ПРОБЛЕМАТИЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ НА МОДЕРНИЯ ЧОВЕК

сродява и със Славейксвото пътуване към другия бряг на трансцендентната хармония, и с Яворовото дълбаене в „свръхземните въпроси, които никой
век не разреши”. И в същото време Дебелянов е различен от своите предходници в полето на модерната литература. Липсват му властната категоричности съзнанието за жреческа избраност на Славейков, не е така подчертано драматичен като Яворов. Лириката му е доминирана от елегичното светомоделиране и от романтическата душевна нагласа. От тази лирика струи приглушена, овладяна тъга. Както и една непомръкнала чувствителност към нравствения закон, към етичните измерения на човешкото битие.
Духовните пространства на Дебеляновия лирически човек са арена на вечната битка между деня и нощта, между светлото, раждащото, съзидателното начало и мрачното, разрушителното, гибелното. Този човек мъчително осъзнава, че е загубил своята идентичност, своята цялостност. Загубил е обаче не само вътрешното си единство, но и единението с външния свят. Всеки негов жест и порив са обречени. Светът умъртвява копнежите му, обезсмисля бунта му. Взривената хармония между човека и душата му, между човека и действителността го обричана вечно безпокойство, на самота и метафизическа бездомност. Безстрастният ход навремето затваря в гибелната си спирала един „живот неживян”. Азът ежедневно губи част от себе си, гасне и изтлява, копнеейки за споделеност и пристан. Стоновете му обаче остават нечути и безответно заглъхват сред световната „пустиня” (Черна песен. Животът загубва своя смисъл, своята стойности се превръща в една перманентна агония за човека. Осъзнавайки това, човекът търси механизми за спасение, копнее за друг свят – хармоничен и съкровен. Иго намира. Това е една „вселена заместител” (според определението на Албер Камю) – алтернатива на онази „велика пустиня”, обрекла човека на безприютност и безпътица. Този паралелен свят съществува единствено във въображението на
Аза. В реалността е невъзможен, но го има в миналото – в спомена, и в бъдещето – в мечтата. Там са любовта и красотата, там е домът, там са всички духовни опори, които Дебеляновият лирически човек е изгубил в настоящето. Тук и сега избледняват, времето се връща назад, за да преоткрие онова жадувано и далечно там и някога, където е бил Животът.
Спомен и блян се равнопоставят в елегията Да се завърнеш в бащината къща (Скрити вопли. В този поетически текст на Дебелянов човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света народното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила. Така споменът чертае параметрите на ретроспективното сакрално пространство – ценностна антитеза на хаоса и разрухата в настоящето. Миналото асоциативно се обвързва с представата за абсолютното съвършенство, в което Азът жадува да прекрачи чрез смъртта – просветление и духовно себепостигане. Подобно завръщане към света на първоначалата обаче е непостижимо. Този свят безвъзвратно е изличен от перспективата навремето и не може да бъде съпреживян отново. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва невъзможността на своето завръщане в „бащината къща” на духовния уют.
314

Както ключовата дума в заглавието („завърнеш”), така и целият поетически текст насочват към старозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния дом. Този многократно експлоатиран митологичен сюжет има своите разнообразни интерпретации в литературната ни традиция преди
Дебелянов. Като аспект на културологичната метафора за дома и пътя, мотивът за завръщането във възрожденските ни текстове се осмисля преди всичко чрез актуалната тема за робството и мисията на човека. Добри Чинтулов Изпроводяк на едного българина из Одеса) рисува картината наедно оптимистично завръщане на просветения патриот в родината, призван да дари тънещите в мрака на невежеството сънародници със светлината на познанието. Христо Ботев осмисля този мотив чрез свободата като духовна нагласа и екзистенциален избор. В поемата На прощаване юнакът се завръща триумфално в родния дом, след като е постигнал победата, след като сее себедоказал напътя и е утвърдил трайната си нравствена позиция спрямо света. А стихотворението Странник гради сатиричната визия заедно позорно завръщане в трагично обезлюдения робски дом, за един егоистичен модел на житейско поведение, доминиран от примирението, конформизма, духовното обезличаване. Модерната литература преосмисля значенията на разглежданата културна универсалия и интерпретира пътя като екзистенциално пътуване на човека от младостта към зрелостта и смъртта. При Пенчо Славейков завръщането е „сън за щастие”, мечтание за „почивка тиха/през ясна вечер в

Изтегляне 1.22 Mb.

Сподели с приятели: