Според Роман Ингарден литературно-художественият образ е многослойно и многофазово единство. Литературата принадлежи към времевите изкуства. Образът има четири слоя

Според Роман Ингарден литературно-художественият образ е многослойно и многофазово единство. Литературата принадлежи към времевите изкуства. Образът има четири слоя:

1. 
   Слой на звучащото слово /звуков слой/, който се преобразува във
   
2. 
   Слой на знaчението на изреченията и думите.
   
3. 
   Слой на изобразените предмети.
   
4. 
   Слой на схематизираните нагледи /т.е. картини/.
   

М. М. Бахтин: “Съществуващата взаимна връзка на временните и пространствени отношения, художествено овладени от литературата, ще наричаме хронотоп… В литературно-художествения хронотоп белезите на пространството и времето се сливат в едно осмислено, конкретно цяло. Времето тук се сгъстява, уплътнява се, става художествено зримо, а пространството се интензифицира, включва се в движението на времето, на сюжета, на историята. Белезите на времето се разкриват в пространството и пространството се осмисля и измерва чрез времето… За литературата водещо начало в хронотопа е времето.”

Природата на материала на словото,макар и по-малко сетивен, позволява по-голяма автентичност.
Своеобразие на литературно-художествения образ:

РЛТ-2000: Литературен образ:

1/ Присъщ на изкуството художествен образ, изграден чрез изобразително-изразителните средства и възможности на словото; образ, създаван от художествената литература като един от основните видове изкуство. Художествената литература, както всяко изкуство, “мисли”, обобщава човешкия живот и душевност не в абстрактни научни понятия, а в художествени образи. Съдържанието на словесната художествена образност включва основните типове изображения, присъщи на всяко изкуство: изображения на външната изразителност и облик на човека /поглед, мимика, жест, поза, интонация/; изображение на природното и социално обкръжение на човека като обстоятелства и ситуации /природни, исторически, битово-семейни, професионални и др./. Литературно-художественият образ, за разлика от другите художествени образи, е лишен от предметна нагледност /възниква във въображението на читателя/. Словото като изобразителен материал за художествената литература обаче има предимството да включва: неограничени възможности за изображение на времето и пространството /включително неговото забавяне, разтягане, сгъстяване, връщане в миналото, забягване в бъдещето/; да предава всички възможни обемни, цветови, звукови, процесуални, динамични и др. характеристики на обектите в техните нюанси и протичане, да ги одухотворява, хиперболизира, символизира, фантазира и т.н.

• 
  Епическият литературен образ по принцип включва всички разнообразни и възможни изображения, за които епическото повествование създава почти неограничени възможности. Основни изображения в епическия разказ: образи на персонажи, герои в тяхната система и взаимоотношения, техните външни изразни емоционални характеристики, общ физически и битов облик, тяхната реч, тяхното природно и социално обкръжение. Тези изображения са присъщи на всички разновидности на епоса – разказ, новела, роман. Епосът в своята образност се отличава с обективност, картинност, цялостност, наблюдение, въображение, описание. Неговото ядро обаче е персонажът, героите, психологията на техните характери, като носители на идеята на творбата.
  
• 
  Лирическият литературен образ акцентува главно върху изразяването на чувства, преживявания, духовни състояния. Изображението на персонажа /героя/, на обстановката /пейзаж, бит, епизоди и др./ се подчинява на основното изразено преживяване. Неговото силно сгъстено преобладаване до голяма степен “затъмнява”, потиска сюжета и характера, свежда ги до “фон” на преживяването. Лирическият образ поради това винаги е силно интониран, музикален, емоционално заразителен и завладяващ. Това се постига и чрез неговата мерена реч, чрез ритмико-метрическата организация, интонационно-мелодическото звучене на стихосложението. В този смисъл лиричният образ не разказва, а най-често показва, говори от първо лице /”Аз”-ът на поета/ обикновено в сегашно време, поради което може да придобие и формата на рефлексия, разсъждание, монолог.
  
• 
  Лирико-епическия литературен образ взема междинно положение между лириката и епоса /народен героически и личен епос, поема, роман в стихове/, където доминира лирическата изразителност наред с наличието на сюжетно-повествователна организация. За това особено важна роля има и стихотворната форма на произведенията, създаваща постоянно интонационно-мелодическо, изразително звучене. Синтезът на поезията и прозата постига образна структура със силно концентрирана емоционална наситеност. Тези особености на лирико-епическия образ не са чужди и на драмата в стихове.
  
• 
  Драматургичният литературен образ също се намира между епоса и лириката, но в него преобладава епическото начало през подчертаната тенденция към самохарактеризирането на персонажите – чрез техните действия, взаимоотношения, диалог и монолог. За разлика от поезията, в драмата авторът сякаш напълно изчезва, а ярко изпъква “многогласието” на персонажите. Образите се изграждат от действащите лица и оживяват в играта на актьорите изпълнители. Героите се самохарактеризират чрез техните действия, противодействия, борба и живеят всъщност само на сцената. И като текст, и като спектакъл драмата също представя психологията на определени характери в конкретни ситуации и обстоятелства. Драматургичният текст се стабилизира от сценичното пространство, декора, физическото излъчване на актьорите, режисьорското решение.
  

РЛТ-68: В “сплавта” на идивидуалното и типичното се крие спецификата на художествения образ. Образът е не само отражение, но и активно въздействаща сила. Той е израз на авторовата индивидуалност, на неговите творчески възможности, на неговото “виждане”, “светоусещане” – на неговия мироглед. Образът е плътта на художествената литература – той отразява действителността, но същевременно сам по себе си е една осмислена действителност, в чиято тъкан лежи известна идея; той е средство, чрез което се разкрива съдържанието, но е и неделим негов елемент; образите са тясно свързани с темата и идеята.

М. М. Бахтин въвежда широко разпространения сега термин хронотоп за обозначение на типологически пространствено-времеви модели. Изследвайки ги, Бахтин не само обръща внимание на литературно-художествените особености, но и се спира на по-широка културологическа проблематика. В характера на хронотопите той вижда въплъщение на различните ценностни системи, а също типове мислене за света. Така, замяната на “епическия” хронотоп с “романен” заявява със себе си, според Бахтин, принципно ново мислене за света, което става видно, например, от такова съждение: “Настоящето в неговата незавършеност, като изходен пункт и център на художествено-идеологическата ориентация, е грандиозен преврат в творческото съзнание на човека.”

В гносеологически план художественият образ е разновидност на образа въобще, под който се разбира резултатът от усвояването от съзнанието на човека на окръжаващата действителност. Всеки образ е външният свят, попаднал във “фокуса” на съзнанието, превърнал се в негов дразнител и, както казват философите, интериоризиран от него, т.е. превърнат във факт на съзнанието, в идеална форма на неговото съдържание. Вън от образите няма нито отражение на действителността, нито въображение, нито познания, нито творчество. В гносеологическото поле образът е основният и най-голям по обем феномен. Той може да приема чувствени /усещания, възприятия, представи/ и рационални /понятия, съждения, умозаключения, идеи, теории/ форми. Той е и идеализирана конструкция, т.е. не съотнасяща се непосредствено към реално съществуващите предмети.

Художественият образ е естетическа категория, характеризираща резултата от осмислянето на автора /художника/ на някакво явление или процес със свойствените на един или друг вид изкуство способи, обективирано във формата на произведение като цяло или негови отделни фрагменти, части.

Независимо от общото в гносеологическите корени на образа изобщо и художествения образ, дистанцията между тях не е малка. В какво се състоят специфичните черти на художествения образ?

Най-важната е максималната просторност на съдържанието. Художественото съзнание, съчетавайки разсъдъчния /дискурсивен/ и интуитивния подход, схваща неразчленимостта, целостността, пълнотата на реалното битие на явленията от действителността и го изразява в чувствено-нагледна форма. Художественият образ, ако перифразираме Шелинг, е способ за изразяване на безкрайното чрез крайното. Всеки образ се възприема и оценява като някаква цялостност, макар че е бил създаден с помощта на един-два детайла: читателят /тъй като на първо място ни интересува науката/ в своето въображение запълва недостатъчното.

Художественият образ винаги носи в себе си обобщение, т.е. има типично значение. Ако в самата действителност съотношението между общото и единичното може да бъде различно, то образите в изкуството представляват ярки, концентрирани въплъщения на общото, същественото в индивидуалното. Художественото обобщение в творческата практика приема различни форми, украсени с авторски емоции и оценки.

Да се “изтриват случайните черти”, да се засилват неслучайните означава да се създава нова естетическа реалност. Ролята на измислицата в това творчество е трудно да се оцени. И все пак измисленото като такова е основен критерий за художественост. При възприемането на художествените произведения читателят е “съгласен” да получи удоволствие от илюзията, от играта, разбирайки, че благодарение на тази игра /понякога изразяваща се в нарочно нарушаване на жизнеподобието/ чертите на първичната реалност изпъкват особено отчетливо.

Художественият образ е експресивен, т.е. изразява идейно-емоционалното отношение на автора към предмета. Той е обърнат не толкова към ума, но и към чувствата на читателите, слушателите, зрителите. По сила на емоционалното въздействие изображението обикновено превъзхожда разсъждението.

За идейно-емоционалната оценка на автора за изобразяваните характери свидетелства вкоренената традиция за деленето на героите на “положителни”, “отрицателни”, “противоречиви”. Най-важните видове идейно-емоционална оценка се явяват обаче естетическите категории, в света на които авторът, както и всеки човек, възприема живота: той може да го героизира или, напротив, да открие комични противоречия; да подчертае неговата романтика или трагизъм; да бъде сантиментален или драматичен и т.н. За много произведения е характерна емоционалната полифония. На оценъчната лексика са сродни тропите като явни способи за моделиране на света на стилистично ниво.

Представлявайки въплъщение на общото, същественото в индивидуалното, художественият образ може да поражда различни тълкувания. Тази негова особеност произтича от природата на изкуството като форма на отражение на света през призмата на индивидуалното съзнание. Шелинг един от първите в европейската философия забелязва, че истинското произведение на изкуството “като че съдържа безкраен брой замисли, допускайки същия брой тълкувания.”

Образността в изкуството създава обективни предпоставки за спорове относно смисъла на произведенията, за неговите различни интерпретации, както близки на авторската концепция, така и полемични по отношение на нея.

Художественият образ е сложен феномен. В него като цялост са интегрирани идивидуалното и общото, същественото /характерното, типичното/, а също и средствата за тяхното въплъщаване. Образът съществува обективно, като въплътена в съответния материал авторска конструкция. Но превръщайки се в елемент на съзнанието на “другите”, образът придобива субективно съществуване, поражда естетическо поле, излизащо извън рамките на авторския замисъл.

11. 1. Проблемът за съдържанието, формата и материала в художествената литература.
Литературно-художествената творба е произведение на изкуството /разказ, роман, стихотворение, драма и пр./, т.е. текст, подчинен на изискванията на художественообразното обобщение и на неговия образен език. Съдържанието му е неотделимо от общия предмет на всяко художествено творчество – образното проникване в духовно-емоционалния свят и живот на човека, в динамично протичащото му конкретно психологическо съдържание /чувства, страсти, мисли, въжделения и пр./ с неговите мотиви, нюанси и връзка с конкретното му природно и социално обкръжение. Доколкото сложният душевен живот и “потокът” на съзнанието са непостижими за строго научнопонятийно обобщение, художествената литература също е “принудена” да го постига чрез словесни художествени образи, да използва езика като изобразителен материал чрез “словесна живопис”.

Създаваният от художествената литература, въобразен човешки свят също се подчинява на изискването за обобщеност и типизация на образите, включващи наред с характерно общото, и неповторимо индивидуалното в човешките характери, преживявания, обстоятелства. Изобразените литературно-художествени персонажи, чувства, ситуации са по необходимост събирателни, типични, а поради това – и измислени като присъщи на група хора от дадена епоха, нация, съсловие и др. Всеки герой на повествователя е тип, т.е. “никой” /Л. Н. Толстой/, всяко преживяване, изразено от поета, не е чуждо в някаква степен и на други хора. Колкото и неповторимо индивидуално да е разказаното и поетично изразеното, то не би било интересно за никого, ако не отеква в сърцето и душата на читателя или слушателя, ако не е адресирано към него. Основавайки се на измислицата, на “фикцията”, художествената литературна творба не е фотографско възпроизвеждане, натурално копие на действителни образи и преживявания, художествената литература не претендира произведенията й да се възприемат като действителност. От друга страна, литературното художествено съдържание е своеобразно истинно, правдиво, доколкото дълбоко прониква в душевния живот и свят на човека и поради това е способно да го интересува и вълнува. Всяка истински художествена творба е “послание” на художника към публиката чрез своя естетически замисъл и идея – позицията, виждането, “откритието” му на някаква истина за човека и неговата красота или грозота.

Художественообразната структура на литературния текст /произведения/ определя и неговата сложна многопластовост и архитектоника, родови, видови и жанрови разновидности, композиция, стил и патос. Поради това съдържанието му е тясно и необходимо свързано с формата, с неговата вътрешна и външна организация в тяхното неразривно единство. Според Хегел “съвършенството на идеята като съдържание изглежда също така като съвършенство на формата; и обратното, недостатъците на художествената форма се оказват също така недостатък на идеята, която е вътрешното значение на външното явление.” Поради това именно понякога дори промяната на един образ или детайл може да разруши, да обедни съдържанието на произведението, неговия естетически замисъл. В този смисъл художествената идея се оказва непредаваема на езика на науката, публицистиката, реториката. “Ако бих искал да разкажа с думи /т.е. в понятия/ всичко онова, което съм искал да изразя в романа, то аз би трябвало да напиша същия този роман, който съм написал, отначало” /Л. Н. Толстой/.

