Алеко Констонтинов бай ганьо тръгна по европа
Изтегляне 1.28 Mb.
|
| — Не, не, не мога! — извиках аз решително и тръгнах към Дешовката.
— Ехе! Ти мислиш, че така лесно ще се откопчиш от мене! Чакай де! Какво си видял ти още! — мъмре бай Ганьо и върви подире ми. — Българин! И туй било българин! Няма за пет пари патриотизъм!. . . Чакай бе, човече, недей бърза толкова, че не мога да те стигна, дисагите ми тежат! Чакай бе, българино!. . . В тази минута ний представлявахме, види се, доста любопитна картина, защото проходящите по тротоарите лица се обръщаха и ни изглеждаха внимателно. Бай Ганьо на десет крачки зад мене, нарамил дисагите, нанизани на бастона му, на другата ръка преметнал килимчето си, което издига сегиз-тогиз да си трие изпотеното си чело. Калпакът му едва се държи на темето. Крачи бай Ганьо подире ми и мъмре: "Чакай бе, човече божий, поемни поне килимчето, че ми откъсна ръката. . . Ти мислиш да се откачиш от мене! Не знаеш ти бай си Ганя какво е цвете!.. ." Аз стъпвам като в паници и си смятам в ума как ще се явя с бай Ганя в Дешовката и как ще оправдая тази своеволна постъпка. Трябва да излъжа! Пък виждам, че да се откача от него, е немислимо! Най-сетне, нали е работата за няколко дена, по неволя примирих се с положението. А бай Ганьо върви ли, върви подире ми и все мъмре, но остави вече бабаитския език и почна в миньорен тон: "Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне. . . " И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите. . . но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко — боже, колко рядко! — се появява. . . Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив — главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила. . ." Пристигнахме в Дешовката. Повечето студенти не бяха се още завърнали от ваканцията, та имаше доста свободни места. Моето легло го запазил верният другар Кочо, албанец, бедняк във висша степен, който получаваше от Славянското общество по три рубли на месец за чай и захар; той беше постъпил в университета, следва там две години, но като се убеди, че не е за него работа, напусна го и постъпи в семинарията. Добър беше този Кочо, за приятеля си главата си даваше, но не дай боже да го раздразниш — в миг кипват всичките му арнаутски страсти, като побледнее, позеленее, очите му се налеят с кръв, цял звяр!. . . Като влязохме с бай Ганя в стаята, заварихме Коча в хоризонтално положение върху леглото: на туй легло трудно беше да се определи изведнъж кое е възглавница, кое постелка, кое завивка. . . Кочо скокна от кревата си с лекостта на пантера, прегърна ме, целуна ме, запозна се с бай Ганя и весел, засмян до уши от радост, размести ни да седнем кой на леглото, кой на сандък, като се извиняваше за малкия безпорядък в стаята. Сетне отвори вратата и нададе един арнаутски вик: "Ванька, поставь, голубчик, самовар!" — "На что вам самовар, когда чаю и сахару нет!" — обади се голубчикът от дъното на коридора. Кочо се хвана с две ръце за главата, прекрачи стаята, грабна си шапката и без да чува нашите молби да остане, че ние ще купим чай и захар, изтръгна се, извика "сейчас" и изчезна. . . Чакаме ние с бай Ганя половин час, чакаме цял час — Кочо се не връща. Трябва да му се е случило нещо. За да не губим хубавия ден, предложих на бай Ганя да излезем на разходка. "А бе чакай да почакаме, ще ни напои човека с чай" — възрази бай Ганьо; не може той да изпусне келепира, отдето и да се явява. Но все пак аз настоях на своето. Натика бай Ганьо мускалите в пояса си и излязохме. Като наближавахме Аничкин мост, чуваме отдалече един зверски вик, размесен с най-отчаяни псувни и хули; излизаме на моста и какво да видим!. . . Кочо, разсвирепял като тигър, впил железните си пръсти в шията на един непознат господин, шапката на когото се валяше по камъните, навел му главата и се силеше да го хвърли от моста. Жертвата правеше всички усилия да се избави, но не беше тъй лесно да се изтръгне от ръцете на побеснелия арнаутин. "Шарлатан! — ревеше Кочо. — Подлец! Негодяй! Ты шпион, а не я, ты шпион, сукин сын! Я тебя убью, подлая тварь!" Аз се спуснах да ги разтървам. Бай Ганьо извика подире ми: "Остави ги бе, що ти трябва беля на главата, нека си трошат главите; остави ги, ще те влачат за свидетел по участъците." Аз не послушах съветите на бай Ганя и тръгнах към арнаутина, който не преставаше да си дере гърлото и да изрига най-позорни епитети за своята жертва, която беше вече дотътрил до края на моста, и, стори ми се, още един миг — и непознатият ще полети с главата надолу в бистрите води на Фонтанка. "Шарлатан! Подлец!" — ревеше Кочо и още по-силно впиваше костеливите си пръсти в дебелия врат на противника си. Когато аз бях вече на няколко крачки от тях, жертвата, стресната от предстоящата гибел, направи отчаяно движение, изтръгна се из ръцете на албанеца, грабна си моментално оваляната шапка и фукна да бяга. "Стой, шарлатан! Трус паршивый, мерзавец!" Кочо грабна един камък и го запрати подире му. Непознатият дотърча до един трамвай, хопна се вътре и изчезна. . . Но арнаутинът не се успокойва: "Я тебя убью, подлый шарлатан!" — продължаваше той да ръмжи., като показваше с юмрук в пространството, където изчезна врагът му. Аз повиках Коча по име, той се обърна и не ме позна! . . . В погледа му имаше нещо зверско, очите му блестяха, лицето му позеленяло и потъмняло, зъбите му тракаха като в най-силна треска, устните му конвулсивно трептяха и пропущаха едно глухо ръмжене. "В. . . в. . . б. . . р. . . р. . . Шаррлл. . . Сук. . . к. . . п. .. подлец. . . м. .. м. . . м.. . Шарлатан!" — извика той още веднъж, като се обърна със заканване към невидимия враг. "Кочо, гълъбче, какво ти се случи, какъв е този господин?" — попитах аз с приятелско съчувствие. Той си впери очите в мене и ме гледаше безсмислено и злобно и пак не ме позна!. . . "Я тебя убью, подлая тварь! Я тебе покажу, кто шпион!" — ръмжеше Кочо и се заканваше на проходящия трамвай, като че във всякой трамвай седеше неговият враг. "Кочо, моля ти се, кажи ми какво ти се е случило — умолявах аз разгневения до полуда приятел. — Кой беше този господин?" Кочо ме изгледа още веднъж и извика: "Този е величайшия негодяй! Разбра ли? Ве-ли-чай-шия не-го-дяй!"—и пак си извърна очите, и пак се залови да изрига проклятия. Аз почнах да се досещам,че моят приятел е жертва на някаква подлост, скроена от неговия враг, но каква именно, не разгадах и не бих могъл да разгадая. Туй, което ми разправи Кочо, бе до такава степен подло, щото и не може да бъде предмет на догадки. Ето какво ни разправи Кочо, след като дойде малко на себе си: "Представете си, господа, като излязох от Дешовката, отидох в Славянското общество да си получа стипендията, за да мога да купя чай и захар да ви угостя. Ти знаеш, Василе, гълъбче;, каква стипендия получавам аз! Три рубли на месец! Три нещастни рубли! И въобразете си, намерил се мерзавец, който да ми завижда и да се полакоми за това мое богатство. И кой? Ваш съотечественик! Поздравявам ви!. . . Аз ще му избия зъбите на този шарлатанин!. . . Представете си, господа, влизам аз при касиера, моля го да ми даде трите рубли, а той се обръща към мене с един сърдит тон и ми казва: — Как вам не совестно, молодой человек, Вы ученик и занимаетесь такими мерзкими делами!. . . — Какви ,,мерзки дела" — извиках аз стреснат. — Ний имаме сведения — продължи той, — че вий сте шпионин на българското правителство. — Как?! Аз шпионин! — Да, ний имаме положителни сведения. Вашата стипендия е отнета и е дадена на брата на господин Асланова. — Ради бога, кой ви е дал тези сведения ? — помолих аз през сълзите, които ме давеха от гняв. — Сам господин Асланов — отговори той спокойно. — "А-а-ах! Бесса-та-бесса" — изкрещях аз като луд и изхвръкнах на улицата до Аничкиния мост. . . вий вече знаете!. . . Боже мой! Господа, можете ли да си въобразите нещо по-подло!. . . Шар-латан! Аз. . . аз. . . аз казах "бесса!" и няма да забравя!. . . Успокоихме криво-ляво Коча и влязохме с него в един трактир да пием чай. Тук се забавихме доста дълго, увлечени от разказите на албанеца за унизителните похождения на Асланова. Даже бай Ганьо не се реши да извика своето "браво!" или "ашколсун!", а, напротив, от време на време цъкаше с езика си, клатеше си зачудено главата и казваше: "Брей, хептен магаре бил този човек!" Излязохме из трактира и тръгнахме по "Невски проспект". Смесена публика от всичките части на света пълнеше тротоарите на блестящата улица, ний едва лавирахме между проходящите. По улицата се движеха в два реда всевъзможни файтони. Един от друг по-разкошните магазини мамеха очите на публиката. Бай Ганьо благоволи да изкаже мнение, че "най-сетне и Петербург не е съвсем долна работа". . . Цял час се промъквахме между тълпата, доде стигнем до Нева. Щом излязохме на по-тихата "Английска Набережна", не успяхме да направим и десет крачки, Кочо ме дръпна сепнато за ръкава и извика със задавен глас: — Ето го! — Кой? — Шарлатанинът! — Кой шарлатанин? — Величайшият! Стой! Да се скрием да не ни забележи! — измъмри той и ни повлече за ръкавите зад колоните на една порта. Бай Ганьо си подаде носа зад колоната и погледна по указаното от Коча направление. — Кого виждате? — пита Кочо. — Виждам един човек — шепне тайнствено бай Ганьо. — А бе, Василе, я погледни, този човек прилича много на нашия Дондуков-Корсаков. — Той е същия — отговаря Кочо, — още кого виждате? — Виждам още двама души, коленичили пред Дондукова, я гледай! Ц. . . ц. . . ц. . . цалуват му ботушите, плачат, молят му се нещо, удрят се в гърдите, гледай! Ц. . . ц. . . ц. . . той иска да се откачи от тях, те не го оставят — един отсам, други оттам, прегърнали му нозете. . . — Я се вгледайте, не можете ли позна някой от тях ? — диктува албанецът. — Не мога, как ще ги позная, те постоянно си тракат главите в ботушите му. . . Ха, чакай — каза бай Ганьо, — чакай!. . . Познах го! А бе той. . . истина! А бе той е онзи бе, дето щеше да го хвърлиш от моста. . . той е! — Той е същият. . . мерзавецът! Вий сега сте свидетели на една от неговите мизерни комедии! — изръмжа със стиснати зъби арнаутинът. — Хайде сега да се вмъкнем пак на "Невски проспект". — Чакай да видим края на сцената — заявих аз. — Не е нужно — каза решително Кочо., — краят е известен: ще го държат за нозете и ще плачат, додето им даде няколко рубли или някоя рекомендация до друга жертва, или някое ходатайство. . . Тези негодници са в състояние да опозорят името на цяла нация. . . — Брей! Хептен магаре бил този чиляк — извика бай Ганьо и зацъка с езика си. * — Е, защо спря бе, Василе, продължавай! — обади се един от компанията. — Разкажи за историята с Ермолова.. . — Остави се, гнус ме е — заяви Васил. — Или за княгиня Белозерская. . . — Остави се, не мога вече! — Ами знаете ли историята на бай Ганя с шкембе-чорбасі? — обажда се други. — Ами вий пък знаете ли нещо за бръснатите мустаки. . . — Стига., господа! Бай Ганьовите истории нямат свършване. Хайде да почнем вече втората част на вечеринката. Марк Аврелий изпей нещо бе, гълъбче! Или ти, Калина-Малина, изпей нещичко!. . . Хайде: "За-претни-и-и, Вело моме-е-е, бели ръкави...." Почна се втората част на вечеринката. . . След полунощ се разотидохме. Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина и. . . моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!. . . БАЙ ГАНЬО СЕ ВЪРНА ОТ ЕВРОПА — Чухте ли новината? — извика Марк Аврелий, щом отвори вратата и се втурна запъхтян в стаята. — Каква новина? — обадихме се всички. — Бай Ганьо се върнал от Европа! — Не може да бъде! — Как "не може да бъде" бе, господа, аз го видях, говорих с него. . . Първата му дума. . . ха-ха-ха!. . . Първата му дума: оплес. . . ха-ха-ха!. . . Оплескахме я, кай, ний нея. . . ха-ха-ха. . . — Стига си се кикотил бе — извика с нетърпение Арпакаша, — разказвай. Искаш ли чай? — Арпакаш, дай да те цункам между очичките. . . — Говедо! — изпусна с добродушна усмивка Арпакаш и подаде една чаша чай на Марк Аврелия, като го дръпна със свободната си ръка за къдравия мустак. — Оберговедо! — Капитан, не крути, пожалуйста, параход — пошегува се Марк Аврелий, отсръбна от чашата и ни разказа следното: — Въобразете си, господа, какво щастие, преди няколко дена, на 22-й (Альоша, твойто любимо число), в неделя, отидохме с Герванича на Искърските ханчета, към Враждебна; заварихме там сума свят. . . — Урвичците не бяха ли там?. . . — Не, не бяха, те бяха на техния Урвич. . . Недей ме прекъсва, Арпакаш. . . Сума свят имаше, повечето иностранци — немци, чехи — и ни един, ама положително ни един от тия вкаменени от апатия шопи. . . Само дядо Хаджи мина за чифлика си. Времето, както знаете, беше чудесно; ония ти ливади, ония ниви, оная прясна зеленина на гората, да не можеш да се надишаш. . . Чужденците дошли с целите си семейства, надомъкнали провизия, постилки, люлки за децата; насядали са сам-там като букети под сенките и си пируват хората. Да ти е драго да ги гледаш. И не да речеш някои заможни, охолни хора, не, а все еснаф, работен свят — тенекеджии, железари, дърводелци. Работи шест дни — седмия гуляй! А не кат вашите милости да се завирате из задимените кафенета с вашата проклета "бачка". . . — Марк Аврелий! Тебе ли чувам, гълъбче? Иван Златоуст, дай да те цункам!. . . — Млъкни, Арпакаш, недей ме прекъсва. . . — Хей, Амонасро, не прекъсвай човека — обади се Мойше. — Ама наистина бе, господа — продължава шегата си Арпакаша с маслен поглед, — кажете, не е ли сладък Марк Аврелий особено като изговаря тази хубава думица "бачка", туй "ч" е цяла музика. . . — Ще млъкнеш ли ти, Амонасро Етиопский?. . . — И не забелязахте ли, господа, каква бездънна омраза питае нашият сладчайши Марк Аврелий към тази бачка. — Слушай, Амонасро, млъкни или ще накарам Мойше да ти налее цяла чаша коняк в гърлото. — Но ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат видели ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум. . . — Ти си луд, Арпакаш, ей богу, луд си — каза с лек укор Марк Аврелий, — постой малко мирен, моля ти се. . . — Артък веке, Арпакаш! — обади се Ожилката. — И ти ли, Ожилка, и ти ли, Бруте! Я запей ти "Снощи си минах край Севлиево." — Долу Арпакаша! — извика Мойше и след него цялата компания зарева "долу!" и накараха най-сетне етиопския цар да млъкне. Марк Аврелий продължи: — Не, наистина, господа, то е печално явление тази триклета "бачка", тя ни е вкаменила, тя ни е покрила мозъка с плесен и паяжина. Ами че, моля ви се, аз зная някои приятели, които цели десет години — десет години! — господа, това не е шега — не са престанали да гният в задимените кьошета на "Панаха" с карти в ръка, а пред носа им цъфти тази хубава, тази живописна градска градина, от дъха и прохладата на която те не умеят да се ползуват; а пък вън от София, в околностите, какви чудни места! Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас — Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли един — един, божичко! — шоп, който да се е качил на Витоша! Ний знаем примери между работниците италианци, които са напущали тука готова работа само защото им омръзва еднообразието и с риск тръгват да странствуват, за да видят свят, а пък, от друга страна, има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!. . . Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката да ви кажа, завиждам на това дете на природата! Ами какво да кажа за мнозина от нашите заможни граждани, които се душат цял живот в праха, миризмите и миазмите на софийските стари улици, гледат цял живот хубавата драгалевска горица и не са имали волята да станат, да идат там и да се насладят от нейния дъх и прохлада, от омайния шум на пенливия поток и от славеите. . . — Брей, че ти си бил цял поет бе, Марк Аврелий, я гледай!. . . Ама я ми кажи ти защо ни приказваш тия бабини деветини; нали уж за бай Ганя разправяш? — Затуй ти приказвам "бабини деветини", защото просто яд ме е, като гледам каква апатия ни е вдървила. . . Да речете, че ний не отбираме от природни ху-бости — не; не можем да не отбираме, защото това е естествено чувство — говедото и то отбира; но работата е, че сме сковани от възточна неподвижност. Ако те хвана, Арпакаш, за яката и те потътра към Урвичкия манастир, ти, щом те наведа зад Кокаленския баир над искърската бездна и чуеш таинствения говор на извилистата запенена река, ти ще почнеш да цъкаш с езика си и ще извикаш, непременно ще извикаш: "Брей, че то цяла Швейцария, я гледай, че тя била хубава нашата България и ний, глупци, да не знаем това, а киснем по празниците в кафенетата." Но щом се върнеш в София и дъхнеш от задушената й атмосфера, ти пак ще паднеш в летаргия, пак ще те вкамени апатията, додето не те потътре друг за яката. Сега — за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците, които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри, пееха, тичаха, скачаха — да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска, влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията се зачу гласът на третия: "Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим пред. . . оногова." И след тия думи скочи от колата. . . бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз. . . като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати глава на своите невежи спътници, като че искаше да им каже: "Живи да ви оплача", въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: "Ех, Пратер, Пратер!" — Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя — обади се нареченият бай Михал. — Живи да ви оплача аз вас — произнесе състрадателно бай Ганьо. — Ех, Пратер, Пратер!. . . Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям — не можете го разбра. И за да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи към горицата и изрече: "Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!. . ." Цялата група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия "немец" и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите: — Просим вас, гoсподин, искaате пиво? "И тези не ме разбират" — помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: "Нарязали се като. . . казаци." След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: "И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!" Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата: — Не искате ли нещо? — попита той. — Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода — поръча бай Ганьо. Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас. — Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде — шепнеше бай Ганьо, — ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза. — Ами за княза нещо армаганец? — попита предпазливо бай Михал. — Не трябва — отговаря авторитетно бай Ганьо, — тука всичко е големеца; замажеш ли му очите — тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи — негова работа! Пред княза да се държите., брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя. Като кажа, както ни казаха да кажем: "Ваше Царско Височество, сакън да не му приемете оставката, зере Задунайская губерния", и вий подир мене: "Сакън, Ваше Царско Височество!" — Хелбетя, друго какво ще речем — покорно отговаря бай Михал. — А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! — предупредява наставнически бай Ганьо. — Кой? Аз ли? — оправдава се бай Михал. — Не думай така, братко, ще чуй някой. И стените имат уши. Аз като чуя името "казак", треска ме хваща. — Треска те хваща, а? — шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. — А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де! — Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим — шепне бай Михал, — нали от руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй? — Хайде, хайде, то с тебе не може човек дума да прохортува. То било, каквото било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли? — А бе как да не разбирам! — каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си. И тримата се изсмяха в шепа, за да не ги чуе някой. — Брей, опичайте си акъла, вардете се, че ако ви чуе някой — отиваме на гюрултия. . . Хей, момче, какъв е онзи вестник там? "Свобода" ли? — обърна се бай Ганьо към слугата. — "Свободно слово", господине. — Ех, че ми се иска да попрочета — шепне на другарите си бай Ганьо, — ама ме е страх, дявол да го вземе. Ще чуе големеца — па иди се оправяй сетне. Но тъкмо в този момент произлезе една сцена, която накара пътниците да се вдървят на местата си. Едно пет-шестгодишно момченце пристъпваше лениво около прага на кръчмата и си пееше някакви импровизации и, види се, под впечатлението на тридневното софийско непрекъснато "долу" в мотива на "Шуми Марица" остави същинския текст и захласнато в песнята си, употребяваше следующите втълпени в мозъка му думи: "До-лу-лу, до-лу, до-лу-лу, до-лу, до-о-лу, до-о-лу, до-лу Стамболов!" Дружен смях на веселящите се групи прекъсна импровизацията на детето, което, възбудено от неочаквания успех, отново, с по-силен глас, почти с крясък, продължи песента си и вместо,, ма-арш,ма-арш! —викаше "до-о, до-о, долу Стамболов, до-до-до-доолу, долу Стамболов". Този път освен дружния смях зачуха се ръкопляскания и викове "браво", "долу", "долу блудникът", "долу тиранинът" от една компания младежи, които се връщаха от разходка. Каталог: files -> documents documents -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти documents -> Чл. С наредбата се определят условията и редът за осъществяване на дейностите с взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите documents -> Закон за устройство на територията в сила от 31. 03. 2001 г documents -> На 14 февруари съвпадат три празника documents -> Наредба № рд-02-20-16 от 5 август 2011 Г. За планирането, изпълнението, контролирането и приемането на аерозаснемане и на резултатите от различни дистанционни методи за сканиране и интерпретиране на земната повърхност documents -> Наредба № н-9 от 16 декември 2009 Г documents -> Световния ден за възпоменание на жертвите от пътнотранспортни произшествия 16 ноември 2014 година Изтегляне 1.28 Mb. Сподели с приятели:
|