Аленият шал на смъртта

153
11.
Два дни по-късно, рано сутринта, на Фиона й позвъниха за възрастен мъж, изчезнал, след като излязъл на разходка от дома на дъщеря си в Сан Хуан. Тя събра екипа си, провери раницата, взе необходимите карти, повика Нюман и тръгна към Диър Харбър и лодката на Чък. Докато Чък бе на руля, тя разказа подробностите на екипа.
— Търсим Уолтър Дийтс, на осемдесет и четири. Отскоро има диагноза Алцхаймер и живее при дъщеря си и семейството й край
Траут Лейк. Не знаят по кое време е излязъл от къщата. Последно е бил видян предишната вечер, около десет, когато си лягал.
— Езерото е заобиколено с гори — вметна Джеймс.
— Имаме ли някаква информация с какво е облечен? — Лони почеса Пип по главата. — Днес е доста студено.
— Още не. Ще поговоря със семейството, когато пристигнем.
Мей, ти ще работиш с шериф Тайсън.
— Добре. Работила съм с него и преди. За пръв път ли се случва старецът да изчезне?
— Все още не знам. Ще попитаме. Започнали са да го търсят след шест, а семейството е уведомило властите към шест и половина.
Значи търсят от час и половина.
Мей кимна.
— Тайсън не си губи времето. Помня го от предишния път.
— Ще ни чакат двама доброволци, за да ни заведат на мястото.
Когато стигнаха до езерото, слънцето бе прогонило мъглата.
Тайсън, рязък енергичен мъж, ги посрещна с думите:
— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Здравейте д-р
Фунаки. Кой ще бъде базата?
— Аз.
— Сал, покажи на д-р Фунаки къде да разположи лагера си.
Зетят на изчезналия и внукът му продължават да го търсят. Вътре е дъщерята. Бил е облечен в кафяви панталони, синя риза, червено памучно яке и тъмносини маратонки „Адидас“, четирийсет и

154
четвърти номер. Досега се е губил два пъти, но не се е отдалечавал много. Човекът се чувства объркан.
— Пие ли някакви лекарства? — попита го Фиона.
— Накарах дъщерята да ти напише списък. Физически е в добра форма. Приятен човек е, едно време умът му беше като бръснач.
Преподавал е на татко в гимназията. История. Висок е метър и седемдесет, около седемдесет и пет килограма, бяла коса, сини очи.
Той я въведе в къщата, просторна, с великолепен изглед към езерото.
— Мериан, това е Фиона Бристоу. Тя ръководи отряда за спасителни операции с кучета.
— Бен… шериф Тайсън… каза, че ще имате нужда от някои от нещата на татко, за да могат да подушат кучетата. Приготвила съм чорапите му и пижамата, с която е спал.
— Много добре. Снощи, преди да си легне, как се чувстваше?
— Добре. Беше наистина добре — тя вдигна ръце, но отчаяно ги отпусна. Фиона забеляза, че едва сдържа сълзите си. — Прекара много хубав ден вчера. Просто не съм усетила кога е излязъл. Забравя,
понякога е напълно объркан. Нямам представа кога е тръгнал. Обича да се разхожда. Казва, че така поддържал форма. Двамата с мама изминаваха километри всеки ден, преди тя да почине миналата година.
— Къде обичаха да се разхождат?
— Около езерото, понякога тръгваха бавно през гората. Друг път идваха до нас, за да се видим. Тази къща беше тяхна, но след като мама почина и откриха проблема на татко, се преместихме тук. А и къщата е по-голяма от нашата. Той много я обича. Не искахме да го караме да си напуска дома.
— Къде беше вашата къща?
— На около пет километра.
— Възможно ли е да се е объркал? Да не би да е тръгнал да ви търси?
— Не знам? — тя притисна устни със свит юмрук. — Живеем тук почти цяла година.
— Проверихме старата къща на Мериан — добави Тайсън.
— Двамата с майка ви имаха ли любим маршрут, място?

155
— Много. Допреди пет години той щеше да се ориентира през гората дори с вързани очи — сълзите й бликнаха. — Той научи Джарет
— сина ни — как да си направи лагер и да лови риба. Въведе ден на риболова — ден, забранен за училище, когато двамата с Джарет ходеха… Господи, чакайте.
Тя се спусна нанякъде.
— Как е със слуха? — обърна се Фиона към Тайсън.
— Носи слухов апарат, но сега не го е взел. С очила е, но…
Той замълча, когато Мериан се втурна към тях.
— Риболовните му принадлежности! Взел си е въдицата, дори старата шапка. Не мислех… Как не се сетих досега?
Фиона предаде всичко, което беше разбрала, на екипа си и изготвиха стратегия.
— Има три любими места за риболов — тя посочи на картата,
която Мей беше приготвила. — Но често ходи и на други, в зависимост от настроението си. Физически е здрав и издръжлив.
Може да има проблеми с паметта, да се чувства объркан и дезориентиран, но физически проблеми няма. Пие лекарства за високо кръвно и според дъщерята му, става доста емоционален и започва да се дразни, когато не може да си спомни нещо, напоследък са зачестили проблемите и с равновесието. Има слухово апаратче, но в момента не го носи.
Проблемът, който Фиона обмисляше, докато разпределяше секторите, беше, че Уолтър, също като малките деца и повечето възрастни, може и да не тръгне по най-лесната пътека. Ще се пробва по стръмни склонове.
Сигурно е имал някаква цел, когато е тръгнал, разсъждаваше тя,
докато даваше на Нюман да помирише чорапите му. Много вероятно бе по пътя да се е объркал.
Колко ли се е уплашил, когато по някое време се е огледал и не е забелязал нищо познато, макар навремето да е бил човек, който е познавал всяко дърво, всяка пътека, всеки завой?
Нюман беше нетърпелив и душеше около водосточната тръба.
Мирисът щеше да се качи нагоре по хълма, а течението и дърветата,
щяха да го разнесат в няколко посоки. Когато навлязоха сред гъстите

156
шубраци, Фиона започна да се оглежда за издайнически знаци —
скъсано облекло по драките, стъпкани или счупени клони.
Нюман застана нащрек, след това пое по пътека, която се оказа истинско изпитание за бедрените и мускули. Когато стана по-равно,
тя даде на четириногия си партньор вода и също отпи няколко глътки.
Провери картата и компаса.
Възможно ли бе да е направил завой обратно, да се е върнал по стъпките си и да се е отдалечил от мястото, на което често ходел да лови риба, за да поеме към старата къща на дъщеря си? Може да е тръгнал да вземе внука си за любимия ден за риболов?
Тя спря и се опита да погледне скалите, небето и пътеките така,
както Уолтър би ги видял.
За него да се изгуби тук, би било, като да се изгуби в собствения си дом — страшно и напълно объркващо преживяване. Ами ако се е ядосал или уплашил, ако се объркал още повече и е започнал да се върти в кръг?
Даде на Нюман да подуши отново.
— Това е Уолт. Търси Уолт.
Тя последва кучето, което тръгна да изкачва скалите. Направи завой към сектора на Чък, остави обозначение и се обади по радиостанцията, за да съобщи местонахождението си.
Когато заслизаха, Нюман отново застана нащрек, след това се втурна, към гъсталака.
Тя извади обозначителна лента, за да маркира мястото.
— Какво откри?
Използва фенерчето си и го насочи напред, за да разсее сенките.
Отначало забеляза отъпканата почва, следите от стъпки и си представи как старецът се е подхлъзнал, опитал се е да се спре, като се е опирал на дланите си, след това на коленете.
Сигурно се бе захващал за щръкналите клони на храстите.
Усили фенерчето и забеляза няколко червени памучни нишки по драките.
— Добро момче. Браво на Нюман. База, тук е Фий. На петдесетина метра съм от западната граница. Има червени нишки по храстите и следи от падане. Край.
— База, Чък е. Току-що открихме шапката му. Фий, Куърк се насочва в твоята посока. Тръгваме на изток. Момчето е нанюхало

157
нещо. Тръгвам към… Чакайте! Видях го! Паднал е. Тук е склон.
Тръгваме към него. Не се движи. Край.
— Тръгвам към теб, Чък. Ще ти помогнем. Край. Нюман! Търси
Уолт. Намери го!
Изобщо не слушаше какво говорят по радиостанцията, докато продължаваха на запад. Накрая чу съобщението на Чък.
— При него сме. В безсъзнание е. Неравномерен пулс. Рана на главата, издраскан е на много места — и по лицето, и по ръцете. Има още една рана на крака. Ще ми трябва помощ, за да го изнесем. Край.
— Разбрано — обади се Мей. — Пращам помощ.
Макар и уморена, Фиона си купи хотдог от Диър Харбър и потегли към къщи. Бяха си свършили работата, при тва забележително добре. Сега можеше единствено да се надява, че доброто физическо състояние на Уолт ще му помогне да се възстанови бързо от нараняванията.
— Направихме каквото можахме, нали? — тя се пресегна и погали Нюман. — Другото не зависи от нас. Трябва да те изкъпя след цялото търсене…
Замълча и удари спирачки. Втори дрян, изключително красив, бе посаден срещу първия?
— Опа — рече тя и сърцето й ускори ритъм. — Пряко попадение.
Бек и Богарт, радостни, че я виждат, се втурнаха към автомобила,
след това хукнаха отново към къщата, сякаш я подканваха: „Хайде,
прибирай се вкъщи!“.
Вместо това тя слезе и отвори задната врата.
— Хайде, да се повозим!
Кучетата не чакаха втора покана. Докато животните й се поздравяваха и двамата домашари проучваха възхитителните нови миризми, които Нюман беше донесъл от спасителната операция, тя обърна автомобила.
Саймън беше на верандата пред работилницата и лъскаше с шкурка една маса. Топлият ден и свежият въздух го бяха изкушили да

158
излезе навън. Внимателно и прецизно, също като хирург, той заглаждаше краката от орехово дърво. Беше решил да запази естествения цвят и да мине повърхността с безцветен лак. Ако някой ден на някого му се приискаше промяна, просто щяха да я пребоядисат.
— Дори не си и помисляй — повиши глас той, когато Джос се примъкна към кутията с шкурката. — Не сега — нареди той, когато кучето побутна ръката му с нос. — После.
Джос слезе от верандата, за да си избере пръчка от купчината с топки, гумени играчки и камъни, които беше събрал през последните час и половина.
Саймън спря и поклати глава.
— Когато приключа.
Кучето размаха опашка и затанцува на място, стиснало здраво пръчката.
— Няма да стане.
Джос седна, вдигна лапа и наклони глава.
— Въпреки това няма да стане — измърмори Саймън, но усети,
че се размеква.
Защо да не направи почивка и да не му хвърли няколко пъти проклетата пръчка. Проблемът беше, че ако я хвърли веднъж, кучето ще поиска да му я хвърля още половин милион пъти. Гадинката схващаше, че след като я донесе и я пусне, ще последва ново хвърляне.
— Добре, добре, но ще ти отделя само десет минути, а после…
Чакай!
Подразни се, че след като вече бе решил да си поиграят, Джос хукна нанякъде. Няколко секунди по-късно, автомобилът на Фиона зави по алеята към къщата.
Когато тя слезе, Саймън изруга тихо. Джос заподскача. Нали се упражняваха цели два дни? Тя го накара да седне, след това взе пръчката, която той й подаде, и я метна надалече.
А щом отвори задната врата, настана кучешки хаос.
Саймън отново се зае с масата. Ако не друго, то поне можеше да разкара кучето от главата му, за да си довърши работата. Докато стигне до верандата, Джос беше пренесъл още три пръчки.
— Трупа съкровище — отбеляза тя.
— Цял ден се опитва да ме примами, като ги събира на купчина.

159
Тя се наведе, избра яркожълта топка за тенис и я хвърли високо и надалече.
Последва нова какофония.
— Купил си ми още един дрян.
— След като реши да насадиш първия на онова място, нямаше симетрия. Не можех да го допусна.
— И си ги покрил със слама.
— Обичам да докарвам нещата докрай.
— Благодаря, Саймън — рече искрено тя.
Той я погледна и забеляза, че очите й се смеят.
— Пак заповядай, Фиона.
— Щях да ти помогна, ако си бях вкъщи.
— Беше излязла рано.
Тя зачака, но той не попита нищо.
— Наложи се да издирваме човек от Сан Хуан.
Той спря и насочи вниманието си към нея.
— Как мина?
— Открихме го. Възрастен мъж, с начална фаза на Алцхаймер.
Беше излязъл с риболовните си принадлежности. Изглежда се бе объркал и в представите си се бе отправил към едно от любимите си места за риболов. Последвало ново объркване, докато е вървял, затова сменил посоката и тръгнал към стария дом на дъщеря си, за да вземе внука си. Сега дъщеря му живее при него заедно със семейството си.
Въртял се е в кръг, връщал се е, изминал е много километри. Бил е напълно изтощен и е паднал.
— Зле ли е ранен?
— Има контузии по главата и единия крак, сътресение на мозъка, фрактура на левия глезен и доста синини, шубраците са го издрали, беше дехидратиран и в шок.
— Ще се оправи ли?
— В добра физическа форма е, така че се надяват да се оправи,
но как само му се накараха! Ние много се зарадвахме, че го открихме и екипът си свърши работата, защото се страхувахме да не сме закъснели — тя се наведе за нова пръчка. — Хубава маса. Какво ще кажеш да ти се отплатя за дървото, като си поиграя с кучето ти, докато приключиш?
Той прехвърли шкурката в другата си ръка и я погледна.

160
— Да не би да си дошла, за да си играеш с кучето ми.
— Дойдох, за да ти благодаря и тъй като Сил пое сутрешните ми часове, а следващият е чак в пет и половина, реших да ти благодаря лично.
— Колко е часът?
Тя изви вежди и погледна часовника си.
— Три и петнайсет.
— Ще стане — той хвърли шкурката на земята, след това слезе от верандата, хвана я за ръката и я поведе към къщата.
— Къде отиваме?
— Много добре знаеш, дяволите да го вземат.
— Някои хора поне биха опитали да ми обърнат малко внимание, преди…
Саймън я завъртя и притисна устни към нейните, докато ръцете му се плъзнаха надолу към дупето.
— Прав си, ще стане. Държа да подчертая, че обикновено не падам в ръцете на мъжете толкова лесно, но…
— Пет пари не давам — този път ръцете му се плъзнаха под якето и ризата и погалиха голия й гръб.
— Нито пък аз. Вън!
— Няма да правя нищо, докато наоколо търчат кучета.
— Не — разсмя се тя и се опита да запази равновесие, докато двамата разкопчаваха дрехите си. — Казах на кучетата да останат навън.
— Добре, че се сети — той я поведе към задната веранда.
Свали с един замах якето й и я притисна до стената. Фиона усети как желанието й се надига и на свой ред задърпа ризата му.
— Чакай.
— Няма.
— Сериозно… Знам, че се радваш да ме видиш, но си като ураган. Господи!
Той се отдръпна.
— Извинявай.
Разкопча колана с инструментите и го пусна на пода.
— Нека да… — тя разтвори разкопчаната му работна риза и вдигна тениската, която бе облякъл отдолу. — Ммм — измърка,
докато прокарваше пръсти по гърдите му. — Твърде дълго чаках —

161
успя да промълви, когато устата му се притисна към врата й. — Да побързаме.
— Добре — след тези думи той дръпна ризата й и копчетата се разхвърчаха по пода.
Трябваше да е шокирана, дори подразнена — ризата беше хубава
— но звукът от съдрана тъкан, последван от загрубелите му ръце върху гърдите й, я разпали до крайност.
Тя потръпна, притисна се към него и в гърлото й занапира нетърпение, докато се опитваше да свали ципа му. Той дръпна нейния с бързо движение, пъхна ръце вътре и ги плъзна надолу. Наблюдаваше изражението й. Забеляза как спокойните й очи се превръщат в синьо стъкло, когато усети тръпките, които я разтърсиха. След това отново плени устните й и не я пусна, докато не усети, че се отпуска.
— А, не — прошепна той, когато Фиона започна да се плъзга надолу.
Най-лесно бе да я метне на рамо и да я отнесе до най-близката хоризонтална повърхност. Остави я върху масата на трапезарията и помете всичко отгоре с един замах. Щеше да подмени счупеното и повреденото.
Тъй като искаше да я види гола, съвсем свали ботушите й.
— Разкопчай си колана.
— Какво? А! — изпаднала в силен шок, тя заби поглед в тавана,
докато го разкопчаваше. — На масата ли съм?
Смъкна панталоните й.
— Да не би да съм гола на масата?
— Все още не си съвсем гола.
Не съвсем, но почти. Искаше му се да докосне всеки сантиметър от нея. Справи се бързо със собствените си ботуши и с боксерките и се надвеси над нея.
— Много удобно — отбеляза той, когато видя, че сутиенът й е с предно закопчаване. Откопча го и не можа да откъсне очи.
— О, господи! — тя се изви и заби пръсти в гърба му. — Не спирай! Само не спирай…
Той я ухапа лекичко и на нея й се стори, че ще полудее.
Прииждащата вълна на желание и удоволствие заплашваше да я помете. Тялото й обаче попиваше и желанието, и удоволствието и искаше още.

162
Чу, че нещо се разкъсва и разбра, че са бикините й.
Той я бе пленил напълно, докато се бореше за глътка въздух, а изненадата единствено допринасяше за очарованието на мига.
Опита се да изрече името му, да забави нещата, колкото да си поеме дъх или поне да откликне. Той обаче разтвори коленете й и навлезе в нея. Беше твърд като стомана и бърз като светкавица. Тя можа единствено да извика и да се остави да бъде понесена от бурята.
Притисна го с всички сили, когато стигна до оргазъм и се сви около него като юмрук. Усещането го разпали още повече. Беше я желал и желанието му бе станало нетърпимо през последните дни.
Сега, докато изящното стегнато тяло тръпнеше под неговото, докато изненадващо силните и сексапилни мускули се напрягаха под ръцете му, желанието заплашваше да го взриви.
Изчака я да се отпусне, след това се отдаде на напора, който го изцеди до капка.
Причу й се музика. Ангели ли пееха, запита се тя замаяно.
Странно е, че ангели пеят след секс на масата. Фиона успя да преглътне и да навлажни пресъхналото си гърло.
— Музика — промълви тя.
— Телефонът ми. В панталоните е. Не ме интересува.
— А, значи не са ангели.
— Не. „Деф Лепърд“ е.
— Добре — тя намери сили, за да вдигне ръка и да я плъзна по гърба му. — Трябва да ти благодаря още веднъж, Саймън.
— Няма защо.
Фиона се засмя с дрезгав глас.
— Добре, защото не свърших почти никаква работа.
— Да не би да се оплаквам?
Тя се усмихна, затвори очи и продължи да го гали по гърба.
— Къде сме всъщност?
— В трапезарията, която се използва и като офис. Поне засега.
— Значи сме правили секс върху масата в трапезарията?
— Точно така.
— Ти ли си правил тази маса?
— Аха.
— Много е гладка — тя се опита да потисне кикота си, но не успя. — И забележително здрава.

163
— Работя добре — едва след тези думи вдигна глава и я погледна. Усмихна се. — Черешово дърво с апликации от топола.
Имах намерение да я продам, но сега май ще си я оставя.
— Ако решиш друго, предложи я първо на мен.
— Може. Очевидно ти отива.
Тя докосна бузата му.
— Може ли малко вода? Имам чувството, че съм изкачила
Конститюшън
[2]
без глътка вода.
— Сигурно.
Фиона изви вежди, когато той се дръпна от масата и излезе гол от стаята. Не се притесняваше от тялото си, но и никога не се разхождаше гола вкъщи.
На него обаче му отиваше ужасно много.
Надигна се, пое си въздух и се протегна, широко усмихната.
След това спря шокирана. Двамата току-що бяха правили бурен секс на масата в трапезарията, без дори да дръпнат пердетата. Видя кучетата, алеята, собствената си кола.
Всеки можеше да дойде откъм брега или откъм гората.
Когато той се върна с бутилка вода, вече беше махнал капачката и изпил половината.
— Прозорците — посочи тя.
— Да, маса, прозорци, таван, под. Вземи — подаде й бутилката.
— Аз я започнах, ти можеш да я допиеш.
— Само че прозорците… Дневна светлина, вижда се всичко.
— Не е ли малко късно да се притесняваш?
— Дори не бях забелязала — тя отпи дълга глътка, след нея още една. — Може пък да е за добро. Само че следващия път, стига да пожелаеш следващ път…
— Все още не съм приключил с теб.
— Типично в стила на Саймън — тя отпи нова глътка, този път по-бавно. — Какво ще кажеш следващия път да изберем по-уединено място?
— Не възразявам.
Усмихна й се отново.
— Страхотно изглеждаш в средата на масата. Трябва ми само една твоя снимка, както си седнала отгоре, косата ти блести на слънцето, разрошена около лицето, дългите ти крака, притиснати пред

164
прекрасните гърди… Мога да изкарам цяло състояние от подобна маса.
— Нямаш никакъв шанс.
— Ще ти дам трийсет процента.
Тя се разсмя, макар да не беше съвсем сигурна, че се шегува.
— Отговорът си остава не. Никак не ми се иска, но трябва да се обличам.
Той взе ръката й и обърна китката, за да провери колко е часът.
— Имаме още цял час.
— През този час трябва да се прибера вкъщи, да почистя.
Кучетата са… много чувствителни към миризми.
— Ще надушат миризмата на секс.
— Грубо казано, да. Тоест, трябва да взема душ. Освен това имам нужда от риза. Нали скъса моята.
— Ти се беше…
— Разбързала — тя се засмя и макар да знаеше, че през прозорците всичко се вижда, й се прииска да скочи и да затанцува върху масата. — Въпреки това трябва да те помоля да ми дадеш една от твоите назаем.
— Добре.
Когато той излезе от стаята — все така гол — тя поклати глава.
Слезе от масата й си сложи сутиена.
След малко се появи и небрежно й подхвърли една риза.
— Благодаря.
Саймън си обу работните панталони, а тя нахлузи ботушите.
Отново се размечта, пристъпи към него и докосна лицето му.
— Какво ще кажеш следващия път първо да вечеряме? — целуна го нежно. — Благодаря за дървото и за начина, по който използва масата.
Излезе, повика кучетата и почеса Джос за довиждане. С
удоволствие забеляза Саймън да стои на верандата, без риза, пъхнал ръце в джобовете на смъкнатите си дънки, и да я гледа как се отдалечава.
[1]
Самюъл Бътлър (1835–1902) — английски писател. — Б.пр.
↑
[2]
Планината Конститюшън се издига на остров Оркас и се намира на най-високата точка на Коста Рика. — Б.пр.
↑

165
12.
Франсис Екъл довършваше последните от ежедневните си серии упражнения по сто. Сто лицеви опори, сто коремни преси, сто клякания. Правеше ги както обикновено сам, в стаята в мотела.
Взе душ и използва своя неароматизиран душ гел, вместо мизерното калъпче сапун, което бяха оставили. Обръсна се с компактната електрическа самобръсначка, която почистваше особено внимателно всяка сутрин. Изми зъбите си с една от четките за пътуване, които носеше в несесера, а след това я беляза с „Х“, за да я изхвърли по-късно.
Никога не изхвърляше лични вещи в кошчето за боклук в мотела.
Обу широко долнище на анцуг и още по-широка тениска, след което си сложи обикновени гуменки. Под тениската имаше колан с чантичка, в която бе прибрал парите и личната си карта, която използваше в момента. Просто за всеки случай.
Вдигна поглед към огледалото.
Дрехите и чантичката на колана прикриваха мускулестото му тяло — което бе моделирал до съвършенство — и създаваха впечатление за обикновен мъж, с шкембе. Погледна очите си —
кафяви, издължени, тънък остър нос, стиснати устни, гладки бузи — и остана доволен от приятното семпло излъчване.
Поддържаше кестенявата си коса късо подстригана. Искаше му се дори да я обръсне, за да му е по-лесно и по-чисто, но макар голите глави да се бяха превърнали в нещо напълно обикновено в днешно време, наставникът му настояваше, че привличали повече внимание от обичайните кестеняви коси.
Тази сутрин, както и всяка друга сутрин през последните седмици, той обмисляше дали да не пренебрегне инструкциите и да направи онова, което му се искаше.
Но и тази сутрин устоя. Само че му ставаше все по-трудно да следва наученото, тъй като силата му нарастваше и той все повече харесваше новото си аз.

