„ПО СЛЕДИТЕ НА АЛЕНИЯ ШАЛ“

268
— Не мога да ги спра да пишат. Мога само да отказвам интервюта, да не им сътруднича.
— Цитирана си. И има твоя снимка.
— Но…
Манц зачете:
„Заобиколена от трите си кучета, — пред малката си дървена къща на живописния отдалечен остров Оркас,
където пурпурни маргаритки са избуяли в бели саксии, а на предната веранда се мъдрят яркосини столове, Фиона
Бристоу се държи хладно и резервирано.
Високата, привлекателна червенокоса жена в дънки и тъмносиво яке, се отнася към убийството със същото спокойствие, с което е успяла да създаде и наложи тренировъчната си школа за кучета.
Била е на двайсет, на същата възраст като Анет
Селуърт, когато е похитена от Пери. Също като останалите дванайсет жертви, Бристоу е била зашеметена с шоков пистолет, упоена, завързана и оставена със запушена уста в багажника на автомобила му. Там е била държана повече от осемнайсет часа. За разлика от останалите, Бристоу успява да избяга. През нощта, докато Пери шофира по тъмните пътища, Бристоу прерязва въжето с джобното си ножче, подарък от годеника й, полицай Грегъри Норуд.
Бристоу напада нищо неподозиращия Пери, отнема му оръжието и се качва в колата му. Така се спасява и уведомява властите.
Почти година по-късно Пери, който е все още на свобода, застрелва Норуд и кучето му партньор Конг, което успява да нападне и рани Пери. По-късно Пери е арестуван, когато губи управление на колата си по време на опита му за бягство. След преживяното Бристоу свидетелства срещу Пери и нейните показания изиграват съществена роля при определянето на присъдата.
Сега двайсет и девет годишната Бристоу не носи видими белези от преживяното. Все още не е омъжена,

269
живее сама в изолираната си къща, където ръководи тренировъчната си школа за кучета и посвещава значителна част от времето си на екип «Издирване и спасителни операции с кучета», който е създала на остров
Оркас.
Денят е слънчев и топъл. Двата дряна край моста над потока, който ромоли през градината, са цъфнали, а касисът искри в тихото утро. През клоните на гъстата гора се процеждат слънчеви лъчи и чуруликат птици.
Униформен служител на реда пристига бавно в патрулна кола по тясната алея. Няма съмнение, че Фиона Бристоу помни и мрака, и страха.
Тя щеше да бъде № 13.
Говори за заглавието на «сериала», който е създал
Джордж Алън Пери, и за заглавията, резултат от неговата жестокост. Според нея така нареченият Номер две търси внимание. Докато тя, единствената оцеляла преди появата му, иска само тишина и спокойствие, за да се наслаждава на живота, който си е създала. Но животът й е завинаги променен…“
— Но аз не съм й давала интервю! — Фиона хвърли вестника настрани. — Не съм й казвала подобно нещо.
— Но си разговаряла с нея — настоя Манц.
— Тя дойде неканена — Фиона се опитваше да потисне нахлулия в гърдите й гняв и едва се сдържаше да не накъса вестника на парчета. — Предположих, че е дошла, за да се запише в някоя от групите — тя ме подведе да мисля така. Заговори за кучета, едва след това се представи. В мига, в който разбрах коя е, я помолих да си тръгне. Не съм коментирала нищо, просто й казах да си върви. Тя упорстваше. Наистина й казах, че той търси внимание. Бях ядосана.
Вижте как го наричат, Номер две, за да привлекат вниманието, за да му придадат загадъчност, изкарват го по-важен, отколкото е. Наистина казах, че търси внимание и тя му го осигурява. Не трябваше да го казвам — сега вече погледна Тони. — Трябваше да се сетя какво ще излезе.

270
— Тя е упорствала и ти си упорствала.
— А ето че съм й дала достатъчно, за да си напише статията.
Казах й да се махне от дома ми. Дори я заплаших, че ще повикам
Дейви — заместник-шериф Енгълуд. Той тъкмо си беше тръгнал. Не е стояла повече от пет минути. Пет проклети минути!
— Кога е станало? — попита Саймън и тя усети как по гърба й пробягва студена тръпка, щом чу тона му.
— Преди два дни. Просто забравих за случката. Накарах я да си тръгне и си помислих, честна дума, бях сигурна, че не съм й казала нищо, затова просто забравих за идването й — тя въздъхна. — Така му помага: да ме види тук, с кучетата и дърветата. Помага му да усети тихия живот на една оцеляла. Напомнила му е как съм била вързана в багажника на колата, в тъмното — поредната жертва, която обаче е извадила късмет. С едно-единствено изречение привлича вниманието му. По начина, по който го е написала, излиза, че се обръщам към него, че му показвам пренебрежението си. Той ще се хване тъкмо за това. Повече от ясно е.
Фиона погледна отново към вестника и снимката си пред къщата, отпуснала ръка на главата на Нюман, с Пек и Богарт,
приседнали до нея.
— Сигурно ме е снимала, докато е била в колата. Човек би казал,
че съм позирала специално.
— Няма да ти е трудно да извадиш ограничителна заповед —
уведоми я Тони.
В отчаянието си Фиона притисна очи с пръсти.
— На нея й е все едно. Обзалагам се, че ще напише колонка,
нещо като продължение на статията за маргаритките и столовете —
ще нарисува подробна картина — защото не желая да й помогна. Няма да спре да се занимава с мен, ако направя следващата крачка. Може би аз сбърках. Може би трябваше да й дам интервю още първия път,
когато се обади. Да отговарям вяло, тогава щеше да изгуби интерес.
— Ти просто не разбираш — поклати глава Саймън. Беше сложил ръце в джобовете, но Фиона знаеше, че спокойствието му е привидно. — Няма никакво значение дали си разговаряла с нея или не. Важното е, че си жива. Следователно винаги ще бъдеш част от събитието. Не само че си оцеляла, има и още. Не си била спасена,
кавалерията не ти се е притекла на помощ. Борила си се и си успяла

271
да избягаш от мъжа, убил дванайсет други жени, същият, който се е изплъзвал на властите в продължение на цели две години. Докато новият изрод продължава да души жените с червени шалове, ти ще останеш пикантна новина — той погледна Манц. — Така че не смейте да я гледате презрително от висотата на положението си като агенти на ФБР. Докато не заловите гадняра, ще я използват, за да пълнят вестниците с материали и ще размахват името й като стръв пред убиеца. Много добре знаете, че е така.
— Да не би да си мислите, че си клатим краката? — започна
Манц.
— Ерин! — махна предупредително с ръка Тони. — Прав си —
обърна се той към Саймън. — Говоря за медиите. Според мен, Фий,
най-доброто, което можеш да направиш, е да се придържаш към изтърканото „без коментар“. Права си — продължи той, — че подобни писания ще разпалят интереса му към теб. Не се отказвай от предпазните мерки, на които разчиташ в момента. Освен това ще те помоля да не поемаш нови клиенти.
— Господи! Не съм някоя лигава глупачка, но ми се налага да си изкарвам прехраната по някакъв начин. Трябва да…
— Какво друго? — прекъсна я безцеремонно Саймън.
Фиона се врътна към него.
— Слушай…
— Млъкни. Какво друго? — попита отново той.
— Добре. Искам да ми звъните всеки ден — продължи Тони. —
Искам да ми докладвате за всичко необичайно. Някой е сбъркал телефонния номер, затваря, когато вдигнеш слушалката, всички съмнителни имейли или писма. Искам името и телефона или адреса,
имейла на всеки, който разпитва за часовете ти, за графика.
— А вие какво ще правите междувременно?
Тони погледна почервенялото лице на Фиона, разкривено от гняв, преди да вдигне очи към Саймън.
— Всичко, което можем. Разпитваме по няколко пъти приятели,
близки, колеги, съседи, инструктори и съученици на всички жертви.
Той е отделил много време, за да ги наблюдава, освен това има автомобил. Не е невидим. Все някой го е видял, което означава, че ще го открием. Освен това проверяваме миналото и контактите на всички, които имат нещо общо със затвора и по някакъв начин са

272
общували с Пери през изминалите осемнайсет месеца. Екипът ни работи по двайсет и четири часа в денонощието. Съдебните експерти преравят пръстта на всеки гроб, за да намерят някакви улики —
косъм, влакно.
Той замълча.
— Разпитахме и Пери и ще го разпитаме отново. Той знае какво става. Познавам го добре, Фий, и усетих, че не остана никак доволен,
когато му казах за шала, който си получила по пощата. Очевидно това не е влизало в плановете му, не е в стила му. Ще бъде още по- недоволен, когато уж ми се изплъзне, че Анет Келуърт е била пребита и че лицето й, най-вече лицето е било обезобразено. Ще се обърне срещу възпитаника и последователя си заради тази проява на неуважение, защото ще се почувства предаден. За нищо на света не би преглътнал подобна наглост.
— Благодаря ви, че ме държите в течение, че идвате и ми обяснявате как стоят нещата — тя се опитваше да овладее чувствата си, но острият тон ги издаваше. — След малко започва часът ми.
Трябва да се подготвя.
— Добре — Тони отпусна ръка върху нейната като любящ баща.
— Настоявам да ми звъниш, Фий. Всеки ден.
— Добре. Може ли да ми оставите вестника? — обърна се тя към Манц, когато жената понечи да го сгъне. — Статията ще ми помага да не отстъпвам нито крачка.
— Разбира се — Манц се изправи. — Ще се появят и други, след като тази статия е излязла. На твое място, ще започна да проверявам всичките си обаждания и ще сложа табели „Частна собственост.
Влизането забранено“. Обясни на курсистите си, че имаш неприятности с планинари, който непрекъснато се мотаят наоколо и се тревожиш за кучетата — добави тя, преди Фиона да успее да каже и дума.
— Да, добре, чудесна идея. Ще се погрижа.
Тя ги изпрати, след това изчака Саймън да излезе при нея на верандата.
— Решил си да ми се караш, задето не съм ти казала за журналистката ли? Добре, но ще почакаш. Първо аз.
— Ти вече си се накиснала сама.

273
— Не е това. Първо ще ти кажа няколко неща. Ядосан си ми, при това много, въпреки това ме защити пред агент Манц. Иска ми се да ти кажа, че не беше необходимо, дори и да се обидиш. Освен това невинаги се налага да защитаваш някого — това се прави за хора, на които държиш, за онези, които имат нужда от подобно нещо. Затова ти благодаря. Същевременно побеснях от начина, по който се намеси.
Пренебрегна мнението ми и ясно показа, че ще се погрижиш да изпълнявам онова, което ми е наредено.
— Показах ясно намеренията си, така че да разберете и ти, и федералните.
Тя се завъртя рязко към него.
— Не си въобразявай дори за секунда, че…
— Млъкни, Фиона! — очите му горяха. — Млъкни, и то веднага
— направи крачка към нея.
Полегналият наблизо Пек изръмжа предупредително. В отговор
Саймън обърна глава, погледна строго кучето и вдигна пръст, за да го накара да замълчи.
Кучето се отпусна веднага, но продължи да ги наблюдава.
— Ако си решила да ми се караш, тогава ти ще се наредиш на опашка. Можеш да повтаряш колкото си искаш, че си в състояние сама да се грижиш за себе си. Пет пари не давам, защото няма да си сама този път, така че престани. Може да ми казваш, че съм глупак,
задето не съм си оставил четката за зъби, и си права. Но ще ти кажа,
че ти си глупачката, ако си въобразяваш, че ще вземаш сама решенията за всичко останало. Просто няма да стане.
— Не съм казала…
— Млъкни. Пълна простотия е, дето разправяш, че не си ми казала, че е идвала журналистка, защото си забравила. Не искам повече подобни номера. Човек не забравя подобни случки.
— Не съм…
— Не съм свършил, по дяволите! Това шоу не е само твое. Не знам как си работила преди с ченгето, но сега случаят е различен.
Сега вече и аз имам право на глас. Помисли си и ако прецениш, че не желаеш, ми кажи. Просто ще признаем, че сме се чукали, защото ни е било кеф, и всеки ще продължи по пътя си.
Тя пребледня и се напрегна.
— Това беше грозно, Саймън.

274
— Естествено. Клиентите ти идват, а мен ме чака работа — той тръгна към джипа си, когато две коли минаха по моста.
Джос, очевидно свикнал с настроенията на господаря си, бързо скочи в джипа.
— А на мен не ми даде да кажа и дума — измърмори Фиона и се опита да диша дълбоко, за да може да посрещне новодошлите.

275
19.
Фиона нарочно остави частния си урок за накрая. Често наричаше тези уроци „поправителни“, и то не само за кучетата.
Пухкавият рижав померански шпиц Клоуи — цели два килограма — правеше каквото си иска със собствениците си,
тормозеше целия квартал, джавкаше, ръмжеше и се нахвърляше яростно върху другите кучета, котки, птици и деца и обикновено се опитваше да захапе всичко, което му се изпречеше на пътя, когато не беше в настроение.
Силвия беше седнала на верандата и се опитваше да плете на една кука — новото й хоби. Беше изнесла кана с прясна лимонада и масленки, докато Фиона слушаше собственичката, която повтаряше същото, което вече й беше казала по телефона.
— Тази зима двамата със съпруга ми трябваше да се откажем от ваканцията — обясняваше Лиси Чайлдс, докато галеше косматата топка, вперила подозрителен поглед във Фиона. — Никой не иска да я гледа цяла седмица, нито да остане вкъщи, ако тя е там. Толкова е миличка, сладуранката ми, но е неспасяема.
Лиси я целуна звучно, а Клоуи облиза цялото й лице.
Фиона забеляза, че Клоуи е със сребърен нашийник, обсипан с многоцветни камъчета — надяваше се да са най-обикновени, не скъпоценни, имаше розови боти, отворени на пръстите, които разкриваха розов педикюр.
И двете със собственичката ухаеха на „Принцес“ на Вира Уонг.
— На годинка ли е?
— Да, току-що отпразнувахме първия й рожден ден, нали,
кукличке?
— Помните ли кога започна да се държи по този неконтролируем начин?
— Ами… — Лиси гушна Клоуи. Забележителният квадратен диамант на ръката й блестеше като късче лед, а Клоуи не спираше да показва на Фиона острите си като ножове зъбки. — Никога не е

276
обичала другите кучета, не понася и котки. Възприема се като човек,
защото е моето бебче.
— Спи в леглото ви, нали?
— Ами… да. Има си чудесно легълце, но предпочита да го използва като кутия за играчки. Обожава писукащите играчки.
— Колко има?
— Ами… — Лиси погледна глупаво и отметна назад русата си грива. — Непрекъснато й купувам нови. Просто не мога да устоя.
Купувам й и малки дрешки. Много обича да е модно облечена. Знам,
че я глезя. И Хари много я глези, но просто не можем да й устоим. А и тя е такава душичка. Просто е малко ревнива и лесно кипва.
— Защо не я пуснете?
— Не обича да ходи навън. Особено когато… — тя погледна през рамо към мястото, на което се бяха отпуснали Орио и кучетата на
Фиона. — Когато наоколо има други кучета.
— Лиси, нали ми плащаш, за да превърна Клоуи в по-щастливо куче, което умее да се приспособява към обстоятелствата. От всичко,
което ми каза, и от онова, което виждам, мога да кажа не само че
Клоуи се възприема като водач на глутницата, а като двукилограмов диктатор. Разбирам, че тя страда от класическия синдром на малките кученца.
— Господи! Има ли нужда от лекарства?
— Трябва да престанете да я допускате в леглото си, като мислите, че след като е малка, й е позволено да върши онова, което никой не би позволил на по-голямо куче.
— Но тя наистина е мъничка!
— Размерът не променя поведението, нито пък причините,
поради които кучето го проявява — в повечето случаи собствениците бяха най-голямата пречка. — Ти не можеш да я изведеш, без да попаднеш в стресова ситуация, хората отказват да идват у вас.
Спомена, че двамата с Хари обичате да каните гости, но от месеци насам никой не е идвал на вечеря.
— Просто последния път, когато опитахме, Клоуи толкова се разстрои, че се наложи да я затворим в спалнята.
— Където е съсипала новата ви кувертюра и още куп неща.
— Беше ужасно!

277
— Не можете да я оставите, без тя да направи някоя поразия в изблик на гняв, затова и вие двамата сте престанали да излизате. За вас вече няма нито партита, нито вечери, нито театър. Каза, че е ухапала майка ти.
— Само я одраска. Тя…
— Лиси, искам да те попитам нещо. Със сигурност си пътувала със самолет, влизала си в магазини и ресторанти, където някое дете върши каквито поразии пожелае, пречи на всички, рита предната седалка, отговаря грубо на родителите си, досажда, вика, оплаква се и какво ли още не.
— Господи, разбира се, че ми се е случвало — тя изви очи с досада. — Толкова е дразнещо. Просто не разбирам защо… О! — Лиси най-сетне се усети и изпусна шумно дъх. — Не се държа като безотговорна майка.
— Напротив. Пусни я долу.
В мига, в който розовите боти на Клоуи докоснаха земята, тя се изправи на задните си крака, заджавка и задраска по ленените панталони на Лиси.
— Недей, миличка, недей…
— Не — спря я Фиона. — Не й обръщай внимание, когато се държи лошо. Ти трябва да се наложиш. Покажи й коя е господарката.
— Спри веднага, Клоуи, или няма да получиш никакви вкуснотии на път към нас.
— Не така. Първо, спри да мислиш „да, но тя е толкова малка и сладичка“. Престани да мислиш за размера й и приеми, че е просто куче, което се държи неприлично. Дай — Фиона взе каишката.
— Дръпни се — нареди тя на Лиси и се изправи между тях.
Клоуи джавкаше и ръмжеше, опита се да нападне и да ухапе непознатата.
— Стига! — нареди остро Фиона, без да откъсва поглед от очите на кучето. Клоуи продължи да ръмжи, но се подчини.
— Разсърди се — отбеляза нежно Лиси.
— Ако ръмжеше лабрадор или немска овчарка, щеше ли да изпитваш симпатия?
Лиси прочисти гърлото си.
— Не. Права си.

278
— Като я глезиш, не й даряваш щастие. По този начин я превръщаш в нахалница, която тормози всички, а това не я прави щастлива.
Фиона започна да говори на кучето. Клоуи се съпротивляваше,
опитваше се да се върне при Лиси, но тя просто скъси каишката и я накара да застане редом с нея.
— Щом разбере, че няма награда, че няма да получи ласки за лошото си поведение, че ти си господарката, ще престане. И ще се почувства по-щастлива.
— Не искам да бъде нещастна нахалница. Нали затова съм тук.
Никак ме няма във възпитанието и дисциплината.
— Тогава оправи нещата — разпореди се Фиона. — Тя зависи от теб. Когато е превъзбудена и усещаш, че излиза от контрол, й говори твърдо, поправи грешката й, в никакъв случай недей да й говориш по този бебешки начин. Така само увеличаваш нивото на стрес. Тя очаква ти да поемеш контрол и ще бъде по-щастлива, когато го направиш.
През следващите десет минути Фиона работеше с кучето,
поправяше допуснатите грешки и го награждаваше.
— Тя те слуша!
— Защото разбра, че аз съм господарката и ме уважава.
Проблемите й с поведението се дължат на начина, по който се държат околните с нея, и на начина, по който е убедена, че трябва да се отнасят с нея.
— Като с глезла.
— Не става въпрос за писукащите играчки, за вкуснотиите и дрешките. Защо да не си позволите подобни глезотии, след като ви доставя удоволствие? Всичко обаче се дължи на онова, което е позволено, на онова, което поощрявате, на неприемливото поведение и че допускате тя да ви контролира. Тя напада големите кучета, нали?
— Непрекъснато. Отначало беше смешно. Как да не се посмееш?
Сега вече стана страшно и аз изтръпвам всеки път, когато я изведа на разходка.
— Прави го, защото сте й позволили да влезе в ролята на водач на глутницата. На нея й се налага да защитава тази позиция всеки път,
когато се изправи пред друго куче, човек или каквото и да било животно. Това е допълнителен стрес за нея.
— Затова ли се задавя от лай? Защото е стресирана.

279
— И това, и защото ви казва какво да правите. Хората възприемат померанчетата като кресливи кучета, защото собствениците им позволяват да станат такива.
Сега обаче не джавка, помисли си Фиона, когато спря да се занимава с кученцето, а Клоуи вдигна глава и очите й с формата на бадемчета кротко премигнаха.
— Сега вече е спокойна. Искам да направиш същото. Повърви с нея напред-назад. Контролирай я.
Фиона подаде каишката на Клоуи на Лиси и кученцето веднага вдигна лапа, за да издраска крака на господарката си.
— Лиси! — повиши глас Фиона.
— Добре. Клоуи, престани.
— Говори убедено — нареди Фиона.
— Престани, Клоуи!
Клоуи седна, наведе глава първо на едната, после на другата посока, сякаш преценяваше положението.
— Сега я разходи. Настоявай да върви редом. Ти я разхождаш, не тя теб.
Фиона отстъпи назад. Знаеше, че обучава не само кучето, ами и собственика — дори повечето внимание бе насочено към господарката. Постигнатият напредък и дали клиентът ще остане доволен зависеха от желанието на човека да продължи с обучението у дома.
— Тя ме слуша!
— Справяш се чудесно — ето че и двете вече са спокойни,
помисли си Фиона. — Сега тръгвам към вас. Ако понечи да се държи неприлично, искам да я поправиш. И не се стягай. Ти просто разхождаш сладуранското си кученце. А имаш готино, възпитано и щастливо малко куче.
Когато Фиона приближи, Клоуи излая и скочи напред. Фиона не разбра коя е по-изненадана — миниатюрната кучка или стопанката й
— когато Лиси изсъска строго „Стига“ и дръпна Клоуи да застане редом.
— Отлично. Ще пробваме още веднъж.
Продължиха да повтарят, докато най-сетне Клоуи започна да върви кротко до стопанката си.

280
— Браво. Сил, би ли ни помогнала. Сега Сил си тръгва. Сил,
спри да си побъбрите.
— Дадено — Силвия се отправи към тях. — Много ми е приятно.
— Добре. Господи — Лиси спря и премигна, когато кучето направи същото, без да ръмжи и джавка. — Вижте я какво направи.
— Страхотно! Изключително куче — Силвия се наведе, за да погали Клоуи по пухкавата глава. — И много възпитано. Браво, Клоуи,
добро момиче.
— Сега ще използваме Нюман — реши Фиона.
— Господи!
— Лиси, само не се стягай. Спокойно. Нюман няма да реагира,
освен ако не му позволя. Ти владееш положението. Тя зависи от теб.
Поправяй я самоуверено, бързо и веднага, когато се налага.
Фиона, в компанията на Нюман, тръгна към Клоуи.
Померанчето пощуря.
— Поправи я — нареди Фиона. — Бъди строга, Лиси — добави тя, когато обърканата й клиентка се поколеба. — Не, не я вдигай на ръце. Виж. Клоуи, престани! Престани веднага! — повтори Фиона,
погледна животинчето в очите и вдигна предупредително пръст.
Клоуи се подчини с ръмжене.
— Нюман не е опасен. Очевидно — добави тя, когато лабрадорът седна спокойно. — Дръж се спокойно и й нареждай какво да прави всеки път, когато се държи неприемливо.
— Но той е много по-голям. Тя е уплашена.
— Точно така, уплашена е и е стресирана. Ти също. Трябва да се отпуснеш, да я оставиш и нея да се отпусне. Тя ще разбере, че няма от какво да се страхува — Фиона даде сигнал на Нюман и той легна с въздишка.
— Нали каза, че живеете близо до парк и някои от съседите ви си водят кучетата там.
— Да. Престанала съм да водя Клоуи, защото се дразни.
— Ще бъде хубаво, ако пак започнеш да я водиш там, за да има с кого да си играе и да си намери приятели.
— Никой не я харесва — прошепна Лиси. — Тя се обижда.
— Никой не обича грубияните, Лиси. А пък хората, особено кучкарите, предпочитат възпитаните кучета. А красиво и умно куче

281
като Клоуи ще си намери лесно приятели. Нали нямаш нищо против?
— Много ми се иска.
— Кога за последно си я водила в парка?
— Боже, поне преди три или четири месеца. Тогава стана един инцидент. Тя едвам одраска едно куче, но Хари каза, че било най- добре да не я водя повече там.
— Според мен пробвай отново.
— Мислиш ли? Само че…
— Погледни — Фиона вдигна пръст. — Не реагирай. Запази спокойствие и говори тихо.
Лиси погледна кучето, а след това притисна уста със свободната си ръка, докато наблюдаваше как Клоуи души предпазливо Нюман.
— Тя го опознава — обясни Фиона. — Маха с опашка,
наострила е уши. Интересно й е. Спокойно — добави тя и даде знак на
Нюман.
Когато той се изправи, Клоуи се отдръпна. След това застина на място, когато той наведе глава, за да я подуши. Размаха отново опашка.
— Той я целуна!
— Нюман обича красиви момичета.
— Тя вече си има приятел — очите на Лиси се напълниха със сълзи. — Глупаво е. Знам, че е глупаво, въпреки това се вълнувам.
— Не е глупаво, разбира се, че не е глупаво. Ти я обичаш.
— Тя никога не е имала приятелчета. Вината е била изцяло моя.
Много си права, помисли си Фиона, но и не е чак толкова просто.
— Лиси, ти си я взела, защото я обичаш и защото искаш да бъде щастлива. Сега вече си има приятел. Помогни й да се сприятели и с други.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
Лиси протегна ръка с драматичен жест и стисна ръката на
Фиона.
— Имам ти пълно доверие.
— Поправяй я, когато се налага. През останалото време се дръж спокойно и не й позволявай волности.

282
Фиона повика кучетата на верандата, едно по едно, за да даде време на Клоуи да привикне. Имаше някои забележки, отдръпване и страх, но много скоро Фиона забеляза, че започва парти с душене и махане на опашки.
— Никога досега не съм я виждала да се държи така. Нито се страхува, нито драска краката ми, за да я взема.
— Да й дадем награда. Пусни я от каишката, за да потича с момчетата и Орио.
Лиси прехапа устни, но се подчини.
— Вървете да си играете — нареди Фиона.
Щом останалите хукнаха, Клоуи се разтрепери и остана на място.
— Тя е…
— Чакай — прекъсна я Фиона. — Дай й малко време.
Богарт доприпка обратно и близна Клоуи няколко пъти. Този път, когато хукна при останалите, Клоуи заситни след него в мъничките си маркови ботушки.
— Тя си играе — прошепна Лиси, когато Клоуи скочи, за да стисне въжето, което Богарт беше повлякъл. — Тя наистина си играе с приятели.
Фиона прегърна Лиси през раменете.
— Да поседнем на верандата и да пийнем лимонада. Ще я наблюдаваш оттам.
— Трябваше да си взема камерата. Не съм и помисляла…
— Слушай. Седни при Силвия. Аз ще донеса моя фотоапарат, а после ще ти пусна снимките по имейла.
— Ще се разплача.
— Може — Фиона погали Лиси по рамото и я поведе към верандата.
По-късно, седнала удобно на верандата, Силвия изпрати с поглед
Лиси и Клоуи.
— Сигурно ти доставя голямо удоволствие.
— Но е уморително.
— Как иначе, ти й отдели цели два часа.

283
— Тя — те — имаха нужда. Според мен ще се справят. Лиси трябва да удържи фронта и да научи и Хари какво да прави. И
момчетата ни много помогнаха — тя се протегна и почеса Пек по задния крак.
— След като разрешихме проблема на Клоуи, кажи какво ще правим с твоя.
— Със сигурност ще ни бъде необходимо нещо повече от здрава ръка и кучешки бисквитки.
— Той много ли е ядосан?
— Много.
— Ами ти?
— Не съм сигурна.
След като кучешкото парти беше приключило, три пъстри колибрита се стрелнаха над касисовите храсти, за които Стар беше написала в противната си статия.
Цветовете й доставиха удоволствие, но същевременно й напомниха за неприятностите сутринта.
— Старая се да запазя спокойствие, защото в противен случай ще се разпищя и няма да мога да спра. А пък Саймън е ядосан, че не пищя и не правя нищо. Струва ми се, че това е част от проблема, че не ахкам и не охкам: „О, ти си голям, силен мъж, моля те, погрижи се за мен“. Или нещо в този дух.
Силвия продължаваше да се люлее на стола и да отпива лимонада.
— За мен, Фий, е просто необяснимо как е възможно прозорлива и чувствителна жена като теб да не разбира колко болезнено трудно ни е и на нас, останалите.
— Напротив, Сил, разбирам. Как да не разбирам. Просто ми се иска…
— Не, мила, нищо подобно. Твоето разрешение е да ни изолираш, като не ни казваш никакви подробности и не споделяш страховете си. Ти вземаш решения сама за всичко, което трябва да бъде направено. Тъй като донякъде съм съгласна, ставам малцинство.
И двете бяха обзети от чувство за вина, примесено с разочарование и раздразнение.
— Не е вярно, че ви изолирам.

284
— Не казвам, че се случва често. Ти си разумна жена и с право се гордееш с умението си да се грижиш за себе си и да се справяш сама с проблемите. Гордея се с теб. Само че се тревожа, че нуждата ти да постъпваш по този начин ще те убеди, че е наложително да го правиш всеки път. Ще ти бъде по-лесно да получиш помощ, ако помолиш.
— Може и така да е. Може. Но честно да ти кажа, Сил, не мисля, че като не съм споменала пред Саймън или някой друг за противната журналистка има някакво значение. Това бе нещо, което просто се случи и аз се справих. Дори да ви бях разказала, тя пак щеше да публикува статията.
— Така е, но поне щяхме да сме подготвени.
— Добре — уморена и почти победена, Фиона с характерния си жест притисна очите си с пръсти. — Добре.
— Не искам да те разстройвам, нито да те подлагам на още по- голям стрес. Просто си помисли… Помисли дали не е дошло времето да позволиш на хората, които държат на теб да се намесят.
— Добре, кажи ми, какво според теб трябва да направя.
— Ще ти кажа какво ми се иска да направиш. Иска ми се да си събереш нещата и да заминеш за Фиджи, докато не хванат маниака.
Знам обаче, че не е възможно. Не само защото знам, че не обичаш промени в обстановката, ами защото имаш дом, бизнес, сметки за плащане и живот, които не можеш да зарежеш с лека ръка.
— Да, така е. Направо полудявам, Сил, защото имам чувството,
че хората не разбират всичко това. Ако се завра в някоя пещера, ще си изгубя бизнеса, дома, да не говорим за самоуважението. Положих много усилия, за да създам всичко това.
— Според мен, миличка, хората го разбират, но им се иска да се завреш в пещерата. Според мен ти правиш каквото е по силите ти,
което трябва — само дето не питаш и не позволяваш на другите да ти помогнат. Тук не става въпрос да помолиш Джеймс да ти гледа къщата и кучетата, докато заминеш някъде за три дни, нито да позволяваш на
Саймън да споделя леглото ти. Става въпрос да си открита, Фиона,
напълно открита. Да проявиш доверие.
— Господи — въздъхна Фиона. — Буквално се хвърлих в краката на Саймън.
Силвия се усмихна.

285
— Наистина ли?
— Признах му, че се влюбвам в него. И какво излезе — нищо!
Пълна неразбория.
— Ти това ли целеше?
— Не — ядосана на себе си и на всичко останало, Фиона се изправи. — Не. Но той не е от хората, които казват какво мислят,
освен ако не е побеснял. А дори и тогава…
— Не говоря за него. От него също има какво да се желае, но сега става въпрос за теб, Фиона. Тревожа се за теб, и то много! Искам да си щастлива и в безопасност.
— Няма да поемам никакви рискове. Обещавам ти. И повече няма да допускам грешки като с журналистката — тя вдигна ръка. —
Кълна се най-тържествено.
— Няма да забравя. Кажи ми сега какво искаш от Саймън.
— Честно да ти кажа, не знам.
— Не знаеш или не си позволяваш да мислиш по този въпрос?
— И двете. Ако всичко беше нормално, ако тази неразбория не ме притискаше — може би щях да се замисля. Или може би нямаше да има над какво да мисля.
— Затова със Саймън сте в това положение.
— Да, това също има значение. И времето, и събитията.
— Днес съм настроена да давам съвети — заяви Силвия. — Така че ще ти дам още един. Според мен обръщаш на убийствата много повече внимание, отколкото на вас двамата със Саймън. Като гледам как вървят нещата, Фий, ми се струва, че трябва да направиш нещо.
Тя изви вежди, когато кучетата застанаха нащрек.
— Въпросният човек в момента идва по моста. Аз тръгвам, за да се заемеш с него — Силвия се надигна и прегърна Фиона. — Да знаеш, че много те обичам.
— И аз те обичам. Не знам какво бих правила без теб.
— Тогава действай и не забравяй, че може и да си е тръгнал бесен, но сега се връща — прошепна тя.
Силвия целуна Фиона по бузата и грабна огромната си сламена чанта. Повика Орио и се насочи към джипа на Саймън. Фиона не чу какво му казва, но забеляза, че той погледна към верандата, докато мащехата й говореше.
След това сви рамене.

286
Нищо ново.
Тя остана на мястото си, макар да не беше съвсем сигурна дали постъпва правилно.
— Ако идваш по задължение, смятай се за освободен. Ще помоля Джеймс да преспи у нас или ще отида у Мей.
— Какво задължение?
— Защото, признавам открито, съм загазила. Знам, че си ми ядосан и затова ти казвам, че не си длъжен да идваш. Няма да остана сама.
Той мълча известно време.
— Искам бира — качи се по стълбите и влезе в къщата.
— Ами… — тя се втурна след него. — Така ли разрешаваш проблемите? Така ли действаш?
— Зависи от проблема. Искам бира — повтори той, извади бутилка и я отвори. — Ето, взех си бира. Проблемът е решен.
— Не говорех за проклетата бира!
— Добре — той мина покрай нея и излезе на задната веранда.
Тя хвана мрежестата врата и я блъсна след себе си.
— Не си позволявай, да ми обръщаш гръб.
— Докато ти премине гадното настроение, аз ще поседна, за да си изпия бирата.
— Докато се… Днес сутринта си тръгна побеснял оттук и надут като пуяк. Прекъсваше ме на всеки пет секунди и ми нареждаше да млъкна.
— И сега ще повторя същото.
— Какво ти дава право да ми казваш какво да правя, какво да мисля и какво да казвам?
— Абсолютно нищо — той надигна бирата към нея. — Същото важи и за теб, Фиона.
— Аз не ти казвам какво да правиш. Предоставям ти избор и ти казвам, че няма да търпя подобно поведение.
Той я стрелна с поглед — разтопено злато, плувнало в лед.
— Не съм някое от кучетата ти. Няма да ме дресираш.
Тя го зяпна, напълно шокирана.
— Не се опитвам да те дресирам! За бога!
— Напротив. Това се е превърнало в твоя втора природа. Лошо,
защото съм готов да се обзаложа, че ти се иска да промениш поне сто

287
неща у мен. Но ти решаваш. Ако предпочиташ Джеймс да остане тази вечер, обади му се. Ще си тръгна веднага щом дойде.
— Просто не разбирам защо се караме — тя прокара ръце през косата си и се облегна на перилата. — Просто не разбирам! Как стана така, че изведнъж се превърнах в човек, който е затворен, дръпнат,
прекалено голям инат или твърде тъп, за да поиска помощ? Не, това изобщо не е вярно. Няма такова нещо.
Той отпи дълга глътка и я погледна.
— Нали си се измъкнала от багажника?
— Какво?
— Измъкнала си се сама. Никой не ти е помогнал. Не е имало кой да ти помогне. От теб е зависело дали ще живееш, или ще умреш.
Сигурно е било страшно. Просто не мога да си представя. Пробвах, но не успях. Искаш ли да останеш затворена в проклетия багажник?
Сълзи опариха очите й и тя усети как се вбесява.
— Какви ги дрънкаш?
— Можеш да продължиш да се измъкваш сама. Готов съм да се обзаложа, че ще направиш точно така. Но остава и втората възможност да позволиш на някого да ти подаде ръка. Набий си в главата, че това не те прави нито некадърна, нито безпомощна нещастница. Ти си най-силната жена, която познавам, а аз познавам предостатъчно силни жени. Така че реши как ще го даваш оттук нататък и ми кажи.
Тя се обърна и притисна ръка до гърдите си, сякаш за да притъпи болката.
— Май сама се наврях в багажника.
— Това са пълни глупости.
— Ти откъде знаеш? Не си бил там. Проявих се като глупачка,
бях безотговорна и му позволих да ме нападне.
— Мили боже! Убил е дванайсет жени преди теб. Да не би да мислиш, че и те са били безотговорни глупачки? И те ли са се оставили в ръцете му?
— Аз не… Да — тя му обърна гръб. — Може би. Не знам. Знам обаче, че онзи ден допуснах грешка. Няколко секунди промениха всичко. Абсолютно всичко.
— Ти си останала жива. Но Грег Норуд е загинал.

288
— Знам, вината не беше моя. Ходих на терапия. Знам, че Пери носи пълна отговорност за нещастията. Знам, че е така.
— Може да знаеш, но въпросът е дали вярваш, че е така.
— Убедена съм. През повечето време поне. Не се замислям над този въпрос. Не влача оковите със себе си.
— Може и да не ги влачиш съзнателно, но аз ти чувам как дрънчат.
Как само го мразеше, когато беше прав!
— Тук си създадох живот и съм щастлива. Всичко това нямаше да го има… Няма да имам всичко това, ако миналото се повтори. Как е възможно всичко да се случва отново? — попита тя. — Как, за бога, е възможно? — тя си пое дъх на пресекулки. — Искаш да призная, че се страхувам ли? Вече ти казах, че ме е страх. Направо съм ужасена. Това ли искаш да кажа?
— Не. Ако има как, той е готов да плати, за да те чуе да изречеш тези думи и да те накара да почувстваш страха.
Той я наблюдаваше как изтрива сълза от бузата си. И той бе готов да плати за същото, помисли си Саймън. За тази единствена капчица тъга.
Тази самотна сълза задуши последните искри гняв, които той бе подклаждал цял ден.
— Не знам какво искам от теб, Фий. Не съм сигурен. Просто не мога да разбера. Знам единствено, че трябва да ми имаш пълно доверие. Имам нужда да ми се довериш и да ми позволиш да ти помогна да се измъкнеш от гнусния багажник. Довери ми се! След това ще видим какво ще правим и накъде ще поемем.
— Тези думи ме плашат също толкова.
— Да, сигурно — той отново надигна бутилката бира, без да откъсва очи от нея. — В добра каша си се накиснала.
Тя се засмя безпомощно.
— Така си е. Не съм имала сериозна връзка след смъртта на
Грег. Само две краткотрайни забежки. Сега мога да кажа, макар да ме е срам, че не съм постъпила правилно. Не че съм ги измамила, поне не повече, отколкото те мен. Независимо от всичко, не е справедливо.
Нямах никакво намерение да започвам сериозна връзка с теб. Търсех компания, исках да имам до себе си човек, с когото мога да разговарям, исках секс. Щеше да ми е приятно да изкарам

289
неангажиращ флирт. Погледни ме само, та аз съм зряла жена! Просто не е честно да се държа по този начин.
— Мен това не ме притеснява.
Тя се усмихна.
— Може и да не те притеснява, Саймън, но вече е очевидно, че и двамата хлътнахме доста по-дълбоко, отколкото очаквахме. Ти искаш доверие, докато аз се стремя към следващия етап от обвързването.
Според мен двамата с теб се плашим един друг.
Той стана.
— Както вече казах, това не е проблем за мен. Ще издържа. Ами ти?
— Готова съм да опитам.
Той протегна ръка и пъхна кичур коса зад ухото й.
— Да видим как ще потръгне.
Тя пристъпи напред, въздъхна и го прегърна.
— Добре. Вече се чувствам по-добре.
— Какво ще кажеш да пробваме нещо по-различно? — той приглади косата й. — Да излезем на вечеря.
— Навън ли?
— Предлагам ти да те заведа на вечеря. Тъкмо ще облечеш рокля.
— Може.
— Имаш рокли. Виждал съм ги в гардероба ти.
Тя вдигна глава към него.
— Много ми се иска да облека рокля и да изляза с теб на вечеря!
— Добре. И не се мотай до утре. Гладен съм.
— Дай ми петнайсет минути — тя се надигна на пръсти и докосна устните му със своите. — Така е по-добре.
Тъкмо влизаше, когато телефонът иззвъня.
— По работа е. Дай ми една минута. Фиона Бристоу — тя се протегна към бележника и химикалката. — Да, сержант Каспър.
Откога? — тя пишеше бързо и кимаше, докато той, предвидил всичките й въпроси, даваше подробна информация. — Веднага ще се свържа с останалите от екипа. Да, петима водачи, пет кучета. Мей
Фунаки ще поеме едната база, както и преди. Ще се видим там. Нали знаете номера на мобилния ми телефон? Точно така. Тръгваме до час.
Няма проблем.

290
Тя затвори.
— Много съжалявам. В Национален парк „Олимпик“ са изчезнали двама туристи. Трябва да позвъня на останалите и тръгвам веднага.
— Добре. Идвам с теб.
— Но ти нямаш опит! — възпротиви се тя, докато набираше
Мей. — Мей, имаме работа — тя й предаде набързо информацията. —
Телефонна верига — обърна се тя към Саймън, когато затвори. — Мей ще се обади на следващия.
— Тръгвам с теб. Първо, няма да те пусна да отидеш сама. Щом операцията започне, оставате с кучето, нали така?
— Да, но…
— Второ, ако ще обучаваш кучето ми, искам да имам по-добра представа в какво. Идвам с теб!
— Ще стигнем по тъмно. Ако дотогава не ги открият,
издирването ще бъде посред нощ и по всяка вероятност ще прекараме нощта при доста сурови условия.
— Аз да не би да съм някой лигльо?
— Не бих казала.
Тя отвори уста, за да изнегодува отново, но усети какво се кани да направи той.
— Добре. Имам резервна раница. Имам и списък на всичко,
което трябва да вземеш. Повечето неща вече са вътре. Вземи списъка и провери всичко ли е сложено. Трябва да позвъня и на Сил, за да я помоля да се грижи за кучетата, докато ни няма.
Фиона извади резервната раница и му я подхвърли.
— Когато отидем, аз съм водач на глутницата. Налага се да го приемеш.
— Шоуто е твое, ти определяш правилата. Къде е списъкът?

