Аленият шал на смъртта

410
— Трябва да открием откъде изтича информация. И трябва да видим проклетата статия. Ще натисна издателя й, редактора. Тя пречи на разследването, като издава важна информация, с която по всяка вероятност се е сдобила по незаконен начин.
— Да, ще пробваме и ще се проточат разговори с адвокатите и на двете страни. Имам по-добра идея. Аз ще се заема, докато ти натискаш. Ще се пробвам да се вмъкна под маската на Стар.
— Тя никога не би разкрила източника си — Тони отиде при кафе машината. — Всичко ще отрече.
— Знам, въпреки това отивам още сега. Извън работно време сме. Ще се опитам да измъкна нещо от нея, докато тя се опитва да измъкне нещо от мен. Може пък да науча нещичко — Манц погледна часовника си, докато обмисляше сценария. — Каквото и да се случи,
тази вечер ще я прибера за възпрепятстване на работата ни, за намеса във федерално разследване, за тормоз на федерален свидетел. Ще й струпам на главата всичко, което се сетя, докато тя се позовава на
Четвъртата поправка за свободата на пресата.
Тони отпи глътка кафе.
— Добре, ами после?
— Ще я оставим да се поизпоти. Тя ще настоява за адвокат, ще звъни на шефа си, но ние можем да задържим нещата поне за малко.
Тя иска внимание, но също така иска и информация. Ако се престорим, че имаме още, може да се опита да ни разиграва. Така ще ни спечели време.
— За какво?
— За да разберем кой е издайникът, за да я пречупим.
Тони се замисли и приседна на бюрото на Манц.
— Искаш източникът или източниците й да започнат да се потят ли?
— Струва си да пробваме. Сигурно ще си изгубим времето, но поне ще я раздрусаме, ще я понатиснем. Тя е избрала пряк път нагоре,
Тони, и използва Бристоу, когато може. Можем да се обединим с медиите. Можем! Ние ще използваме тях, те ще използват нас. Така се прави. Само че тя не се интересува от сътрудничество. Тя иска да се изстреля нагоре.
— Мен не ме подработвай. Аз продължавам, ще играя играта с шефовете й. Ти, ако искаш, давай директно. Кажи ми кога ще я

411
закопчаеш и аз ще уредя необходимото.
Той разтри напрегнатия си врат.
— Може пък той да не види вестниците. Може утре да отиде на някое от уговорените места или пък да спре колата си на място, което наблюдаваме.
Манц кимна и си облече сакото.
— Ако следи текущите събития, а ние много добре знаем, че ги следи, Стар издава всичките ни следи и достатъчно информация, за да го предупреди. Малко вероятно е да тръгне да проверява адресите за писмата. Според мен той е приключил с Пери, а ако все още не е, в мига, в който научи, че Бристоу е ходила при него, ще го отреже.
Тя спря на вратата.
— Ще й кажеш ли какво предстои?
— Както вече каза, късно е. Остави я да се наспи. Утре ще й съобщим. Позанимавай се със Стар, Ерин, след това я доведи и ще я дообработим.
— Нямам търпение.
Беше толкова хубаво да е навън, да се занимава с нещо, което не включваше клавиатура или телефон. Манц нямаше нищо против дъжда. Истината бе, че времето в Сиатъл я устройваше прекрасно.
Беше й приятно в слънчеви дни да вижда Маунт Рейниър, също както й беше приятно чувството за уют и интимност, което създаваше дъждът.
Тази вечер щеше да има още нещо хубаво. Щеше да измъкне
Стар или от офиса й, или от топлия й апартамент й да я остави да заприлича на мокра кокошка под проливния дъжд.
Много й се искаше да спипа журналистката както професионално, така и лично. Тя не бе от жените, които подкрепят други жени само защото са жени, и възприемаше Стар като напориста амбициозна кариеристка, готова да прегази всеки по пътя си и дори да остави трупове.
Беше изминала твърде трънлив път, за да стигне до сегашния си пост в Бюрото, но нито веднъж не си беше позволила да кривне от правия път, не беше прегазила никого.

412
Не се беше съобразявала обаче с онези, които заслужаваше да бъдат наритани.
Чистачките й работеха на пълни обороти, а насрещните фарове намаляваха видимостта, докато шофираше към вестника. Стар сигурно си беше тръгнала, но редакцията беше на път към апартамента. Нищо не й пречеше да провери.
По пътя обмисли стратегията си. Започваше любезно и внимателно, реши тя, щеше да остави журналистката да забележи умората и стреса. Щеше да пробва да й въздейства като на жена.
Инстинктът й подсказваше, че този подход ще бъде напълно безрезултатен, че Стар ще го приеме като слабост.
Нищо. Така щеше по-малко да й пука, когато нанесе удара си и обвини Стар във възпрепятстване на следствието и може би дори в подкуп на федерален служител.
Щеше да прецени на място.
Влезе на паркинга и изви вежди, когато видя тъмночервената тойота. Погледна регистрацията и се увери, че е на Стар.
Да не би да работеше и нощем? Добре.
Спря до нея и забеляза спадналата задна гума.
— Лош късмет — измърмори Манц, усмихна се и паркира до тойотата.
Посегна към чадъра и инстинктивно усети, че нещо не е наред.
Остана за момент в колата, оглеждайки паркинга и сградите. Беше тъмно, но охранителните лампи светеха. А в офиса ти трябва да свети,
ако решиш да работиш до късно.
Остави чадъра в колата и отметна якето назад, за да може по- лесно да извади оръжието.
Не се чуваше никакъв друг шум, освен плющенето на дъжда и профучаването на някой и друг автомобил. Почти нямаше движение, а и малкото автомобили минаваха далече от паркинга и не виждаха какво става тук. Освен това заради дъжда всичко блестеше.
Тя обиколи колата, огледа сплесканата гума и импулсивно протегна ръка, за да пробва вратата.
Беше отключена.
Реши да отиде до сградата и заблъска по заключените стъклени врати. Когато охранителят тръгна, през фоайето към нея, тя веднага разбра, че човекът е пенсионирано ченге.

413
Около шейсет, може би дори шейсет и две, реши тя,
наблюдателен човек.
Показа му идентификацията си през стъклото.
Той я погледна внимателно и натисна интеркома.
— Проблем ли има?
— Аз съм специален агент Ерин Манц. Търся Кейти Стар.
Колата й е на паркинга, задната дясна гума е спукана. Колата е оставена отключена. Бихте ли ми казали дали е в сградата и ако не е, в колко часа е излязла.
Той огледа паркинга, след това отново вдигна очи към нея.
— Чакайте.
Манц извади телефона. Каза името си, идентификационния си номер и помоли за домашния телефон на Стар, за мобилния и служебния.
Когато набра мобилния, се включи гласова поща, тъкмо когато охранителят се върна.
— В девет и четирийсет се е подписала и си е тръгнала. В
сградата няма никой. Дори чистачите приключиха — той се поколеба за момент, след това отключи вратата. — Пробвах да й позвъня на домашния и на мобилния, но се включи гласовата поща — обясни той.
— Тя сама ли живее?
— Според охраната във фоайето е излязла сама.
— Има ли видеозапис на паркинга?
— Не. Само до вратата. Излязла е сама. Нещо обичайно за нея —
добави той. — Тя не обича групите, не е близка с колегите си. Ако е проблем с колата, тя има ключ и щеше да се върне, за да се обади на пътна помощ. Не би направила друго. Никой не е влизал или излизал двайсет минути след нея нито от единия, нито от другия вход.
Манц кимна и набра партньора си.
— Тони? Имаме проблем.
Час по-късно, агентите успяха да убедят портиера да отключи апартамента на Кейти Стар, събудиха редактора й и взеха показания и от охраната, и от чистачите.
Редакторът отказа да включи служебния й компютър.

414
— Не и без заповед. По всяка вероятност е по следите на нещо или се чука с гаджето си.
— Има ли гадже? — попита Манц.
— Откъде да знам? Стар не говори за личния си живот. Спукана й е гумата. Сигурно си е повикала такси.
— Нито една от местните компании не е имала повикване от този адрес.
— И затова искате да се вържа, че става нещо нередно ли?
Просто искате да й ровите във файловете. Няма да стане без заповед.
Манц извади телефона си, когато чу звъна, и се обърна намръщено, за да отговори.
— Къде? Не го изпускайте. Тръгваме. Имаме сигнал от мобилния й телефон.
— Ето, видяхте ли? — сви рамене редакторът. — Сигурно е с гаджето си или запива някъде. Заслужила си го е.
— Запивала била — процеди Манц, докато стояха, на мокрия паркинг на отбивката за тирове. Тя си сложи тънки ръкавици. —
Оставил е телефона включен, за да получим сигнал и да дойдем тук.
Зачака нетърпеливо, докато екипът съдебни експерти заснемат сцената.
Взе айфона.
— Трябва да го проверим — тя погледна Тони. — Със сигурност е Екъл. Не е никакво съвпадение, че са я отвлекли от паркинга пред офиса й. Той я е спипал. Измъкна я изпод носовете ни. Тя не пасва на профила на жертвите, но е удобна за него. Пасва му като ръкавица.
Просто не се сетихме навреме.
— Така е — той й подаде плика за доказателствен материал, за да пусне в него телефона. — Има поне два часа преднина, макар да е очаквал повече, много повече. До утре сутринта никой няма да забележи, че я няма, а дори и тогава редакторът й да се вкисне, че не се е появила, няма да повика ченгетата. Ще минат още часове, докато някой не забележи, че колата й е на паркинга.
— Той си мисли, че има дванайсет, може би петнайсет часа преднина. Истината е, че разполага с два. Да се захващаме за работа.
Веднага! Аз ще карам, ти поеми телефона — Тони тръгна към колата.

415
— Искаме униформени да проверят всеки хотел, мотел и ваканционно селище. Първо да отидат в по-отдалечените мотели, в евтините. Той е свикнал да живее с оскъдни средства. Не му трябват удобства.
Избирал е места, на които никой не се вглежда прекалено много и на никой не му пука — след малко Тони продължи: — Той има нужда от провизии. От храна. Да проверят заведенията за бързо хранене,
откъдето може да си поръча храна за из път. Бензиностанции и магазините в тях са му най-удобни, защото по този начин ще си набави всичко наведнъж и ще продължи.
— Взел е компютъра й. Тя е излязла с него, значи трябва Екъл да го е взел. Може би ще го използва. Да го проследим. Той си мисли, че няма проблем поне до сутринта. Може да й изпратим имейл.
Измисляме име, адрес и й пращаме съобщение. Нещо, с което да й подскажем, че знаем. Имам информация за Номер две, искаш ли я? —
Манц погледна Тони. — Може и да захапе. Ако отговори, ще го проследим.
— Пазарете се с него, дръжте го на линия. Трябва да се получи.
Извикайте компютърните спецове.
Екъл спеше върху тънката кувертюра облечен. Въпреки това умът му работеше. Очакваше го толкова много работа, имаше да си представи и да предвиди безкрайно много неща. Животът му никога досега не бе бил толкова пълноценен, а сега дори сънят му беше наситен цветове, движения и звуци.
Представяше си какво ще направи с Кейти — с умната,
изобретателна Кейти. Имаше съвършеното за целта място, то го чакаше с желаното си усамотение. А иронията му се струваше сладка като бонбон.
После, след като приключеше с нея — или може би не напълно
— щеше да се занимае с Фиона. Докато онези търсеха едната, той щеше да се възползва от изпуснатата плячка на Пери.
Може би щеше да я накара да гледа какво прави на Кейти, щеше да я накара да види как преминава от света на живите в света на мъртвите. Щеше да разполага с твърде малко време за Фиона, така че трябваше да се възползва.

416
Затова сънуваше две жени, изранени, облени в кръв. Сънуваше жалните им очи. Сънуваше как го умоляват, как се опитват да се спазарят с него. Щяха да вършат каквото той им кажеше, да говорят онова, което искаше. Щяха да го слушат, както никой досега.
Щеше да бъде центърът на живота им. Докато не ги умъртвеше.
Сънуваше стая със спуснати ролетки, така че да не влиза светлина, стая, боядисана в червено, сякаш наблюдаваше всичко през тънък червен копринен шал. Сънуваше приглушени вопли и пронизителни писъци.
Събуди се стреснат. Чу собствения си дъх и очите му зашариха наоколо.
Да не би да имаше някой на вратата? Бръкна под възглавницата и напипа пистолета 22 калибър, с който щеше да си пръсне мозъка,
когато разбереше, че няма път за бягство.
Никога нямаше да влезе в затвора.
Притаи дъх и се ослуша. Чуваше се единствено дъждът. Не, не беше само дъждът. Щрак, щрак, сякаш някой завърташе топката на вратата, но…
Изпусна дъха си.
Имейл. Беше оставил компютъра включен, докато се зареждаше.
Дръпна лаптопа на леглото и погледна неотворения имейл.
Отнасяше се за Номер две и щом прочете името, той потръпна.
Внимателно провери адреса в контактите на Кейти.
Беше нов.
Остана загледан в темата, в името на изпращача. Полазиха го тръпки. Отвори го.
„Кейти Стар,
Четох материалите ти за Номер две. Според мен си забележително умна и находчива. Но и аз съм умен и находчив. Имам информация, която интересува и двама ни. Струва ми се, че ще ти свърши работа за следващия материал. Мога да отида и в полицията, но те няма да искат да ми платят. Искам десет хиляди долара в брой и да бъда споменат като анонимен източник. Момичето вече е мъртво, така че не мога да й помогна, но ще помогна на

417
теб и на себе си. Ако искаш онова, което предлагам,
уведоми ме до утре до обяд. След това ще предложа информацията си на друг.
Св (Свидетел)“
— Не. Не — той поклати глава и блъсна с пръст екрана веднъж,
след това и втори път. — Лъжеш! Лъжеш. Нищо не си видял. Никой не ме вижда. Абсолютно никой!
Освен тях, помисли си той. Освен жените, които убиваше. Те го виждаха.
Това беше номер, най-обикновен номер. Скочи от леглото и трескаво закрачи из стаята. Хората бяха лъжци. Мошеници!
Той казваше истината, накрая им казваше истината, нали?
Когато затягаше шала около вратовете им, гледаше ги право в очите и им казваше. Казваше им името си, казваше им кой ги е убил и защо.
Казваше цялата истина.
— Казвам се Франсис Екъл и сега ще те убия. Ще те убия,
защото мога, защото ми харесва.
Те умираха с истината, която беше дар.
Ами този Св? Той — или тя — лъжеше? Опитваше се да смъкне пари на негов гръб.
Никой не го виждаше.
Замисли се за мъжа на опашката в „Старбъкс“. Сети се за пъпчивия служител на бензиностанцията, който го подмина, без да крие отегчението си. Представи си рецепциониста с мазна коса от нощната смяна в мотела, който миришеше на трева и се подсмихваше,
докато му подаваше ключа.
Може би.
Седна отново и прочете имейла. Можеше да отговори, да поиска допълнителна информация, преди да започнат да обсъждат плащането. Тя щеше да постъпи точно така.
Наля си пръст уиски и отново се замисли.
Съчини отговор, редактира го, изтри го, после го написа отново.
Когато пръстът му се насочи към клавиша за изпращане, той се поколеба.

418
Възможно беше да е капан. Може би ФБР се опитваха да заврат дългите си носове и тук, опитваха се да спипат Кейти или дори него.
Не беше сигурен, затова стана и отново започна да крачи, отпи нова глътка и пак се замисли.
Само за всеки случай, реши той. Сигурността бе на първо място.
Взе душ, изми си зъбите, обръсна наболата си коса и брадата.
Натъпка нещата си в сака.
След това изпрати имейла и излезе от стаята. Купи си кока-кола,
за да се зареди с кофеин, но усети, че не му е необходим.
Мисълта, че някой го е видял, възможността да бъде измамен, го възпламеняваше. Възбуждаше го.
Тайно в душата си се надяваше някой наистина да го е видял.
Така усилията му щяха да си струват.
Удари с длан по багажника, докато минаваше.
— Какво ще кажеш да се поразходим, Кейти?
— Господи, той отговори! — Манц скочи към компютърния специалист. — Захапа! Можеш ли да проследиш източника?
— Дай ми минутка — помоли той и започна да трака по клавишите.
„Св,
Интересувам се от достоверна информация, и то много. Няма да преговарям за пари, ако не ми дадеш допълнителни данни. Десет хиляди са много пари, а вестникът ще иска достоверност. Твърдиш, че си свидетел.
Свидетел на какво? Трябват ми повече подробности, ти избери какви, преди да продължим.
Можем да се срещнем на обществено място, което ти посочиш, ако не желаеш да напишеш подробностите.
Нямам търпение да обсъдим въпроса.
Кейти Стар“
— Достатъчно умен е и няма да скочи, преди да научи нещо повече — отбеляза Тони. — Същевременно е и достатъчно любопитен

419
и няма да пропусне възможността.
— И не е в движение — добави Манц. — Сигурно е на място,
където има достъп до интернет. Буден е, но не е в движение. Отне му по-малко от час да отговори, като първо е обмислил какво да напише.
Бил е пред компютъра й, когато изпратихме имейла.
— Пипнах го! — специалистът посочи екрана.
Всички се задействаха. Агенти, снайперисти, специалисти по водене на преговори — заповедите бяха да заобиколят мястото, да влязат безшумно.
— Агентът, който е събудил рецепциониста, каза, че четирима сами мъже са се регистрирали тази вечер — обясняваше Манц, докато пътуваха. — Двама са платили в брой. Никой от вчерашните клиенти не е останал днес. Не е разпознал Екъл по снимката, не е обърнал внимание на нито един от автомобилите и не знае дали са влезли в стаите сами или не. Той е надрусан и не дава пет пари какво става около него.
— В стаите до тези, дадени на четиримата, да се настанят екипи.
Всички на позиция. Има вероятност да я е взел със себе си.
Паркираха пред денонощната закусвалня до мотела и облякоха бронежилетки. Докато Тони преценяваше района, кимна на един от агентите.
— Казвай, Кейдж.
— Ограничихме вероятността до две стаи. В другите две са прелюбодейци. Едната двойка се чукат като за световно, а в другата стая жената пили на мъж, че било крайно време да зареже скапаната си съпруга.
— Ами другите две?
— Единият спи и хърка толкова гръмко, че ще падне таванът —
той замълча и притисна с пръст слушалката на ухото си. — Току-що чух женски глас да казва: „По дяволите, Хари, няма ли да престанеш?“
Значи остава само една. Номер четиристотин и четиринайсет. Ъглова стая от източната страна отзад. Екипът твърди, че цари гробна тишина. Нищо не се чувало.
— Покрийте другите стаи и блокирайте паркинга. Не трябва да го изпускаме.
— Разбрано.
— Рецепционистът ще смърди ли, ако избием вратата?

420
— Надрусан е до козирката. Каза да правим каквото се налага и сигурно пак си е свил цигара и зяпа порно.
Тони кимна, докато вървяха.
— Искам да се придвижим бързо. Искам светлина в мига, в който влезем. Да го заслепим, мамицата му. Екипът да го притисне както глутница вълци притискат елен. Ами колата?
— Нито една не отговаря на описанието, а регистрационните табели и пред мотела, и пред закусвалнята са различни.
— Може да я е сменил — подметка Манц. — Може да е в една от тези.
— Няма да остане там дълго.
Той се отдръпна, за да направи място на екипа да заеме позиция.
Най-съкровеното му желание беше да избият вратата. Същевременно искаше всичко да мине безпроблемно и да опази хората живи.
Акцията мина точно както беше поръчал. Все още с извадено оръжие, той пристъпи напред, когато чу виковете „Чисто! Чисто!“
откъм стаята. Стомахът го присви. Не искаше да чуе подобно нещо.
Още преди да стигне до вратата, знаеше, че Екъл им се е изплъзвал.

421
29.
Фиона намаза влажната си кожа с крем и затананика мелодията,
която не я оставяше намира, откакто влезе под душа. Не се сещаше коя е песента, нито пък думите, но веселата мелодия бе напълно подходяща за настроението й.
Имаше чувството, че е завила зад ъгъла и е затворила вратата.
Харесваше й философията, че като затвори една врата, се отваря друга.
Може и да беше наивно, но тя беше сигурна, че ФБР ще проследят Франсис Екъл, при това бързо, след като разполагаха с новата информация. Освен това тя беше помогнала да извлекат тази информация.
Отново се беше измъкнала от багажника, реши тя.
Продължаваше да си тананика, когато влезе в спалнята. Изви вежди, щом видя, че леглото е празно. Обикновено намираше Саймън,
захлупил се с възглавница, за да си доспи, докато тя слезеше долу да направи кафе.
Обичаше рутината, помисли си тя, докато се обличаше. Беше й приятно, като знаеше, че кучетата са навън, за да потичат, че Саймън слизаше, когато кафето беше готово, че двамата излизаха на верандата,
за да закусят.
Изглежда тази сутрин толкова му се е пиело кафе, че не я беше изчакал да излезе от банята.
Обу си войнишко зелени панталони и върза косата си на опашка,
защото я чакаха сутрешни часове.
Следобед имаше прозорец, който щеше да й стигне, за да отиде до разсадника.
Все още не можеше да ходи никъде сама, затова Саймън трябваше да отдели време и да я придружи. Искаше да насади цветя в новите сандъчета.
Изтича на долния етаж като си представяше петуниите,
сакъзчетата и предстоящата тренировка с препятствия.
— Мирише на кафе! — гласът й затанцува в кухнята. — Ядат ми се щруделчета. Защо не…

422
В мига, в който видя изражението му, сянка закри слънцето.
— Господи! По дяволите. Казвай бързо.
— Отвлякъл е журналистката. Кейти Стар.
— Но…
— Извинявай, че го казах направо — той бутна в ръцете й чаша кафе. — Вземи. Седни и ще ти разкажа останалото.
Ти се насили да седне.
— Мъртва ли е?
— Не знам. И те не знаят. Тони се обади, докато ти беше в банята. Искал да дойде, за да ти го съобщи лично, но в момента не може да остави работата.
— Няма нищо. Сигурни ли са? — тя поклати глава, преди той да каже и дума. — Тъп въпрос. Нямаше да звъни, ако не бяха сигурни.
Опитвам се да млъкна, за да ми кажеш всичко, но думите сами напират. Тя не е подходящият тип. С пет години по-възрастна е. Тя е…
— поклати глава за втори път. — Не. Греша. Тя не е типа на Пери.
Този вече показа, че иска да остави своя почерк, нали така? Писнало му е да върви по стъпките на Пери. Момчето е пораснало и иска да поеме по свой път. А тя — журналистката — го направи звезда,
придаде му важност. Тя му измисли името. Познава го, затова връзката с нея е много по-интимна и вълнуваща. Тя е негова — Фиона си пое дъх. — Извинявай.
— Ти си специалистката по въпросите на поведението, не аз. Но и аз мисля така — той се вгледа в очите й, за да прецени дали е готова за останалото. — Отвлякъл я е снощи, от паркинга пред службата й.
Фиона едва потисна желанието си да го прекъсне.
— Почти го бяха хванали — прошепна тя. — Никога не са се доближавали толкова много до Пери, не и след някое отвличане. Тя е още жива. Сигурна съм. Те как мислят? Той знае ли?
— Според тях той просто е предпазлив или е имал намерение да си тръгне от мотела преди утрото. Пратили са му втори имейл, в който твърдят, че са го видели как погребва последната жертва. Той не е отговорил. Все още.
— Тя е още жива. Кучетата са пред вратата и се чудят защо се бавим. Да излезем навън. Имам нужда от въздух.
Фиона стана и остави недокоснатата чаша кафе.

423
Животните усетиха настроението й и изскимтяха, отриха се в краката й и забутаха с носове ръцете й.
— Толкова много я намразих — призна Фиона. — И все още я мразя, въпреки че ми прилошава, като си помисля какво преживява в момента. Омръзна ми тази война.
— Нормално е. Онова, което тя преживява, не променя факта какво представлява.
— Но ще го промени — тя притисна пръсти към очите си, след това отпусна ръце. — Ако оживее никога няма да бъде същата. Нея ще нарани повече от останалите, защото сега вече познава вкуса на този вид насилие. Същото е като при куче, което хапе и го оставят да му се размине. Ако отговори на имейла, ще могат да го проследят отново,
дори да тръгне на път ще го настигнат. Ще анализират, ще пресметнат,
знаят как да предвидят нещата. Така че тя има по-голям шанс от останалите. Ще има нужда от този шанс.
— Ще има. Разпитали са всички в мотела и един го е видял.
Чакал жената, с която имал среща, и надникнал навън, когато чул колата. Обърнал му внимание, защото Екъл паркирал в далечния край на паркинга, а навън било истински порой.
— Видял е Екъл, така ли? Видял ли е как изглежда?
— Не е успял да го огледа добре. Екъл отворил чадър и го бил наклонил така, че да крие лицето му, а и човекът надникнал само за миг. Сигурен е обаче, че колата е тъмна — черна, тъмносиня или тъмносива — но в дъжда било трудно да определи.
— Сменя колите или ги пребоядисва. Ето че знаят неща, за които той не подозира.
— Човекът работи с художника на ФБР. Дори се е съгласил да се подложи на хипноза. Очевидно е свестен. В момента разпитват и рецепциониста. Сигурни са, че си е обръснал брадата.
— И това е нещо — тя се опита да не мисли колко километри в националните паркове може да измине незабелязано мъж без брада в тъмен на цвят автомобил.
— Какво искаш да правиш?
— Искам да се завия през глава, да мисля и да проклинам господ. Вместо това ще проведа сутрешните си часове, а следобед ще те замъкна в разсадника, за да изберем цветя за новите сандъчета.

424
— В такъв случай ще спра за дървен материал и ще оставя някои готови изделия в хотел „Инлет“.
— Добре. В четири трябва да съм тук.
— Добре, значи в четири ще си тук.
Тя се насили да му се усмихне.
— Докато сме в селото, предлагам да си вземем филм. Нещо весело.
— Може ли порно?
— Не може. Трябва да си купиш порно по интернет, доставят ти го невзрачни куриери, но на този остров е абсолютно сигурно, че всички ще разберат какво гледаш. Тук е така.
— Ще се примиря и без голотии и мръсни приказки.
— Добре — тя го погали по бузата. — Трябва да се подготвя.
Саймън покри ръката й със своята, преди тя да се отдръпне.
— Вече няма мърдане, защото ме оплете в паяжината си и се влюбих в теб — целуна я. — Независимо, че ми забраняваш порно.
— Ако можех да бродирам, със сигурност щях да ти направя възглавничка с тези думи — тя също го целуна. — Хайде, момчета,
време е за работа.
Екъл си купи вестник, за да го пречете на спокойствие на ферибота. Сутринта би на Кейти нова доза, преди още да е преминало действието на предишната.
Искаше тя да кротува. Това беше една от грешките на Пери,
която той нямаше да допусне, Пери искаше да са в полусъзнание,
докато са вързани. Така Фиона го беше прецакала.
На Екъл му беше приятно, че Кейти е в безсъзнание, напълно безпомощна в багажника. Чувстваше се доволен, че ще изпадне в ужас, когато се събуди на напълно непознато място. Сякаш беше телепортирана.
Засега обаче щеше да се наслади на пътуването с ферибота,
препълнен с туристи и летовници. Предпочиташе да си остане в колата през целия път, но така щеше да привлече вниманието. Освен това щеше да му се отрази добре да се смеси с хората и да си поприказва с тях. Така щеше да си осигури по-добро прикритие.

425
Нарочно се заговори с двама младежи планинари, които бяха без кола. За да е готов за Оркас, той, беше проучил пътеките, парковете и местата за къмпинг, а при предишните си идвания ги беше посетил.
Затова говореше компетентно и от благодарност те го почерпиха с кафе.
Той отказа.
— Знам какво е да тръгнеш на преход на вашата възраст.
Момчето ми е колкото вас. Следващата седмица ще дойде с майка си.
— А ти сам ли ще се подвизаваш дотогава?
Екъл се усмихна. Просто и двамата щяха да му послужат за постигане на крайната цел.
— И още как! Сам, малко спокойствие, тишина и стек бира.
— Ясно, но ако все пак решиш да походиш, днес тръгваме от езерото Каскейд.
— Може, но май… — знаеше израза. Как беше? Усети как вратът му пламна, докато момчетата го наблюдаваха с любопитство.
— Абе май ще си взема червеи за риболов — заяви той и си представи как задържа двете глави под водата. — Слушайте, ако сте тръгнали към езерото, да ви закарам до Росарио. Така няма да биете целия този път.
— Сериозно? Страхотно! — момчетата се спогледаха и кимнаха.
— Мерси, Франк.
— Няма защо. Почти стигнахме. Хайде, да сложим багажа ви в колата и да се качваме.
Беше се представил като Франк Блинкънстаф от Олимпия.
Гимназиален учител, със съпруга Шарън и син Маркъс. Двамата,
разбира се, не го попитаха нито за Шарън, нито за Маркъс.
Интересуваха се най-вече от себе си, пълни егоцентрици, които пет пари не даваха за него. За тях той беше просто средство, с което да постигнат целта си, както и те за него.
— Багажникът ми е пълен — обясни той с ведра усмивка, но отзад има предостатъчно място.
Момчетата се поколебаха, след което свиха рамене.
Накрая той слезе от ферибота покрай наблюдателните полицаи,
които оглеждаха колите, но не се интересуваха от баща, тръгнал на почивка със синовете си.
Никой не го забеляза, помисли си той. Просто чудесно!

426
Остави пасажерите си и напълно забрави за тях. Те бяха призраци, също като студентите, които бяха влизали и излизали от часовете му. Идваха, отиваха си, бяха незначителни и безполезни.
Най-важният му пътник щеше в най-скоро време да се размърда,
напомни си той, затова трябваше да следва разписанието, ако искаше да настани и нея, и себе си, преди тя да дойде в съзнание.
Време бе за следващото действие.
Усети прилив на възбуда. Никой нямаше да го види. Щяха да забележат единствено Франк Блинкънстаф от Олимпия. Мина през пълното с народ селце, пое по криволичещите пътища и навлезе в парка. Избърса потните си длани в дънките, когато си помисли за
Фиона. Вече бе толкова близо, че почти можеше да я докосне!
Бдителният полицай при ферибота изобщо не подозираше, че й остават едва няколко дни живот. През тези дни щеше да яде, да спи и да води курсовете си. Можеше и да се разхожда. Това бяха дните,
преди да се отплати на наставника си и да превърне и нея, и Пери в призраци, които просто бяха преминали през живота му.
След като свършеше тази задача, щеше да се прероди. Най-сетне щеше да бъде самостоятелен.
Независимо дали щеше да живее, или да умре, щеше да бъде самостоятелен.
Шофираше по лъкатушещия път и намаляваше на завоите.
Усмихна се, когато гората стана по-гъста. Дърветата от двете страни бяха като зелени завеси, които щеше да държи спуснати, докато работеше.
Зави по тясна алея. Възторгът му бе толкова силен, че ръцете му се разтрепериха.
Видя колата пред живописната хижа, закътана сред дърветата.
Хазяйката го очакваше, точно както беше обещала.
Забеляза, че прозорците са отворени — проветряваше за него.
На верандата имаше цветя. Не биваше да забравя да ги полива, да не би тя да се домъкне някой ден.
Паркира до нейния автомобил и тя слезе. Наложи се да повтаря името й много пъти, за да я приеме като истински човек.
— Госпожо Грийн!

427
— Мег — напомни му тя и пристъпи с протегната ръка. —
Добре дошъл. Добре ли пътува?
— Чудесно. Нямаш представа колко се радвам, че дойдох! — той се усмихваше дори когато кучето й приближи, за да го поздрави. —
Здрасти, момче, как е?
— Двете със Зина пооправихме хижата.
— Не трябваше да се безпокоиш. След няколко дни идват Шарън и Маркъс. Отсега да знаеш, че ще се влюбят в къщата.
— Дано. Оставих ти някои основни неща и хич не казвай, че не е трябвало. Това е част от услугата. Да ти помогна ли с багажа? Трябва да те разведа. Зина! Дръпни се.
— Сигурно е подушила риболовните ми принадлежности —
обясни Екъл, докато кучето душеше багажника. Гласът му стана безизразен. Представи си как рита кучето, докато се превърне в кървава пихтия, а след това души собственичката. — После ще внеса багажа. Няма нужда да ми показвате отново, гос… Мег. Първо искам да се поразтъпча.
— Както кажеш. Оставила съм ключовете на плота в кухнята,
има и списък с всички телефони, които ще ти трябват. Сложила съм го на хладилника. В брошурата в хола има информация за хижата,
менюта от ресторантите, магазини, данни за парка. Сигурен ли си, че не искаш чистачка?
— Няма нужда — щеше да я убие, ако не го оставеше на мира.
Да, щеше да я убие и нея, и смрадливото й куче, което не спираше да души, ако не се разкараха до една минута. Нямаше избор, налагаше се да я изтърпи.
— Ако решиш друго, или имаш нужда от нещо, просто звънни.
Приятно прекарване, наслади се на тишината. Успех с писането.
— Какво?
— Писането. Нали ще пишеш пътепис?
— Да, да. Замислих се за нещо друго — той се разхихика, най- близкото подобие на смях, което успя да докара. — Днес сутринта не съм пил достатъчно кафе.
— На хладилника съм ти оставила половин килограм.
Трийсет секунди, помисли си той. Живееш или умираш!
— Благодаря.
— Ще те оставя да се поразходиш. Хайде, Зина.

428
Той изчака и тъй като пръстите му бяха започнали да треперят,
пъхна ръце в джобовете си, докато кучето ситнеше след нея към колата. Забеляза как животното погледна към багажника на неговата кола и носът му потрепна.
Ще те ритам, докато не се превърнеш в кървава пихтия, а след това ще те заровя с кучката, която те стопанисва.
Разтегли устни в усмивка и извади треперещите си пръсти от джоба, за да помаха на Мег.
След това започна да си поема дълбоко въздух и да го изпуска,
също като машина, докато тя се отдалечаваше по алеята и най-сетне се скри сред дърветата.
Нахалните любопитни кучки нямаха работа тук.
Трябваше му време, докато се настани. Трябваше да затвори всички прозорци, да ги заключи и да дръпне завесите. В уютната спалня, която бъбривата хазяйка му беше показала предишния път и той бе заявил, че е сякаш правена за въображаемия му син, покри леглото с найлон.
Свали багажа и подреди прилежно нещата си в гардероба, на тоалетката, в банята, докато се наслаждаваше на тишината и простора.
Беше свикнал с мотелските стаи, с изкорубените легла, с грозните звуци и миризми.
Това тук бе истински разкош.
Доволен от подготовката и от усамотението, той излезе отзад. За кратко остана неподвижен, за да се порадва на тишината и спокойствието.
След това отвори багажника.
— Пристигнахме вкъщи, Кейти! Ще те заведа в стаята ти.
Тя трепна, докато идваше в съзнание. Усети, че й става лошо, че всичко я боли. Беше напълно объркана. Имаше чувството, че се носи по замръзнала река, из която се блъскат ледени блокове и бодат тялото й. Червени и черни петна блестяха пред очите й. Продължаваше да й се повдига. В главата й нахлу кръв и тя чу някой да си тананика.
Неочаквана, изгарящо силна болка прободе ръката й и тя изхлипа, но така и не успя да си поеме въздух.
Когато започна да се бори и изви очи, тананикането спря.
— Най-сетне се събуди! Проспа банята. Уверявам те, имаше нужда. Беше се оплескала цялата и вонеше адски. Нищо чудно, че

429
тъпото куче се скъса да души.
Тя се опита да се вгледа в надвесилото се над нея лице, но всичко бе твърде силно, твърде ярко — и очите, и усмивката.
Инстинктивно се сви.
— Одеве не ми остана време да се представя. Аз съм Франсис
Екъл. Но знам, че ти предпочиташ да ме наричаш Номер две.
Страхът я задуши и тя поклати глава, неспособна да повярва, но жестоката му усмивка стана по-широка.
— Голям съм ти почитател. Ще ти дам ексклузивно интервю.
Това ще бъде историята на живота ти, Кейти. Само си помисли. Ще научиш всичко, ще вкусиш всичко — погали я по бузата. — Мирише ми на „Пулицър“! Това, разбира се, няма да ти капне безплатно, но ще поговорим и по този въпрос. Ще те оставя да се настаниш — наведе се и прошепна на ухото й: — Ще те нараня. Ще ми бъде безкрайно приятно. Помисли си — отдръпна се и отново й се усмихна широко.
— Цялото това вълнение ми разпали апетита. Отивам да си направя нещо за хапване. Ти искаш ли нещо? Не? — разсмя се на собствената си шега, а по нейните бузи рукнаха сълзи. — До скоро.
Беше толкова приятно да се занимава с нещо нормално, с нещо забавно. Най-хубавото, каза си Фиона, бе да обиколи разсадника и да си поприказва със съседите. Едва сега си даде сметка колко изолирана е била през изминалата седмица.
Липсваха й излизанията, пазаруването, клюките, който си обменяше с този или онзи.
Беше й приятно дори при дърводелеца и в железарския магазин.
Саймън пък отхвърляше предложенията й или свиваше рамене,
когато беше съгласен с нещо. Накрая тя се спря на далии.
— Хайде, избирай! Всички имат стебло и венчелистчета.
— И това го казва мъжът, който е прекарал половината си живот надвесен над релси за чекмеджета.
— Само че въпросните чекмеджета няма да измръзнат при първата слана.
— Затова далията е добър избор, тъй като не цъфти дълго.
— Тази — измъкна той първата, която му попадна.
Тя се разсмя отново и взе още две.

430
— Супер! Сега искам и от сините — посочи тя туфа лобелия. —
След това… Здравей, Мег! Как си, Чък?
Приятелите й се обърнаха. Ръцете на Мег бяха пълни с карамфили.
— Здрасти! Леле, че са красиви — Мег се усмихна на Саймън.
— Значи си направил сандъчета за прозорците.
— Да — потвърди той й двамата с Чък се спогледаха като мъченици.
— Нова леха ли ще правиш? — попита Фиона.
— Не. Трябваше да отскоча до вилата, заради новия наемател, а
Чък остана, за да почисти бараката за инструменти.
— Когато тя е около мен, не мога да изхвърля нищо.
— Не се знае какво може да ти потрябва, а той е готов да изхвърли старата вана.
— Боклуци — измърмори Чък.
— Няма изобщо да е боклук, ако я сложа на двора и насадя в нея карамфилите. Смятам да заровя единия край, все едно случайно е попаднала там. Ще бъде като произведение на изкуството насред градината.
— Мег винаги гледа как да използва старите вещи.
Фиона постави цветята в количката.
— Не обичам да изхвърлям.
— Това ни е спасението — обясни Чък. — Обзавела е вилата с мебели втора ръка и от гаражните разпродажби, които организира.
— Значи имате наемател — отбеляза Фиона, докато избираше лобелия.
— За две седмици. Съпругът е дошъл сам до края на седмицата.
Жена му и синът му идват следващата — Мег също избра лобелия,
приближи я до карамфилите и реши, че си отиват. — Момчето имало някакво състезание по плуване, което не искало да изпусне. Бащата е учител и пише пътеписи. Дано напише за хижата и Оркас. Няма да е зле. Но пък е странен тип — добави тя, когато продължиха напред. —
Дойде преди два месеца и поиска да я види. Искал тихо местенце,
усамотено, за да може да пише на спокойствие.
— Нормално.
— Явно обича да е сам, защото тази сутрин ме разкара на бърза ръка. Отказа чистачка, затова искрено съчувствам на жена му. Но пък

431
плати в брой, предварително, цялата сума, което означава, че мога да си купя предостатъчно цветя.
— Как проверяваш наемателите?
Мег мигна, когато чу въпроса на Саймън.
— Не мога да направя почти нищо. Повечето хора идват по за седмица-две, дори за един уикенд, когато не е сезон. Искаш предварително депозит и се надяваш да няма неприятни изненади. Не сме имали сериозни проблеми. Да не би да мислиш да си купиш вила,
за да я даваш под наем?
— Не. Обаждат ли се много с предплатени карти?
— Не са много, но има и такива. Някои хора не желаят да ни дават номерата на кредитните си карти.
— Как изглежда?
Мег погледна Фиона, която беше станала неестествено мълчалива.
— А, той е… Господи боже, да не би да мислите, че може…
Господи, Саймън, плашиш ме! Той е към средата на четирийсетте.
Имам фотокопие на шофьорската му книжка, защото искаме някакъв документ, но не си спомням кога е рожденият му ден. Гладко обръснат, плешив като яйце. Говори добре, приятелски настроен е.
Разказа ми за съпругата си, спомена, че синът му много щял да хареса мястото. Дори попита дали синът му може да доведе приятел за няколко дни.
— Просто сме малко изнервени — обясни Фиона и погали Мег по ръката.
— Искате ли да минете и да ви запознаем? — попита Чък.
— Не можем да проверяваме всеки, който наеме вилата ви или е на къмпинг за няколко дни — изтъкна Фиона. — Нали наблюдават ферибота.
Това трябваше да е достатъчно.
Тя изчака да се качат в джипа и да си тръгнат.
— Понякога забравям колко много се притесняваш. Не свивай рамене — предупреди го тя, но Саймън направи тъкмо това. — Така е още от самото начало. Нещо като сянка. Аз все за това мисля, но пък си повтарям да не мисля и затова забравям, че този проблем ти тежи и на теб.
Той мълча почти километър и половина.

432
— Не те исках. Разбра ли?
— Саймън, пазя думите ти в сърцето си.
— Не те исках, защото много добре знаех, че ще ми се пречкаш и ще ме дресираш. Ти просто си такава. Сега обаче трябва да опазя онова, което е мое, и да се погрижа за него.
Фиона изви вежди.
— Нещо като кученце ли?
— Като каквото искаш.
— Трябва да помисля.
— Ченгета, федерални, добре. Те си вършат работата. Само че никой няма да мине през мен, за да стигне до теб. Абсолютно никой!
Този път Фиона замълча и не продума, докато не завиха към къщата.
— Знаеш, че съм в състояние и сама да се грижа за себе си. Не,
чакай — това ти е добре известно. След като го знаеш, като чувам какво ми казваш и като знам, че го казваш напълно сериозно, се чувствам закриляна повече отвсякога — тя си пое въздух. — Затова ще насадя сандъчетата, след това ще изкарам вечерния си курс. Надявам се да открият Кейти Стар жива, при това скоро, много скоро, тогава вече ще се отървем от сенките и ще останем само ти и аз.
— И цяла глутница кучета.
Фиона се усмихна.
— Точно така.
Екъл излезе свеж от банята, с чисти боксерки и тениска.
Проснатата на леглото Кейти хленчеше, тъй като изолирбандът не й позволяваше да говори. Извърна очи към него — едното подуто и почти напълно затворено.
— Така вече е по-добре. Не бях сигурен как ще ми се отрази изнасилването, тъй като сексът никога не е бил от особено значение.
Само че ми хареса. Съвършено ново преживяване за мен и много важно. След изнасилването напрежението си отиде и няма нужда да се притеснявам дали някоя курва ще си отвори краката.
Той придърпа стола пред малкото писалище и седна до леглото.
— Обичам да причинявам болка. Открай време съм го знаел, но тъй като не беше прието и не беше по „правилата“… — той вдигна

433
пръсти, за да сложи въздушни кавички — потиснах нуждата. Не съм щастлив човек, Кейти. Просто вършех механично каквото трябва,
живеех в сивота. И все така, докато не се появи Пери. Длъжник съм му. Длъжник съм и на Фиона. А пък останалото… Ти? Останалото е мое, само мое. Така — той й показа малкия диктофон, който извади от чантата й, и го остави на нощното шкафче. — Ще го пусна и ще поговорим. Ще ми кажеш всичко, което знаеш, всичко, което информаторът ти или информаторите ти са изпели. Ако писнеш, дори веднъж, ще сложа отново лепенката на устата ти и ще започна да ти чупя пръстите. Няма кой да те чуе, но ти няма да пищиш. Нали,
Кейти? — щом зададе въпроса, посегна и изви малкия пръст на едната й ръка, вързана назад, докато не посиня. — Нали, Кейти?
Тя поклати глава и се сгърчи от болка.
— Добре. Сега също ще те заболи — дръпна с един замах изолирбанда и забеляза със задоволство, че тя сподави вика си. —
Много добре. Кажи „благодаря“.
Дишаше на пресекулки, гърдите й трепереха, но тя облиза пресъхналите си, устни и успя да прошепне едва доловимо:
— Моля те. Вода! Много те моля.
— Това ли? — той вдигна бутилката. — Прежадняла си сигурно
— стисна косата й и я дръпна назад. Сипа вода в устата й, но тя се задави и се закашля. — По-добре ли е? Кажи?
Тя му благодари.

434
30.
Разполагаха с повече, отколкото очакваше.
Тони и партньорката му бяха ходили в „Колидж Плейс“, макар
Кейти да не можеше да потвърди дали са били в училището или в апартамента му. Дори след като счупи два от пръстите й, тя не можа да му каже нищо повече. Информаторът не й беше дал никакви данни или просто не бе знаел нищо по въпроса.
Те обаче бяха ходили там. Сигурен беше. Бяха ровили в нещата му, бяха се вглеждали във всеки аспект от ежедневието на човека,
който беше навремето. Не че имаше значение, помисли си той.
Миналото вече не беше негово. То принадлежеше на друг живот, на сивотата.
Както очакваше, наблюдаваха ферибота, а пък Фиона се беше пренесла в къщата на любовника си. Никога не оставаше сама.
Беше се погрижил за първото и бе намислил как да се справи с второто усложнение. Гвоздеят в плана му лежеше в безсъзнание върху найлона.
Замисли се за имейла. Оказа се капан, точно както подозираше.
Сега вече бе напълно сигурен. Въобразяваха си, че ще го излъжат, че ще го надхитрят, но той бе твърде умен.
Замисли се за кратко дали да не натъпче журналистката отново в багажника и да не се качи на сутрешния ферибот, за да се върне на сушата или да се прехвърли на някой от съседните острови. Само че по този начин нямаше да може да се разправи с Фиона, а дългът си оставаше дълг.
Още повече че, ученикът щеше да надмине учителя си с убийството на Фиона. Поправянето на грешките на Пери щеше да е част от наследството му.
Щеше да остави въздействаща песен и история.
Жалко, че не можеше да отдели повече време на Кейти, не можеше да рискува два или три дни с нея, както се беше надявал.
Затова нямаше да разполага с много време, за да обсъдят книгата.

435
Налагаше се сам да се справи ида се заеме със следващата фаза по-скоро, отколкото бе планирал.
Погледна я и сви рамене. Колко много неща още искаше да стори с нея.
Реши отново да прегледа картите, след това да поспи няколко часа и да си изпържи вкусна закуска. Искаше да се заеме със задачите си преди зазоряване.
Когато излезе навън, си каза, че е постъпил добре, като й е счупил пръстите на ръцете, вместо на краката. Нямаше никакво желание да я носи по целия път.
Саймън не надуваше музиката и си намираше работа на верандата на работилницата. Така можеше да вижда и чува кой идва и си отива.
Ето още нещо, което му бе причинил Екъл, помисли си той —
не можеше да се съсредоточи над работата си, нито да пуска високо музиката.
Вече бе решил да продължи по този начин още седмица, след това, независимо каква работа имаше Фиона, щеше да я отведе за известно време оттук. Решението му не подлежеше на обсъждане.
Щяха да отидат на гости на родителите му в Спокейн и по този начин щяха да уцелят с един куршум два заека, тъй като майка му не спираше да настоява да се запознае с Фиона всеки път, когато разговаряха по телефона или си пишеха имейли.
Вече беше избрал чука, с който да закове пирона. Щеше да пожертва топките на кучето си. Фиона настояваше Джос да бъде кастриран и непрекъснато оставяше брошури и листовки в къщата. Не можеше да отрече, че е много настоятелна и упорита.
Извинявай, космати приятелю, помисли си той.
След това щяха да отпътуват — цялата глутница ако тя настояваше — за Спокейн. Дори беше готов да наеме някой тъп ван,
ако се наложеше. Шофирането отнемаше време, така че колкото повече се забавеха, толкова по-добре.
Ако Тони и Манц не бяха успели да заковат Екъл, докато се върнеха, значи не заслужаваха значките си.

436
Вдигна поглед, когато чу мотор на автомобил, и остави четката,
с която лакираше двата високи стола. Беше полицейската патрулка.
Надяваше се новините да са добри.
— Дейви! — Фиона излезе от къщата. — Как само нацели момента. Последният ми клиент си тръгна преди десет минути.
Следващите ще дойдат след двайсет — тя притисна ръка между гърдите си, сякаш дъхът й отказваше да излезе. — Жива ли е?
— Все още не са я открили, Фий.
Фиона се свлече на стъпалата на верандата. Прегърна кучетата,
които се скупчиха около нея.
— Изпратиха ни скица. Това е най-доброто, което са успели да направят двамата свидетели от мотела. Донесох ти копие.
Той извади скицата от папката и й я подаде.
— Изобщо не прилича на него, на онази снимка. Очите нещо се разминават.
— Свидетелите не са били сигурни. Съчетали са двата варианта.
— Лицето му… Струва ми се по-месесто и без брада изглежда по-млад. Само че шапката… Тя крие много.
— Рецепционистът нощна смяна е бил почти напълно безполезен, така ни казаха. Другият го е зърнал съвсем за кратко. Екъл обаче е оставил отпечатъци в мотела. Сравнили са ги с отпечатъците от апартамента му. Съвпадат. Повече не се е вързал на имейла, поне досега — той кимна на Саймън. — Предполагат, че втори път няма да захапе, затова са решили днес следобед да пуснат името и тази скица в медиите. Ще започнат да излъчват информация по всички телевизионни канали и интернет след около два часа. Все някой ще го разпознае, Фий.
Саймън мълчеше, но взе скицата от ръката на Фиона и я огледа.
— Ще лепнем скицата и на фериботите, и на пристанищата —
продължи Дейви. — Вестникът на Стар предлага награда от четвърт милион за информация, която може да отведе властите до нея или до
Екъл. Тази бомба ще гръмне в лицето му, Фий.
— Така изглежда. Надявам се единствено Стар да бъде спасена.
Накара я да върви. Дори след като изпи насила протеиновата напитка, им отне цели три часа. Тя падаше често, не че имаше

437
значение. Искаше да оставят добри следи. Влачеше я, когато се налагаше, и се наслаждаваше на всяка крачка. Знаеше какво прави и как да стигне.
Съвършеното място. Великолепно, нищо, че той го казваше.
Когато най-сетне спряха, лицето й беше мръсно от потта и прахта, осеяно с пурпурни натъртвания. Издрасканите места бяха хванали коричка. Дрехите й, които преди това беше изпрал, вече приличаха на дрипи.
Тя не плачеше и не се бореше, когато той я блъсна към едно дърво. Главата й клюмна, а завързаните й ръце се отпуснаха немощно в скута.
Наложи се да я шамароса няколко пъти, за да я свести.
— Ще те оставя тук за известно време. Но ще се върна, не се притеснявай. Може да умреш от обезводняване, прегряване или инфекция — той сви рамене с безразличие. — Надявам се това да не стане, защото много ми се иска да те убия със собствените си ръце.
Ще стане веднага, след като убия Фиона. Тя е за Пери, а ти — за мен.
Господи, как вониш, Кейти! Не че има значение, но е гадно. Както и да е, когато приключим, ще напиша материал за теб и ще го изпратя от твое име. Ще получиш „Пулицър“. Посмъртно, наистина, но ще е твой. До скоро.
Лапна някаква черна таблетка — явно имаше нужда да се подсили — и затича бързо. Сега, след като нищо не му тежеше,
прецени, че ще се върне за по-малко от половината време, което му бе необходимо да довлече дотук нещастницата. Щеше да бъде в хижата преди зазоряване или малко след това.
Очакваше го много работа, преди да се върне.
Саймън я наблюдаваше колко усилия влага в работата си. Изчака и последният автомобил да си замине и тя да се върне в къщата.
Откри я в кухнята, притиснала студена кутийка с диетична кока- кола до челото си.
— Днес е горещо — тя отпусна кутийката и я отвори. — Имам чувството, че небето се е снишило, а слънцето всеки момент ще подпали върховете на дърветата.

438
— Върви да си вземеш душ и да се поохладиш. Имаш време —
настоя той и не изчака отговор. — Силвия ще дойде и ще поеме последните ти два часа.
— Какво? Защо?
— Защото изглеждаш ужасно и сигурно се чувстваш още по-зле.
Снощи почти не спа и не отричай, защото спя до теб и много добре знам. Притеснена си, изтощена. Върви да си вземеш душ и полегни за малко. Отдай се на някое от лошите си настроения, ако искаш, стига да не съм наоколо. След два часа ще поръчам вечеря.
— Чакай малко — тя остави кутийката. — Часовете са си мои,
бизнесът си е мой и аз ще взема решение. Не си позволявай да решаваш дали мога, или не мога да си ръководя бизнеса, нито кога да лягам да спя. Не си ми шеф!
— Да не би да мислиш, че искам да съм ти шеф? Да не би да мислиш, че искам да се грижа за теб? Нищо подобно! Пълна досада е.
— Никой не те е карал да се грижиш за мен.
Той я стисна за ръката и я издърпа от кухнята.
— Ако не ме пуснеш, ще те просна на земята.
— Я да видим как ще стане — той я отведе в антрето и я накара да застане пред огледалото. — Виж се! Не си в състояние да проснеш на земята и пеленаче. Така че можеш да се цупиш колкото си искаш,
защото оставам с теб. Освен това съм по-едър, по-силен и по-зъл.
— Моля те да ме извиниш. Наистина не изглеждам върховно.
Много ти благодаря, че пощади чувствата ми и изтъкна, че изглеждам ужасно.
— Чувствата ти не са най-важното в момента.
— Боже, каква новост! Ти си вършиш работата, а аз ще си върша моята и дори ще ти направя услуга. Когато приключа, ще се пъхна в подобието ти на допълнителна стая и ще спя там, за да не те притеснявам и да можеш да се наспиш на спокойствие.
Той долови в острия й тон нещо средно между ярост и желание да ревне. Не че щеше да помогне.
— Ако се опиташ да проведеш следващия час, ще вдигна скандал и всичките ти клиенти ще се разбягат. Ще го направя, да знаеш!
— Ти за какъв се имаш? — тя го блъсна с много повече сила,
отколкото Саймън предполагаше, докато гледаше пребледнялото й

439
лице. — Редиш ултиматуми, заплахи, изнудваш ме! За какъв, а?
— За човека, който те обича, дяволите да те вземат!
— Хич не ми го пробутвай!
— Няма какво друго — тъпо се получи, усети той. Беше позволил на избухливия си характер да измести разума и да провали стратегията. Това не беше правилният подход спрямо нея и той го знаеше. — Няма да го понеса — каза й истината, което бе по-трудно,
отколкото заплахите. — Не мога да те гледам такава — привлече я към себе си. — Трябва да си починеш! Моля те да си починеш!
— Не ме молеше.
— Добре. Сега те моля.
Тя въздъхна тежко.
— Наистина изглеждам ужасно.
— Така си е.
— Това обаче не означава, че не мога да се справя с работата или че имаш право да звъниш на заместничката ми, без да ме питаш.
— Да се спазарим.
— Какво? — отдръпна се тя. — Да се спазарим ли?
— Ти ще си починеш, а Мей ще клъцне топките на Джос — този път уцели в десетката, реши Саймън. И без това щеше да използва този коз рано или късно.
— Това е нелепо. Не е редно! Това е… — тя притисна свитите си юмруци до слепоочията. — Долна работа. Възползваш се от убедеността ми, че човек трябва да се държи като отговорен собственик на домашен любимец.
— Два часа, в които ще полегнеш, а за Джос остава цял живот, в който няма да усети женската сладост. Ти излизаш победителка.
Тя го блъсна отново и тръгна към банята. Обърна се и се намръщи, а той се облегна на касата на вратата.
— Щеше да го направиш така или иначе.
— Може, но все още не бях решил. Според мен първо трябва да се пробва с някоя и друга навита кучка. Всеки трябва да има готини спомени.
— Ти ми извиваш ръцете — той сви рамене и замълча. — По дяволите! Обади се веднага на Мей и се разберете за час.
Той отвори уста и изруга така, сякаш някой се канеше да отреже неговите топки.

440
— Няма! Ти й звънни.
— Добре, но после да не се откажеш?
— Ти какво искаш, тържествена клетва ли? Вече се разбрахме.
Върви под душа.
— Ще отида, след като се обадя на Мей и обясня на Силвия какво да прави в часовете, които ще поеме.
— Добре. Нали знаеш, че има разни шантави спа центрове за кучета, салони за красота и бутици за кучета.
Тя изсумтя в опит да се овладее.
— Не всички мислят, че са шантави, но да, знам.
— Би трябвало да имат бордеи за кучета за подобни случаи.
Момчето трябва да изчука някоя поне веднъж, преди да стане евнух.
— Поинтересувай се как да го направиш. Има предостатъчно хора, които мислят като теб, и сигурно ще направиш цяло състояние
— тя погледна към вратата, когато кучетата дадоха сигнал. — Сигурно
Силвия идва.
Той отиде да провери лично.
— Чак толкова ли се притесняваш?
— Не виждам защо да рискувам. Мег е с нея.
— Така ли? — Фиона излезе навън. — Здрасти. Първо извинявай, второ благодаря.
— Първо не се извинявай, второ, пак заповядай. Днес следобед съм свободна и двете с Мег обсъждахме градините си. Пълна съм с далии, а тя имаше повечко пурпурни ехинацеи.
— Затова дойдох с нея — обясни весело Мег. — Ще имаш двама инструктори.
— Саймън е прав, мила. Изглеждаш уморена.
— Вече ми беше казано — отвърна Фиона и го погледна страшно — доста по-нетактично. Влизайте. Ще ви разкажа за часовете и ще пийнем по чаша студен чай.
— Става — Силвия се качи на верандата, надигна се на пръсти и целуна Саймън по бузата. — Браво!
Той се подсмихна към Фиона над главата на Силвия.
— Не го окуражавай — Фиона влезе вътре. — Първият курс е за начинаещи и отработваме най-основното. Дръж настрана шелтито от голдън дугъла. Той е решил, че тя е голямата му любов и ще се опитва да я изчука при всяка възможност. Има и едно бордър коли —

441
продължи тя, докато влизаха в кухнята. — То е твърдо решена да вкара всички от курса в стадото.
— Ами въртиопашки? — попита Силвия, докато Фиона вадеше чаши.
— Не, те са между три и шест месеца, така че не умеят да си задържат дълго вниманието, но са сравнително добрички. Всъщност…
Мег?
Фиона замълча, когато забеляза слисаното, изражение на лицето на Мег.
— Какво има?
— Това е той! — тя посочи скицата на плота. — Това е наемателят на вилата! Това е Франк.
Чашата започна да се изплъзва от ръката на Фиона. Остави я,
преди да я е изпуснала.
— Сигурна ли си? Кажи, Мег, сигурна ли си?!
— Той е! Скицата не е кой знае колко добра, но това е той.
Очите, формата на лицето. Сигурна съм, че е той. Скицата е правена в полицията, нали? Господи!
— Фоторобот на Екъл — гласът на Силвия беше съвършено спокоен, но звучеше глухо. — Фий!
— Да, да. Дейви я донесе одеве. Тони я е изпратил на шерифа.
— Мег, върви да повикаш Саймън. Веднага! Ама веднага. Фий,
обади се на агент Тони. Аз ще позвъня на шерифа.
Преди да набере ФБР, Фиона се качи на горния етаж и взе пистолета си.
Когато слезе отново долу, вече бе спокойна и не обърна никакво внимание на притеснението, изписало се по лицето на Силвия, когато видя пистолета, затъкнат в колана.
— Шерифът идва.
— И от ФБР идват. По пътя щели да координират действията си с шерифа. Всичко е под контрол — Фиона отпусна ръка на рамото на
Мег, когато приятелката й седна до плота.
— Бях сама с него във вилата. Показах му я през пролетта,
бъбрих с него. А вчера… Мили боже, горката жена е била в багажника, докато аз съм си бъбрела с него. Затова Зина не спираше да души. Трябваше да се сетя…

442
— Защо? Как? — попита Фиона. — Да се благодарим, че си добре, че си тук и че го позна на скицата.
— Стиснах му ръката — прошепна Мег и се вгледа в своята. —
Чувствам се… Господи, трябва да позвъня на Чък.
— Вече му звъннах — Силвия застана зад Мег и започна да й разтрива раменете. — Идва.
— Може би току-що спаси живота на журналистката — изтъкна
Фиона. — Може би дори спаси и моя живот. Помисли си. Саймън! —
тя излезе от кухнята, влезе в хола и заговори тихо: — Знам какво искаш да направиш. Виждам го. Искаш да отидеш там, да го измъкнеш от вилата и да го пребиеш.
— Мина ми тази мисъл. Но не съм някой глупак — рече той,
преди тя да успее да проговори. — И не искам да рискувам да се измъкне. Умея да чакам.
Тя разтърси ръката му, дори я стисна.
— Той обаче не умее. Не е като Пери. Проява на пълно безумие е да дойде тук и да я доведе. Със сигурност я е довел.
— Тъпо е, да, ами ако се измъкне? Ами ако открият скапаната журналистка в задния ти двор? Пери просто искаше да убива. Този обаче иска да е някой!
— Никога няма да се измъкне! — тя потри ръце, за да ги стопли,
докато надничаше през прозореца. — Няма да успее да замине от острова. Но вече я държи цели два дни. Може и да е мъртва.
— Ако има някакъв шанс, то е благодарение на теб.
— На мен ли?
— Не се преви на глупава. Довел я е тук, за да те извади от равновесие, да те нарани. Може и да те е наранил, но все още не те е извадил от равновесие.
— Много се радвам, че си до мен.
— Къщата е моя. Ти си до мен.
Тя не предполагаше, че може да се засмее в такъв момент, но той я развесели. Фиона го прегърна и остана притисната към него, докато шерифът не паркира пред къщата.
Шериф Макмеън явно бе решен да не губи никакво време.
— Пътят към хижата е блокиран — посрещна ги той. — Дейви се приближи достатъчно, за да огледа с бинокъла. Автомобилът е там,
всички прозорци са затворени, а завесите — спуснати.

443
— Вътре е. С нея.
— Така изглежда — кимна той на Фиона. — Федералните ще дойдат с хеликоптер, обадих се за подкрепление. Бен Тайсън от Сан
Хуан идва с двама от полицаите си. Федералните настояват да не предприемаме нищо, но аз не съм съгласен. Ще ни бъде от огромна помощ, Саймън, ако ни позволиш да използваме дома ти като база.
— Заповядайте.
— Благодаря. Трябва да поговоря с Мег и да поддържам връзка с
Дейви и Мат. Двамата наблюдават вилата.
Фиона имаше чувството, че минутите се нижат бавно и мъчително.
Никакво раздвижване, докладваха полицаите отново и отново.
Всеки път тя си представяше какво се върши вътре, зад затворените прозорци.
— Проблемът е, че не сме достатъчно, а Мат е още зелен —
Макмеън прокара пръсти през косата си. — Ще наблюдаваме, защото съм съгласен с федералните, че ако атакуваме, той може да ни се изплъзне. Никак не ми се иска да стоя бездеен, но се налага. Поне докато не дойде Тайсън.
— Имам пушка — обади се Чък, прегърнал Мег през раменете.
— Можем да съберем десет човека за десет минути, които с радост ще помогнат.
— Не ми трябват цивилни, Чък, и не ми се ще утре да съобщавам на нечия съпруга, че е останала вдовица. Погребал е другите там, където ги е убил — неоспорим факт. Има вероятност тя все още да е жива и да я измъкнем.
Той извади телефона си, когато звънна, и излезе да говори навън.
— Сигурно тя е тук — посочи Фиона плана на хижата, който свали от уебсайта. — В една от горните стаи. Не е долу, в случай че някой влезе. Къде обаче може да я заключи? Значи трябва не само да влязат във вилата, ами да се качат по стълбите, ако той е с нея.
Опита се да разсъждава така, сякаш провежда издирване и да предположи кое е най-вероятното му поведение.
— Той със сигурност използва по-малката стая, защото тя е най- закътана. Могат да се качат на етажа през тази тераса. След това…
Замълча, когато Макмеън се върна.

444
— Хеликоптерът току-що е кацнал. Идват! Тайсън също е вече на острова. И той идва. Отивам да ги посрещна. Вие останете тук.
Никъде да не мърдате ще ви държа в течение.
От наблюдателницата си на хълма зад къщата на Саймън, Екъл наблюдаваше шерифа през бинокъла си. За трети път крачеше по верандата, притиснал телефон към ухото си. Екъл разбра, че е разкрит.
Как ли бяха разбрали? Имейлът, който беше написал, щеше да бъде изпратен чак след два часа. Да не би да бе станал гаф?
Нямаше никакво значение. Просто колелото щеше да се завърти по-рано. Чу в далечината бръмченето на хеликоптер.
Значи цялата банда щеше да се събере. Шансът му за бягство, да се покрие достатъчно дълго, за да напише статията и да довърши книгата, намаляваше драстично.
По всяка вероятност щеше да умре на острова на Фиона.
Това нямаше абсолютно никакво значение. Ако досега красивата
Кейти не беше мъртва, щеше да е мъртва, преди да я открият, така че той щеше да е постигнал своето.
Докато те търсеха, той щеше да спипа Фиона и да постигне онова, което наставникът му не беше успял.
Влязоха точно както тя си представяше — бързо и тихо, покриха всеки прозорец и всяка врата. Докато един екип претърсваше първия етаж на вилата, друг нахлу на втория.
Тони влетя във втората стая непосредствено след екипа.
Дори без техните викове „Чисто е!“ му стана ясно, че Екъл се е изнесъл и е отвел Стар.
— Сега вече действа по свой сценарий. Зарязал е напълно Пери и прави каквото му скимне.
— Багажникът е празен — Манц бе задъхана, когато дойде при тях. — Държал я е вътре. Облицован е с пластмаса и вътре има доста кръв. Господи — прошепна тя, когато видя найлона върху леглото и с какво е оплескан. — Оставил ни е предостатъчно от миризмата й. —
Защо ли?

445
Фиона си зададе същия въпрос, когато екипът й пристигна в хижата. Изслуша теорията, че е имал намерение да се върне, да почисти и да си прибере нещата, след като убие и зарови Стар.
Тя не беше в настроение да спори. Екипът й имаше работа и най-важното беше да открият журналистката.
— Ще използваме системата по двойки — реши тя. — Никой няма да остава сам. Мег и Чък са първи екип, Джеймс и Лори втори, а ние със Саймън трети. По двама човека и две кучета в екип — пое си дъх. — Навсякъде ще има въоръжени полицаи и федерални агенти.
Непрекъснато поддържайте връзка с Мей и агент Тони. Те ще бъдат в базата. Имаме приблизително три часа, преди да се стъмни. Има и опасност още преди залез да се разрази буря. Ако не я открием преди мрак, оставяме търсенето за утре сутринта. Всички да се върнат в базата, щом се стъмни. Няма да рискуваме нито нашия живот, нито живота на кучетата — тя погледна към Тони. — Чухте какво каза агент Тони. Франсис Екъл е убиец. Възможно е да е въоръжен и със сигурност е много опасен. Ако някой от вас прецени, че иска да се откаже, това няма да се отрази върху вас или екипа. Просто съобщете на Мей и тя ще направи нова координация.
Мей й направи знак, че иска да каже нещо.
— Не искам да се включваш, Фий. Ти си мишена. И без това вече те е набелязал и ако има някакъв шанс…
— Няма!
— Не можеш ли да я убедиш — обърна се тя към Саймън. —
Двамата с теб ще вземем Нюман и Пек.
— И аз, и ти, и Тони само си хабим приказките. Тя обаче е права. Той няма шанс.
Мей изруга и прегърна силно Фиона.
— Ако нещо ти се случи — каквото и да е, — ще те пречукам.
— Толкова се уплаших от тези думи, че на всяка цена ще остана жива и здрава. Да тръгваме — извика тя. Даде сигнал на кучетата и тръгна към своя сектор.
— Не трябва ли да им дадеш да подушат? — попита Саймън.
— Все още не — прошепна Фиона. — Трябва да ме покриеш.
Ще ти обясня.
Прецени разстоянието и извади плика от раницата си.

446
— Разполагаме с четирима опитни следотърсачи и кучета, които търсят Стар, без да броим ченгетата и федералните. Или ще я открият,
или няма.
Вдигна поглед към Саймън.
— Ние няма да търсим нея. Ще търсим него.
— За мен няма проблем.
Тя изпусна сдържания въздух.
— Добре. Разбрахме се — отвори плика. — Това е негово.
Обувал е този чорап и не го е изпрал. Дори аз усещам миризмата.
Тя даде и на двете кучета да подушат.
— Това е Екъл. Това е Екъл. Да намерим Екъл. Търсете!
Кучетата подушиха въздуха, носовете им потръпнаха, те вдигнаха глави и двамата със Саймън ги последваха.

447
31.
Докато изминаваха първите петстотин метра, Саймън бе готов да се закълне, че кучетата се съветват. Трепкаха уши, махаха опашки,
душеха в дует. Когато навлязоха сред дърветата, температурата стана по-поносима, почвата беше мека от окапалите борови иглички, а на откритите места бе избуяла трева между скалите.
— Минал е оттук — заяви с почуда Саймън, — защо не е използвал пътя, защо не я е държал в багажника, докато открие мястото? Ако го е направил, защо е оставил колата пред вилата, а вилата е празна?
— Не я е превел оттук. Поне аз не виждам следи — Фиона освети земята, храстите и клоните. — Оставил е следи, не е внимавал.
Но не виждам нейни следи. Нещо не се връзва, но знам много добре,
че следваме неговия път. По този път е минал сам.
— Може да е забелязал ченгетата или да ги е усетил по някакъв начин и да се е разкарал. Това би обяснило защо е зарязал всичко.
— Може да се е паникьосал и да е хукнал — тя кимна. — Досега сме били само на две издирвания, при които човекът не е искал да бъде намерен. Двама тийнейджъри — гаджета, и мъж, наръгал жена си по време на скандал, докато били на къмпинг. Тийнейджърите имаха план, бяха си покрили следите, после се скрили. Мъжът просто бягаше, затова го открихме лесно. Иска ми се да знаех към коя категория спада Екъл. Ако изобщо може да бъде причислен към някоя от двете.
— Трябва да се обадя на Мей.
Саймън я наблюдаваше как вади радиото.
— Намислила ли си какво ще й кажеш?
— Все още сме в нашия сектор, така че ще й кажа истината.
Просто няма да е цялата истина — тя впи поглед в радиото. — Би трябвало да й кажа всичко. Знам, че така ще бъде най-добре. Тя ще каже на агент Тони или поне на шерифа. Мога да помоля Мег да каже на шериф Тайсън. Можехме да вземем някои от полицаите по тази следа.

448
— Можеше — съгласи се той. — И можеше да губиш време да спориш с тях, когато ти кажеха да се върнеш в базата.
Което не беше никак лоша идея, реши Саймън.
— Може ли някой от тях — Дейви, Макмеън или Тайсън — да се оправя с кучета търсачи?
— Дейви може и да може. Истината е, че опитът му е колкото твоя. А това е крайно недостатъчно, ако нямаш втори опитен човек в екипа. Аз умея да преценявам реакциите на кучетата. Не мога обаче да гарантирам, че някое от тях ще успее.
— Значи ясно.
Фиона се обади и съобщи местоположението им.
— Намерих следи — обясни тя на Мей, — а кучетата следват миризмата.
— Тони пита дали си открила кървави следи или следи от борба.
— Не.
— Джеймс и Лори са открили кръв и убедителни следи, че някой е паднал и е бил влачен. Кучетата и на двамата са нащрек. Аз се опитвам да стесня секторите — Фиона погледна Саймън. — Засега ще следвам тази следа. Не искам да объркам кучетата, когато са надушили нещо.
— Разбрано, но… Чакай малко. Чакай!
— Дадох на кучетата миризмата на Екъл и те поеха насам.
Следата очевидно е по-прясна, отколкото тази на Джеймс и Лори. Не мога да лъжа Мей, не мога да лъжа и останалите. Екипът ни разчита на доверието.
— Значи кажи й направо. Обясни. Така или иначе ще постигнеш онова, което желаеш.
Тя кимна тъкмо когато радиото пропука.
— До всички екипи. Агент Тони току-що съобщи, че Екъл е изпратил имейл от компютъра на Стар. Предполагат, че е искал да бъде проследен, искал е властите да открият вилата. Фий, той настоява да се върнеш веднага. Мислят, че това е примамка, за да излезеш.
— Аз вече съм излязла — отвърна Фиона. — И сме по неговите следи. По следите на Екъл сме, не на Стар.
— Фий!

449
— Кучетата са по следата, Мей, и няма да се върна, докато екипът ми е навън. Ще поддържаме връзка, но ми трябва минута, за да премисля.
Тя върна радиото на колана си и намали звука.
— Трябва да доведа тази работа докрай.
— С теб съм — изтъкна Саймън. — Значи сме двама. Кога ще навлезем в сектора на Джеймс и Лори?
— Дай ми минутка — Фиона извади копие на картата. Добре,
добре — мърмореше тя, докато я разглеждаше. — Намират се на изток от нас. Много от местата са встрани от пътеките или от местата,
частна собственост. Ако обаче са по следа и са открили кръв, той трябва да е бил там.
— Значи е бил там през нощта. Имал е нужда от тъмнината, за да е сигурен, че никой няма да го види.
— Да, но ние сме тук. Доста на запад. Той през цялото време е вървял на запад, което ми прилича повече на паника, сякаш се е опитвал да се отдалечи от мястото, на което я е отвел. Само че…
— Нов елемент — изтъкна Саймън. — Ако е изпратил имейл, с който да повика ченгетата и да те извади от укритието ти, къде се е запътил? Той мисли, че ти ще тръгнеш по следите на Стар, не по неговите. Ако ти е заложил капан, със сигурност не е тук.
— Мислиш, че тя е примамката ли? — прошепна Фиона. —
Довел я е тук, на моя територия, дори използва вилата на приятели, на партньори. Господи, разбира се, че тя е примамката! Накарал я е да върви, влачил я е, тя е оставяла кръв след себе си, защото той е искал да ни отведе — или по-точно мен — до мястото, на което е тя. Само че откъде е сигурен, че точно аз ще я открия?
— Имал е нужда от място, от което да наблюдава. Ако ти я откриеш, той или те отвлича, или те убива на съответното място. В
противен случай се прехвърля на твоето място и следва пак същото.
— Само че… Не, разбрах! Не е нужно да ме отвлича, да се напряга. Просто иска да ме убие. Аз съм на Пери. Аз съм отплатата —
тя погледна напред и заговори по-спокойно: — Трябва да дадем вода на кучетата.
Саймън коленичи до нея и напълни паничката.
— Фиона, не е нужно да си ченге или психиатър, за да ти стане ясно, че този тип е напълно превъртял. След като излезе от

450
първоначалния план, след като промени дневния ред, одобрен от
Пери, също и методите, и критериите му, щом използва свои методи и критерии, всичко вече е различно.
— Така е.
— Стар е имала информация, част от която е публикувала,
докато над друга още е работела и е търсела потвърждение. Той вече предполага, че са научили името му, че знаят как изглежда.
— Да — потвърди Фиона. — А тя е била готова да му каже всичко. Казала му е всичко, което той е искал да научи, ако й е обещал да я остави жива. Може би дори не му се е наложило да пита.
Разполагал е с лаптопа и телефона й. Знаел е, че ФБР затяга обръча.
— Накъде е тръгнал той, Фиона? След като изплати дълга си към Пери, накъде ще тръгне? Как смята да се измъкне от острова? Да не би да е намислил да открадне лодка или кола? Как ще избегне хайките? Малко вероятно е да успее. Дори да успее, как ще мине незабелязан покрай ченгетата на ферибота и откъде ще се докопа до лодка?
— Не може — тя вдигна празната купичка и я прибра. — Не става въпрос за паника, изобщо не става въпрос за паника. Може би през април, когато е наел вилата, си е мислел, че ще се добере до мен,
ще направи каквото е решил да прави и ще се измъкне, но всичко се е променило, след като е отвлякъл Стар. Довел я е тук, след като е разбрал, че съм ходила при Пери, след като е прочел последната статия на журналистката. По един или друг начин всичко приключва с мен.
Може да се опита да убие и кучетата, и теб. Може дори да успее. Само че той е наясно, че всичко това приключва с мен.
— Блясъкът на славата.
— Той никога не е изпитвал преди блясъка на собствената си слава — извади торбата с чорапа. — Но сега вече я е вкусил. Стар му даде тази възможност и той я вкара в играта. Това е Екъл — каза тя и се насили да звучи ентусиазирано, докато кучетата си припомняха миризмата. — Да намерим Екъл! Търсете!
Когато поеха отново, Фиона усили звука на радиото и се намръщи, когато чу бъбренето и повторенията да отговори незабавно.
— Дай на мен — протегна ръка Саймън. — Ти следи кучетата.
Той беше прав. От усилията и уменията й зависеше не само един живот, а поне няколко. Стар беше или жива или мъртва — зависеше от

451
прищевките на Екъл.
Нейният екип, приятелите й, те също зависеха от неговите прищевки. Също както животът на Грег бе зависел от тези на Пери.
Докато при Екъл беше ясно, че не тя беше важната. Не беше важна, въпреки че я преследваше и тероризираше. За него тя не беше нищо повече от задължение, а извратеното му чувство за чест изискваше той да плати този дълг преди новият живот, към който
Пери го беше насочил, да приключеше.
— Сега завива на изток — тя постави поредното флагче. — Ако продължава в тази посока, ще навлезе в сектора на Джеймс. Трябва да…
— Остави на мен. Пропусна — той извади ново флагче и отбеляза изхвърлен станиол от бонбон. — Не си позволявай да се разсейваш. Недей!
Прав беше, помисли си тя и спря за момент. Затвори очи, ослуша се, остави си време да подуши и усети.
Оркас беше малък остров, но територията, която трябваше да бъде покрита, изобщо не беше малка. Ако целта му беше да я вкара в капан, той трябваше да се притаи някъде, да си намери достатъчно високо място, от което да наблюдава.
— Сегашният му път трябва да се пресече с пътя, по който е минал със Стар. Все някъде е трябвало да го пресече или поне да върви паралелно с него, но ако го пресече от тази посока…
Тя държеше картата в ръка, но извади още една от раницата, за да разгледа и нея. Нямаше начин.
— Пери беше нависоко, когато уби Грег. Това е поредната отплата.
— Пери го хванаха и го тикнаха в затвора. Едва ли Екъл би се примирил със затвор — Саймън огледа картата над рамото на Фиона,
пътеките, пътищата. — Също и Тони.
— Преди това си има работа — измърмори тя. — Описал е дъга
— широка извивка от запад на изток. Отначало ни е отвел далече от
Стар, а след това ни приближава. Не, не ни води към нея. Нещо тук не се връзва. Затова пък е достатъчно близо, за да наблюдава. Може би дори ще чуе кучетата и радиостанциите, когато приближат. В тази посока може да изтича към къщите, към фермата на Гари и Сю.

452
— Нямам твоя усет за ориентация, но къщата ти е преди фермата. Колко път има дотам?
— От… — тя въздъхна. — От къщи. Ти го каза преди. От собствения ми двор. Отвлякъл е всички, дори Стар от тяхната територия, от места, които познават, от службата им. Никога досега не се е отклонявал от това правило — тя стисна ръката на Саймън.
— Не говоря просто за острова, а за дома си. Празен е, къщата ми е празна, защото съм дошла да го търся. Може би знае, че съм у вас. Няма значение, гората ще ни служи за прикритие.
— Ако те примами вътре, ще е срутил и последната крепостна стена. Колко път има дотам, Фиона?
— Малко повече от километър. Не, по-малко. Зависи колко широка дъга е описал, което означава, че добре е обмислил мястото,
на което да се скрие — тя огледа сенките, местата в сиво и зелено. —
Вятърът се усилва и това ще повлияе на миризмата. Ако продължим на изток, ще пресечем сектора на Джеймс и Лори. Трябва да накараме кучетата да останат сред дърветата, дори ако следата излезе на открито. Не бива да им позволяваме да вдигат шум. След всяка връзка с базата изключваме радиото.
Замисли се дали да не я накара да остане тук, но тя нямаше да се съгласи. Дали пък да не й предложи и двамата да останат където са и да каже на Тони предположението си за местоположението на Екъл.
Знаеше отговора, но реши да пробва.
— Оставаме тук, обаждаме се на Тони и му казваме информацията.
— Ами ако Екъл смени посоката? Не можем да им кажем къде ще ходи, докато не сме сигурни. Можем единствено да предполагаме.
— И аз така мисля. Вади пистолета. От този миг насетне да не ти излиза от ръката — той пое радиото. — Мей, дай да говоря с Тони.
— Отново застават нащрек — Фиона пристъпи напред, за да отбележи мястото с флаг.
— Иска да говори с теб — Саймън й подаде радиото.
— Фий се обажда. Край.
— Фиона, моля те, изслушай ме. Остани, където си.
Триангулирахме пътя ти с другите два екипа. Смятаме, че е съвсем близо до твоя имот. Изпращаме екип в дома ти и изтегляме част от полицаите, за да тръгнат с теб. Разбра ли?

453
— Да, разбрах, агент Тони. Някой от вашите хора познава ли района, има ли кучета, които реагират бурно? Навлизаме в сектора на първи екип. Виждам едно от техните флагчета — тя се приближи и й се стори, че сърцето й ще се пръсне. — Минавал е оттук, пресякъл е пътя, по който я е отвлякъл. Джеймс и Лори могат… Той може да ги убие. Двамата със Саймън приближаваме откъм сляпата му страна.
Изпратете кавалерията, молете се на Господ, но ние продължаваме след кучетата. Трябва да изключа радиото. Не можем да рискуваме да ни чуе — тя изключи радиостанцията и я подаде на Саймън. Джеймс няма да се върне назад. Може да поспори с Лори, но ще продължи напред. Не и ако предполага, че има шанс да открие Стар жива. Аз също не мога да чакам, Саймън, и не мога да рискувам човек, когото обичам, да бъде убит заради вендета, насочена срещу мен.
— Че кой спори с теб.
Усети, че се успокоява, когато долови раздразнението в гласа му.
— Трябва да вържем кучетата и да ги държим редом. И да сме много тихи.
Вдигна поглед, когато проехтя гръмотевица.
— В най-скоро време няма да имаме светлина. Вече започва да се смрачава. Вятърът е чудесно прикритие. Дъждът ще бъде още по- добро. Само че и двете влияят зле на следата от миризма. Много скоро всички вече ще напредваме по инстинкт.
— Минаваш зад мен. Това е моят инстинкт — разпореди се той,
без да й даде възможност да протестира. — Уважи решението ми.
— Да не би да си забравил, че пистолетът е в мен? — изтъкна тя.
— Точно така — той я целуна лекичко. — А пък аз смятам да го използвам, ако се налага.
Продължиха в мълчание и усетиха как вятърът захладнява.
Поривите му свистяха сред дърветата и им осигуряваха чудесно прикритие, като замаскираха напредването им. Тя обаче не чуваше.
При всяко раздвижване и потрепване на дърветата, сърцето й подскачаше.
Използвах сигнали с ръце както за да се разбират, така и за да подават команди на кучетата.
Стигнаха до сечището, където Саймън беше открил пъна. Тя забеляза младата фиданка, която беше засадил, без да й казва.

454
Гледката поуспокои бясно препускащото й сърце.
Докосна го с ръка, за да му покаже благодарността си.
Забеляза поредния флаг и когато кучетата потеглиха напред, тя им нареди да се върнат.
Кръвта й замръзна, когато чу пропукването на радиото, но щом погледна към Саймън, разбра, че не е тяхното.
Джеймс, помисли си тя. Значи са били по-близо, отколкото бе предполагала. Не чуваше какво говорят, поне не всичко, но развълнуваният му глас издаваше достатъчно. След това чу щастливо пролайване.
— Намерили са я — прошепна тя.
В сенките нещо потрепна.
Фиона притаи дъх. Забеляза, че се крие зад едно дърво в далечния край на сечището. Възползваше се от вятъра и от сгъстяващия се мрак, от първите капки дъжд, за да прикрие движението си.
Саймън притисна устата й с ръка и се наведе към ухото й.
— Оставаш тук. Дръж кучетата. Ще заобиколя и ще му пресека пътя. Стой тук — повтори той. — Няма да му позволя да се измъкне.
Ченгетата ще пристигнат всеки момент.
Тя не искаше да спори, но не смееше и да рискува. Нареди на обърканите кучета да легнат и да не мърдат, даде им гневна команда с ръка, при което те отпуснаха глави, но извиха очи, без да крият колко са наранени.
Играта не беше приключила. Наградата бе отпред, криеше се в сенките. Щом усетиха неочаквания й гняв, те изскимтяха тихо, а тя ги накара да замълчат с гневен поглед и изпънат пръст.
Доволна от реакцията им, Фиона пристъпи напред, за да погледне и забеляза пистолета в ръката на Екъл. Той наклони глава на една страна и се ослушваше, докато се обръщаше в посоката, в която тръгна Саймън.
Мина й мисълта, че не може да допусне подобно нещо. В
никакъв случай! Затова пристъпи напред и излезе на сечището.
Вдигна пистолета и се прицели. Прокле се, задето ръката й трепереше, докато той не се обърна и не я погледна.
— Пусни пистолета, Франсис, или кълна се във всеки живот,
който двамата с Пери сте отнели, че ще те застрелям на място! —

455
нямаше да има угризения, ако го застреляше. Щеше да живее с мисълта за стореното.
— Той ми каза да не те подценявам — също като нея Екъл вдигна пистолета и се прицели. Само че той не трепереше. Усмихна се, сякаш пред него неочаквано беше застанал приятел. — Нали знаеш, че когато те убия, партньорът ти ще хукне насам. Тогава ще убия и него, и кучето му, и твоето куче. Къде ти е кучето, Фиона?
— Свали пистолета! Много добре знаеш, че полицията и ФБР
идват. Плъзнали са навсякъде. Няма да успееш да се измъкнеш.
— Да, но най-сетне почувствах, че живея. За кратките месеци, в които си поживях, изпитах много повече, отколкото през изминалите години. Толкова много сиви години! Надявам се Тони да е с онези,
които ще дойдат. Ако имам шанс да го уцеля, това ще бъде прощалният ми подарък за Пери.
— Той те предаде.
— Преди това ме освободи. Иска ми се да разполагахме с повече време, Фиона. Ръката ти трепери.
— Това няма да ме спре — тя си пое дълбоко дъх, готова да стреля.
Саймън изскочи сред дърветата, снишил се между нея и Екъл.
Блъсна убиеца от дясната страна и за секунда на Фиона й се стори, че вижда товарен влак, набрал скорост.
Пистолетът изгърмя, куршумът изрови земята миг преди оръжието да излети от ръката на Екъл.
Тя се втурна напред и го сграбчи. Прицели се и с двата пистолета, когато чу виковете на Джеймс и шума в храстите. Точно както Екъл беше предвидил. Когато Джеймс изскочи, тя насочи пистолетите към него.
— Не мърдай!
— Фий, господи! О, господи…
Тя се отпусна към Саймън, докато той злобно стоварваше юмруци в лицето на Екъл.
— Престани! Престани веднага — извика със строгия,
непреклонен глас, който използваше, когато искаше да спре развилняло се куче. И почти успя. — Саймън, престани. С него е свършено.
Той я погледна побеснял.

456
— Казах ти да не се показваш! Казах ти, че няма да му позволя да се измъкне.
— Не се е измъкнал — тя стисна един от свитите му юмруци с ожулени и разкървавени кокалчета, и го притисна до бузата си, когато кучетата я заобиколиха. — Казах им да останат на място, но те не ме послушаха. Ние се защитаваме един друг. Така и трябва да бъде.
Почти не погледна Екъл.
— Тя жива ли е? — обърна се към Джеймс.
— Да. Но не знам докога. Състоянието й е много тежко. Трябва да се върна при Лори. Уплаши ни до смърт.
Погледна внимателно обезобразеното клюмнало лице на Екъл.
— Добре се справи, Саймън. Чувам, че ченгетата или федералните идват, няма значение кой. Трябва да изведем жертвата и да я откараме незабавно в болница. Доста имаме за обсъждане на оперативката — добави той, след което се шмугна обратно в гъсталака.
— Не знаех дали си видял пистолета — заговори тя на Саймън.
— Не бях сигурна. Не можех да рискувам.
— Имаш късмет, че не стреля по теб без много приказки. Ами ако не искаше да си говорите?
— Тогава щях да го застрелям — тя прибра своя пистолет в кобура, след това затъкна оръжието на Екъл в колана си. — Още секунда и… Добре че не се наложи. Радвам се, че му размаза физиономията.
Тя въздъхна дълбоко и коленичи.
— Добри кучета! Невероятни сте! Вие открихте Екъл.
Беше прегърнала кучетата с една ръка, а другата бе отпуснала на гърдите на Саймън, когато ченгетата дотичаха на сечището.
Следващите часове се проточиха като дни. Въпроси, обяснения,
отново въпроси, оперативка.
Манц се приближи и й стисна ръката.
— Пак повтарям, че от теб ще излезе страхотен агент.
— Може, но предпочитам тих и спокоен живот.
— Пожелавам ти успех — наведе се и погали Нюман, който не се отделяше от Фиона. — Добро куче — рече тя и когато Фиона изви

457
вежда, се разсмя. — Май промениха мнението ми към вида. До скоро.
Тони я прегърна.
— Не чакайте да изникнат нови неприятности, за да се видим отново — прошепна тя. — Аз може и да съм приключила с неприятностите, но не и с вас.
— Да знаеш, че косата ми побеля от теб днес. Бих ти казал да се пазиш, но ти си го умееш. Имаме още въпроси, но…
— Когато кажеш.
— Прибирай се — той я целуна по челото. — И се наспи.
Тя почти задряма на път към къщи. Знаеше, че сънят ще дойде бързо.
— Пъхвам се под душа, след това ще изям каквото намеря в хладилника и ще спя цели дванайсет часа.
— Има някои неща, които трябва да направим, преди да опустошим хладилника.
Фиона се сепна.
— Би ли проверил какво е състоянието на Стар? Знам, че беше зле, но може пък… Няма да е никак приятно да изгубим още един човек.
— Ще проверя. Ти иди да се изкъпеш.
Тя се застоя под душа и се наслади на водата. След това върза мократа си коса на опашка, обу памучни панталони и мека, избеляла тениска. Удобство, помисли си тя. Искаше единствено да й е удобно.
Искаше й се това да е началото на тихия й живот.
Вдигна малкия нож, който беше оставила на тоалетката, и го притисна до бузата си. Остави го и се огледа.
Изглеждаше малко уморена, реши тя, но не беше чак толкова зле.
Изглеждаше свободна, каза си с усмивка.
Докато слизаше, чу клаксон. Обичаше приятелите си, но сега единственото й желание беше да се нахрани и наспи. Никакви приказки повече.
— Кой е?
— Кога? А, Джеймс. Имах нужда от малко помощ. Дръж! — той пъхна в устата й солена бисквита с тънко парче сирене отгоре.
— Супер — успя да изрече тя. — Дай още.
Той пъхна втора.

458
— Няма повече. Направи си сама. Дръж — пъхна в ръката й чаша вино.
— Звънна ли в болницата?
— В критично състояние е. Топлинен удар, обезводняване, шок.
Има счупени пръсти, счупена челюст. Има и още. Разполагал е с достатъчно време, за да я пребива, и го е използвал.
— Ясно.
— Екъл също си има проблеми — той погледна бинтованите си ръце.
— Заслужил си ги е — тя стисна пръстите му, целуна ги и той измърмори нещо.
— Пишел е книга.
— Какво?
— Ти прекара доста време в банята — изтъкна Саймън. —
Дейви ми каза някои неща. И тя е пишела книга. Екъл е редактирал част от нейната, добавил е свои материали.
— Господи! — Фиона затвори очи и притисна чашата вино към челото си. — Прав беше. Искал е да си създаде име.
— Все още иска. Според Дейви отказал адвокат и не бил спрял да дрънка. Искал да говори, да им разкаже всички подробности.
Гордее се със себе си.
— Гордее се — повтори тя и потръпна.
— Освен това с него е свършено. Също както и с Пери.
— Да — тя отвори очи и отпусна чашата. Замисли се за стените на затвора, за решетките, оръжието, надзирателите. — Блясъкът на славата му се изплъзна, не получи онова, което искаше. Какво ще кажеш да поседнем отвън, да погледаме кучетата, да си изпием виното, след това да се наядем до насита. Сега вече можем.
— Още не. Вземи виното. Искам да ти покажа нещо.
— Храна ли е?
Той стисна ръката й и я поведе към трапезарията, където на масата за съжаление нямаше никаква храна.
— Добре. Нали не си решил да се забавляваме на масата, защото тази вечер просто няма да го бъде. Затова пък утре… — тя млъкна,
когато видя шкафа за вино. — Я!
Заобиколи масата за секунда.

459
— Прекрасен е! Дървото е като шоколадова коприна и гъста сметана. Ами вратичките! От дрян са. Просто е… — тя отвори вратите и затанцува на място. — Просто е великолепен. Всеки детайл.
Очарователен е, интересен, прекрасен…
— Много ти отива.
Тя се обърна към него.
— Мой ли е? Господи, Саймън…
Преди да успее да се втурне към него, той вдигна ръка.
— Зависи. Предлагам да се спазарим. Ще ти го подаря, но тъй като той остава тук, това означава, че и ти трябва да останеш.
Тя отвори уста, след което я затвори. Посегна към чашата с вино,
която беше оставила на масата, и отпи.
— Значи шкафът е мой, ако остана да живея при теб, така ли?
— Аз живея тук, така че, да, оставаш с мен. Къщата ми е по- голяма от твоята. Ти си имаш гора, но аз имам и гора, и плаж. За кучетата има повече място. А и на мен ми трябва работилницата.
— Хм.
— Можеш да провеждаш часовете си тук, но ако предпочиташ,
премести съоръженията. Запази къщата за бизнеса си. Ако пък искаш,
можеш да я продадеш или да я даваш под наем. Но ако шкафът ти е на сърце, трябва да останеш.
— Много интересен пазарлък.
— Ти го започна — той пъхна палци в джобовете на дънките си.
— Струва ми се, че минахме през най-тежкото, което може да се случи на някого, и оцеляхме. Не виждам причина да губим време.
Значи, ако искаш шкафа, оставаш. Май ще трябва и да се оженим.
Тя се задави, но успя някак да преглътне виното.
— Може и да трябва.
— Няма да ти правя префърцунени предложения.
— А какво ще кажеш за нещо средно между „май ще трябва“ и
„префърцунено“?
— Искаш ли да се оженим?
Тя се разсмя.
— Добре, може да се каже, че това е нещо средно. Да, искам шкафа! Искам и теб. Така че… да, нека се оженим.
— Добре се спазарихме — отвърна той и пристъпи към нея.

460
— Много добре — тя притисна ръка към бузата му. — О,
Саймън…
Той целуна дясната й длан, след това и лявата.
— Обичам те!
— Знам — промълви тя и се отпусна в прегръдките му. — Това е най-прекрасното чувство на света. Всеки път, когато погледна шкафа и прибера чаша в него или пък извадя бутилка, ще знам, че ме обичаш.
Невероятен подарък!
— Беше си жив пазарлък.
— Точно така — тя притисна устни към неговите.
Беше свободна, помисли си тя, беше обичана. И си беше у дома.
— Да кажем на момчетата — прошепна Фиона.
— Добре. Сигурен съм, че ще искат шампанско и пури —
въпреки това я хвана здраво за ръката и я поведе навън. — Хайде сега да побързаме, че умирам от глад.
Тя се разсмя и си каза, че сделката наистина си е заслужавала.

461

Изтегляне 3.47 Mb.

Сподели с приятели: