120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| ... и утешителка надежда
при труженик селяк отива. Затопли радост на сърцето, усмивка цъфне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст, ръка набожно прави кръст... Съсредоточаването на вниманието не върху външните (преходни!) форми на природното, а върху техните психологически отзвучавания (типичен Яворов подход) открито се заявява в смисъла на строфата, фактологичното е само основание за вглеждане и проникване в психологията на човека, в ценностния му модел, в духовно-философската му нагласа. Мотивът за благоговейното, смирено и изпълнено с искрена надежда прекръстваме е съвършеният, ненатрапчив, но максимално изразителен акцент, който откроява висшите опори, детински чистото и простодушно упование в Бога. Заложен в смисловите внушения още на първата строфа, този мотив потвърждава представата за традиционните устои в духовната вяра на българския селянин, но същевременно провокира и размисъл за трагичната му безпомощност пред природата и битието. Новото въвеждане на анонимния селяк „говорител” в повествованието, обозначено чрез кавичковото отделяне на речта, придобива стойност на колективно откровение и обобщително споделяне на човешките мечти, на съкровените очаквания и надежди: „Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекна ще и тежко бреме, на мъките ни края до ще.” В тази съкровена и трогателна молитва-копнеж смислово се открояват опорите на селското живеене – екзистенциални, социални и природни. Те са в същината на цялостния колективен битиен модел и чрез разгръщането им се постига обобщаващото послание – за трагичната обреченост и зависимостта на човека от изначалното и вечното екзистенциално Зло. формалните проявления на това Зло – „засух”, „пек”, „слана”, „градушка”, „порои” („Градушка”), „трънак и плевел”, „слънце пламък” („На нивата”), „киша, засух, буря” („Май”) или „бирник царски” („На нивата”), „немотност”, „глад” („Май”), „мор”, „чума” („Градушка”), са само отделни фрагменти в обобщения образ на неволята „клетнишка”(„Градушка”), на „теглото” („Май”), на „вечното” зло („Градушка”). Подобна визия за човешката орис сродява Яворов и Елин Пелин, чертае безусловни паралели дори в назоваванията (народноразговорната квалификация на Злото при Ел. Пелин – „напаст божия”). Съотнесена към първата и третата, втората строфа има средоточна функция. Тя маркира прехода от битийнообобщаващото към битовопотвърждаващото. Структурно оразличена чрез четиристиховата си постройка, тази строфа бележи движението на говорната позиция в произведението – от обобщаващото към конкретното, от драматичното към оптимистичното. Образът на „утешителката надежда”, мотивите за сгрятото от радост сърце и разцъфналата усмивка, за боговдъхновеното упование са, от една страна, разграничителен, но, от друга – обвързващ със съседните цялости преход. Макар и формално продължение на смисловите насоки от втората част; третата позволява различни интерпретации. Тя задълбочава прехода към конкретнобитовото начало и не съдържа трагични оттенъци. Напрегнатата й емоционално-психологическа атмосфера е плод по-скоро на човешкото припряно бързане и на колективното трескаво очакване, отколкото на реална заплаха. В контекста на смисловите загатвания обаче вече са зададени провокациите към едно ново, смътно доловимо тревожно предусещане. То е и в акцентите на трудовата, физически жертвена себеотдаденост („Додето сила има,/селяк без отдих труд се труди...”, „...самичко сърце си знае как се стяга”), и в емоционално-психологическата маркираност на определенията („сърдита”, „се дига врява”, „люто се ругае”), и в експресивната натовареност на метафоричния образ „слънце ... на земята огън праща”. Образът на палещото слънце кореспондира с фолклорно-митологичното възприятие на Напастта, на Бедствието. Както в приказките, той е обозначен чрез всепоглъщащата и унищожителна сила иа огъня. В тази опустошителна стихийност на слънцето всъщност е положен смисълът на предупреждението за прииждащото митично природно Зло. Всичко това, разбира се, е постигнато с мярата на талантливия художник, за когото не описателността и декларативността, а намекът и детайлът са експресивните носители на внушението. В смислово-съдържателен план третата строфа представя минимодела на човешката битова повседневност. Тя откроява опорите на делника, очертава ценностните му ориентири, изразява трепетите и очакванията на човешката душа. Концентрирана във времето – само един ден и само една част от него (утринта) – тя е експресивна метафора на селяшкото битие. Природно-веществената конкретика, акцентите върху поведенческите детайли (реч, жест, действие) чертаят модела на колективния бит, открояват типичното в общностното световъзприятие. Почти ритуално-обреден смисъл придобиват актът на събуждането, трескавото приготовление, потягането на колите, „захващането” на живота. Дори сопнатите реплики, повелителните нареждания, „лютите” ругатни се възприемат като естествен елемент от традиционното колективно общуване. Те са словесният знак на душевното „случване”, речевият еквивалент на трескавата напрегнатост, външната изява на вътрешния напор да не се закъснее, да не се съсипят „класовете” на надеждата, да не се пропилеят възможностите „да олекне” „тежко бреме”. Представяйки класическа картина на патриархалното живеене (такава, каквато е тя и при Ел. Пелин), текстът същевременно е освободен от идиличната нюансираност (откроима в Пенчо-Славейковата „Ралица”, в идилиите на П. Ю. Тодоров, в прозата на Й. Йовков). Битовата делничност е представена в нейния неподправен, „усилен” и суров вид. Акцентите са съсредоточени най-вече върху психологическите отеквания на трудовото и природното начало в човешката душа. Постигането на житейското правдоподобие и в случая е обвързано с промяната на говорната позиция. Строфата започва с деперсонализирано обобщение за вечното и неизменното в неволническата човешка участ – „Додето сила има,/селяк без отдих труд се труди...”. Възприемано като изказ на страничния, наблюдаващ и разказващ лирически говорител, това обобщение бързо се заменя от динамичното навлизане на персоналната (и същевременно – колективна) реч на героите, участници в събитията. Реплики, призиви, разговорни обръщения, поетично необработени подмятания – всичко това размива условните граници между „повествовател” и действащи лица, между лирически говорител и персонажи. То позволява „обглеждането” на фактите и оценката на духовно-психологическите възприятия от различни зрителни ъгли. Ако след първата част, трагично озвучаваща човешката екзистенция, втората и третата бележат кълновете на надеждата, то четвъртата цялост недвусмислено заявява прииждането на Злото. Трескавото трудово оживление, суетнята и бързането са трансформирани в усилно физическо изпитание („Задух страшен...”); надеждата и упованието са прераснали в трагично предусещане за Бедствие – колкото интуитивно, толкова и рационално прозряно чрез наслоенията на изстрадания многовековен човешки опит: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|