отвъд. В този смисъл заглавието на творбата носи явната алюзия с погребална песен”.
Идейното и композиционното организиране на произведението удържана всички нива заложената още в заглавието антитезност. Нейният концепт е зададени положен още в първия стих (
„Аз умирам и светло се раждам”) в мащабите на библейския кръговрат рождение – смърт. Парадигматично обвързано със символиката на рушенето и съзиданието, и светлинното противопоставяне ден – нощ потвърждава представата за трагичната разколебаност на Аза –
„разнолика, нестройна душа”.
Несъвършенството на човешката природа се осмисля като изначално предопределено от нейната подчиненост на тленното, навременното и преходното. То поражда и основния конфликт между плътското и духовното в екзистенцията наличността. Превърнато в съседна материалната същност, човешкото тяло е същевременно обител на вечно търсещия истината, красотата и хармонията дух.В този смисъл всяко изпадане извън пътя на духовното търсене се осмисля като своеобразна смърт. И всяка смърт води след себе синово „раждане”.
Раждането в текста е символно обвързано със светлината на божественото, съграждащо, възвръщащо реда и хармонията начало. В този смислов контекст се полага и символиката на деня и нощта. Денят символизира
силите на съзиданието, стремежа към духовно прозрение и хармония, докато нощта обозначава времето на деструкцията, на изпадането в хаоса на тлението.
Този вътрешен конфликт е осмислени като обуславящ разрива между Аза и света:
Призова ли дни светло смирени,гръмват бури над тъмно море,а подиряли буря – край меневсеки вопъл и ропот замре.Използваната контрастна образност предопределя оформянето на два антитезни символни реда ден – светлина – смирение и гръм – буря – тъмнина – море. Първият от тях като цяло съдържа представата за чистота, хармония на битието и упование в силата и съвършенството на абсолюта. Символиката на деня и светлината се разполага в смисловия контекстна божествения, живия огън като
една от стихиите на битието, пряко обвързана със знаковата стойностна живота, на действеното и съграждащо начало и следователно – на божественото. Имайки предвиди същността на смирението като християнска категория, Дебелянов определено конструира картината на възжеланото абсолютно битие в лоното на извечната хармония и покой, като същевременно внушава и идеята за изоставеност.
Чрез символиката на тъмното и бурно море, представящо превратностите на битието и неговите противоречия, вторият опозиционен ред изгражда визията за божествен гняв, за неведома наказваща сила, която
307
провокира съмнения, колебания, усещане за дисхармония и болезнена несигурност.
В знаковото поле на деня и светлината се полагат и лъчите на бленуваната
„зора огнеструпна” – функционален еквивалентна слънцето
(битийна стихия, олицетворяваща божествените сили и тяхното скрито послание, което е непостижимо за лирическия Аз):
За зора огнеструйна копнея,а слепи ме с лъчите си тя,...Мотивът за слепотата и символният образна слепеца са пряко обвързани с проблема за невъзможното презиране, провиждане на скритите тайни на битието и за несъвършенството на
вътрешните очи, на душевните сетива. Така той изразява усещането за дисхармонията на лирическия Аз, антитезно съпоставена с хармоничността на извечния природен (космически) ритъм:
В пролетта като весен аз крея,В есента като в пролет цъфтя.Като символи пролетта и есента са свързани с идеята зараждането, младостта, възобновяването, съзиданието и съответно – със смъртта, края, разрушението. Като такива теса функционални еквиваленти на символните двойки изгрев – залез, изток – запад, утро – вечер. Смисловото им преобръщане указва нарушения ритъм на индивидуалното битие,
което обрича Дебеляновия лирически герой на изолация и страдание, води го до загуба на екзистенциалните опори, до преосмисляне на живота. Безцелното и бездуховно съществуване се отъждествява с живота смърт, живота небитие:
На безстрастното време в неспирагасне мълком живот неживян,и плачът миза пристан умираниз велика пустиня развян.На фона на Вечността, на
„безстрастния” хор, на всемира, символизирай от
„велика пустиня”, индивидуалното битие се осмисля единствено като страдание (
„плачът”) и непрестанно изпитание надуха
библейската символика на „пустинята”). Надеждите за съществуване в лоното на абсолютната хармония са обречени на гибел, което з контекста на образната система на творбата е интерпретирано отново чрез символния редна огъня и светлината – този път обаче като гаснене (мъртвия огън, като антитеза на
„горенето”, означаващо живота на вечно търсещия дух.
Антитезно изградената символно-образна структура на стихотворението проблематизира на всички нива възловия философско- екзистенциален въпрос за стойностните измерения на човешкото съществуване.
Визията за личността и нейната съдба е осмислена през призмата на антагонистичните принципи на съзиданието и разрушението, които обричат на дисхармония, страдание и самота. Бленуваната хармония, покой и красота се оказват непостижими и това поражда съзнанието за обреченост, за
308
предопределеност на екзистенциалната самота. Затова и Дебеляновата песен е
„черна” –
песен за погребаните илюзии, песенна раздвоението.
309