1. Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание

“Изкуството е способ да се преживее правенето на вещта, а направеното в изкуството не е важно. Важно е тук да се изведе вещта от автоматизма на възприятието. Поетът го постига чрез похвати, увеличаващи трудността и продължителността на възприемателния процес, който в изкуството е самоцелен.”

Писателят трябва да “очудни” вещта. “Новата форма се ражда не за да изрази ново съдържание, а за да замени старата, която вече се е износила.”

“Поетическата реч е реч затруднена, крива. Тя е реч, която се отклонява от естествената.”

Лев Якубински, също от името на ОПОЯЗ, говори за практически и поетически език. “Необходимо е да се различават човешките дейности, които носят своята стойност в себе си от дейностите, които преследват цели външни по отношение на самите тях и които имат стойност на средства за достигане на тези цели. Дейността от първия тип ще наречем поетическа… При нея “практическата цел общуване” отстъпва на заден план и езиковите форми придобиват независима стойност.”

Между двете форми на езика текат процеси на противопоставяне и автономизиране. В сферата на практическия език езиковият знак е другоцелен, имащ целта извън себе си, т.е. той е хетеротеличен, докато при поетическия език езиковият знак е автотеличен – вътрешноцелен, самоцелен, имащ целта в самия себе си.

През 1928 г. школата на ОПОЯЗ прекратява съществуването си. Роман Якубсон е представител на московския академичен кръжок. “Поезията е организирано насилие над езика. Поезията не е нищо друго, освен изказ, стремящ се към израз.”

“В това, че думата се усеща като дума, а не просто като представител на назовавания обект, нито като изблик на емоции. В това, че думите и техния синтаксис, тяхното значение, тяхната външна и вътрешна форма са безразлични към действителността, а притежават своя собствена тежест и своя собствена стойност.”

Езикът е автореференциален, не препраща към действителността.

Пражкият лингвистичен кръжок съществува през 30-те години. Негов член става и Якубсон. Представителите му говорят за самостоятелна функция на езика в литературата, виждайки я в самозначността на езиковия знак. В художествената литература вниманието е насочено не към означаваното /хора, събития, преживявания/, а към самия езиков знак, който е автономен и независим спрямо своя извънлитературен двойник.

Ян Мукаржовски:

“Поетическият език е целенасочена деформация на езиковите норми. При него изказването става самоцел. На преден план излиза самият акт на изразяването.”

Из тезисите на Пражкия лингвистичен кръжок:

“В своята социална роля речевата дейност се различава в зависимост от връзките с нелингвистичната реалност. Тя има или функция на общуване, насочена към означаваното, или поетическа функция, т.е. насочена към самия знак.”

През 40-те години Пражкият лингвистичен кръжок прекратява дейността си.

Между двете войни новата критика в САЩ говори за все по-настойчиво автономизиране на творбата и късане на всякакви връзки с действителността.

Като представител на френския структурализъм Ролан Барт пише: “Днес да се пише не значи да се разказва, а да се казва, че се разказва и целият референт да се отнася към акта на казването.”

Жан Коен: “Същността на поезията се свежда до нарушаването на езиковия код, до езиковите иноващии. Поетът не е творец на мислите, а на думите, и поет става, когато назове морето покрив, а корабите – гълъби.”

Волфганг Кайзер: “Творбата е затворено в себе си езиково образувание и целта на литературната наука е да изследва езиковите творчески сили.”

В “Анатомия на критиката” Нортръп Фрай твърди: “Езикът в художествената литература е центростремителен.”

Умберто Еко: “Същността на произведението на изкуството се състои в това, когато то ни накара да усетим, да се впечатлим от това как то е направено.”

От 80-те години се счита, че творбата не подлежи на специфизиране.

Робърт Рорти: “Литературната творба няма никаква специфика и е напразно усилието да се търси.”

Според Кант: “Творбата е нещо целесъобразно без цел.” В “Критика на способността за съждение” той дели красотата на свободна /природна/ и свързана /прикрепена/. Вкусът се поражда от сетивното въплъщение на нравствените идеи. При литературното произведение е налице намерение без преднамереност.

Гадамер си служи с аргументите на херменевтиката: “Първичната интенция на участниците в разговора е “какво” и “как” на казаното.” /”Какво” се явява рефлексия върху “как”./ Литературната творба е херменевтичен феномен – нещо, подлежащо на разбиране.

Гадамер: “Нашето разбиране е обърнато не към специфичните, формални достижения, присъщи на произведенията на изкуството, а към това, което те ни говорят. Изображението, т.е. това, което задържа интереса ни в творбата, не е знак. То насочва към представеното само благодарение на своето собствено съдържание. Задълбочавайки се в съдържанието, ние се оказваме същевременно с изобразеното. Изобразеното насочва, прибързвайки, към себе си. Затова всяка критика е вторична, частен опит, който води до рефлективната наслада на естетическата преценка.”

“Естетическото познание е начин на себеразбиране и в него рефлексията върху изкусността има вторичен интерес.”

Пол Рикьор: “Да се разбере един текст означава да се следва неговото движение от смисъла към референцията, от това, което той казва, към това, за което говори.” Т.е. няма контекст сам по себе си, той е създаден от автора.

Представителите на психолингвистиката говорят за деформиране, изхождащо от афективно-волевата същност на човека – използване на думите с диаметрално противоположно на речниковото значение.

/Думата присвоява значението и трябва да се разграничава значението от смисъла./

Чрез всички литературни елементи и средства за художествено-образно разкриване на действителността /сюжет, композиция, жанр и др./ се осъществяват изобразителните и изразителните възможности на езика. Чрез него писателят по образен път прави оценка на жизнените факти, като изхожда от своя идеал за прекрасното. Езикът е основа на художествената форма, чрез която се предава идейно-емоционалното съдържание на литературното произведение. По отношение на художествения образ езикът е форма, материал, от който образът се изгражда.

Езикът на художествената литература е елемент на стила на писателя. Обуславя се и от спецификата на литературата, и от особената образна система на автора, и от разработваните сюжети и жанрове. Писателят грижливо подбира за своята авторска реч и за езика на действащите лица най-подходящите изразни средства от литературния език и от говоримата народна реч, умело и с мярка използва някои диалектизми, архаизми, чужди думи или неологизми. В езика на лицата авторът вмъква словесен елемент, който чрез съдържанието, синтактичния строеж, речниковия състав и интонацията изтъква своеобразните индивидуални черти на всеки герой, а същевременно изобразява и типичните му качества.

Писателят се стреми да употреби в произведенията си най-подходящите изобразителни средства на езика, да използва многобройните отсенки в многозначността и преносното значение на думите – метафора, олицетворение, алегория, епитет и др. Поетическият синтаксис е своеобразен у всеки писател. Умението при употребата на стилистичните фигури засилва изразителността на езика /обръщение, възклицание, реторичен въпрос, синтактичен паралелизъм, антитеза, повторение, градация, инверсия и др./. Чрез тях и чрез други средства /стихотворна реч, ритъм, рима, звукопис, асонанс, алитерация и др./ се засилва емоционалността и образността на речта. Писателят използва даден похват или стилно средство, като влага в него определен художествен смисъл – използва го за изграждане на образ, за изразяване на чувство и т.н.

Разликата в подхода към езика се дължи на редица причини. По различни начини използват езиковия материал писателят реалист и писателят романтик – тук творческият метод налага свой отпечатък. Различни езикови средства се подбират при създаване на произведения от различни литературни родове и видове. По един начин се организира езикът в лирическо произведение, по друг – в епическо, по трети – в драматическо. Различни езикови похвати ще се употребят в елегията и баснята, в идилията и хумористичния разказ, в трагедията и комедията. Езикът на отделното литературно произведение е също своеобразна система. Неговата диференцираност и пъстрота зависят от разнообразието на авторската реч, от индивидуалните отсенки в езика на всяко лице, от различното отношение на автора към тях, от различната среда, в която те живеят и действат. С оглед на това майсторството на писателя се проявява в подбора на най-подходящи изразни средства за всяко произведение, за обрисовката на всеки герой. От композиционна гледна точка езикът на художествената литература се дели на авторска реч, език на действащите лица и език на вътрешния монолог.

РЛТ-2000: Език на художествената литература:

1. 
   Езиковите /речеви/ изобразително-изразителни средства на художествената литература /лирика, епос, драма/; текстовата форма на художественото литературно произведение, като езиков израз на образното му съдържание чрез неговите фонетически, морфологически и синтактични компоненти. Езикът на художествената литература използва наличието на тропи и синтактични похвати, ярка метафоричност и образност, емоционална експресивност и ритмико-метрическа организация на речта. Това обяснява широко разпространеното му разглеждане като една от функциите на езика /естетическа, емотивна, художествена/, като един от неговите функционални “стилове” /напр. ежедневен, научен, публицистичен, официално-делови, художествен/, което не е убедително. Писателят /поетът/ използва общонародния език с всичките му функционални и стилови особености, за да изобрази и предаде един създаден от творческото му въображение свят на герои, ситуации и преживявания. В сферата на изкуството, и на художествената литература в частност, езикът придобива изобразително-изразителна функция като най-адекватно средство за речева обективизация на образното художествено съдържание. Изкуството е принудено да мисли /обобщава/ и говори чрез образи, доколкото духовно-емоционалният свят и живот на човека в неговото протичане и нюанси е непредаваем и непознаваем само чрез езика на абстрактните понятия. Поради това езикът на художествената литература трябва да се изследва в най-тясна връзка с художественото съдържание на литературните произведения, а не само с лингвистичните методи. Защото “работата съвсем не е в това какви са лингвистическите особености на поетическия език – както са склонни да тълкуват понякога този проблем, а в значението на лингвистичния език в неговата цялост като материал за поезията, а този проблем има чисто естетически характер” /М. М. Бахтин/. Тук словото става компонент /подсистема/ на езика на изкуството, на неговата йерархическа знакова система, изгражда словесни образи като специфични художествени знаци. Семиотиката на изкуството /и на художествената литература/ обаче е все още слабо разработена.
   
2. 
   В литературознанието спецификата на езика на художествената литература най-често се разглежда като една от многото функции на словесния език. В древността е бил отъждествяван с езиковите средства на реториката /Аристотел, Теофраст, Цицерон, Квинтилиан и др./. Разглежда се често и като индивидуално-неповторима особеност на езика и стила на поета или писателя. Според руските формалисти /Б. Ейхенбаум, Ю. Тинянов, В. Шкловски, Р. Якобсон и др./, художественото съдържание на литературната творба възниква главно от нейната интонационно-синтактическа текстова организация. Тази теза доразвива Пражката лингвистическа школа, дала начало на структурализма в литературознанието /Я. Мукаржовски, Б. Гавренек, Ф. Водичка и др./. Съвременният структурализъм /Р. Барт, П. Рикьор, Цв. Тодоров и др./ изследва езика на художествената литература в семиотичен план, определя художественото литературно произведение като своеобразна знакова структура, която сама поражда своите значения и не се влияе от никакви “извънлитературни” факти. По този начин езикът на художествената литература се обявява за “вторична знакова система”, която няма реални значения, т.е. не означава нищо от живота. Тя функционира главно като конотация, т.е. нейните знаци означават други знаци, а не реални обекти, няма денотация: “структурата на творбата е нейният смисъл, светът на творбата – нейната денотация” /П. Рикьор/. Езикът на художествената литература се обяснява също като отклонение от системата и нормите на езика, което пораждало специфичните й смислове /Ю. Лотман, В. Иванов и др./. Според “информационната” теория /Г. Ципф, А. Мол, П. Гиро, А. Колмогоров и др./ спецификата на литературния език се търси в честотата и ранга на използваните езикови средства. Строго лингвистическият метод и анализ, макар и необходим, не е достатъчен да се обясни езика на художествената литература.
   