291
20.
Те се оказаха добре организиран екип, каза си Саймън. По време на пътуването шестимата подхвърляха по някоя и друга дума,
недоизказваха изреченията си, използваха кодови фрази като дългогодишни колеги.
Той постъпи както обикновено. Отпусна се на седалката и продължи да ги наблюдава.
Проляната във взаимоотношенията между Джеймс и Лори беше съвсем отскоро и двамата се споглеждаха тайно, бързо, докато останалите ги стрелкаха с развеселени погледи. Чък и Мег Грийн обсъждаха плановете си за уикенда — задачите в градината май щяха да оглавят списъка — с лекота, типична за стара семейна двойка.
Фиона редовно позвъняваше на ченгето Каспър, за да разбере дали няма развитие по случая, съобщаваше му кога очаква да пристигнат и други подробности.
Малката изненада, на която се натъкна, бе пристигането на друго ченге — шериф Тайсън от остров Сан Хуан.
Изглежда, ставаше нещо между двамата със сексапилната ветеринарна лекарка, реши Саймън.
Връзката им беше още по-нова от тази на Джеймс и Лори и по всяка вероятност все още не бяха наясно с чувствата си.
Вечерният въздух щипеше, докато Чък насочваше лодката по белите гребени на вълните в реката. На кучетата им беше приятно,
защото и на седналите, и на изтегналите се на дъното, очите им блестяха.
Ако не бяха двамата изгубени туристи и съмненията, че може да са ранени, тази вечерна разходка щеше да е приятна.
Изяде сандвичите, които Мег беше донесла, и остави мислите си да се лутат.
Беше сигурен, че са изключили възможността да е било извършено убийство, защото тогава нямаше да похапва сандвич с шунка, сирене и пикантна горчица на претъпкана с хора лодка, която миришеше на влага и мокри кучета.

292
Погледна Фиона. Тя седеше и се поклащаше всеки път, когато някоя вълна удареше лодката, притиснала мобилния телефон към ухото си и драскаше нещо в бележника — не, Фиона никога не драскаше, тя записваше прилежно и старателно всичко — на коленете си, а вятърът подмяташе набързо сплетената й плитка. Измамно слабото тяло беше скрито в груби панталони, леко яке и износени ботуши.
Нима можеше да я остави? По дяволите!
Определено не беше негов тип. Дори хиляда пъти да си го повтаряше, нищо нямаше да се промени. Беше успяла да му влезе под кожата, да нахлуе в кръвта му. Двамата вече имаха сериозна връзка.
Колкото бе омаян от нея, толкова и се дразнеше, а това беше странна и опасна комбинация. Чакаше с нетърпение ефектът й да отмине.
Но очевидно късметът му беше изневерил.
Може би, след като нещата се оправеха, щеше да се отдръпне за малко. Можеше да отиде да види семейството си за седмица. От опит знаеше, че след едноседмична раздяла чувствата няма да се засилят,
напротив, ще се размият. За съжаление нищо не се разми, докато нея я нямаше, но този път със сигурност щеше да бъде различно, защото той щеше да замине.
Мей се настани до него.
— Готов ли си?
— След малко ще разберем.
— На първата си спасителна операция бях уплашена до смърт и не по-малко развълнувана. Тренировките, упражненията, маневрите бяха наистина важни, но истинската операция… тя си е истинска.
Хората зависят от теб. Говорим за истински хора с чувства, семейства и страхове. Когато Фий заговори за екипа за пръв път, си казах, че ще се справя. Нямах представа колко е трудно. Не само по отношение на времето, преживяването те изцежда емоционално.
— Въпреки това продължаваш да участваш.
— След като веднъж си попаднал в екип, няма начин да се откажеш.
— Ти ръководиш базата.
— Точно така. Занимавам се с координацията между кучета и водачи, записвам данните, поддържам контакт, осъществявам връзка с

293
останалите спасителни екипи, ченгетата и рейнджърите. Нямам обучено куче, тъй като осинових две със специални нужди, но мога да работя с опитно животно, ако се налага. Фий разправя, че твоят Джос бил само за тази работа.
— Да, така казва — той й предложи пликчето си с чипс. —
Бързо напредва, когато тя го обучава — поне така ми се струва. Готов е да направи салтомортале, за да й достави удоволствие.
— Всички кучета реагират така, когато са с Фий. Тя има дарба.
Ветеринарната лекарка се намести, сви колене и обърна гръб на
Фиона.
— Тя как е, Саймън? Старая се да не повдигам често този въпрос. Знам, че обича всичко в живота й да бъде изрядно и подредено.
Точно така, помисли си той. Съвършено точно казано.
— Уплашена е. Затова е твърдо решена да се справи.
— По-спокойно ми е като знам, че си при нея.
Силвия беше казала същото, спомни си Саймън. Само че го беше казала предупредително. Сякаш му намекваше да не я разочарова.
Когато слязоха на брега, група доброволци им помогнаха да се прекачат в джипове, които ги откараха до базата. Той забеляза, че се действа бързо, напрегнато и много ефективно. И тук всичко беше изрядно и подредено. Всеки имаше някаква цел и задача и всеки знаеше какво трябва да върши.
Фиона се намести между него и някакъв тип, Боб, без да откъсва поглед от бележника, над който продължаваше да бъде приведена.
— Какво правиш?
— Списък с предварителните сектори. Съобразявам се с данните, които имам досега. Пътуването е дълго, тъмно е, но поне има луна. Вероятно на зазоряване ще се разрази гръмотевична буря, но сега е ясно, така че ще направим всичко по силите си. Как е синът ти,
Боб?
— Есента отива в колеж. Нямам представа как стана. Двамата с жена ми ми помагат с храната.
— Ще се радвам да ги видя. Боб и семейството му държат местна хижа. Редовно помагат, когато организираме спасителна

294
операция. Сержант Каспър каза, че туристите, които търсим, били отседнали при теб.
— Да, бе! — Боб имаше обветрено лице с квадратна челюст.
Стискаше волана с едрите си ръце с изпъкнали кокалчета и превключваше от една на друга скорост, сякаш се намираше на магистрала. — Пътуват заедно с друга двойка. Сутринта излязоха на зазоряване, взеха си обяд в кутии. Едната двойка се върна преди вечеря. Казаха, че се били разделили и поели в различни посоки.
Очаквали приятелите им да се върнат преди тях.
— Не отговарят на мобилните си телефони.
— Не, но понякога има места без покритие, макар че се опитваме да се свържем с тях от пет, пет и половина.
— Официалното издирване започна някъде към седем.
— Точно така.
— Те в добра форма ли са?
— Изглеждат стегнати хора. Около трийсетте. Жената е с нови ботуши и модерна раница. От Ню Йорк са. Имаха намерение да останат две седмици, да ходят за риба, да правят преходи, да разглеждат, да поостанат в спа центъра.
— Аха.
Саймън забеляза хижата — ширнала се двуетажна сграда,
осветена като за Четвърти юли. Някой беше опънал брезент, под който имаше нещо като полева кухня с дълга маса, отрупана с храна, кани кафе и стекове минерална вода.
— Благодаря ти, че ни докара, Боб. Нямам търпение да пийна чашка от кафето на Джил — тя застана зад Саймън. — Би ли помогнал с кучетата? Трябва да пийнат вода. Аз трябва да координирам всичко със сержант Каспър, докато Мей организира базата.
— Разбира се.
Тя се приближи до униформено ченге с огромно шкембе и обветрено лице, месесто като на булдог. Стиснаха си ръцете и когато
Мей отиде при тях, мъжът протегна ръка и на нея, преди да започне да ръкомаха. Мей тръгна към хижата с бърза крачка.
Фиона си наля чаша кафе, докато двамата с Каспър говореха.
— Мей каза, че ти било за пръв път — отбеляза Тайсън и подаде ръка на Саймън. — Аз съм Бен Тайсън.

295
— Така е, но със сигурност на вас не ви е за пръв път, шерифе.
— Казвай ми Бен. Не ми е за пръв път, въпреки че обикновено оставам на отправната точка — той посочи с брадичка Фиона и
Каспър и двамата със Саймън поведоха кучетата към огромна галванизирана вана с вода.
— Ясно. Те какво правят?
— Сержантът я запознава с подробностите, разказва й всичко,
което знае. Колко човека е изкарал, кои сектори покриват, от колко време са навън. Обсъждат последното местоположение на изчезналите. Фий проверява картите да не би да стане грешка, но той ще й посочи всичко важно — пътища, хълмове, бариери,
водоизточници, пътеки. Така ще успее по-добре да изработи стратегия за екипа си. Мей каза, че били излезли на преход с приятели, така че
Фий ще иска да поговори и с приятелите, преди да даде инструкции на екипа.
— Това ще отнеме страшно много време.
— Отстрани сигурно изглежда точно така, само че ако прибързаш и не обърнеш внимание на някоя дреболия, като нищо ще направиш пропуск. По-добре да отдели необходимото време сега, за да опипа и усети обстановката и да прецени възможностите.
— Да опипа и усети ли?
Бен се усмихна.
— Уверявам те, че аз бях дотук. Въздушни джобове, запазени следи и какви ли още не дивотии. Работил съм на няколко пъти с Фий и екипа й. Имам чувството, че носът й е като на някое от кучетата —
Бен се наведе и почеса Богарт между ушите.
През следващите двайсет минути Саймън обикаляше, пи кафе,
наблюдава доброволците и униформените, които се връщаха, за да докладват докъде са стигнали и да си починат.
— Настаняваме се във фоайето — каза му Джеймс. — Ако искаш, ела на следващия брифинг.
— Добре.
— Имаш ли опит в преходите?
— Малко — призна Саймън, докато влизаха.
— А нощем?
— Никакъв.
Джеймс се ухили.

296
— Доста ще се поизпотиш, но пък ще се научиш.
Саймън огледа фоайето в стил рустика. Беше пълно с кожени столове, тежки дъбови маси в тъмни цветове, метални лампи и груба посуда. Фиона беше застанала край масата, на която беше монтирана обемиста радиостанция, имаше отворен лаптоп и бяха разгънати карти. Зад нея се виждаше едромащабна топографска карта на района.
Мей стоеше изправена пред бяла дъска.
— Търсим Ела и Кевин Уайт, бели, на двайсет и осем и трийсет.
Ела е метър и шейсет, петдесет килограма, с кестенява коса и кафяви очи. Облечена е с дънки и червена риза върху бяла тениска и тъмносиньо яке с качулка. Кевин е един и седемдесет и пет,
седемдесет килограма. Той е с дънки, кафява риза, бяла тениска и кафяво яке с качулка. И двамата са с туристически обувки, според приятелите им марка „Рокпорт“, размери трийсет и седем и четирийсет и три.
Тя прелисти бележника, но Саймън си каза, че изобщо не е необходимо. Тя помнеше всичко.
— Тръгнали са в седем сутринта с друга двойка — Рейчъл и Тод
Чапъл. Поели са на юг, покрай реката.
Тя се върна към картата и използва лазерна показалка.
— Придържали са се към отъпканите пътеки, няколко пъти са спирали, към единайсет и половина са си починали за около час —
ето тук, доколкото си спомнят свидетелите — за да си изядат обяда,
приготвен в хижата. Тук са се разделили. Ела и Кевин са продължили на юг. Другата двойка тръгнали на изток. Разбрали се да се срещнат в хижата между четири и четири и половина, за да пийнат по чаша. В
пет все още ги нямало, не отговаряли на мобилните си телефони и приятелите им се притеснили. Продължили да звънят и обиколили района до към шест, когато Боб подал сигнал. Официалното издирване започнало в шест и петдесет и пет.
— Ако продължат на юг, ще навлязат в района на Бигхорн, в гъсталаците.
— Точно така.
— Там теренът е доста тежък.
— Ела е опитен планинар.
Тя посочи районите, които вече бяха претърсени, и определи секторите на всеки екип. Саймън забеляза, че използва природни

297
забележителности като граници.
— Допълнителни данни. Свидетели твърдят, че Кевин бил болестно амбициозен. Обичал да се състезава. Двамата с Тод имали крачкомери и се хванали на бас. Който извърви най-много километри,
печели, а губещият черпи — напитки и вечеря. Той обича да печели.
Сигурно се е изсилил.
— Знам, че е късно, но времето и луната ни помагат.
Претърсваме основно секторите си. Аз ще огледам вече проверените места. Данните ни са подробни, но на място може да открием нещо ново.
Тя погледна часа.
— Навън са от четиринайсет часа, а за последно са се хранили преди девет часа. Имат вода, протеинови блокчета, ядки, но водата сигурно са я свършили по някое време следобеда. Да проверим по радиото, след това ще ви раздам пликовете с техни вещи.
Щом излязоха, Фиона метна на гръб раницата.
— Сигурен ли си? — попита тя Саймън.
Той огледа непрогледно гъстия мрак в гората наоколо.
— Сигурен съм, че няма да те пусна сама.
— Компанията ти ще ми бъде приятна, но е малко прекалено,
ако мислиш, че някакъв побъркан сериен убиец е чул за двама изгубили се планинари и за участието на екипа ми, а междувременно е успял да дойде и да заложи капан.
— Ще спорим ли, или ще търсим хората?
— Аз мога и двете — тя подаде миризмата на Богарт. — Това е
Ела. А това — Кевин. Подуши Кевин. Да вървим да ги намерим! Хайде да намерим Ела и Кевин.
— Защо започваш още отсега? Мислех, че ще обикаляме места,
на които са били други.
— Да, точно така. Само че той има нужда да влезе в крачка.
Може двамата да са се изгубили или да са тръгнали към хижата и да се прибират. Може един от двамата да е ранен и да не може да върви в тъмното.
— И като душат чорапи, ще ги открият ли?
Тя се усмихна и включи фенерчето, за да виждат пътеката по- добре.
— Ти нали обичаш корнфлейкс?

298
— Да.
— Надявам се това да не те отврати. От хората падат мъртви парченца кожа, също като люспички корнфлейкс, които съхраняват мириса на човека. Носят се по въздуха, вятърът и теченията ги подемат. Пътят на течението е тесен и е най-концентриран при източника.
— Тоест при човека.
— Именно. С увеличаване на разстоянието се разнася, но Богарт ще успее да проследи миризмата. Проблемът, който може да го отклони, е прекалено силен вятър, висока влажност, пълно безветрие,
блата, смяна на посоката на вятъра — всичко зависи от климатичните условия и терена. Това ми е работата — да преценя условията и да направя план за действие, да помогна на кучето да проследи миризмата.
— Много сложна и объркана работа.
— Понякога е точно така. Ако денят е горещ и няма никакъв полъх, а се намираме сред гъсталаци, миризмата няма да се разнесе и обхватът ни ще бъде ограничен. Тогава трябва да се пренастроим.
Затова пък един поток или течение ще разнесат миризмата в нова посока и водачите пак трябва да се пренастройват.
Това си беше цяла наука, реши той, искаше се и много обучение,
а също и инстинкт.
— Откъде знаеш, че кучето следва миризмата, а не се мотае?
Светлоотразителите по якето й и онези, които беше лепнала на неговото, блестяха в призрачно зелено на лунната светлина. Лъчът от фенерчето подскочи по пътеката, храстите и дивите цветя.
— Той си знае работата. Познава добре играта. Виж, вече забърза, но се връща и проверява отново назад, за да е сигурен, че е на прав път. Души въздуха и продължава. Добро куче е той.
Протегна ръка и стисна пръстите на Саймън.
— Така и не излязохме на вечеря.
— Излязохме. Сандвичът не беше никак лош. Какво търсиш?
— Следи — тя продължи да насочва светлината настрани. —
Стъпки, счупени клони, обвивки от бонбони, каквото и да е. Нямам обонянието на Богарт, затова разчитам на очите си. Но човек има нужда и от усет. Господи, каква красота! Това е едно от най-любимите ми места на света. А сега, когато лунните лъчи си пробиват път през

299
зеленината и искрят наоколо, е просто невероятно. Фенерчето осветява горски гъби — аризема. В най-скоро време ще намеря време да се запиша на курс по ботаника, за да науча повече за растенията наоколо.
— Защото имаш прекалено много свободно време.
— Човек винаги може да намери време за онова, което иска.
Силвия се зае с плетене на една кука.
Той сви вежди, тъй като не разбра каква е връзката.
— Браво.
— Просто казвам, че човек може винаги да намери време за нещо ново. Знам основни неща за флората и фауната, знам какво не трябва да пипам, докато съм на спасителна операция. Ако пък нещо не знам, просто заобикалям и не пипам.
— Кажи ми тогава защо влачим на гръб гадна храна?
— Когато огладнееш, няма да ти се стори гадна.
Всеки път, когато Богарт й дадеше сигнал, тя спираше и маркираше мястото. По всичко личеше, че туристите са минали оттук преди часове, но кучето успешно следваше миризмата.
Знае си работата, реши Саймън, точно както бе казала Фиона.
— Преди две години открихме един планинар недалеч оттук —
продължи тя. — Беше насред лято, адска жега. Беше обикалял два дни.
Обезводнен, с разранени инфектирани крака, а отровният бръшлян го беше докоснал на места, на които никой не би искал да го докосват.
Продължиха да вървят безкрайно дълго, както се стори на
Саймън. Луната осветяваше пътя им, а тя си помагаше и с фенерчето.
Спря, извика, ослуша се и включи радиото, за да се чуе с екипа си.
След това отново пое след кучето; Беше неуморна, отбеляза Саймън.
И двамата. Нямаше съмнение, че жената и кучето работят здраво и изпитват удоволствие от това.
Тя му посочваше познати, неща. Пън, полазен от буболечки,
лишеи в странни цветове.
Когато Богарт спря, за да пийне вода, тя му подаде отново миризмата, докато наоколо ехтяха гласовете на бухали и нощни птици.
Богарт застана нащрек и започна да души наоколо.
— Ето, тук са спирали, за да обядват. След това са се разделили.
Стъпките са много — тя приклекна. — Внимавали са да не

300
замърсяват, не мога да отрека. Няма никакъв боклук.
Кучето се дръпна настрани, за да се облекчи, и Саймън реши, че няма да е зле и той да направи същото, затова навлезе по-дълбоко сред дърветата, докато Фиона сви ръце пред устата си и извика.
— Добре се движим — обясни тя, когато Саймън се върна. —
Все още няма полунощ. Можем да починем тук и да тръгнем, щом се развидели.
— Така ли щеше да действаш, ако не бях с теб?
— Сигурно щях да повървя още.
— Тогава да продължим.
— Първо ще си починем малко — тя седна на земята, извади пакетче ядки и хапки за кучето. — Важно е да имаме енергия и да пием достатъчно вода. Ако ли не, ще изпратят някой да търси нас.
Подаде ядките на Саймън и нахрани кучето.
— Случвало ли се е да не откриеш търсения?
— Да. Ужасно е, когато се връщаш с празни ръце. По-лошо няма.
По-зле дори, отколкото ако откриеш човека прекалено късно.
Тя бръкна в пликчето.
— Тези двамата са млади и силни. Предполагам, че той не е преценил издръжливостта си, объркал се е или и двете. Но телефоните ме притесняват.
— Може батериите да са се изтощили. Или пък да няма обхват.
Може да са ги изгубили, да са паднали някъде.
— Или едно от тези неща, или всички накуп — съгласи се тя. —
Има диви животни, но е много малко вероятно да са се натъкнали на животно и да не са успели да се измъкнат. Ако някой от двамата е с изкълчен глезен, са се забавили много, особено ако нямат достатъчно опит. В тъмното са изгубили ориентация, сигурно са уморени и много вероятно ранени.
— Вървели са колко, четири часа дотук?
— Да, но не са се движили по права линия, спирали са, правили са снимки. Кевин е искал да ускорят крачка по всяка вероятност, за да спечели облога, когато са тръгнали на юг. Сигурно е имал намерение да повървят още час, може би два — което е прекалено за един ден,
след като целият ти опит идва от Пето Авеню. Накрая решават да тръгнат направо и да се върнат в хижата, за да пият коктейли.
— Така ли мислиш, че е станало?

301
— Съдя по онова, което казаха приятелите им. Той е добър човек, всезнайко, но забавен. Обича предизвикателствата, не може да им устои. Тя обича да пробва нови неща, да ходи по нови места. В
гората е студено — Фиона отпи от бутилката вода, докато оглеждаше сенките. — Те обаче имат якета. Сигурно са изтощени, уплашени и ядосани.
Усмихна му се.
— Ще издържиш ли още час?
— Кевин не е единственият, който има състезателен дух — той се изправи и й подаде ръка.
— Радвам се, че дойде — тя се изправи и се притисна към него.
— Настоявам обаче да ме изведеш на вечеря, когато се върнем.
Вървяха цели деветдесет минути, като криволичеха след кучето,
което следваше миризмата. Фиона непрекъснато се провикваше, на така и не получи отговор, а след време луната се скри зад облаци.
— Вятърът променя посоката си. По дяволите! — тя вдигна лице и той бе готов да се закълне, че души въздуха като куче. — Бурята ще ни хване. Най-добре да разпънем палатката.
— Просто така ли?
— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Богарт е уморен. Вече нямаме светлина, а и миризмата се губи — тя извади радиото. — Спираме за два часа, почиваме си, после тръгваме пак —
погледна го и стисна радиото. — Не си струва да се връщаме в базата.
Само ще се намокрим, ще се уморим още повече, а на сутринта трябва пак да минаваме същия път. Легло и топъл душ или да останем тук и да си починем?
— Ти решаваш.
Тя наклони глава.
— Казваш го, защото си съгласен с мен ли?
— По-лесно е, когато се съгласявам с теб.
Тя съобщи в базата къде са намират и си записа местоположението на останалите. Саймън забеляза, че нямаше празни приказки. Всичко бе делово.
След като тя свали раницата си и започна да разпъва палатката,
той отново изпадна в положението да следва инструкциите й. Не можеше да не признае, че няма представа какво прави. Последният път, когато бе лагерувал на палатка, беше дванайсетина годишен. А и

302
нейната палатка по нищо не приличаше на онази, която бе използвал той навремето.
— Ще ни бъде тесничко, но поне ще останем сухи. Първо ти.
Настани се, така че да имаш място да се опънеш. Двамата с Богарт ще влезем след теб.
Палатката наистина се оказа тясна. След като кучето се сви на топка до кръста му, а Фиона от другата страна, не остана никакво място.
— Струва ми се, че кучето ти си е завряло носа в задника ми.
— Добре че си с панталони — Фиона се намести. Можеш да се примъкнеш към мен.
Да се примъкне ли, помисли си той, но беше твърде уморен, за да измисли саркастична забележка. Затова се притисна в нея и пъхна ръка под главата й. Сигурно утре сутринта щеше да е напълно изтръпнала, но поне направи малко местенце.
Изтрещя гръмотевица и след секунда небето сякаш се продъни.
Заваля пороен дъжд.
— Щеше да е толкова романтично — реши Фиона, — ако палатката беше по-голяма и бяхме излезли на излет и имахме една хубава бутилка вино.
— Кучето ти хърка.
— Да, и така ще бъде през цялата нощ. Тази вечер се потруди здравата — тя извърна леко глава, за да го целуне. — Също и ти.
— Трепериш. Студено ли ти е?
— Не, добре съм.
— Трепериш — повтори той.
— Просто ми трябва време, за да се отпусна. Не се чувствам комфортно в затворени пространства.
— Ти… — сети се веднага и се прокле, задето бе толкова недосетлив. Тя е била затворена, вързана, със запушена уста в багажника на автомобил, докато убиецът я е откарвал към смъртта. —
Господи, Фиона.
— Недей — тя го сграбчи, когато той понечи да се размърда. —
Просто остани, където си. Затварям очи и всичко ще премине.
Едва сега долови бесните удари на сърцето й, които валяха също като дъжда.
— Трябваше да се върнем.

303
— Не, това означаваше да изгубим твърде много време и енергия. Освен това съм прекалено уморена, за да се оставя на паниката.
Така ли наричаше треперенето, и ударите на полудялото си сърце? Привлече я до себе си и я прегърна, а с другата си ръка и погали гърба й. — Така по-добре ли е или по-зле?
— По-добре. Приятно е. Просто ми дай минутка, за да се приспособя.
Светкавица превърна нощта в ден и освети всичко в палатката.
Той забеляза, че страните й са пребледнели, а очите — затворени.
— Да не би Тайсън да чука ветеринарната?
— Не мисля, че са стигнали до чукането, господин Романтик.
Според мен все още се опознават на лично ниво.
— И чукането е на лично ниво, ако го направиш както трябва.
— Сигурна съм, че тя ще ми каже, когато се стигне до чукане.
— Защото ти си й казала, че ние с теб се чукаме, така ли?
— Тя и сама можеше да стигне до този извод, но да, разбира се,
че й казах. При това й разказах какво се случи в най-големи подробности. Прииска й се да я беше изчукал първо нея.
— Жалко, да изпусна такава възможност! — сърцето й започваше да се успокоява. — Мога да й се реванширам.
— Закъснял си. Сега вече никога няма да прави секс с теб.
Имаме си неписани правила. Ти вече не си включен в менюто, когато става въпрос за приятелките или роднините ми.
— Изобщо не е честно, след като си приятелка с всички на острова.
— Може и така да е, но правилата са си правила — тя изви глава назад и отново го докосна с устни. — Благодаря ти, че ме разсейваш и не позволяваш на неврозата да ме завладее.
— Нямаш никаква невроза. Просто си уплашена, което те извинява. По принцип си отвратително стегнат и скучен човек. А
освен това не си и мой тип.
— Но имаш намерение да ме чукаш.
— При първа възможност.
Тя се разсмя и се отпусна напълно.
— А ти си груб тип, не притежаваш абсолютно никакви социални умения и си циничен. Въпреки това имам намерение да се

304
възползвам от всяка възможност, за да се изчукаме. Все едно, не съм сигурна какви се явяваме един на друг, но по всичко изглежда, че се получава.
— Искам да съм с теб!
Не беше сигурен защо го каза — може би думите му бяха предизвикани от близостта им, от дъжда, който барабанеше по материята на палатката, и от загрижеността му за нея, макар тя да беше спряла да трепери. Независимо от причината това беше истината.
— Това е най-хубавото, което някога си ми казвал — промълви
Фиона. — Още повече при тези обстоятелства.
— Топло ни е и сме сухи — изтъкна той. — А те не са — добави накрая, сякаш беше прочел мислите й.
— Не са. Ще прекарат ужасна нощ.
Този път той надигна глава и докосна косата й с устни.
— Значи утре сутринта трябва да ги открием.

305

Изтегляне 3.47 Mb.

Сподели с приятели: