120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небото. А то е сиво, мъгловито. Принуден да подчинява индивидуалното си живеене на природното, селянинът безпогрешно разчита знаците на космическото. Усвоената житейска практика го е научила да провижда непредсказуемото, да разгадава враждебното, да долавя катастрофичното. Човекът е овладял тайнствения език на природата: за него страшният задух, сивеещото небе, сърдитото слънце, „бухлатият” облак, безвременните кукуригания на петлите, крясъците на гъските са неоспоримите знаци на прииждащото Зло. Но макар и знаещ и провиждащ, човекът си остава все така трагично безпомощен, раним и обречен от стихиите на времето. Одухотвореният природен образ, обемащ смисъла на четвъртата част, е развит като символен носител на предстоящото бедствие в петата строфа. Конкретните му форми, катастрофичните му мащаби, апокалиптичния ужас, който вещае, са разгърнати в нея до всеобхватно изображение. Началото й отново подема функционалното във втората част на поемата молитвено обръщение. Но този път то е адресирано не към Бога като към висше упование и свръхнадежда, а към самата природа. Обръщението към облака и неговото персонифициране маркират отварянето на архетипните сфери на съзнанието, активизирането на езическо-митологичните пластове, изразяващи целия ужас на човека пред природното всесилие, отчайващите му безпомощност и уязвимост. Заетите от фолклора устойчиви образни определения („неверен”, „черен”, „страшилище”) разколебават традиционното отношение към природата (страхопочитание, признаване на силата й) и, съчетани с опита за вмешателство в нейното „живеене” (императивите: „почакай”, „поспри се”, „ела тогази”), се превръщат във форма на своеобразно опълчване срещу неоправданата й и сляпа жестокост. Като нов оценъчен план, те са преходът към същинската митична обрисовка на Злото: ……………………А облак лази, расте и вий снага космата засланя слънце; в небесата тъмней зловещо.................... Прозрението констатация – „Милост няма!”, съпроводено от трагичното заключение „И дебне пак беда голяма.”, не само обезсмисля и молитвата, и подсъзнателното противопоставяне, но внушава и идеята за безпощадния, враждебен и вечно повтарящ се кръговрат („пак”). В него страданието и бедите са неизменен човешки спътник, а радостта и успокоението – мимолетни изживявания. Заложен и във финала на стихотворението „Май”, този възглед придобива силата на философско обобщение за трагичната предопределе-ност на човешкото битие. Образът на градушката, онасловип самото стихотворение, е пресъздаден с виртуозна стализираност, но и с пределен психологизъм. Природното бедствие е обрисувано чрез най-динамичните си и най-въздействащи проявления: „вихрушка”, „прах”, „блясък”, „трясък”, „Град парчета – яйце и орех”. Алитерираното р, накъсаната и безглаголна реч изграденият от спонтанни възклицания изказ изразяват покъртителната психологическа рефлексия – страх, ужас, вцепенение – пред опустошителната природна стихия. Пределно изпитание за човешката духовна устойчивост, това безмилостно и необратимо бедствие разколебава дори естествените изразни възможности. Сегментирана (разчленена), графично разпокъсана от многоточия, речта на героите се превръща в еквивалент на човешкия им емоционален и психологически потрес: .................. ... Спри...Недей... Труд кървав, боже, пожалей! Изтръгнати сякаш от недрата на похитената и покъртена човешка душа, тези финални речеви стонове изразяват и неподправеността на ужаса, и силата на отчаянието, и безграничността на безсилието. Словесен аналог на съзнанието за жертвено себеприношение, те обозначават прехода от разколебаната, но все още неистово съпротивляваща се колективна надежда към нейното трагично отмиране и погребване. Както в живота, така и в условната художествена действителност, след бурята настъпва успокоение, след катастрофата – затишие. Цялата финална част на поемата е разрешена именно в такъв емоционален и психологически план. Но това не е светлото успокоение на пречистването, обновителното възраждане на природата и живота, а мрачната, зловеща тишина на мъртвината, погребала всичкия смисъл на живота. Преходът от петата към шестата, последна част отново е осъществен контрапунктно. Лаконичното „Но свърши”, съчетано със синонимното повторение „тихо...заглъхва” смислово и емоционално отграничава новия съдържателен план. Катастрофичното отшумява, психологическият шок отстъпва място на трагичното съприкосновение с реалността, а надеждата и молитвата за милост се подменят от жертвеното примирение. Постепенното възвръщане към разумното, житейски потребното и неотложното (отиването към нивите, оглеждането им, равносметката за погубеното) обаче не е възвръщане към привичния, естествен битиен ритъм. То е по-скоро сбогуване с погиналата надежда, траурно изпращане на мечтите и духовната вяра в Доброто и Справедливостта, ритуално отиване към гроба на обезсмислената екзистенция: ...върволица от стари, млади и дечица: вън селото се мъкне цяло! И всички емнали се боси, с лица мъртвешки посивели, отиват: вечно зло ги носи към ниви глухо опустели. Аналогиите с погребалната процесия естествено се налагат в тези стихове. Те са предизвикани и от образа на протяжната върволица, и от емоционално-психологическата маркираност на експресивния глагол „се мъкне”, и от смисловата изразителност на определението „лица мъртвешки посивели”. Представата за гибелното покосяване на надеждата и шестването на Смъртта осмисля цялото финално четиристишие: Че там жетварка, бясна хала, просо, пшеница, ръж, ечмени – безредно, зрели и зелени, и цвят-надежди е пожнала. Символно означен, образът на Смъртта в случая придобива всеобемащ и обобщаващ смисъл. Чрез него се заявява идеята за погиването на човешките надежди, за обезсмислянето на трудовите всеотдайност и упорност, за безпомощността на човека пред природните сили и стихии, за покрусата като иманентен знак на страдалческото му битие. То изразява и трайно усвоената и последователно афиширана Яворова концепция за живота като вечно мъченичество, като безгранично, универсално и неотменно Зло. Натрупването на толкова образни определения – „просо, пшеница, ръч, ечмени”, „зрели и зелени” (все плодове на трудовото свещенодействие), смисловото акцентиране върху липсата на югика и системност във връхлитането на Бедствието („безредно”), както и оценъчната характеристика „бясна хала” (в смисъл на сляпа, стихийна, безумна) само потвърждават авюровата представа за катастрофичната и кошмарна същност на битието, за трагичната иу и неотменима предначертаност. В този смисъл валидно и съотносимо и към стихотворението „Градушка” е принципното обобщение на Ив. Мешеков за спецификата на Яворовата поезия: „Яворовата лирика е ридание... песен над гроба на човечеството и света, над света като гробище или тъмница на човека, из която няма освобождение, ни възкресение.” Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|