16. ОТНОШЕНИЕТО ЛИТЕРАТУРА:ИСТОРИЯ КАТО ОБЕКТ НА ИП
Под литература се има предвид публицистика, мемоари и художествена.
Национално съзнание през Средновековието няма при българите, както и етническо. Писането на историята (значими национални събития) започва от Възраждането до наши дни.
Историята има оценска за събитията и може да променя възгледа си за тях.
Паисий – съчетание на история и идеология/мит, комбиниране на светско и религиозно самосъзнание.
Раковски – и историограф, и митограф – идеализира българската история.
Ботев има съзнание за историята – проявява се в публицистиката му и чрез конкретни имена в поезията, но не се интересува от далечната история, от царете.
Следосвобожденска литература – насочва се към събитията, в които бългяринът е субект на историята (да е действащо лице-единично или колективно), събитията да имат жертвен или саможертвен характер, като тези 2 условия трябва да са изпълнени заедно.
Боян Ничев: историческо трихълмие (тримонциум): 1876-78 (годините на Освобождението, субект на българската история са руската войска и опълченците на Шипка, като текстовете на руснаците не са влезнали в канона, предпочитание към 1876), 1923 (свързана със септемврийската литература. Субект-българина. Има жертвен характер, но жертвата е като срам и позор. Образът на Каин витае в тази литература. От тази героика не може да се направи пантеон), 1944 (има се предвид българския роман – например „Тютюн“. Но тогава не сме субект, усетът на Димов е в отказа му да пише за историческите събития, в които ние играем пасивна роля. Социален антагонизъм в „Тютюн“. Поставя се акцент върху партизанските движения. Няма жертвеност – не работи за българската литература. Има събития, единствено важни за историята, не и за литературата).
„Последна радост“ на Йовков – 1912, Балканската война.
Сподели с приятели: |
