1. зараждане на идеята за ип. Разбирането на веселовски за генезиса на литературата и за задачите на ил
КАТЕГОРИИ НА ПОЕТИКАТА: ЖАНР, СТИЛ, АВТОР И АВТОРИТЕТ
Изтегляне 49.8 Kb.
|
| 8. КАТЕГОРИИ НА ПОЕТИКАТА: ЖАНР, СТИЛ, АВТОР И АВТОРИТЕТ
3 епохи: 1. Архаически/митопоетически тип съзнание – устна художествена условност - Архаика. 2. Традиционалистки/нормативен тип съзнание – включва Древността (Античността), Средновековието, Възраждането, Класицизма и Барока. 3. Индивидуално-творчески/исторически – Романтизъм, Реализъм, Символизъм, Модернизъм, Постмодернизъм – по свой начин работи с похвати. Между 1 и 2 границата би могла да се мисли 8-4в. Тази граница не се спазва в библейските текстове. Мислена през литературата: 6-5в.пр.н.е. 4в. е малко спорен – срещат се 2 доминанти. Границата е предложена от Ясперс, негово е понятието „осево време“ (6-5в.) – цялостно преобръщане на мирогледа на човечеството. Между 2 и 3 границата се свърза с известното понятие „индустриална епоха“ – до 18в. – модерни времена (4-18в.). Без в него самия да има поетика, не е авторефлексивен, няма естетически критерии за разграничаване на словото. Организиран принцип за произвеждане на слово, свързан с мита и ритуала. Устният или писменият текст може да се смятат за художествени в такава степен, в която са предназначени за многократно, дословоно възпроизвеждане, когато има семантична/идеологическа причина за възпроизвеждане. Авторството по същество е непозната категория за този период, няма авторско съзнание и в писмената, и в устната форма. Обединява се около авторитетно име – гарант за запазване на текстовете (Омиови химни, Езопови басни). Най-подходяща категория е авторитетът, не авторството. Интерполиране – създаване на псевдоепиграф/псевдоподпис. Категорията жанр има извънлитературна окраска – не съвпада с нашите представи, по-скоро със синкретичен характер. Жанровите закони се сливат с правилата на ритуалното приличие. Още тогава започват да се фрмират канони – синкретични текстове се сакрализират. Категорията стил няма собствен поетичен смисъл. Словото притежава магическа функция – експресивна. Безусловно е, че по начало словото трябва да има комуникативна функция. Естетическа функция – не се наблюдава като специфична. Понятието стил се свързва и с употребата на фигури и тропи – фигурата на речта не се осъзнава като нарочна техника, като украшение. Ролята им е твърде широка – може да служат за запаметяване, да са свързани с магически значения, през този период не са специфично литературни. Авторитет и ритуал са най-важни тук. Поетика на стила и жанра, твърде обширен период с 2 вътрешни разделения – зависим от преобладаването на стила или жанра: Древност и Средновековие/Възраждане, Класицизъм, Барок. Най-решителното различие е появата на поетики, има авторефлексия, както и диференциация на жанрове. Поетиките са свидетелство за това, че литературата се осъзнава като обособена словесна дейност за първи път. Сократ е концептуален персонаж в търсенето на истината преди всичко. Платон е на границата между писмено и устно слово. Писмената култура доминира при Аристотел. Създаване на поетики и възползването от традиционните и досегашни канони са основа за създаването на нови канони/образци. Литературата е станала обособена сфера, стилът става много съществена категория. Древност и Средновековие – епоха на стила. Появяват се и естетическите критерии – литературата се отделя от нехудожествената словестност, съвпада с криятерия за красота. Категорията „красиво“ не се разграничава от категорията добро“. Този еталон впоследствие се преосмисля, моделиран от християнската култура, когато негативните характеристики са в тялото. Стилът - важна и водеща, отличава се образец на писане. Поезията е високия стил, прозата е ниския, но и двете се различават от нехудожествения стил. Период, в който основно работи принципа на семантична единосъщност, стигащ кулминацията си през Класицизма. Думите трябва да са еднзначни и ясни – това работи през целия период. Ефектът на удовлетвореното очакване – в рамките на този ефект се появява изключението на несбъднотото очакване, но той не е водещ. Още от Античността се появяват каноните (притчи, псалми), стихът се канонизира – с точен размер, организация на римите, появяват се речници на тропите в Индия. Канонизират се и определени мотиви, които е трябвало да бъдат използвани в даден жанр и само като разновидност на канона е авторството (частен случай). Името не е знак за авторитет, а за добър стил и жанр. Жанрът е исторически формална категория. В епохата на Древността и Средновековието за първи път става предмет на осъзнаване и на систематизация, класификация, дефиниране. Неясен е бил принципът на класификация – твърде произволна и раздробена се е получавала, липсвало е умение за систематизация. Когато думите не назовават света, а го формират – тогава систематизацията е налице. Възраждане, Класицизъм, Барок – пълнокръвният човек излиза на сцената, борба за национални езици. Човекът във всички епохи е бил в центъра на вниманието, но тук има нова роля – започва да се отъждествява и съотнася със самия себе си, а не с трансцендетното/бог. Риториката продължава да бъде здрава и жива – устойчиви, готови слова. Литературата продължава да бъде риторична словесност, словото продължава да бъде носител на смислова предопределеност. Риторичното слово загубва в значителна степен митоепоетичната си аура. Антично-средновековната космичност се свива до ренесансовата социалност на човека. Класицизмът – стилът е функция на жанра. Комедията е декласирана, трагедията е на почит, фолклорът не играе роля, реториката е изключително мощна, има 5 елемента: 1. Инвенцио – буквално означава „намиране на материала“ – отговаря на въпроса „какво ще се каже“, като се отчита желанието на аудиторията, в какво се стремим да я убедим, включва обширен набор от теми. Парадигматичният аспект – какво трябва да съдържа. 2. Диспозицио – „разграничаване на речта“ – подреждане, нареждане на частите, разработват се въпроси от синтагматиката, сякаш се дава отговор на въпроса „къде да се каже нещо“ 3. Елокуцио – разположеност на думите в изречението, органицация на детайла, разработване на тактиката на лексикално и синтактично посреждане на материала, изкуството на стила. Отговаря на въпроса „как да се каже“, влизат фигури и образи на речта – тропи. Съвкупност от синтагматичен и парадигматичен план. 4. Акцио – изказването на речта, близък с 3, без да съвпада напълно с него, влиза и самата дикция, паралингвистични жестове, освен отговора на въпроса „как“ 5. Мемория – техника, изкуство на запаметяването – какво, къде, как да се каже и да изглежда като импровизация. Реториката преди всичко е учела как да се запаметява. Класическата немска философия твърди, че всичко това е измама. Всеки оратор е лъжец, а не философ. Реториката е изоставена и забравена, през 18в. по-престижна е естетиката и поетиката. „Готово слово“ – държи на реториката. Романтизмът дескридитира култа към жанровете, вече няма твърд жанр, романът се явява като анти-жанр. Правилата не се спазват, на почит е маргиналният и екзотичен персонаж, търси се прецедент, не норма. Култ към автора, който има централно място (радикална промяна). Мястото на бог се заема от автора, който е гений, ражда нещата от себе си, не от класическите стари автори и е независим от масата. Водеща и единствено значеща, най-важна категория е авторът. Следва го стила, а после жанра. Започва да се говори за протеизма на автора, свързан с изкусността му да превъплъщава и да твори във всички жанрове. Реализмът не се интересува от гения и чудноватото, търси доминиращото правило, иска да види историчността на човека в различно време и обстоятелства. Започва оттласкване от автора. Криза на анализа – вижда се безсмислено да се пита „Какво е искал да каже автора?“ 60те г. на XXв. сякаш настъпва началото на постмодернизма. Постмодернизъм – деконструкция на представите – текстът е важен (транстекстуалността), а не автора, обявена е „смъртта на автора“. Фуко (структуралист) пише „Що е автор“ – авторството е само функция и няма битие в текста като зададен смисъл. Езикът говори, а не автора. Авторът е нищо повече от лично местоимение, методологична смърта на автора – не е важен за анализа – нито биографията, нито писмата му. „Раждането на читателя е продукт от смъртта на автора“. В многообразието на писането всичко подлежи на разплитане, но не и дешифриране. Структурата може да се улови, но няма основа (фигурата на автора). Изтегляне 49.8 Kb. Сподели с приятели:
|