12 правила за живота

233 режим. Солженицин смята, че именно тази изкривена преданост и това отричане допринасят и насърчават още повече престъпленията на пара- ноичния масов убиец Йосиф Сталин. Руският писател разкрива истината, своята истина, научена от ужасните му преживявания в трудовите лагери, и изобличава лъжите на съветския държавен апарат. След издаването на
„Архипелаг ГУЛАГ“ никой образован човек вече не се осмелява да изрази гласно подкрепата си за комунистическата идеология. Вече никой не дръзва да заяви: „Това, което е вършил Сталин, не е истинският комунизъм“.
Виктор Франкъл, психиатър, оцелял от нацистките концлагери, и автор на книгата „Човекът в търсене на смисъл“, формулира сходно социално- психологическо твърдение: фалшивото, неавтентично съществуване на
отделния индивид е предпоставка за социален тоталитаризъм. Зигмунд
Фройд защитава аналогичното схващане, че „репресията“, или потискането, в немалка степен допринася за развитието на душевните заболявания (като разликата между това да „потискаш“ истината и да лъжеш е незначителна).
Алфред Адлер е наясно, че лъжите разболяват. К.Г. Юнг знае, че пациентите му са измъчвани от морални проблеми и че неистината поражда тези проб- леми. Всички тези мислители, които се интересуват както от индиви- дуалната, така и от обществената патология, достигат до едно и също заключение: лъжите деформират структурата на Битието. Неистината опорочава еднакво и душата, и държавата. И всяка от тези форми на опорочаване подхранва другата.
Виждал съм неведнъж как предателството и лъжата превръщат нормалното житейско нещастие в истински ад. Например непоносимата трагедия, когато родителят умира в последен стадий на болестта, може да ескалира в нещо ужасно заради недостойните, дребнави разправии между неговите пораснали деца. Заслепени от стари нерешени конфликти, те се събират като зли духове около смъртното легло на болния и превръщат трагедията в дяволски фарс на малодушието и гнева.
Понякога неспособността на сина да се справя сам се използва от майката, която е склонна да предпазва детето си от разочарованието и болката. Той никога няма да си тръгне от нея и тя никога няма да е сама. Това е един зловещ заговор, който двамата изплитат постепенно, докато патологията се развива неусетно с всяко многозначително намигване, жест или действие. Тя играе ролята на мъченица, обречена цял живот да бъде опора за сина си, и като вампир черпи съчувствие от съжаляващите я приятели. Той си въобразява, че другите го потискат, и се отдава на мрачни мисли. С извратена наслада си представя как ще си отмъсти на света, който го отхвърля заради неговото малодушие, неприспособимост и слабост. И един ден той наистина си отмъщава. Тогава всички се питат: „Защо?“. Може би знаят отговора, но отказват да го приемат.

234
Дори да живеем по най-добрия начин, внезапно може да се случи нещо – неочаквана болест, срив или неизбежна трагедия, – което ще деформира, изкриви и разбие живота ни. Депресията, биполярното разстройство и шизофренията, подобно на рака, се влияят от биологични фактори, които индивидът не може да контролира. Понякога дори обичайните житейски трудности могат да ни обезверят и изтощят, да ни доведат до предела на нашите възможности и да ни пречупят. Дори да живеем по най-добрия начин, ние продължаваме да бъдем уязвими. Но семейството, което воюва в руините на разбития си живот, има много по-малки шансове да оцелее от семейството, което е укрепвало с взаимно доверие и преданост. Под въздействие на лъжата -- индивидуална, семейна или културна – дори най- обикновената естествена слабост или житейска трудност може да прерасне в ужасяваща катастрофа.
Трудно е да се каже дали благородният човешки дух ще съумее да изгради
Рая тук на земята. Но дори да се провали в това, той може да направи малко по-поносимо страданието, което е неизменна част от живота. Трагедията на
Битието е естествено последствие от ограничените възможности и уязвимостта, характеризиращи човешкия опит. Може би трагедията е цената, която плащаме за самия живот – защото, за да може да съществува, Битието трябва да е ограничено.
Познавам един мъж, който честно и смело се опитваше да се приспособи, докато неизлечимата деменция влошаваше все повече състоянието на жена му. Стъпка по стъпка той предприе каквото беше необходимо. Прие помощ, когато се нуждаеше от нея. Не отричаше факта, че жена му непрекъснато се влошава, и това му помогна да се приспособи по-безболезнено. Докато жената умираше, близките ѝ станаха още по-сплотени, като взаимно си даваха опора и подкрепа. Цялото семейство – бащата, братята и сестрите, внуците – изградиха необикновена близост помежду си като частична, но истинска компенсация за своята загуба.
Като тийнейджърка дъщеря ми преживя сериозно заболяване, което разрушаваше бедрото и глезена ѝ. Две години тя живя в непрекъсната мъчителна болка, но преодоля това изпитание с несломен дух. В този тежък за нас период брат ѝ остана до нея и до семейството ни, като пожертва много възможности за приятелства и социални контакти. Няма да повярвате каква устойчивост е способен да развие един човек, ако разполага с достатъчно любов, подкрепа и сила на характера. Но още по-невъобразима е абсолютната разруха, която трагедията и лъжата могат да причинят.
Възможностите на рационалния ум да лъже, манипулира, интригантства, мами, изопачава, омаловажава, подвежда, предава, увърта, отрича, пропуска, оправдава, убеждава, преувеличава и прикрива са толкова забележителни и неограничени, че векове наред донаучната мисъл, опитваща се да обясни

235 природата на моралния стремеж, е възприемала тези възможности като демонични. Проблемът не е в самата рационалност. Като процес тя създава яснота и развитие. Проблемът е, че рационалността се поддава на едно изключително опасно изкушение – да издига това, което знае сега, до нивото на абсолютната истина.
За да си обясним какво означава това, отново ще се обърнем към големия поет Джон Милтън. В хилядолетната си история западният свят обгръща сърцевината на религиозните си вярвания с една приказна фантазия за природата на злото. Главният герой в тази фантазия е коварна личност, чиято единствена цел е да разруши Битието. Милтън се заема със задачата да систематизира, обобщи и изрази същността на тази колективна фантазия, като я въплъщава в образа на Сатаната – Луцифер, „носителя на светли- ната“
230
. Той описва главното изкушение на Луцифер и непосредствените последици от него:

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: