Аленият шал на смъртта

306
21.
Събуди се обгърната от пълен мрак, неспособна нито да помръдне, нито да проговори. Главата й пулсираше като отворена рана и й се гадеше. Напълно дезориентирана, ужасена, тя се опита да се пребори с онова, което я притискаше, но ръцете й бяха вързани зад гърба, а краката — напълно парализирани.
Загърчи се, изви се и се опита да си поеме дъх.
Очите й, широко отворени, като на диво животно, се завъртяха.
Тя чу жужене, натрапчиво, нестихващо, и си помисли — последва нов прилив на паника — че е попаднала в пещерата на диво животно.
Не, не беше това. Двигател. Автомобил. Намираше се в автомобил. Беше затворена в багажника на автомобил. Мъжът. Мъжът на пътеката за джогинг.
Сега вече си спомни ясно всичко — и грейналото утринно слънце, и нежното синьо небе, опнато като платно над наситените цветове на есенния пейзаж. Сякаш вкуси мириса на есента.
Мускулите й се затоплиха. Почувства се отпусната, гъвкава.
Усети прилив на сили. Обичаше това чувство — опияняващото усещане, че е сама в свят на цветове и аромати. Беше сама и разполагаше със свободата да тича.
Тогава видя мъжа, който се приближаваше бодро към нея. Нищо особено. Разминаха се, той продължи и светът отново бе неин.
Но… той се препъна и падна, а тя спря ли, за да му помогне? Не помнеше, нямаше представа какво точно се случи. Спомените й бяха мътни.
Видя обаче лицето му. Усмивка, очи — нещо проблесна в тези очи — секунда преди да нахлуе болката.
Болка. Сякаш я беше поразила светкавица.
Замая я в мига, в който усети под себе си вибрация. Пътуваха по неравен път, подсказа й глас от далечно кътче на съзнанието й.
Спомни си предупреждението и на чичо си, и на Грег. „Не излизай да тичаш сама. Паникбутона да ти е винаги под ръка. Бъди нащрек.“

307
Беше пренебрегнала предупрежденията с лека ръка. Какво толкова можеше да й се случи? Едва ли ще й се случи точно на нея.
А, ето че се случваше. Беше отвлечена.
Ами всички онези момичета, за които чете във вестниците. Беше й мъчно за убитите, докато не ги забрави и не продължи живота си.
И тя ли щеше да стане една от тях, и тя ли щеше да се превърне в едно от мъртвите момичета от криминалните хроники, и тя ли щеше да влезе във вестникарските статии?
Но защо? Защо?
Плачеше, бореше се и пищеше. Само че изолирбандът на устата й пречеше, въжетата се врязваха в кожата й и тя усети острия мирис на собствената си кръв и пот.
Накрая долови и мириса на смърт.
Събуди се в пълен мрак. Писъкът клокочеше в гърлото й и тя успя да го задържи, когато усети тежестта на ръката на Саймън,
прехвърлена върху нея, когато чу равномерно дишане — неговото и на кучето.
Паниката лазеше по кожата й като паяк, свиваше гнездо в гърдите й.
Затова писъкът остана в главата й, пронизително силен.
Махай се! Вън! Вън!
Тя се измести към отвора на палатката и пропълзя навън, където хладният влажен въздух я перна по лицето.
— Чакай! Спри — извика тя, когато Саймън стисна раменете й.
— Остави ме. Просто искам глътка въздух — знаеше, че не е на себе си, но не можеше да направи нищо. Тежък камък притискаше гърдите й и тя усети как главата й се люшва, подета от силна вълна. — Не мога да дишам.
— Можеш! — той затегна прегръдката си, изправи я на колене и я разтърси силно. — Дишай! Погледни ме, Фиона. Веднага. Дишай!
Хайде!
Тя си пое въздух на къси, неуверени глътки.
— Сега го изпусни. Прави каквото ти казвам. Дишай, издишай.
По-бавно. За бога, по-бавно!

308
Фиона го погледна с почуда. Той за какъв, по дяволите, се имаше? Заблъска гърдите му, но се озова пред непоклатима стена.
Саймън я разтърси отново.
И тя най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух.
— Продължавай. Седни, Богарт. Вдишай, издишай. Погледни ме.
Вдишай и издишай. Така, вече е по-добре. Продължавай.
Пусна я. Тя се стараеше да вдишва и издишва, отпусна се назад,
а Богарт побутна ръката й с нос.
— Всичко е наред. Вече съм добре.
— Пий. Бавно — Саймън сви ръцете й около бутилката с вода.
— Бавно казах.
— Знам. Вече ми мина. Добре съм — тя въздъхна дълбоко, след това отпи предпазливо. — Благодаря. Извинявай. Олеле! — отпи отново. — Очевидно не съм била чак толкова уморена, след като получих пристъп на паника. Просто спомените се върнаха. Стана така, че… Господи, много отдавна не ми се беше случвало, но предполагам, че беше предизвикано от обстоятелствата.
Вече дишаше по-спокойно. Прегърна Богарт през врата.
— Държа се ужасно — обърна се тя към Саймън. — Само че точно това ми трябваше, за да ми попречи да припадна. Можеш да започнеш да даваш уроци.
— Уплаши ме до смърт. По дяволите!
Преди тя да каже и дума, той вдигна ръка, за да я спре, след това се изправи и закрачи по подгизналата почва.
— Мама му стара! Хич ме няма в тези неща.
— Не съм съгласна.
Той се обърна към нея.
— Предпочитам да се правиш на инат.
— И аз го предпочитам. Пристъпите на паника и въздействието на спомените, които ме докарват почти до безсъзнание, ме карат да се срамувам.
— Това не е шега работа.
— Не, това е реалността. Моята реалност — тя прокара ръка по лепкавото си от пот лице. — Добре че се случват все по-рядко.
— Недей — спря я той, когато тя понечи да се изправи. — Бяла си като призрак. Ако се опиташ да се изправиш сама, ще паднеш.
Той пристъпи към нея и й помогна да стане.

309
— Не ти отива да си бледа, крехка и уязвима — прошепна той.
— Ти си умна, смела и силна — пристъпи към нея. — А това е достатъчно, за да ми се иска да го убия.
— Сигурно не е редно, но, Господи, много ти благодаря. Пери обаче е тикнат в затвора и все едно е мъртъв.
— Въпрос на гледна точка. Ако го пребия, ще се почувствам по- добре.
Сърцето му, забеляза тя, биеше по-силно и бързо от нейното. Но това я дари с утеха.
— След като чак толкова жадуваш за насилие, да знаеш, че му счупих носа, когато го изритах в лицето, след като отвори багажника.
— Чакай малко. Но това е страхотно! Не съм напълно доволен,
ала не е никак зле.
Тя отстъпи крачка.
— Вече всичко е наред, нали?
Той я погали по бузата.
— А ти добре ли си?
— Да, но се радвам, че е на зазоряване, защото няма земна сила,
която да ме накара отново да вляза в палатката. Би ли ми изнесъл раницата? Вътре имам кубчета бульон. Ще кипнем вода.
— Бульон в ранни зори?
— Закуска за шампиони, особено когато добавиш и протеиново блокче — беше много по-добре, помисли си тя, ако успееше да се съсредоточи в онова, което предстоеше, вместо да се връща към миналото. — Щом похапнем и почистим, ще се обадя в базата, за да разбера кой къде е и да ми кажат прогнозата за времето.
— Добре. Фиона? Ако случайно някога сме на същия хал, да знаеш, че ще ти взема по-голяма палатка.
— Ще се наложи.
Бульонът беше безвкусен, но поне беше топъл. А след като опита протеиновите блокчета — истинска гадост — Саймън се зарече,
че ако дойде отново, ще си вземе „Сникърс“.
Тя събра лагера по същия начин, по който вършеше всичко останало. Действаше бързо и ефективно. Прибра всичко по местата,
откъдето ги беше извадила.
— Така, прогнозата за времето е добра — обяви тя. — Ще бъде слънчево, двайсетина градуса, но чак следобед ще стане толкова, лек

310
южен вятър. Продължаваме към северната част на гъсталака. Теренът не е тежък, но ще има малко хълмове, склонове и няколко скалисти участъка. На места шубраците ще станат почти непроходими, особено встрани от отъпканите пътеки. Предполагам, че след такъв дълъг преход, ще избягват трудните места и на югоизток, където е значително по-стръмно.
— Просто не мога да разбера защо са се забили чак тук.
— Предполагам, че след като той е такъв маниак и иска на всяка цена да печели, е настоял да се поизсилят. Дори да се е стреснал, поне отначало не си е признал. Такъв човек не би избрал по-лесен маршрут,
не би тръгнал веднага надолу. Като нищо може отново да е поел по стръмното.
— Защото иска да се докаже.
— Сигурно. Попитах жената, с която пътуваха, дали е от хората,
които биха спрели, за да помолят някой да ги упъти, и тя се изсмя.
Смехът й беше нервен. Дори да видел, че върви към ада, пак нямало да попита накъде е правилната посока. Така че, когато са разбрали, че положението е зле, вече е било прекалено късно.
— А тук има къде да се изгубиш — той как щеше да постъпи,
запита се Саймън, надолу ли щеше да тръгне, или нагоре, щеше ли да се развика за помощ, или да продължи напред?
Не беше сигурен и се надяваше никога да не разбира.
— Ако не познаваш обстановката, всеки бор изглежда съвсем същия като останалите. Както и да е, разширяваме периметъра на търсене — тя вдигна поглед. — Да ти покажа ли на картата?
— Да не би да си решила да ме зарежеш в тоя пущинак?
— Само ако ме нервираш.
— Ще рискувам.
— Тогава да тръгваме — тя метна раницата на гръб, подаде на
Богарт миризмата, за да има ориентация да продължи.
Неуверени слънчеви лъчи блестяха по валмата мъгла и се стрелкаха към листата, които се опитваха да се отърсят от нощната буря. Саймън не беше наясно какво се опитва да подуши Богарт,
защото всичко наоколо му се струваше чисто, влажно и потънало в зеленина.
Теренът стана по-неравен, въпреки това ситни цветчета изпъстряха пътя им, изникнали от пукнатини в скалите, вдигнали

311
главици, за да се порадват на слънцето или избуяли покрай потоци,
които да утолят жаждата им.
Той прескочи повалено дърво с огромна хралупа, издълбана от времето и животински нокти и зъби.
— Виждаш ли нещо?
— Пейка — измърмори той. — Оформяш седалка, просто така.
Има си задна облегалка, също и странични. Става от едно-единствено дърво. За основа може да се оформи крак като гъба.
Надигна се отново и забеляза, че Фиона и Богарт го чакат.
— Извинявам се.
— Богарт и без това имаше нужда от вода — подаде бутилката на Саймън. — На мен много ми трябва пейка.
— Тази не става за теб. Прекалено масивна и тежка е. Няма да…
— Няма да ми отива. Разбрах — тя поклати глава и се обади в базата.
Въпреки че имаше слънце, Фиона продължи да използва фенерчето и да оглежда храстите и пътеката, докато кучето подтичваше напред.
— Отново попадна на следата. Почивката му се е отразила добре.
— Светът на открито е истински букет от миризми за кучето.
Как да не се разсейва? Я, заек! Или пък нещо друго. Джос ще хукне да гони дори паднало листо.
— Всичко зависи от обучението, практиката и повторенията. Не това е играта обаче. Играта е да открие източника на миризмата, която съм му дала.
— Играта е да се отклони от следата — изтъкна Саймън.
— Има такова нещо понякога — тя последва кучето и заизкачва стръмния склон, като заобикаляше драките. — Тук са допуснали грешка. Богарт няма да се отклони, за разлика от хората. Вече не са на пътеката, защото са видели или сърна, или мармот и са искали да се снимат. Напълно възможно е да са се опитали да минат напряко. Има си причини пътеките да са обозначени, въпреки това хората се отклоняват.
— Кучето е поело по правилната следа, но ти също излезе права.
Маниакът Кевин е тръгнал нагоре вместо надолу.
Богарт спря, за да изчака хората да го настигнат.

312
— Може да са искали да намерят забележителна гледка, затова са тръгнали нагоре. Само че… чакай. Богарт! Спри!
Тя насочи фенерчето към къпиновия храст наблизо.
— Тук си е закачил якето — прошепна тя и посочи малък кафяв триъгълник. — Добро куче. Браво, Богарт. Отбележи находката —
помоли тя Саймън. — Ще съобщя в базата.
По-рано му беше показала как да маркира находките, когато попаднат или на стъпки, или на други доказателства, че издирваните са били на съответното място. След като завърза флагчето, Саймън даде на Богарт вода, пи и той. Фиона не спираше да вика Кевин и Ела.
— Все още нищо. Само че гъстата растителност пречи на звука да се разнесе. Затопля се, вятърът е все още слаб, което е добре за нас.
Той иска да тръгва. Надушил е следата. Да намерим Кевин и Ела.
Хайде, търси!
— Коя е най-дългата ти спасителна операция?
— Четири дни. Беше страшно. Деветнайсетгодишно момче,
разсърдило се на семейството си, тръгнало от лагера им, след като вечерта си легнали. Изгубил се, започнал да се върти в кръг и паднал лошо. Беше в разгара на лятото — жега, насекоми, влага. Намериха го
Мег и Зина. Бил в безсъзнание, обезводнен, със сътресение на мозъка.
Имаше късмет, че оцеля.
Богарт бе започнал да върви на зигзаг, движеше се на изток, след това пое на запад, накрая се обърна на север.
— Той се обърка.
— Не — поправи го Фиона, докато наблюдаваше езика на тялото на Богарт. — Те са били объркани.
Десет минути по-късно Саймън забеляза мобилен телефон —
или по-точно остатъците от мобилен — заклещен в пукнатината на скала.
— Виж!
Той ускори крачка и настигна Богарт.
— Орлов поглед — рече Фиона. — Счупен е — тя приклекна, за да го извади. — Счупен е. Погледни. Опаковка от бинт на земята, а това прилича на кръв — дъждът не е отмил всичко.
— Един от двамата е паднал. Ударил се е в скалата и е изпуснал телефона.

313
— Може и така да е. Използвани са само два бинта, което е добре — тя кимна, докато той вадеше флаг, без дори да я пита. Тя отново сви ръце около устата си и се провикна. — По дяволите и пак по дяволите! Колко далече ли са стигнали? Ще се обадя.
— И яж нещо — той бръкна в раницата. — Я, че ти си имала
„Милки Уей“!
— Имам, да. Десертните блокчета те зареждат с бърза енергия.
— А аз трябваше да ям онези противните. Седни за пет минути.
Яж нещо. Пийни вода.
— Близо сме. Сигурна съм. Той усеща.
— Само за пет минути.
Тя кимна, седна на скалите и изяде едно десертно блокче, докато разговаряше с Мей.
— Реорганизираме издирването. Имаме две находки досега, а
Лори попадна на нещо, което показва посоката, в която са поели.
Въздушните спасители ще се насочат натам. Попаднала е на червен телефон, със сигурност на жената. Мей ще провери, но не мога да си представя Кевин да си купи червен телефон.
— Тогава по всяка вероятност кръвта е нейна.
— Сигурно. Той е луд по нея, поне така разправят приятелите им. Направо й обожавал. Ако тя е ранена, значи той е изпаднал в паника. Побъркал се е от тревога. А когато човек се паникьоса,
допуска грешка след грешка.
— Защо не се е обадил оттук?
Фиона извади своя мобилен телефон.
— Не става. Тук няма покритие. Нали затова наричат тези места пущинак. Сигурно се е опитал да намери сигнал, накрая се е изгубил или просто се е отклонил от пътеката.
Поеха отново. Богарт се бе „заплеснал“, реши Саймън, докато го наблюдаваше как ситни напред и само от време навреме поглежда неспокойно назад, сякаш се опитваше да каже: „Няма ли да побързате?“.
— Изгубили са се — тихо рече Фиона. — Уплашени са, защото са наясно, че това не е никаква игра. Единият от тях е ранен, нищо че раната може да е съвсем лека. Уморени са. Нови ботуши.
— Нови ботуши ли?

314
— Ела. Тя е тръгнала с нови ботуши. Със сигурност са й излезли мехури. Би трябвало да поемат по по-лек път, надолу или някъде на равно, и сигурно са спирали често, защото я боли. Снощи се разрази буря. И двамата са мокри, студено им е и са гладни. Чу ли?
— Кое?
Тя вдигна пръст и се заслуша.
— Реката. Чува се бученето на река.
— След като каза, вече я чувам.
— Когато е уплашен, изгубен, човек често се опитва да се качи нависоко, за да види по-добре с надеждата някой да го види и него.
Само че това невинаги е възможно, особено ако си ранен. Другият инстинкт е да тръгнеш към водата. Това е важна природна забележителност, ще те отведе нанякъде, ще ти донесе облекчение.
— Ами какво стана с небезизвестната инструкция да останеш на място и все някой ще те открие?
— Никой не се вслушва в този съвет.
— Очевидно. Той откри нещо — Саймън посочи Богарт. — Я
виж там горе. На този клон има чорап.
— Браво, наистина имаш орлово око. Браво на Богарт. Търси!
Хайде, тръгвай, да намерим Ела и Кевин!
Откриха и втори чорап стотина метра настрани и Фиона кимна.
— Значи са тръгнали към реката, а той отново е започнал да мисли. Тук е можел да използва телефона. Виж! — показа на Саймън,
че нейният има покритие. — Нещо е станало. Той обаче се опитва да върви по по-лек терен и се е насочил към реката.
— Още кръв, нови бинтове — посочи Саймън.
— Сухи. Станало е след бурята. Тези са от сутринта.
Тя заговори по-високо, за да окуражи кучето и да извика на изгубените. Този път Саймън чу, че отнякъде далече долетя глас, който се провикваше в отговор.
Богарт из лая щастливо и хукна напред.
Саймън усети как вълнението приижда като вълна, когато пое след Фиона и кучето.
След малко видя мъж, кален, неугледен, който куцукаше нагоре по полегат склон.
— Слава богу! Слава богу! Съпругата ми… е ранена. Изгубихме се. Тя е ранена.

315
— Всичко е наред — докато вървеше с бърза крачка към мъжа,
Фиона извади бутилката вода. — Ние сме от „Издирване и спасителни операции с кучета“. Вече не сте изгубени. Пийнете вода. Всичко е наред.
— Жена ми, Ела…
— Всичко е наред. Богарт. Добро куче. Браво на кучето! Намери
Ела. Намери я. Той ще отиде при нея. Ранен ли си, Кевин?
— Не. Не знам — ръката му трепереше. — Не съм. Тя падна.
Поряза си крака, коляното я боли. Има ужасни мехури и май е с температура. Моля ви.
— Ще се погрижим за нея.
— Аз оставам с него — Саймън прегърна Кевин, така че изтощеният мъж да се облегне на него. — Ти върви.
— За всичко съм виновен аз — започна Кевин, когато Фиона затича след кучето. — Просто…
— Сега не се тревожи. Тя далече ли е?
— Малко по-надолу, до реката. Опитах се да излезем някъде на открито след снощи. Имаше буря.
— Знам.
— Опитахме се да се предпазим. Господи. Къде сме? Къде, по дяволите, се намираме?
Саймън не беше сигурен, но видя как Фиона и Богарт се навеждат над някаква жена.
— Открихме ви, Кевин, Това е най-важното.
Той раздаде на всички десертни блокчета, кипна вода, за да направи бульон. Фиона преглеждаше раната и слагаше нова превръзка на подутото коляно на Ела, после се погрижи за огромните мехури и по нейните крака, и по краката на Кевин.
— Аз съм пълен идиот — измърмори Кевин.
— Самата истина — усмихна се увитата в одеяло Ела. — Все забравя да си зареди телефона. А пък аз така се заплеснах да снимам,
че сме се отклонили от пътеката. Тогава той реши да продължим нататък, а пък не гледах къде стъпвам и паднах. И двамата сме големи идиоти. Ще изгоря тези ботуши при първа възможност.
— Заповядай — Саймън й подаде чаша бульон. — Не е вкусен като „Милки Уей“, но сигурно ще ти помогне.

316
— О, много е вкусен! — заяви Ела след първата глътка. —
Снощи, когато се разрази бурята, мислех, че ще умрем. Честна дума.
Когато на сутринта се оказа, че сме все още живи, знаех, че ще се спасим. Сигурна бях, че някой ще ни намери — обърна се и протегна ръка към Богарт, а в очите й заблестяха сълзи на благодарност. — Това е най-прекрасното куче на света!
Богарт размаха опашка и отпусна глава на бедрото на Ела.
— Ще пратят офроуд — Фиона върна радиото на колана си. —
Ще ви измъкнем оттук. Приятелите ви помолиха да ви предадем, че вие печелите баса и ще добавят огромна бутилка шампанско към аперитива и вечерята.
Кевин отпусна глава на рамото на съпругата си. Богарт близна ръката му, за да го успокои.
— Тя дори не му е сърдита — отбеляза Саймън, докато подскачаха по черния път.
— Облекчението след оцеляването е по-силно от гнева. Двамата са споделили наситено със страх преживяване и сигурно, докато са се лутали, са се карали предостатъчно. Това обаче е минало. Двамата са живи, обзети са от еуфория. Ами ти?
— Аз ли? Аз прекарах невероятно. Не съм очаквал подобно нещо — добави след малко той.
— Така ли?
— Мислех си, че просто излизаш в гората, ходиш си напред- назад, вървиш след кучето, пиеш някакво подобие на кафе, сварено сред пущинака, и се тъпчеш с ядки.
— Не си много далече от истината.
— Да, но имаш цел, също като кучето. Трябва да откриеш изгубените, при това колкото е възможно по-скоро. Да, истина е, че вървиш след кучето, но ти го насочваш, играеш си на детектив, на психолог и на следотърсач.
— Хм.
— А през всичкото време не забравяш, че си ръководител на екип — не само по отношение на кучето, ами и на останалите —
твоите хора, ченгетата, всички, които са плъзнали да търсят из гората

317
изчезналите. Когато ги откриеш, влизаш в ролята на парамедик, на изповедник, на най-добра приятелка, майка и водач.
— Ние сме с много лица. Искаш ли да пробваш?
Той поклати глава.
— Вече получи кучето ми. Да се занимава той. На мен ми стига.
Слава богу! — въздъхна Саймън, когато хижата се показа между дърветата. — Искам горещ душ, топло ядене и няколко литра кафе.
Това част от услугата ли е?
— Тук ще бъде.
Отначало се възцари хаос. Облекчение, сълзи, прегръдки, дори след като парамедиците поеха нещата в свои ръце. Някой го шляпна по гърба и тикна чаша горещо кафе в ръцете му. Никога досега не беше вкусвал по-хубаво кафе.
— Браво! — Чък му подаде поничка, не по-малко вкусна от кафето. — Страхотна работа. Има стая, ако искаш горещ душ.
— Точно колкото и следващата глътка въздух.
— Ама и вие каква нощ сте изкарали навън, а? Но пък сутринта беше върхът.
Той погледна, също като Чък, към Ела и Кевин, докато качваха носилката на Ела в линейката.
— Тя как е?
— Коляното й е бинтовано стегнато, ще й направят няколко шева. Но са по-добре, отколкото се очакваше. Ще я оправят. Обзалагам се, че никога няма да забравят тази ваканция.
— И аз няма да забравя операцията.
— Най-хубавото е, когато ги открием — рече Чък и замахна с юмрук. — Върви да вземеш душ. Джил ще направи прословутите си спагети с кюфтета. Да знаеш, че не си живял, ако не си опитал кюфтетата й. Ще направим оперативка, докато обядваме.
Когато влезе, една майчински настроена жена го прегърна и пъхна ключ в ръката му. Той тръгна към стълбите, попадна на Лори и получи поредната прегръдка. Преди да се качи на втория етаж, на два пъти му стиснаха ръката и отново го шляпнаха по гърба. Леко замаян,
той откри стаята и хлътна вътре.
Тишина, помисли си той. Прекрасна тишина — или поне някакво подобие на тишина, тъй като шумът от долния етаж и коридорите бе заглушен от вратата.

318
Усамотение.
Пусна раницата на един стол, извади втория си чифт чорапи,
боксерите и ризата, които Фиона бе настояла да вземе, и сгъваемата четка за зъби, която тя му даде.
Тръгна към банята, но преди това надникна през прозореца.
Хората продължаваха да се лутат наоколо. Кучетата, очевидно развълнувани от играта, следваха хората или се гонеха.
Не забеляза Фиона. Изгуби я от поглед в мига, в който се върнаха при базата.
Той се съблече и пусна душа. Горещата силна струя го перна и той усети как цялото му тяло въздиша с наслада.
Може и да не беше разглезен гражданин, помисли си Саймън,
подпрял се с длани на плочките, докато горещата вода го обливаше,
но, мили боже, обожаваше баните с удобства.
Чу почукване на вратата и тъкмо се канеше да изръмжи, когато чу гласа на Фиона.
— Аз съм. Искаш ли компания или ще го раздаваш соло?
— Компанията гола ли ще бъде?
Усмихна се, когато чу смеха й.
Има усамотение, помисли си той, и усамотение. Когато тя отвори вратата на душ кабината, висока, слаба и гола, той реши, че предпочита втория вид.
— Влизай, водата е чудесна.
— Господи! — също като него, тя затвори очи и се отпусна. —
Не е просто чудесна, истинско блаженство е.
— Къде беше?
— А, трябваше да нахраня Богарт и да му дам вода, да се видя със сержанта и да се разберем кога да направим оперативката. Ще говорим, докато обядваме. Чака ни великолепен обяд.
— Разбрах. Не съм бил живял истински, ако не съм опитал кюфтетата.
— Самата истина — тя отпусна назад глава и остави водата да облее косата й. Остана така, със затворени очи, и си затананика от удоволствие.
— Обадих се на Сил и й казах, че ще приберем момчетата на път към къщи.
— Още задачи?

319
— Трябваше да свърша някои неща.
— Има и още нещо за вършене — той я обърна към себе си.
— Всеки празнува както умее.
Тя въздъхна и се отпусна за целувка.
— Твоят начин определено ми харесва.

320
22.
Оказа се, че кюфтетата са наистина страхотни. Докато се хранеше, Саймън разбра, че вечерята му напомня за дома. Имаше много шум, вечно някой някого прекъсваше, всички се надвикваха и на масата беше сложено огромно количество храна.
Но пък по света имаше най-различни семейства.
Предположи, че сред тези хора той е просто „гаджето“ —
дразнещ, но предсказуем — човек, когото продължаваха да преценяват, макар че го бяха приели с отворени обятия.
Не можеше да каже нищо за веселото настроение, обзело всички, вече заразило и него. Докато наблюдаваше как Кевин куцука към тях след часове, прекарани навън и изминатите километри, нещо в него трепна.
По-скоро е задоволство, реши Саймън, нещо като пробуждане,
като доза пречистен наркотик, който оставя след себе си чувство на гордост.
И Мей, и Фиона си водеха бележки и обсъждаха документацията, дневници и доклади от операцията.
Забеляза, че Фиона изобщо е забравила за пристъпа на паника.
— Ти ще добавиш ли нещо, Саймън? — той погледна към
Джеймс.
— Не, Фиона каза всичко. Аз просто й правех компания.
— Дори така да е, ти се справи блестящо. Справи се страхотно за новак — обади се Фиона. — Издръжлив е, умее да се ориентира.
Оправя се добре с карта и компас и има орлов поглед. С малко обучение ще бъде готов приблизително по времето, когато бъде готов и Джос.
— Приет си, ако изявиш желание — обърна се към него Чък.
Саймън бодна едно кюфте на вилицата си.
— Вземете кучето.
— Ще те вземем на най-високата тарифа.
Развеселен, Саймън погледна Мег, докато навиваше паста на вилицата си.

321
— Това е уловка, нали?
— Естествено.
— Но пък е изкусително.
— Ти си помисли — обади се Мей. — Защо не доведеш Джос на някоя от тренировките ни? Тъкмо ще видим как се справя.
На връщане бяха развеселени и спокойни, а кучетата дремеха в лодката. Лори и Джеймс също се бяха унесли, допрели глави, докато
Мей и Тайсън се бяха усамотили на кърмата.
Екипът се беше разпаднал на двойки, помисли си Саймън и стрелна с поглед седналата до него Фиона, свела глава над записките си. Май и той беше в една от тези двойки.
Щом пристигнаха на Оркас, последваха прегръдки. Никога досега не беше виждал хора, които чак толкова да обичат да се прегръщат и мляскат.
На връщане седна зад волана.
— Ето че почти обядвахме навън — отбеляза Фиона. — Изядох толкова много спагети, че мога да не ям дни наред. Освен това мога единствено да кажа, че срещата ни беше неповторима.
— С теб никога не е скучно, Фиона.
— Благодаря.
— Животът ти е наситен с прекалено много събития, не спираш да обмисляш това или онова и на човек няма как да му доскучае.
Тя се усмихна и извади телефона си. Апаратът изпиука.
— Фиона Бристоу. Да, Тод. Браво. Много се радвам. И ние също.
Не е нужно. Много съм доволна, че върнахме Кевин и Ела живи и почти здрави. Да, разбира се. И на теб.
Тя затвори телефона.
— Пет шева и шина за коляното на Ела. Сложили са им системи заради обезводняването, погрижили са се за мехурите и ожулените места. Накратко, и двамата ще се оправят и в най-скоро време ще ги пуснат да се върнат в хижата. Искали да ти благодарят.
— На мен ли?
— Ти беше част от екипа, който ги откри. Как се чувстваш?
Саймън не отговори веднага.
— Адски ми е гот.

322
— Нали? Винаги е така.
—
Купувате сами необходимата екипировка
— и
радиостанциите, и палатките, и одеялата, и комплектите за първа помощ, абе, всичко — не че обмисляше възможността да се присъедини. — Забелязах, че записваш какво сме използвали. Със собствени средства ли ще възстановиш всичко?
— Не всичко. Радиостанцията ни е подарък. Нямаш представа каква нужда имахме от нея. Родителите на детето, което открихме, ни я купиха. Някои искат да ни платят, но това може да ни докара проблеми. Затова пък, когато предложат да ни купят одеяла или да ни заредят с едно-друго, винаги се съгласяваме.
— Дай ми списъка. Аз ще възстановя всичко. Какво? Нали бях част от екипа? — попита той, когато тя се намръщи.
— Да, но не виждам защо се чувстваш длъжен да…
— Не предлагам да помогна, защото се чувствам длъжен да го направя.
— Щом е така, ще ти напиша списък.
Спряха пред дома на Силвия, взеха кучетата, което отне безкрайно дълго време, защото животните не можеха да се нарадват на стопаните си. Той трябваше да признае, че шантавото кученце му е липсвало, освен това му стана безкрайно приятно, че се прибира заедно с Фиона, а автомобилът е пълен с щастливи кучета.
— Да ти призная ли какво искам? — попита го тя.
— Казвай.
— Искам една висока тънка чаша, пълна с бяло вино и един час да се излежавам в правения ми по поръчка люлеещ се стол на верандата. Искаш ли да ми правиш компания?
— Защо пък не?
Тя протегна ръка и той преплете пръсти с нейните.
— Чувствам се великолепно! Уморена съм, но пък ми е хубаво.
Ами вие, момчета? — тя се извърна за миг към преплетените на задната седалка тела. — Чувстваме се страхотно. Можете да си поиграете, докато двамата със Саймън пием вино и гледаме залеза.
Поне така си мисля. Ще се чувстваме уморени и щастливи, ще ни е гот, докато…
— Фиона…

323
— Ммм? — тя погледна разсеяно към него. Строгостта,
изписала се по лицето му, заличи радостта й и тя усети как я обзема тревога. — Какво? Какво има?
Погледна напред, когато той намали по алеята към къщата.
На пощенската й кутия беше завързан ален шал, който потрепваше на лекия бриз.
Всички мисли я напуснаха и за момент тя остана неподвижна,
потънала в мрак, в невъзможност да диша.
— Къде ти е пистолетът? Фиона!
Викът му я накара да се стегне.
— В раницата.
Саймън се пресегна и прехвърли раницата й в скута си.
— Извади го, заключи вратите. Остани в колата и позвъни на ченгетата.
— Не. Какво? Чакай. Къде отиваш?
— Да огледам къщата. Той едва ли е тук, но не искам да рискуваме.
— Да не би да си въобразяваш, че ще те пусна да отидеш там невъоръжен, без каквато и да било защита? — също като Грег,
помисли си тя. Щеше да го сполети същото като Грег. — Ако ти слезеш, слизам и аз! Ще чакаме ченгетата. Моля те! Няма да го понеса втори път. Просто няма да мога.
Тя извади телефона и набра номера на шерифа.
— Обажда се Фиона. Някой е вързал ален шал на пощенската ми кутия. Не, със Саймън съм, в самото начало на алеята. Не. Не. Да,
добре. Разбрах.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Тръгват. Казаха да останем тук. Знам, че искаш да постъпиш по друг начин. Знам, че инстинктите ти нашепват друго.
Тя дръпна ципа на раницата и извади пистолета. Напълно спокойно провери пълнителя и дръпна предпазителя.
— Ако той е тук и се е притаил. Не искам да ходя на погребението на мъжа, когото обичам. Все едно че ще убие и мен,
Саймън, защото няма да успея да преживея същото втори път.
— Все едно че ме затваряш в кутия.
— Казвам ти истината, за бога! Просто остани с мен. Умолявам те да останеш с мен. Моля те, много те моля, не ме оставяй сама!

324
Той реши да я послуша. Щеше да постъпи както бе решил, ако се беше разплакала, но спокойният й овладян глас го възпря.
— Дай ми бинокъла си.
Тя дръпна друг цип на раницата си и му го подаде.
— Никъде няма да ходя, просто искам да огледам.
— Добре.
Слезе от автомобила, но остана до него. Чу я как успокоява кучетата, докато оглеждаше алеята и дърветата. Бяха избуяли млади листенца, но той се опита да различи какво се крие в сенките.
Подухна ветрец и той отстъпи крачка встрани, за да има по-добра видимост, и застана на алеята.
Красивата й къща бе притихнала сред горските сенки. Из градината й танцуваха пеперуди, стръкчетата трева и лютичетата потрепваха при всеки порив на вятъра.
Той се върна и отвори вратата.
— Изглежда, всичко е наред.
— Прочел е статията. Иска да ме изплаши.
— Точно така. Не вярвам да е оставил подписа си и все още да е тук.
— И аз мисля, че си е отишъл. Постигна, каквото искаше.
Наистина съм уплашена. Ченгетата идват. Всичко е както преди и аз не спирам да мисля за него. С всички ни е така. Позвъних на агент
Тони.
— Браво. Ето ги и ченгетата.
Саймън затвори вратата и изчака двете патрулки да се приближат. Чу, че Фиона слиза от другата страна и едва се сдържа да не й каже да се качи обратно. Нямаше да го послуша, реши той, а и сигурно нямаше нужда.
Видя как шерифът слезе от първия автомобил. Беше го виждал няколко пъти в селото, но така и не бяха разговаряли, и не се беше налагало. Патрик Макмеън беше пристегнал шкембе с широк колан.
Саймън реши, че докато е бил в гимназията, е играл футбол —
вероятно като нападател — и сигурно и досега играеше с приятели през почивните дни.
Очила, тип авиаторски, скриваха очите му, но едрото му лице изглеждаше строго, а едната си ръка бе дръпнал назад, върху оръжието.

325
— Фий, оставаш в колата. Ти си Саймън Дойл, нали? —
Макмеън подаде ръка. — Оставаш при Фий. Двамата с Дейви ще отидем да огледаме. Мат остава при вас. Той ще снима, след това ще прибере шала в плик за доказателства, за да е на сигурно място.
Заключи ли вратата, когато излезе?
— Да?
— Ами прозорците, затворени ли са?
— Ами… Мисля, че да.
— Затворени са — увери го Саймън. — Проверих ги всичките,
преди да тръгнем.
— Добре. Фий, би ли ми дала ключовете? Щом огледаме, ще се обадим на Мат. Става ли?
Тя заобиколи, когато Саймън извади ключовете от стартера, и свали онзи, който беше за входната врата.
— Става и за предната, и за задната.
— Добре — отвърна той. — Не мърдай.
Макмеън се качи отново в патрулната, заобиколи колата на
Фиона и подкара по алеята.
— Съжалявам, Фиона — Мат, едва навършил години, за да има право да си купува бира, я потупа по ръката. — Моля те, качете се с господин Дойл обратно в колата. — Погледна сложения до бедрото й пистолет. — И спусни предпазителя.
— Той е много по-млад от мен. За Мат говоря — уточни Фиона,
когато се качи отново в колата. — Наскоро навърши двайсет и една.
Обучавах техния териер. Няма да го заварят вътре — промърмори тя и нервно прокара юмрук по гърдите си. — Нищо няма да им се случи.
— Помоли ли някой да мине и да огледа, докато те нямаше.
— Не съм. Нямаше ме само една вечер. Ако се бях забавила, Сил щеше да намине, за да полее цветята: и да ми прибере пощата. О,
господи, ако бях се забавила и…
— Само че не се е случило — прекъсна я Саймън. — Няма смисъл да го мислиш. Всички на острова и наоколо щяха да знаят, че тази сутрин си на спасителна операция. Нямаше да има достатъчно време, за да направи каквото и да било.
Освен, помисли си Саймън, ако не беше останал на острова.
— Всичко е заради статията. Обърни внимание на времето.
Първия шал ми го изпрати, след като излезе първата. Просто иска да

326
ми подскаже, че е наблизо. Наистина е близо.
— Той е арогантен, а арогантността води до грешки.
— Дано си прав — тя не откъсваше поглед от шала, докато се насилваше да мисли. Виж следите, нареди си тя. — Тук валя ли снощи? Бурята засегна ли острова? Би трябвало. Но шалът е сух или поне достатъчно сух, щом се вее. Но пък днес имаше слънце. Сигурно го е оставил през нощта. Или пък толкова рано, че да е сигурен, че няма да мине автомобил.
— Вече от двайсет минути сме тук, а аз не видях да минава кола.
— Така е, въпреки това има риск. Той не е просто арогантен,
ами е и глупав. Ако е дошъл през нощта, значи е трябвало да отседне някъде или пък разполага със собствена лодка. Само че, ако е дошъл с лодка, му трябва кола.
— Важното е, че е бил тук. Все някой трябва да го е видял.
Приближаваше някаква кола. Едва пълзеше по пътя.
— Туристи — отбеляза тихо Фиона. — Летният сезон вече започва. Идват и си отиват с ферибота и това е най-лесният начин да изчезнат. Може да не е дошъл и да си е отишъл в един и същ ден.
Може да е наел стая или бунгало или пък…
Стресна се, когато Мат почука на прозореца.
— Извинявай — рече той, когато тя свали стъклото. — Шерифът каза, че е чисто.
— Благодаря, Мат, много ти благодаря.
Оглеждаше внимателно наоколо, докато Саймън шофираше.
Всичко й беше до болка познато. Възможно ли бе да е вървял тук,
питаше се тя. Възможно ли бе да е поел риска да се натъкне на кучетата? Възможно ли бе напълно де е загърбил предпазливостта и здравия разум? Може и да е рискувал, когато се е промъкнал, за да огледа по-добре къщата, сигурно се е надявал да я види, както си седи на верандата или плеви градината.
Обикновени неща, ежедневни, с които се занимават всички.
Може би е очаквал да отиде да си вземе пощата или да тръгне нанякъде по работа, да проведе час, да поиграе с кучетата.
Рутинни занимания.
Мисълта, че може да е идвал преди, че може да я е наблюдавал
— също като Пери — я изпълни с ужас, който остави горчив вкус в устата й.

327
Макмеън отвори вратата, когато Саймън спря.
— Няма следи от взлом. Вътре май нищо не е пипано, но ти най- добре ще прецениш. Обиколихме отвън, но ще накарам Дейви и Мат да огледат отново, да разширят периметъра, докато ние поговорим вътре. Става ли?
— Разбира се, шерифе. Позвъних на агент Тони. Прецених, че се налага. Не че искам да омаловажа онова, което правиш, но…
— Фиона, откога се познаваме?
Тя въздъхна облекчено, когато чу спокойния му глас.
— Откакто започнах да идвам през летата при татко.
— Значи достатъчно дълго. Не се притеснявам ни най-малко, че може да омаловажиш работата ми. Сега влез вътре и огледай внимателно. Ако видиш нещо, което не си е на мястото, веднага ми кажи. Дори да ти се стори, че нещо е пипано.
Това й беше хубавото на малката къща, помисли си Фиона. Не се налагаше да обикаля безкрайно дълго. Въпреки това отне доста време,
докато отвори чекмеджетата и шкафчетата.
— Всичко е точно както го оставих.
— Добре. Да седнем и да поговорим.
— Искаш ли нещо за пиене? Мога да…
— Недей. Не искам — той седна и продължи с вече познатия и на двамата доброжелателен тон, който Саймън реши, че има за цел да успокои изплашените. — Накарах Дейви да се заеме със случая не защото не ми се занимава, а защото прецених, че с него ще ти е най- спокойно. Не мисли, че те пренебрегвам.
— Ами ти откога ме познаваш?
Той й се усмихна и бръчиците в ъглите на очите му се очертаха още по-дълбоко.
— Точно така. Кажи сега, вчера по кое време тръгна?
— Обадиха ми се в седем и петнадесет. Не обърнах внимание в колко точно тръгнахме, но в никакъв случай не сме се бавили повече от петнадесет минути. Имах нужда от време, за да позвъня на Мей, да проверя раниците, да заключа и да натоваря колата. Оставихме кучетата — освен Богарт — у Сил и се отправихме към Чък. В седем и петдесет и пет целият екип беше готов за операцията по издирването.
— Добро време!
— Стараем се.

328
— Знам. Знам, че ти си подбрала хората. Чудесно си се справила.
Днес в колко часа се върнахте?
— Бяхме у Чък към три и половина, след това отидохме да приберем кучетата. Обадих ти се веднага, на минутата, веднага след като видяхме шала. Мокър ли беше? Или само влажен? Мислех…
— Ти да не би да се опитваш да ми вършиш работата? — той размаха пръст и продължи все така приятелски. — Сух. Снощи валя.
Не беше потоп, както при вас, но доста поваля. Досега обаче шалът може и да е изсъхнал, защото денят беше слънчев. — Не е бил тук,
когато Дейви е минал в девет сутринта.
— Така ли?
— Теб може и да те нямаше, Фий, но ние наблюдаваме къщата.
Много хора слизат от ферибота в хубав ден като днешния.
Предполагам, че е дошъл днес и е пообиколил с кола. По някое време между девет днес сутринта и четири и петнадесет следобед е вързал шала. Казах, че е бил с кола, защото ти си доста далече от селото. Едва ли е вървял пеша чак дотук или е чакал някой да го вземе на стоп.
— Няма начин — промърмори тя, — бил е с кола. Комби или с голям багажник.
— Поръчах на двама, на които имам доверие, да държат ферибота под око и да проверяват пристигащите. Ако видят сам мъж,
веднага ще запишат регистрационния номер. Ще проверим хотелите,
мотелите, къмпингите, дори къщите под наем, но ще ни отнеме известно време. Ще проверим всички мъже, които пътуват сами.
— Сега вече се чувствам по-добре — прошепна тя.
— Радвам се. Само че не искам да рискувам, Фиона. Не го казвам като шериф, а като приятел на баща ти и на Силвия. Не искам да оставаш тук сама. Ако държиш да останеш, някой трябва да е с теб.
На всяка цена заключвай вратата — и денем, и нощем — добави той и смръщените му вежди подсказаха на Саймън, че много добре знае за навика й да оставя вратите да зеят незаключени.
— Добре. Обещавам.
— Така. Когато шофираш, прозорците да са вдигнали, а вратите заключени. Носи си телефона и ми направи списък на всичките си клиенти. От първия до последния! Ако пак те повикат за спасителна операция, незабавно предупреди полицията. Искам да знам къде отиваш, за да проверя сигнала.

329
— Няма да остане тук — намеси се Саймън, — мести се у нас.
Още днес. Ще си вземе каквото й е необходимо и ще се приготви,
преди да си тръгнете.
— Не мога просто да…
— Чудесна идея! — Макмеън не обърна никакво внимание на
Фиона и кимна на Саймън.
— Това вече е друго. Но и там да не остава сама.
— Ало! — вдигна и двете си ръце Фиона. — Не че се опитвам да създавам проблеми, не че оспорвам предпазните мерки, но не мога просто така да се изнеса от дома си и да си зарежа бизнеса. Тук водя курсове и…
— Ще работиш другаде. Събирай си багажа!
— Ами…
— Ще ни оставите ли за минута? — обърна се Саймън към
Макмеън.
— Веднага — столът му изскърца по пода. — Ще поизляза навън.
— Ти не усещаш ли колко ме дразниш, когато ме прекъсваш? —
попита Фиона.
— Сигурно точно толкова, колкото и ти, щом започнеш да спориш, когато ти се каже нещо разумно.
— Не е вярно. Разумното трябва да се съчетава с практичното.
Имам три кучета. Имам бизнес, а тук е всичко, което ми е необходимо,
за да водя курсовете.
Извинения, не причини, реши той. Нямаше никакво намерение да се вслушва в глупостите й.
— Практично ли каза? Веднага ще ти представя практичната страна. Моята къща е значително по-голяма и имам много повече място за кучетата. Няма да си сама, защото аз ще съм при теб. Работя там. Ако дойде да те търси, просто няма да те намери. Ако проклетите съоръжения ти трябват чак толкова, ще ги преместим. Или просто ще ти направя нови. Да не би да си мислиш, че няма да мога да направя тъпата дъсчена люлка?!
— Не става въпрос за това. А и не е само това — тя вдигна ръце и притисна бузи. — Не ми даде дори пет секунди, за да помисля. Дори не си направи труда да ме попиташ съгласна ли съм.

330
— Нямам никакво намерение да те питам. Просто ти казвам да събереш каквото ти трябва. Глутницата вече има нов водач.
— Изобщо не е смешно.
— Изобщо не ми е смешно и на мен. Днес ще вземем каквото можем от съоръженията. Останалото ще пренесем утре. По дяволите,
Фиона, той е бил на сто метра от къщата ти. Ти ме накара да остана,
да потисна инстинктите си и онова, което искам, за да остана с теб тук. Сега е твой ред.
— Трябват ми пет секунди, за да помисля — тя му обърна гръб,
свила юмруци до бедрата си, и пристъпи към прозореца.
Домът й — това ли беше причината? Първото сигурно нещо от новия й живот. Сега, вместо да устои, да го защити, тя щеше да му обърне гръб.
Възможно ли беше да е такъв инат, толкова глупава?
— Времето ти изтече.
— Млъквай! — сопна се тя. — Прогонена съм от собствения си дом, така че ми дай минута, за да размисля.
— Добре. Имаш една минута, след това тръгваме.
Тя се обърна.
— Ядосан си, защото трябва — или поне чувстваш, че трябва —
да го направиш. Едно е да идваш да преспиваш тук, друго е да се пренеса в дома ти.
— Добре. Какво искаш да кажеш?
— Нищо не казвам, просто отбелязвам. Трябва да позвъня. Не мога просто да си събера багажа. Трябва да позвъня на клиентите си,
най-малкото на онези, които ще дойдат утре, за да им кажа, че съм преместила школата. Временно — добави тя, за свое успокоение и за негово. — Номерът на Джеймс е запаметен на четири. Ако му звъннеш, ще дойде и ще ни помогне да пренесем нещата.
— Добре.
— Трябва да прехвърля всички обаждания на твоя номер. Заради клиентите го правя, да не би някой да позвъни за спасителна операция.
— Пет пари не давам.
— Напротив, даваш — отвърна уморено тя. — Много ти благодаря за онова, което правиш, още повече, че ти идва в повече.

331
— Предпочитам да се чувствам притиснат от обстоятелствата,
вместо нещо да ти се случи.
Тя се засмя.
— Нямаш представа колко ми е приятно да го чуя. Ще се постарая да не те притеснявам много. Хайде, иди да кажеш на шериф
Макмеън, че печелиш. Аз започвам да организирам нещата.
Той не беше сигурен дали е спечелил, тъй като се сдобиваше с четири кучета и жена, които щяха да живеят в къщата му, да му се мотаят в краката, но въпреки това излезе. Макмеън прекъсна разговора със заместниците си и тръгна към верандата, когато видя
Саймън да слиза по стълбите.
— Тя отиде да си събере нещата.
— Добре. Въпреки това ще минаваме оттук по няколко пъти на ден, за да проверяваме дали всичко е наред. Когато идва, за да си провежда часовете…
— Няма да идва. Ще ги води у нас. Сега ще позвъня на Джеймс,
за да ми помогне да разглобим и пренесем всичко.
Макмеън изви вежди и погледна уредите.
— Още по-добре. Виж, на Мат му свършва смяната. Той е млад и силен. Ще ти помогне. Няма да отнеме много време. Нали ти си правил тези столове?
— Сега вече са нейни.
— Ясно. Питах се дали правиш пейки. Другия месец имаме годишнина със съпругата ми. Имам магазин, нещо като „Направи си сам“, какво ли няма там. Мислех си сам да се пробвам с една пейка.
На такава пейка й предложих навремето. Само че много бързо разбрах, че няма да се справя.
— Ще я направя.
— Нещо с хубави широки странични облегалки. И тя обича червено.
— Добре.
— Разбрахме се. Ще обсъдим подробностите по-късно. Ти върви да си донесеш инструментите, за да разглобим каквото трябва. Аз ще пратя Мат да се заеме с по-елементарните сглобки — тръгна към колегите си, но спря. — Наистина ли правиш мивка от пън?
— Наистина.

332
— Много искам да я видя. Мат! Започни да пренасяш кучешките такъми в джипа на Саймън.
Накрая позвъни на Джеймс, защото се оказа, че имат нужда от трети чифт ръце и втори автомобил. Джеймс доведе и Лори, а към тях се беше присламчил и Коби.
Първоначалното раздразнение на Саймън, че около него щъкат прекалено много хора и кучета, премина бързо, когато осъзна, че понякога хората не се пречкат, ами помагат и улесняват трудните,
почти непосилни на пръв поглед задачи.
Оказа се, че Фиона не е приготвила един или два сака с дрехи.
Беше приготвила цели куфари, кучешки легла, храна, играчки,
каишки, лекарства, чинии, четки за ресане, а това дори не включваше платформите, дървените люлки, пързалката и тунела. Оставаше документацията й. Господи, тази жена беше пълна с папки! Добавяха се лаптопът, раниците с картите и нетрайната храна от хладилника.
— Цветните лехи и зеленчуковата градина са с програмирано поливане — обясни тя, когато той заяви, че нямало да пренася сандъчета с цветя, — така че няма проблем. Само че тези трябва да се поливат редовно. Освен това ще създадат приятна атмосфера. И още нещо, Саймън, ти сам се набута в тази каша.
Нямаше какво да отговори на тези думи.
— Добре, де, добре. Просто… Я започвай да товариш гадостите си.
— Ако ми кажеш къде.
Той започна да товари последните неща и се запита как, по дяволите, бе успяла да натъпче всичко това в къщата си, достойна за седемте джуджета. Как бе подредила всичко толкова спретнато и прибрано и не се притесняваше за онова, което оставяше?
— Където намериш място. Остави бумагите в някоя от свободните стаи и не ми пипай нещата.
Той се върна, за да помогне на Джеймс да сглоби тренировъчните уреди.
Застанала до Фиона, Лори изви очи.
— Води!

333
— Не съм сигурна накъде, но май се качваме на втория етаж, за да си намерим подходящо място.
Щом влязоха, Лори се огледа.
— Приятно. Много приятно. Просторно, не е претрупано,
интересни мебели. Малкото, които е сложил. Разхвърляно — добави тя, докато се изкачваше по стълбите, — но пък приятно.
— Сигурно тук има поне три или четири пъти повече място,
отколкото у нас — Фиона надникна в една от стаите, намръщи се,
когато видя гирите, щангите и фитнес уредите, нахвърляните на купища дрехи и неотворените кашони.
Влезе в друга стая. Тук бяха струпани кутии с боя, четки,
мечета, кофи, инструменти, резачки.
— Добре, тук сигурно може. Ще ми трябва бюро и стол. Изобщо не помислих.
Тя се намръщи, когато видя прахта по пода и мръсния прозорец.
— Ужасна бъркотия — измърмори тя. — Знам какво си мислиш.
Но не мога да търпя мръсно и разхвърляно — тя остави кашона с папките и се завъртя. — Ще го преживея.
Щом съм с него, помисли си тя. Поне засега.

334
23.
Реши да се заеме първо с кабинета си. Това означаваше, че първо трябва да почисти. Можеше да изтърпи безпорядъка. Къщата не беше нейна. Независимо дали беше временно настанилата се в дома му любовница или не тя нямаше намерение да работи сред толкова прах.
Докато Лори и Джеймс отидоха да й донесат бюрото и стола —
и лампата, и настолния часовник — тя потърси препарати за чистене.
Очевидно Саймън не се занимаваше с „дреболии“, затова позвъни на
Лори и я помоли да донесе от нейните препарати.
Запита се как е възможно човек — особено кучкар — да живее без бърсалка за под.
С подръчни материали тя почисти прахта, трупала се в продължение на няколко месеца по прозорците, пода и дървенията и откри, че килерът към стаята е всъщност баня.
Същата тази баня, въздъхна тежко тя, очевадно не беше чистена,
откакто той се беше нанесъл. Добре че основното й предназначение досега бе да събира прах.
Беше на колене, когато той влезе.
— Какво правиш?
— Замислям следващото си пътуване до Рим. Според теб какво правя? Чистя банята.
— Защо?
— Това, че питаш, обяснява нещата — тя седна на пети. —
Може да ми се допишка. При мен се случва по няколко пъти на ден.
Предпочитам — можеш да ме наречеш капризна — да върша тази работа на чисто място.
Той тикна ръце в джобовете си и се подпря на вратата.
— Не съм използвал нито стаята, нито банята. Все още.
— Сериозно. Нямаше да се сетя.
Той огледа чистата стая, в която кутиите с боя бяха подредени спретнато до четките, мечетата и кофите върху брезента.
— Тук ли ще се настаниш?
— Имаш ли нещо против?

335
— Не. Пода ли си измила?
— Да, с мокър парцал. Държа да подчертая, че като човек, който работи с дърво, би трябвало по-добре да се грижиш за подовете. Поне от време на време използвай препарати.
— Имам някъде. Сигурен съм, че имам — тя го бе притеснила.
— Бях много зает.
— Ясно.
— Нали нямаш намерение да излъскаш цялата къща?
Фиона избърса челото си с ръка.
— Кълна се най-тържествено! Но тук ще работя аз. Трябва да е чисто и подредено. Ще затварям вратата, за да не те шокирам.
— Държиш се гадно.
Долови веселите нотки в гласа му и се усмихна.
— Да, наистина. Мръдни, за да довърша. Благодаря ти, че ме приюти, Саймън.
— Аха.
— Много ти благодаря. Знам, че ти нарушавам спокойствието,
обърквам ти ежедневието и нахлувам в личното ти пространство.
— Я млъквай!
— Просто исках да ти благо…
— Млъквай! — повтори той. — Важната си ти. Това е. Сега си имам работа.
Отново се отпусна, когато той излезе. „Млъквай! Важната си ти.
Това е.“ Тъй като го казваше той, все едно слушаше стихотворение от
Шели.
Когато най-сетне подреди кабинета си и сложи бюрото до прозореца с изглед към гората, бе готова да убие за чаша вино и удобен стол. Само че не можеше да остави дрехите си в саковете.
Трябваше да открие спалнята на Саймън, след това да открие и него, за да го попита къде да прибере дрехите си.
Изненада се, когато видя, че леглото му е оправено — е, почти оправено, помисли си тя. Леглата на кучетата бяха нахвърляни в един ъгъл, а вратата към терасата бе оставена отворена, за да влиза въздух.
Надникна в гардероба и установи, че е сбутал дрехите си, за да направи място за нейните. Трябваше й чекмедже. Още по-добре щеше да бъде, ако имаше две. Пристъпи към скрина и го отвори

336
предпазливо. Беше го изпразнил заради нея. Очевидно беше помислил предварително, реши тя, вдигна глава и подуши въздуха.
На лимон ли миришеше?
Обзета от любопитство, тя отвори вратата на банята и се подпря на касата. Беше чистена наскоро — миришеше на цитрусови плодове,
порцеланът блестеше, а металните части бяха лъснати. Кърпите висяха подредени. Усети как се разтапя.
Сигурно я е проклинал с всяко движение, но поне й показваше,
че държи на нея. А това беше най-важното.
Прибра дрехите си, подреди тоалетните принадлежности, след това слезе, за да го намери.
Той беше в кухнята и гледаше през отворената задна врата тренировъчните уреди.
— Някои трябва да се подменят — заяви той, без да се обръща към нея. — Платформата не става за нищо.
— Сигурно. Джеймс и Лори тръгнаха ли си?
— Да. Тя сложи храната в хладилника и помоли да ти предам, че утре ще ти позвъни. Предложих им бира — добави той гузно, — но те отказаха.
— Сигурно са били уморени след цялата тази работа.
— Да. И на мен ми се пие бира на брега.
— Супер. Върви. Аз имам да довърша още нещо и после ще дойда.
Той отвори хладилника и извади бутилка бира.
— Да не тръгнеш да чистиш.
Тя махна с ръка.
— Няма.
— Добре. Оставям Нюман и вземам останалите.
Тя кимна. Не можеше да остане сама, помисли си тя. Дори тук.
Изчака той да излезе, чу го как нареди на Нюман да стои при нея. След това се настани пред плота, отпусна глава, за да остави сълзите си да рукнат.
Само че те не идваха. Беше ги сдържала твърде дълго, осъзна тя.
Беше ги заключила в себе си, а те се бяха събрали на болезнена буца в гърлото и й причиняваха главоболие.
— Добре — въздъхна Фиона и стана.

337
Вместо бира си наля чаша вода. Още по-добре, реши тя. По- полезно е.
Излезе навън, където чакаше верният Нюман.
— Да се поразходим.
Той скочи веднага и се отри в нея.
— Знам, ново място, но е хубаво, нали? Ще ни бъде добре тук.
После ще видим.
Веднага забеляза места, които бяха за цветя, и място, много подходящо за идеални свежи подправки.
Само че не си беше у дома и не можеше да пипа, напомни си тя.
— Въпреки това, тук плаче за няколко цветни петна. Не мога да повярвам, че не се е сетил. И това ми било човек на изкуството! —
спря, когато стигнаха на склона към плажа. — Ами това тук? Направо невероятно.
Извити стълби водеха към тесен плаж, в който с тих плясък се разбиваха вълните. Звездите трепкаха и създаваха усещане за спокойствие. Саймън вървеше по пясъчната ивица в компанията на трите кучета, които душеха пясъка и водата.
Сигурно тези самотни разходки под звездите, където водата и брегът се сливат, са му липсвали. Липсвала му е тишината, тихият мокър шепот на вълните в края на деня, но той се беше откъснал от всичко това, за да бъде с нея.
Каквото и да се случеше между тях, тя нямаше да забрави какво бе сторил за нея.
Наблюдаваше го. Той извади жълти топки за тенис от чантата на колана си. Метна ги една след друга във водата и кучетата се втурнаха след тях.
Щяха да миришат невероятно, помисли си тя, докато ги наблюдаваше как плуват след подскачащите по вълните топки.
В същия момент чу смеха на Саймън над плясъка на вълните,
който се разнесе в тишината и пропъди демоните.
Погледни ги само, помисли си тя. Чудесни са, съвършени!
Моите момчета.
Нюман потръпваше.
— Какво пък толкова. Четири смрадливи кучета е същата работа като три. Върви! Върви да играеш!

338
Той весело се спусна по извитите стъпала и излая доволно.
Саймън хвърли четвъртата топка във въздуха, улови я и я метна във водата. Нюман се втурна след нея.
Фиона също се отправи надолу, за да се присъедини към играта.
В стаята си в мотела, недалече от Сиатъл, Франсис Екъл четеше последното известие от Пери и пиеше вечерната си чаша уиски с лед.
Не му пукаше за тона на писмото, изобщо не му пукаше. Думи като „разочарован“, „контрол“, „целенасоченост“ и „необходимо“
сякаш изскачаха от текста и дразнеха нетърпимо гордостта му, егото му.
Досадни писания, реши той и смачка листа на топка. Скучно,
тъпо и дразнещо. Пери не трябваше да забравя кой е в затвора и кой е на свобода.
Това им беше проблемът на наставниците, а той знаеше много добре, защото преди да еволюира, самият той беше наставник.
Скучно, тъпо и дразнещо.
Само че, дотук.
Сега вече владееше живота и смъртта. Можеше да ги наблюдава,
да им се надсмива. Вдъхваше страх у жертвите си, всяваше ужас,
причиняваше болка, заличаваше надеждата и едва тогава поразяваше.
Виждаше всичко в очите им, наслаждаваше се на страха, болката,
надеждата и отчаянието.
Пери никога досега не беше усещал подобен прилив на мощ и усещания. Ако беше, ако наистина беше вкусил подобно нещо,
нямаше непрекъснато да дудне за предпазливост и контрол — или както той обичаше да се изразява, „чистото убийство“.
Убийството на Анет му достави най-голямо удоволствие. Защо?
Защото чу плющенето на юмруците си, когато се забиваха в плътта й,
когато костите се пукаха. Защото усети всеки удар, също както и тя.
Защото имаше кръв — видя я, подуши я. Имаше възможност да наблюдава как цъфват синините, как се оформя моравото петно по кожата, да се наслаждава на промяната в звука — глух удар,
плющене…
Бяха се опознали, нали така? Отделиха време, споделиха болката и така убийството стана много по-интимно. Превърна се в нещо

339
истинско.
Сега, като се замисли, той осъзна, че работата на Пери е била безкръвна, като в лаборатория, дори безлична. При толкова малко вложена страст едва ли бе изпитвал истинско удоволствие.
Единственият път, когато Пери се беше отклонил и си беше позволил кърваво насилие, не беше успял да се справи. Затова сега живееше в килия.
Затова и неговото собствено израстване и творческият му подход бяха за предпочитане.
Затова се беше преродил в по-висша форма на творец.
Дошло беше времето да прекъсне връзките си с Пери. От него нямаше какво повече да научи, а и нямаше желание да предава на друг знанията си.
Опомни се, стана и вдигна смачканата бележка. Приглади я с ръка и я пъхна в папката при останалите.
Вече беше започнал да описва живота си в книга, която щеше да е неговото откровение, творческият връх на работата му. Беше приел факта, че ще я издадат посмъртно. Примирил се беше, че неизбежният край прави всеки миг от живота по-сладък.
Никакъв затвор. Никога нямаше да се остави да го затворят.
Животът му дотук беше прекаран в самоналожен затвор. Искаше слава. Накрая, когато настъпеше неизбежният край, той щеше да се покрие с лаври.
Засега просто щеше да остане неуловима сянка, която се изплъзва на светлината, безименна, никому неизвестна. Или пък щеше да е познат единствено на избраните от него, които преминават от живота към смъртта и образът му проблясва в очите им.
Вече беше избрал следващата.
Поредната промяна, каза си той. Поредният етап от еволюцията.
Докато я проучваше, докато я преследваше също както вълк преследва заек, щеше да обмисли как да протекат взаимоотношенията им.
Каква изтънчена ирония, която бе сигурен, че ще превърне тръпката в незабравимо преживяване.
Скоро след това щеше да дойде и редът на Фиона.
Той извади вестника, разгърна го и погали лицето й с ръка. С нея щеше да изпълни задължението си към Пери и да изплати напълно дълга си.

340
Тя щеше да е последната носителка на аления шал. Колко подобаващо, реши той. Щеше да е върховното му творческо постижение. Щеше да е неговото кресчендо, последният му поклон пред Пери.
Беше напълно убеден, че на нея ще се наслади най-много. Тя щеше да изпита повече болка и повече страх от досегашните му жертви.
Как само щяха да гракнат хората, когато я вземеше, когато сложеше край на живота й. Нямаше да говорят за нищо друго. Щяха да обсъждат случилото се и да треперят пред мъжа, убил оцелялата след безплодния опит на Пери.
„Номер две“.
Когато прочете името, което му бяха дали, той поклати глава и се изкиска.
Усети прилив на гордост.
Щеше да положи Фиона в плитък гроб, който тя сама щеше да си изкопае. След това вече нямаше да има Номер две. Щеше да се превърне в някой друг, в нещо друго, да открие друг символ, с който да започне следващия етап от работата си.
От една страна, мислеше си той, докато отпиваше нова глътка уиски, Фиона щеше да бъде краят му, но от друга — начало.
Агент Манц затвори телефона и удари с юмрук по бюрото.
— Най-сетне! Май имаме нещо.
Тони откъсна поглед от монитора.
— Какво?
— При проверката на адресите и договорите на затворническия персонал и външните агенции се появи Франсис Екъл, преподавател в
„Колидж Плейс“ — английска литература и творческо писане. На четири пъти е водил часове в затвора през последните две години и половина. След зимната ваканция не се е върнал на работа. Пуснал е оставката си по пощата и е обяснил, че става въпрос за семеен проблем.
— Ти провери ли го?
— Няма семейство, не и истинско. Прехвърлян е при различни приемни семейства откакто е навършил четири. Не е оставил адрес. И

341
домашният, и мобилният му телефон са прекъснати.
— Да намерим още информация. Открий негови колеги, данни за приемните семейства. Криминално досие?
— Абсолютно нищо. Няма роднини, няма съпруга, нито деца —
макар да говореше спокойно, очите й блестяха. — Пери е присъствал и на четирите му лекции в затвора. Проверих кредитните карти на
Екъл. От януари няма движение. Никакви разходи, но не е прекъснал договорите си с банките. Това е всичко.
— Да, това е всичко. Може да е починал.
— Тони, инстинктът ми подсказва, че е той. Виж, знам, че искаш да се свържеш с Бристоу още днес или, утре, но първо трябва да го проверим, да поговорим с хората, които са го познавали лично.
— Добре. Да проверим банковите му сметки, да видим няма ли да излезе нещо. Преподавател по литература. На хонорар. Неженен,
живее сам, на четиридесет и две. Чиновникът, с когото говорих, каза,
че Екъл бил отнесен, изкарвал си часовете напълно безлично и безпроблемно. Нямал близки приятели, а училището било малко.
И очите на Тони заблестяха.
— Започвай да звъниш! Аз ще набележа местата, от които започваме.
Саймън метна брезент върху почти завършения шкаф. Почувства се малко глупаво, но не искаше Фиона да го види, нито да започне да го разпитва. Може би не искаше да се замисля защо го прави за нея веднага след като го е поискала.
Стори му се странно, когато се събуди сутринта и тя не беше до него. Трябваше да поостане в леглото, мислеше си той, докато нанасяше трети пласт лак върху дървената мивка. Но Фиона нямаше как да измени на навиците си — тя беше свикнала да става с първите лъчи на слънцето. Беше някъде наоколо, в къщата.
Банята ухаеше на нея, също както от кухнята се носеше ароматът на кафето, което тя беше направила, преди той да стане.
А най-странното беше, че нямаше нищо против. След първоначалното объркване усети, че наистина няма абсолютно нищо против, макар че щом отвори чекмеджето в кухнята, забеляза, че приборите са подредени по видове.
Огледа се и му се стори, че кухнята е по-чиста, но тъй като не помнеше в какъв вид я е оставил, не беше много сигурен.

342
Приготви се, за да започне работа и откри, че е нахранила кучетата, провела е с тях кратък урок, взела е душ, облякла се е и поливаше сандъчетата с цветя.
Чу, когато запристигаха автомобилите на първите курсисти и излезе на верандата, за да види кой идва.
Нарочно намали музиката, за да я чуе, ако извика, което бе огромна жертва от негова страна. Докато провеждаше сутрешните курсове, тя не го прекъсна нито веднъж.
Дори Джос го беше изоставил.
Не че имаше нещо против, напротив, така бе още по-добре. Не се притесняваше, че по лака ще полепнат кучешки косми, нито че дребосъкът ще разнася пръчки и топки и ще иска внимание.
Беше нарязал повече от достатъчно плоскости, някои вече бяха кантирани, а часовникът в работилницата показваше, че още няма дванадесет на обяд, затова сложи поредната ръка лак на мивката и се полюбува на лъскавината, която подчертаваше нюанса на дървото.
Забеляза движението с крайчеца на окото си и спря, за да я погледне, когато приближи с кучетата.
— Не ги пускай, ако обичаш. Лакът не е изсъхнал. Ще се изтръскат веднъж и навсякъде ще се разхвърчат косми.
— Долу. На място. Искаш ли сандвич или…
Тя спря и остана с отворена уста. Той усети безмерно задоволство, когато видя как Фиона се втренчи в произведението му.
— Господи! Да не би това да е моят пън? Пънът ли е наистина?
— Моят пън.
— Невероятно! — не можа да се сдържи и протегна ръка да го докосне.
Той я перна през ръката.
— Олеле! Добре, извинявай, не е изсъхнал.
Пъхна ръце в задните си джобове, за да не се изкуши да пипне отново и той отново да я плесне. Обиколи мивката и я огледа от всички страни.
— Запазил си корените и сега прилича на омагьосана гора. Кой да предположи, че корените ще придадат на мивката такъв невероятен вид! Ти си знаел. Ами горната част? От какво е горната част?
— От дърво със запазена шарка. Открих го преди месеци.
Просто ми трябваше подходяща долна част.

343
— Цветът е прекрасен. Прилича на опушено стъкло. Невероятно красива е станала, Саймън. Знаех, че ще е интересна, но не съм предполагала, че ще създадеш такава красота.
Той обикновено се притесняваше от хорските хвалби. Странното беше, че докато наблюдаваше възхищението в погледа й, изпитваше огромно задоволство.
— Още не съм я довършил.
— И какво ще я правиш, когато я завършиш?
— Не знам — прииска му се да й я подари. Отиваше й невероятно много. — Може да я продам, може и да я запазя.
— Ще усещаш магията всеки път, когато си миеш ръцете.
Никога вече няма да погледна някой пън по същия начин! — тя се засмя. — Както и да е, имам два часа до първия следобеден курс. Ако си гладен, ще направя сандвичи — той я погледна и се замисли.
— Виж, не желая да ме глезиш, защото ще свикна и ще искам винаги да го правиш.
Тя го погледна.
— Колкото и да е странно, разбрах сложната ти мисъл. Добре,
тогава имам предложение.
— Какво предложение?
— Аз ще те поглезя с един сандвич, а ти ще ми изрежеш няколко летви. Записала съм размерите.
Тя извади лист и му го подаде.
Саймън се намръщи.
— За какво са?
— За мен — усмихна се Фиона.
— Добре. Само че не си записала ширината.
— А, да! Хм. Ами толкова — тя приближи палец и показалец.
— Около половин сантиметър. От какво дърво?
— От каквото и да е. Каквото имаш под ръка.
— Ами лак?
— Господи, това е прекалено сложно. Някакъв безцветен. Не ми трябва нищо специално.
— Добре. Ще ги изрежа, когато приключа.
— Става.
Получи се чудесно, помисли си по-късно Саймън. Той получи сандвич, без да му се налага да го прави, а през остатъка от работния

344
ден повече не се видяха. Независимо от обещанията й, тя беше чистила, макар и ненатрапчиво. Чу, че мете верандата, а когато се сети, че е забравил да напазарува и отвори хладилника, за да си вземе нещо за пиене, блясъкът вътре замалко да го ослепи.
Долови и подозрителното бучене на пералнята.
Добре, значи пак щеше да направи нещо за нея. Например нови съоръжения за тренировки.
Когато излезе навън, забеляза, че крачи из двора, притиснала телефона до ухото си. Нещо става, помисли си той и Саймън тръгна към нея.
— Да, разбира се, добре. Благодаря ви, че ми звъннахте. Да,
честно. Добре. Чао — тя затвори. — Беше агент Тони. Днес щеше да идва, но имали някаква работа. Май са попаднали на следа.
Внимаваше да не издаде нищо, но съм убедена, че имат следа. Беше прекалено сдържан.
— Прекалено ли?
— Правеше се на спокоен — тя прокара длан между гърдите си,
както винаги, когато се опитваше да се успокои.
— Все едно се стараеше да не показва нито въодушевление,
нито интерес — обясни тя. — Може и да си въобразявам, но останах с такова чувство. Не ми каза нищо, защото не искаше да се развълнувам
— тя затвори очи и си пое въздух. — Добре че следобедът ми е запълнен с курсове. Поне няма да се побъркам от мислене.
— Знам, че няма да спреш да мислиш. Ти си си такава —
застана зад нея и подръпна сплетената й на плитка коса. — Да не би да ми переш дрехите, мамче?
— Моите пера — отвърна надменно тя. — Може и да съм сложила някои от твоите, за да не въртя празна пералня.
Той я бодна по рамото.
— Внимавай!
Фиона сви юмруци, но той тръгна отново към работилницата.
— Вече направих радикалните промени. Смених чаршафите.
Саймън поклати глава и продължи напред, сподирян от смеха й.
Тони и партньорката му провериха първо последния известен адрес на Екъл, апартамент в малък триетажен блок, близо до кампуса.

345
Никой не отговори, когато почукаха на номер 202, но от другата страна на коридора някой открехна врата.
— Няма я.
— Нея ли?
— Изнесе се преди две седмици — вратата се отвори по-широко.
— Младо момиче, това бил първият й апартамент под наем. Вие кого търсите?
Двамата агенти се представиха. Едва тогава жената отвори цялата врата.
— ФБР?! — все едно пред нея беше застанал Дядо Коледа.
Беше жена към седемдесетте, с лъскави очи като копчета, зад очила със сребърна рамка.
— Обожавам сериалите за ФБР по телевизията! Всичките съм ги гледала. И сериалите за ченгета. Малката да не би да е загазила? Нищо не мога да кажа за нея. Беше дружелюбна и любезна. Чистичка,
въпреки че се обличаше както повечето млади момичета.
— Искахме да говорим с Франсис Екъл.
— А, той напусна след Коледа. Майка му се била разболяла.
Поне така ми каза. Обзалагам се, че е бил включен в програмата за защита на свидетели. Или пък е сериен убиец. Точно такава муцуна има.
Манц изви вежди.
— Госпожо…
— Хобейкър. Стела Хобейкър.
— Госпожо Хобейкър, може ли да влезем и да поговорим?
— Знам, че беше странен тип — тя размаха пръст. — Влизайте.
Можете да седнете — заяви тя и отиде да спре телевизора. — Не пия кафе, но държа по малко, за да има, когато дойдат децата. Имам и безалкохолни напитки.
— Няма нужда — успокои я Тони. — Казахте, че господин Екъл се е изнесъл след Коледа.
— Точно така. Видях го, когато изнасяше куфарите, посред бял ден, когато в блока няма никого, само аз съм тук. „На екскурзия ли заминавате?“, попитах го аз. А той ми се усмихна както обикновено,
без да ме погледне в очите и рече, че отивал да гледа майка си, защото била паднала и си счупила крака. Толкова години живее тук, а нито веднъж не я е споменавал. Щот почти нищо не казваше. Много беше

346
затворен — добави тя и кимна многозначително. — Такива казват, че били хората, които ще накълцат някого и няма да им мигне окото.
Иначе беше тих и затворен.
— Спомена ли къде живее майка му?
— Каза, когато го попитах, че живеела в Кълъмбъс, Охайо. Я
сега ми кажете — попита тя и отново размаха пръст, — има ли той майка на изток и защо никога досега не е ходил да я вижда, нито пък тя е идвала да види него? — тя докосна с пръст носа си. — Тая работа понамирисва! Размириса се още повече, когато не се върна. Остави си мебелите — поне повечето. Така каза наемодателят, когато най-сетне дойде да почисти. Нямаше много неща, имаше обаче купища книги,
но сигурно ги е продал през интернет.
— Много сте наблюдателна, госпожо Хобейкър.
Тя посрещна забележката на Тони с хитра усмивка.
— Така си е и понеже повечето хора не обръщат внимание на стариците, ми се разминава. През последните месеци влачеше разни колети и купища пощенски пратки, а после се връщаше с празни ръце.
Затова реших, че си е продал книгите. Не че има значение. Обзалагам се, че са му трябвали пари. Не си плати и наема за януари. После говорих с наемодателя и разбрах, че си е напуснал работата и е опразнил банковата си сметка. Взел е всичко, до последното пени —
жената стана сериозна. — Но вие сигурно знаете.
— А имаше ли приятели, идваха ли му гости? — попита Манц.
— Имаше ли си гадже?
Госпожа Хобейкър изсумтя презрително.
— Нито веднъж не съм го видяла с жена, нито пък с мъж. Това е неестествено. Не мога да отрека, че бе много любезен. Говореше като учен човек, но няма да ти каже и дума, ако не го заговориш пръв.
Какво е направил?
— Просто искаме да поговорим с него.
Тя кимна с разбиране.
— Както вие бихте се изразили, „рутинна проверка“, но това означава, че е направил нещо нередно. Караше един малък автомобил,
с пет врати. Един ден просто натовари вътре всичко и замина. И още нещо ще ви кажа, щот съм любопитна и обичам да си вра носа навсякъде, а и с хазяина му си поговорихме. У тях нямаше нито една снимка, никога не получи нито писмо, нито картичка. Очевидно

347
нямаше намерение да се връща, ако питате мен. Изобщо не е заминал,
за да се грижи за майка си с уж счупения крак. Ако имаше майка,
сигурно щеше да я убие, докато спи!
Манц отвори вратата на колата.
— На това му викам прозорлива жена.
— Екъл със сигурност не е убил майка си, докато е спяла,
защото майка му е починала от свръхдоза, когато е бил на осем.
— Зарязала го е, Тони. Ако това не е нашият извършител, да стана танцьорка във Вегас.
— Имаш хубави крака, Ерин, но това няма да промени отношението ми към теб. Да намерим наемодателя, да видим какво ще кажат в колежа, след това отиваме отново в затвора.

348
24.
Някой ден, помисли си Фиона, щеше да е хубаво да изпита чувство, различно от ужас, когато видеше патрулната на Дейви да приближава.
— Сега вече загазихме — пошегува се една от курсистките и се усмихна напрегнато.
— Не се притеснявай, имам връзки. Джейна, виж защо Лотъс обикаля така.
— Надушила е нещо.
— Може би се опитва да разбере какво е новото, което е усетила. Ти също трябва да разбереш. Поработи с нея. Помогни й да се съсредоточи. Наблюдавай опашката й, козината, дишането. Всяка реакция означава нещо, а нейната е различна от кучето на Майк например. Връщам се веднага.
Тя тръгна към Дейви. Сърцето й биеше все по-силно с всяка измината крачка.
— Извинявай, че ти прекъсвам часа. Не нося лоши новини.
Колко време ти остава?
— Петнадесет, може би двадесет минути. Какво…
— Не нося лоши новини — повтори той. — Само че не искам да говоря с теб пред публика. Мога да почакам. Просто не прецених времето.
— Не, ние трябваше да сме приключили, но групата помоли за допълнително издирване на „трупове“ в пресечена местност. Само четирима са, аз разполагах с предостатъчно време, така че… — тя сви рамене.
— Ще те оставя да си довършиш работата. Може ли да погледам?
— Разбира се.
— Фий? — повика я Джейна и вдигна отчаяно ръце. — Тя просто отказва да разбере! Струва ми се напълно объркана и много отегчена. Правили сме го вкъщи. И то успешно.
Съсредоточи се, нареди си Фиона.

349
— Сега не сте си вкъщи. Запомни, че новото място, новата обстановка, предизвикват проблеми.
— Да, така е, помня какво ни каза преди, но ако преминем по- нататък, всяка издирвателна операция ще бъде на ново място.
— Точно така. Затова, колкото повече опит натрупа, толкова по- добре. Всеки път научава нещо ново. Умна е, любопитна е, но днес просто не й върви. Освен това усеща разочарованието и неодобрението ти. Първо се успокой.
За теб важи същото, помисли си Фиона и погледна към мястото,
където беше застанал Дейви и наблюдаваше часа.
— Върни се на мястото, откъдето тя започна да се върти в кръг и да губи интерес. Освежете се, награди я и започнете отново. Ако днес не успява да се справи, тогава я отведи при източника, остави се да го открие и тогава я награди.
Двете бяха добър екип. Само че жената беше нетърпелива и очакваше бързи резултати. Въпреки това влагаше и време, и енергия и,
имаше много силна връзка с кучето си.
В същото време Майк и австралийската му овчарка празнуваха находката си. Кучето доволно прие наградата и похвалите, преди Майк да си сложи пластмасови ръкавици и да измъкне цилиндъра, в който бяха поставени парчета от човешки кости.
Третият курсист беше вирнал нос и опашка, което й подсказа, че в най-скоро време ще открие своя източник.
Един ден, помисли си тя, някой от тях може да се отзове на повикване, да търси в гората, по хълмовете, в полето или по улиците на град и да открие човешки останки. Ако ги откриеше, щеше да помогне на семейството да намери покой, а на полицията — отговори.
Тела… Също както тялото на Анет Келуърт, затрупани с няколко сантиметра пръст, изоставени като счупена играчка, а отговорният за смъртта дебнеше някъде новата си жертва.
Щеше ли да има още една? Дали щеше да е по-наблизо? И дали нямаше да повикат нейния екип да търси тялото? Щеше ли да бъде в състояние да се включи? А екипът би ли взел някое от любимите й кучета, за да търси тяло, което можеше да се окаже нейното?
Да, можеше да се окаже нейното, ако човекът, когото не познаваше, успееше да постигне целта си.

350
— Откри го — извика Джейна и се наведе да прегърне Лотъс. —
Справи се!
— Страхотно!
Новините не били лоши, напомни си тя, докато прибираше пръснатите по време на търсенето пособия. Извади по една кока-кола от хладилника и за двамата.
— Добре — започна тя, — казвай.
— Федералните имат следа. Мислят, че са попаднали на когото трябва.
— Следа ли? — усети как коленете й треперят. Подпря се с една ръка на високия стол край плота, за да не падне. — Каква следа?
— Търсят определен човек, който е имал контакт с Пери в затвора. Лектор на хонорар. Преподавател по литература в Колидж
Плейс.
— Каза, че го търсят.
— Точно така. Напуснал е работа, събрал си е багажа и е заминал по някое време между Коледа и Нова година. Опразнил е банковата си сметка, зарязал е мебелите и е пропуснал да си плати наема. Разправят, че напълно пасвал на профила. Работата е там, че няма абсолютно никаква връзка с Пери почти цяла година. А това е дълго време.
— Той е търпелив. За Пери говоря. Невероятно търпелив е.
— В момента федералните притискат Пери. Опитват се да разберат какво знае. Освен това проверяват въпросния тип. От всичко научено досега става ясно, че е самотник. Няма никакви приятели,
нито пък семейство. Майка му е била наркоманка, така че е бил даден на приемно семейство още преди тя да почине от свръхдоза. По време на смъртта й момчето е било на осем.
— Проблеми с майката — прошепна тя, докато надеждата и страхът се бореха за надмощие. — Също както при Пери.
— Да, това е общото между двамата — Дейви извади факс от джоба си и го разгъна. — Познаваш ли го?
Тя огледа внимателно снимката. Обикновено лице, грижливо поддържана брада, типична за преподавател, и разрошена коса.
— Не. Не го познавам. Наистина не го познавам. Това ли е той?

351
— Него търсят. Не го наричат заподозрян. Много внимават да не употребят прибързано думата. Но са убедени, че това е човекът и сега няма да мирясат, докато не го открият — той потри рамото й с една ръка. — Искам да знаеш, че са захапали яко.
— Как се казва?
— Франсис Екъл. Възрастта, височината, теглото и цветът на косата са написани във факса. Задръж снимката, Фий. Той може да е променил външния си вид. Може да се е обръснал, да си е боядисал косата. Запази я и ако мернеш човек, който дори малко да прилича на въпросния тип, не се колебай, обади се веднага.
— Не се тревожи, ще се обадя.
Лицето на доскоро непознатия убиец вече се бе запечатало в главата й.
— Нали каза, че бил преподавател.
— Да. Досието му е чисто. Имал е тежко детство, но не е създавал абсолютно никакви проблеми — поне няма нищо черно на бяло. Ще поговорят с приемните семейства, със служителите от домовете за изоставени деца. Вече са се задействали, започнали са да разпитват и колеги, и шефове, и съседи. Засега не е изскочило абсолютно нищо, но когато човек задълбае…
— Хората се дресират също като кучетата. Те могат да се научат както на лошо, така и на добро поведение. Всичко зависи от мотивацията и методите.
— Ще го пипнат, Фий — Дейви сложи ръце на раменете й и ги стисна лекичко, когато очите им се срещнаха. — Бъди сигурна, че ще го пипнат.
Дейви си тръгна и тя се втурна в работилницата на Саймън.
Той бе застанал пред струга, музиката гърмеше, а машината жужеше, докато той оглеждаше и оформяше парче светло дърво.
Купа, сети се тя, от онези страхотните, които на пипане бяха като коприна и изглеждаха тънки като хартия.
Остана да го наблюдава как нагласява и обръща купата, как изпипва произведението си.
Той изключи машината.
— Усетих те, че ми дишаш въздуха.

352
— Извинявай. Ти защо нямаш такава? Трябва ти една, два пъти по-голяма, за плота в кухнята, в която да слагаш сезонните плодове.
Той свали протекторите за уши и предпазните очила.
— Това ли дойде да ми кажеш? — Джос пусна кора от дърво в краката му и той сведе поглед. — Виж сега какво ще стане.
— Ще ги заведа да си поиграят преди следващия час. Ето,
Саймън — тя му подаде факса и забеляза как застава нащрек.
— Пипнали ли са го?
Фиона поклати глава.
— Търсят го. Дейви каза, че мислят… Трябва да седна.
— Върви навън, на въздух.
— Не си усещам краката — засмя се нервно тя и се заклатушка навън към верандата пред работилницата.
Няколко секунди по-късно, той й донесе бутилка вода.
— Дай ми да го видя — тикна бутилката в ръцете й и дръпна факса. — Кой е този скапаняк?
— Никой. Средностатистически безличен тип, но не съвсем.
Донесете въже! — четирите кучета престанаха да се блъскат и да просят внимание и хукнаха за въжето. — Няколко минути спокойствие. Дейви дойде, за да ми каже, че ФБР са им казали. Името му е Франсис Екъл.
Той продължи да оглежда снимката, докато я слушаше. Кучетата се върнаха. Хитрият Нюман се оказа победител.
Саймън стисна въжето.
— Вървете да си играете — нареди им Саймън и взе въжето.
— Не проверяват ли хората, преди да ги назначат на работа в затвора?
— Би трябвало — добави тя след малко. — Въпросът е, че в миналото му няма абсолютно нищо съмнително. Досега поне не са открили нещо. Само че той е имал контакт с Пери и е променил поведението си. Драстично. Сигурна съм, че има неща, които не са казали на шерифа, а също и че Дейви знаеше повече, отколкото ми каза. Знам, че е така, защото Тони ми беше обяснил как действат.
— Значи преподава в малък колеж — отбеляза Саймън. — По цял ден оглежда дългокраки колежанки, които изобщо не му обръщат внимание. Въпреки това за един обикновен човечец да се превърне в имитатор на Пери, скокът е огромен.

353
— Не е чак толкова голям, ако е имал такава склонност, но не е знаел как да я впрегне и насочи. А може и да не му е стигала смелост.
Това бе начинът, по който тя тренираше кучетата си. Откриваше потенциала им, хващаше се за потиснатите желания, насочваше ги,
развиваше ги систематично и променяше поведението им.
— Преди спомена колко важна била мотивацията — изтъкна тя.
— Прав беше. Много е възможно Пери да е открил подходящата мотивация, подходящата игра, подходящото удовлетворение, ако щеш.
— Обучил е заместник.
— Екъл е изнасял лекции там четири пъти — добави тя. — Пери се е записал за всичките. Той е хамелеон. За Пери говоря. Умее да се приспособява. Приспособил се е към условията в затвора, научил се е свежда глава, когато се налага. Проявил се е като примерен затворник и отново се превръща в незабележим човечец.
— И вече не му обръщат внимание — Саймън сви рамене. —
Може и така да е.
— Той е невероятно наблюдателен. Нали така е избирал жертвите си, така е успявал да остане незабелязан толкова дълго.
Сигурно е дебнал десетки жени, а след време се е отказвал от тях,
преди да попадне на по-подходящи, на онези, които бе похитил.
Наблюдавал ги е, преценявал е поведението им, личностните им качества.
— Зарязвал ги е, ако се окажели неподходящи за целта му.
— Не само това, ами и внимателно е пресмятал риска. Една може да е твърде пасивна, друга да не е никакво предизвикателство,
трета да е прекалено буйна и да му е трудно да я отвлече — тя прокара ръка между гърдите си. Не можеше да се успокои. — Той знае какво да търси у хората. Затова е убил толкова много жени, пътувал е и е хващал нови. Схващам логиката му. И аз мога да преценя дали някое куче притежава нужните качества и дали куче и водач ще постигнат хармония. Веднага ми става ясно дали животното е подходящо за следотърсач или става единствено за домашен любимец. Потенциалът проличава, когато знаеш къде и какво да търсиш. След като го откриеш, започваш да го моделираш. Пери знае къде и какво да търси.
Може би тя имаше нужда да вярва, че е така, помисли си
Саймън, но пък звучеше убедително.
— Значи според теб Пери е забелязал потенциал у новия.

354
— Възможно е. А може Екъл да е потърсил Пери. Рядко някой би устоял на подобно ласкателство. Убийствата са шедьовърът на
Пери. Ако е било така, ако тези двамата са установили връзка, значи
Пери е знаел откъде да започне да го моделира. Саймън, мисля си, че ако е така, отплатата за обучението съм аз.
Тя погледна снимката.
— Ще ме убие, за да се отплати на Пери, задето го е забелязал,
задето е усетил потенциала му и го е избрал.
Кучето на Пери, реши Саймън, което иска да достави удоволствие на господаря си.
— Пери никога няма да си получи наградата.
— Трябваше първо да дойде при мен. Ето че и двамата допуснаха грешка. Когато номер две започна, аз бях спокойна.
Чувствах се в безопасност и щях да бъда съвсем лесна мишена.
Вместо това той реши да ме остави да живея в страх. Тъпо.
Саймън забеляза как тя се променя, видя как нервността преминава в гняв и желязна самоувереност.
— И преди съм живяла с този страх, но сега съм по-голяма, по- умна и по-силна, отколкото тогава. При положение че не съм толкова уязвима, каквото и да се случи, това е предимство. Освен това имам теб. Имам и тях.
Тя погледна към кучетата, които водеха битка, като дърпаха разръфаното въже.
— Така е. По-голяма си, по-умна и по-силна. Браво. Само че ако той се опита да те пипне с пръст, аз съм този, който ще го размаже —
тя се обърна и го погледна. — Никога не говоря просто за да се намирам на приказки.
— Знам. Така съм по-спокойна, въпреки че понякога поведението ти ме отчайва. Много по-добре се чувствам, когато те чуя да го казваш, и знам, че говориш напълно сериозно. Също така се надявам да не се наложи да изпълниш заканата си. Сега вече знаят как изглежда, знаят и името му. Ще си повтарям, че в най-скоро време ще го пипнат.
Тя въздъхна и за момент отпусна глава на рамото му.
— Трябва да се подготвя за следващата група. Би ли задържал
Джос при теб през следващия час — час и нещо?
— И защо?

355
— Не е нито толкова зрял, нито толкова спокоен като моите момчета, а ще имам урок с агресивен ротвайлер.
— Агресивен ротвайлер, значи? Къде ти е бронята?
— Имахме вече няколко урока и животното напредна доста. В
подобни случаи обикновено аз ходя в дома на кучето, но при сегашните обстоятелства помолих клиента да доведе Хълк.
— Хълк
[1]
ли каза? Точното име. Носиш ли си пистолета?
— Престани. Това ми е работата — напомни му тя.
— Ако те ухапе, много ще се ядосам. Чакай малко.
Той стана и влезе вътре. Фиона прецени, че ако продължат разговора в посоката, в която бяха поели, той със сигурност щеше да се ядоса. Рядко се случваше някое животно да я захапе, но все пак се беше случвало.
Той донесе една кутия.
— Летвичките, които поиска.
— Супер. Благодаря.
Завърши часа без драскотина и реши през следващия един час да поработи в кухнята. Тъй като разполагаше с време, можеше да се възползва и от така наречения домашен фитнес на Саймън, след като приключеше с онова, което бе намислила.
Кучетата не бяха единствените, които се нуждаеха от обучение.
Доволна от първата замислена задача, тя изпразни един от кухненските шкафове, изтърка го и като следваше предварително направеното разпределение, пъхна в първото чекмедже разграничителните летвички. Пасваха чудесно.
Почти бе готова с третото чекмедже, когато телефонът звънна.
Тъй като бе ангажирана с подреждането на шпатулите, лъжиците,
вилиците и ножовете за сервиране на определените им места, тя посегна към слушалката, без да мисли.
— Ало?
— О, извинете, изглежда съм набрал грешно… Търся Саймън.
— Тук е, но в момента е в работилницата. Да го повикам ли?
— Не, няма нужда. Сигурно музиката гърми и машината бръмчи. Затова не отговаря на мобилния. С кого разговарям?
— С Фиона. А вие коя сте?

356
— Джули, Джули Дойл. Аз съм майката на Саймън.
— Здравейте, госпожо Дойл — Фиона се намръщи и затвори чекмеджето. — Знам, че Саймън ще иска да говори с вас. Ще ми отнеме не повече от минутка да…
— Предпочитам да поговоря с теб, ако ти си същата Фиона, за която Саймън ми разказа.
— Той… Наистина ли?
— Той може й да не говори много, но аз с годините съм се научила как да изтръгвам истината от него. Треньорка на кучета, а?
— Да.
— Как се справя кутрето?
— Джос е страхотен. А Саймън е влюбен в животното. Двамата са чудесен екип.
— Занимаваш се и със спасителни операции. Саймън спомена пред брат си, че си искала да обучиш кучето за спасител.
— Споменал е пред брат си ли?
— А, непрекъснато си пишем имейли цялото семейство. Но поне по веднъж в седмицата ми се иска да го чувам по телефона. Така по-лесно мога да науча нещо, освен това се опитвам да го убедя да си дойде за малко вкъщи.
— Трябва — Фиона усети как я бодва чувство на вина. — На всяка цена.
— Да, сигурно ще си дойде, когато всичко се нормализира.
Знам, че имаш трудности. Как се справяш?
— Госпожо Дойл…
— Казвай ми Джули. Права си, как да обсъждаш подобно нещо с напълно непозната. Просто ми кажи дали си се пренесла при Саймън.
— Да. Той е… той е изключителен. Много е великодушен,
подкрепя ме, проявява разбиране, търпелив е.
— Май ще се окаже, че съм сбъркала номера.
Фиона се разсмя и се облегна на плота.
— Говори често за теб. Явно много те обича.
С нея се разговаряше лесно. Вече успокоена, Фиона отвори отново чекмеджето и започна да подрежда, докато двете с Джули
Дойл се опознаваха.
Вратата се отвори и тя се озърна през рамо.

357
— А, ето го и Саймън, така че ще ти го дам. Много ми беше приятно.
— Значи в най-скоро време ще си поприказваме отново.
— Майка ти — изрече само с устни Фиона и му подаде слушалката.
— Здрасти.
Той погледна отвореното чекмедже и поклати глава.
— Вече си поговорих с прекрасната Фиона. На теб почти няма какво да ти кажа.
— Защо не ми звънна на мобилния? На някои от нас им се налага да работят, за да има какво да ядат.
— Звънях ти на мобилния.
— Е, да, работех — той отвори хладилника и извади кутийка кока-кола. — Всичко наред ли е?
— Всичко е наред. Саймън, ти живееш с жена!
— Нали не се каниш да пратиш свещеник?
Тя се разсмя гръмогласно.
— Напротив, много се радвам, че си предприел тази крачка.
— Заради онази работа е.
— Тя мисли, че си чудесен, великодушен, че я подкрепяш и си много търпелив — Джули замълча за секунда. — Да, и аз останах без думи. Да ти кажа ли какво става според мен, Саймън, доколкото мога да преценя с майчинското си шесто чувство?
— Какво?
— Някои от острите ти ръбове започват да се заглеждат.
— Разправия ли си просиш, Джули Лин?
— Щом си я прося, ще я получа. Много ни бива в кавгите, нали?
Развеселеният Саймън отпи глътка кока-кола.
— Така си е.
— Харесва ми тонът ти, когато говориш за нея. Повече няма какво да кажа. Поне засега.
— Добре.
— Следващия път, когато се видим, ще ти кажа каквото имам да ти казвам. Саймън, ще направиш ли нещо за мен?
— Казвай.
— Бъди внимателен. Ти си моето второ синче. Грижи се за твоята Фиона, но бъди много внимателен.

358
— Става. Не се тревожи, мамо, моля те.
— Да молиш една майка за подобно нещо е напълно безсмислено. Трябва да вървя. Имам си по-важни неща за вършене,
отколкото да си говоря с теб.
— Аз също.
— Открай време беше трудно дете. Обичам те.
— И аз те обичам. Поздрави татко. Чао — той затвори и отпи нова глътка кока-кола. — Значи подреждаш чекмеджетата в кухнята ми.
— Да. Ако решиш, можеш да ги обърнеш наопаки, когато ти се прииска. Но като върша нещо такова, не мисля за други неща. Освен това си ми направил чудесни летвички.
— Аха.
— Много ми беше приятно да си говоря с майка ти. Беше ми приятно и да слушам гласа ти, докато ти говореше с нея. Ставаш различен.
Той се намръщи и остави кока-колата.
— Какво е това?
— Кое?
— Нищо. Няма значение. Обърни се.
— Защо.
— Искам да видя дали ротвайлерът не те е захапал за задника.
— Не ме е хапал нито по задника, нито другаде.
— По-късно ще проверя — той отвори едно от чекмеджетата. —
Господи, Фиона, подредила си ги като хирургически инструменти.
— Много се срамувам.
— Държа да подчертая, че нито един от нас двамата не готви,
така че би ли ми обяснила какъв е смисълът чекмеджетата в кухнята да са с прегради и да са така прецизно подредени?
— За да можеш да откриваш разни неща, когато ти потрябват. Но какъв е смисълът да държиш всички тези джунджурии, след като не готвиш?
— Изобщо нямаше да имам подобни боклуци, ако мама не…
Както и да е, няма значение.
— Мога да нахвърлям отново всичко в безпорядък, ако така ще се почувстваш по-добре.
— Мисля по въпроса.

359
Тя се усмихна.
— Ще оправя и шкафовете. Приеми го като мое хоби.
— Това не означава, че ще прибирам нещата на местата, на които си ги сложила.
— Ето, виждаш ли колко добре се разбираме?
— Лисица си ти! И не си въобразявай, че не съм го разбрал.
Израснал съм покрай друга една лисица.
— Забелязах.
— Тъкмо това е проблемът. Хем не си като нея, хем си същата.
— Ти май всъщност не злословиш, защото съм ти подредила чекмеджетата в кухнята, а защото се питаш дали това не е прелюдия към опитите ми да организирам живота ти.
— Както кажеш.
— И в духа на разговора държа да те предупредя, че ще се опитам, поне в някои отношения, да направя точно това. Мисля си, че знам кога е подходящият момент да се оттегля, да се предам или да се приспособя, но това не означава, че няма да те дразня със слабостта си всичко да е подредено. Същевременно — вдигна тя пръст, за да не му даде възможност да я прекъсне — съм убедена, че някаква част от творческата ти енергия идва от хаоса около теб. Не го разбирам, но го приемам. Това не означава, че безпорядъкът, който оставяш около себе си, не ме дразни до полуда.
Той усети, че го е поставила на мястото му.
— Направи доста смислено изложение.
— Освен това трябва да ти кажа още нещо. Раздразнението,
което изпитвам понякога, ме разсейва. След това просто избледнява и го забравям. Независимо от обстоятелствата лошото ми настроение в подобни случаи не трае дълго. Сега обаче е различно. Имам много по- важни неща, за които да се притеснявам, от това дали си сложил тирбушона на мястото му, или си изритал мръсните си чорапи под леглото.
— Безспорно.
— Знам. Просто искам да изясним всичко. Може ли да ти ползвам нещата?
— Не е нужно да питаш — той тикна ръце в джобовете си и изсумтя. — Не ми задавай повече подобни въпроси.

360
— Все още не съм разбрала къде си поставил границите,
Саймън, затова питам… — тя затвори чекмеджето, което той беше оставил отворено. — Ако не питам, ще ги прекрача — пристъпи към него и притисна лицето му между дланите си. — Нямам нищо против да попитам и ще приема спокойно отговор „не“.
Фиона излезе. Той остана загледан след нея, все още с ръце в джобовете, смръщил вежди.
[1]
Герой от комикс, по-късно и филм, в който учен експериментатор се превръща в зеленото чудовище Хълк. — Б.пр.
↑

361
25.
Не можеше да разбере дали са скарани. Дори не разбираше кога е нацупена и това го влудяваше. Същевременно го очароваше.
Ако знаеше, че е вкисната и готова за разправия, щеше да се подготви, да се спусне пръв в атака или да затвори очи примирено.
Само че несигурността го вадеше от равновесие.
— Тя това иска, нали? — обикаляше навън с кучетата и си говореше сам. — Мисля по въпроса, мисля за нея и не знам какво да правя. Хлъзгава е като змиорка.
Стоеше намръщен зад къщата и се чудеше какво да направи.
Веднага забеляза прозорците, които Фиона беше измила. Все още не се беше справила с всичките, но щеше да стигне и до тях. Да, със сигурност щеше да ги измие. Откъде, по дяволите, намираше време?
Да не би да ставаше посред нощ, готова да вземе противния препарат за прозорци и да започне да чисти?
Сега, когато слънцето блестеше по чистите стъкла, той не можеше да пренебрегне избелялата боя по рамките на прозорците. Но кога да намери време да боядиса тъпите прозорци? Нали ако боядисаше тях, трябваше да боядиса и вратите?
Щом боядисаше вратите, трябваше да боядиса и верандите,
защото изглеждаха ужасно.
— Всичко си беше съвсем наред, преди тя да се захване с миенето, а аз рано или късно щях да свърша с тази работа. Качвай се.
Щом чу командата, Джос доволно се заизкачва по стълбата и тръгна надолу, когато стопанинът му даде знак с ръка. Саймън даде вкусна хапка на кучето, след това повтори упражнението два пъти,
преди да се преместят на дървената люлка.
Другите кучета са качваха, провираха през тунела, скачаха и криволичеха като използваха съоръженията за тренировка с удоволствие, също като деца, озовали се на площадка за игра в парка.
Саймън вдигна очи, когато Богарт излая. Минаваше по дъска, не по-широка от греда в спортен салон.

362
— Фукльо. Знаем, че го можеш — Саймън повали Джос по главата. — Върви да му покажеш, че и ти можеш. Да не би да си някой смотаняк? — заведе кучето до гредата и я огледа. — Не е много висока. Ще се справиш. — Саймън потупа гредата. — Качвай се!
Джос запристъпва от крак на крак и приседна. Погледна гредата,
след това и Саймън, сякаш искаше да каже „Какво пък толкова?“.
— Не ме засрамвай пред другите момчета. Знам, че можеш!
Хайде, хоп горе!
Джос наклони глава и наостри уши, когато Саймън извади бисквитка и я остави на гредата.
— Искаш ли я? Вземи си я сам. Хайде, хоп!
Джос скочи, лапна бисквитката и почти тупна от другата страна.
— Точно това му бях казал да направи — Саймън погледна студено другите кучета, след това се наведе над Джос. — Това ще бъде и твоята версия. Хайде да пробваме отново.
Отне няколко опита, дори се наложи той също да демонстрира
— добре че никой не гледаше, — докато Джос най-сетне успее да се задържи.
— Браво, получаваш шестичка! Сега върви напред. Хайде, върви напред — той извади ново лакомство и го задържа далече от муцуната на мъника, като го отдръпваше непрекъснато, докато Джос не достигна другия край на гредата. — Браво, момче! Ти си истинско цирково куче.
Развълнуван и весел от постижението на животното, той почеса
Джос.
— Хайде да пробваме отново. Ако използваме десетобалната система, засега получаваш осем цяло и пет. Само че нашата цел е кръгла десетка.
Поработиха още над това умение, докато го усъвършенстваха,
преди да започнат неравно състезание по борба, в което силите бяха четири към едно.
— Тя не е единствената, която умее да тренира кучета. Видя ли как се справихме, видя ли само… Мама му стара.
Опомни се и скочи на крака. Той играеше с кучета, работеше с кучета. Разнасяше в джобовете си кучешки бисквити толкова често,
колкото губеше дребните си пари и джобното си ножче. В какъв ли цвят да боядиса прозорците и верандите?

363
Сам беше изработил летвичките на шкафовете си в кухнята, така че нямаше на кого да се сърди.
— Ама че шантава работа.
Тръгна към къщата. Граници ли? Не била знаела къде са границите. Е, сега щеше да разбере.
Нямаше да позволи да го подмятат и манипулират, нито пък да го дресират и превръщат в нещо, което не искаше да бъде.
Ще види тя кое е черно и кое бяло!
Чу тежкото й дишане, когато изтрополи по стълбите. Господи,
помисли си той, може пък тренировката да я е изтощила и да не й достигне дъх да спори с него.
Щом се озова пред вратата занемя.
Не забеляза чистия под и прозорците, нито липсата на потната риза, която беше захвърлил на пода, докато местеше разни неща вчера.
А и как да забележи каквото и да било, след като в момента виждаше единствено нея.
Тя правеше някакви хватки от непознато на него източно бойно изкуство, сякаш се канеше да пребие някого. Това го поуспокои.
По лицето й се стичаха струйки пот, потникът й също бе мокър.
Дългите й стройни крака, подчертани от тесни черни панталонки,
ритаха и се извиваха, а жилавите й мускули изпъкваха.
Още малко и щеше да хапне някоя муха от удивление, помисли си той, докато тя, застанала на един крак, риташе, а след това се отпускаше на другия и пак риташе.
Изглежда бе издал някакъв звук, защото тя се завъртя и зае стойка като за бой — очите й бяха студени и безжалостни. Щом го видя, Фиона се отпусна и се разсмя.
— Не видях, че си влязъл — тя си пое въздух. — Уплаши ме.
Не изглеждаше уплашена, помисли си той.
— Какво беше това? Таекуондо ли?
Тя поклати глава и отпи глътка вода от бутилката на една от пейките.
— Почти изцяло тай чи.
— Виждал съм хората да правят тай чи. Със забавени движения.
— Плавните движения показват контрол, практика и добра форма — тя извиси пръст. — Тук най-важното е да насочиш енергията си.

364
— Но преди минута ти изпълняваше нещо съвсем различно.
— Има основателна причина много от движенията да са с красиви имена от природата като например „поривът на вълната“.
Тя му показа съвсем бавно, после изпълни същото движение плавно, грациозно разпери ръце, насочи длани към него, след това ги изтегли назад, с вдигнати нагоре ръце.
— Ако обаче ускоря движението и го използвам при самоотбрана, ще стане така…
Тя го блъсна назад и Саймън изгуби равновесие, а след това го изтегли напред и той полетя в обратната посока.
— Видя ли?
— Беше неочаквано.
Тя се ухили, разтвори крака, присви колене и му даде знак.
— Добре, разбирам, че си гледала „Матрицата“ — подхвърли той и тя се разсмя.
— Ти си по-силен от мен, по-едър, по-висок, имаш по-дълги ръце и крака. Може дори да си по-бърз, но това все още не сме го проверили. Ако трябва да се защитавам, трябва да насоча силите си и да използвам твоите. Преди тренирах всеки ден, бях като обсебена.
Тай чи, пауър йога, бокс…
Той наостри уши.
— Бокс ли каза?
— Да — тя вдигна юмруци. — Какво ще кажеш за два рунда?
— Може би по-късно.
— Занимавах се и с кикбокс, боди пъмп, пилатес и каквото друго можеш да се сетиш. Така се чувствах във форма и в безопасност.
След това се отпуснах, уменията ми закърняха. Престанах да се юркам, докато… ти знаеш.
— Не приличаш на човек изгубил форма.
— Мускулите ми са се отпуснали. Ще си върна уменията. А сега имам и мотив.
— Покажи ми. Не, чакай. Не дойдох за това. Ти пак направи същия номер.
— Кой номер?
— Разсея ме. Потна, със сексапилно тяло. Не ти трябва Тай чи,
за да изкараш един мъж от равновесие.

365
— Виж ти — размърда тя рамене. — Сега вече се чувствам всемогъща.
— Става въпрос за това — посочи той.
— За прозорците ли?
— За прозорците. Защо си измила прозорците?
— Защото обичам чисти прозорци. Обичам да поглеждам навън и ми става по-приятно, когато не ми се налага да се взирам през един пръст мръсотия.
— Това е само част от проблема.
— А каква е другата част?
— Другата е, че така забелязвам останалите, които са още мръсни, и се чувствам гузен. Също така се вижда и че дървенията има нужда от боядисване.
Тя посегна отново към бутилката и отвъртя капачката.
— Май препаратът за прозорци и парцалът станаха прекалено подозрителни.
— И още нещо — той бръкна в джоба й извади шепа кучешки хапки.
— Благодаря, но се опитвам да ги спра.
— Много смешно. Всеки ден тъпча в джобовете си от противните гадости. Дори не се замислям вече, просто ги слагам.
Прекарах цял половин час, може би повече, да се занимавам с кучетата.
Тя търпеливо отпи глътка вода.
— И всичко това, защото съм измила един прозорец ли?
— Не, но пак стигаме до същото. Къщата мирише на лимон, а следващия път, когато изляза, сигурно ще се замисля дали пак да не ти купя цветя от селото.
— О, Саймън!
— Млъкни. И няма значение, че трябва да се притесняваме за по-големи неща, тъй като основните са си основни. Така че…
Той пристъпи към прозореца и лепна длан на чистото стъкло.
— Остави го така — нареди той и посочи размазания отпечатък,
който беше оставил.
— Добре. Но защо?
— Не знам защо. Не мога да обясня, но ако искам да го няма,
сам ще го избърша. Ти не го пипай.

366
Така, помисли си той. Сега вече се разбраха.
Тя се разсмя с пълно гърло. Преви се на две и подпря длани на бедрата си.
— Слушай, може да ти се стори глупаво, но…
Все още превита, тя му даде знак с ръка да излезе.
— Не много, но достатъчно. Господи! Скапвам се от работа, за да се поддържам силна и да мога да се справя с всичко, което предстои, за да не се налага да се крия под леглото и да треперя, а ти постигаш същото за някакви си пет минути.
— Какви ги приказваш?
— Караш ме да се чувствам силна, способна, дори уникална,
защото ме възприемаш по този начин. Не те въртя на пръста си,
Саймън, дори не ми е минавало през ум. Истината е, че изобщо нямам желание да правя подобно нещо. Но тъй като има една малка частица от теб, която знам, че се тревожи, бих могла, напълно безпроблемно да приема онова, което предстои. Абсолютно всичко. Чувствам се силна, сексапилна, способна и уникална — тя напрегна левия си бицепс. — Опияняващо, направо невероятно!
— Браво, чудесно.
— А, да, и още нещо. Не беше нужно да правиш тази глупост, за да се докажеш — тя посочи прозореца. — Фактът, че се чувстваш глупаво, задето си се заиграл с кучетата, просто ме трогва.
— Господи.
— Не просто ме трогва, ами ме очарова. И така, аз съм трогната,
очарована, силна, сексапилна и способна. И всичко това ти ми го поднесе накуп. Никой досега не ме е карал да се чувствам по този начин. Абсолютно никой. Тъкмо затова — тя посочи отново прозореца и се засмя, докато той я гледаше напълно объркан, — нищо че беше тъпо и необмислено, съм влюбена в теб. Саймън — пристъпи и го прегърна през врата, — доставяш ми страхотен кеф! — тя притисна устни към неговите, звучно и доволно. — Отпечатъкът от дланта ти задължително остава. Всъщност мисля да нарисувам сърце около него.
А сега искаш ли да ти покажа някои основни движения, преди да се пъхна под душа, след което ще си налея чаша вино? Освен ако не искаш преди това да ми покрещиш за нещо.
— Престани — измърмори той, стисна ръката й и я дръпна.
— С кое? Да не би да си решил да ме изхвърлиш от къщата?

367
— Не ме изкушавай да го направя. Водя те в леглото. Трябва да получа поне някакво удовлетворение от цялата тази работа.
— Господи, какво очарователно предложение, но аз наистина трябва да се изкъпя, преди да…
— Искам те потна — той използва момента, дръпна я и я стовари на леглото. — Ще ти покажа аз едни движения.
— Сигурна бях — тя се опита да се надигне. — Ами ако не съм в настроение? — Фиона притаи дъх, когато той изтегли мокрия потник през главата й и го захвърли настрани. — Ами ако…
— Ще приказваш по-късно — той обхвана гърдите й и потри зърната им с мазолестите си пръсти. — Оправила си леглото.
— Ами, да.
— И каква беше ползата?
Фиона потрепери и той я положи по гръб.
— Имаш намерение да ми покажеш къде допускам грешка, така ли?
— Точно така, дяволите да го вземат! — той хвана ластика на късите й панталонки и ги дръпна силно надолу.
Тя се усмихна и прокара пръст от ключицата до корема му, а след това измина отново същия път обратно.
— Ами започвай да ми показваш.
Той се съблече, като не я изпускаше от поглед. Тя също.
— Просто те искам гола — заяви той и са надвеси над нея. —
Знам какво да правя с теб, само когато си гола.
— Харесва ми онова, което правиш с мен, когато съм гола.
— Значи и това ще ти хареса.
Той притисна потръпващите й устни със своите в гореща целувка. Усети как диво блъска сърцето й, обходи влажната й от пот кожа с ръце и отпусна тяло върху нейното.
Тя беше силна и способна. Тъкмо това я правеше неустоима, но в този момент той искаше да я усети слаба и безпомощна. Искаше да е негова, единствено и само негова.
Използва езика и пръстите си и усети как цялото и тяло трепне от удоволствие.
След това я захапа лекичко, за да усети как препуска пулсът й.
Устните му притиснаха нейните и тя вдигна ръце към лицето му по начина, който знаеше, че го размеква, след това зарови пръсти в

368
косата му.
Задъха се, когато прокара пръст по вътрешната страна на бедрото й и се върна бавно, за да я погали и да усети топлината и влагата й.
Извика името му и изви бедра, но той се отдръпна.
Тялото й тръпнеше, издигаше се към божественото освобождение, ала то секна за миг. Дори след като го повика отново по име, той я погали и я накара отново да се гърчи. Устните му започнаха мъчителен поход по гърдите й.
Издигаше я и я водеше към върха, след това се отдръпваше и я оставяше объркана и несигурна.
— Желая те, Саймън. Моля те!
Продължи да си играе с нея, докато тихите й викове преминаха в стонове и ръцете й замачкаха кувертюрата, която бе изпънала сутринта.
Навлезе в нея с един силен и бърз тласък, който бе истински шок за тялото й. Оргазмът я разтърси цялата, тя го чу, усети го и въздъхна в мига на освобождение. Тялото й продължаваше да потръпва, да се извива под неговото, а тя да забива нокти гърба му,
докато ръцете й не се отпуснаха безпомощно на леглото.
Той я вдигна и главата й се отпусна на рамото му.
— Обгърни ме с крака.
— Аз…
— Искам да те усетя — той леко хапеше шията и раменете й. —
Само за това мисля! Обгърни ме с крака.
Тя се подчини и отново се гмурна в бурята, която я поде, докато не усети, че се изгубва. Имаше чувството, че както бе останала без сили, можеше да лежи така до сутринта.
Изглежда, се беше унесла, тъй като онова, което видя след време,
бяха четири космати муцуни, притиснати към вратата на терасата.
Гърдите на Саймън се надигаха спускаха равномерно, но пръстите му продължаваха да си играят с косата й, да пълзят през нея, да я въртят на спирални и да я подръпват. Тя се усмихна.
— Кучетата искат да влязат — прошепна.
— Може и да искат, но ще трябва да почакат.
— Ще ги пусна — но не помръдна. — Умирам от глад. Сигурно тренировка във фитнеса, последвана от тренировка в леглото, изостря

369
апетита.
Тя се сгуши до него. Само още минута, каза си. След малко щеше да пусне вътре кучетата с тъжните очи, да се изкъпе и двамата да решат какво да похапнат за вечеря.
Протегна се и погледът й попадна на часовника до леглото.
— Какво? Този часовник верен ли е?
— Не знам и не ми пука.
— Ама… Да не би да съм заспала? Цял час ли съм спала? Било е нещо като следобеден сън.
— Фий, това си беше истински следобеден сън.
— Но аз никога не спя следобед!
— Добре дошла в моя свят.
— Господи! — тя се надигна и прокара пръсти през косата си.
Тъй като най-близката дреха беше една тениска, тя я дръпна и я облече набързо.
Колко жалко, че покриваше дупето й, отбеляза той.
Фиона отвори вратата и кучетата връхлетяха вътре.
— Извинявайте, момчета. Вървете да се оплачете на Саймън. Аз трябва да се изкъпя.
Тя хукна към банята. Четирите кучета се подредиха край леглото, размахали опашки, зяпнали втренчено, само носовете им потръпваха.
— Да, така. Точно така. Правих секс с нея. И то много секс. Вас какво ви интересува? Само един от вас има топки, но тъй като всички ми пилят да му ги клъцна, скоро и той няма да има.
Разпозна блясъка в очите на Джос.
— Дори не си въобразявай, че ще ти позволя да се качиш на леглото — предупреди го Саймън и за всеки случай покри с длан собствените си топки. — Защо не ми донесете една бира? Поне веднъж направете нещо полезно.
Но тъй, като нито едно от тях явно нямаше желание да го послуша, той стана и отиде да си вземе сам.
Когато слезе долу, реши, че предпочита вино. Спомни си, че и тя беше споменала, че й се пие вино. Наля в две чаши и отпи, а след това надникна в хладилника.
Щяха да умрат от глад, реши той, ако единият не отидеше да напазарува. Бръкна във фризера и реши, че все пак някое от нейните

370
замразени ястия е по-добре от гладна смърт.
Взе чашата й с вино и последван от кучетата тръгва нагоре по стълбите.
Нюман изджавка тихо секунда преди той да види жената на предната веранда.
Тя му се усмихна чаровно през мрежестата врата.
— Здравейте!
Първата мисъл на Саймън беше, че има късмет, че си е обул боксерките.
— Мога ли да ви помогна?
— Надявам се. Много ми се иска да поговорим за няколко минути. Аз съм Кейти Стар от „Ю Ес Рипортър“. Това не е ли автомобилът на Фиона Бристоу и нейните кучета?
Много докарана фръцла, помисли си той.
— Веднага ще ви кажа какво ще направя за вас. Ще ви кажа да се врътнете и тутакси да се качите в колата си. Хайде, махайте се и не се мяркайте повече тук!
— Господин Дойл, аз просто си върша работата и се старая да го правя колкото е възможно по-точно и прецизно. Информацията ми е,
че следствието е открило следи. Казаха ми, че сега госпожица Бристоу живее при вас и се надявах да науча мнението й за работата на следователите. Искрено се възхищавам на работата ви — добави тя. —
Много бих искала някой ден да напиша статия и за вас. Откога имате връзка с госпожица Бристоу?
Саймън хлопна вратата в лицето й и заключи. Реши да й даде три минути да се разкара от имота му, след което щеше да позвъни на шерифа и с огромно удоволствие да повдигне обвинение за неразрешено нахлуване в чужда собственост.
Качи се на горния етаж и завари Фиона със заливана назад мокра коса да седи на леглото.
— Видях я през прозореца, така че няма нужда да се чудиш дали да ми кажеш или не.
— Няма — той й подаде чашата вино.
— Съжалявам, че се е домъкнала и че те е подхванала и теб, но вината не е моя.
— Не е твоя. Тя каза, че знаела за новите следи. Не знам дали просто опипваше почвата или има някой, който й пуска информация.

371
Фиона изруга приглушено.
— Най-добре да кажем на агент Тони. Просто за всеки случай.
Ти какво й каза?
— Да се маха и тъй като тя не помръдна, просто затворих и заключих вратата.
— Значи си по-умен от мен.
— Мислех да й кажа нещо, но после реших да й тегля една майна на тази идиотка. Това беше всичко. Ако ще увисваш нос, да знаеш, че страшно ще се вкисна.
— Няма да увисвам нос. Просто събирам сили, за да звънна на
ФБР и в офиса на шерифа и да съобщя за нахалството й. Сега вече ще поискам ограничителна заповед, просто за да се позабавлявам.
Той протегна ръка и я погали по косата.
— Това настроение ми харесва повече.
— И на мен. Хайде да решим какво ще вечеряме.
— Да пъхнем някоя замразена манджа в микровълновата не е никакво решение.
— Мислех си за пържолите в хладилника.
— Пържоли ли имаме? — настроението му веднага се подобри.
— Имали сме пържоли?
Тя се усмихна и стана.
— И още как!
— Добре, а откъде са се взели въпросните пържоли? Да не би да си скрила някъде някое вълшебно теле?
— Не, но имам вълшебна мащеха, която прави доставки.
Помолих Силвия да ни донесе две пържоли, картофи и кламери.
Достави ги днес заедно с пресни зеленчуци и плодове, защото мисли за всичко. Затова имаме кажи-речи всичко в хладилника.
Той прецени, че няма никакъв смисъл да й казва, че вече е ровил в хладилника и не е останал с такова впечатление. Сигурно страдаше от заболяването, което майка му не спираше да му навира в очите —
мъжка хладилна слепота.
— Ти се обади по телефона, а аз ще запаля грила.
— Добре. Нали знаеш, че си по долни гащи?
— Ще си обуя панталоните. Само че ако ще ядем зеленчуци,
тогава ти ще се занимаваш с тях. Аз отговарям за пържолите.
— Става, ще се обадя от долния етаж.

372
Когато тя слезе долу, той обу грижливо сгънатите си работни панталони, оставени на леглото.
Преди да слезе се отби в малкия си фитнес.
Добре, също както и в останалата част от къщата, и тук миришеше на лимонов препарат. Важното беше, че дланта му още стоеше на прозореца.
На това му се казваше странен компромис.
Заслиза по стълбите, изруга, върна се и отвори едно от чекмеджетата. Извади си чиста тениска и я облече.
Тя сигурно вече беше извадила пържолите, реши той.
Пържоли, чиста тениска. Това пък беше поредният компромис от негова страна.

373
26.
Тони наблюдаваше Пери на монитора. Беше седнал пред металната маса, окован, със затворени очи, на физиономията му трептеше усмивка сякаш слушаше приятна музика. Лицето му беше бледо от престоя в затвора, подпухнало след седемте години прекарани тук. Изглеждаше вглъбен. Бръчките се бяха очертали като скоби от двете стражи на устата му, а около очите имаше истинска паяжина, но те единствено му придаваха вид на безобиден човечец,
който използва намалението за пенсионери в местния ресторант.
Наистина приличаше на добродушен чичко, на тих и скромен съсед, който отглеждаше рози и не пропускаше да окоси ливадата. От тези, които бяха толкова обикновени, че хората ги подминаваха по улиците, без да ги погледнат втори път или да проявят интерес към скромната им особа.
— Използва я по същия начин, по който Бънди е използвал чара си и фалшивия гипс на ръката — измърмори Тони.
— Кое?
— Тази маска, която сякаш казва: „Аз съм просто добродушен дядка“. Все още се ползва от нея.
— Може. Но разговаря с нас без адвоката си, а това е поредният му номер — Манц поклати глава. — Какво ли е намислил? Какво ли му минава през главата? Никой не го познава по-добре от теб, Тони.
— Да, никой не го познава.
Докато наблюдаваше изражението на Пери, непрекъснато си мислеше, че престъпникът знае, че го наблюдават.
— Много го бива да ти внушава това или онова, да казва точно каквото искаш да чуеш. Просто не можеш да достигнеш до същността на този човек. Всеки, до който се докосне по някакъв начин, му е полза. Нали си чела досието, Ерин? Знаеш, че единствено благодарение на лошия му късмет и героизма на кучето успяхме да го хванем.
— Ти просто нямаш никаква вяра в екипа и в себе си. Щяхте да го пипнете.

374
— Той се измъкваше успешно цяла година, и то след като вече знаехме как изглежда и как се казва. Фиона ни го поднесе на тепсия, а ни отне месеци и убийството на полицай, преди да го хванем. Това той никога нямаше да си прости напълно. Погледни го — добави
Тони. — Подпухнал мъж, минал средната възраст, окован, затворен,
въпреки това продължава да намира начини. Открил е Екъл и му е подпалил фитила.
— Ти май не спиш достатъчно.
— Обзалагам се обаче, че мръсникът спи като бебе. Всяка нощ по лицето му се разлива същата самодоволна усмивка както сега. Той си има план. Той винаги има план и цел във всичко, което върши. Не му трябва адвокат, за да говори с нас, защото ще ни каже единствено онова, което е решил да ни каже.
— Той няма представа, че сме по следата на Екъл.
— Дали?
— Че откъде може да знае? А като му кажем единствено онова,
което искаме, все едно че му отмъщаваме. Екъл е прецакал първоначалния план и това ще го извади от релсите.
— Да разберем какво ще стане.
Когато влязоха, Тони кимна на надзирателя край вратата. Пери запази спокойствие, остана със затворени очи, все още усмихнат,
докато Тони съобщаваше имената, датата и часа за протокола.
— Отказал си се от правото си да ползваш адвокат по време на срещата.
Пери отвори очи.
— Здравейте, агент Тони. Стари познайници сме, нямаме нужда от адвокат. Агент Манц, днес сте наистина прелестна. Много ми е приятно, че имам посетители, които да придадат цвят на монотонния ми ден. Напоследък честичко си бъбрим. Очаквам всяко ваше посещение с огромно нетърпение.
— Това ли те интересува? — попита Тони. — Вниманието,
разнообразието сред монотонните дни?
— Това определено е истински плюс. Как върви ловът? Нямам търпение да науча нещо ново. Престоят ми тук е с ограничен достъп до света навън. Това, разбира се, е напълно разбираемо, но е много жалко.

375
— Ти получаваш „новини“, Пери. Не се съмнявам в способностите ти.
Пери скръсти ръце и се облегна напред.
— Бих казал, че при създалите се обстоятелства, много ми допадна статията, която умната млада жена беше написала. Кейти
Стар, нали така се казваше? Предполагам, че това е псевдоним, ако ли не, името й е подарък от съдбата. Както и да е, начинът, по който пише, ми харесва, тъкмо научих новостите около Фиона. Трябва да й предадете, че мисля за нея.
— Сигурно. Как да забравиш жената, която те е наритала.
— При това в лицето.
— Ще направи същото и с възпитаника ти — вметна Манц. —
Ако е достатъчно тъп, за да я погне.
— Вие ми приписвате твърде много заслуги — веригите на Пери издрънчаха, когато той махна с ръка. Вече не съм в положение да обучавам когото и да било, дори да исках, а аз нямам подобно желание. Говорихме и преди по този въпрос, а както казах тогава, от досието ми в тази институция личи, че съм приел наложеното ми от съда и обществото наказание. Съобразявам се с правилата и вместо да си търся неприятности, ги избягвам. След като всички знаем какъв бе животът ми навън, не е изненадващо, че нямам много посетители.
Безгрешната ми сестра, разбира се. Да не би да сте решили, че тя е поела оттам, откъдето съм прекъснал аз?
Тони не отговори. Отвори папката и извади снимка. Подхвърли я на масата.
— Може ли? — Пери взе снимката на Екъл и я огледа. — Този ми се струва твърде познат. Един момент, аз никога не забравям лица.
Да, разбира се. Идвал е няколко пъти тук. Литература и творческо писане. Знаете колко силен интерес проявявам към книгите —
работата в библиотеката много ми липсва. Бях се записал за неговите курсове. Надявам се да се запиша на нови. Затворът не изключва образованието. Според мен обаче е посредствен преподавател. У него няма искра, но несретниците не могат да бъдат придирчиви.
— Обзалагам се, че той те намира за по-добър учител — обади се Манц.
— Много сте мила. Да не би това да е вашият начин да кажете,
че аз съм го вдъхновил? Би било прекрасно, но не можете да ме

376
държите отговорен за действията на другите.
— Ние ще го спрем — изтъкна Манц. — Ще го тикнем в кафез също като твоя, но ти имаш възможност и това много ти допада. Дай ни информация, която да доведе до ареста му и ще се погрижим животът ти тук да не бъде чак толкова монотонен.
По лицето му премина сянка на омраза.
— Какво ще направите? Ще се постараете всяка неделя да ми сервират сладолед и да получавам по един допълнителен час на седмица в двора ли? Нищичко не можете да направите за мен, агент
Манц. Ще прекарам остатъка от живота си на това място. Приел съм го. Ако бе възможно просяците да имат право на глас, щях да си пожелая да не съм просяк.
— Когато го заловим, той ще проговори. Също както проговори свещеникът, когото също си оплел в мрежите си — добави Манц. —
Не ни отне много време да си признае, че е изнасял незаконно писмата ти в продължение на цяла година.
— Това е кореспонденция с групата за молитва — отвърна Пери и преплете пръсти като вярващ. — Преподобният Гарли разбираше нуждата ми от духовна утеха, от спокойствие в душата ми, на което системата не обръща никакво внимание.
— Всички тук знаят, че ти нямаш душа.
— Екъл ще те прегази — продължи Манц — и ти вече знаеш, че става точно така. Когато го стори, животът ти тук ще стане още по-…
Как да се изразя? Още по-задушаващ. Ще бъдеш обвинен в конспирация и убийство. Годините, които ще прибавят към присъдата ти няма да означават абсолютно нищо, но ще се погрижим временцето ти тук да се превърне в истински ад.
Пери продължаваше да я наблюдава с познатата си спокойна и приятна усмивка.
— Да не би да мислите, че вече не е така?
— Може да стане още по-зле — обеща Тони. — Повярвай ми,
като ти казвам, че ще направя живота ти тук невъзможен. И защо,
Пери? Заради това — той посочи снимката. — Той е прецакал нещата,
защото е нетърпелив мърляч. Ти ни водеше за носовете години наред,
а на този му дишаме във врата няколко месеца, след като излезе на сцената. Той не може да стъпи и на малкия ти пръст.

377
— Ласкателства — въздъхна Пери. — Много съм податлив на ласкателства. Познаваш слабостите ми, Дон.
— Завързал е аления шал на пощенската кутия на Фиона
Бристоу — Манц не откъсваше очи от Пери и забеляза проблясък на раздразнение. Значи имаше неща, които все още не знаеше. — Никога няма да я довърши вместо теб, от твое име.
— Той е постъпил… незряло.
— Знаеш какво е направил на Анет Келуърт, нали? Пребил я е,
преди да я умъртви — той поклати отвратено глава, за да покаже на
Пери, че споделя чувствата му.
— Той не притежава стила ти, Джордж, не притежава и класата ти. Той губи контрол, започва да се перчи. Ти никога не би се принизил дотам. Ако го спипаме без твоя помощ, ще платиш дяволски висока цена заради грешките му.
— Познаваш добре слабостите ми — повтори след малко Пери.
— Познаваш и силата ми. Аз съм наблюдател. Наблюдавах господин
Екъл. Заинтересувах се от него, тъй като тук няма нищо интересно.
Може пък наблюденията ми да се окажат от полза за вас. Може да имам някои теории, предположения. Може дори да си спомня някой разговор, някоя негова забележка или друга полезна информация, но ще искам нещичко в замяна.
— Какъв вкус да има сладоледът?
Пери се усмихна.
— Искам нещо по-сладко. Искам да говоря с Фиона. Лично.
— Няма начин — сряза го веднага Манц.
— Аз пък мисля, че има — Пери не откъсваше очи от Тони. —
Искате ли да спасите човешки живот? Искате ли да измъкнете от ноктите му жената, която дебне в момента? Да не би да предпочитате да я оставите да умре? Значи сте готови да оставите и други да умрат,
вместо да уредите един разговор? Какво би казала Фиона? Нека тя реши.
— Трябва да го притиснем още повече — настоя Манц. — Да му влезем под кожата. Видя ли, че реагира, когато каза, че Екъл не може да стъпи и на малкия му пръст. Това подхрани егото му.

378
— Просто потвърдих заключението, до което той сам беше стигнал.
— Именно, значи трябва да натискаме това копче. Остави на мен. Сама ще го обработя. Ласкателства и страх от жена може да му подействат по-добре.
— Ерин, той почти не ти обръща внимание — беше негов ред да шофира и Тони се настани зад волана. — Според него ти дори не си част от цялата тази работа. Не си присъствала по време на разследването, което го тикна тук, а развоят на нещата е свързан с това разследване. Той отново е в центъра на събитията. Екъл е просто оръжието му.
Манц си сложи предпазния колан с рязко движение.
— Не ми е приятно да му изпълнявам прищевките.
— Нито пък на мен.
— Тя дали ще се съгласи?
— Със съжаление смея да заявя, че ще каже „да“.
Докато екипът на ФБР пътуваше на изток, Франсис Екъл дебнеше поредната си жертва. Тази вечер бе на работа до късно,
помисли си той. Закъсняваше само с около час, но му достави удоволствие, че влага много в работата си. Остана доволен, когато забеляза, че както обикновено, спря в „Старбъкс“, за да си купи нещо.
Капучино с обезмаслено мляко и двойно кафе.
Тази вечер имаше йога и ако побързаше, щеше да има двайсет минути за бягащата пътечка в лъскавия фитнес, в който тя обичаше да се глези.
Беше забелязал, благодарение на членството си от трийсет дни насам, че рядко се качваше на уреда за повече от двайсет минути, а в повечето случаи дори тях пропускаше.
Никога не докосваше тежестите, не се интересуваше от останалите уреди. Просто обичаше да се показва във впит клин.
Не беше по-различна от курвите, които се пъчеха по ъглите.
След това щеше да измине пеша трите пресечки до работата си,
да вземе колата от паркинга и да измине с нея седемстотин и петдесетте метра до дома си.
В момента не се чукаше с никого.

379
Обръщаше внимание на кариерата си. И на себе си.
Интересуваше се най-вече от себе си.
Егоистична мръсница. Уличница!
Усети как гневът му набъбва. Толкова хубаво усещане.
Великолепно. Горещо, горчиво.
Представи си как забива юмруци в лицето й, в корема й, в гърдите. Усещаше как се чупи скулата, разнасяше се мирис на кръв,
когато устната й се сцепеше, виждаше болката в подпухналите, почти затворени очи.
— Дай й урок — прошепна той. — Точно така!
— Хайде, приятел, мърдай.
Ръцете му потрепериха, той сви юмруци и се врътна към човека,
който чакаше зад него. Гневът му бе готов да избликне, гордостта му надигна глава, когато човекът отстъпи крачка назад.
Беше му обърнал внимание. Всички го гледаха.
„Трябва да се слееш с тълпата, Франк. — Напомни си той. —
Знаеш как става. Ако не те виждат, можеш да направиш абсолютно всичко, което поискаш. Всичко, без изключение.“
Гласът на Пери звучеше в ухото му. Насили се да се обърне и да сведе поглед. Беше му писнало да се слива с тълпата. Беше му писнало никой да не го забелязва.
Само че… само че…
Не можеше да мисли при този невъобразим шум. Хората говореха за него, зад гърба, му. Винаги ставаше така. Щеше да им даде да се разберат. Щяха да видят те!
Все още не. Рано беше. Сега трябваше да се успокои, да си спомни за подготовката, да се съсредоточи над целта.
Когато отново вдигна очи, забеляза, че плячката му е тръгнала към вратата, стиснала чашата си в ръка. Лицето му пламна от неудобство. За малко да я изпусне, за малко да му се изплъзне.
Дръпна се от опашката с наведена глава. Нямаше да е тази вечер.
Дисциплина, контрол, внимание. Сега трябваше да се успокои, да овладее обхваналото го вълнение.
Тя щеше да има още една вечер свобода, още един ден живот. А
той щеше да се порадва на удоволствието, че дори без да съзнава, вече е попаднала в капана.

380
Фиона се замисли за вуду кукла. Сигурно Силвия можеше да накара някой да й направи кукла, която да прилича на Кейти Стар.
Щеше да забожда игли в нея или просто да удря главата й в масата.
Какво като е детинско, ефектът щеше да е терапевтичен.
Затова пък Саймън не се интересуваше ни най-малко от онова,
което тя смяташе да публикува. Може и да беше прав. Сигурно беше прав. Само че твърдението й, че имала информатор от ФБР, който бил казал, че имат заподозрян в случая с Номер две не й даваше мира.
Тя не го беше казала просто така.
Отнякъде изтичаше информация. Тя бе напълно сигурна в чутото, затова и смяташе да го публикува, но преди това беше дошла до Оркас.
Имаше намерение отново да използва името на Фиона. Този път щеше да я свърже със Саймън. „Готиният дизайнер, който замени изтънчения Сиатъл за тиха къща на остров“.
Във вестника дори бяха публикували кратък материал за него, за работите му от дърво, за умението му да съчетава практичното и творческото в изделия от природни материали.
Дрън-дрън.
Искаше й се да каже сто неща на Кейти Стар, но нали репортерката очакваше тъкмо това.
Непрекъснатото споменаване на името й в медиите затрудняваше работата с клиентите. Тя не можеше и не искаше да отговаря на въпроси, а те не се сдържаха и питаха.
Тъй като непрекъснато изникваха въпроси, а в блога се появяваха разни откачени, й се наложи да закрие страницата с въпроси. Върна се към стари, вече четени материали.
Отчаяно търсеше нещо, което да насочи мислите й в различна посока, затова реши да се насочи към нов проект. Намери Саймън в работилницата. Обработваше нещо на струга и използваше малък инструмент за оформяне, за работата с който очевидно бяха необходими изключителна точност и внимание.
Тя отстъпи крачка назад и запази мълчание, докато той не изключи машината.
— Какво?
— Можеш ли да направиш това?

381
Той захвърли настрани защитните си очила и разгледа снимката.
— Това е сандъче за цветя.
— Известно ми е какво представлява.
— Ако трябва да сме точни, това е сандъчето на Мег, което държи на прозореца. Помолих я да го снима и да ми го изпрати по имейла. Саймън, трябва да върша нещо.
— Май аз ще съм този, който ще върши нещо.
— Да, поне отначало. Но аз ще насадя цветята. Би ли направил четири? — тя усети жалната нотка в гласа си и й стана неприятно,
затова реши да подходи по друг начин. — Едва ли искаш сандъчета с цветя на прозорците, но не можеш да не се съгласиш, че изглеждат страхотно, а и ще придадат свеж вид на фасадата. На Коледа пък можеш да ги украсиш с… Добре де, няма — поправи се тя, когато забеляза как я гледа опулено. — Добре, добре, няма да споменавам повече идеята за сандъчета от южната страна на къщата. Извинявай.
Много се извинявам. Само като погледне човек тук, му става ясно, че и без това си достатъчно зает и без аз да ти намирам допълнителна работа. Какво е това?
Тя посочи брезента, който беше метнал върху някакъв шкаф.
— Не ти влиза в работата.
— Добре. Отивам да почистя нещо щом е така.
— Фиона!
Тя се спря до вратата.
— Хайде да се поразходим.
— Няма нужда, недей. Вършиш нещо, а проблемът е, че аз нямам работа. Затова ще си намеря някакво занимание.
— Значи да отида на разходка сам, за да можеш ти да се цупиш,
така ли?
Тя въздъхна тежко, след това се върна при него и го прегърна.
— Бях решила да се цупя, но мога да поотложа малко — вдигна очи. — Просто не мога да си намеря място, това е. Свикнала съм да ходя когато и където поискам. Или излизам с кучетата, или се качвам в колата и отивам в селото. Отбивам се при Силвия или при Мей.
Обещах да не ходя никъде сама, но не съм и предполагала, че направо ще се побъркам като съм вързана тук. Затова ти досаждам, затова всичко ме дразни. По-скоро дразня теб.
— Не ме дразниш — отвърна той и тя се засмя.

382
— Заемай се с работата си. Аз ще направя снимки на момчетата и ще обновя сайта.
— Ще излезем по-късно. Ти върви направи нещо за вечеря или каквото там искаш.
— Чувствам как здравият ми разум се завръща. Ще те чакам да свършиш — тя отвори вратата и спря. — Саймън…
— Сега пък какво?
— Агенти Тони и Манц дойдоха.
Постара се да си придаде ведър вид, докато пресичаше двора.
Тони поздрави кучетата и Джос веднага му предложи въже, докато
Манц чакаше няколко крачки по-назад.
— Фиона! Саймън! — въпреки че беше в черен костюм, Тони подръпна въжето на Джос. — Дано не ви прекъсвам работата.
— Не, напротив. Тъкмо се оплаквах, че днес имам твърде много свободно време.
— Като затворничка ли се чувстваш?
— Малко. Не, напротив, точно като затворничка.
— Помня какво ти беше преди. Напредваш обаче, Фий. Ще направим всички по силите си, за да приключим случая и да можеш да се върнеш към нормалния си ритъм на живот.
— Изглеждате уморен.
— Денят беше дълъг — той погледна Саймън. — Може ли да поговорим вътре?
— Разбира се — Саймън погледна към къщата. — Четохте ли последния „Ю Ес Рипорт“? — попита той. — Тя е много разсеяна.
Няма нужда от допълнително напрежение. Освен това си имате птиченце, което не спира да чурулика.
— Работим по въпроса.
— И ние не сме особено доволни — добави Манц, когато влязоха вътре. — Ако Екъл разбере, че го търсим, ще се покрие.
— Това отговаря на най-важния въпрос. Още не сте го намерили.
Ще пиете ли нещо? — попита Фиона. — Кафе? Разхладителна напитка?
— Нека просто седнем. Ще ви кажем всичко, което знаем —
Тони седна и се приведе напред, подпрял лакти на колене. — Знаем,
че е бил в Портланд на пети януари, защото тогава е продал колата си в автокъща. Няма друг автомобил, регистриран на негово име, но

383
проверяваме покупките в района на Портланд приблизително по същото време.
— Може да си е купил нова кола от частно лице и да не я е регистрирал — сви рамене Саймън. — Може да е с фалшива лична карта. Може да се е качил на автобус или да е купил кола, за която е прочел в безплатните обяви.
— Прав си, въпреки това проверяваме. Трябвало е да се придвижва по някакъв начин. Трябвало е някъде да отседне. Купувал е бензин, храна. Ще преобърнем всеки камък, ще използваме всички средства, с които разполагаме. Включително и Пери.
— Днес вече разговаряхме с него — продължи Манц. — Знаем,
че двамата с Екъл са поддържали връзка като трети човек е изнасял и внасял писмата им в затвора.
— Кой е той? — попита Саймън.
— Свещеникът, когото Пери успешно е омотал в затвора. Той е изнасял писмата на Пери и ги е пускал до различни хора на различни места — обясни Тони. — Пери твърдял, че са членове на групата за молитви, в която участвала сестра му, и свещеникът приел думите му за чиста монета. Той донасял отговорите на Пери, пуснати по пощата,
отново от различни хора и места.
— Дотук с максималната сигурност — измърмори Саймън.
— Пери е успял да изпрати писмо няколко дни след като е било открито тялото на Келуърт, но за него не е имало абсолютно нищо повече от три седмици.
— Значи Екъл се дистанцира, така ли? — Фиона погледна от единия агент към другия. — Така ли мислите?
— Връзва се. Екъл е спрял да поддържа връзка — добави Тони.
— А Пери не е никак доволен от тази работа. След като вече знае, че сме идентифицирали Екъл и го търсим, Пери не е никак доволен.
— Казахте ли му? — прекъсна го Саймън. — Нали така ще може да му даде нови инструкции?
— Накратко казано, Пери повече няма да изнася съобщения —
настоя Манц. — Вече не може да разчита на куриера си. В изолация е и ще остане в изолация, докато не изправим Екъл пред съда. Екъл не оправдава очакванията му и Пери е лишен от привилегиите, които си беше извоювал благодарение на добро поведение.

384
— Да не би да мислите, че той щеше да ви каже как да намерите въпросния Екъл, ако знаеше къде е? — попита Фиона. — Защо му е да ви казва?
— Той иска да пререже пъпната връв, Фий. Не е никак доволен,
че протежето му допуска грешки, че е поел по свой път. Пери знае,
защото ние му казахме и заради същите тези грешки Екъл няма да успее да се добере до теб — Тони изчака секунда. — Ти си оставаш единственият му провал, причината, заради която е в затвора. Той не е спрял да мисли за теб.
— Изобщо не звучи обнадеждаващо.
— Нямаме на какво да разчитаме. Пери знае, че ще остане в затвора до края на живота си. Никога няма да излезе. Накрая гордостта ще го подтикне да ни каже онова, което искаме, но може да заловим
Екъл и без негова помощ.
— Кой знае кога ще стане!
— Той ни предложи информация. Много внимаваше да ни представи онова, което знае под формата на наблюдения,
предположения и теории, но е готов да се обърне срещу Екъл, ако му дадем каквото иска.
— А той какво иска? — тя вече знаеше. Дълбоко в себе си знаеше.
— Иска да говори с теб. Лично. Няма да ми кажеш нищо ново —
рече Тони, когато Саймън скочи на крака. — Вече съм се нарекъл с всички имена, които в момента напират на езика ти.
— Готови сте да я подложите на това, карате я да седне с човека,
който се опита да я убие, и то единствено, за да ви подхвърли мизерни трошици, така ли?
— Зависи от нея. Зависи от теб — обърна се той към Фиона. —
На мен тази работа не ми харесва. Не ми е приятно да те карам да вземаш подобно решение. Аз лично не бих му дал нищо.
— Тогава недейте — сопна се Саймън.
— Има предостатъчно причини да не го прави. Той може да лъже. Може да получи каквото иска и да заяви, че не знае абсолютно нищо или пък да ни даде информация, която да ни прати в погрешната посока. Само че поне според мен няма да стане така.
— Ваша работа е да спрете мръсника. Не нейна.
Манц го погледна студено.

385
— Вършим си работата, господин Дойл.
— А пък на мен ми се струва, че я карате нея да ви върши работата.
— Тя е ключът. Пери иска нея, мислил е единствено за нея в продължение на осем години. Заради нея е обучил Екъл, заради нея е готов да го предаде.
— Престанете да говорите така, все едно че ме няма! — възмути се Фиона. — Просто престанете. Ако откажа, той ще млъкне.
— Фиона!
— Чакай — тя посегна към ръката на Саймън и усети как гневът блика от кожата му. — Чакай. Той няма да каже нищо. Ще протака седмици, дори месеци. Способен е да го направи. Ще чака, докато не се появи следващата жертва. Ще изчака още една, така че аз да разбера, че е мъртва, и да се почувствам виновна, че не съм се срещнала с него.
— Глупости!
— Точно така ще се чувствам — тя стисна по-силно ръката на
Саймън. — Той уби Грег, за да ме нарани, в състояние е да направи и това. Би искал да го направи. Той очаква да откажа. Вероятно се надява да откажа, за да умре още една жена. Така ще му хареса.
Знаете, че е така.
— Знам — потвърди Тони. — Той умее да чака, а чакането му дава време да мисли. Той ни смята за по-нисши. Убеден е, че е нямало да го хванем, ако не е бил направил малкия си гаф, затова е преценил,
че Екъл има време за още една или две.
— Нямаше да има никакъв гаф, ако не беше убил Грег. Нямаше да реши да убива Грег, ако не се бях измъкнала. Значи всичко опира до мен. Уредете каквото е необходимо. Ще отида колкото е възможно по- скоро.
— По дяволите, Фиона!
— Ще ни оставите ли за минутка?
— Ще ви изчакаме навън — реши Тони.
— Трябва да го направя — обърна се тя към Саймън, когато останаха сами.
— Как ли пък не!
— Нямаш представа какво ми беше, когато той уби Грег. Аз самата не можех да се позная през седмиците и месеците след

386
убийството му. Бях напълно съсипана! Намекваш за лошите ми настроения. Те са нищо в сравнение с едно време. Абсолютно нищо в сравнение с чувството за вина, мъката, депресията и отчаянието — тя стисна ръцете му с надеждата да го накара да усети нуждата й въпреки гнева си. — Помагаха ми. Ходех и на терапевт, но приятелите и семейството ме изтеглиха от черната дупка, в която бях попаднала.
И агент Тони. Можех да му звъня и денем, и нощем, да разговарям с него, когато не можех да разговарям с майка си, с баща си, със Сил или с някой друг. Той разбираше. Сега нямаше да иска да го направя,
ако не беше сигурен, че ще успея да помогна. Това е истината — тя си пое дъх, за да се успокои. — Ако не го направя, ако поне не опитам и някоя друга жена загине, мисля, че нещо у мен ще се пречупи. Той ще победи. Не постигна нищо, когато ме отвлече. Не победи и когато уби
Грег. Но, Саймън, човек не може да понася удари до безкрай. Дотук бяха два. Това ще бъде за последно. Искам да го погледна в очите.
Искам да го видя зад решетките и да си кажа, че е там благодарение на мен. Той иска да ме използва, иска да ме манипулира — тя поклати глава, обзета от ярост, която бе изписана на лицето й. — Майната му!
Аз ще го използвам. Искрено се надявам, да им каже нещо, което да ги отведе при Екъл. Много се надявам. Независимо дали ще им каже или не, аз ще съм го използвала, ще съм сторила необходимото и ще мога спокойно да живея с последствията. Аз ще бъда победителката. За пореден път ще съм го навряла в миша дупка. Когато всичко приключи, той ще разбере, че е точно така.
Саймън се отдръпна, пристъпи до прозореца, загледа се навън,
след това се завъртя към нея.
— Обичам те.
Напълно слисана, Фиона се отпусна на страничната облегалка на канапето.
— Господи!
— В момента съм ти бесен. Не помня някога да съм бил по- ядосан на друг през целия си живот. А съм се ядосвал на предостатъчно хора.
— Виж, наистина се опитвам да те разбера, но главата ми се завъртя. Значи си ми ядосан, защото ме обичаш, така ли?
— Това е фактор, но не и основната причина. Ядосан съм,
защото ще направиш каквото си намислила, защото е типично в твой

387
стил. Ядосан съм, защото не мога да те вържа за леглото и да те спра.
— Напротив, можеш. Ти си единственият, който може.
— Хич не ми приказвай празни приказки — предупреди я
Саймън. — Бесен съм ти! Освен това мисля, че си най-невероятната жена, която познавам, а мама се нарежда доста високо. Ако заплачеш
— предупреди я той, когато видя, че очите й се пълнят със сълзи, —
кълна се, че…
— Денят ми беше отвратителен. Просто ме остави на мира — тя стана. — Ти никога не говориш неща, които не мислиш.
— Абсолютно вярно. И какво от това?
— Ами тактът, дипломатичността, но няма да говорим по този въпрос сега, Саймън — имаше нужда да го докосне. Прокара пръсти по гърдите му. — Саймън, всичко, което ми каза, каквото и друго да беше казал или направил, нямаше да ме убеди, че не съм на прав път.
— Браво — заяви горчиво той. — Радвам се, че ти помогнах.
— Ще ми го кажеш ли отново?
— Кое?
Тя удари гърдите му с юмруци.
— Не ставай гаден!
— Обичам те.
— Радвам се, защото и аз те обичам. Значи има баланс, нали така, Саймън — тя притисна бузите му с длани и го целуна силно. —
Моля те, опитай се да не се притесняваш. Той ще пробва да ме обърка.
Това е единствената сила, която притежава в момента. Няма обаче да успее, защото ще отида въоръжена с нещо, което той никога няма да има и никога не е разбирал. Когато сторя необходимото, ще си тръгна от него и ще знам, че се връщам при теб. Знам, че ти ще ме чакаш и ще ме обичаш.
— Да не би да очакваш да повярвам на тези дивотии?
— Не ти пробутвам никакви дивотии. Казах ти самата истина.
Да вървим да направим каквото е необходимо и да приключим веднъж и завинаги, за да се върна и да се порадвам на хубавата част.
Двамата излязоха.
— Кога можем да тръгнем? — попита Фиона.
Тони я погледна.
— Уредили сме влизане утре сутринта. Двамата с агент Манц ще си намерим хотел на острова, а в девет и петнайсет самолетът ни

388
излита от „Сий Так“. Ще те придружаваме през цялото време, Фий. И
на отиване, и на връщане, и ще присъстваме на разговора с Пери. Ще я върнем следобеда — обърна се той към Саймън.
Отивам, свършвам каквото трябва и се връщам, каза си Фиона.
— Ще накарам някой да поеме утрешните ми часове. Не ви трябва хотел. Ще останете у нас. Къщата ми е празна — добави тя, без да даде възможност на Тони да откаже. — Така ще спестите време.
— Много благодаря.
— Ще донеса ключовете.
Саймън изчака Фиона да влезе.
— Ако я разстрои, ще ви го изкарам през носа.
Тони кимна.
— Няма проблем.

389
27.
Фиона обичаше да лети, макар възможностите за пътуване да бяха малко и нарядко. Обичаше ритуала, хората, които наблюдаваха отстрани, усещането, очакването да тръгне от едно място и да прелети до друго.
В този случай обаче полетът бе необходимост, средство за постигането на цел, нещо, което да издържи.
Мисли много какво да облече и сама не успя да си обясни защо външният й вид и излъчването й имат толкова голямо значение.
Изборът й се въртеше около костюма, но ти и отхвърли, защото бяха прекалено официални или строги. Поколеба се дали да не се спре на дънки — обичайното й облекло, но реши, че са прекалено ежедневни. Накрая облече черни панталони, бяла риза и сако в турско синьо.
Семпло облечена, но сериозна и делова.
Точно това бе най-важното, каза си тя, докато седеше между
Тони и Манц. Начинът, по който се беше облякла, впечатлението,
което щеше да създаде, щяха да наложат тона на разговора.
Пери си мислеше, че ръководи нещата, разсъждаваше тя. Макар да бе в строго охраняван затвор, той се беше постарал да диктува правилата.
Той имаше нещо, което от ФБР искаха, нещо, от което се нуждаеха, така че властта бе в неговите ръце, а тя възнамеряваше да го лиши от тази власт.
Дрехите щяха да й помогнат да си напомня — щяха да напомнят и на него — че тя бе тази, която щеше да излезе безпроблемно, да се върне към живота си и свободата.
Той обаче оставеше в килията.
Каквото и да кажеше иди направеше, нямаше да промени този факт. В това се изразяваше нейната власт. Затова тя щеше да контролира разговора.
— Искам да поговорим за някои от процедурите — наклони се към нея Тони. — Ще минеш през охраната, ще се наложи да

390
попълниш някои документи.
По начина, по който я наблюдаваше, разбра, че агентът се пита дали нервите й ще издържат.
— Винаги има разни бумаги.
— Ще ни придружат до стая за разпити, вместо до обичайната зала за посетители. Пери ще ни чака там. Китките и глезените му ще бъдат оковани, Фий. Няма да те оставим сама с него нито за секунда.
Той няма да има възможност да те докосне.
— Не се страхувам от него — това бе истина. — Наистина не се страхувам. Единственото, което ме притеснява, е, че може да сме дошли напразно. Той ще си получи своето, ще се срещне с мен, а няма да каже нищо, което да е от полза. Ще ми бъде адски неприятно да му доставя удоволствието да остане в една стая с мен, да ме огледа.
Всъщност аз ще си доставя същото удоволствие като него и ще знам,
че накрая ще си тръгна, докато той ще остане затворен.
— Добре. Не го забравяй. Мисли все за това и не забравяй, че в мига, в който решиш, че искаш да си тръгнеш, свиждането приключва.
Ти решаваш, Фий. От самото начало до края.
Тони я хвана за ръката, когато навлязоха в турбулентност.
— Не пожела да повикаме адвоката му, изрично подчерта, че не иска да присъства. Мисли си, че контролира нещата, че владее положението.
— И аз си мислех абсолютно същото. Нека вярва в каквото иска.
Нека ме огледа добре — гласът й стана по-твърд и предизвикателен.
Турбулентността беше отвън. — Няма да види уплашена или покорна жена. По-късно следобед ще си играя с кучетата, ще похапна пица и ще изпия чаша вино, а довечера ще спя с мъжа, когото обичам. Него ще го върнат в килията и аз пет пари не давам какво мисли той, стига да ви каже онова, което знае.
— Не му казвай нищо, което може да използва срещу теб —
добави Манц. — Никакви имена, никакви места, нищо, свързано с ежедневието ти. Доколкото можеш, прикривай реакциите си. Той ще се опита да те разиграва или за да те уплаши, или за да те ядоса. Ще пробва всичко, за да се вмъкне под кожата ти. Ние няма да мърдаме от стаята, надзирателят също ще бъде вътре. Цялата среща ще се записва.
Тя се преструваше, че слуша и попива инструкциите и успокоенията им. Никой, дори Тони, не знаеше какво изпитва. Никой,

391
помисли си тя, абсолютно никой нямаше представа, че в едно закътано кътче на съзнанието си тя се наслаждаваше, че ще го види отново, че ще го види окован, в същото положение, в което бе тя навремето. Когато се изправеше отново пред него, щеше да е заради нея, заради Грег, заради, всички онези жени, чиито живот той беше отнел.
Той нямаше представа, че щеше да й даде повод да ликува.
Откъде можеше да знае, след като и тя самата не знаеше допреди малко?
Приемаше всичко това като пътешествие. Рано сутринта се качиха на ферибота, после на самолета, а след това щяха да се прехвърлят в автомобил. Всяка отделна отсечка й носеше успокоението, че се отдалечава от дома, и Пери няма нито да разбере,
нито да види онова, което тя виждаше и изпитваше всеки ден.
Югоизточен Вашингтон не бе просто далече, а беше почти друг свят. Около нея не бяха полята и хълмовете, които познаваше, селата с плъпнали туристи, където срещаше познати лица, чуваше познати гласове и непрестанния шум на вълните. Тук ги нямаше потоците,
горите и дълбоките зелени сенки.
Затворът, построен от червени тухли и камъни, й се стори застрашителен. Квадратното безлично крило, където бяха строго охраняваните затворници, беше мрачно и студено. Тъмното кътче в нея се надяваше животът му отсега нататък да продължи да бъде все така еднообразен, мрачен и пуст.
Всяка желязна решетка й доставяше радост.
Той си мислеше, че й е причинил болка, че я е сломил, като е поискал тази среща, но истината беше, че й правеше невероятна услуга.
Отсега нататък, всеки път, когато си помислеше за Пери, щеше да си представя стени, решетки, надзиратели и тежко въоръжение.
Охраната я провери и тя попълни и подписа необходимите документи.
Пери никога нямаше да разбере, че като я накара да отвори тази врата, ще й помогне да я затръшне завинаги, без да оставя дори процеп
— нещо, което никога нямаше да успее да стори, ако не беше дошла.
Когато влезе в стаята, където той чакаше, Фиона беше напълно готова.

392
Беше доволна, че е облякла дрехи в тези сдържани цветове, че е опънала косата си и я е сплела на римска плитка, че се е постарала да си сложи грим. Усети как той я огледа, когато влезе, че забеляза всичко.
Бяха минали осем години, откакто я бе заключил в багажника на колата. И двамата знаеха, че в момента срещу него не стои същата жена.
— Здравей, Фиона. Мина много време. Разхубавила си се.
Очевидно новият живот ти се отразява добре.
— Не мога да кажа същото за теб и за твоя живот.
Той се усмихна.
— Успях да си създам поносимо ежедневие. Ще ти призная, че до последно се съмнявах, че ще дойдеш. Как пътува?
Опитва се да води шоуто, реши тя. Налага се малка поправка.
— Да не би да поиска да се видим, за да си приказваме празни приказки?
— Много рядко имам посетители. Сестра ми — сигурно я помниш от процеса, — а напоследък и нашият любим специален агент и привлекателната му нова партньорка. Разговорът е истинско удоволствие.
— Ако си въобразяваш, че съм дошла, за да ти доставя удоволствие, жестоко се лъжеш. Но да ти отговоря на въпроса,
пътуването беше безпроблемно. Навън е приятен пролетен ден. Нямам търпение да му се порадвам, след като изляза навън.
— Виждам, че си станала злобничка — той я погледна със съжаление, сякаш бе възрастен, който се опитва да коригира поведението на капризно дете. — А беше толкова сладка и чистосърдечна млада жена.
— По онова време ти изобщо не ме познаваше. Не ме познаваш и сега.
— Нима? Завряла си се на онзи остров. Между другото,
пропуснах да ти изкажа съболезнования за смъртта на баща ти. Често си мисля, че хората, които избират да живеят на някой остров, приемат водата, която ги заобикаля, като крепостен ров. Имаш си кучета,
водиш курсове. Работата на треньора е интересна. Моделираш другите според собствените си предпочитания.

393
— Така би подходил ти — поеми водачеството, отклони го в друга посока, каза си тя. — За мен това е начин да помогна на някого да използва потенциала си в областта, която владея.
— Да използва потенциала си. Да, в това отношение сме единодушни.
— Това ли откри у Франсис Екъл? Потенциал?
— Виж ти, виж ти! — отпусна се той назад и се засмя. — Защо размаха камшика, след като си говорехме така сладко?
— Мислех, че ще искаш да ми разкажеш за него, след като си го насъскал да ме погне. Той, разбира се, оплеска нещата. Разби на пух и прах наследството ти… Джордж.
— Хем се опитваш да ме поласкаеш, хем да ме подразниш. Да,
не би агентите да са те подготвили? Те ли ти казаха какво да кажеш и как да го кажеш? Ти си една послушна малка кукличка, а, Фиона?
— Не съм дошла нито да те лаская, нито да те дразня —
говореше безизразно, а очите й го наблюдаваха спокойно. — Не ме интересува нито едното, нито другото. Никой не е в състояние да ми каже какво да кажа или да направя или кога да действам. За разлика от теб. Ти добра кукличка ли си в килийката си, Джордж?
— Змийче! — той се изсмя високо, но в очите му имаше всичко друго, но не и веселие. Беше напипала болното му място, усети го и реши да увеличи натиска. — Винаги съм ти се възхищавал в това отношение, Фиона. Класическото перчене на червенокосите, истинско клише. Доколкото си спомням, не беше чак толкова хаплива, след като любовникът ти и вярното му куче бяха поразени от куршуми —
заболя я. Едва издържа на болката. — Имаш нужда от лекарства и
„терапия“ — добави той и вдигна пръсти, за да покаже нагледно кавичките. — Имаш нужда от бащински настроения агент, който да те защитава от мен и от пресата, която точи лиги пред вратата ти.
Горкичката нещастна Фиона! Първо е героиня, благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, след това се превръща в трагичен образ, готов да се пречупи всеки миг.
— Горкичкият нещастен Джордж — отвърна тя със същия глас и видя как нещо в очите му проблясва. — Първо всички се страхуват от него, а сега му се налага да си наеме жалко подобие на себе си, за да му довърши работата, която сам се оказа некадърен да довърши. Ще бъда напълно честна с теб. Пет пари не давам дали ще кажеш на ФБР

394
нещо за Екъл. Дори се надявам да не кажеш, защото той ще се опита да довърши онова, което ти не можа, по своя си начин. Ти ми отне нещо, сега аз ще ти отнема нещо. Ако не го открият навреме и той все пак се добере до мен, готова съм да го посрещна — беше се привела напред, което му позволи да я огледа добре. Даде му възможност да усети решимостта й и тайната, която криеше. — Готова съм за него,
Джордж. За теб не бях готова, а виж къде се озова. Така че, когато той дойде за мен, ще изгуби също като теб. За пореден път. Толкова силно го желая, че нямам думи. Ти не си единственият, който го възприема като бледо копие. И за мен е такъв.
— А да си се замисляла, че той иска точно това? Той успешно те манипулира, за да усетиш тази сила и чувство на сигурност.
Фиона се изсмя и отново се облегна назад.
— Кой е некадърникът сега? Той изобщо не е онова, което ти си въобразяваш. Да преценява характера и способностите е едно от уменията на добрия дресьор. Тук не става въпрос единствено за преподаване, за даване на инструкции, ами да усетиш ограниченията и патологията на онези, които обучаваш. И този път си оплескал нещата. Знаеш, че си се изложил, защото ако не беше, аз нямаше да съм тук.
— Тук си, защото така поисках.
Надяваше се изражението й да е нещо средно между отегчено и развеселено, защото сърцето й блъскаше до пръсване. Тя вземаше надмощие.
— Не можеш да искаш нищичко от мен. Не можеш да ме уплашиш, нито злобното псе, което си насъскал по мен.
Единственото, което ти остава, е да поискаш сделка.
— Никой не знае кого ще нападне псето. Никой няма представа колко кървави трупове ще остави по пътя.
Тя наклони глава на една страна.
— Да не би да си въобразяваш, че това е в състояние да смути съня ми? Аз си имам крепостен ров. Искрено ще съжалявам, ако прецака нещо, преди да се добере до мен. Според мен, Джордж, си изпуснал псето от каишката и то е хукнало накъдето му видят очите.
А що се отнася до мен — тя нарочно погледна часа, — повече време не мога да ти отделя. Радвам се, че се видяхме, Джордж — заяви тя и се надигна. — Ти наистина ме развесели.

395
— Ще те изпратя — изправи се и Манц.
— Ще си намеря нов. Рано или късно ще си намеря нов! —
Фиона се обърна през рамо и видя как е свил окованите си ръце на масата. — Винаги ще мисля за теб, Фиона.
Тя му се усмихна.
— Колко тъжно, Джордж.
Манц кимна и надзирателят отвори вратата. В мига, в който вратата хлопна зад тях, Манц поклати глава и вдигна ръка.
— Ще ни отведат до залата за наблюдение, където да изчакаш.
Фиона продължаваше да се владее, следваше Манц и не казваше и дума, вперила очи напред. Чу се изщракване, когато тежките електронни врати се отвориха, а след това затвориха. Тя потръпна.
Влязоха в малка стаичка с електронни устройства и монитори.
Манц не обърна никакво внимание на служителите и посочи два стола в отсрещния край на стаята.
Наля чаша вода и й я подаде.
— Благодаря.
— Търсиш ли си работа?
Фиона отново вдигна поглед.
— Моля?
— От теб ще излезе добър агент. Не отричам, че имах съмнения относно идването ти. Мислех, че ще започне да те разиграва. Очаквах да те смачка, да те стъпче и да си тръгнем с празни ръце. Само че ти успя да го завъртиш на малкия си пръст. Не му даде онова, което той искаше, да не говорим, че той не получи нищичко от онова, което очакваше.
— Много мислих какво да кажа и как да го кажа. Как да…
подходя — обясни й Фиона, но не можа да се овладее и ръцете й започнаха треперят.
— Мога веднага да те изведа. Наблизо има кафене. Тони ще ни намери там.
— Не, предпочитам да остана, освен това знам, че предпочиташ да се върнеш вътре.
— И тук ми е добре. Повече няма да посмее да подмята нито една жена. Тони ще се справи и без мен. Откъде знаеше какво да кажеш, как да го представиш?
— Истината ли искаш?

396
— Да, искам истината.
— Работя с кучета, давам частни уроци на собствениците на кучета, които имат проблеми с поведението — някои от тях са агресивни. Никога не бива да показваш страха си. Ти дори не го осъзнаваш понякога, но трябва да се владееш, защото животните усещат. Не бива по никакъв начин да им позволяваш да владеят положението, дори за секунда. Не бива да губиш самообладание,
напротив, трябва да налагаш силата си. Да ръководиш нещата.
Манц се замисли.
— Да не би да казваш, че се отнесе към Пери като към своенравно куче?
Фиона въздъхна тежко.
— Горе-долу. Мислиш ли, че се получи?
— Според мен ти си свърши работата. Сега остава ние да свършим нашата.
Пери протакаше, съобщаваше информацията на части, спираше,
за да поиска храна, след това отново започваше да говори. Фиона потисна надигащия се пристъп на клаустрофобия, тъй като остана затворена твърде дълго в малката стаичка. Но нали сама отказа предложението на Манц да напусне затвор и да чака някъде другаде.
Искаше да разбере какво става, затова чакаше, докато Манц си беше сложила слушалките, за да може да говори с Тони, когато се налага. Фиона отказа предложението да й донесат нещо за ядене.
Наближаваше часът, в който Тони й беше казал, че ще си бъде вкъщи, когато най-сетне тръгнаха от затвора. Фиона беше спуснала прозореца на колата и си поемаше дълбоко въздух.
— Сега вече може ли да използвам телефона си? Трябва да предупредя Саймън и Силвия, че ще закъснея.
— Давай. Аз ще позвъня на мащехата ти — каза й Тони. —
Оставих на Саймън съобщение на гласовата поща. Той не се обади.
— Ако машината в работилницата му е включена и музиката гърми, няма как да го чуе. Сил обаче ще му каже. Днес следобед е поела часовете ми. Ще изчакам да се качим на самолета.
— Ерин каза, че не си яла нищо.

397
— Чувствах се твърде неуверена. Кажете ми, получи ли се нещо?
— Да се надяваме.
— Защо?
— Ерин остана на телефона, за да провери част от информацията, която ни даде Пери, и в момента изпраща агенти на местата, откъдето Екъл е трябвало да получава писмата през следващите няколко седмици. Каза ни и двете самоличности, които
Екъл използва.
— Не е малко. Дано да не ви заблуждава.
— Той иска да заловим Екъл. Първо, защото вече не му се подчинява, и второ — май това беше основната причина — не иска да спечелиш отново. Не смее да рискува да се изправиш срещу Екъл и да победиш. Ти го убеди не само че можеш да го сториш, ами че нямаш търпение да се срещнете лице в лице. Бога ми, та ти успя да убедиш и мен!
— Предпочитам да не се налага да го доказвам.
Манц се върна.
— Агентите ни тръгнаха към местата, а на най-близкото изпратихме цял екип. Друг екип ще охранява колежа „Келуърт“, тъй като следващата мишена би трябвало да е там, ако се съобразява с плана на Пери.
— Едва ли ще стане, но е най-добре да се подсигурим.
— Издадохме заповед за задържането на Екъл, включително и за двете фалшиви имена. Освен това направихме страхотно попадение,
Форд „Таурус“ от 2005 с калифорнийски номера издаден на един от двата псевдонима. Джон Уилям или Джон Мичъл.
Тони стисна ръката на Фиона.
— Няма да се наложи да доказваш каквото и да било.
Рано следобед друг път, мислеше си Саймън. Както я даваха,
едва ли щяха да се приберат преди шест. Поуспокои се малко, когато чу гласа й — беше оставила съобщение на гласовата поща, — но нямаше да се успокои напълно, докато не я видеше лично.
Зае се с работа и тъй като Силвия беше поела часовете и бе натоварила онова, което беше направил, което му спести едно

398
разкарване до селото. Освен това му сготви обяд. Не беше зле.
Постави и последното сандъче на мястото му, след като беше прекарал почти цял ден превит над тях, след това излезе в двора,
заобиколен от глутницата кучета, които не се отделяха от него цял ден, за да прецени ефекта.
— Не е зле — промърмори той.
Не използва дизайна, който Фиона беше откраднала от Мег —
какъв е смисълът да правиш нещо, което можеш да си купиш от скапан каталог? Както и да е, неговите бяха по-хубави. Харесваше му съчетанието от махагоново и тиково дърво, заоблените форми и келтските мотиви, резбовани отпред.
Цветята трябваше да са пъстроцветни, реши той. Ако тя се опиташе да му пробута разни скучни пастелни бурени, просто нямаше да се получи. Искаше наситени, натрапчиви цветове, които да се забелязват отдалече. Какъв беше смисълът да се садят цветя, ако не се забелязват отдалече?
Кучетата се обърнаха едновременно и той инстинктивно завъртя глава. Слава богу, помисли си, когато видя колата на алеята.
Едва се удържала не хукне към нея, да я измъкне през прозореца и да провери всеки сантиметър от тялото й, за да е сигурен, че е недокосната, здрава и непроменена.
Чакаше с едва сдържано нетърпение, докато тя седеше в автомобила и приказваше с агентите.
Били са с теб през целия ден, помисли си той. Кажи на скапаняците чао и се прибирай вкъщи. Хайде, идвай си.
Фиона най-сетне слезе и тръгна към него. Той дори не забеляза кога колата потегли.
Чу смеха й, когато кучетата се втурнаха към нея, за да я посрещнат, и забеляза как страните й поруменяват, докато ги галеше и рошеше козината им.
Сега е мой ред, помисли си той и тръгна след тях.
— Къш оттука! — нареди им и чак след това я погледна. —
Прекалено много се забави.
— На мен ми се стори още повече. Имам спешна нужда от прегръдка. Искам една дълга, силна прегръдка. Хайде, Саймън, искам да чуя как пропукват ребрата ми.

399
Той я прегърна с всичка сила, така че наистина й се стори, че ще й счупи костите. След това я целуна по косата, по слепоочията, по устните.
— Става все по-добре и по-добре — въздъхна тя. — Много по- добре. Миришеш божествено. На дървени стърготини, кучета и гора.
Миришеш на домашен уют. Много се радвам, че се прибрах.
— Добре ли си?
— Да. Ще ти разкажа. Първо искам да взема душ. Знам, че все още съм под въздействието на случилото се, но просто… имам нужда от душ. След това пъхваме една замразена пица във фурната и аз ще…
Ти си направил сандъчета за прозорците!
— Днес ми остана малко свободно време, защото те нямаше да ми се пречкаш.
— Направил си сандъчетата — прошепна тя. — Толкова са…
Точно каквито трябва. Благодаря ти.
— Това са моите сандъчета за моята къща.
— Точно така. Благодаря ти.
Той отново я притисна към себе си.
— Добре че ги направих, иначе щях да полудея. Двамата със Сил се подкрепяхме, за да не откачим. Трябва да й позвъниш.
— Вече й звъннах. Говорих и с нея, и с мама, и с Мей, докато бях на ферибота.
— Значи си изцяло на мое разположение. И на тяхно — добави той, когато кучетата се отпуснаха в краката им. — Хайде, върви под душа, а аз ще се оправя с пицата — стисна брадичката й и я задържа,
докато оглеждаше лицето й. — Не те е докоснал.
— Не и по начина, по който се надяваше.
— Тогава мога да чакам за останалото. И без това съм гладен.
Излязоха да похапнат на задната веранда, докато последните лъчи на слънцето се промъкваха през дърветата, а птиците чуруликаха като пощурели. Имаше скрит смисъл, каза си Саймън. Бяха свободни,
докато Пери беше зад решетките.
Гласът й беше спокоен, докато му разказваше за посещението в затвора.

400
— Просто нямам представа откъде дойде част от всичко това.
Бях обмислила отговорите си, подхода, тона, напористото отношение,
но другото се оказа част от мен, думите просто се лееха, сякаш някой ги беше записал в главата ми. Казах му, че дори Екъл да убива други жени, това, изобщо не ме засяга. Обикновено не мога да лъжа, просто е напълно неестествено за мен, затова заеквам и сричам, но този път думите се редяха една след друга, без всякакъв проблем.
— И той се върза.
— Очевидно се върза. След това им каза каквото трябваше —
явки, адреси, на които се получават писма, фалшиви имена. Вече успяха да проследят лек автомобил и регистрационен номер на едно от фалшивите имена. Разпратиха агенти навсякъде.
— И ти нямаш нищо общо оттук нататък.
— О, Саймън, поне така си мисля — тя вдигна ръце и за момент притисна с пръсти очите си. — Мисля, че бях дотук. А пък беше съвсем различно от онова, което очаквах, за което бях подготвена.
— Как така?
— Пери беше побеснял от гняв. Очаквах да ме гледа със самодоволство, да се радва на умението си да дърпа конците дори от затвора. До един момент се държа точно така, но отдолу прозираха и гняв, и разочарование. Когато видях това, когато го усетих и разбрах какво всъщност изпитва, какво му трябва, имах чувството, че… — тя сви юмрук на масата и го погледна. — Усетих, че съм стъпила на здрава почва. Чувствах се непоклатима и сигурна — тя вдигна отново поглед. Бистрите й сини очи бяха станали спокойни. — Усетих, че всичко между мен и него все още тлее в сенките, в мрака, но всеки момент ще угасне. С него е свършено.
— Радвам се, че е така — той чу истината, почувства я и разбра,
че до този момент също е носил част от тази сянка у себе си. —
Струваше си. Само че докато Екъл не се озове на същото място,
нещата тук няма да се променят. Никакви рискове няма да поемаме,
Фиона.
— Ще се примиря. Имам си сандъчета за прозорците и пица —
тя отпусна юмрука си и посегна към ръката му. — Но най-важното е,
че имам теб. Така че — пое си дълбоко въздух тя, — кажи ми друго.
Какво друго направи, освен сандъчетата?
— Няколко неща са. Хайде да се поразходим.

401
— По брега или в гората?
— Първо в гората, след това и на брега. Трябва ми още един пън.
— Саймън! Да не би да си продал мивката?
— Тази ще я запазя, но Сил я видя и каза, че имала клиент, който щял да пририта за същата.
— Наистина ли ще я запазиш?
— Банята на долния етаж има нужда да се пораздвижи.
— Ще стане страхотно! — тя погледна кучетата, след това и
Саймън. Нейните момчета, помисли си тя. — Хайде, момчета! Да помогнем на Саймън да си намери пън.
Екъл също усети нещо. Усети свободата.
Имаше си нова задача, нов дневен ред. Нова жертва.
Знаеше, че е прерязал пъпната връв, която го свързваше с Пери и вместо да се почувства като немощна, полуразпаднала се марионетка,
изпита прилив на сили и жизненост. Усещанията му бяха нови;
неизпитвани досега, дори по времето, когато Пери му помагаше да се добере до отдавна потисканото си „аз“, до човека, който бе крил години наред.
Заради това беше длъжник на Пери и възнамеряваше да му се отплати. Само че това бе дългът на ученик към учител. Истинският учител, мъдрият учител знаеше, че ученикът трябва да поеме по своя път, да си го проправи и да избере посоката.
Беше прочел с интерес и гордост статията в „Ю Ес Рипорт“.
Прецени стила, гласа, съдържанието и даде на Кейти Стар петица.
Точно както бе постъпвал в предишния си живот, той се зае да редактира текста, да поправи и нанесе корекциите с червена химикалка.
Можеше да й помогне да подобри стила си, в това нямаше съмнение. Освен това се замисли дали да не се свърже с нея, за да й сътрудничи, да придаде на статиите й повече дълбочина.
Не бе и предполагал в каква страст се превръща лошата слава,
колко примамливо пикантен е вкусът й, когато привикнеш. Само че новото му „аз“ искаше да вкуси още и още, преди да настъпи краят.
Искаше да си направи пиршество, да се отпусне и наслади на всичко.
Искаше да се възползва докрай от наследството.

402
Докато проучваше навиците на потенциалните си ученици и ежедневието им, той прочете и други нейни статии, поразрови й откри данни за нея както лични, така и професионални, и забеляза качества,
които притежаваха и други от учениците му.
Най-вече жените.
Курви. Всички жени бяха курви до мозъка на костите си.
Умната, находчива Кейти беше прекалено упорита, действаше твърде прибързано и бе прекалено сигурна в себе си. Тя бе истинска манипулаторка, която нямаше да приеме нито инструкции, нито конструктивна критика.
Това обаче не означаваше, че няма да е полезна.
Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече научаваше,
толкова повече искаше. Тя щеше да бъде следващата и дори първата,
макар да имаше възможност да е последната. Тя щеше да е неговият избор, не една от мишените на Пери.
Беше по-зряла и не особено атлетична. Застояваше се зад бюрото по-дълги часове, барабанеше по клавиатурата и говореше по телефона, вместо да тренира.
Пънеше се в лъскавия си фитнес център, за да се фука с тялото си.
Точно така, тя обичаше да показва тялото си, но не го владееше,
не го дисциплинираше. Ако останеше жива, щеше да се превърне в дебела и мудна повлекана.
Всъщност той й правеше услуга, щеше да сложи край на тази работа, докато беше все още млада и стегната.
Имаше доста работа в Сиатъл. На два пъти промени регистрационните си номера и пребоядиса колата. Сега, когато се върнеше на острова, ченгетата, които наблюдаваха пристигащите на ферибота автомобили, нямаше да разберат, че става дума за същото возило, не че това особено го интересуваше.
Но пък Пери го беше обучил много да внимава.
Замисли се кое е най-доброто време и място, за да я отвлече,
след това просто зачака синоптичната прогноза за Сиатъл да му даде окончателното предимство.

403
Кейти отвори чадъра и излезе в проливния дъжд. Беше работила до късно, доизкусуряваше някои от подробностите в следващата си статия. Засега нямаше нищо против, че работи в сбутан кът в малка сграда в дъждовния Северозапад.
Тази работа щеше да й послужи като трамплин.
Поредицата, която пишеше, привличаше не само вниманието,
което искаше, не само от страна на читателите, а и от страна на големите клечки. Ако успееше да поддържа искрата още малко, много скоро щеше да настъпи моментът, когато щеше да затвори лаптопа и да започне да си търси апартамент в Ню Йорк.
Фиона Бристоу, Джордж Пери и Номер две й бяха осигурили билета от Сиатъл към Голямата ябълка. Там щеше да пусне книгата си.
Трябваше да притисне Фиона за още нещичко, мислеше си тя,
докато ровеше за ключовете. Нямаше да е никак зле, ако Номер две си избереше нова студентка, за да може пламъкът да се разгори и статиите й да минат на първа страница.
Ако федералните успееха да разнищят случая, пак нямаше да е зле. Тя поддържаше връзка с информатора си и знаеше, че екип Тони-
Манц са разпитвали Пери за пореден път. Най-голямата пикантерия беше, че самата Фиона ги е придружила.
Изправила се е пред мъжа, който я беше отвлякъл и бе убил гаджето й. Как само й се искаше да се беше превърнала в муха, за да кацне на стената. Макар да нямаше достъп, тя бе научила предостатъчно от информатора си и разполагаше с материал за дълга статия, която да пусне в утрешното издание.
Натисна копчето за централно отключвано и когато светлината в купето светна, забеляза, че задната й гума е спаднала.
— По дяволите! — отстъпи назад, за да я огледа. Докато се обръщаше, бръкна й чантата, за да си извади телефона. В същия момент той изникна от мрака.
Появи се изневиделица, беше като сянка.
Чу гласа му.
— Здрасти, Кейти! Какво ще кажеш за едно ексклузивно интервю?
Болката я проряза, когато електричеството разтърси всяка клетка от тялото й. Дъждовният сумрак избухна в бяло, а писъкът заклокочи в гърлото й. Беше зашеметена! Реши, че я е ударил гръм.

404
После бялото премина в черно.
Отне му по-малко от минута, докато я завърже и натъпче в багажника. Остави чантата й, компютъра и чадъра на задната седалка.
Щяха да останат там засега. Внимателно изключи и мобилния й телефон.
Преизпълнен със сила и гордост, той подкара в дъждовната нощ.
Предстоеше му много работа преди да се наспи.

405
28.
Телефонът на Кейти се оказа истинска съкровищница. Докато го проверяваше, Екъл преписа внимателно всички имена и номера,
прегледа кого е търсила и кой й е звънял, календара й, бележките.
Остана силно впечатлен, че почти всичките й ангажименти — с изключение на предстоящия преглед при зъболекар — са свързани с професионалните й интереси.
Много интересно, отбеляза той, докато чистеше телефона,
двамата с Кейти имаха толкова много общи неща. Нямаха никаква връзка със семействата си или близки приятели и се опитваха амбициозно да си проправят път в избраните области.
И двамата искаха да си създадат име, да оставят следа.
По този начин краткото време, което щяха да прекарат заедно,
щеше да е изключително ценно.
Той хвърли телефона в кошчето за боклук на паркинга, където спря, след това излезе и потегли към мотела на трийсет и пет километра, където щеше да приключи с последната част от работата.
Плати в брой за една нощ, след това паркира далече от светлината. Макар да бе сигурен, че няма нужда, той отвори чадъра й,
за да скрие лицето си, докато слизаше от колата. Хората, които отсядаха в подобни мотели, не си седяха в скапаните стаички и не зяпаха през прозорците към мокрия от дъжда паркинг, въпреки това най-разумно бе да внимава.
Отвори багажника.
Тя се беше ококорила уплашено, лицето й бе разкривено от болката и шока, от които той щеше да се възползва. Щеше да се бори,
но той бе научил някои хитринки и бе завързал китките и глезените й така, че можеше единствено да се гърчи като червей. Най-добре беше да не мърда и да пази тишина през цялата нощ.
— Ще поговорим на сутринта — обеща той, извади спринцовка от джоба си и махна капачето. Писъците й звучаха като гневен шепот,
заглушен от плющенето на дъжда, докато той стискаше ръката й и

406
навиваше ръкава. — Сега спи дълбоко — рече той и бодна спринцовката.
Върна капачето на мястото му. И тя, също както и останалите,
нямаше да оживее, така че нямаше защо да се притеснява, че може да се зарази от многократно използваната спринцовка. Забеляза как очите й помръкват, когато наркотикът започна да действа.
Заключи багажника, извади куфара си и вещите й и ги пренесе по изпочупените, плочки към стаята.
Миришеше на застояло и секс, на цигарен дим и на евтин препарат, който не бе успял да замаскира вонята. Беше се научил да не обръща внимание на подобни гадости, както и на пъшкането и виковете от съседните стаи.
Пусна телевизора и прищрака каналите, докато не попадна на местните новини.
Уби част от времето, като прерови портфейла на Кейти. Носеше почти двеста долара в брой — за да плаща на информатори или може би за подкупи, реши той. Парите щяха да му дойдат добре, което бе плюсът от смяната на мишените. Колежанките имаха по пет или десет долара, а понякога и не носеха пари.
Откри паролата за компютъра, скрита под шофьорската книжка.
Остави я за по-късно.
Натрупа на отделни купчинки онова, което щеше да запази, и вещите, които щеше да изхвърли, докато похапваше от бонбонките
„ММ“, които откри в джоба й, а след това прерови несесера с гримове.
Тя не носеше снимки. Естествено, та нали това бе неговата работна и много сериозна Кейти. Затова пък имаше карта на Сиатъл и още една на Оркас, грижливо сгънати.
На картата на Оркас беше отбелязала няколко маршрута от ферибота. Позна пътя до къщата на Фиона и се запита какви ли са другите. Ако му останеше време, щеше да ги прегледа.
Одобри, че носи няколко химикалки и остри моливи, малко кубче листчета и бутилка вода.
Запази ментовите й бонбони, мокрите кърпички, салфетките,
извади личните й документи и кредитните карти, за да ги нареже и изхвърли.
Взе от нейните дребни, за да си купи „Спрайт“ и пакет чипс
„Лейс“ от автомата пред стаята.

407
След като вече бе готов, той отвори компютъра. Както и при телефонните обаждания и имейлите, и тук записките й бяха кратки.
Само че той умееше да навързва следите, още повече че я беше следвал неотлъчно известно време.
Той, Пери и Фиона може и да не бяха единствените, за които пишеше, но със сигурност бяха най-важните. Тя беше събирала късчета информация от различни източници.
Упорство и амбиция, вашето име е Кейти Стар.
Добре се беше справила, помисли си той, докато проверяваше подробностите от миналото на Пери, на Фиона, на предишни и настоящи жертви.
Тя беше събрала подробна информация за спасителния екип на
Фиона, за приятелите й, за курсовете по дресировка, за майка й, за мащехата й, за баща й, за мъртвия любим. Имаше нещичко и за настоящето й гадже.
Много прецизна работа. Уважаваше подобен подход.
Разбра, че е събирала информация и сведения по въпроси, които едва ли интересуваха репортер, решил да напише серия от статии.
— Пише книга — прошепна той. — Пишеш книга, така ли,
Кейти?
Той включи едната от двете флашки, които откри в чантата й.
Вместо роман или някоя кримка, той попадна на следващата й статия.
Беше за утрешното издание.
Прочете я два пъти така задълбочено, че дори не забеляза, че двойката в съседната стая започна да се чука.
Предателството — защото не се съмняваше, че Пери го е предал
— го проряза болезнено. Сякаш камшик се усука около врата му. Той скочи от мястото си и започна да крачи из мизерната стая, като ту стискаше, ту отпускаше юмруци.
Неговият наставник, човекът, който му беше станал близък като баща, се беше обърнал срещу него, а това предателство щеше — почти сигурно — да ускори края му.
Замисли се дали да не побегне, просто да зареже плановете си,
които така прецизно бе изпипал, и да поеме на изток. По пътя щеше да убие репортерката, щеше да я изхвърли някъде далече от ловните си полета, както се изразяваха полицаите.

408
Щеше да промени отново и външния си вид, и самоличността си. Щеше да промени всичко — и колата, и регистрационните номера,
а след това…
След това какво, запита се той. Отново ли щеше да стане обикновен, отново ли щеше да се превърне в нищо? Щеше да намери друга маска и да се скрие зад нея? Не, връщане назад нямаше, никога нямаше да се превърне отново в жалкото подобие на човек, което беше досега.
Вече по-спокоен, той се изправи със затворени очи, приел бъдещето. Май щеше да се окаже неизбежна истина, че бащата съсипва детето си. Може би това затваряше кръга, отвеждаше пътуването до по-добър, макар и горчив край.
Винаги бе знаел, че краят ще дойде. Този нов живот, наситен със събития и чувства, беше преходен. Но той се надяваше, той беше убеден, че разполага с повече време. Ако имаше повече време, със сигурност щеше да надмине във всяко отношение Пери, своя учител,
любителя на книги.
Не, нямаше връщане назад, не можеше да се върне назад.
Нямаше да се крие като плъх. Щеше да продължи напред, както го бе замислил.
Или щеше да живее, или да умре. Но той никога, абсолютно никога нямаше да си позволи старото безлично съществуване.
Седна и прочете статията отново и този път усети намесата на съдбата. Та нали затова отвлече журналистката? Всичко се случваше така, както бе писано да се случи.
Това можеше да го приеме.
Откри книгата малко след като съседите по стая приключиха с креватните упражнения и се измъкнаха от стаята, за да се приберат по къщите си, по всяка вероятност при своите половинки, на които току- що бяха изневерили. Прочете откъс и забеляза, че тя работи на части
— обработва сцени и глави, без да следва реда като след това свързва събитията.
Погледна към ключовете й с известно съжаление. Как само му се искаше да прерови апартамента й! Със сигурност имаше още файлове,
бележки, книги и номера.
Зачете отново, този път нанесе някои промени, добави факти.
Щеше да запази компютъра, флашките, за да съчетае нейната работа

409
със своята, стига да оцелееше след предстоящия етап. За пръв път от месеци наред той усети възбуда и възторг, предизвикани от нещо различно от убийство. Щеше да включи части от собствената си книга, която бе започнал от първо лице като вмъкне откъси с репортерската й гледна точка от трето лице. Щеше да противопостави написаното от нея със собствената си гледна точка.
Неговата еволюция и нейните наблюдения.
С помощта на Кейти, щеше да създаде своя песен, своя история.
Смъртта, дори неговата, щеше да е наследството му.
В конферентната зала, където двамата с Тони работеха, Манц задържа телефона в една ръка, докато с другата тракаше по клавиатурата.
— Да, разбрах. Благодаря. Тони — тя затвори и махна с ръка, —
току-що ми казаха, че „Ю Ес Рипорт“ утре пускат статия на Стар. Има анонс онлайн. Трябва да го видиш.
Той пристъпи към бюрото и зачете над рамото й.
Заглавието гласеше:

Изтегляне 3.47 Mb.

Сподели с приятели: