120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| ...ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един. Трагичното съзнание за невъзможната патриотична саможертва, за безвреме прекъснатия път в изпълнението на синовния дълг осмисля внушението на третата строфа. Издържана в характерната за цялата творба монологична изповедност, тя обаче разколебава утвърдената до този момент говорна позиция, като прераства в открит диалог с Родината. Подобно на Ботевите признания, в които адресатът винаги е „свидетел” на откровенията, и в случая отечеството е „участник” в споделянето. Именно чрез прякото обръщение към него се изговарят най-съкровените желания, най-драгоценните опори, най-жадуваните мечти: А можехме, родино свидна, ний можехме с докраен жар да водим бой – съдба завидна – край твоя свет олтар. Сякаш наследници на възрожденските плам и родолюбив, заточениците на Яворов духовно се изравняват със своите литературни предходници от творбите на Ботев и Вазов. Като тях и те са превърнали борбата срещу „вековния” гнет във висш смисъл на съществуванието си; издигнали са синовния патриотичен дълг във върховна повеля на дните си; станали са жертва на „предател клет”, на „врага заклет”. Като тях и те са възвисили Родината до пиедестала на светостта. Но наред с всички тези нравствени и духовни родства съществува и една типологично разродяваща отлика, обвързана с опозицията „осъщественост-неосъщественост”. Героите на Ботев и Вазов, въпреки честите им трагични житейски развръзки, са извървели своя път, сбъдвайки личните си предначертания, изпълнявайки отечествения си дълг, докосвайки се до подвига и героизма. На Яворовите заточеници тази възможност е отнета – те никога няма да изживеят удовлетворението от реализираната патриотична мисия, няма да постигнат покоя, роден от съзнанието за принесен в святото лоно на родината собствен дял. Оттук произтича и основното елегично чувство в творбата. Не горчиво разкаяние за собствената мъченическа съдба, нито жал по обикновените човешки радости, а трагично отчаяние и жертвена обреченост пред безвъзвратно погубената перспектива за социално и патриотично „отслужване” мотивират драмата на изгнаниците. Предпоставена като емоционална основа от внушенията на първата строфа, обяснена и мотивирана във втората и третата, колективната болка е разгърната и изразена в последната, пета смислова цялост. Но преди финалното й и същевременно кулминационно изповядване, Яворов отново въвежда природното описание. Чрез него той повторно подготвя духовната и емоционалната основа на заключителните внушения. И както обобщеното лирическо съзнание е изминало своя път от раздялата (финалните стихове от първа и цялата втора строфа) през горчивия спомен до трагичната равносметка за погубените синовни възможности, за обезсмислящото се лично битие (трета строфа), така и природата е претърпяла своите физически трансформации: аленеещият „заник” е заместен от тъмното „крило” на нощта, чезнещите родни брегове са се размили в едва доловимите очертания на „чутния Атон”. Знакови трансформации е претърпял и образът на пътуващия кораб, който в първата строфа „се носи леко/с попътни тихи ветрове”, а в случая: .................уви, не спира, все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни............. Заместването на въвеждащото „едва ли” с финализиращото „уви” убедително свидетелства за промените, настъпили и в лирическото съзнание. То затваря като в рамка духовните и емоционални внушения на стихотворението, утвърждавайки като доминиращо чувството на трагична безнадеждност. Превърнати в знаци на отдалечаването и на мъчителното разлъчване, смислово образните трансформации предхождат финалната част, за да „обяснят” нейната усилена драматичност, за да обосноват трагичните изживявания на лирическите герои. Първата и втората строфи се отличават с известна овладяност и примиреност на елегичното чувство; третата в своята ретроспективност (връщане към предисторията на заточеничеството) и проспективност (размисъл за неосъществените бъдещи възможности в личното и колективно патриотично себеотдаване) съдържа ядни оценъчни нотки („предаде ни предател клет”, „осъди ни врага заклет”). За разлика от тях финалната строфа е изцяло издържана в духа на болезнената драматичност, на безнадеждната трагика. Акцентирането върху психологическите детайли – поглед, жест – е предпочетеният от автора подход, който му позволява да избегне безстойностната шаблонна декларативност и ненужната изобразителност. Изграждането на семантично ядро, предполагащо сродни духовни и психологически внушения („през сълзи накипели”, „обръщаме за сетен път... угаснал взор”, „простираме ръце в окови”) от своя страна пълноценно означава действителните параметри на ставащото в колективната душа. Динамизирането на ритмиката, обострянето на чувствата, натрупването на експресивна метафорична образност са безспорният творчески арсенал, който най-пълноценно изразява драматичното изпитание на родолюбивата душа. Разпъването й между притежанието и загубването, между потребното и безсмисленото, между „преди”, „сега” и „след това”, между родното, своето, святото и далечното, чуждото, безстойностното намира синтезирания си израз в афектно огрубеното признание: „Горчива скръб сърца ни трови”, в изтръгнатото сякаш от недрата на покрусената и съсипана душа прощално обръщение: „Прощавай, роден край!”. финален акорд на една мъчителна, но и затрогваща със своята непосредственост и с ценностната си обозначеност изповед, този стих лаконично полага границата между „своето” и „чуждото”, между „горенето” и „тлеенето”, между живеенето и агонията. В него са вложени и мъченическото примирение с жертвената орис, и трагичното изчерпване на последната надежда. Преосмислил мотива за човешкото изгнаничество (като обективно предначертание, като принудително налагане на чужда воля, като отнемане на възможността за патриотично съпринасяне в жертва), Яворов обогатява заварената литературна традиция, разширявайки смисловия й обхват. Акцентирайки върху психологическия отклик на проблема в индивидуалната и колективната душа, той същевременно засвидетелства и един нов модерен подход в творческите търсения на епохата – съсредоточаването на вниманието не върху зримите, битови и събитийни форми на живеенето, а върху техния отзвук във вътрешния човешки мир. Така творбата очертава новите насоки в осмислянето на традиционните мотиви и заявява авторовия оригинален принос. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|