Формата на художествената литературна творба обече е не само неотделима от нейното съдържание, а оказва влиянието си върху него. Следователно тя притежава своя относителна самостоятелност като начин на организация на творбата. Нейното изследване е оправдано и необходимо средство и път за проникване в художественото съдържание. Сложната образна архитектоника на произведението се оказва “съсредоточие” на различни взаимодействащи компоненти, на разнородни пластове и равнища – външни и вътрешни, съдържателни и формални:

… Формата, от една страна, е действително материална, изцяло осъществена върху материала и закрепена към него, а, от друга страна, тя ценностно ни извежда извън границите на произведението като организиран материал, като вещ…

Вклюkчването на етическото и познавателното в същината на своя обект изразява своеобразната доброта на естетическото, неговата благост: то сякаш нищо не подбира, нищо не разделя, не премахва, от нищо не се отблъсква и разграничава. Тези чисто отрицателни моменти се срещат в изкуството само по отношение на материала: към него художникът е строг и безпощаден… Особеност на естетическото – положителното възприемане и конкретното обединяване на природата и социалния човек…

… Художникът заема значима позиция извън събитието – като незаинтересуван съзерцател, но който разбира ценностния смисъл на извършваното; който не преживява, а го съпреживява… Тази външна позиция /но не индиферентност/ позволява на художествената активност да обединява, да оформя и завършва събитието отвън. Като обхваща съдържанието отвън, формата го превръща в нещо външно, т.е. въплъщава го.

… Съдържанието и формата се взаимопроникват, неразделни са, но за естетическия анализ те не са слети, т.е. представляват значимости от раличен порядък: за да може формата да има чисто естетическо значение, съдържанието, което я обхваща, трябва да има възможното познавателно и етическо значение; на формата й е необходима извънестетическа тежест на съдържанието, без нея тя не би могла да се осъществи като форма.

Художественото творчество и съзерцанието овладяват непосредствено етическия момент на съдържанието чрез съпреживяване или вживяване и чрез сравнителна оценка, а съвсем не чрез теоретично разбиране и тълкуване, което може да бъде само средство за вживяването.

Както за поезията, така и за познанието, за етическата постъпка и нейната обективизация в правото, в държавата и пр. езикът представлява единствено технически момент… Но в техническо отношение поезията използва лингвистичния език по съвършено особен начин: езикът е нужен на поезията изцяло, всестранно и с всичките му моменти, поезията не остава равнодушна нито към един нюанс на лингвистичното слово.

Поезията е изключително взискателна към езика, но въпреки това тя го преодолява като език, като лингвистична определеност. Поезията не прави изключение от общото за всички изкуства положение: художественото творчество, което бива определяно от материала, представлява и негово преодоляване

Социално-	1. Биографията и личността на автора.
културен пласт	2. Епохата, нацията, социалната група на автора.
	3. Връзка с културата, народопсихологията,
	с художествения вкус на читателите.
	4. Връзка с дадена художествена система,
	направление, школа в литературата и изкуството.
И дейно-	1. Тема и идейно-естетически замисъл на творбата.
тематичен	2. Сюжет и фабула.
съдържателен	3. Система на персонажа.
Пласт	4. Типизация и индивидуализация на героите.
	5. Авторска позиция и патос на творбата, емоционален
	тон и аспект /трагизъм, комизъм, сатира, хумор/.
Съдържателно-	1. Родова, видова и жанрова структура на творбата.
формален	2. Композиция на произведението.
/промеждутъчен/	3. Метод на мотивация на персонажите от изобразените
Пласт	Ситуации и обстоятелства.
	4. Метод на характеристика - пряка, косвена;
	Авторски отстъпления.
	5. Стил – индивидуален и нормативен /за школата/.
Формален	1. Повествователна изобразителна или лирическа
/външен/	Гледна точка - на разказвача или на лирическия
Пласт	герой.
	2. Ритмическа, интонационна или звуково-мелодическа
	и строфическа организация на творбата.
	3. Парадигмическа организация на речта.
	4. Синтагмическа и морфологическа структура -
	стилистически похвати, синтактични фигури, тропи.

Приложение 1:

Езикът със своята лингвистична определеност не влиза в естетическия обект на словесното изкуство.