самомнителност, самоуважение и др./. В общото психологическо определение на характера не се разкрива конкретното му психологическо съдържание, развитие, типичност и индивидуална неповторимост.
   
2. 
   В художествената литература – обобщено художественообразно разкриване на духовно-емоционалното съдържание на човека чрез типични външни изразни движения и физически облик /мимика, жест, реч, интонация, поза и др./, постъпки и действия в определени жизнени ситуации и обстоятелства. Писателят, поетът, драматургът изобразяват типични за своето време характери от позицията на своя идеал за човешкото съвършенство и красота. Омир, Есхил, Софокъл, Аристофан ни представят характера и душевността на античния човек. Литературата на Средновековието изобразява идеализирани характери на герои, рицари, духовници, селяни, граждани. Възраждането, класицизмът, Просвещението, романтизмът, създават характери като Дон Кихот, Хамлет, Отело, Чайлд Харолд, Дон Жуан, Вилхелм Тел, Вертер и др. “Критическите реалисти” на ХІХ век Балзак, Стендал, Флобер, Дикенс, Тъкъри пресъздават галерия от образи на типични за епохата характери – безскрупулни спекуланти, парвенюта, унизени аристократи, скъперници, проститутки и др. – един свят на угнетената и потъпкана нравственост, в който властва само онзи, появил се като “метеор или чума” /Балзак/. Руската литература на ХІХ век изобразява сложно раздвоени, нравствено устремени типични характери като Онегин, Печорин, Обломов, Разколников, Карамазов, Рудин, Пиер Безухов и Андрей Болконски. Литературата на ХХ век създава галерия от характери, навлизайки дълбоко в душевността на съвременния човек, в неговото отчаяние и лутане между отчуждението и оптимизма /Ги дьо Мопасан, Роже Мартен дьо Гар, Б. Шоу, Дж. Лондон, Т. Ман, М. Пруст, Ф. Кафка, Дж. Джойс, Дж. Стайнбек, У. Фокнър и мн.др./. Всички литературни художествени характери са едновременно типични за епохата, нацията, съсловието, социалната група и същевременно индивидуално неповторими, различни по своя социален статус и произход, национално обагрени, по своему мотивирани от средата и своята природа. Всеки литературен характер по своему преосмисля и въплъщава разбирането на автора за смисъла на човешкия живот, за човешката красота и щастие. В изображението на литературния характер, изследвайки постоянно променящия се живот, неговите противоречия и конфликти, писателят търси дълбоките връзки между човешките помисли, чувства, страсти, интереси и социалната първооснова на вътрешния свят на човека. Даже изборът на името, произхода и мястото на действие на персонажа характер, които не съществуват в действителност, се подчиняват на изискването за обобщеност и типичност, т.е. на художествената измислица. Типичността на индивидуализирания характер пък в последна сметка трябва да въплъти представата на автора за това какъв трябва да бъде и не трябва да бъде човекът, “истината за човешката душа” /Л. Н. Толстой/.
   

Не всеки литературен персонаж може да се разгледа като характер, особено ако не е представен в своята типичност, многостранност, противоречивост и развитие. От друга страна, всеки литературен характер е своеобразна “абстракция”, събирателен несъществуващ образ, не може да обхване цялата сложност на живия човек. Писателят подбира, обобщава, “за да построи образа му са достатъчни няколко жестове, мисли, характерни думички. Живите хора в своето болшинство са непостижими…; в романа пък героите са конкретни и завършени даже когато ни изглеждат сложни” /А. Мороа/.

РЛТ-68: Характерът е съвкупност от основните психически особености, които са присъщи на литературния герой и се проявяват в неговите преживявания, постъпки и действия, език, външност и др.; тип на човешко поведение. Особеностите на характера създават в своеобразното си органическо съчетание индивидуалната човешка неповторимост на литературния герой. Характерът е основното в литературния образ. Литературата от всички времена разкрива човешки характери, защото главният предмет на нейното изображение е човекът. Чрез характера на героите тя показва типа на обществено поведение, на човешко отношение към действителността през определена епоха.

Въпреки че характерът е съществено и определящо качество на литературното изображение от най-ранно време, той се разкрива по различен начин от писателите през различните епохи. Тази разлика може да зависи от индивидуалния стил на писателя, от литературните му възгледи, но преди всичко е резултат от развитието на литературата, която постепенно усъвършенства начините на изображение. В разкриването на характера през различните епохи се забелязва такава тенденция – той постепенно става средоточие на най-типичните черти на героя. Така през античността психологическата характеристика е ограничена. При класицизма също липсва разнообразие на човешки чувства. Персонажът често е илюстрация на някаква добродетел или порок. Сантиментализмът, който след това се обявява против едностранчивостта на класицизма, изпадав другата крайност. Той не схваща характерите като единство на обусловеност и индивидуалност. Неговите герои са откъснати от обществената действителност. Романтизмът, макар да отива много по-напред и от класицизма, и от сантиментализма, не може да преодолее тяхната ограниченост. Най-пълноценно разкриване на човешките характери постига реализмът. Характерът в реалистичната литература е “типичен характер”, т.е. художествен образ, който разкрива цялостния облик на човека и като индивидуалност с неговия вътрешен свят, и като обществена същност, изразяваща закономерното. Сюжетният и психолгическият план в разкриването на характера са в единство, обуславят се взаимно.

Особеностите на характера в литературното произведение зависят и от жанровата му определеност. При епоса характерът е обективиран, разкрива се чрез разказа на писателя и чрез своите действия, голямо значение има описанието на обстановката, пейзажа и др. Драматичните характери са ярко конфликтни и се изразяват в драматичния диалог и чрез драматичното действие. При лириката също се говори за характер, макар че в нея той няма целостността и обективираността, които се проявяват в епоса и в драмата. Поетът изразява отделни състояния на характера, отделни преживявания, които свързваме с т.нар. лирически герой.


13.Сюжет,фабула и композиция.

Същност и функции в литературната творба
Понятиято фабула е по-старо от понятието сюжет,използва го още Аристотел в текста на ”Поетиката” си в 6 глава.Най-важната част от текста е фабулата.Фабулата е подражание на действието.Под фабула се разбира съчетаването на събитията(според Аристотел).Понятието сюжет се появява по-късно.Идва от френски (sujet – предмет на изображение).Двете понятия се употребяват сининимно и сменят местата си.Представителите на ОПОЯЗ разглеждат и ясно дефинират тези понятия.превръщат ги литературоведски категории.Възгледите на ОПОЯЗ за сюжет и фабула са синтетично представени в ”Литературна теория” на Борис Томашевски.Тези 2 понятия придобиват особена важност за ОПОЯЗ и се появяват като заглавия на техни стаии.В ”Литературна теория” на Томашевски снети възгледите на ОПОЯЗ.За да ги дефинират те използват едно помощно понятие – мотив .Мотивът е най-малката тематически неразчленима единица на текста (според Томашевски). Мотивът се свързва помежду образ и произведение и оттук фабулата е съвкупността от мотиви в тяхната логическа и хронологическа последователност.Сюжети са същите тези мотиви,но така както са разказани(както са дадени).Сюжетът е изцяло художествена конструкция.Сюжетът е изцяло телеологичен,чрез начините по които е изграден сюжета ,разказващият разкрива собственото си отношение към това,което разказва.В ”Литературната си теория” Томашевски говори за два вида мотиви.Първият има фабулно значение (свързани) ,ако се наруши ще има разпокъсаност и така ще се изгуби логиката в действието.Другият вид мотив е страничният – чрез този мотив авторът акцентува върху дадени моменти,но това не руши логиката в действието.Според ОПОЯЗ сюжетът е началото в конструирането на фабулния материал.Сюжетът го постига чрез система от похвати.

В зависимост от целта сюжетът може да забави действието – ретардация(чрез описания,чрез душевни описания).Сюжетът може да наруши логиката и хронологията на действието като се връща назад във времето – ретроспекция (чрез спомени).

Много рядко сюжетът следва фабулата.Сюжет и фабула не могат да съвпаднат.Героят – разказвач разказва за това,което му се е случило тогава фабулата следва сюжета.В повечето сложни сюжети организацията е характерна за по-обемистите сравнения ,но има и в разкази(на Елин Пелин).Според Горки сюжетът разкрива взаимоотношенията на хората.Това е вярно,но то е следствие от конструкцията на фабулния материал.В и чрез сюжтното действие героите придобиват характер.Оттук и сюжетът е своеобразен принцип на сюжетното повествование.

Художественото произведение трябва да разграничава обект и субект на речта.Обект на речта е всичко,което се изобразява и разказва.Субект на речта е този,който разказява и изобразява .В композицията се набляга на обекта на речта , а не на субекта на речта.Във всеки художествен текст обаче присъства и субекта на речта.Той замисля текста , разкрива се чрез положението , което заема в пространсвото.Много е важно пространствента гледана точка.Субекта на речта може да е по- близо или по- далеч от отва,което описва.Изображението може да е отблизо ( крупен/ едър план) или отдалеч ( общ план).

Субекта на речта се определя не толкова от изобразявания предмет,а от взаимното разположение на описващия и описващото ( ракурса).Резкия ракурс ( ракурс това е гледната точка на описването) може да стане важно за описанието за постигане на редки промени.

Субектът на речта заема определено положение не само в пространството,но и във времето.Своеобразието на художествения текст се определя от суъотношението на времето за разказване и времето на разказване.Субектът на речта е времето за субекта, а обекта на речта е времето на обектите на речта.Нерядко героят – разказвач преценява своите действия от позицията на по-мъдрото настояще.

Боравенето с глаголното време – появата на сегашно време е дълбоко значеща,означава повтаряемост и експресивност на действията.

Всеки откъс от художествения текс е оценъен.Във всеки откъс се проявява емоционално – оценъчна гледна точка , която изразява гледанта точка на субекта на речта към това,което разказва.Емоционално – оценъчната гледна точка може да се прояви в текста , най-четсо в описанията . Те имат точно определена сюжет функция.Изразяват определена емоционално – оценъчна гледана точка за това,което ще се случи.Емоционално – оценъчната гледна точка може да е изразена и чрез полупряка реч.Тази несобствена пряка реч е дълбокозначеща , много интересна емоционално – оценъчна гледна точка е и портрета на героя.В портрета се търси и характера на героя.Началото на изграждане на портрета два възможност да се види отношението на субекта на речта към героя( Наполеон във „ Война и мир” от Толстой).Субектът на речта може да се противопостави на своя герой . Литературния портрет е да изрази отношението на автора към героя.Емоционално – оценъчната гледна точка се изразява и чрез детайлите на портрета , и чрез номинацията ( имената).