3. 
   Езикът на художествената литература функционира главно като подсистема на изкуството, като “оръдие” на художествено-образното мислене и обобщение, на неговата образна обективация в художествения текст. Образността и емоционалността му възникват от необходимостта да изгражда, както и другите видове изкуства, основните типове художествени изображения: на външната човешка експресия /мимика, жест, интонация, поза/; на човешки действия, поведение, взаимоотношения; на природното и социално обкръжение на персонажите /пейзаж, бит, исторически фон, обстановка и т.н/, чрез които се мотивира психологията и поведението на характерите. За тази цел езикът на художествената литература изгражда словесни художествени образи на духовно-емоционални състояния, действия и взаимоотношения в конкретни обстоятелства и ситуации. Закодирани в текста, тези образи възникват чрез асоциативността и възпроизвеждащото, репродуктивно въображение на читателя. Знаците на художествения литературен език не са толкова отделните думи, колкото крупни словесни надезикови образувания, “на които в обикновения език биха съответствали не минимални, а по-крупни единици на речта” /Е. Бенвенист/. Обикновено езикът на художествената литература изгражда от думите неразделни словосъчетания, крупни синтагмически обединения, които пораждат нови сложни символични и нюансирани значения, непредаваеми по никакъв друг начин. Тяхното стилистическо разделяне при лингвистическия анализ най-често разрушава значенията на образите.
   
4. 
   За изграждане на словесни художествени образи езикът на художествената литература използва едновременно конкретните и преносните значения на думите, тропи и синтактични фигури, метафората и символите, стилови, родови, жанрови структури, цялото богатство на лексиката и фразеологията. В този смисъл функционира като своеобразна “словесна живопис” или “музика”, която, макар и лишена от предметна нагледност, създава непостижими динамични образи и картини. “Думата е страшно нещо – в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движения, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с нейните богатства” /Й. Йовков/. Алегорията, иносказателността, хиперболизацията, иронията и т.н. стават неотменни средства на идейно-естетическото съдържание на езиковото въплъщение на художествената литературна творба.
   

Безспорно е, че художествената литература си служи с език, който има специфични отлики, без да е цялостен и единен. Съществено се различава например езикът на лириката и на епоса, своеобразни различия има и в езика на драмата. Наблюдават се характерни особености и при стихотворната и нестихотворната реч изобщо /драмата също може да бъде стихотворна/, при хумористичните и нехумористичните творби /комично и трагично, елегично, баладично и др./. Различия има в речта на героите и в авторовата реч; не е един и същ от гледище на езиковите съчетания диалогът в епоса и в драмата. При диалогичните форми се наблюдават елементи, които са близки до обикновената, разговорната реч. Подобни елементи може да има и в недиалогичната реч, особено при стилизиране. В художествения език наблюдаваме и особености, които са определено условни, с повече “поетични” форми, особено в лириката, и други – които са относително неутрални: някои от тях се приближават до публицистичната и научната реч. Съобразно със средата, която рисуват, писателите използват езикови пластове от различен тип: диалектизми, жаргонизми, архаизми, варваризми и др.

Специфичните особености на художествения език в структурата на творбата се проявяват най-пълно при поетическата образност, която е във връзка с образната същност на художествената литература изобщо. Различните изразни средства, тропи, синтактични способи, фонетични форми най-пълно са носители на “поетично начало” във връзка с емоционалността на литературните произведения.

Емоционалността на художествената реч е във връзка с изразяваното отношение, с позициите на писателя, с оценката, която той прави. В подбора на думите и на изразните съчетания има целенасоченост, осмисленост, която показва авторовите предпочитания, неговите симпатии и антипатии не само като съзнателно разбиране и тълкуване, но и като интимно чувство и вживяване, като най-дълбока и искрена същност с изявяване на съкровеното.

Героят е формално-съдържателно единство. Той е форма-откритие и форма-оценка. Чрез него авторът става автор.

“Какво е случката, ако тя не определя героя? Какво е героят, ако с него не се случва случката? Те наподобяват иглата и конеца,с които се шие повествованието.”

Свързваме същността на характера с нравствено-психологическия детерминизъм, определящ проявите на героя. Той трябва да е последователно верен на себе си. Логиката на характера изисква героите да правят така, както биха постъпили в живота. Ако авторът създава последователен герой, в развитие той трябва да бъде последователно непоследователен /детерминизъм на обратната връзка/.

М. М. Бахтин:

“Всеки герой си има своя логика, своя закономерност, влизаща в пределите на авторската художествена воля, но неприкосновена за авторския произвол. Избрал героя и избрал доминантата на неговото изображение, авторът е свързан с вътрешната логика на избраното, която трябва да разкрие в своето изображение.”

1. 
   В широк смисъл – изобразено чрез словото действащо в произведението лице, персонаж, като носител на определени подбрани от автора черти на характера, или пък антропоморфизиран образ на обект, на митологичен образ или божество, олицетворяващо човешки качества и прояви – например във фантастичната приказка, баснята и др. Най-разпространено в художествената литература е изображението на човека от различни епохи и социални групи, на неговия духовно-емоционален свят и живот като главен обект и предмет на художественото в изкуството. Изобразените герои не са подражание на лица от реалното изобщо. Те са в една или друга степен обобщени, типизирани, представители на цяла група от хора, със сходни характери, преживявания, поведение. Например, в античната драматургия за тази цел са били въведени маските /трагическа, комическа/, израз на застинали външни черти на даден тип характер. Доколкото маската потиска индивидуалността и случайните, неповторими черти на индивида, тя има за цел да представи общото, значимото, устойчивото като цел на древногръцката драма. В развитието си обаче литературата постоянно се стреми да отрази едновременно /наред със същностното, типичното, устойчивото/ и отличителното, индивидуално неповторимото у човека. Поради това литературният герой е събирателен, обобщен образ-тип.
   
2. 
   В по-тесен смисъл – действащо лице в литературно-художественото произведение, за разлика от второстепенните или по-непълно изобразени в него персонажи.
   
3. 
   Средствата, чрез които се изгражда и изобразява литературният герой обикновено са:
   

• 
  чрез неговата пряка и непряка характеристика от автора;
  
• 
  чрез неговото саморазкриване – външни прояви на емоционалните и духовните му състояния /мимика, жест, интонация на речта, поза и т.н./, постъпки, дела, поведение.
  

4. 
   В различните литературни родове героят е представен като епически, лирически или драматически. В зависимост от рода и жанра на литературната творба литературният герой е “избирателно явление” и може да покрива различни аспекти на социалната, морална и психологическа значимост на човешкия характер, да се “освети” от различни страни и с различна степен на разгънатост, развитие, пълнота. Лирическият герой се представя чрез личното “аз-преживяване” като духовно-емоционално състояние, епическият – чрез по-голяма многостранност на изображението и в неговото по-продължително развитие, а драматическият – чрез неговата реч и действие в максимално концентрирани обстоятелства. Според естетическата доминанта на изображението литературният герой може да бъде трагически или комически, положителен или отрицателен, антигерой.
   
5. 
   В модернистичната литература са правени опити да се “обезличи” литературният герой – антироманът, театърът на абсурда и др., за да се представи главно “вътрешната реалност” на отчуждението на съвременния човек.