Проблемът за кризата на авторството

Проблемът за кризата на авторството

• 
  биографичен автор – творческа личност, съществуваща в извънхудожествената, първично-емпирична реалност и
  
• 
  автор в неговото вътрешнотекстово, художествено въплъщение.
  

В устното колективно народно творчество /фолклора/ категорията автор е лишена от статуса на персонална отговорност за поетическото изказване. Мястото на автор на текста там застъпва изпълнителят му – певец, разказвач и т.н. Дълги векове представата за автора с различна степен на откритост и отчетливост се включва в универсалното, езотерически осмислено понятие за Божествения авторитет, пророческа поучителност, осветена от мъдростта на вековете и традициите. Историците на литературата отбелязват постепенно нарастване на личностното начало в словесността, едва забележимо, но неотстъпно засилване на ролята на авторската индивидуалност. Този процес, започвайки от античната култура и по-отчетливо подчертавайки себе си в епохата на Възраждането /творчеството на Бокачо, Данте, Петрарка/, главно се свързва с постепенно отбелязваните тенденции към преодоляване на художествено-нормативните канони, осветени от патоса на сакралната култова поучителност. Проявлението на непосредствените авторски интонации в поетическата словесност се обуславят преди всичко от ръста на авторитета на задушевно-лирическите, съкровено-личности мотиви и сюжети.

Авторското самосъзнание достига апогей в епохата на разцвета на романтичното изкуство, ориентирано към изостреното внимание към неповторимото и индивидуално-ценностното в човека, в неговите творчески и нравствени търсения, към въплъщението на мимолетните състояния, трудноизразимите преживявания на човешката душа.

Авторът в неговото вътрешнотекстово битие на свой ред се разглежда в широк и в по-конкретно, частно значение.

В широко значение авторът се осмисля като създател, въплътител и изразител на емоционално-смисловата цялост, на единството на дадения художествен текст, като автор-творец. В сакрален смисъл е прието да се говори за живото присъствие на автора в самата творба. Авторът, създаващ текста, обективно губи власт над него, не притежава волята да влияе на съдбата на своето произведение, на неговия реален живот в четящия свят.

Авторът – “виновник” за другата, изкуствена реалност – е извънположен спрямо нея. Но постоянните и повсеместни следи от неговата творческа личност остават запазени от произведението като художествен свят, композиран и организиран от него като поетическа структура с особено фонографическо осъществяване.

Отношението на автора вън от текста, и автора, запечатан в текста, се отразяват в трудно поддаващите се на изчерпателно описание представи за субективната и всезнаеща авторска роля, авторов замисъл, авторова концепция /идея, воля/, забелязвани във всяка “клетка” на повествованието, във всяка сюжетно-композиционна единица на произведението. Субективната авторова воля, изразена в цялата художествена цялост на творбата, обуславя нееднородното тълкуване на автора за текста, признавайки за неразривността и несливането на емпирично-битовите и художествено-съзидателните начала.

По-конкретните “олицетворения” на авторовите вътрешнотекстови проявления дават известни основания на литературоведите внимателно да изследват образа на автора в художествената литература, да забелязват различни форми на присъствие на автора в текста. Най-отчетливо авторът заявява себе си в лириката, където изказът принадлежи на лирическия субект, където са изобразени неговите преживявания, отношение към “неизразимото”, към външния свят и света в своята душа в безкрайността на преходите им един в друг.

Авторските интонации са ясно различими в авторските отстъпления /най-често лирически, литературно-критически, историко-философски, публицистични/, които органично се вписват в структурата на епическите произведения. Тези отстъпления обогатяват емоционално-експресивните предели на повествованието, разширяват сферата на идеалното, забележимо уточняват авторовата интенция и едновременно ориентираността към читателя на произведението.

Художествената интенция има естетическа природа. Тя е разтворена в героя. Може да се схваща като внушение, което носи творбата основно чрез героите и взаимоотношенията между тях и се ражда скрито и органично чрез целенасочен подбор, съчетаване и организация на съставките, изграждащи художественото цяло. Тя не може да се свежда до “крилата мисъл”. Подобна идея може да организира художественото изграждане, но да бъде непосредствено изобразена е невъзможно. Затова и по особен начин тя се възприема, разпознава.

Идеология и литература – идеологията на нещата /времето, мястото, пространството/ в нашия живот е отразена от авторите чрез техните творби и герои.

Художествената литература е обвързана с идеологическите брожения на своето време. Тя пречупва идеологическия кръгозор на човека.

Чрез героите авторът дава естетическа плът на връзката между герой и литература. Авторовото намерение се ражда скрито, чрез подбора и състава на единството от черти, изграждащи героя. Всяка съставка е причинноприсъстваща във връзка със съседноприсъстващите

Творбата носи познание. То идва във и чрез общуването с творбата, с онова, което героят разкрива вълнуващо чрез себе си на читателя. Героят е възможност да опознаеш себе си в света и света в себе си.
РЛТ-68: Творческият замисъл е творческа задача, творческо намерение, което писателят си поставя за цел да осъществи. Творческият замисъл е единство на идейния и художествения замисъл, на очертаващите се в съзнанието на писателя идейно-емоционално съдържание и художествена форма на бъдещото произведение. Той обхваща основната авторска художествена идея, а освен това в общи черти, в неразгърнат вид и композицията, системата от основни образи, стила на писателя. Творческият замисъл е ядрото, зародишът, от който ще се развие бъдещото художествено произведение. Колкото по-значителен и по-оригинален е той, толкова по-големи възможности има да се разгърне в творба с идейно-естетически ценности. Замисълът на литературната творба най-често възниква по подбуди от външния свят, но може да се появи и като резултат на душевни подтици.Творческият замисъл на произведението е в тясна зависимост от мирогледа на писателя. Дълбокият, оригиналният, вълнуващият творчески замисъл на всяко произведение е художествено откритие на писателя въз основа на неговия опит, на всестранното познаване и разбиране на живота.

В изкуството и литературата идеята е основната мисъл на литературно-художествената творба, около която “гравитират” изобразените от автора персонажи и ситуации, произтичащият от тях идейно-естетически замисъл. Идеята на литературното произведение е свързана с предмета на изкуството – проникването в сложния духовно-емоционален свят и живот на човека чрез изображение на неговите външни проявления /емоционални изразни движения, поведение в определени обстоятелства/.

Има разлика между познавателния характер на науката и на художественото творчество. Специфичното в познавателния характер на литературата се определя от своеобразието на художествения образ. Големият писател поставя важни проблеми, разяснява жизнени истини. Но познанието в художественото творчество не идва по пътя на логическото съждение или умозаключение, а чрез предаване на лични изживявания, впечатления, описания, действия и взаимоотношения, чрез показване на характери. Писателите известяват, обяснявят чрез конкретно-сетивни образи, които имат формата на единични предмети, индивидуален жизнен облик. По такъв начин литературните творби са широко достъпни, познанията в тях се разпространяват и въздействат силно. Опознаването на нещата и явленията чрез литературата най-често не изисква голяма предварителна специална подготовка, каквато е необходима при научното познание. Същевременно в литературните творби не се предава само външната видимост на явленията, техните повърхностни, сетивни връзки и качества. Авторите обобщават действителността. Колкото по-дълбоко и съдържателно е обобщението, толкова по-определено е познавателното значение на литературните творби. Обобщението не трябва да се схваща като обикновен механичен синтез, а като процес на своеобразно творческо пресъздаване. Образът е естетическо откритие, но заедно с това той е въплъщениена естетическия идеал на писателя. Целта на автора не е да предаде строго достоверно една или друга страна на действителността, а да изрази идейно-емоционално отношение, да ни насочи, да ни въздейства.

Специфичното отношение между света, в който сме, и този, за който се разказва, се състои в разбирането за тяхното подобие, а не тъждество. Подобието съчетава общото и различното /т. е. като че ли обективната реалност е художествена реалност/.

Хегел: “Художественото произведение стои в средата между непосредствената сетивност и идейната мисъл… Изкуството умишлено създава от страна на сетивното само един илюзорен свят от форми, тонове, нагледи.”

“Художественото произведение постига привидността за жизненост само на повърхността си, а от вътрешната си страна е обикновено камък или дърво, или платно. Или пък, както е в поезията, е представа, която се изявява в реч и букви.”

Подобието е постигнато благодарение на споделени конвенции /съвкупности от похвати, чрез които се изгражда художествения свят/ между автора и реципиента.

Степените на подобие обуславят два основни типа художествена условност:

• 
  първична /скрита, реалистична/ художествена условност е тази, при която в съотношението между художествения свят на творбата и света, в който живеем, доминира елементът на общност, на съвпадение /но доминирането не води до тъждество/;
  
• 
  вторичната /явна, фантастична/ художествена условност е обратна на първия тип и предполага доминиране на елементите на несъвпадение, на различие в подобието между двата свята, т. е. тя подразбира преднамерено деформиране на жизнено правдоподобното. Доминирането се осъществява в границите на подобното, инак художественият свят не би бил разбираем.
  

РЛТ-68: Условност в литературата е един от начините на художествено обобщение, косвено, иносказателно предаване на случки и събития, рисуване на образи, изразяване на мисли и чувства, внушаване на идеи в литературно произведение. Художествената условност е едно от средствата за изразяване на жизнената правда в литературата и изкуството, за образното отражение на действителността. Характерно за условния тип художествено обобщение е претворяването на жизнените явления и форми с цел да се разкрият фактите на реалността с образните средства на изкуството. Условните образи обикновено се отличават с уедреност, релефност, необикновеност, но те могат да разкриват закономерното развитие на живота, могат да изразяват смисъла, същината на фактите, затова в реалистичното творчество имат голямо познавателно и естетическо значение. Художествената условност, като пресъздава формите, почерпени от действителността, като ги преобразява и видоизменя, дава възможност на писателя и читателя да проникне в типичното за дадена обществена среда, за дадена епоха, да се направи то сетивно-възприемаемо, достъпно за непосредствено преживяване.

Литературата използва разнообразни форми на художествена условност: символа, алегорията, притчата, гротеската, карикатурата, хиперболата, приказката, мита, фантастиката и др.

Елементи на условност има във всяка литературна творба, тъй като тя въздейства върху читателя и с асоциациите, които буди образната реч. В много произведения на народното и личното творчество алегоричността, символиката, фантастиката е силно подчертана.

Художествената условност не е ново явление в литературата и изкуството. Тя има многовековна традиция. Използва се по своеобразен начин и в античната литература, и през средните векове. През време на Възраждането условните форми също са застъпени. Ролята на художествената условност в съвременната литература се засилва. Като си служат с различни условни форми, писателите смогват да нарисуват едри, внушителни, мащабни художествени образи и да направят широки, смели идейно-естетически обобщения. Символичното, фантастичното, митологичното в литературата на ХХ век е израз на стремежа на писателя да се издигне над действителността, за да я обгърне по-пълно и по-цялостно, да долови нейните скрити движещи сили, да покаже в ярки образи закономерностите на съвременното развитие, да развълнува и разтревожи читателя с поставянето на сложни, парливи проблеми, предадени по естетически път.

Литературата познава реалистична и формалистична условност. Писателите реалисти си служат с условни форми, за да разкрият характерното в определена действителност, да отправят читателя към нейното опознаване и изменение. Художествената условност обаче крие опасността да се заличи връзката на образа с рисувания предмет, тъй като при отражението формата на предмета се пресъздава. Във формалистичната литература свободата на творчеството преминава в произвол. За голяма част от писателите модернисти условността е една от възможностите героят да се откъсне от живота, човекът да се представи като трагична и безпомощна жертва на тайнствени и зли сили, срещу които е безполезно и безсмислено да се бори. Художествената условност не бива нито да се подценява, нито да се абсолютизира.

