ДЕБЕЛЯНОВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ СПИ ГРАДЪТ”

напълно победен от „живота бездушен”, кара го да страда, „болният дух
започва да го мъчи, „пламва мъка неугасима”.
Печалните и мечтателни настроения, тревогите на една „разнолика,
нестройна душа” намират своята адекватна форма в жанра на елегията. Минорното настроение в лириката на Дебелянов ражда елегическите шедьоври Помниш ли, помниш ли, Аз искам да те помня все така, Черна песен, Скрити вопли, Спи градът”.
Стихотворението Спи градът е публикувано през 1911 г. в сп. Съвременна мисъл. При първата си публикация то няма заглавие.
Онаслояването се явява в изданието от 1920 г, за да очертае едно типично за лириката на Дебелянов пространство – пространството на града.
Конкретните предметни детайли – град, дъжд, черни стени, нощ – изграждат фона, на който ще се разгръща Азът. Първите две строфи въвеждат в мрачната и потискащата атмосфера награда. Създаденият тук образ е твърде различен от образа награда в една друга, философска и подчертано символистична творба – Миг, в която е изградена сетивно осезаема картина на шумния, грешен, подвластен на гибелни страсти град:
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
……………………………………………
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Това е типично за символистичната поезия изображение на големия град. Той отблъсква със своята порочности кара лирическия Аз да се чувства омерзен и безприютен.
В Спи градът липсва присъствието на човешките тълпи, пространството е празно и глухо, превърнато в неуютно място на човешката самотност. За да се постигне това внушение, особено значение имат образите на нощта и на постоянно ръмящия дъжд, които пулсират между конкретното и символно обобщеното. Тайнствена и загадъчна, нощта привлича с двойнствеността си. Тя въплъщава както заспалата природа и смъртта, така и примамливия живот в приказния свят на сънищата и отвъдното. Ето кое кара лирическия Аз да я определя като „неверна”. Чрез антонимичния епитет
„верен” се очертава двойнственият, нестроен духовен свят на лирическия човек и така се създава метафорично обобщен образна противоречието.
Трикратното повторение на глагола ръми и многоточието, с което завършва първата строфа, налагат усещането за еднообразно, тъжно и непроменимо протичане на живота. Лирическият Аз е анонимен, „бездомен и
самин”. Неопределеността награда, неопределеността и на самия лирически говорител само засилват и извеждат самотата и страданието като определящи същността на човешкото битие. Битийното страдание е внушено и чрез глагола
„бродя”, който е ведно синонимно гнездо с думи като „скитам” и „блуждая”.
311

Така животът е видян като напразно търсене на „пристан и
заслона”, а щастието – като невъзможно. Азът се чувства безпомощен, скован сред пустинността награда. Още един детайл в изграждането на строфата допринася за тоталното налагане на мотива за пленничеството – римуването на четристишието. Дебелянов е използвал по-сложната схема на обхватното римуване, при която се съчетават първи с четвърти и втори с трети стих. Така строфата остава затворена в себе си и чрез строежа си подкрепя цялостното идейно-емоционално внушение.
Като изход от загубата на идентичност, Дебеляновият лирически герой търси опора в света на спомена, благодарение на който самотникът намира връзка с околния свят. Чрез спомена възкръсва любовта, въплътена в образа „на милото дете”. Любимата е белязана с нравствена чистота и невинност. Тя е назовавана само по един начин – „дете”. Болката от изгубената любов е всъщност болка поизгубената красота и пълнокръвието на живота. Причастието „озарило”, съществителното „жар” и епитетът
„пламенна” са контекстови синоними, които носят представата за светлина, надеждата за щастие, за тиха, невинна любов. Но всичко това е само минало, настоящето е тъмно и печално. Ритмичното и монотонно отмерено повторение на глагола „расте” подчертава всеобхватността на страданието. Лирическият Аз изпитва вина, приема безрадостното си настояще като „казън” за отхвърления тленен дар на любовта. Копнежът му по друг свят, различен от света на обикновените човешки страсти, го кара да търси вечната нетленна красота. Бляновете, полетите, мечтите са изразна творческия порив на свободния човешки дух. Но това са редки мигове на просветление, които са заменени от „съмнения тъмни” и „отрезвления страшни”. Всичко е свършило, остава само печалната въздишка:
Миналото – ах, останато тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скоъбен вик защо, защо?
От преминалите дни остава само жалбата, ненужността на спомена. В края на стихотворението е повторена началната строфа. Така творбата постига своята композиционна завършеност, поставяйки акцент отново върху представения още в началото образна самотния и несретен лирически човек на
Дебелянов.
Елегията Спи градът ясно очертава духовната същност на самотника, който носи самотата като тежко бреме, измъчва се от угризения, копнее да „развърже десница”, да стори нещо за „тъгиите на милиони сърца”, но остава пленник на грамадния и бездушен град, скован от собствената си мъка.
312

Изтегляне 1.22 Mb.

Сподели с приятели: