ИВО АНДРИЧ, Нобелов лауреат за литература

34. ИВО АНДРИЧ, Нобелов лауреат за литература

“Живейте и се борете, както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.” (АНДРИЧ 1992, 37).
2♦ “Хвала Ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.” (АНДРИЧ 1992, 94).
3♦ “Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като Божия мисъл на земята.” (АНДРИЧ 1992, 71).
4♦ “Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.” (АНДРИЧ 1992, 30).
5♦ “О, Боже, Ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към Тебе с нечистия земен език. Казвам: О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи?

Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво е вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?

О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?” (АНДРИЧ 1992, 52).
♦♦♦♦♦♦♦

35. ЖАН-ПОЛ САРТР, Нобелов лауреат за литература

1♦ В “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946) Сартр пише:

“Достоевски беше писал: ‘Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено’.

И наистина, ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено; и затова човекът е изоставен, защото не открива нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо.

…От друга страна обаче, ако Бог не съществува, тогава ние не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам предвид, когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” (САРТР 1992, 23-24).

ОБРЪЩАНЕТО КЪМ БОГА

2♦ Малко известен е фактът, че в началото на 70-те години Сартр преживява неочакван душевен обрат, чиято кулминация е през 1980-та, когато той приема месианския Юдаизъм. Сартр изоставя своя атеистичен екзистенциализъм и достига до вярата в Бога. Това обръщане към Бога е описано в американското списание “National Review” (New York, 1982) от професор Томас Молнар:

“Почти през цялата си кариера философът Жан-Пол Сартр беше войнстващ атеист. Въпреки че понякога политическите му убеждения бяха в конфликт с Марксисткия материализъм, всъщност те бяха изключително близки до най-тираничните Сталинистки доктрини.

И все пак, през последните месеци от живота на Сартр се случиха някои изненадващи обрати. През 1980 г. той беше почти загубил зрението си и силите си, но все още беше запазил непокътнат своя здрав разум; именно тогава Сартр се приближи твърде много до вярата в Бога, а може би се случи и нещо повече. Тази история може да бъде разказана накратко, но с необходимото уважение.

През последните години от живота на Сартр един бивш комунист-маоист, Пиер Виктор, беше постоянно до него. В ранната пролет на 1980 г. те двамата водиха диалог на страниците на ултра-лявото списание “Nouvel Observateur”.

Достатъчно е да цитираме само едно изречение от думите на Сартр, за да можем да оценим до каква степен той е приел благодатта на Бога и идеята, че човекът е сътворен:

‘Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога.’

Привържениците на атеистичния екзистенциализъм ще забележат, че с това единствено изречение Сартр се отрича от цялата си философска система, от всичките си доскорошни убеждения, от целия си живот.

Краят на тази история, за съжаление, никак не е поучителен. Житейската спътница на Сартр – Симон дьо Бовоар – се държеше като ограбена вдовица по време на неговото погребение. По-късно тя публикува книгата си “Сбогом на Сартр”, в която злобно атакуваше Сартр заради неговото религиозно обръщане. В своята книга тя пише: ‘Сартр дълго се противеше на религиозните изкушения от страна на Пиер Виктор, но накрая се предаде. Как да си обясним тази изкуфяла постъпка на един предател?’ – пита тя глупаво. И след това добавя: ‘Всички мои приятели, всички Сартърианци и целият издателски екип на списанието “Les Temps Modernes” са потресени също като мен и ме подкрепят в моя ужас’.

Пред нас се сблъскват ужасът на мадам дьо Бовоар и религиозното обръщане на Сартр. Безспорно, истината е безкрайно по-близо до слепия, но все още виждащ, стар философ.” (ТОМАС МОЛНАР – професор по Френска и Световна литература в Бруклин Колидж, “Jean-Paul Sartre, R I P: A Late Return,” in “National Review”, New York, 11 June 1982, Vol.34, Issue 11, page 677; виж също McDowell and Stewart 1990, 477).

Издателят на книгата “Hope Now: The 1980 Interviews”, в която са поместени диалозите между Сартр и Бени Леви, пише:

“През март 1980 г., само един месец преди смъртта на Сартр, ‘Le Nouvel Observateur’ публикува серия от диалози между изнемощелия философ и неговия млад секретар Бени Леви. Тези диалози ни разкриват един нов Сартр, който е отхвърлил своите комунистически убеждения и е отблъснал своите най-близки приятели, дори и Симон дьо Бовоар. В действителност, Сартр се е отрекъл от вярата си в марксизма и от всичките си фундаментални убеждения, че индивидуалното съзнание е първично, че насилието е неизбежно и т.н.; вместо това, в края на своя живот Сартр прегръща месианския Юдаизъм.

Малко преди смъртта си Сартр потвърди автентичността на публикуваните диалози и на тяхното смайващо съдържание.” (“Hope Now: The 1980 Interviews”, Jean-Paul Sartre and Benny Levy, University of Chicago Press, 1996).

“Всичко, което знаехме за Жан-Пол Сартр, вече не е валидно. Книгата ‘Hope Now: The 1980 Interviews’ (в която са публикувани разговорите между Сартр и неговия секретар Бени Леви, проведени малко преди смъртта на Сартр) ни разкрива един философ, който е изоставил левите си идеи и своите приятели, и е приел месианския Юдаизъм.” (“Wired”, №4.05, Conde Nast Publications Inc., San Francisco, 1996).

“БЕНИ ЛЕВИ: Ти веднъж ми каза: ‘Аз често съм говорил за екзистенциалното отчаяние, но всъщност това са празни приказки. Аз говорех за отчаянието, просто защото другите говореха за него, защото беше модерно; по това време всички четяха Киркегор.’

Но това беше временно явление, което съм наблюдавал и при много други философи. Обикновено в началните етапи на своето творчество философите възприемат дадена идея от хорските приказки, на която придават прекомерна важност. Но по-късно, постепенно те спират да говорят за тази идея, защото осъзнават, че тя е напълно лишена от смисъл. Тогава философите разбират, че всъщност са били повлияни от слухове и празни приказки.

- “The Last Words of Jean-Paul Sartre,” trans. Rachel Phillips Belash, Dissent magazine, Fall, 1980: 418-419.

- “From Maoism to the Talmud (With Sartre Along the Way): An Interview with Benny Levy,” by Prof. Dr. Stuart Z. Charmé, in Commentary magazine, December 1984, pp. 48-53.

- “Special Tribute to Sartre. Benny Levy: Today’s Hope - Conversations with Sartre”, in Telos magazine, №44, Summer, 1980.