Художествената условност в литературата е свързана, от една страна, с общата условност на изкуството като “фикция”, измислица. От друга страна, художествената литература притежава своя специфична условност; нейните художествени образи се изграждат чрез словото и неговите изобразително-изразителни възможности, литературните художествени образи възникват чрез репродуктивното въображение на читателя и от неговите асоциации. Художествената литература може безгранично да “разтяга” и “сгъстява” времето и пространството, да го връща назад /чрез ретроспекция/ или да забягва напред в бъдещето /чрез интроспекция/ на героя; различните литературни родове, видове и жанрове по различен начин изобразяват човешките характери, съдби, преживявания. Като вид изкуство художествената литература притежава своя обща и специфична условност именно по силата на своята художественост, т.е. като образно обобщение на духовно-емоционалния свят и живот на човека чрез словесното изображение.

При изграждане на художествените образи се използват фантастични, хиперболични, алегорични, гротескови и други подобни деформиращи елементи, които имат условен характер. В пълноценните произведения /не само в реалистичните, но и в нереалистичните/ те са свързани с реални проблеми, насочват към действителното и същностното, към жизненото, към философско-хуманни концепции. Тези условности са съдържателно- образни. От тях особено характерни за условността са образите, при които има деформация и деструктуриране без категоричен фантастичен елемент. В подобни случаи изпъква съзнателен творчески способ във връзка със символ или като плод на въображението, на халюциниращото съзнание.

Наблюдават се и друг тип условности, свързани с езика както изобщо, така и във връзка с особеностите на художествената специфика. Те са словесни условности.

Условни са също така техническите способи /особености на външната форма/, наблюдавани при някои изяви на стихотворната форма, на сценичността и диалога в драмата и др. Те биха могли да бъдат наречени технически условности.

Условностите, изпъкващи при структурата, сюжета и композицията на литературните творби, са в единство с принципите на самото изграждане, с основните функционални норми. Част от тях могат да бъдат означени като конструктивни условности. Те са характерни предимно за сюжетните творби. Това са случайностите, неочакваностите, внезапните обрати, изненадите, чрез които се засилва увлекателността на произведението. Важна роля играе творческият замисъл на автора, съображенията му при организирането на сюжета и при изграждането на образите, в съответствие с определена жанрова форма, методът му на художник. Случайностите в литературните творби са художествен похват, който има условен характер. Субективното виждане на писателя, усетът му, както и особеностите на художественото слово, на стила обуславят голямото разнообразие на формите, които се наблюдават в това отношение, дори и в реалистичните творби.

Има художествени видове, при които се използват много повече условности, те са до голяма степен “привилегировани” в това отношение. Такива са например хумористичните творби. Не само в изкуството, но и в живота комичното почти винаги е резултат на нещо непредвидено, неочаквано, случайно. В комедиите, особено в класическите, винаги се наблюдава изобилие от малко вероятни съвпадения и внезапности, комичното често се дължи на случайни срещи и стълкновения, на неочаквани ситуации. В положителните примери използваните условности раздвижват и оживяват действието, без да пречат за изясняване на образите.

Условна в изкуството е сътворената от художника реалност и тя е условна само по отношение на извънхудожествената реалност, от която е производна, на която не е тъждествена, но с която се намира в определено съдържателно съответствие.

Много често основното достойнство на художествените произведения се вижда в максималното съответствие на образа /на художествената реалност/ с реалната действителност /с извънхудожествената реалност/. В този случай съответствието на изображението с изобразяваното е основен /и единствен/ критерий за художественото достойнство на създаденото произведение. Но заедно с това в теорията на изкуството са налице и диаметрално противоположни възгледи и интерпретации. При тях акцентът се поставя върху различието, върху несъответствието между художествената реалност и извънхудожествената действителност и степента на това целеполагано несъответствие се взема като основен критерий за художествената значимост на създаваните творби.

Условността на художествения образ по отношение на обекта на въпроизвеждане, взет в неговата цялост, в цялата съвкупност на неговите страни и елементи, се свежда до диалектически противоречивото единство на съответствието и несъответствието между двете структури /на възпроизвежданото и възпроизведеното/, намиращи се в хомоморфно отношение помежду си.

Условността винаги предполага съотнасяне между две явления, едното от които е определящо, а другото – производно; условно може да бъде само производното, вторичното, обусловеното по отношение на определящото, първичното, обуславящото.

Именно обособеността на естетическата реалност, на този особен свят на изкуството от действителния свят /както от реалната природна и обществена действителност, така и от реалната душевност на художника/ влиза в съдържанието на понятието художествена условност като съществен неин елемент.
Художествената условност е термин, с който се обозначава диалектически противоречивото единство на съответствието и несъответствието между особения свят на изкуството и реалния свят, т.е. като понятие, което има за съдържание спецификата, особеността и обособеността на художествената реалност като предмет или процес от действителния /извънхудожествения/ свят и предполага производността и обусловеността й и от обективната природна и от обществената действителност, и от идейно-емоционалното отношение на художника към нея.


10. Художествен образ. Минало и настояще на категорията. Постановката на Р. Ингарден и своеобразието на литературно-художествения образ.
В античността терминът “образ” е заменен от “ейдос” – нещо, притежаващо двуплановост: сетивност и извънсетивност. Обобщеното представяне на ейдоса се характеризира с това, че осмисля същността му, съотнасяйки го към действителността. От тази гледна точка ейдосът е подражание на действителността и същевременно нейно претворяване.

В пределите на немската класическа естетика същността се търси чрез творческата личност и се схваща като резултат от нейната духовно-практическа активност. Кант използва термина “естетическа идея”. “Под естетическа идея разбирам онази представа на способността за въображение, което дава повод да се мисли много, но без някаква определена мисъл, т.е. понятие, да може да й бъде адекватна. Поетът се осмелява да дава сетивна форма на идея и на разума… С една дума естетическата идея е присъединена към дадено понятие представа на способността за въображение.”

Терминът “образ” е осмислен разгънато в Хегеловата “Естетика”: “Изкуството изобразява истинно всеобщото или идеята във формата на сетивно съществуване, на образ.” Хегел търси своеобразието на художествения образ, съпоставяйки художественото /образното/ с научното /понятийното/ мислене. Той е “образ, разкриващ пред нашия поглед не абстрактна същност, а конкретна нейна дейност.” Конкретността е точката, където се пресичат формата и съдържанието.

В съпоставка с научното мислене художественият образ притежава следните черти:

• 
  идейно-емоционална наситеност;
  
• 
  сетивно-конкретен характер;
  
• 
  естетически значима форма с ценностен център човека и човешкото.
  

Според Хегел: “Резултатът е действително цяло заедно със своето ставане.”

Според Зигмунд Бауман и Юрген Хабермас /?/ спецификата на литературно-художественият образ може да бъде само относителна. Общото между всички изкуства е естетическото.

Готхолд Ефраим Лесинг в съчинението си “Лаокоон” пише за това, че при скулптурата материалът е пространствен и чрез него се претворяват нещата едно до друго в пространството, т.е. той има коекзистентна природа. Докато материалът на словото е невеществена субстанция, претворяваща нещата последователно едно след друго във времето, т.е. той има сукцесивна природа. Общото е, че трябва да възприемаме трагичен герой, следователно естетическият диапазон на възприемане е един и същ. В образа винаги има нещо сетивно и нещо подразбирано – той е двупланов. Литературно-художественият образ е по-малко сетивен, по-малко нагледен. Изгражда се от значението на думите и асоциативните връзки между тях.

Г. Е. Лесинг: “Макар думите в поезията да не са естетически знаци, техният определен ред може да има силата на естетически знак. Поезията не е лишена напълно от естетически знаци. Но тя разполага и с едно средство да издигне своите произволни знаци до ценността на естественото, а именно до метафората. Тъй като в силата на естетическите знаци се крие приликата им с нещата, то поезията въвежда вместо тази прилика, която тя няма, друга прилика, която обозначеният предмет има с друг предмет, чиято представа може да бъде възобновена по-лесно и по-живо.”