166
— Засега — измърмори той. — Само че няма да е задълго.
Нахлупи тъмносиня шапка без лого.
Нищо по него не привличаше погледа, никой не би се обърнал,
за да го загледа.
Не преспиваше в който и да било хотел или мотел повече от три вечери — две беше още по-добре. Предпочиташе да имат фитнеси, но обикновено търсеше по-евтини, където служителите на рецепцията не обръщаха много-много внимание кой влиза и излиза.
Бе прекарал живота си в лишения и ограничения, следете за какво харчи и колко. Преди да поеме на път постепенно продаде всичко ценно, което притежаваше.
Можеше да си позволи предостатъчно мотелски стаи преди края на пътуването.
Пъхна ключа в джоба си и взе една от бутилките, които си беше купил. Преди да излезе от стаята, включи камерата, скрита в будилника на нощното шкафче, след това си сложи слушалките на айпода.
Камерата следеше да не би някой от персонала да е ровил в нещата му, а слушалките нямаше да позволят на никой да му досажда с разговори.
Имаше нужда от фитнес центъра, от тежестите и гладиаторите,
от умственото и физическото освобождение, което предлагаха.
Откакто се промени, в дните, в които не тренираше, ставаше напрегнат, гневен и нервен и мисълта му не беше достатъчно бистра.
Би предпочел да тренира сам, но тъй като пътуваше, се налагаше да се нагажда според ситуацията.
Той си придаде неангажиран вид, излезе, мина през малкото фоайе и влезе във фитнес залата.
Един мъж се мъчеше на бягащата пътечка, без да крие досадата си, а жена на средна възраст бе на велометъра и четеше роман с пъстра корица. Той подбираше времето много внимателно — да не бъде нито първият, нито пък единственият посетител.
Спря се при другата пътечка, избра програма, след това изключи айпода, за да чуе новините по телевизора в един ъгъл.
Би трябвало да пуснат репортаж, помисли си той.
Докато анализираха събитията по света, той започна да тича и се замисли над последното писмо от наставника си. Беше запомнил

167
наизуст всеки ред, преди да унищожи написаното, както бе сторил и с останалите.
„Скъпи приятелю, надявам се, че си добре. Радвам се на напредъка ти, но искам да те посъветвам да не избързваш. Не забравяй да се наслаждаваш на пътуването и на постиженията си и знай, че винаги можеш да разчиташ на подкрепата и благодарността ми, докато се подготвяш да поправиш неразумната ми грешка.
Тренирай тялото си, ума си, духа си. Бъди дисциплиниран. Ти притежаваш необходимата сила, ти контролираш всичко. Използвай разумно качествата си и ще постигнеш слава, ще посееш страх, успехът ти ще бъде много по-голям от всички преди теб.
Нямам търпение да получа вести, но знай, че съм с теб на всяка крачка от пътуването.
Твой наставник“
Съдбата го беше отвела в затвора, каза си Екъл, където Джордж
Алън Пери отключи клетката, в която бе затворен цял живот. Също като дете, той бе направил първите си стъпки към свободата, а сетне пое напред с гигантски крачки. Ето че сега копнееше да вкуси същата тази свобода като глътка жадуван въздух. Копнееше, докато не започна да се задушава от правилата, от ограниченията и условностите, които
Пери му налагаше.
Вече не беше отстъпчивото недодялано момче, което копнееше за одобрение, малтретирано от побойници. Вече не беше момчето,
което прехвърляха от ръка на ръка, защото майка му се беше оказала егоистична курва.
Вече не беше пъпчивият, затлъстял тийнейджър, когото всички пренебрегваха и на когото момичетата се присмиваха.
Цял живот беше живял в клетката на преструвките. Беше тих,
търпеше, спазваше правилата, учеше съвестно и приемаше трошиците,
останали от силните, по-привлекателните и агресивните.
Колко пъти бе кипял от гняв, когато го подминаваха при повишение, награда, когато момичетата дори не го поглеждаха. Колко

168
пъти сам в мрака бе замислял схеми, беше си представял как отмъщава на колеги, студенти, съседи, дори на непознати на улицата.
Бе поел по пътя, точно както Пери му обясни още преди да се запознаят, но бе влачил клетката със себе си. Работи дълго, за да дисциплинира тялото си, да се опълчи на болката, разочарованията и провалите. Заложи на вътрешния контрол, но се провали в много отношения. Получи се така, защото бе все още заключен в клетката.
Не можа да се представи като мъж, когато най-сетне една жена склони да спи с него. Бе принуден да се унижава с курви като майка си.
Дотук. Кредото на Пери гласеше, че половият акт намалява мъжката мощ и я предава на жената, която винаги, абсолютно винаги я използва в негов ущърб. Удоволствието можеше да бъде постигнато по други, много по-въздействащи начини. Към тези начини се осмеляваха да прибегнат малцина. Тогава, с освобождаването на мощта,
удоволствието извисяваше мъжа.
Сега, след като клетка вече бе отворена, той откри, че има както склонност, така и ненаситен апетит към подобен тип удоволствия,
освен това притежава силата и властта, с които бяха заредени.
Само че със силата идваше и отговорността, а тя, както сам признаваше, се управляваше трудно. Колкото повече получаваше,
толкова повече желаеше. Пери, разбира се, беше прав. Той трябваше да поддържа дисциплината, да се наслаждава на пътуването, не да прибързва.
Докато увеличаваше наклона и бързината на бягащата пътечка,
Франсис обеща на себе си и на наставника си, че ще се въздържи и няма да търси следваща партньорка поне две седмици.
Вместо това реши да попътува — без посока. Щеше да си даде време силата му да се възстанови, да подхрани ума си с книги.
Все още нямаше да тръгва на север.
А докато зареждаше батериите, щеше да проучи „грешката на
Пери“ през блога и уебсайта й. Когато моментът настъпеше, щеше да поправи допуснатата грешка — единствената отплата, за която Пери го беше помолил, цената за отварянето на клетката.
Очакваше с нетърпение, също като дете, одобрението на Пери,
след като удушеше и погребеше Фиона Бристоу.
Образът й му помогна да измине следващия километър и половина, докато потта се стичаше по лицето и тялото му. Получи

169
жадуваната награда, когато чу репортажа, че е било открито тялото на млада жена в Националния парк „Кламат“. Екъл се усмихна за пръв път тази сутрин.
В неделя Мей и кучетата й дойдоха на гости. Дъждът, който падна в събота вечерта, беше поразхладил и сега бе свежо и приятно.
Листенцата на дряна от двете страни на моста искряха от капчиците по тях. По тревата в полето също имаше роса, потокът ромолеше,
кучетата лудуваха като деца.
За Фиона ленивото неделно утро беше великолепно. Двете с
Мей се настаниха на верандата с чаши мокачино и кифлички с боровинки, които ветеринарната лекарка бе купила от селото.
— Истинско удоволствие.
— Ммм? — отпуснала се мързеливо, с полуотворени очи зад кехлибарените слънчеви очила, Мей отчупи нова хапка от кифличката си.
— Подобни утрини са истинско удоволствие в сравнение с останалата част от седмицата. Цялото ставане и юркане още отрано.
Това е наградата, която чакаш с огромно нетърпение.
— Искам в следващия живот да бъда куче. За кучетата всяка сутрин е награда.
— Само че те не пият мокачино на верандата.
— Да, но водата дори от тоалетната им се струва вкусна.
Фиона се наведе над чашата.
— Какво куче?
— Мисля си за пиренейска овчарка, защото са едри и горди.
Заслужавам го, след като в този живот бях толкова дребна.
— Добър избор.
— Е, мислила съм по въпроса — Мей се прозя и се протегна. —
Днес сутринта ми звънна шериф Тайсън, за да ми съобщи, че състоянието на Уолтър е стабилно. Ще го задържат в болницата още ден-два и ако състоянието му остане добро, ще го изпишат. Дъщеря му и семейството й се опитват да намерят медицинска сестра, която да идва почасово.
— Браво. Искаш ли да съобщя на останалите?

170
— Вече казах на Чък, така че той ще се погрижи и останалите да научат. Аз идвах насам, затова реших, че мога да ти го съобщя лично.
Между другото много ми харесват новите ти дървета.
— Страхотни са, нали? — Фиона се усмихваше всеки път, когато ги погледнеше. — Как не се бях сетила досега. Мисля си да посадя нещо, което хваща окото в другия край на алеята за автомобили. Ще заприлича на вход. А и така новите клиенти ще се ориентират по- лесно. Завивате, щом видите… каквото и да реша да бодна там.
Мей вдигна очилата и погледна Фиона.
— Май си решила да си излезеш от черупката? А пък аз се страхувах, че ще вземеш да вдигнеш ограда.
Фиона отпи глътка кафе и обърна поглед към кучетата, които обикаляха двора, сякаш участваха в конкурс по надпикаване.
— Заради Вики Скала ли? — попита тя, замислена за последната жертва. — Дори да сложа порта, тя няма много да ми помогне, ако… Това наистина е прекалено.
Също като Мей и следващия й живот като куче, тя бе мислила по въпроса.
— Призлява ми, като си представя тези момичета и семействата им. А аз не мога да им помогна с нищо, Мей с абсолютно нищо!
Мей се пресегна и потупа Фиона по ръката.
— Не трябваше да казвам нищо.
— Всичко е наред. Освен че съм уплашена. Ти си единствената,
пред която намирам сили да го призная — Фиона стисна за миг ръката на Мей и се почувства по-силна. — Страх ме от неизвестността. Страх ме е, защото не мога да направя нищо. Страх ме е, защото им трябваха години, докато заловят Пери, а аз не знам дали ще се справя, ако същото се случи отново. Ако призная подобно нещо пред Сил или мама, те направо ще се поболеят от притеснение.
— Добре — Мей се извърна рязко към Фиона. — Според мен би било глупаво, ако не беше уплашена, и ако не беше мислила по въпроса и отричаше всичко, тогава нямаше да е никак добре. Освен това, ако не ти призляваше всеки път, когато се замислиш за момичетата, щеше да означава, че си безсърдечна, а ти не си.
— Ето, затова разговарям с теб.
— От друга страна, ако се замислим — да, уплашена си, но в никакъв случай не бива да се поболяваш от страх — та ти имаш

171
кучетата! Тук обаче идват толкова много хора, че аз на твое място досега да съм ги разкарала. Но хич не си прави труда да ми казваш на мен да се разкарам — добави тя, — защото ще те сритам. При това,
както аз си знам. Може и да съм дребна, но съм силна.
— Да, знам. Освен това знам, че си седим и кротко пием мокачино, докато кучетата си играят, защото си дошла да провериш как съм. Благодаря ти.
— Пак заповядай. На всяка цена засади шантавите си дървета в началото на алеята, Фий, след като ще ти достави удоволствие. Но много те моля да внимаваш.
— Питам се дали изобщо съм преставала да внимавам от деня, в който Пери ме отвлече.
— В какъв смисъл?
— Престанах да тичам, Мей, а господ ми е свидетел, че много обичах сутрешните кросове. Сега използвам бягаща пътечка, но усещането съвсем не е същото. Въпреки това съм се примирила,
защото е по-безопасно. От години не смея да отида някъде сама.
— Не… — Мей замълча. — Сериозно ли?
— Напълно. Знаеш, че докато не започнах тази работа, не ходех абсолютно никъде без някое от кучетата и една от причините е онова,
което ми се случи. Чакам филмите да излязат на дивиди или да ги пуснат по кабела, вместо да отида на кино, защото не искам да оставям някое от кучетата в колата толкова дълго, да не говорим, че ги водя и трите и оставям къщата незащитена единствено когато провеждаме обучение или идваме при теб.
— В това няма нищо лошо.
— Няма, така е, но аз просто не осъзнавах каква е причината.
Дори не я признавах. Вратата ми непрекъснато зее отворена. Рядко я заключвах — поне доскоро, — защото кучетата създават у мен чувство на сигурност. Не се замислях за случилото се поне през последните година-две, макар през всичкото време да се защитавах или по-точно казано, защитавах чувството си за сигурност.
— Което доказва, че си изключително разумна на подсъзнателно ниво.
— Ще ми се да мисля, че е така. На съзнателно ниво обаче знам,
че трябва да пострелям. От две години не съм се упражнявала. Така

172
че… — тя тръсна глава. — Правя всичко по силите си, което включва и да не истерясвам. Хайде да поговорим за спа центъра.
Достатъчно, реши Мей. Не беше дошла, за да стресира допълнително Фиона, а да й помогне да се отпусне.
— Задължително, но преди това искам да ти разкажа с кого имам среща довечера. Разбрахме се да пийнем по чаша.
— Имаш среща? — този път Фиона смъкна слънчевите си очила.
— С кого?
— С Робърт, психолог, има собствена практика в Сиатъл, на четирийсет и две е, разведен, дъщеря му е на девет. Има равни родителски права с майката. Гледа тригодишно, португалско водно куче на име Сиско. Харесва джаз, ходи на ски и обича да пътува.
— Значи си се регистрирала в „Самотни сърца“?
— Точно така, затова ще се кача на ферибота и двамата ще пийнем по чашка.
— Ти не харесваш джаз, а пък за ски да не говорим.
— Не, но обичам кучета. Обичам да пътувам, когато имам възможност, обичам децата, така че всичко си идва на мястото — Мей протегна крака и огледа носовете на ботушите си. — Обичам ски хижите с бумтящи камини и ирландско кафе, така че това е половин точка в моя полза. Освен това имам среща, което означава, че ще си облека хубав тоалет, ще се гримирам и ще проведа смислен разговор с човек, когото не познавам. Ако не се получи, просто ще се кача на ферибота, ще се прибера вкъщи и ще пробвам отново.
— Аз на твое място щях да откача от нерви. Ти не си ли нервна?
— Малко, но ми е приятно. Искам връзка, Фий. Наистина! Това не е просто сушав период. Искам да имам до себе си човек, на когото държа достатъчно, с когото да прекарвам времето си, в когото да се влюбя. Искам семейство.
— Надявам се да се окаже чудесен човек. Дано психологът
Робърт да е готино парче. Дано да се разхвърчат искри, да не можете да откъснете очи един от друг и смехът да блика и от двама ви.
Наистина ти го пожелавам.
— Благодаря. Най-хубавото е, че аз правя нещо за себе си.
Възползвам се от шанса — нещо, за което дори не бях помисляла след развода. Дори да се разхвърчат искри ще го давам по-бавно. Искам първо да го разбера що за птица е, преди да скоча с главата напред.

173
Усетила, че Мей е в трепетно очакване, Фиона замълча за момент.
— Като говорим за искри, трябва да си призная, че изгубих състезанието.
— Какво… Ти си правила секс? — Мей подскочи на стола и смъкна със замах слънчевите очила. — Правила си секс и не си ми казала!
— Случи се преди два дни.
— Правила си секс преди цели два дни и не си ми звъннала веднага? Кой, по дяволите… Дори не се налага да питам. Саймън
Дойл.
— Ами ако беше нов клиент, по когото съм си паднала ей така,
изведнъж?
— Не, знам, че е Саймън, който също е нов клиент, а пък ти си падаш по него. Казвай веднага подробностите! Искам всички мръсотийки.
— Той ми подари дърветата.
— Виж ти — въздъхна Мей и се обърна, за да ги погледне.
— Знам. Първото беше част от сделка, донесе го в замяна на един пън, който поиска.
— Мивката от пън! Вече чух за нея.
— Споменах, че може да си взема още едно, а той ми купил и дори го насадил, докато бяхме на спасителната операция. Прибрах се вкъщи и го заварих насадено, наторено и полято. Взех всички кучета и отидох да му благодаря. Благодарих му, като правих секс с него на масата в трапезарията.
— Свети боже господи! На масата ли?
— Просто така се случи.
— Как става така, че някакви си дървета водят до секс, и то на маса?
— Както си говорехме навън, той ме поведе към къщата. След това се нахвърлихме един на друг.
— Това му е проблемът на вибратора Станли. Че не мога да му се нахвърля. После какво стана?
— След като се озовахме вътре, аз се оказах подпряна на стената и му казах да побърза. Затова той ме стовари на масата, смъкна всички дрехи и леле, леле…

174
— Дай ми секунда да си поема дъх — Мей се отпусна назад и си повя с ръка. — Значи сексът не е бил скапан.
— Не ми се иска да го казвам, да не би да го изкарам нещо повече от това, което беше в действителност, но всъщност с чиста съвест мога да кажа, че това беше най-хубавият секс в живота ми.
Много обичах Грег, Мей, но сега… Това беше най-върховният и невероятен секс.
— Ще се видите ли отново за бис?
— Със сигурност — Фиона притисна ръка към сърцето си и се погали. — Най-хубавото е, че го харесвам. Харесва ми как изглежда,
как се отнася към кучетата. Още повече ми харесва това, че не съм негов тип — поне така разправя, — и въпреки това ме желае.
Чувствам се… всевластна.
— Тази работа може и да се окаже сериозна.
— Може. И аз като теб се опитвам да направя нещо за себе си и се възползвам от шанса.
— Добре. Да пием за нас — Мей вдигна остатъка от кафето. —
Жени с приключенски дух!
— Много приятно усещане, нали?
— След като си правила секс върху маса в трапезария, сигурно усещането е било приятно. Но да, по принцип е гот.
Двете се обърнаха към кучетата, когато те застанаха нащрек.
— Виж ти, виж ти — измърмори Мей, когато джипът на Саймън мина по моста. — Масата ти чиста ли е?
— Млъквай! — прошепна Фиона през смях. — Няма никакво значение, тъй като първият ми неделен урок започва след около двайсет минути.
— Достатъчно време за…
— Млъквай — повтори тя като наблюдаваше Саймън как слиза,
а Джос скача след него. Кутрето хукна към нейните кучета, след това спря, за да подуши и размаха опашка около питомците на Мей. —
Няма агресия — отбеляза тя, — не е срамежлив. Това е едно безкрайно щастливо куче.
Саймън приближи, стиснал в ръка нашийник.
— Бях го взел назаем от вас, д-р Фунаки.
— Казвай ми Мей. Много ми е приятно да се видим, Саймън.
Идваш тъкмо навреме и аз мога да си ходя. Преди това искам да

175
направя нещо. Джос, ела тук. Насам, Джос.
Кученцето реагира с радост и хукна като стрела към верандата.
Мей подаде ръка с дланта нагоре, когато той понечи да скочи.
Потрепери, очевидно нямаше търпение да заподскача, но се сдържа.
— На това му се казва добро куче — тя го погали, почеса го и се усмихна на Саймън. — Реагира добре сред другите, весел и дружелюбен е и вече започва да се държи прилично. Имаме си победител.
— Краде ми обувките.
— Този период с гризането е доста проблематичен.
— Не, вече не ги яде. Просто ги краде и ги крие. Тази сутрин открих единия си ботуш в банята.
— Значи си е намерил нова игра — Мей го почеса по ушите, а другите кучета също припнаха при тях, за да си изпросят внимание.
— Ботушите пазят твоята миризма. Очевидно тя го привлича и успокоява. По този начин си играе с теб. Умник си ти! — тя целуна
Джос по носа, след това се изправи. — Време ви е да помислите за кастриране.
— Вие двете да не би да работите в екип?
— Прочети книгите, които ти дадох. Скоро пак ще поговорим —
обърна се тя към Фиона. — А, да, деколте или крака?
— Крака.
— Знаех си аз. Чао, Саймън. Хайде, сладурчета! Да вървим да се повозим.
— Знам, че няма да попиташ — заяви Фиона, докато махаше за довиждане на Мей и кучетата, — затова ще ти кажа. Тя има среща —
първа среща — и питаше кое преимущество да подчертае.
— Ясно.
— На мъжете не им се налага да обмислят тази част от ритуала за първа среща.
— Напротив. Ако разголите деколтето, пак трябва да ви гледаме в очите и да се преструваме, че не забелязваме.
— Прав си — тъй като се беше изправил на стълбите, тя сложи ръце на раменете му и го целуна. — Имам час след няколко минути.
Нарочно ли избра това време, за да наминеш?
— Връщам нашийника.

176
— Видях. Ако искаш, остани за часа. На Джос ще му се отрази добре да се заиграе с нови кучета. Групата е малка и ще отработваме основни умения за издирване. Иска ми се да видя как ще реагира.
— И без това нямаме друга работа. Научи го на нещо ново.
— Сега ли?
— Трябва да се поразсея. Единствено ми желание, откакто те съблякох гола, е отново да го направя. Затова започвай да го учиш на нещо ново.
Тя притисна бузите си с ръце.
— Макар и по доста странен начин, това звучи много романтично.
— Романтика ли? Следващия път ще набера диви цветя, когато ми се прииска да те съблека. Това никак не ме разсейва, така че…
Къде, по дяволите, се дяна той?
Саймън огледа верандата и се обърна.
Фиона стисна ръката му, когато той понечи да хукне.
— Не, чакай. Добре е — кутрето се катереше по стълбата на пързалката след Богарт. — Иска му се да си поиграе с големите момчета. Ако се втурнеш натам или го повикаш, ще се разсее и ще изгуби равновесие.
Джос стигна до върха, размахал опашка като бойно знаме, но за разлика от Богарт, който подскачаше надолу, се спусна по корем и стъпи предпазливо на земята.
— Никак не е зле — заяви Фиона, когато Саймън се разсмя. —
Приготви вкуснотийките — тя пристъпи напред и го похвали на висок глас. — Хайде, пробвай пак. Качи се — нареди тя и му даде знак с ръка. — Добре се справя на стълбата — обясни тя, когато Саймън пристъпи до нея, — а това е най-трудната част. Хем е открито, хем е вертикално. Много е подвижен и вече видя как го правят другите.
Измислил е как да се качи сам. Така че… браво, добро момче!
Тя взе бисквитка от Саймън и награди кученцето, когато стигна върха.
— Просто трябва малко да му помогнеш, за да разбере как става спускането и как да не изгуби равновесие. Върви. Точно така. Пази равновесие. Браво, чудесно — когато се спусна долу, тя го награди отново. — Направи го с него, за да… какво? — попита тя, когато вдигна очи и забеляза как я гледа.

177
— Ти не си като онези красавици.
— Романтичният господин се изказа отново.
— Не си, но човек не може да откъсне поглед от теб. Все още не мога да си го обясня.
— Кажи ми, когато разбереш. Помогни му да се качи, а после да слезе.
— И защо ми е да го правя?
— Така се научава как да се справя, когато не е стъпил на сигурно място. Ще придобие самоувереност и ще стане по-бърз.
Освен това му харесва.
Фиона отстъпи назад и остана да гледа как двамата изпълняват задачата няколко пъти. Не била красива. Фактът, че го каза, трябваше да засегне егото й, макар да беше самата истина. Защо тогава й стана весело през няколкото секунди между тези негови думи и следващата му забележка.
„Човек не може да откъсне поглед от теб.“ Сърцето й бе трепнало.
Този мъж събуждаше у нея странни реакции.
— Искам го — заяви Фиона, когато Джос слезе, без да изгуби равновесие.
— Не се ли обърка? Искаше да кажеш „Искам теб“.
— Възхищавам се на самочувствието ти, но в случая говорех за него.
— Няма да стане. Вече свикнах с него, освен това мама ще побеснее, ако го подаря на някого.
— Искам го за програмата. Искам да го обуча за спасителни операции.
Саймън поклати глава.
— Четох ти уебсайта и блога. Казваш „него“, но всъщност имаш предвид „нас“. Пак се обърка.
— Чел си блога ми?
Той сви рамене.
— Прегледах го.
Тя се усмихна.
— И не се интересуваш от спасителни операции, така ли?
— Когато ти звъннат, зарязваш всичко, нали?
— Може и така да се каже.

178
— Не искам да зарязвам нищо.
— Добре — тя извади ластик от джоба си и си прибра косата с няколко бързи движения. — Мога да го обуча като заместник. Само него. Реагира великолепно на моите команди. А кучетата от спасителните операции трябва да се подчиняват и на други треньори.
Има моменти, когато някое от нашите кучета не може да дойде — или е болно, или ранено.
— Ти имаш три.
— Да, защото исках да са три и защото ако кучето на някой друг не може да се справи, едно от моите може да бъде използвано като резерва. Занимавам се с тази работа от години, Саймън, и мога с чиста съвест да ти кажа, че твоето куче ще стане много добро. Направо е страхотен! Не ти казвам всичко това, за да те убедя да се присъединиш към екипа, просто искам да обуча кучето ти. Когато имам време,
разбира се. В най-лошия случай ще притежаваш куче с изключителни умения, безупречно обучено.
— Колко време?!
— В най-добрия случай мога да му отделям по малко време всеки ден, но трябва да се занимаваме поне пет дни в седмицата. Мога да идвам у вас, дори няма да ти се мяркам, докато работиш. Някои от нещата, на които, ще го науча, трябва да бъдат затвърдени и изкусурени.
— Може. Да видим как ще тръгне — Саймън погледна Джос,
който отново е започнал любимото си занимание — гонеше си опашката. — Ти си на ход.
— Да. Време е. Клиентите идват — съгласи се тя. — Ако искаш седни, аз ще работя с него сама.
— Нали и без това съм тук.
Беше интересно и разсейващо, реши Саймън. Фиона нарече играта „Беглец“. В нея се включваше много тичане — кучета и хора заедно — през полето и по моста. Групата работеше по двойки или пък с Фиона като партньор — с по едно куче.
— Не разбирам смисъла — рече той, когато дойде ред на Джос.
— Той нали ще види къде отивам? Трябва да е пълно идиотче, за да не ме намери.

179
— Така се учи да те търси по команда и да използва обонянието си, затова тичаме срещу вятъра, за да може миризмата ни да се носи към кучето. Както и да е, той ще ме открие. Трябва да го накараш да се развълнува.
Саймън погледна кучето, чиято опашка пореше въздуха като лазерно наточен нож.
— Че той започва да се вълнува в мига, в който някой погледне към него.
— Това е в негова полза. Поговори му, накарай го да се развълнува. Кажи му да ме наблюдава, когато хукна. „Гледай Фий!“
След това, в мига, в който се скрия зад храста, му кажи да ме намери и го пусни. Повтаряй му непрекъснато да ме търси. Ако се обърка, дай му възможност да се завърти, за да долови отново миризмата. Дори да не се получи от първия път, аз ще го повикам, за да има слухов ориентир. Трябва да го задържиш при себе си, докато привлечеш вниманието му. Готов ли си?
Той прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса и я приглади назад.
— Това не е ядрена физика.
Тя погали Джос, остави го да я близне и да я подуши, след което хукна.
— Ехо, Джос! Ехо! — Фиона плесна с ръце. — Сега тичам.
Виждаш ли ме, Джос? Гледай ме, докато тичам. Кажи му да ме гледа.
Повтаряй името ми.
Не беше преувеличила, каза си Саймън. Наистина беше много бърза.
А той беше сбъркал. Когато се движеше, беше красива.
— Гледай Фий. Къде, по дяволите, хукна, а? Гледай я. Господи,
тя е като антилопа. Гледай Фий.
Тя се скри от поглед — беше приклекнала зад един храст.
— Търси! Върви да намериш Фий.
Кученцето се стрелна напред през полето, като издаде възторга си с няколко щастливи пролайвания. Не беше бърз като нея, помисли си Саймън. След това го обзе огромна изненада и гордост, когато
Джос се хвърли към Фиона.
При две от другите кучета се беше наложило скритият да ги повика и да помаха с ръка иззад храста.

180
Докато Джос се справи блестящо.
В другия край на поляната Фиона се смееше и го хвалеше, а днешните му съученици го аплодираха.
Изобщо не беше зле, помисли си Саймън. Дори напротив.
Тя се върна тичешком при останалите, последвана от щастливия
Джос.
— Ще пробваме отново. Първо го похвали и награди, след това ще го направим втори път.
— Направо ги разби! — прошепна Саймън, когато часът свърши.
— Три пъти един след друг, три различни скривалища.
— Много го бива. Можеш да работиш с него вкъщи с различни предмети. Използвай нещо, което обича и чието име познава, или го научи да разпознава дадено име. Покажи му предмета, след това го накарай да седне или да остане на място, докато го скриеш. Откачало подбирай лесни места. Върви заднишком, повтаряй му да търси предмета. Ако не успее да го намери, насочи го. Нали искаш успех.
— Дали да не му кажа да ми намери маратонката? Нямам никаква представа къде я е заврял? — той я погледна настойчиво и тя изви вежди. — А ти, Фиона, тичаш като вятъра.
— Трябваше да видиш как минавах петстотин метра с препятствия в колежа. Бях наистина добра.
— Хем с тези дълги крака. Сигурно си била облечена в някой от онези прилепнали екипи за по-добра аеродинамика.
— Точно така. Много ми отиваха.
— Сигурно. Колко време имаш до следващия час?
— Четирийсет и пет минути.
— Предостатъчно време — реши той и я побутна към къщата.
Тя не откъсваше очи от него. Забеляза веселите искрици в бистрите му сини очи.
— Няма „Искаш ли?“, нито пък „Не мога да ти устоя“.
— Няма — той я стисна за китката и за секунди изкачиха стъпалата към верандата.
— Ами ако кажа, че нямам настроение?
— Ще остана много разочарован, ако ме лъжеш.
— Прав си за лъжите. Така че… — тя отвори вратата и го дръпна вътре.
Когато го поведе към стълбата той й кимна в обратната посока.

181
— Канапето е по-близо.
Освен това беше значително по-меко от масата в трапезарията,
поне докато не се претърколиха и не паднаха на пода. И този път,
помисли си Фиона, докато лежеше до него и се опитваше да си поеме дъх и да мисли трезво, бе не по-малко вълнуващо.
— Някога може и да стигнем до леглото.
Той задържа ръка на гърдата й.
— Отложи си часа и да се качим горе.
— Колко жалко, че съм отговорна жена, на която едва ще й стигне времето да си вземе душ.
— А, да, задължителният душ. И аз имам нужда да се изкъпя.
— Ако отидем и двамата, ще правим секс под душа.
— И то още с влизането.
— Сигурна съм, че ще бъде страхотно, но нямам време. Освен това вие двамата с Джос не можете да останете за следващия час.
Рискуваме да прекалим. Но ако искаш, можеш… — тя замълча, когато кучетата възвестиха с лай пристигането на посетител. — По дяволите!
— тя скочи, грабна ризата и панталоните си и заситни към прозореца.
— Идва Джеймс и… О, боже, това е Лори! Джеймс и Лори са тук, а аз съм гола в неделя следобед — тя го погледна. — А пък ти —
гол на пода.
Тя изглеждаше много сексапилна така, поруменяла и уплашена.
Великолепна е, помисли си той. Беше готов да я оближе като сладолед.
— На мен тук ми харесва.
— Не, стига! Ставай! — Фиона размаха ръце, изпусна ризата си и се наведе да я вдигне. — Бързо ставай, облечи нещо! Върви… Върви да им кажеш, че ще дойда след пет минути.
— Защото трябва да се изкъпеш, след като си правила секс ли?
— Просто си обуй гащите! — извика, тя приглушено и хукна към стълбите.
Той се ухили. Изглеждаше още по-сексапилна, докато тичаше гола. Навлече панталоните и ризата си, грабна чорапите и ботушите и излезе на верандата.
Джеймс и Лори спряха да галят кучетата. Джеймс присви очи, а
Лори се изчерви.

182
— Ще излезе след две минути — Саймън седна, за да си обуе чорапите и да нахлузи ботушите. Джос веднага се спусна към единия ботуш. Саймън го дръпна веднага и му нареди да престане.
— Хубаво куче. Как върви обучението му.
— Става. Току-що изкарахме един час.
Джеймс продължаваше да го наблюдава с присвити очи.
— Изкарахте, а?
Саймън завърза ботуша и се усмихна хладно.
— Защо, проблем ли има?
Лори погали настойчиво ръката на Джеймс.
— Просто минахме, за да попитаме Фиона дали иска да вечеря с нас след часовете. Ако искаш, ела и ти.
— Благодаря, но трябва да си тръгвам. До скоро — той тръгна към джипа си.
Джос продължаваше да подскача на място, очевидно разкъсван от колебания, накрая хукна след Саймън й скочи отзад в джипа.
— Какво става тук? — измърмори Джеймс.
— Каквото и да става, не е наша работа.
— Още е следобед. Светло е.
— Моралист — сръчка го Лори и се засмя.
— Не съм моралист, но…
— Хората се любят и на дневна светлина, Джеймс. Освен това съм по-спокойна, когато той е около нея. Нали сам каза, че трябва да наминем, за да видим как е.
— Да, но ние сме й приятели.
— Според мен Фий и Саймън доста са се сближили. Съжалявам,
ако ревнуваш, но…
— Не ревнувам — той престана да се мръщи и се обърна към нея.
— Знам, че двамата с Фий сте близки — започна Лори и сведе очи.
— А, не. Не и по този начин.
Тя отново го погледна.
— Изобщо ли?
— Изобщо и никога. Господи, да не би хората да си мислят, че…
— Не знам какво си мислят хората. Аз предполагах, че има нещо или че е имало нещо, макар че просто се надявах… — тя замълча и се

183
засмя смутено. — Млъквам.
— Виж, двамата с Фий сме… като семейство. Дори не мисля за нея по онзи начин — той замълча и изчака Лори да го погледне в очите. — За Фий говоря.
— Да не би да мислиш по онзи начин за друга?
— Непрекъснато.
— А, добре — отново се засмя тя. — Слава богу.
Той понечи да я докосне, но в този момент Фиона изскочи от къщата.
— Здрасти. Как сте? Днес е денят на приятелите. Саймън тръгна ли си?
Джеймс въздъхна дълбоко.
— Да, каза, че трябвало да върви.
— Извинявай — обади се Лори. — Не уцелихме момента.
— Можеше да бъде много по-зле или много по-неловко за всички. Нека забравим за случилото се — тя им се усмихна доволно.
— А вие двамата какви ги вършите?

184
13.
— Органично мляко — Фиона разтовари покупките на Силвия.
— Яйца от свободни кокошки, козе сирене, леща, кафяв ориз и един лъскав патладжан. Вкуснотии!
— Направо не ми се мисли какво има в колата ти.
— Освен Богарт ли? По-добре не питай.
— Мазнини, сол, скорбяла и захар.
— Може, но има и две изключително красиви ябълки. Виж какво ти купих — обърна се тя към Орио, — защото си едно невероятно сладурче.
Тя извади пискаща играчка, стисна я и кучето потръпна от нетърпение.
— Силвия — започна тя, когато му подаде играчката и Орио заподскача с нея. — Имам връзка — разсмя се и се завъртя два пъти.
— Наближавам трийсетте и никога досега не съм изричала подобно нещо. Имам страстна, възхитителна и много шантава връзка.
Стиснала лъскавия син домат в едната си ръка, Силвия се усмихна.
— Определено грееш и изглеждаш щастлива.
— Наистина ли? — Фиона притисна длани към бузите си. —
Спокойна съм и съм щастлива. Знаеш, че с Грег не съм имала, такава страстна връзка. Бяхме приятели, харесвахме се и се виждахме, но отношенията ни напреднаха постепенно. Докато сега… Истински взрив! Експлозия.
Тя се облегна на плота в кухнята и се усмихна широко.
— Правя изпепеляващ и напълно необвързващ секс и ми се струва страхотно.
— Искаш ли да остане така? — Силвия погали пуснатата коса на
Фиона. — Питам за необвързващия секс?
— Все още се колебая — сви за миг рамене Фиона и ги отпусна.
— Харесва ми, че в момента не мисля по този въпрос.
— Супер. Но е малко опасно. Непредсказуемо.

185
— Точно така! Това е напълно нетипично за мен. Никакви планове, никаква предварителна подготовка.
— А ти грееш.
— Ако продължа в същия дух, ще стана радиоактивна — тя посегна и откъсна няколко лъскави зелени зърна от чепката грозде на плота и започна да ги лапа едно по едно. — Обучавам Джос самостоятелно. Вече цяла седмица, което означава, че или аз ходя у
Саймън, или той води кучето при мен. И… Е, понякога не остава време, но искрите не са спрели да прехвърчат.
— Вие никога ли не излизате? Не ходите ли да вечеряте, да гледате някой филм?
— Не знам. Това ми се струва… — тя махна с ръка. — Не съм се и сещала. Може да излезем някой път, когато страстта е прегоряла. В
момента обаче съм във възторг, летя и може и да ти се стори клише, но усещам, че съм жива. Като наелектризирана съм! Ти преживявала ли си подобно нещо? Страстна, изпепеляваща връзка.
— О, да — Силвия прибра яйцата и затвори хладилника. — С
баща ти.
Фиона прокара ръка по гърлото си, когато едно зърно отказа да премине надолу.
— Наистина ли?
— И двамата бяхме решили, че става въпрос за секс, за едно бързо и вълнуващо чукане.
— Чакай малко, много искам да разбера, но не искам да си го представям. Много шантаво се чувствам. Добре, добре — тя затвори очи и кимна. — Значи вие с татко…
Силвия близна пръста си и издаде съскащ звук.
— Всички около нас беше нажежено! Тогава бях управителка на магазина. Имам прекрасни спомени от склада отзад.
— Мога само да кажа… Леле! Татко в склада?
— Възбуждащо, малко опасно, непредсказуемо.
— Типично в твой стил — прошепна Фиона. — Той беше различен, поне така ми се струваше на мен.
— Бяхме като тийнейджъри — тя въздъхна и се усмихна. —
Господи, поне така ме караше да се чувствам. Струваше ми се прекалено неестествено да се замислям за брак, затова си казвах, че ще продължим както дотогава, докато я има тръпката. След това…

186
Просто не знам, Фий, не знам нито кога, нито защо, но просто не можех да си представя живота без него. Добре че и той изпитваше същото.
— Беше толкова нервен първия път, когато ме заведе да се запозна с теб. Бях твърде млада, но разбрах, че много те обича, защото не можеше да си намери място от притеснение.
— Той ни обичаше и двете. Имахме късмет. Когато ми предложи да се оженим, аз си казах, че няма да го бъде по никакъв начин. Брак ли? Просто лист хартия, някакъв тъп ритуал. Казах си, че това няма да стане по абсолютно никакъв начин, въпреки това казах „да“ и останах изумена от себе си. Сърцето ми — прошепна тя и притисна ръка към гърдите си, — сърцето ми не можеше да му откаже.
Фиона си повтаряше тези думи, докато пътуваше към къщи.
„Сърцето ми не можеше да му откаже.“
Звучеше прекрасно. Същевременно усети облекчение, че в момента нейното сърце мълчи. Щом сърцето заговори, значи може да бъде разбито — добре й бе известно. Докато мълчеше, тя щеше да бъде спокойна и щастлива.
Пролетта настъпваше и обгръщаше в зеленина полята,
хълмовете и гората. На места бе разпръснала яркожълти диви минзухари, които приличаха на снопчета слънчеви лъчи. На върха на
Конститюшън се белееше малко сняг, но контрастът между белите върхове и синьото небе придаваше още повече чар на срамежливите цветове на белите еритрониуми, а цвърченето на врабчетата звучеше по-весело.
В момента и тя се чувстваше също като острова — оживяваше и разцъфваше, беше се потопила в истинския живот.
Часовете и клиентите и работата в блога изпълваха дните й,
докато екипът и тренировките й доставяха истинско удоволствие.
Трите й кучета я даряваха с обич, забавляваха я, вдъхваха й чувство за сигурност. Страхотно готиният й нов съсед искрено я вълнуваше, при това имаше куче, което тя вярваше, че ще превърне в изключителен следотърсач, подходящ за спасителни операции.
От полицията не й бяха донасяли — не че криеха от нея —
каквито и да било новини за трите убити жени, но… През последните дни нямаше репортажи за нови похищения. Когато зави, забеляза

187
дъгоцветните криле на колибрите, които се стрелкаха над бреговете на потока, обрасли с червени цветя.
И ако това не беше добро предзнаменование!
— Няма никакви лоши новини, Богарт, единствено… Какво се пееше в онази песен? „Птиците и пчелите, цветята и дърветата…“ По дяволите, сега няма да мога да си я избия от главата.
Той изтръска козина и тя запя отново.
— Не я знам цялата — отпреди моето време е. Както и да е,
напазарувахме и сме си почти вкъщи. И още нещо ще ти кажа. Може пък да звънна на таткото на Джос един телефон и да го поканя на вечеря. Мога все пак да готвя. Все нещо ще измисля. Не е ли крайно време да си организираме истинска среща и един от двамата да остане да преспи? Ти как мислиш? Искаш ли Джос да остане, за да си играете? Чакай първо да проверим пощенската кутия.
Тя зави, паркира и отиде до кутията отстрани на пътя. Беше се натрупала цяла купчина пощенски пликове. Тя ги извади и ги натъпка при покупките.
— Трябва да сготвя вечеря — прилична вечеря, за да не ме е срам, ако някой дойде.
Докато пренасяше пликовете, й се прииска да се беше сетила по- рано. Тогава щеше да купи нещо, за да направи истинско меню.
— Мога да се върна — замисли се тя, докато подреждаше замразените ястия и консервите със супа. — Щях да взема поне две пържолки. Слушай сега — тя сложи пощенските пликове на масата и прибра платнените торби, които Силвия й беше дала за пазаруване. —
Просто ще звънна в пицарията и ще поръчам да ни доставят нещо вкусно.
Фиона замислено посегна към пощата.
— Сметка, още една сметка, я, каква изненада, трета сметка! —
вдигна уплътнения плик. — Това обаче не е сметка. Момчета, да не би да ни изпращат снимка на някой от завършилите курсисти?
Бившите й клиенти обикновено й изпращаха снимки и я държаха в течение как се справят възпитаниците й. Доволна, че е получила нещо различно от сметка, тя отвори плика.
Ефирен ален шал падна на масата.
Тя отстъпи назад. Отвращението и паниката се надигнаха в гърлото й като прогаряща пътека. Усети как стаята се завъртя, посивя

188
по краищата и пред погледа й остана единствено червената тъкан.
Болката притисна гърдите й, задуши я и сивото се покри с бели точки.
Тя протегна ръка назад, подпря се с разтреперана ръка на плота и усети как краката й омекват.
Не припадай, не припадай, не припадай…
Свлече се на пода, пое си въздух и го изпусна със свистене, след което принуди разтрепераните си крака да се задвижат. Когато посегна към телефона, разтревожените кучетата, скупчили се около нея,
застанаха нащрек.
— Останете при мен. Останете — шептеше тя, докато паниката блъскаше в гърдите. Имаше чувството, че ударите ще натрошат костите й.
Грабна телефона с едната си ръка, а с другата ножа.
— Дяволите да го вземат, Фиона, пак си оставила вратата отворена!
Саймън влезе, без да крие раздразнението си. Когато забеляза пребледнялата като платно жена, стиснала дълъг нож, заобиколена от трите кучета, които ръмжаха предупредително, той застина на място.
— Няма ли да им кажеш да седнат? — попита той спокойно, без да трепне.
— Спокойно, спокойно, момчета. Приятел. Саймън е приятел.
Кажете здрасти на Саймън.
Джос влетя, стиснал в уста въже, готов за игра. Саймън отвори задната врата.
— Всички вън!
— Хайде вън. Вървете да играете. Хайде, вървете.
Без да откъсва поглед от нея, Саймън затвори вратата зад втурналите се към двора животни.
— Остави ножа.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не мога. Просто не мога да си отворя пръстите.
— Погледни ме — нареди той. — Погледни ме — Саймън бавно стисна китката й и използва другата си ръка, за да освободи дръжката на ножа. Хвърли го на плота, върху дъската за рязане.
— Какво се е случило?
Тя вдигна ръка и посочи масата. Без да каже и дума, той пристъпи напред и видя шала и отворения плик.

189
— Обади ли се в полицията? — попита той и след като тя не отговори и не помръдна, се обърна и взе телефона.
— Натисни едно. Там е запаметен номерът на шерифа. Аз просто… — тя седна на пода и отпусна глава между коленете си.
Гласът му звучеше като жужене на фона на думкането на сърцето й. Не беше припаднала, напомни си тя и се стегна.
— Вземи — Саймън пъхна в ръката й чаша вода. — Пий, Фиона!
— клекна и поднесе чашата към устните й.
— Ръцете ти са горещи.
— Не, твоите са студени. Изпий водата.
— Не мога да преглъщам.
— Можеш. Пий! — той я накара насила да я изпие глътка по глътка цялата чаша. — Дейви тръгва насам.
— Добре.
— Разкажи ми.
— Видях колибрите и спрях, за да си прибера пощата. Извадих пликовете от кутията и ги пъхнах при покупките. Реших, че е снимка на някое от моите кучета ученици. Понякога ми изпращат. Само че…
Той стана, вдигна с два пръста плика за единия край и го обърна.
— Клеймото е от Лейквю, Орегон. Няма обратен адрес.
— Дори не бях погледнала. Просто го отворих — точно преди да дойдеш. Преди да влезеш…
— Нямаше да нахлуя така и да те изплаша допълнително, ако не си беше оставила вратата отворена.
— Прав си — буцата, събрала се в гърлото й, не се махаше.
Водата не успя да я отмие, затова тя вдигна поглед към Саймън. —
Наистина постъпих безотговорно. Сигурно защото се чувствах толкова щастлива и спокойна. Каква глупачка съм! — тя се изправи и остави чашата на плота. — Нали имам кучетата. Имам и оръжие. Ако не беше ти, ако се беше оказал…
— Трудно ще му бъде да мине покрай кучетата. По всяка вероятност няма. Но ако все пак успее, ако се случи, Фиона, той ще изтръгне ножа от ръката ти за две секунди.
Тя вирна брадичка и се изчерви.
— Мислиш ли?
— Знам, че си силна и бърза. Само че когато противникът е до теб, а ти стискаш оръжие, той лесно може да го обърне срещу теб,

190
така че е най-разумно да бягаш.
Тя отвори едно чекмедже с рязко движение и извади шпатула.
Буцата в гърлото й започна да се стопява, изместена от гняв и обида.
— Хайде, пробвай да ми я вземеш.
— За бога!
— Представи си, че е нож. Докажи твърдението си!
— Добре — той се изви, посегна с дясната ръка, след това стисна нейната с лявата.
Фиона пристъпи от крак на крак за равновесие, стисна протегнатата ръка и използва инерцията му, за да го блъсне напред.
Той се подпря с ръка на стената, за да не се удари.
— Току-що те наръгах с ножа в гърба или ако не съм настроена за убийство, щях да те изритам отзад в коленете и да те сваля на земята. Не съм безпомощна. Не съм жертва.
Той се обърна към нея. Лицето й бе изкривено от гняв, което бе много по-добре, отколкото да се поддава на страха.
— Добър замах.
— Точно така! — кимна отривисто тя. — Точно така, дяволите да те вземат. Искаш ли да ти покажа още нещо? Може би този пък ще те изритам в топките, така че да заседнат в гърлото ти, а след това ще те пребия и ще гледам как се гърчиш от болка.
— Точно това предлагам да го пропуснем.
— Може да съм уплашена, но това не означава, че съм безпомощна. Когато съм уплашена, съм готова на абсолютно всичко,
за да се защитя — тя хвърли шпатулата в мивката. — Не можеш ли да покажеш малко разбиране, вместо да ми се караш?
— Вече не си се свила разтреперана на пода. А на мен не ми се иска да забия юмрук в стената.
— Това ли е твоят подход?
— Досега не бях изпадал в подобно положение, но очевидно да,
това е моят подход — той взе шпатулата от мивката и я прибра в чекмеджето. — Ако предпочиташ разтреперана ревлива жена вместо силен мъж, ще го приема.
— Дрън-дрън…
— Господи! Адски ме дразниш. Което явно е целта ти.
— Направо се побърквам!
Фиона прокара ръце по лицето си и ги плъзна назад по косата.

191
— Защо?
— Когато те виждам в подобно състояние, направо се побърквам. Ти виждала ли си се отстрани, когато си силно изплашена? Цветът се оттича от лицето ти. Не съм виждал жив,
дишащ човек толкова блед. Наистина губя ума и дума.
Тя отпусна ръце.
— Много те бива, когато решиш да ме ядосваш.
— Точно така. По този въпрос можем да поговорим някой друг път. Не си мисли… — той замълча и тикна ръце в джобовете си. — Не си мисли, че си ми безразлична. Напротив. Просто не съм… Ето, видя ли? — повиши нервно глас той. — В мига, в който престана да те дразня, ти се разплакваш.
— Не плача — тя замига отчаяно, за да прогони напиращите сълзи. — А дори да плача, какво от това? Имам право да обърна няколко чаши, така че постъпи като мъж, докажи, че си мъж и престани да се разправяш с мен.
— По дяволите! — той я привлече към себе си и я прегърна.
Фиона усети как риданията напират в гърлото й. След това той прокара пръсти по бузата й и притисна устни към челото й.
Тази проява на нежност я изненада толкова силно, че сълзите й секнаха. Въздъхна дълбоко и се отпусна на гърдите му.
— Не знам как да се държа мило с хората — промълви той. —
Едва успявам да се погрижа за скапаното си куче.
Грешиш, помисли си тя, много грешиш.
— Справяш се чудесно — успя да прошепне тя. — Вече съм добре — въпреки това трепна рязко, когато чу предупредителния лай на кучетата. — Това сигурно е Дейви.
— Аз ще го пусна — той я погали по косата още веднъж и още веднъж. — Ти вземи седни или нещо такова.
— „Вземи седни или нещо такова“ — повтори Фиона, когато
Саймън излезе. След това послуша съвета му и се отпусна до кухненската маса.
Саймън се показа на верандата.
— Вътре е, в кухнята.
— Какво…
— Тя ще ти разкаже. На мен ще ми трябват поне двайсет минути.

192
— Добре.
Саймън се отправи към джипа, нареди на Джос да остане на място и подкара.
Спокойна съм, значително по-спокойна, помисли си Фиона,
когато Дейви влезе.
— Не съм го пипала, откакто го отворих — започна тя. — Не че има значение — Фиона погледна над рамото му и се намръщи. —
Къде е Саймън?
— Трябваше да свърши нещо.
— Той… Аха — напрежението в гърдите й се върна. — Добре.
Пристигнало е по пощата. Има клеймо от Орегон.
Той седна и стисна ръцете й.
— Господи, Дейви! Не мога да ти опиша колко съм изплашена.
— Ще се грижим за теб, Фий. Само кажи и ще оставя човек пред къщата ти двайсет и четири часа, докато не хванат мръсника.
— Не съм готова за това. Все още не съм. Но може и да се стигне до това.
— Някакви необичайни обаждания, някакви притеснения? Нещо обезпокоително в уебсайта или блога ти?
— Не. Това е първото включване от… Знам, че може и да не е от него. И най-вероятно не е. Сигурно е от някой злобар, прочел тъпата статия, след което е намерил някак адреса. Така трябва да е.
— Може и така да е — той пусна ръката й и извади два плика за доказателства. — Ще ги взема. Ще направим каквото можем. Случаят е поет от федералните и сигурно ще се наложи да им предадем и това.
Фий, сигурно ще изпратят човек, който да говори с теб.
— Добре, няма проблем — няма да е за пръв път, помисли си тя с горчивина. — Ще се срещна с човека.
— Ще позвъним в полицията в Лейквю. Знам, че ти е трудно, но може пък това да е пробивът, от който се нуждаем. Може да има отпечатъци или ДНК по марката. Може да излезе нещо от почерка или пък да проследим откъде е шалът.
Разследване, криминални процедури. Нима бе възможно да се случва отново?
— Ами Пери? Може да е платил на някого да ми го изпрати.
— Ще разбера всичко възможно, но те сигурно вече за разговаряли с него. Следят с кого общува, посетителите му, пощата му.

193
Досега не ни притискаха, но сега шерифът ще настоява да направим нещо. Може да е гъната идея на някой кретен, но знам, че всички ще го приемат много сериозно. Мога да спя на канапето.
Фиона знаеше, че е готов да го стори и да остане при нея, докато имаше нужда.
— Имаш семейство. А пък аз разчитам на кучетата.
Дейви се облегна назад.
— Имаш ли нещо студено за пиене?
— Защото си жаден, или защото не искаш да ме оставиш сама?
Той я погледна с присвити очи.
— Значи не можеш да почерпиш служител на реда със студена напитка, така ли?
Тя стана и отвори хладилника.
— Имаш късмет, защото тъкмо се върнах от пазар. Купила съм кока-кола, оранжада, минерална вода и плодов сок. Има и бира, но тъй като си трудолюбив служител на реда…
— Дай ми кока-кола.
— Искаш ли лед и лимон?
— Просто ми дай кутийката, Фий. Предлагам да седнем на верандата и да се порадваме на хубавото време.
Тя извади още една кутийка.
— Няма проблем да остана сама, Дейви. Страх ме е — добави тя, докато вървяха към вратата, — но съм на по-сигурно място у дома,
отколкото където и да било другаде. Нося мобилния си телефон в джоба. Тренирах с пистолета и до довечера ще потренирам още малко.
Сигурно ще останеш доволен, когато разбереш, че в момента, в който
Саймън влезе, аз се бях паникьосала, но кучетата не го допуснаха,
докато не им дадох команда.
— Добре, Фий. Ще бъда още по-доволен, ако някой остане при теб. Защо не се обадиш на Джеймс?
Фактът, че бе обмисляла тази възможност, й разкри, че е по- стресирана, отколкото предполагаше.
— Не знам. Може би…
Кучетата застанаха нащрек, тъкмо когато двамата стигнаха вратата. Дейви я избута настрани и отвори. Саймън се връщаше.
— Е, аз ще тръгвам — рече Дейви.
Значи бяха решили да не я изпускат от поглед.

194
— Ами студената напитка и хубавото време?
— Ще си взема напитката — стисна окуражително ръката й и побутна Саймън към двора.
Фиона Остана на мястото си, докато двамата тихо си говореха нещо. Дейви се качи в колата си, а Саймън метна малката си раница на гръб.
— Мислех, че си се прибрал.
— Прибрах се. Трябваше да се погрижа за нещо и да си взема някои неща, защото довечера оставам при теб.
— Тук ли ще спиш?
— Да — взе кутийката с кока-кола и отпи. — Дори да не искаш,
проблемът си е твой.
Тя се развълнува така, сякаш й бе прочел любовен сонет.
— Предполагам, че ще очакваш секс и топла вечеря.
— Да, но ти избираш реда — той й върна кока-колата.
— Не съм добра готвачка.
— Добре поне, че си добра в леглото — или където там се случи… — той сви рамене. — Нямаш ли замразена пица?
Беше все още уплашена, но сълзите й вече не напираха и не й се налагаше да се стяга, за да не трепери.
— Имам, но също така имам и меню от „Мама миа“. Ще ги помоля да ни донесат нещо.
— Става — той понечи да мине покрай нея и да влезе в къщата,
но тя се завъртя и се притисна към него.
— Саймън! — прошепна Фиона и се отпусна на гърдите му. —
Нямам представа защо, но ти си тъкмо това, от което най-много имам нужда в момента.
— И аз нямам представа защо — той подхвърли раницата в стаята, след това прокара ръка по гърба й. — Не си мой тип, но…
— Защото не понасям да ме слагат в която и да било категория.
Той я погледна в очите, а тя се разсмя и отново се притисна към него.
— Напротив.
— Какво ще кажеш да се поразходим, преди да поръчаме вечеря? Трябва да изразходвам част от натрупаната нервна енергия.
— Тогава искам бира.
— Май и аз! Две бири за из път ще ни дойдат добре.

195
По-късно седнаха на канапето с втора бира в ръка. Огънят в камината беше прогонил вечерния хлад, а между тях стоеше пица пеперони в картонена кутия. Фиона качи крака на масичката за кафе и кръстоса глезени.
— Все си казвам, че ще започна да се храня като възрастен човек.
— Че ние точно така се храним — Саймън попречи на Джос да се пъхне под краката му и да си открадне парче. — Изчезвай —
нареди той на кучето. — Децата ядат, когато и каквото им се даде. А
ние ядем, когато и каквото ни се прииска. Защото сме възрастни.
— Така си е. Освен това обожавам пица — тя отхапа. — Няма нищо по-вкусно от пицата. Мислех си обаче, преди… преди да дойдеш, да те поканя на вечеря.
— Тогава защо стана така, че аз платих пицата?
— Ти пръв си извади портфейла и аз те оставих да платиш. Имах намерение да те поканя на вечеря, която съм сготвила сама.
— Нали не ставаш за готвачка?
Тя го сръчка с лакът.
— Щях много да се постарая. Освен това мога да пека месо.
Дори бих казала, че съм направо върхът! Две хубави пържоли,
картофки във фолио и някакви зеленчуци, за да може да се каже, че яденето е здравословно. Това вече е моето царство.
— Така готвят мъжете — той си взе второ парче пица. — Браво.
— Дължа ти вечеря с пържоли, тъй като ти плати пицата и тази вечер ще ми правиш компания. Разкажи ми защо те побърквам.
— Не е интересно. Защо нямаш телевизор на долния етаж?
— Защото никога не гледам телевизия тук долу. Обичам да гледам в леглото, след като съм се проснала удобно или съм се сгушила на топло. Холът е за разговори в компания.
— А спалнята е за секс и спане.
— До много скоро сексът беше напълно изключен от менюто, а когато гледам телевизия, заспивам по-лесно — тя облиза соса от палеца си. — Вече знам кога се опитваш да смениш темата и отсега държа да ти кажа, че няма да стане. Искам да знам.

196
— Не си виновна ти. Просто имам гаден характер. Научих се да го овладявам. Това е.
— Какво точно означава гаден характер?
Той отпи от бирата си.
— Добре. Когато бях дете и нещо или някой ме вбесеше, или се опитваше да ме командва, избухвах. Боят беше отговорът ми на всичко
— колкото по-кървав, толкова по-добре.
— Обичал си кавгите ли?
— Обичах да сритвам задници — поправи я той. — Различно е.
Кавги ли каза? Има нещо добродушно в тази дума. А аз изобщо не бях добродушен. Не си го търсех, не нападах другите деца, не се опитвах да ги въвлека в конфликт. Само че не виждах защо трябва да отстъпвам. Съзирах ли проблем, действах. След това отказвах да превключа на друг режим.
Той завъртя бутилката бира и лениво прочете етикета.
— Пред погледа ми падаше червена пелена. Говоря буквално.
Тогава се спусках напред и следваха неприятности.
Тя си го представи как се спуска напред — едрото тяло, силните ръце, блясъкът в очите, който беше виждала на няколко пъти.
— Наранявал ли си някого?
— Можех и сигурно щеше са се стигне дотам. Водили са ме в училищната канцелария толкова много пъти, че не им помня броя.
— А пък мен никога. Не че се хваля — добави тя, когато той я погледна сърдито. — Ще ми се да не бях чак толкова примерна.
— Значи си била от онези.
— За съжаление бях. Бях наистина за пример. Лошите момчета са много по-интересни от добрите момичета.
— Зависи от момичето и какво е нужно, за да предизвика лошото момче — той протегна ръка и разкопча горните две копчета на ризата й, докато не се показа сутиенът. — Готово. Сега си вече друго момиче. Както и да е — продължи той и тя се разсмя. — Набърквах се постоянно в неприятности, но никога не съм удрял пръв и винаги имаше хора, които да потвърдят, че е така. Родителите ми пробваха какво ли не, за да овладеят гнева ми. Спорт, говореха ми, дори ме пратиха на терапевт. Работата бе там, че изкарвах прилични оценки и никога не се репчех на учителите.
— Какво се промени?

197
— Стана през първата година в гимназията. Вече ми се носеше славата и за съжаление винаги имаше някой, който се чувстваше длъжен да предизвика прехваления побойник. Появи се един нов, яко момче. Реши да ме смачка, но стана така, че аз смачках него.
— Просто така ли?
— Не. Беше грозна, злобна история и от двете страни.
Наранихме се един друг. Аз го нараних повече. Две седмици по-късно,
заедно с приятелите си той ми се нахвърли. Бях с едно момиче,
натискахме се в парка. Двама от тях ме държаха, докато той ме удряше. Тя пищеше да спрат и викаше за помощ, но никой не дойде.
Би ме, докато накрая съм загубил съзнание.
— Господи, Саймън!
— Когато се свестих, те я бяха проснали на земята и я държаха.
Тя плачеше и се молеше. Не знам дали я бяха изнасилили. Нямах представа дали са успели. Май още не бяха. Тогава побеснях и не помня нищо повече. Не знам как съм се надигнал от земята и как съм ги погнал. Пребил съм двама така, че са припаднали. Третият избягал.
Наистина не помня нищо — повтори той, сякаш случката продължаваше да го измъчва. — Помня обаче как се опомних, как червената пелена пред очите ми се вдигна и чух гласа на момичето, в което бях влюбен. Тя плачеше и ме молеше да спра. Спомням си изражението й, когато я погледнах. Бях я уплашил не по-малко от онези, които едва не я изнасилиха.
Значи е била лигла, реши Фиона. Вместо да плаче, тя би хукнала за помощ.
— Много ли зле беше пребит?
— Вкараха ме за два дни в болница. Двама от онези, които ме нападнаха, прекараха там доста повече време. Събудих се в болницата
— нямаше място, което да не ме боли. Родителите ми бяха в дъното на стаята. Мама плачеше. Не знам какво трябва да стане мама да заплаче,
но тогава цялото й лице беше в сълзи.
Очевидно това, прецени Фиона, го е потресло повече, отколкото загубата на памет. Това е бил моментът, който го е насочил по нов път.
Сълзите на майка му.
— Тогава си помислих „Достатъчно. Стига!“. И овладях изблиците си.
— Просто така ли?

198
— Не. Успях с течение на времето. Когато успееш да обърнеш гръб на нещо един път или си дадеш сметка, че онзи, който те бие, е пълен идиот, става по-лесно.
Значи, ето къде бил коренът на самоконтрола му.
— Ами момичето.
— Така и не стигнахме до нищо повече от целувките. Тя ме отряза. Не я виня.
— А пък аз я виня. Трябвало е да намери един дебел клон и да ти помогне, вместо да плаче. Можела е да се наведе за камъни. Трябвало е да ти целува краката, задето си я спасил и не си позволил да я изнасилят и малтретират.
Той се усмихна.
— Не беше от този тип момичета.
— Вкусът ти към определен тип жени явно ти играе лоши шеги.
— Може и да си права. Поне досега е било така.
Фиона се усмихна и се наведе да го целуне, а той разкопча още едно копче на ризата й.
— Тъй като тази вечер съм „Друго момиче“, какво ще кажеш да занесем кутията с пица горе, за да ни бъде под ръка за по-късно?
— Обожавам студена пица.
— Така и не разбирам хората, които не обичат — тя стана и му протегна ръка.

199
14.
Когато Саймън се събуди, слънцето блестеше в очите му. В
неговата къща беше като в пещера, той спускаше ролетката на прозореца на спалнята, за да се буди, когато си иска. Замисли се и си каза, че е същото като с храната — ядеше, когато и каквото му се приискаше — едно от предимствата да си възрастен и на свободна практика. Кучето, разбира се, промени това, тъй като искаше да излиза в странни часове, скачаше на леглото или ближеше онази част от тялото му, която стърчеше извън леглото. А пък най-новата му приумица бе да застане до леглото и да се вторачва в него.
Въпреки това двамата намериха начин да се оправят така, че всеки да е доволен. Той пускаше кучето и се затътряше обратно в леглото, за да поспи още, докато Джос не дойдеше да му досажда отново.
Къде, по дяволите, беше проклетото куче? А най-важният въпрос бе къде се беше дянала Фиона.
Реши, че тя е до него и завря глава под възглавницата, за да се скрие от светлината и да продължи да спи.
Но нямаше никакъв смисъл — разбра го след няколко минути.
Възглавницата миришеше на нея, а това направо го побъркваше.
За кратко си достави удоволствие да вдъхне мириса и да си я представи. Нежната кожа, острите черти, елегантното силно тяло.
Лунички и бистри, спокойни очи.
Помисли си, че ако си обясни какво у нея го привлича толкова силно, ще го преодолее или ще намери начин да се контролира.
Дори отчасти вече да знаеше, това още повече го объркваше. Тя привличаше хората със силата си — и физическа, и умствена — с упоритост, свежо чувство за хумор и безкрайно търпение, съчетани с вродена доброта и ненатрапчива самоувереност.
Това съчетание го опияняваше.
Отмести възглавницата и присви очи към светлината.
Спалнята й издаваше усет към цветовете. Стените блестяха в бледи оттенъци на жълтото и осигуряваха добра основа за

200
произведения на местното изкуство — вероятно избрани от магазина на Сил. Леглото беше широко, с рамка от потъмнял бронз и високи странични подпори с топки накрая.
Обстановката не беше претрупана. Дори задължителните женски флакончета и бурканчета на тоалетката бяха подредени, а трите кучешки креватчета в други край на стаята говореха за хобито и професията й.
Лампите бяха съвсем семпли, имаше огромен стол, върху който беше метнала красиво плетено одеяло — най-вероятно също от магазина на Сил. Ниският шкаф беше пълен с книги, снимки и дребни фигурки.
Нямаше разхвърляни дрехи, нито пък изритани по пода обувки,
нямаше и дреболии, пръснати по нощното шкафче.
Как бе възможно човек да живее по този начин?
Всъщност, забеляза той, дрехите, които беше свалил от нея снощи, не се виждаха никъде, а пък дрехите, които тя свали от него,
бяха спретнато сгънати и оставени върху раклата под прозореца.
Той лежеше и преценяваше как е подредила стаята и очевидно нямаше повече да заспи.
Влезе под душа и откри, че налягането на струята е силно и имаше много гореща вода. Банята й, помисли си той, има нужда от сериозен ремонт. Всичко беше старо и трябваше да бъде сменено,
включително и плочките, а начинът, по който бе подредено, заемаше прекалено много място.
Може и да не одобряваше разпределението на пространството,
но и тук беше подредено и безупречно чисто.
Той пусна кърпата си на пода и се върна в спалнята, за да се облече. Размисли, обърна се отново към банята и отиде да я вдигне,
след което я сложи на мястото й.
Облече се, допи му се кафе и тръгна надолу. Но изненадващо, се върна вдигна ядосано възглавницата от пода и я метна на леглото.
Измърмори нещо под нос и натъпка вчерашните си грижливо сгънати дрехи в раницата. Доволен и успокоен най-сетне, той тръгна към вратата.
— По дяволите! Не можеше да се отърси от чувството за вина.
Върна се за пореден път, поизпъна чаршафите й метна отгоре синята кувертюра. Е, леглото вече бе оправено.

201
Докато слизаше надолу, имаше чувството, че му е заложен капан. Дано в кухнята наистина да имаше поне кафе.
Кафето наистина го чакаше горещо и ароматно и го приканваше да протегне ръка. След миг установи, че това кафе е най-хубавото, към което един мъж можеше да посегне рано сутрин.
Отпи, доля си и тръгна да потърси жената и кучето.
Бяха в слънчевата част на двора при тренировъчните съоръжения. Останалите три кучета се бяха проснали на тревата. Той се облегна на колоната на верандата, отпи кафе и впери очи в жената.
Сивото й яке с качулка бе закопчано, за да я пази от утринния хлад,
докато водеше кучето му напред-назад по една дъска за балансиране.
Дъската се наклони, когато Джос подмина центъра, но вместо да скочи, той продължи напред.
— Браво!
Кучето получи вкусна хапка и Фиона го погали, преди да го насочи през тунела.
— Върви напред — тя се предвижваше от външната страна,
докато той пълзеше вътре. След малко се показа от далечния край.
Последва бисквитка и Фиона се обърна към платформата.
Саймън наблюдаваше как кучето му скача по команда, очаква наградата, след това се спуска по рампата в другия край и се прехвърля върху стълбата на пързалката.
— Хоп!
Джос се качи без колебание и се спусна надолу.
Удивеният Саймън не смееше да отклони очи. Кучето се прехвърли на по-ниска платформа. По команда скочи на нея, след това на следващата и се заклатушка по редица пънове.
— Повикайте цирка! — подвикна Саймън.
Щом чу гласа му, Джос забрави за всичко останало и се втурна към стопанина си.
— Добро утро — Фиона даде знак на кучетата, че са свободни.
Беше направила нещо с косата си, забеляза той. Беше я сплела на двете плитки, които бе събрала отзад.
Откъде намираше време за подобни неща?
— Защо си станала толкова рано? За да си играеш?
— Имам сутрешни часове и частен урок с куче с проблеми в поведението.

202
Тя пристъпи към него както обикновено и го целуна, леко и нежно. Той много обичаше леките нежни целувки, но… я привлече към себе си в страстна ласка.
— Долу — тя вдигна ръка към Джос, който не спираше да подскача и кимна към другите кучета. — Косата ти е още мокра. Значи си открил душа и кафето.
— Да — тя мирише на пролет, помисли си той, готов отново да се изкуши. — Предпочитах да те заваря в леглото, но се примирих.
— Кучетата трябваше да излязат навън, а след като станахме,
реших да потренирам с Джос. За трети път преминава препятствията тази сутрин. Беше му забавно и усвои няколко нови умения. Ако ми го оставиш днес, ще си поиграе с момчетата и ще поработя с него през свободното време между часовете.
— Ами…
— Ако предпочиташ да остане с теб, мини по-късно и ще направим отделен час.
Колко глупаво, помисли си Саймън. Дотолкова вече беше свикнал с кучето, че се поколеба дали да прекара цял един ден без него.
— Да остане, щом искаш. По кое време да се върна?
— Когато искаш. Ако си изиграеш картите както трябва, може дори да получиш пържоли за вечеря, стига да знам, че ще се върнеш.
Ако вчера знаех, че ще дойдеш… Всъщност ти защо дойде вчера?
— Може да съм искал секс.
— Мисията е изпълнена.
Той се ухили и прокара пръст по странните й плитки.
— Сексът и пицата бяха бонус. Имах причина, но тя избледня покрай другото.
— А другото беше в изобилие. Радвам се, че дойде, независимо от причината.
— В джипа е. Ще го донеса. Дръж — той пъхна празната чаша в ръката й.
— Какво си качил в джипа?
— Причината — стиснал пръчка, Джос заподскача покрай него.
— Още няма да се возим — за да не му изцапа панталоните и да не го тормози, той взе пръчката. — Пусни — хвърли я и цялата глутница хукна да я гони.

203
Саймън отвори багажника, качи се вътре и отметна покривалото от брезент.
— Господи, да не би да е за мен? Това моят стол ли е? — Фиона се втурна към него, докато той го качваше на верандата.
Тя буквално сияеше, сякаш й бе подарил диамант.
— Не, за мен е. Вече няма да седя на този боклук, когато съм навън.
— Много е красив. Какъв цвят само! Има ли си име? Да не би да е „Карибска ваканция“. Страхотно!
— Отива на къщата — той сви рамене, но истината бе, че реакцията й му достави необяснимо удоволствие. — Тук му е мястото.
— Толкова е гладък! — тя прокара ръка по страничната облегалка. В мига, в който той го остави на верандата, тя се настани.
— И е удобен! — засмя се и се залюля. — Колко приятно! Кажи, отива ли ми?
— Да, много — той взе стария стол.
— Какво смяташ да правиш с… О, Саймън! — намръщи се тя,
когато той отчупи единия подлакътник, което явно му достави неимоверно удоволствие. — Някой можеше да го използва.
— Пълен боклук.
— Да, но можех да го рециклирам, за да…
Той отчупи и другата.
— Така. Рециклирай го в камината. Или… — той метна подлакътника надалече и кучетата се втурнала след него като луди —
… като кучешка играчка.
Трябваше да тръгва. След като беше станал толкова рано, най- добре беше да се заеме с работа.
— В колко е първият ти час?
— Първо е частният урок. Ще дойдат след около половин час.
— Ще пийна още малко кафе. Тук има ли нещо, което прилича на храна?
— Саймън, не е нужно да оставаш. Понякога искам да бъда сама.
— Не стига, че съм ти направил стол, ами и купичка овес не ти се откъсва от сърцето.
Тя стана и притисна длани към бузите си.
— Имам само корнфлейкс.

204
— Това не са овесени ядки.
— Нямам. Имам обаче овесени бисквити!
— Това вече е нещо.
Отне няколко дни, но по средата на последния й следобеден час,
Фиона забеляза обикновен автомобил, американско производство,
който пълзеше бавно по алеята. Веднага се сети — федералните!
— Продължавайте да повтаряте на кучетата да вървят редом.
Астрид, колебаеш се и си напрегната. Покажи на Руфъс, че ти си водачът на глутницата.
Тя се отдалечи от групата и се обърна към автомобила. Усети как се напряга, когато забеляза, че шофьорът излиза.
Беше облечен в черен костюм, набит, а белите нишки в косата му бяха станали двойно повече от последния път, когато се видяха.
— Специален агент Тони! — Фиона подаде и двете си ръце. —
Много се радвам, че сте вие.
— Искрено съжалявам, че трябва някой да дойде, но и аз се радвам да се видим. Това е партньорката ми, специален агент Ерин
Манц.
Жената също беше в костюм, слаба и дребна. Русата й коса беше вързана на опашка и откриваше сериозното й лице.
— Госпожице Бристоу.
— Бихте ли изчакали? Остават ми около петнайсет минути от часа. Не се обиждайте, но не ми се иска да обяснявам пред курсистите си, че са дошли агенти от ФБР.
— Няма проблем — успокои я Тони. — Ще поседнем на верандата и ще наблюдаваме шоуто.
— Ще приключа колкото е възможно по-скоро.
Манц остана на мястото си.
— Много ти се зарадва. Не ни посрещнаха както сме свикнали.
— Бях с нея, след като избяга от Пери. Чувстваше се спокойна с мен, затова останах с нея и по време на процеса.
Манц огледа и прецени мястото и къщата иззад тъмните си очила.
— И сега пак се започва.

205
— Да, започва се. Не се съмнявам, че Пери има пръст в тази работа, Ерин. Ако има човек на този свят, който не е забравил нищичко, то това е Фиона Бристоу.
Манц наблюдаваше спокойно как Фиона инструктира кучетата.
— Това ли смяташ да й кажеш?
— Да се надяваме, че няма да се наложи.
Той се качи на верандата и като истински джентълмен остави люлеещия се стол на партньорката си.
— Тук е напълно изолирана — започна Манц, след това отскочи назад, когато Богарт припна при тях, за да ги поздрави.
— Махни се! Дръпни се.
Тони потупа крака си, за да повика Богарт.
— Добро куче. Какъв ти е проблемът, Ерин?
— Не обичам кучета.
Бяха партньори от няколко месеца и все още научаваха разни неща един за друг. Свикваха.
— Че защо не ги харесваш?
— Зловонен дъх, ръсят косми навсякъде, имат остри зъби —
опашката на Богарт барабанеше по крака й, докато Тони го чешеше.
Манц стана и се отдръпна.
Приближи се и Пек, погледна Манц, разбра посланието и побутна с нос коляното на Тони.
— Сигурно са нейните кучета. Нали чете досието й? — попита той Манц. — Тези кучета са обучени за спасителни операции. Три са.
Обучава и тях. Създала е екип за издирване и спасителни операции.
— Говориш като горд татко.
Той вдигна поглед, изви едната си вежда, готов да пусне саркастична забележка.
— За мен тя е упорита млада жена, достойна за възхищение,
която ни помогна да тикнем едно изчадие зад решетките, като се изправи в съда дори след като годеникът й беше убит.
— Добре де, извинявай. Просто кучетата ме притесняват, а когато се притесня, ставам заядлива. Четох досието на Грег Норуд.
Бил е добро ченге. Истински бетон. Е, малко бил старичък за нея, не мислиш ли?
— Това вече си е било тяхна работа.
— Гордият татко, готов да брани със зъби и нокти щерката.

206
— Пак ли се заяждаш от притеснение?
— Просто отбелязвам. Господи, идва още едно!
Тя отстъпи още крачка, когато и Нюман се качи на верандата.
Фиона приключи с часа. Трите кучета се бяха изтегнали доволно в краката на Тони, а партньорката му беше застанала вдървено в другия край на верандата.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Сприятелихте ли се с момчетата?
— Аз да. Агент Манц не обича кучета.
— О, извинявайте. Не трябваше да им разрешавам да се качват на верандата. Искате ли да влезем? Те ще останат навън. Вън! —
повтори тя и отвори вратата.
— Нямате ограда — отбеляза Манц. — Не се ли притеснявате,
че ще избягат?
— Обучени са да не пресичат без мен определена граница.
Заповядайте, седнете. Да ви направя ли кафе? Нервна съм — обясни тя, без да даде възможност на Тони да отговори. — Очаквах непознат човек, но много се радвам, че сте вие. Ще направя кафе и ще седна при вас.
— Да, ще пия кафе.
— Все още ли пиете с кофеин?
Той се усмихна.
— Все още.
— Ами вие, агент Манц?
— И за мен същото, благодаря.
— Готова съм след минутка.
— Хубава къща — отбеляза Манц, когато остана сама с партньора си. — Чиста. Тиха, ако обичаш тишината, разбира се. Аз лично ще се побъркам.
— И ние двамата с Деб обсъждахме да си намерим някое тихо местенце в провинцията, след като се пенсионираме.
Манц го погледна. Не бяха партньори отдавна, но вече го познаваше достатъчно добре.
— Направо ще превъртиш.
— Да. Деб смята, че ще ми е интересно, ако се занимавам с птици.
— Да ги отглеждаш или да ходиш на лов?

207
— Да ги отглеждам. Господи, Ерин, защо ми е да стрелям по птици?
— Ами защо ти е да ги отглеждаш?
Той се поизправи.
— Де да знам?
Фиона се върна. Носеше три чаша на поднос.
— Силвия е опекла сладки, което означава, че са замаскирана здравословна храна, така че не гарантирам за вкуса.
— Как е Силвия? — попита Тони.
— Добре. Магазинът й се развива чудесно. Помага ми, поема часовете, когато имаме спасителна операция. Полудяла е по отглеждането на органични култури, стана шефка на клуб „Приятели на книгата“, а напоследък си прави устата да организира курс по йога
— иска да го води. О, не спирам да говоря. Все още съм нервна.
— Къщата ти е много хубава. Щастлива ли си?
— Да. Трябваше да се преместя, имах нужда от промяна и се оказа, че това е най-доброто, което някога съм правила за себе си.
Обичам си работата и съм много добра. Отначало си мислех, че това е просто бягство, че се захващам с нещо, което ми дава причина да ставам сутрин. След това осъзнах, че не става въпрос за бягство, че съм открила мястото си.
— Тук клиентите ти стигат по-трудно, отколкото ако беше в
Сатъл.
— Така е. Началото беше трудно, бавно. Интернет и разказите на клиентите ми помогнаха да се рекламирам, а откакто създадох екипа за спасителни операции, разчитам и на добра репутация. Все още съм дребна риба в бизнеса, но така ми е добре. В началото тук ми се струваше сравнително изолирано и през повечето време работех или сама, или с хора, които не познавах.
— Проверяваш ли хората, преди да ги запишеш в някой от курсовете си?
— Не. В значителна степен разчитам на препоръки. Приятели,
хора от семейството, колеги. Предлагам и частни уроци, но те са незначителен процент от бизнеса. В повечето групи има по пет кучета, а в останалите не повече от дванайсет.
— Ами ако някой от курсистите ви създава проблеми? Ако не е доволен от резултата?

208
— Понякога се случва. Обикновено им връщам парите, защото така е по-добре. Недоволният клиент ще се жалва пред приятелите ти,
пред хора от семейството, пред колеги, а това ще ми струва много повече, отколкото ако просто върна парите.
— Какво правиш, когато някой клиент те сваля? Ти си млада,
привлекателна жена — продължи Манц. — Сигурна съм, че се е случвало.
Мразеше подобни въпроси, ненавиждаше някой да се рови във всяко кътче на личния й живот — въпросите, които задаваха както на жертвите, така и на заподозрените. Тя не беше нито едното, нито другото, напомни си Фиона.
Беше нещо съвсем различно.
— Ако клиентът е неженен и се интересувам, ще си помисля дали да не се виждам с него извън часовете — говореше бързо, почти незаинтересовано. — Не се случва често. Ако е обвързан или ако аз не се интересувам, винаги има начин да му откажа, без да му стане неприятно.
Фиона си взе бисквита и я завъртя между пръстите си.
— Честно казано, не мога да си представя, че човек, на когото съм отказала да изляза или някой недоволен от работата ми, ще ми изпрати ален шал по пощата. Жестоко е.
— Някой, с когото наскоро си скъсала? — продължи Манц. —
Недоволните бивши гаджета също могат да проявяват жестокост.
— Нямам бивши гаджета. Не че съм наивна. След като изгубих
Грег, след като и татко почина, не се интересувах нито от връзки, нито от ходене по срещи. Едва две години по-късно си позволих да изляза на вечеря с човек, който не беше близък приятел. До много скоро нямах сериозна връзка.
— А сега имаш ли?
— Да, виждам се с един човек.
— Откога?
Обзе я възмущение.
— От два месеца! Живее тук, на острова. Работя с кучето му.
Той няма нищо общо с тази работа.
— Трябва ни името му, Фиона, просто за да го елиминираме.
Фиона погледна Тони и въздъхна.

209
— Саймън Дойл. Работи с дърво. Той направи люлеещия се стол на верандата.
— Хубав стол.
— Шалът е изпратен от Орегон. Саймън не е напускал острова.
Агент Тони, знаем, че възможностите са две. Първата е някой да следи репортажите за убийствата и след като е прочел статията, в която ме споменават, да е изпратил шала като някаква извратена шега или просто за да си достави удоволствие. Ако е така, едва ли някога ще разберете кой е бил. Втората възможност е, че човекът, който копира методите на действие на Пери, ми го е изпратил като предупреждение.
В този случай се надявам да откриете кой е и да го спрете. В противен случай по някое време ще довтаса тук и ще поправи грешката на Пери.
— Ти се справи добре преди. Ще трябва отново да се стегнеш.
Шалът, който ти е изпратен, е същият като използваните при другите три жертви. Един производител, същият стил, същата партида боя.
— Значи — усети как студът пролазва по кожата й и тя изтръпва, — едва ли става въпрос за съвпадение.
— Проверихме и знаем, че този вид шалове, при които е използвана определена партида боя, са били пуснати в аутлетите в района на „Уола Уола“ през октомври миналата година.
— Близо до затвора — прошепна тя. — Близо до Пери. Защо му е да ги купува, ако не е живял или работил там? Надзирател в затвора
— тя се стараеше да не повишава глас. — Затворник, който е бил пуснат или е член на семейството. Или…
— Фиона, повярвай ми, проверяваме всички възможности.
Двамата с агент Манц разпитахме Пери. Той твърди, че не знаел абсолютно нищо за убийствата. И откъде да знае?
— Лъже.
— Да, знам, че лъже, че все още не сме измъкнали нищо от него.
Претърсихме килията му неведнъж, анализирахме цялата му кореспонденция. Разпитахме служителите в затвора, затворниците, с които е говорил. Наблюдаваме сестра му и в момента издирваме всички бивши затворници, затворническия персонал, външни лектори и инструктори, с които е имал контакт, откакто е влязъл в затвора.
— Доста дълъг списък — остави бисквитата. Усещаше, че няма да има сили да я преглътне. — Мислите ли, че той насочва убиеца или просто е запалил искрата?

210
— В момента нямаме доказателство…
— Не ви искам доказателства — замълча, за да прикрие остротата в гласа си. — Питам ви какво мислите. Доверявам се на мнението ви.
— Ако не насочва убиеца или не е запалил искрата, както казваш, сигурно е побеснял. Той умее да контролира гнева си, но аз съм го виждал.
Тя кимна. Да, наистина го бяха виждали. Двамата с Тони добре познаваха Пери.
Твърде добре.
— В това беше силата му, постижението му — продължи Тони.
— Ако някой друг се сдобие с тази сила и се опита да завоюва онова,
което той е постигнал, докато е зад решетките, Пери ще бъде обиден,
принизен. Но, ако одобрява действията на онзи, който върши задачата,
която сам му е поставил, тогава ще се чувства горд, ще се радва. А
докато го разпитвахме, забелязах у него и гордост, и радост. Той наистина умее да се контролира. Престори се, че не знае нищо, но определено беше горд.
— Ясно — Фиона кимна, след това стана и се приближи до прозореца, за да се успокои, докато наблюдава как кучетата й тичат из двора. — И аз си мислех за същото. И аз съм го проучвала. Налагаше се. Трябваше да опозная мъжа, който се опита да ме убие, който уби мъжа, когото обичах, защото не успя с мен. Четох книгите, гледах предаванията по телевизията, анализирах всички статии. След това прибрах всичко и приключих, защото не исках повече да живея по този начин. Той обаче никога не се е спирал — продължи тя и се обърна. — Не е, нали? Просто е изчаквал. Защо тогава не е изпратил чирака си първо при мен, когато със сигурност е щял да ме хване неподготвена? — тя поклати глава и замахна с ръка, сякаш отговорът бе пред очите й. — Защото съм голямата награда — аз съм гвоздея,
основната причина. Това е истината. Сигурно ще ме попитате за останалите. Те са просто за загряване.
— Доста си крайна — отбеляза Манц.
— Може да съм крайна, но той така приема нещата. По този начин ще отвърне на удара. Миналия път спечелих аз. Сега той има намерение да изравни резултата. Може да действа от разстояние, с помощта на чирака си, но това е начинът да изравни резултата. А пък

211
убийствата за загряване го зареждат с извратено чувство на задоволство, защото накрая го чака голямата награда. Той иска да събуди страха ми. Това е част от метода му на действие и значителна част от наградата.
— Можем да ти осигурим защита, да те скрием в обезопасена квартира, да те включим в програмата за защита на свидетелите.
— Нали преди го правихме това упражнение — напомни тя на
Тони, — а той ме беше чакал през всичкото време. Чака дълго, след което уби Грег. Не мога отново да застопоря живота си, не искам да му доставям подобно удоволствие. И без това вече ми отне твърде много.
— Този път имаме повече следи — призна Манц. — Имитаторът не е нито толкова предпазлив, нито толкова умен като Пери. Постъпил е тъпо, като ти е изпратил шала. Това си е подигравка. Купил ги е на едро, от едно място, което е поредната му грешка. Ще го открием.
— Сигурна съм, че ще го хванете и се надявам да стане скоро,
преди да умре още някой. Само че докато го търсите, не мога да се крия. Не се правя на смела, просто съм реалистка. Освен това, докато съм тук, имам предимство. Той трябва да дойде при мен. Трябва да се появи на острова.
— Хората от местната полиция не могат да следят всеки, който слиза от ферибота.
— Не могат наистина, но ако стигне дотук, няма да се изправи срещу двайсетгодишно момиче.
— Поне вземете повече охранителни мерки — посъветва я
Манц. — Сменете бравите с по-сигурни. Помислете за аларма.
— Имам три. Не се правя на интересна — добави тя. — Кучетата са винаги край мен и хората от полицията и приятелите ми се отбиват по няколко пъти на ден. Вечер Саймън остава. Следващата седмица заминавам за два дни с една приятелка и мащехата ми. Един приятел ще остане вкъщи с кучето си, за да гледа моите и да се грижи за къщата.
— Споменаваш го в блога си.
Тя се усмихна на Тони.
— Четете блога ми?
— Следя какво правиш и как си, Фиона. Казваш, че си решила да направиш кратка почивка, за да заредиш батериите и да се

212
поглезиш.
— Спа — уточни Манц.
— Да.
— Но не казваш къде точно отиваш.
— Не, защото не се знае кой чете блога. После ще ви разкажа,
ако ви е интересно. Но повечето от написаното е свързано с кучета. Не съм небрежна и безотговорна, агент Тони.
— Знам, че не си. Независимо от това искам да ми кажеш къде ще бъдеш, датите и как ще пътуваш.
— Добре.
Телефонът му иззвъня и Тони вдигна пръст.
— Дай ги на агент Манц — рече той и излезе на верандата, за да говори оттам.
— Ще пътуваме с кола до Сноукуалми Фолс следващия вторник
— започна Фиона. — Спа курорт. Връщаме се в петък.
— Браво. Да си прекарате хубаво.
— Надявам се. Решихме, че това ще бъде нашият дълъг уикенд;
защото през уикендите и трите работим. Заминавам със Силвия и една приятелка. Казва се Мей Фунаки, ветеринарен лекар.
Манц си записа информацията, след това вдигна поглед към
Тони.
— Трябва да тръгваме.
Фиона стана едновременно с Манц.
— Открили са още една?
— Още не са. Двайсет и една годишна е обявена за издирване.
Към шест днес сутринта е излязла от кампуса пеша и е тръгнала е към университетския фитнес център. Така и не е стигнала.
— Къде? — попита Фиона. — Откъде е била отвлечена?
— От Медфорд, Орегон.
— Малко по-близо — прошепна тя. — Дано да е силна. Дано намери начин да се измъкне.
— Ще поддържаме връзка, Фиона — Тони извади визитка. —
Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Записал съм на гърба и домашния си телефон.
— Благодаря.
Фиона излезе с тях и кръстоса ръце на гърдите си. Сърцето й заплашваше да се пръсне. Кучетата приседнаха в краката й, когато

213
агентите потеглиха.
— Късмет — прошепна тя.
След това влезе в къщата и извади пистолета.

214
15.
Саймън резбоваше декоративен елемент за поръчания шкаф,
докато „Фрей“ дънеха по радиото. Мег Грийн, жена, която уж знаеше какво иска, го беше молила вече четири пъти да променя дизайна,
преди да реши най-сетне дали й харесва.
За да е сигурен, че няма отново да й хрумне нещо, той отложи останалата си работа и се зае с шкафа. Беше огромен красавец и щеше да стои великолепно в трапезарията на Мег. Още няколко дни, и щеше да приключи, а докато го патинираше и лакираше, щеше да поработи над основата за мивката. Може би щеше да направи нещичко за Сил и да й го занесе, когато тя се върнеше от спа центъра.
Ако отнесеше готовите изделия, докато нея я нямаше, тя нямаше да може да го представи на нови клиенти. Така че имаше мотив да действа по-бързо.
Когато започнеше деня рано, свършваше повече работа и приключваше по определено време, вместо да превива гръб, докато му дойде до гуша.
Не му се искаше да спира, когато бе набрал инерция, но като знаеше, че Фиона е сама, нямаше да може да работи качествено и съсредоточено.
Срещите им си имаха и хубава страна — не ставаше въпрос единствено за секса.
Беше му приятно да я слуша как говори, беше му интересно,
когато разказваше как е прекарала деня. Нямаше представа по какъв начин успява да му вдъхва спокойствие. Поне през повечето време.
Не биваше да забравя и кучето. Малкият все още гонеше опашката си като луд и крадеше обувки, дори инструменти, когато успееше да се докопа до някой. Но пък беше толкова щастлив и се оказа значително по-умен, отколкото Саймън беше предполагал. Беше свикнал кучето да се навива на кълбо и да спи под работната му маса или да търчи като обезумяло навън. Малкият мърльо успяваше да намери хвърлената топка като магьосник.
Саймън отстъпи назад и огледа онова, което беше свършил.

215
Неусетно се беше обзавел с куче и жена, при това, без да иска нито него, нито нея. А ето че не можеше да си представи дните и нощите без тях.
Беше свършил повече работа, отколкото очакваше. Вдигна поглед към часовника на стената. Странно, имаше чувството, че са минали само два часа, откакто изяде набързо един сандвич и направи почивка с хвърляне на топка.
Намръщи се, извади телефона, погледна часа на дисплея и изруга.
— По дяволите! Защо не ми напомни да сменя батериите на това чудо? — попита той, когато видя Джос да пристига през отворената врата.
Джос размаха опашка и пусна на пода пръчката, която носеше.
— Нямаме време. Тръгваме!
Опитваше се да прецени времето, когато отива при Фиона, така че да е сигурен, че последният й час е свършил. Нямаше никакво желание да се натъква на вечните досадници, които не се сещаха да се разкарат. Ако ги срещнеше, тя започваше да го представя и щеше да има тъпи разговори. Той обаче преценяваше времето, така че тя да не остава сама за повече от петнайсет-двайсет минути.
Не му беше лесно да преценява.
Сега се оказа, че е закъснял с цели два часа.
Защо не му се беше обадила? Нали нормалните жени звънят, за да натякват: „Ехо, закъсня, какво става?“ Не че двамата имаха твърда уговорка. Всеки ден той й казваше до скоро и по-късно се връщаше.
Лесна работа. Не беше кой знае какво.
— Жените нормално звънят — обясни той на Джос, когато се качиха в джипа. — Натякват, жалват се. Така е. Само че се оказва различна. Никога не пита дали ще отида за вечеря, никога не ме моли да купя мляко, никога не настоява да изхвърля боклука — той поклати глава. — Дали не се опитва да ме впримчи, изчаква да се успокоя и тогава… Тогава така ще ме е вързала, че няма да има измъкване. Не е това. Но ето една от причините, поради които съм с нея и винаги изхвърлям боклука, защото това е мъжка работа.
Саймън забеляза, че кучето не го слушаше, защото бе изкарало глава през прозореца. Нямаше смисъл да си хаби приказките.

216
Не биваше да се чувства виновен, че идва два часа по-късно от обикновено, реши той. Имал е работа, тя също. Освен това, каза си той, когато зави по алеята към къщата й, ако му беше звъннала,
нямаше да закъснее чак толкова.
Може пък да не е имала възможност да му позвъни. Усети как сърцето му се свива. Ами ако нещо й се е случило…
Чу изстрелите, докато минаваше по моста, където дрянът беше разцъфнал в снежнобяло.
Настъпи газта, но наби спирачки, когато кучетата на Фиона се втурнаха откъм къщата. Изстрелите разкъсаха страха, който замъгляваше мислите му, и той скочи от джипа. Завари вратата отворена и хукна в посоката, от която идваше звукът. Когато настъпи тишина, той чу ударите на сърцето си в ушите.
Пое си дълбоко въздух, готов да я извика. И тогава я видя.
Не беше просната на земята, цялата в кръв, ами с опитна ръка зареждаше пистолета с нов пълнител.
— Боже господи! — гневът му избухна с всичка сила и измести страха. Тя тъкмо се обръщаше, когато той я стисна за ръката и я завъртя рязко към себе си. — Какво, по дяволите, правиш?!
— Внимавай, зареден е — тя отпусна пистолета към земята.
— Знам, че е зареден. Чух те да гърмиш като скапаната Ани
Оукли
[1]
. Изкара ми акъла!
— Пусни ме — нареди тя. — Почти не те чувам. С тапи за уши съм! — той пусна ръката й и тя извади тапите. — Нали ти казах, че имам пистолет, казах ти, че ще се упражнявам. Защо си се разбеснял?
— Беснея заради петте години, с които скъси живота ми. Имах планове как да ги прекарам.
— Извинявай. Трябваше да сложа съобщение, че ще се упражнявам в стрелба — ядосана и рязка не по-малко от него, тя пъхна пистолета в кобура на колана си и тръгна да събере консервните кутии и пластмасовите бутилки, които очевидно бе „избила“, преди той да пристигне.
— Много добре знаеше, че ще дойда, а дори не си помислила как може да ми подейства.
— Откъде мога да знам? Ти просто се появяваш, когато решиш.
— Ако е проблем, трябваше да ми кажеш.

217
— Не е проблем — тя прокара ръце през косата си. — Наистина не е. Ако искаш, вкарай кучетата вътре. Няма да се бавя много.
— Ама теб какво те прихвана? Познавам това изражение, така че хич не ми разправяй, че не си бясна, след като много добре виждам,
че има нещо.
— Няма нищо общо с теб. Просто вкарай Джос вътре. Моите кучета са свикнали с гърмежите, докато той не е.
— Тогава да видим как ще реагира.
— Както искаш.
Тя извади пистолета и зае поза също както ченгетата по телевизията. Докато стреляше, Джос се притисна към крака му, но наведе глава на една страна и остана да гледа — също като Саймън —
как кутиите и бутилките се разхвърчават в различни посоки.
— Браво на момичето от Дивия запад.
Тя изобщо не се усмихна. Отиде и нагласи мишените отново.
Високите кленови дървета зад нея бяха отрупани с цветове, които блестяха на слънцето.
Колко бе силен контрастът между спокойствието наоколо и неочаквано проехтелите изстрели.
— Искаш ли да постреляш?
— Защо?
— Някога стрелял ли си?
— Че защо ми е?
— По много причини. Лов, спорт, любопитство, самозащита.
— Не ходя на лов. Представата ми за спорт е по-скоро насочена към бейзбола и бокса. Не съм проявявал особено любопитство, поне досега, а при самозащита предпочитам да използвам юмруците си.
Дай да го видя.
Тя спусна предпазителя, извади пълнителя и куршума от цевта и му подаде оръжието.
— Мислех, че е по-тежък.
—
„Берета“ е.
Сравнително лек и смъртоносен полуавтоматичен. Може да произведе петнайсет изстрела.
— Добре. Покажи ми.
Тя го зареди, отново извади пълнителя и му показа как се спуска предпазителя.

218
— Спусъкът е с двойно действие, така че стреля независимо дали ударникът е спуснат или не. Рита сравнително слабо, но се усеща. Краката, разкрачени на широчината на раменете. Разпредели равномерно тежестта си. Протегни ръце, стегни лакти, подпри пистолета с лявата ръка, за да имаш опора. Наведи горната част на тялото към мишената.
Говореше като инструктор, но не по обичайния начин. Всеки друг път беше ведра, очарователна и ентусиазирана, докато сега беше рязка и хладна.
— И ще си спомниш ли всичко това, когато куршумите засвистят покрай главата ти?
— Може и да не си го спомня, може да стрелям с една ръка или от различна поза, но така е най-удобно, когато стреляш по неподвижна мишена. Както и с останалите неща, ако тренираш достатъчно дълго,
опитът се превръща в инстинкт. Главата трябва да е на една линия с мишената. Пробвай с двулитровата бутилка.
Той стреля и пропусна.
— Наведи рамене още малко, а краката ти трябва да сочат към мишената. Прицели се малко по-високо в бутилката.
Този път успя да я близне.
— Добре, раних празна бутилка от диетично пепси. Ще получа ли похвала и поощрение?
Тя най-сетне му отправи някакво подобие на усмивка, макар в очите й да ги нямаше обичайните весели пламъчета.
— Учиш бързо, а аз мога да ти предложа само бира. Пробвай още веднъж-дваж пъти.
Той реши, че е хванал цаката, но си каза, че тази работа не е за него.
— Много е шумен — спусна предпазителя и извади пълнителя,
както му беше показала тя. — А сега се обзаведе с цяла сюрия
„мъртви“ кутии и бутилки за рециклиране. Според мен обаче стрелянето по кутии и бутилки е коренно различно от стрелянето по жива плът. Ще можеш ли да насочиш това чудо по човек и да дръпнеш хладнокръвно спусъка.
— Да. Бях повалена с шоков пистолет, упоена, завързана,
оставена със запушена уста и заключена в багажника на автомобил от човек, който искаше да ме убие, за да си достави удоволствие —

219
спокойните сини очи пускаха искри също като куршуми. — Ако имах пистолет, щях да го използвам. Ако някой се опита отново да ми причини това, ще използвам оръжието, без да ми мигне окото.
За момент го бодна съжаление, че тя му каза онова, което искаше да чуе. Върна й беретата.
— Да се надяваме никога да не разбереш дали си права.
Фиона прибра пистолета в кобура, взе плик и започна да събира гилзите.
— И аз предпочитам да не ми се налага да доказвам подобно нещо, но сега се чувствам по-добре.
— И това е нещо.
— Извинявай, че те уплаших. Дори не помислих, че ще дойдеш и ще чуеш изстрелите — тя се наведе и почеса Джос. — Понесе шума,
нали? Гърмежите не те стряскат. Кучетата за спасителни операции трябва да издържат на силни шумове и да не се плашат. Ще ти дам бира, след като събера мишените.
Странно, помисли си той, нали вече познаваше настроенията й.
Наистина беше колкото странно, толкова и неловко.
— Имаш ли вино?
— Разбира се.
— Аз ще събера „телата“. Ти налей вино и използвай сексапилния си глас, за да ни доставят храна. Хапват ми се спагети.
— Гласът ми не е сексапилен.
— Напротив! — той пое торбата и тръгна към мишените.
Когато приключи, тя беше седнала на задната веранда и беше поставила на малката масичка две чаши червено вино.
— Ще им отнеме около четирийсет и пет минути. Имат много работа.
— Аз мога и да почакам — той седна и протегна ръка към виното. — Тук отзад имаш нужда от два прилични стола.
— Извинявай. Трябва ми една минутка — тя прегърна най- близкото куче, притисна лице в козината му и заплака.
Саймън се изправи, влезе вътре и донесе кутия със салфетки.
— Всичко беше наред, докато имах какво да върша —
продължаваше тя да прегръща Пек. — Не трябваше да спирам.
— Кажи ми къде прибра пистолета и аз ще ти го донеса, за да постреляш още малко по консервни кутии от супа.

220
Тя поклати глава, пое си дълбоко дъх и се изправи.
— Не, приключих. Господи, как мразя подобни неща! Благодаря
— измърмори Фиона, когато той пъхна няколко салфетки в ръката й.
— Не повече от мен. Какво ти стана?
— Идваха от ФБР. Специален агент Дон Тони. Той беше с мен по време на разследването на Пери. Навремето много ми помогна, така че сега ще ми бъде по-лесно с познат човек. Има нова партньорка.
Невероятна е — като агент на ФБР от някой телевизионен сериал. Не обича кучета обаче — наведе се и целуна Пек между ушите. — Няма представа какво изпуска. Няма значение — тя взе виното и бавно отпи глътка. — Събудиха призраците от миналото, но аз бях готова.
Проследили са шала, който ми беше изпратен. Съвпада с другите,
вързани на трите жертви. Същият модел, същата партида боя. Купил е десет от магазин близо до затвора, в който лежи Пери. И така,
надеждата, че може някой да си е направил гнусна шега, угасна завинаги.
Гневът запали болезнен огън в стомаха му.
— А те какво са предприели по въпроса?
— Търсят следи, ровят, разпитват. Както винаги. Наблюдават
Пери, хората, с които разговаря, кореспонденцията му и предполагат,
че познава новия убиец. Сигурно ще се свържат с теб, защото им казах, че вечер оставаш тук.
Фиона притисна колене към гърдите си.
— Хрумна ми, че в момента положението ми е твърде сложно,
за да си позволи някой да има връзка с мен. Обикновено не е така,
поне така си мисля. Не съм скъпо гадже, защото се справям сама и така ми е добре. Но в момента… Така че, ако прецениш, че е настъпил моментът да си починем един от друг, ще проявя разбиране.
— Нищо подобно.
— Наистина — тя се обърна към него и срещна погледа му. Едва сега той забеляза блясъка в очите й. — Ще реша, че си студенокръвен егоистичен гадняр, но ще те разбера.
— Аз наистина съм студенокръвен егоистичен гадняр, но в никакъв случай не съм страхливец.
— Не говори глупости. Е, може и да си гадняр понякога, но това е част от чара ти. Саймън, липсва още една жена. И при нея почеркът е същият.

221
— Къде?
— В южната част на Централен Орегон, на север от границата на Калифорния. Знам какво преживява в момента, колко я е страх,
колко е объркана, как част от нея не иска — не може — да повярва, че това й се случва. Знам, че ако не открие начин, ако нещо не попречи на съдбата, след броени дни ще открият тялото й в някой плитък гроб с ален шал на врата и номер на ръката.
Тя трябваше да разбере още нещо, помисли си Саймън.
Контролът означаваше да превърнеш емоциите в желязна логика.
— Защо Пери е избирал атлетични колежанки?
— Какво?
— Нали си мислила по този въпрос, а пък агентите от ФБР и психиатрите вече са се произнесли по въпроса.
— Да. Майка му е била спортен тип жена. Била е бегачка. За малко не е успяла да влезе в олимпийския отбор по времето, когато е учила в колеж. Забременяла и вместо да се насочи към онова, което я интересувало, тя се превърнала в огорчената нещастна майка на две деца, омъжена за силно религиозен човек. Тя ги напуснала — и съпруга, и децата. Просто един ден заминала.
— Разкарала се е.
— Може и така да се каже. Само че жената си е жива и здрава.
ФБР я откриха, след като идентифицираха Пери. Живее — или по- точно живееше — извън Чикаго. Преподава физкултура в едно частно девическо училище.
— Откъде се е родила идеята за аления шал?
— Пери й подарил такъв, когато бил на седем. Тя ги напуснала два месеца по-късно.
— Значи той убива майка си.
— Убива момичето, което е била майка му, преди да забременее,
преди да се омъжи за мъжа, който — според майката и хората, които са ги познавали — я е малтретирал. Той убива момичето, за което тя е говорила непрекъснато — щастливата колежанка, пред която е бил целият живот, преди да допусне грешката и да се озове с дете на ръце.
Така разправят психиатрите.
— А според теб как е?
— Според мен това са пълни глупости, които служат за извинение, за да бъдат причинявани болка и страх. А онзи, който

222
убива вместо Пери, използва същите простотии като извинение.
— Стигнала си дотук заради онова, което ти е причинил.
Мотивацията има значение.
Тя остави чашата си.
— Да не би да мислиш…
— Ако млъкнеш поне за малко, ще ти обясня какво мисля.
Мотивацията има огромно значение — повтори отново той, — защото причината, поради която вършиш нещо, е свързана с начина, по който го извършваш, с човека, върху когото го извършваш, и може би с крайния резултат, ако целиш такъв.
— Пет пари не давам защо е убил онези жени и Грег и защо се опита да убие мен. Просто не ме интересува.
— А трябва. Така ще разбереш какъв е мотивът му — той посочи кучето. — Погали, похвали, поощри и достави удоволствие на онези,
които слушат. След като знаеш, след като направиш връзката, тогава вече ставаш добра в работата си.
— Просто не разбирам какво…
— Виж, той е бил добър в онова, което е извършвал. Когато обаче се заема с нещо различно, тогава са го спипали.
— Убил е Грег и Конг, без да му трепне окото! — тя скочи от стола. — На това ли му викаш да се заеме с нещо различно?
Той сви рамене и отпи глътка вино.
— Не разбирам какво намекваш.
— Защото предпочиташ да се ядосваш и да съскаш.
— Разбира се, че ще се ядосвам и ще съскам. Аз съм човек.
Имам чувства. Обичах го. Ти никого ли не си обичал?
— Не и по този начин.
— Ами Нина Абът?
— Господи, не.
В гласа му се прокраднаха уплаха и недоумение, които издадоха,
че казва истината.
— Просто попитах.
— Виж, тя беше страхотна, талантлива, сексапилна и умна.
— Мръсница.
— Ти попита. Аз я харесвах, освен в случаите, когато не я хванеше лудостта, което се случваше прекалено често. Обичаше да

223
драматизира. Не, обожаваше да прави драми, докато аз ненавиждах.
Това е.
— Мислех, че има нещо повече от…
— Няма нищо повече. А и сега не говорим за мен.
— Значи просто очакваш да мисля логично и обективно за Грег,
за Пери и за всичко, което става в момента. Искаш да бъда аналитична, когато…
— Бъди каквато пожелаеш, дяволите да го вземат, но ако не разсъждаваш разумно, ако не погледнеш на нещата като съвкупност от елементи, можеш да гърмиш с пищова колкото си искаш и това няма да ти помогне. Да не би да имаш намерение да го носиш по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата? Ще бъде ли препасан на кръста ти, докато провеждаш часовете или отиваш в селото за бутилка мляко? По този начин ли смяташ да живееш?
— Ако се налага. Ти си адски ядосан — каза тя. — Много ми е трудно да преценя, защото невинаги го показваш. Вбесен си още откакто дойде, но го показа само на два пъти.
— Така е по-добре и за двамата.
— Да, защото иначе ще се превърнеш в Саймън, който обича да сритва задници. Идваш тук всяка вечер. В това определено се крие известен гняв — тя протегна замислено ръка към чашата си и се наведе към него. — Трябва да престанеш. Нахвърляш разни неща в сака и пристигаш. Никога не оставяш нищо, освен онова, което забравиш. Защото си разхвърлян. Това е нещо, за което трябва да отделяш време всеки ден.
Тя така извъртя нещата, сякаш той стоеше в дъното на всичко.
Тази жена се оказваше много хитра.
— Не трябва да правя каквото и да било.
— Точно така — кимна тя и отпи отново. — Точно така.
Получаваш вечеря и секс, но това не е причината, поради която го правиш. Не и единствената причина. Трябва да има нещо, което да те дразни, поне малко. Не се бях сетила да ти напиша червена точка.
— Не го правя заради червените точки.
— Не, точковата система не те интересува. Такива неща изобщо не те вълнуват. Ти правиш каквото искаш и ако случайно изникне нещо като задължение — куче, жена — измисляш как да се справиш и продължаваш да правиш каквото си наумил. Проблемите обаче трябва

224
да бъдат решавани. Мериш, режеш и напасваш парчетата по начина,
по който искаш да изглеждат.
Тя вдигна чашата и отпи отново.
— Нещо да кажеш за мотивацията?
— Не е зле, ако става въпрос само за мен.
— Отчасти става въпрос и за мен. Виж, всичко беше наред,
докато отношенията ни бяха напълно необвързващи. Досега не бях имала такава връзка, затова всичко ми се струваше ново,
възхитително, сексапилно, безпроблемно. Бях си намерила готин пич,
който страшно ме кефеше. Харесвам го, може би защото е доста по- различен от мъжете, с които съм свикнала. Според мен и той изпитва същото към мен. Само че преди да се усетя, това се промени или може би просто не съм искала да го призная. Ето че необвързващите ни отношения вече прерастват във връзка — тя отпи отново и въздъхна.
— Това е истината, Саймън. Двамата с теб имаме връзка, независимо дали сме я искали или не, независимо дали сме готови за нея или не.
Може да е глупаво и погрешно, но аз имам чувството, че съм изневерила на Грег. Затова съм ядосана. Предпочитам да не признавам, че имам връзка с теб, а един безгрижен кратък флирт,
чийто край може да настъпи всеки момент.
Проследи с поглед кучетата, които скочиха от верандата, сякаш някой бе дал сигнал за старт при надбягване и заобиколиха къщата.
— Налага се да премериш отново и да прекроиш всичко. Носят ни вечерята. Най-добре да вечеряме вътре. Навън е хладно.
Тя влезе в къщата и го остави в пълно недоумение да се чуди как бе станало така, че разговорът се бе насочил към него.
Фиона сложи пастата в микровълновата. Когато Саймън влезе, тя беше прехвърлила спагетите в купа, а чесновото хлебче в малка чиния и бе пренесла виното на масата.
Когато се върна с чиниите, той я стисна за раменете.
— Аз имам ли право на глас?
— Да, кажи.
— Ще те уведомя, когато разбера.
Тя зачака. Чака доста.
— Сега ли се опитваш да разбереш?
— Не.
— Тогава да сядаме на масата, докато пицата е още топла.

225
— Нямам никакво намерение да се сравнявам с един призрак.
— А, не. Това просто не е честно, Саймън. Той беше първият мъж в живота ми, при това във всяко отношение — тя остави чиниите и се върна до шкафа, за да извади прибори и салфетки. — Начинът, по който го изгубих, остави белези. Оттогава в живота ми не е имало друг, който да ме накара да погледна тези белези. Нямах представа, че ще ми се наложи да го направя, когато започнах да се увличам по теб.
Мисля, че съм влюбена. Чувствата ми са съвсем различни от онова,
което изпитвах към Грег, затова се чувствам объркана, но ми се струва, че е любов. В това е дилемата — тя доля вино. — Затова ще съм ти много, благодарна, ако ми кажеш какво става, когато го измислиш.
— Това ли било! — възкликна той. — Олеле, „имаме връзка и между другото мисля, че съм влюбена в теб“. „Кажи ми какво мислиш по въпроса.“
Тя седна и вдигна очи към него.
— Добро обобщение. Любовта винаги е била положителна сила в живота ми — сипа му спагети. — Тя отваря какви ли не възможности. Не съм глупачка й знам, че ако не изпитваш нищо към мен, ще ме заболи. Точно в това е дилемата. Също така знам, че не можеш да насилваш любовта или да изискваш от нея. Вече се справих с най-лошото. Ако не можеш да ме обичаш или не ме обичаш, ще ми е много мъчно, но ще го преживея. Но може и да греша — тя си сложи още паста. — Грешах, когато си помислих, че съм влюбена в Джош
Клатърсън.
— Кой, по дяволите, е Джош Клатърсън?
— Спринтьор — тя нави спагети на вилицата си. — Страдах за него почти две години — в десети и единайсети клас и лятото между двата класа. Оказа се, че не е любов. Просто ми харесваше как изглежда на къс спринт. Може би и сега ми харесва как изглеждаш ти,
Саймън, и как през повечето време миришеш на дървени стърготини.
— Още не си ме видяла на къс спринт.
— Така е. Може да хлътна по теб, ако те видя — когато той най- сетне седна, тя се усмихна. — Ще се постарая да разсъждавам логично и обективно.
— На мен ми се струва, че вече се справяш забележително добре.

226
— По отношение на нас с теб ли? Бих, казала, че това е някакъв защитен механизъм.
Той се намръщи и лапна първите навити спагети.
— Вече не е защитен, след като ми кажеш, че е защитен.
— Добре казано. Само че е твърде късно. Исках да разкажа логично и открито за Пери и за събитията в момента. В това отношение си прав. Важно е да се разбере мотивацията. Той не се е опитал да ме убие просто така. Аз съм представлявала нещо за него,
също както и останалите. След като се е провалил при мен, има нужда да наложи наказание. Мислиш ли, че търси начин да ме накаже?
— Думата е подходяща.
— Сигурно иска да е по-жесток, отколкото с другите. Смъртта слага край, въпреки че на мен ми се струва, че ако не го бяха заловили, щеше да се пробва да ме хване отново. Сигурно изпитва нужда да приключи започнатото, за да може да сложи точка. Как се справям?
— Продължавай.
— Той разбира, че е трудно да се живее, когато знаеш, когато разбираш, че човекът, когато обичаш, е мъртъв, защото ти си оцелял.
Знае го, разбира го и го използва, за да ме накара да страдам… задето съм му прекъснала серията, задето съм съсипала всичко. И какво друго? — попита тя, когато Саймън поклати глава.
— Задето си го изоставила.
Фиона се отпусна назад.
— Задето съм го изоставила — повтори тя. — Аз се измъкнах.
Избягах. Не останах там, където той ме остави и не… приех дара му.
Шалът. Да кажем, че това е истината, какво ми казва тя?
— Той не те е забравил. Ти си го изоставила, въпреки че той е успял да те нарани. Накрая наказаният е той. Не може да се добере до теб, не може да затвори кръга, не може да закърпи скъсаното място.
Не и със собствените си ръце. Има нужда от човек, който да го направи вместо него. Има нужда от заместник. От имитатор. Как да си намери такъв човек?
— Значи е човек, когато познава. Друг затворник.
— Защо да не използва друг, след като вече се е провалил?
Сърцето й туптеше в основата на гърлото.

227
— Не би го направил. Той изчаква. Умее да изчаква. Значи изчаква, докато не открие достатъчно умен човек, на когото може да вярва. Жените, които е убил — говоря за заместника — са нещо като генерална репетиция за него. Това го разбирам. Те са били просто опитни зайчета.
— Освен това има и гордост. „Въпреки че ме тикнахте зад решетките, така и не успяхте да ме спрете.“
— Плашиш ме.
— Радвам се — за миг той забеляза гняв в светлокафявите й очи.
— Стой си уплашена и мисли. Какъв е мотивът на заместника му?
— Откъде да знам?
— За бога, Фий! Достатъчно умна си. Защо му е на някой да тръгне по чужд път?
— Защото му се възхищава.
— Именно. Значи обучаваш някого да върши онова, което искаш,
по начина, по който го искаш и когато го искаш.
— Нещо като „поощрявам“ и „награждавам“ ли? Значи имат контакт, но нали казаха, че са претърсили килията на Пери, че следят посетителите му и сестра му е единствената, която му ходи на свиждане.
— Значи никой никога не внася или изнася незаконно разни неща от затвора? Случвало ли се е Пери да изпрати шал, преди да отвлече някоя жена?
— Не.
— Значи новият се е отклонил от отъпканата пътека. Понякога следваш чужд път, защото искаш да направиш впечатление на човека пред теб или просто да го надминеш. Със сигурност става въпрос за човек, с когото се е срещал повече от веднъж. Имал е възможност да го прецени какво представлява, да му се довери и да говори с него насаме. Значи става въпрос или за адвокат, или за психиатър, или за съветник, или за надзирател. Новият е от поддръжката или от администрацията на затвора. Това е човек, който Пери е наблюдавал,
изслушвал, проучвал и накрая е стигнал до извода, че в него има хляб.
Въпросният човек му е напомнял за него самия.
— Добре. Значи говорим за човек, който е достатъчно млад, за да се поддава на манипулиране и моделиране, но същевременно достатъчно зрял, за да му се има доверие. Трябва да е достатъчно

228
умен, за да следва инструкции, но да умее да се приспособява към всяка ситуация. Трябва да има възможност да пътува, без никой да задава въпроси къде е бил и какво е правил. Значи е неженен или живее сам. Също като Пери. ФБР със сигурност вече са изготвили профил.
— Трябва да има и физически сили, и издръжливост —
продължи Саймън. — Собствената му кола е по всяка вероятност обикновена и невзрачна. Трябват му достатъчно пари, за да може да обикаля където пожелае. Трябва да плаща и за храна, и за бензин, и за хотели.
Да не забравяме, че трябва да е проучил предварително районите, откъдето отвлича жертвите, както и самите жертви.
Сигурно разполага с карти и време, за да обмисли следващия си ход.
Не трябва ли под всичко това да е скрито още нещо? Причината,
поради която го прави. От възхищение към Пери ли е? Никой не би му се възхитил, освен ако не е като него. Какво е направило имитатора такъв тип човек?
— Или жена, или жени. Той не убива майката на Пери.
Предполагам, че и неговата е същата като нея.
Да, така се връзваше, мислеше си тя, макар да нямаше представа това по какъв начин ще й помогне. Може би фактът, че нещата си идваха на мястото, бе повече от достатъчен. Тя имаше теория срещу какво се изправя или по-точно срещу кого.
Настойчивостта на Саймън я подтикна към разсъждения.
Нямаше обещания, че нищо лошо няма да я сполети, или че той ще я пази от беди. Тя не би повярвала на подобни твърдения, докато се опитваше да прогони обхваналото я напрежение, като си вземаше гореща вана. Може би думите му щяха да я успокоят, но тя със сигурност нямаше да им повярва.
Саймън никога не обещаваше. Много внимаваше да не говори излишно. Небрежно подхвърляше „до скоро“, вместо да каже, че ще се върне. Но пък хората, които не обещаваха нищо, не нарушаваха и обещанията си.
Грег й бе обещавал много неща и ги спазваше, когато имаше възможност. Хрумна й, че никога не се беше притеснявала за Грег,
никога не бе имала съмнения, не беше се двоумила. Той бе нейният любим преди отвличането, а след това и опора.

229
Но сега го нямаше. Може би беше време, крайно време, да приеме тази факт.
Увита в хавлията, Фиона влезе в спалнята тъкмо когато Саймън се показа в коридора.
— Кучетата искат да излязат — обясни той. Пристъпи към нея и прокара пръсти по косата й, събрана на темето като гнездо. — Нова прическа, а?
— Не исках да я мокря — тя вдигна ръка, за да извади фибите,
но той отмести ръката й.
— Дай на мен. Прогони ли вече лошото настроение?
Тя се усмихна криво.
— То се появи за съвсем кратко.
— Денят ти е бил тежък — извади една фиба.
— Вече няма и следа от умората.
— Съмнявам се — извади следващата. — Мирисът е начинът, по който откриваш даден човек. Твоят е вече дълбоко вкоренен в мен. Ще те открия независимо дали искам или не, независимо дали ти искаш или не.
— Не съм се изгубила.
— Въпреки това аз те откривам всеки път — извади поредната фиба и косата й се разпиля по раменете. — Откъде се взема това очарование, когато косата на жената се стеле свободно? — той прокара пръсти през кичурите и я погледна в очите. — Какъв е този твой чар?
Преди да успее да отговори, устните му притискаха нейните бавно, нежно и търпеливо. Тя се отпусна на гърдите му и всеки неин мускул потръпна от удоволствие.
За момент, само за момент, просто я притискаше и галеше косата и гърба й. Това спокойствие — дарът на обичта, който не бе очаквала
— я отпусна.
Той дръпна кърпата, пусна я на пода й отново я притисна.
— Какъв е този твой чар? — повтори той. — Защо се успокоявам в мига, в който те докосна, и същевременно пламвам целия? Искаш ли нещо от мен? Не, никога не искаш. Понякога се питам дали това не е номер — очите му не се откъсваха от нейните,
докато двамата бавно отстъпваха към леглото. — Дали това не е начинът да ме уловиш в мрежите си? Не е, ти не си такава.
— Защо ми е да те оплитам в мрежа?

230
— Не ти трябва — той я взе на ръце и я положи на леглото. —
Тогава ме улови на въдицата си и ме изтегли от водата. Накрая ще се окажа напълно изгубен.
Тя обхвана лицето му с ръце.
— Аз ще те открия.
Саймън не бе свикнал на нежности — нито да получава, нито да усеща как потребността от нея се настанява дълбоко в него. Не бе усещал и нуждата, и желанието да й даде онова, което тя така и не бе поискала. Беше по-лесно да остави бурята да се развихри и да ги помете и двамата. Тази вечер обаче щеше да се остави в прегръдките й и да се опита да потуши страховете, скрити зад сините му очи.
„Спокойно, отпусни се.“ Тя сякаш чуваше мислите му, което я накара да се предаде на целувката. Устните му вкусваха нейните бавно, подхождаха от различен ъгъл, задълбочаваха целувката и я прелъстяваха.
Едва сега осъзна грешката си. Беше изгубена. Носеше се над земята, в непознати висини, където чувствата се наслояваха и замъгляваха ума, омайваха тялото.
Предаде се докрай, остави се на милостта на устните му, които покоряваха нейните, докато ръцете му пълзяха по тялото й — нежни докосвания, които тешаха разбунената й душа. Стаята сякаш се промени до неузнаваемост. Вълшебна поляна, обгърната в зелени сенки, лунна светлина и наситеният със сладък аромат въздух. Тя не познаваше пътя и бе доволна да се скита, да изчаква, да бъде водена.
Устните му се спуснаха по гърлото й, по раменете, докато кожата й не потръпна от това безмълвно нашествие. Той вкуси гърдите й, вкуси ги търпеливо, докато тя не простена и не се изви към него.
Той се наслаждаваше, но с деликатна нежност.
Ръце и уста прокарваха пламнали пътеки, звучаха сподавени въздишки, усещаше се трепет, който напредваше като бавен изгрев,
като позлатен планински връх, като пенлив водопад.
Той бе заедно с нея насред това вълшебство, притиснал я до себе си в проблясъка на мига. Беше прелъстен, докато я прелъстяваше, бе омаян от звука на собственото си име, което мълвяха устните й, от нежността на ръцете й, от вкуса на кожата й.
Тя го пое с желание, топла, влажна, пое го в ръцете си, в тялото си. Утоляването на жаждата им беше бавно, сладко, нежно, също като

231
преливащо от обич сърце.
[1]
Известна жена-стрелец от шоуто на Бъфало Бил Коуди за
Дивия Запад. — Б.пр.
↑

232
16.
Разположил се в невзрачното подобие на вила сред великолепието на планината Каскейд, Франсис Екъл четеше писмото на Пери. Много месеци бяха минали, откакто двамата уточниха маршрута, времето, градовете, колежите и местата за гробове.
По-точно Пери ги беше определил.
Благодарение на предварително обмислената стратегия бе значително по-лесно да получава писмата, които Пери успяваше да изпрати от затвора. Отговорите връщаше по абсолютно същия начин
— пращаше ги до свещеника на Пери, който бе убеден, че престъпникът се е разкаял за сторените грехове.
Отначало кореспонденцията го очароваше, обмяната на подробности и идеи го омагьосваше. Разбирането, което Пери проявяваше, напътствията и одобрението му означаваха много.
Ето че най-сетне се беше появил човек, който го забелязваше.
Не бе нужно да си слага маска и да се преструва пред него,
защото той бе забелязал веднага веригите, които го сковаваха. Най- сетне се беше появил човек, който му помогна да събере кураж и да разкъса тези вериги, да освободи истинското си аз.
Мъж, приятел и партньор, който предлагаше да сподели мощта,
която идваше, след като човек е отхвърлил оковите на правилата и поведението.
Учителят се превърна в послушен ученик, готов да се запознае с новостите, които отдавна си отказваше. Сега обаче Екъл бе убеден, че времето е дошло да поеме напред.
Време бе да прескочи дори границите и правилата, които му бе наложил самият Пери.
Да, правила наистина имаше, но те вече не важаха. Сведе поглед към двата пръста уиски в чашата. Пери бе решил, че няма да има наркотици, алкохол и тютюн по време на пътуването. Тялото и умът му трябваше да бъдат чисти.
Пери обаче беше в затвора, мислеше си Екъл, докато вкусваше с нескрита наслада своя бунт. Пътуването му вече не беше

233
контролирано.
Време бе да остави своя отпечатък — или по-точно казано следващия отпечатък — тъй като се беше отклонил от плана и беше изпратил на онази мръсница Бристоу малък подарък.
Прииска му се да беше видял лицето й, когато е отворила плика.
Как само му се искаше да подуши страха й.
И това щеше да стане, при това съвсем скоро.
Другото отклонение направи, когато нае вилата — доста по- скъпа от мърлява стая в мотел, но той бе убеден, че я заслужава,
защото беше отдалечена и му осигуряваше спокойствие.
Имаше огромна нужда от спокойствие за следващото отклонение от начертания от наставника му план.
Пери му беше дал нов живот, нова свобода, и той щеше да ги уважи, като довърши, онова, което наставникът му не бе успял да постигне — да убие Фиона. Междувременно обаче му предстоеше много работа, освен това бе крайно време да се подложи на изпитание.
Трябваше да го отпразнува.
Отпи нова глътка уиски. Щеше да запази останалото за по- късно. Пристъпи безшумно в стаята и влезе в банята, където свали дрехите и се си позволи да се възхити на тялото си. Снощи бе премахнал всички косми и сега се наслаждаваше на безупречно гладката кожа и съвършено очертаните мускули. Пери беше напълно прав за силата и дисциплината.
Погали се и обзет от очакване усети как добива плътност и си надяна презерватив. Нямаше намерение да изнасилва, но нищо чудно плановете му да се променят. Важно беше да има защита, помисли си той и си сложи кожени ръкавици. Време бе да отпусне юздите. Време бе да проучи нови територии.
Влезе в спалнята, светна лампата и огледа красивото момиче на леглото. Прииска му се да дръпне изолирбанда от устата й, да чуе писъците й, молбите й, воплите от болка. Само че звуците се разнасяха надалече, затова трябваше да се задоволи, като си ги представя.
Както и да е, очите й го умоляваха. Очите й надаваха писъци.
Беше оставил достатъчно време, за да отмине действието на

234
наркотика, което означаваше, че тя ще се бори и страхът й ще изпълни въздуха с особен аромат.
Той се усмихна, доволен, че бе протрила китките и глезените си,
докато се беше опитвала да се освободи от въжетата. Найлонът под нея пропукваше, докато тя се гърчеше и мяташе.
— Все още не съм се представил — започна той. — Казвам се
Франсис Екъл. Години наред обучавах тъпи путки като теб, които ме забравяха, пет минути след като излезех от класната стая. Никой не ме забелязваше, защото се криех. Както виждаш… — той разпери ръце,
като наблюдаваше как сълзите се стичат по бузите й, — спрях да се крия. Ти виждаш ли ме? Кимни като добро момиче.
Когато тя кимна, той пристъпи отстрани на леглото.
— Сега ще те нараня — усети как в корема му се разлива топлина, докато тя се бореше, но дивите й вопли заглъхваха под изолирбанда. — Искаш да знаеш защо ли? Защо аз, се питаш. Защо пък не? Да не би да си по-специална от другите. Нищо подобно!
Той се качи на леглото и я възседна — обмисляше как точно да я изнасили, докато тя се опитваше да го изрита и да се обърне. Отказа се, поне за момента.
— Ти наистина ще бъдеш специална. Ще те прославя. Ще те показват по телевизията, снимката ти ще бъде във вестниците и навсякъде в интернет. Ще ми благодариш по-късно.
Сви пръсти и използва юмруците си.
Фиона се поколеба и се върна. Сакът й беше готов, качен в колата. Беше уредила абсолютно всичко. Беше оставила списъци — не можеше да отрече, че списъците са невъзможно дълги и прекалено подробни. Беше подготвила втори вариант, в случай че изникнат проблеми, а в някои от случаите имаше дори и трети.
Независимо от това тя премисли всичко отново, огледа се, да не би да е забравила, пропуснала или недогледала нещо.
— Хайде, тръгвай — подкани я Саймън.
— Имам още няколко минути. Дали да не…
— Тръгвай ти казах! — за да разреши въпроса, той я хвана за ръката и я поведе навън.
— Ами ако някое от кучетата се разболее или нарани…

235
— Знам и името, и телефонния номер на ветеринаря, който замества Мей. Имам и твоите телефони — и в хотела, и мобилния, и мобилния на Мей, и мобилния на Силвия. Джеймс също ги има.
Всичко имаме. Написано в три екземпляра. Между нас казано, мисля,
че сме подготвени да се справим с всичко, освен с атомен взрив или нашествие на извънземни.
— Знам, но…
— Стига вече! Ако искам да се прибера с четири кучета до обяд,
няма да е зле и аз да тръгвам.
— Много ти благодаря, Саймън. Знам, че правиш безкрайно много за мен. Джеймс ще вземе момчетата…
— След работа. Записано е в списъка, там има и часа, и мобилния му телефон, и домашния. Единственото, което си пропуснала, е да запишеш с какво ще бъде облечен. Ставаш досадна.
Слава богу, че ми предстоят три дни, в които няма да ми се налага да те слушам.
— Ще ти липсвам ли?
— Ни най-малко.
Тя се разсмя, след това коленичи, за да погали кучетата и да ги прегърне.
— На вас обаче ще ви липсвам, нали, момчета? Горкичките, ще ви се наложи да си прекарате времето с този кисел тип. Нищо. По- късно Джеймс ще ви спаси. Бъдете добри. Да се държите добре — тя се изправи. — Добре, тръгвам.
— Слава богу!
— Благодаря ти, че се съгласи да остават при Джос през деня —
тя го целуна по бузата и отвори вратата на колата.
Той я завъртя към себе си и я целуна.
— Може малко да ми липсваш, ако случайно се сетя за теб —
прибра косата й зад ушите. — Приятно прекарване — след това стисна силно пръстите й. — Сериозно говоря. Да прекараш чудесно.
— Да, ще бъде хубаво — тя се качи в колата, след това се подаде през прозореца. — Да не забравиш да…
Той натисна главата й навътре.
— Добре, добре, чао.
Наблюдаваше я как се отдалечава заедно с кучетата, полегнали до него.

236
— Добре момчета, настават мъжки времена. Можете да си чешете топките колкото искате, стига да са ви останали такива.
Тръгна към къщата и огледа набързо всичко.
— Тук никога не мирише на кучета — измърмори той. — Как успява да премахне миризмата?
Заключи и тръгна към джипа.
— Всички да се качват. Отиваме да се повозим.
Всички се метнаха отзад, освен Нюман, който се присламчи към предната врата.
— Хайде. Трябва да вървим — нареди Саймън, докато кучето го наблюдаваше. — Тя се връща след два дни — той потупа седалката. —
Скачай, Нюман! Не ми ли вярваш?
Кучето, изглежда, обмисляше въпроса, но накрая все пак реши да повярва на Саймън и скочи в джипа.
Сети се за нея — дори два пъти — докато работеше сутринта.
Седна на верандата да похапне набързо, като хвърляше парченца салам (Фиона нямаше да одобри) на кучетата и ги наблюдаваше как преглъщат. След това двайсетина минути им хвърля пръчки и топки на плажа и се заля от смях, когато едното от тях цопна във водата, а другите го последваха.
После отново се зае с работата си, надул радиото, докато четирите мокри кучета прохъркваха, изтегнали се на слънце. Не ги чу да лаят, защото „Ей Си Ди Си“ се скъсваха да реват с цяло гърло, но забеляза сянка на вратата.
Остави инструмента, посегна към дистанционното и спря музиката, когато Дейви влезе.
— Виждам, че си се сдобил с цяла глутница.
— Фиона замина за два дни.
— Знам. Тръгнаха по женски със Сил и Мей. Мислех си, че няма да е зле да намина към тях поне два пъти през деня, за да се уверя, че всичко е наред. Виж… какво е това?
Саймън прокара ръка по пъна. Беше обелил кората и беше започнал да заглажда дървесината с шкурка. Сега пънът стоеше изправен на корените.
— От това ще стане мивка.
— Прилича ми на пън без кора.
— Точно това е, поне засега.

237
— Саймън, трябва да ти призная, че работата ти ми се струва адски странна.
— Може и така да е.
Дейви обиколи работилницата.
— С много неща си се захванал — отбеляза той, докато заобикаляше столове, маси, фасадата на шкаф, врати и чекмеджета,
някои залепени, други заковани. — Видях вградените шкафове, които си направил на семейство Мънсън. Страшни са! Много ми харесаха. Я
виж ти! На това му се казва истинска красота.
Саймън погледна шкафа за вино, който беше направил за Фиона.
— Не е довършен. Нали не си дошъл, за да оценяваш работата ми?
— Не — Дейви стана сериозен и тикна ръце в джобовете си.
— Открили са я. Открили са момичето, отвлечено миналата седмица.
— Да. Рано днес сутринта. Национален парк „Крейтър Лейк“.
Държал я е по-дълго от останалите, затова федералните са се надявали, че е успяла да избяга или че не става въпрос за същия похитител. Може и да не е същият. Господи, Саймън, пребил я, на кайма я е направил, преди да я умъртви. Пери никога не ги е обезобразявал по този начин. Другите три, за които имаме сведения,
не бяха пребити. Всичко останало е същото. И шалът, и разположението на тялото. На ръката й е написан номер четири.
Саймън имаше желание да удари нещо. Отиде до хладилника и го отвори. Извади две кока-коли и хвърли едната на Дейви.
— Той опипва собствения си път. Нормално е. Човек се учи,
развива се, след това си създава свой собствен стил. Този тип експериментира.
— Господи, Саймън! — Дейви допря студената кутийка до бузата си, преди да я отвори. — Как само ми се иска да не си прав, но за съжаление мнението ми е същото.
— Защо ми го казваш?
— Искам съвет. Да се обадим ли на Фий? Да й кажем ли?
— Не. Тя има нужда поне за два дни да се откъсне от този ад.
— Съгласен съм, но нали ще съобщят по новините?
— Обади се на Сил. Кажи на нея и я предупреди… Накарай я да им наложи да не пускат телевизия, да не четат вестници и да не ровят

238
в интернет тези два дни! Нищо не бива да нарушава нирваната или естрогенните им нива или каквото там, по дяволите, се казва. Сил знае как да се оправи.
— Да, точно така. Добра идея. Момичето, Саймън, съвсем наскоро е навършило двайсет. Баща й е загинал в катастрофа преди две години. Единствено дете. Майката губи първо съпруга си, а сега и единственото си дете. Направо ми призлява.
Той сви рамене и отпи глътка кока-кола.
— Сигурно ще се чуваш с Фий всяка вечер.
Нямаше намерение да й се обажда. Не искаше да изглежда в очите на другите като влюбен хлапак, но противно на това каза:
— Да, ще говоря с нея. Сигурен съм, че се чувства добре там.
Когато се зае отново с работа, си даде сметка, че го глождят притеснения. И щеше да е така, докато тя не се прибере.
Фиона имаше чувството, че се носи на ангелски криле към вилата, вместо на олекналите си, божествено масажирани крака.
Влезе и я обгърна ухание на цветя и ню ейдж музика. Мина през хола с примамливо меките мебели и лъскаво дърво и излезе на потъналата в цветя тераса, където Силвия се беше изпънала на слънце.
— Влюбена съм — въздъхна замечтано Фиона и се отпусна на един шезлонг. — Влюбена съм в жена на име Каръл. Открадна сърцето ми с вълшебните си ръце.
— Изглеждаш отпочинала.
— Отпочинала ли? Направо аз съм спагетка! Аз съм най- щастливо сварената спагета в Северозападния Пасифик. Ами ти?
— Аз минах детоксикация, изтъркаха ме с ексфолиант,
направиха ми масаж и ме лъснаха до блясък. Най-тревожният ми въпрос е какво ще вечерям. Замислям се дали да не остана да живея тук до края на дните си.
— Приемаш ли съквартирантка? Господи, Сил, защо не сме го направили нито веднъж досега?
Гъстата коса на Силвия беше вдигната, розови очила скриваха очите й, а в скута й лежеше разтворено модно списание.
— Просто се оставихме да бъдем хванати в капана на забързаното ежедневие на жени, които нямат време за себе си. Ето че

239
сега се измъкнахме от клетката. Е, аз взех решение.
— Съгласна съм с решението ти.
— Докато се глезим, ще четем единствено и само сладникави романи и лъскави списания.
Тя побутна с пръст корицата на още едно списание, което беше оставила на масата.
— Ще гледаме единствено леки, романтични комедии, ако изобщо ни се прииска да гледаме нещо по телевизията. Забраняват се мисли и приказки за работа, не се допускат никакви тревоги и притеснения около отговорности и задължения. Единствената ни грижа ще бъде дали да предпочетем рум сървиса или ресторанта и в какъв цвят да ни направят педикюра?
— Съгласна съм. На сто процента. Мей още ли не се е върнала?
— Кръстосахме пътеките на удоволствието в стаята за почивка.
Каза, че отивала да поплува.
— Ако бях отишла, със сигурност щях да потъна като камък и да се удавя — Фиона понечи да се протегне, но след това реши, че се изисква прекалено голямо усилие. — Каръл балансира чи-то ми или май задейства чакрите ми така умело, че направо ме докара до екстаз.
Мей се появи сгушена в пухкав халат и се тръшна на един стол.
— Дами. Това сън ли е? — попита тя. — Кажете ми, сън ли е или не?
— Това ще бъде нашата паралелна реалност в продължение на цели три дни — отвърна Силвия, стана и влезе вътре.
— Аз се подложих на обновление на ума, духа и тялото. Чисто нова съм! — Мей вдигна глава и затвори очи. — Искам да ме обновяват всеки ден до края на живота ми.
— Двете със Сил оставаме да живеем тук, а аз ще се женя за
Каръл.
— Добре, а пък аз ще бъда постоянната ви гостенка. Кой е
Каръл?
— Каръл е жена! Използва вълшебните си ръце върху моето чи или може би чакри — най-вероятно и двете, така че я искам само за себе си, при това завинаги.
— Пък аз благодарение на Ричи съм нова жена. Мога да се омъжа за него, което означава, че ще обърна гръб на низходящата спирала запознанства онлайн.

240
— Мислех, че харесваш зъболекаря.
— Той е стоматолог, експерт в поддържането на венците и укрепването на тъканите на устната кухина. Да, до втората среща беше добре, но тогава се отпусна и цял половин час ми дрънка за бившата си съпруга. Била гаднярка, никога не го оставяла на мира,
харчела прекалено много, отрязала му главата по време на развода и така нататък и така нататък. Сам, стоматологът, може да върви по дяволите заедно с Робърт, психолога, Майкъл, шефа на застрахователно дружество, и Седрик, адвокат и писател, на когото никой не е благоволил да издаде дори един роман.
— По-добре ще ти бъде с Ричи.
— Да не би да не знам!
Двете погледнаха към вратата и Фиона се ококори, когато видя
Силвия да изнася сребърен поднос.
— Шампанско ли е това?
— Шампанско и ягоди в шоколад. Реших, че когато три заети жени, които са добри приятелки, най-сетне решат да се поглезят,
трябва поне да бъде със замах.
— Ще пием шампанско на терасата на вилата ни в спа центъра!
— плесна с ръце Фиона. — Истинска мечта!
— Заслужаваме ли го?
— И още как! — плесна с ръце и Мей, когато Силвия отвори бутилката.
Щом Силвия наля, Мей вдигна чашата си.
— За нас — започна тя — … и никой друг.
Фиона се разсмя и също вдигна чаша.
— Мен ме урежда — отпи първата глътка. — Ооо, какъв кеф!
Сил, това е истинско вдъхновение. Черешката на тортата.
— Предлагам да сключим договор. Отсега нататък ще идваме тук всяка пролет. Идваме, свалят по десет годинки от гърба ни,
оправят ни чакрите, пийваме си шампанско и сме заредени за нови подвизи — Мей отново вдигна чаша.
— Съгласна съм — Фиона се чукна с нея, а след това и Силвия.
— Дори не знам колко е часът. Не помня кога за последен път поглеждах часовника или мислих за графика си. Бях си направила график дори за тук. В колко часа да ставам, за да отида във фитнеса,
колко време да плувам, колко време да стоя в сауната преди масаж.

241
Тя се престори, че къса страница и я хвърля нанякъде.
— Тук няма място за организираната Фий. На Фий от спа центъра й харесва да се мотае.
— Обзалагам се, че Фий от спа центъра става преди седем и тутакси се качва на бягащата пътечка във фитнеса.
— Може и да си права — кимна Фиона. — Само че Фий от спа центъра няма да си спази графика. Това се дължи на невероятната
Каръл. Бяха ми достатъчни пет минути на масажната маса и престанах да се питам дали кучетата са добре при Саймън, как се справя той с тях, как са останалите от екипа и дали някой не им се е обадил, докато съм тук. Ами полицията… Не — реши тя. — Това дори няма да го споменавам. В момента съм на седмото небе и смятам да остана там,
като пийна още малко шампанско.
Всички си наляха повторно.
— Разкажи как вървят срещите, Мей — помоли Силвия.
— Тъкмо разказвах на Фий за скапания стоматолог. Побъркан е на тема „бивша съпруга“ — обясни тя.
— Това е много лош знак.
— Първият — продължи да отброява Мей на пръсти — очевидно пробутва само заучени фрази, а когато най-сетне успях да го извадя от сценария той се оказа не просто досаден, ами толкова ограничен и тъп, че много бих се изненадала, ако някаква мисъл изобщо му минава през ума. Вторият беше зализан, самовлюбен и се надяваше да ме изчука без много церемонии. Следващият беше странна и доста противна комбинация от първите двама. Ще пробвам още веднъж, но мисля, че този експеримент се провали напълно.
— Лоша работа. Нито един ли не става да поизлезете, да вечеряте понякога заедно? — попита Сил.
— За мен не стават. Ще ви призная, че най-интересните разговори, които съм водила с мъж през последните две седмици,
беше с Тайсън.
— Шериф Тайсън ли имаш предвид? — прекъсна я Фиона. —
От Сан Хуан?
— Да. Решил е да си вземе кученце от приют. Обади ми се за съвет и мнение.
— Наистина ли? — Фиона взе ягода и я огледа. — В Сан Хуан нямат ли ветеринари?

242
— Разбира се, че имат, но аз гледам две кучета от приют — тя сви рамене. — Просто искаше да поговори с човек с опит.
— Само че ти каза „разговори“! — засече я Силвия.
— Да, говорихме си няколко пъти. Мислеше да си вземе лабрадор или лабрадор ретривър, защото харесва кучетата на Фий.
После реши да отиде в приют и да види какво имат там или пък да провери онлайн дали някой няма нужда от дом. Много мило — добави тя. — Отделя много време, за да проучи нещата.
— И теб да проучи — Фиона се обърна многозначително към
Силвия.
— Точно така. Ще отида с него в приюта веднага след като напуснем този рай.
— Той те е помолил да отидеш с него в приют за животни?
— За морална и професионална помощ — започна тя и погледна гневно Фиона. — Я престани! Не ме е поканил на круиз. Няма нищо.
— Той е мъж, при това сам, обажда ти се няколко пъти и всеки път говори за нещо, което те интересува — заобяснява Фиона. —
После иска да отидеш с него. Само че нямало нищо — Фиона махна към Силвия. — Хайде да чуем и твоето мнение, ако обичаш.
— Разбира се, че има нещо.
— Ама…
— Радарът ти се е скапал — продължи Силвия. — Чудиш се как да се запознаваш с непознати, търсиш искра и общи интереси, а си пропуснала мъж, когото познаваш.
— Не, аз… Господи, чакайте малко — тя затвори очи и вдигна показалец, докато се връщаше назад към разговорите и казаното. —
По дяволите! Май сте прави. Дори не ми е минало през ум. Хм…
— Просто „хм“ или „леле“? — попита Фиона.
— Май… Добре де. Той е интересен мъж, забавен, когато не се прави на строг служител на закона, стабилен и малко срамежлив.
Дори е хубав. Малко потаен, което ми харесва. Примамва ме явно да излезем на среща. Мога единствено да кажа, че съм… поласкана.
Господи, дори много поласкана! Обновена съм и до мен има мъж,
който ме интересува и който се интересува от мен. Какъв страхотен ден!
— Значи… — Силвия наля и на трите — … дойде моментът да извадя втората бутилка от хладилника.

243
— Каква си ми умница — обърна се към нея Мей. — Кой иска да си поръчаме вечеря тук и да се натъпчем, докато сме по пижами, да изпием всичкото шампанско и накрая да ометем по някой висококалоричен десерт?
Другите две вдигнаха ръце без колебание.
— А пък аз съм влюбена в Саймън — изстреля Фиона и сви рамене. — Не исках да омаловажавам клюката за шериф Тайсън.
— Ти шегуваш ли се? Май си правиш майтап — отвърна Мей.
— Тайсън… Ама защо го наричам с фамилията му? Бен и възможността да излезем на среща ще почакат. Влюбена си до уши или просто изпитваш кеф, защото те кара да се чувстваш все едно летиш, да не говорим, че е невероятно сексапилен.
— Освен че съм влюбена до уши, включи и всичко останало,
което каза, затова отначало мислех, че е второто, но всъщност не е.
Ох, защо не мога да имам нормална връзка? Всичко е толкова сложно.
— Животът е сложен, така че изобщо не се притеснявай —
усмихна се Силвия, въпреки че очите й се наляха със сълзи. — Според мен е прекрасно.
— Не знам дали е прекрасно, но всъщност да, прекрасно е. Не съм си представяла подобен мъж до себе си.
— Нали беше престанала да си представяш — сряза я Силвия.
— Да, така е. Но ако си бях представяла, със сигурност мъжът нямаше да е като Саймън Дойл.
Мей се подпря с лакът на масата и посочи с чаша.
— Защо си влюбена в него? Какво толкова му харесваш?
— Не знам. Той е самотник, докато аз не съм, вечно е кисел, а аз не съм. Разхвърлян е и е рязък, пет пари не дава, че се държи като грубиян, и казва по нещичко за себе си единствено когато го притиснеш или е в настроение.
— О, музика за ушите ми — измърмори Силвия.
— Защо, премъдра? — попита Мей.
— Защото не е някой съвършен зализан тип и не е фантазия.
Има недостатъци и ти си наясно, че ги има. Това означава, че си се влюбила в него такъв, какъвто е, не в мъжа, който би искала да бъде.
— Но аз наистина го харесвам такъв, какъвто е. Освен това той ме кара да се смея и е мил. Фактът, че не се държи непрекъснато мило,
не ме притеснява, защото когато все пак направи някой жест, е

244
истинско удоволствие. Няма начин да каже, нещо, което не мисли,
следователно е честен.
— А обича ли те?
Фиона първо изпъна рамене, след което ги отпусна.
— Не знам, но ако каже, че ме обича, значи е истина. Засега сме си добре. Трябва ми време, за да свикна с чувствата си и да се уверя,
че не е започнал връзка с мен, защото съм в беда.
— Обзалагам се, че дори не е мислил за това. Я, тази женичка е в беда, защо не я е опънал на масата в трапезарията.
Тя кимна към Мей.
— Правилно. Да пийнем още шампанско. Ще донеса бутилката.
Мей изчака Фиона да влезе вътре.
— Добре, че не й казахме за убийството, нали?
— Естествено, тя има нужда да се отпусне. Очевидно ние също,
то тя повече от нас. Рано или късно ще й се наложи да чуе тази новина.
— Между другото, мисля, че той я обича — Силвия се усмихна.
— Защо?
— Защото е казал на Дейви да ти позвъни на теб, не на Фий, и да ти предаде да не й казваш. Ние я обичаме, затова не й казваме, и ми се струва, че независимо какво беше помолил Дейви, ние нямаше да й кажем. Саймън е реагирал по същия начин. Това е инстинктът, събуден от любовта.
— Съгласна съм с теб.
— Може и да не е от великите любови, но…
— Засега й е достатъчна. Честно да ти призная, Мей, двамата имат нужда един от друг и заедно ще станат по-силни и ще им бъде добре. Поне така ми се иска.
Мей погледна към вратата и сниши глас:
— Помолих портиера да не оставя вестник пред вратата ни утре утринта. За всеки случай.
— Браво на теб.
Чуха как тапата изпука и Фиона се провикна.
— Браво!
— Не мисли повече за това — прошепна Силвия, — за да не се изпуснем.

245
17.
Тъй като познаваше изискванията на професията си твърде добре и сама оправяше градината си, Фиона знаеше, че е напълно безсмислено да си прави маникюр.
Само че тук беше царството на глезотийките.
Освен това беше и последният им ден, напомни си тя. Трябваше да се възползва и да се прибере с красиви пръсти на ръцете и краката,
макар да знаеше, че двайсет и четири часа по-късно ще са съсипани.
Освен това беше приятно.
Тя се зарадва на бледорозовия лак на късите си, но добре оформени нокти на ръцете и отпусна крака в топлата бълбукаща вода на ваната за педикюр. Столът пък правеше истински чудеса, защото вибрираше приятно и масажираше гърба й.
Синди, която й направи красивите нокти, й донесе чаша вода с тънки резени лимон.
— Удобно ли си седнала?
— Вече минах удобното и сега съм в царството на еуфорията.
— Това обичаме да чуваме. Същия лак ли искаш и на краката?
— Не, какво ще кажеш да се поотпуснем. Искам „Алена страст“.
— Става — тя извади краката на Фиона от ваната, избърса ги,
след това ги намаза плътно със зелена глина. — Ще оставя маската за няколко минути, за да си починеш. Да ти донеса ли нещо?
— Не, благодаря, добре ми е така.
Фиона се отпусна на стола, отвори книгата си и се потопи в романтичната комедия, която й се стори точно толкова весела и приятна, колкото и изборът на лак за ноктите на краката.
— Интересна ли е книгата? — попита Синди, когато се върна, за да измие глината.
— Много. Абсолютно подходяща за настроението ми. Чувствам се спокойна, доволна и красива.
— Много обичам да чета кримки и трилъри. Обичам ужаси и кървави убийства. Нямам представа защо, но ме отпускат.

246
— Може би, защото когато четеш книга, знаеш, че си в безопасност, но пък е забавно да се стряскаш.
— Сигурно е така — Синди започна да изтърква петите на
Фиона с пемза. — Мразя обаче да слушам новините, защото там е истинско и повечето репортажи са просто ужасни. Катастрофи,
природни бедствия, престъпления.
— Или политика.
— Още по-зле — засмя се Синди. — Когато обаче четеш за такива ужасии в книга, се надяваш, че добрите ще победят. Много обичам, когато спасяват момичето, мъжа или цялата човешка раса.
Залавят убиеца и го карат да си плати. Това невинаги се случва в истинския живот. Много ме е страх, че няма да хванат онзи маниак,
който избива жените. Вече станаха четири. Опа! Нараних ли те?
— Не! — Фиона си наложи да отпусне крака си. — Не си, няма нищо. Четири ли каза?
— Открили са последната преди два дни. Сигурно не си чула.
Трупът е бил в Каскейдс, Орегон. Знам, че е на много километри оттук, но съм страшно уплашена. Ако имам късни часове, съпругът ми идва да ме вземе. Глупаво е, защото не съм колежанка, но въпреки това ме е страх.
— Изобщо не е глупаво — Фиона отпи глътка вода с лимон, за да навлажни пресъхналото си гърло. — С какво се занимава съпругът ти? — попита тя, за да смени темата, Синди да продължи да говори и да я остави да помисли.
Два дни. Затова значи Силвия се разпореди да няма вестници и телевизия.
Значи знае, което означава, че и Мей знае. Не й бяха казали.
Сигурно не са искали да я тревожат. Мъничко спокойствие преди действителността отново да я стисне за гърлото.
Тя щеше да им върне жеста, като се преструва през този последен ден. Дори смъртта да я преследваше, можеше поне за момента да запази призраците за себе си.
Беше напълно нетипично за него, помисли си Саймън, погледна цветята на масата в кухнята на Фиона и се намръщи. Той никога не купуваше цветя.

247
Е, понякога избираше за майка си. Не беше чак такъв филистимлянин. Само че не му се случваше така импулсивно да купува цветя за някоя жена, при това без причина.
Та тя се прибираше след два дни отсъствие — добре де, четири бяха, — а това не беше никаква причина.
Нямаше представа защо ги купи, нито пък защо тя му беше липсвала толкова много. Успя да свърши много работа, тъй като тя не обсебваше нито вниманието, нито времето му. Измисли още модели,
защото разполагаше с повече време, работеше и живееше както предпочетеше.
Е, обръщаше малко внимание на кучетата.
Беше му приятно, че в къщата цари тишина. Обичаше да е тихо
— без досадни задължения, като да си прибира разхвърляните чорапи,
да закачва мокрите кърпи или да подрежда чиниите в съдомиялната.
А повечето нормални представители на пола му се сещаха за тези глупости и се заемаха с тях едва когато останеха без чорапи,
кърпи и чинии.
Не че тя го беше помолила да си прибира чорапите или да закачва мокрите кърпи, нито пък да подрежда чиниите в съдомиялната. Това беше нейната хитринка. Тя не казваше и дума,
въпреки това се чувстваше задължен.
Едва сега разбра, че го обучава и превъзпитава. В това нямаше съмнение. Обучаваше го хитро, умело, непрекъснато и безпроблемно,
по същия начин, по който действаше с кучетата.
Доставяше си удоволствие по този начин. Не искаше да се разочарова. Опитваше се да му създаде нови навици, да го пречупи.
Тази работа трябваше да престане.
Можеше да изхвърли тъпите цветя, преди тя да се прибере.
Кога, по дяволите, щеше да се прибере?
Погледна часовника на печката и излезе навън, за да престане да следи часа.
Не носеше часовник, тъй като нямаше абсолютно никакво желание да контролира времето.
Трябваше да си остане вкъщи и да работи, докато тя не му звъннеше, а можеше и да не звънне. Вместо това той отиде в града и купи продукти — и скапаните цветя — не забрави и две бутилки от

248
червеното вино, което тя предпочиташе, след това дойде да провери дали всичко е наред в къщата.
Искаше да се убеди, че Джеймс си е събрал чорапите. Това се оказа напълно ненужно.
Или Джеймс беше същият маниак като Фиона, или беше добре обучен.
Надяваше се да е второто.
За да престане да мисли колко е часът, той награби няколко тенис топки и зарадва кучетата, като започна да им ги хвърля. Когато ръката му отмаля, реши, че тя има нужда от машина за топки, каквито използваха при тренировките за тенис.
Реши да смени упражнението. Нареди на кучетата да останат на място, след това скри топките на различни места и седна на стъпалата на верандата.
— Намерете топките! — нареди той.
Не можеше да отрече, че когато животните се втурнаха, му стана забавно. Накрая в краката му бяха оставени купчина олигавени топки и той реши да повтори упражнението. Този път се скри, но първо си взе бира.
Купчината топки, чакаше, но кучетата бяха застанали нащрек и се бяха обърнали към моста.
Крайно време беше, помисли си Саймън и се облегна на колоната, все едно беше излязъл навън, за да изпие бутилка бира в компанията на кучетата. Не искаше да излезе така, сякаш очаква завръщането й с нетърпение.
Само че по моста изтрополи чужд автомобил.
Той се оттласна от колоната и зачака мъжът и жената да слязат и да се приближат.
— Специални агенти Тони и Манц. Идваме, за да говорим с госпожица Бристоу.
Саймън погледна документите им.
— Няма я — кучетата очакваха да им каже какво да правят. —
Спокойно — рече им той.
— Казаха ни, че се връща днес следобед. Знаете ли кога?
Саймън погледна Тони.
— Не.
— А вие кой сте?

249
Саймън погледна жената.
— Саймън Дойл.
— А, гаджето.
— Това ли е официалният термин, който използвате във ФБР? —
не можа да преглътне определението той. — Помагам с кучетата,
докато нея я няма.
— Мислех, че има три кучета.
— Онова, което ви души обувките, е мое.
— Тогава бихте ли му казали да престане?
— Джос, дръпни се! Фиона ми каза, че сте работили по случая
„Пери“ — обърна се той към Тони. — Ще й кажа, че сте идвали.
— Нищо ли няма да ни попитате, господин Дойл? — учуди се
Манц.
— Тъй като съм сигурен, че няма да ми отговорите, реших да си спестя усилието. А и нали искате да говорите с Фиона? Ще й кажа и ако тя иска да говори с вас, ще ви потърси.
— Има ли причина да сте толкова нетърпелив да си тръгнем?
— „Нетърпелив“ не е точната дума, но да, има. Ако не сте дошли, за да съобщите на Фиона, че сте заловили мръсника, който е поел щафетата от Пери, нямам никакво желание вие да сте първите,
които тя ще види, когато се прибере.
— Защо не ни поканите все пак? — подхвърли Манц.
— Да не би да си мислите, че я държа вързана против волята й?
Господи, виждате ли колата й? Виждате ли кучетата й? — той посочи настрани, където Джос се клатеше на крака на напълно незаинтересования Нюман, докато Богарт и Пек теглеха едно от въжетата. — Не ви ли учат на елементарни умения за наблюдателност във ФБР? А отговорът е не, няма да ви поканя в къщата й, докато я няма.
— Грижите ли се за нея, господин Дойл?
— А вие как мислите? — обърна се той към Тони.
— Мисля, че нямате криминално досие — подхвърли небрежно
Тони, — никога не сте бил женен, нямате деца, изкарвате добри пари,
след като притежавате собствен дом, купен преди около шест месеца.
В бюрото ни учат и как да събираме данни. Знам, че Фиона ви има доверие, също й кучетата й. Ако открия, че доверието й е неоправдано,
ще разберете и на какво друго ни учат в бюрото.

250
— Добре — Саймън се поколеба. — Тя не знае за последното убийство. Приятелките й не са й позволили да чете вестници и да гледа телевизия през последните няколко дни. Имаше нужда от почивка. Не искам да се върне и информацията да се стовари върху нея като тежък юмрук. Затова мисля, че е най-добре да си вървите.
— Добре. Кажете й да ни позвъни — Тони се отправи към автомобила заедно с партньорката си. — Все още не сме заловили мръсника. Но и това ще стане.
— Побързайте — измърмори Саймън, когато те потеглиха.
Той чака още час, облекчен, че с всяка изминала минута шансът да се засече с агентите някъде по пътя намаляваше. Поколеба се дали да не направи нещо за вечеря, но се стресна, когато си представи как я посреща с цветя и вечеря.
Щеше да е прекалено. Лаят на кучетата го накара да изскочи секунди преди колата й да мине по моста. Слава богу, каза си той,
най-сетне можеше да си отдъхне.
Заслиза бавно по стъпалата на верандата и тогава се случи най- странното, най-необяснимото.
Когато тя слезе от колата и той я видя в сумрака, на фона на цъфналия дрян, сърцето му подскочи.
Винаги си беше повтарял, че това са пълни глупости — просто една изтъркана фраза, която пробутваха в любовните романи. В този момент обаче усети прилива на удоволствие, на обич и радост, които напираха в гърдите му.
Едва се сдържа да не се втурне към нея заедно с кучетата, които се блъскаха и подскачаха, за да получат целувки, нетърпеливи стопанката им да ги почеше.
— Здравейте, момчета, здравейте! И вие ми липсвахте. До един.
Слушахте ли? Сигурно съм, че сте били добри момчета — тя прие близванията в знак на обич, докато галеше косматите им тела. —
Вижте какво ви нося.
Бръкна в колата и извади четири огромни кокала от пресована кожа.
— Има по един за всички. Седнете. Седнете веднага. Браво! За всеки има по един.
— А моят къде е? — попита Саймън.

251
Тя се усмихна и залязващото слънце се отрази в черните й очила. Пристъпи към него, разперила ръце и го прегърна.
— Надявах се да си тук — долови дишането й, надигането и спускането на гърдите й. — Направил си още един стол — отбеляза тя.
— Този е за мен. Не си единствената, която обича да седи на верандата. Не всичко се върти около теб.
Тя се засмя и го притисна по-силно.
— Може и да не съм, но ти си всичко, от което се нуждая.
Саймън се наведе над нея, притисна устните й със своите и откри точно каквото му се искаше.
— Сега е мой ред.
Саймън се премести, побутна с коляно кучетата и забеляза погледа й. Беше само за миг, но долови блясъка в очите й.
Свали очилата.
— Трябваше да се сетя, че жените не могат да пазят тайни.
— Първо грешиш, второ си сексист. Нищо не са ми казали, а аз им върнах услугата, като не им казах, че съм разбрала — очите й се промениха отново. — Ти ли им заръча да мълчат? Не си искал нито да прочета във вестника, нито да чуя по телевизията.
— И какво от това?
Тя кимна, погали го по бузите и го целуна лекичко.
— Благодаря.
— Типично в твой стил, заобикаляш нормалната реакция дори когато си вбесена и не помисляш да ми кажеш да се разкарам и че нямам право да решавам вместо теб — той отвори багажника, за да извади сака й. — Това е начинът ти да се справяш с хората.
— Така ли?
— Ами, да. Какви са тези неща?
— Купила съм разни работи. Вземи, аз…
— Вече ги взех — той извади два плика. — Защо винаги става така, че жените се връщат с много повече багаж, отколкото когато заминават? И не съм никакъв сексист, това е самата истина.
— Защото умеем да се радваме на живота. Ако продължаваш в този дух, няма да си получиш подаръка.
Фиона влезе вътре и той пусна багажа до стълбите.
— После ще кача всичко. Ти как разбра?

252
Тя си свали обувките и посочи пръстите на краката си.
— Алените ти нокти ли ти казаха?
— Каза ми педикюристката. Жената просто, беше бърборана.
По дяволите! Дори не се беше сетил, че хората ще обсъждат случая.
— Значи за такива неща ли си говорите по време на подобни ритуали? За убийства и трупове ли?
— Предлагам да го сложим в категорията текущи събития. И
стига толкова приказки, да пийнем по чаша вино. Много ми се пие.
Видя цветята, щом влезе в кухнята. Когато се закова на място и зяпна от изненада, той разбра, че е толкова учудена, че й е купил цветя, колкото и той, когато ги купуваше.
— Направил си ми още един стол и си ми донесъл цветя?!
— Вече ти казах, че столът е за мен. Цветята просто бяха там и аз ги набрах.
— О, Саймън… — тя се обърна и го прегърна.
Чувствата нахлуха в него неканени.
— Не е кой знае какво.
— Извинявай, но не мога иначе. Просто много отдавна никой мъж не ми е подарявал, цветя. Бях забравила какво е. Връщам се веднага.
Кучетата я последваха навън. Той предположи, че ги е страх да не би отново да тръгне някъде без тях. Извади бутилка вино и махна тапата. Тя се върна с малка кутия тъкмо когато той наливаше виното.
— От мен и от кучетата. Това е за благодарност, че беше с тях.
— Благодаря — тежеше доста за малка кутийка и той я отвори,
обзет от любопитство. Вътре имаше елегантно чукче за врата. Медта щеше да се патинира с времето и да му придаде старинен вид. По цялата му дължина бяха изписани букви. Приличаше на келтски.
— Ирландско е. Реших, че името Дойл е от ирландски произход.
Faille означава…
— „Добре дошъл“. Фамилията ми е Дойл, нали не си забравила?
— Добре де. Мислех, че ако си го сложиш на вратата, понякога надписът може да е истина — някой може да е наистина добре дошъл.
Той вдигна поглед и видя усмивката й.
— Може. Харесва ми.

253
— Можеш да си поръчаш още едно такова. Сил сигурно познава някой, който обработва метал. Ще ти направи второ, на което да пише
„Отивай си“ на галски.
— Страхотна идея. Всъщност знам как да кажа „разкарай се“ на ирландски, а това ще бъде по-интересно.
— О, Саймън, колко много ми липсваше!
Каза го през смях и когато посегна към чашата вино, той отпусна ръка на рамото й.
— И ти ми липсваше, Фиона, дяволите да го вземат.
— Слава богу — тя го прегърна за пореден път й на свой ред отпусна ръка на рамото му. — Така има баланс, също като двата стола на верандата.
— Май си права.
— Трябва да ти кажа нещо. Само не мисли, че те притискам.
Откакто оставих Мей и Силвия, мислех единствено за горкото момиче и ужаса, който е преживяла през последните часове от живота си.
Когато се прибрах и те видях, бях така облекчена, толкова щастлива,
че не искам да оставам сама с ужасните си мисли. Много се зарадвах,
когато те видях да ме чакаш на верандата.
Саймън понечи да й каже, че не я е чакал. Глупости! Разбира се,
че я чакаше и му стана приятно, че и тя толкова се зарадва.
— Върна се по-късно, отколкото очаквах, затова… По дяволите!
— Последни покупки, преди да се прибера, след това и трафикът.
— Не, не е това — сети се за двамата от ФБР и реши да не отлага за после. — Федералните идваха — Тони и партньорката му.
Нямаха нищо ново, поне според мен, но…
— Просто следят как съм — тя се отдръпна и протегна ръка към виното. — Миналия път му казах, че ще се върна днес по някое време.
Тази вечер няма да му звъня. Утре ще се чуем.
— Добре.
— Но искам да ми кажеш всичко, което знаеш по въпроса.
Нямаше как да разбера подробностите, затова искам да ми разкажеш.
— Добре, Седни. Мислех да приготвя нещо за вечеря. Ще ти разказвам, докато готвя.
— Имам нещо замразено във фризера.
Той изсумтя презрително.

254
— Нямам никакво намерение да ям тези момичешки глупости.
Преди да ме наречеш „сексист“, погледни ме в очите и ми кажи, че всички тези диетични полуфабрикати не се правят за жени.
— Може и така да е, но това не означава, че не са вкусни или че на мъжете, които си купуват от тях, са им поникнали гърди.
— Нямам намерение да рискувам. Ще ядеш каквото ти сготвя.
Фиона се развесели, точно както се бе надявал.
— И какво смяташ да сготвиш?
— В момента работя по въпроса — той отвори хладилника,
огледа какво има вътре и издърпа чекмеджетата. — Заместник-шериф
Дейви се отби и ми каза в деня, когато ти замина — започна той.
Докато й разказваше, сложи тънко нарязани картофи върху готварска хартия и ги пъхна във фурната. Беконът пъхна в микровълновата. Намери домат, очевидно забравен от Джеймс, и го наряза тънко.
— Била е пребита ли? Но…
— Да, сякаш се опитва да намери своя стил.
— Но това е ужасно — прошепна Фиона. — Не ми се иска да е истина. Значи е била пребита, вързана и удушена. Все още се въздържа от изнасилване.
— Не е била изнасилена. Поне Дейви не ми каза, не го пишеше и в нито един от вестниците — той я погледна внимателно. —
Сигурна ли си, че искаш да ти разкажа всичко?
— Да, трябва да знам какво предстои.
Саймън беше с гръб към нея, когато си нареди да запази спокойствие, докато подреждаше сирене, бекон и домати между филиите хляб.
— Побоят е нов елемент, освен това я е задържал значително по- дълго. Всичко останало е както преди.
— Коя е тя? Знам, че знаеш — попита тихо Фиона. — Няма как да не си разбрал.
Когато Саймън сложи сандвичите в тигана, маслото, с което ги беше намазал, зацвърча.
— Студентка. Искала е да се занимава със спорт и с проблемите на храненето. Преподавала е йога и е била личен треньор на няколко човека. Била е на двайсет, общителна, атлетична, поне така се твърди в репортажите. Единствено дете. Майката е вдовица.

255
— Господи, господи… — тя покри лицето си с ръце, след това потри очи. — Винаги може да стане и по-зле.
— Физически отговаря на модела. Висока, слаба, дълги крака,
стегната — той обърна сандвичите. — Ако има още нещо, не беше изнесено в пресата.
— Белязал ли я е?
— Римско четири. Чудиш се кой номер е планирал за теб ли?
Слушай ме внимателно, Фиона, и се опитай да си набиеш в главата, че никога не говоря неща, които не мисля.
— Знам.
Тя зачака, докато той прехвърлеше сандвичите в чиниите. След това сложи и картофите. Извади буркан туршия и сервира във всяка чиния.
Подаде й едната.
— Теб няма да те бележи. Няма да може да ти сложи номер,
също като Пери. Ако ченгетата не успеят да го спрат, тогава ние ще го спрем. Това е.
Фиона помълча, но стана за нож и да донесе виното. Доля чашите, след това разряза сандвича си на два триъгълника и му подаде ножа.
— Не, благодаря.
Взе чашата, отпи вино и я остави отново на масата.
— Добре — реши тя и срещна погледа му. — Както кажеш —
вдигна половинката сандвич и отхапа. — Много е вкусен.
— Специалитетът на Дойл.
Тя отхапа отново и погали крака му под масата със сексапилните си червени нокти.
— Колко е хубаво да си си у дома. Ще ти призная, че една от покупките ми е невероятна смес от мед и бадеми, която използваха в спа центъра. След вечеря, след като си поиграя с кучетата, можем да вземем заедно душ. Ще те ексфолирам.
— Това някакъв код ли е?
Тя се разсмя.
— Ще откриеш сам.
— Знаеш ли защо не режа сандвичите си на триъгълници?
— Защо?

256
— По същата причина, поради която не искам да мириша и на мед и бадеми.
Фиона го погледна хитро и си взе картофче.
— Затова не вкусвам диетични ястия. Обзалагам се, че ще променя мнението ти за онази смес. Слушай сега. Аз ще ти изтъркам гърба — широк, силен, типично мъжки гръб — и ще видим как ще се почувстваш. В спа центъра имаше и магазин, в който продаваха интересно бельо. Купих си нещичко. Нещо съвсем незначително,
което с удоволствие ще демонстрирам пред теб, стига да пробваш сместа.
— Само гърбът обаче.
Тя се усмихна и лапна ново картофче.
— Като начало.
Поигра с кучетата около час. Хвърляше им неуморно топката, те я търсеха на площадката с препятствия, след това теглеше въжето на всеки поотделно, докато накрая Саймън се уплаши, да не й откъснат ръцете.
Дори докато седеше на верандата и наблюдаваше играта, той забеляза, че тя избира игри, които карат кучетата да се съсредоточават и й помагат да не мисли за онова, което бяха обсъждали преди вечеря.
Щеше да се справи, помисли си той; защото умееше да оцелява.
В момента насочваше енергията и нервите си към кучетата и незнайно как успяваше да ги трансформира в радост.
— Сега вече имам нужда от душ — едва изрече тя и избърса потното си лице с ръце.
— Направо ги изтощи.
— Това беше част от плана — подаде му ръка. — Така и не те попитах ти какво прави, докато ме нямаше.
— Работих. След работа двамата с Джеймс обикаляхме стриптийз баровете.
— Аха.
— Водехме и кучетата — добави той, докато се качваха на горния етаж.
— Естествено.
— Нюман е непоправим пияница.
— Това наистина е проблем — щом влязоха в стаята, тя извади кутията със сместа от плика и вдигна капака.

257
— Всъщност, ако искаш да научиш някоя и друга клюка, държа да ти кажа, че не сме единствените, които се подлагат на ексфолиране под душа.
— Какво?
— Една сутрин, когато дойдох, защото ми трябваше храна за кучетата, и реших, че мога да спестя разкарването на Джеймс, колата на Лори беше паркирана на алеята.
— Така ли? Виж ти, интересно. Може и тя да се е отбила също като теб. Надявам се да не е това, но…
— Той излезе, когато повиках кучетата. Изчерви се.
— Олеле — изви вежди тя и се разсмя. — Голям си сладур — тя остави бурканчето на плота в банята, смъкна ластика от косата си и тръсна коса.
Той усети как се напряга!
— Сваляй всичко — разпореди се тя. — Да видим дали ще те накарам да се изчервиш.
— Не се изчервявам и изобщо не съм сладур.
— Ей сега ще видим — тя свали ризата и го перна през ръката,
когато той посегна към нея. — А, не. Вече сме се разбрали. Първо да се намокрим.
Може би това беше друг начин, по който да насочи енергията и да ограничи мрачните мисли. Но коя беше тя, че да се оплаква? Когато остана гол, той се пъхна под душа.
— Банята ти има нужда от основен ремонт.
— Ще го имам предвид — Фиона му даде знак с пръст, той се завъртя и й обърна гръб. Ще ти се стори малко остричко в началото —
предупреди го тя, докато загребваше от бурканчето. — Но пък е приятно.
Започна да разтрива гърба му с бавни, равномерни кръгове.
— Усещането и ароматът са страхотни. Кожата ти се събужда и се чувства много по-… А, не — възпротиви се тя, когато той понечи да се обърне към нея. — Само аз ще те пипам, докато не приключа.
Подпри длани на стената, Дойл.
— И в спа центъра ли извършват същата процедура?
— Не, сега я приспособявам за домашна употреба. Вече миришеш възхитително и си толкова, ммм, гладичък — пристъпи към

258
него и докосна гърба му с гърди, преди да използва повече смес за по- надолу. — Така добре ли е? — попита тя, докато стискаше дупето му.
— Да.
— Защо не затвориш очи? Отпусни се. Аз ще продължавам,
докато не ми кажеш да спра.
Плъзна ръце по краката му, и острите гранулки първо одраскаха кожата му, а след това водата ги отми, последвана от устните и езика й.
Желанието накара кръвта му да кипне и той сви юмруци.
Силният аромат се смеси с парата, превърна се в толкова еротично усещане, че дори поемането на дъх го възбуждаше.
— Фиона!
— Още съвсем малко — промълви тя. — Дори не съм започнала отпред. Така няма да има… баланс. Обърни се, Саймън.
Тя коленичи пред него, водата блестеше по кожата й и заглаждаше косата й назад.
— Започвам отдолу и ще се придвижвам нагоре.
— Желая те. Едва ли е възможно да те желая повече.
— Ще ме имаш, колкото искаш. Но да видим дали можеш да издържиш, докато приключа с теб.
— Господи, Фиона, направо ме побъркваш.
— Това ми беше целта. Точно това исках да направя тази вечер.
Все още не.
Той посегна към ръката й и се изсмя напрегнато.
— Не си и помисляй да сложиш от тази гадост на…
— Нямах такова намерение — тя го погали с език и той простена. — Не можеш ли да издържиш? — измърмори тя и продължи да го измъчва с уста, докато ръцете й пълзяха по краката и корема му.
— Няма ли да издържиш да влезеш в мен? Пулсиращ и твърд вътре в мен. Точно това искам да усетя, когато приключа. Искам да съм твоя,
докато не усетя, че повече не издържам. Няма да ти казвам да спреш.
Няма да те спирам, преди да свършиш.
Тя го отведе до ръба и тогава жестоките й устни се плъзнаха по корема му, по гърдите, а ръцете й не спираха да рисуват кръгчета.
— Водата изстива — прошепна до устните му тя. — Трябва да…
Той я притисна до мократа стена.
— Ще трябва да изтърпиш и водата, и мен.

259
— Така се разбрахме — тя си пое рязко дъх и потръпна, когато той плъзна ръка между краката й.
— Отвори ги по-широко.
Тя стисна рамото му и потрепери, когато навлезе в нея. Беше невъздържан и виковете й звучаха с всеки допир на мократа им плът, с всяка капка студена вода. Когато отпусна глава на рамото му, той продължи с тласъците. Ръцете му не спираха да обхождат тялото й.
Негово собствено освобождение дойде силно и разтърсващо.
Той спря водата и я изведе от банята. Вдигна я на ръце и я отнесе до леглото. Отпуснаха се на чаршафите, мокри и задъхани.
— Какво… — започна тя и прочисти гърлото си. — Сега какво ще кажеш за бадемите с мед?
— Ще си купя цял кашон.
Тя се разсмя и отвори широко очи, когато той коленичи. Очите му, все още жарки, срещнаха нейните. Палците му пернаха зърната й.
— Все още не съм приключил с теб.
— Но нали…
— Казах, че не съм приключил — наведе се над нея, стисна ръцете й, вдигна ги над главата й и я накара да хване железните пречки на рамката. — Стой така. Ще ти трябва нещо, за което да се държиш.
— Саймън…
— Каквото искам, колкото искам — напомни й той, смъкна се надолу и повдигна бедрата й. — Докато свърша.
Тя изпусна дъха си на пресекулки, но кимна.
— Добре.

260
18.
За да се убеди, че се храни здравословно, Фиона сложи няколко ягоди в корнфлейкса си. Изяде закуската облегната на плота в кухнята,
докато наблюдаваше как Саймън пие кафе точно срещу нея.
— Нарочно се бавиш — реши тя. — Пиеш втора чаша кафе, за да си тук, когато хората започнат да идват за първия час.
Той бръкна в кутията, която тя все още не беше прибрала, и извади шепа люспички.
— И какво от това?
— Много ти благодаря, Саймън, почти колкото това, че снощи ме докара до секс кома, но просто не е нужно.
— Ще пия кафето, докато го изпия — той пусна корнфлейкса в кафето, за да види какво ще излезе. Пробва. Не беше никак зле.
— Ще остана докато реша — продължи той. — Ако имаш работа, върши си я, но няма да те оставя сама. Примири се.
Тя също загреба шепа корнфлейкс и го лапна.
— Друг би казал: „Фий, тревожа се за теб, не искам да рискувам, затова ще остана при теб.“
Той си взе още.
— Само че други няма.
— Самата истина. Може пък у мен да има нещо извратено, което предпочита твоя метод — може да сипваше корнфлейкс в кафето и да го чакаше да набъбне като донъти, но й се стори раздразнителен.
Господи, колко си падаше по този мъж! — Какво ще правим, Саймън?
— Аз смятам да си изпия кафето.
— Добре, ще използвам кафето като метафора и ще те попитам дали ще го пиеш, докато заловят човека, който убива жените и по всяка вероятност иска да прибави и мен към постиженията си.
— Да.
Кимна и загреба нова шепа корнфлейкс.
— Тогава престани да пренасяш глупавия сак всяка вечер. Ще ти направя място, ще ти освободя чекмедже. След като спиш тук, просто е смешно, че не оставяш нищо. Какво те притеснява?

261
— Не живея тук.
— Добре, разбрах — беше готов да наруши спокойствието си заради нея, но много внимаваше да не направи следващата крачка. —
Просто ти е приятно да се мотаеш тук и да пиеш кафе с накиснат в него корнфлейкс…
— Много е вкусно.
— Ще го включа в менюто. И спиш тук, след като сме правили страстен секс под душа.
— Идеята беше твоя.
Фиона се разсмя.
— И то много хубава. Вече разбрах какви граници поставяш.
Остави си тъпата четка за зъби в банята, глупчо. Остави си бельо в шкафа и закачи две ризи в гардероба.
— Вече имам риза в гардероба. Ти си я изпрала, защото я бях оставил на пода.
— Точно така. Ако хвърляш дрехи по пода, ще ги пера и прибирам, независимо дали ти е приятно или не. След като се примирявам, че пиеш кафе, ти също ще се примириш и ще престанеш да влачиш напред-назад сака, сякаш това е спасението ти.
Когато той присви очи, и тя присви нейните. Усмихна се.
— Какво? Да не би да уцелих в десетката?
— Искаш да се скараме ли?
— Нека просто кажем, че търся прословутия ти баланс. Аз давам, ти даваш — тя докосна гърди, след това посочи него и накрая размърда пръсти между двамата. — Истината е някъде по средата.
Помисли си. Трябва да се подготвям за часа — добави тя и се отдалечи.
Двайсет минути по-късно, докато първата група за деня се събираше, тя проследи как Саймън тръгва към джипа си. Повика кучето си и стрелна Фиона с поглед над черните очила.
Тръгваше без сака. Беше постигнала малка лична победа.
По средата на деня се „отбиха“ Мег и Чък, Силвия и Лори,
намина и Дейви за ежедневната проверка.
Очевидно нямаха намерение да я оставят сама. Колкото и да им беше благодарна за загрижеността, не беше забравила защо си беше

262
избрала къща на няколко километра от селото. Макар много да обичаше компания, имаше нужда от време на време да остава сама.
— Дейви, имам телефона на агент Тони, който в най-скоро време ще намине отново. Мобилният ми е в джоба, както бях обещала,
между часовете имам не повече от трийсет минути. Дори по-малко,
когато някой от курсистите е от острова, защото ми се мотаят в краката, докато не се появи някой от списъка „Кой кога ще наглежда
Фий“. Не успявам да си свърша административната работа.
— Върви да си я вършиш.
— Наистина ли мислиш, че онзи тип ще дойде тук посред бял ден и ще се опита да ме отвлече в почивката между курса за основни умения и следващия за напреднали?
— По всяка вероятност няма — той отпи от кока-колата, която тя му донесе. — Но ако го направи, няма да те завари сама.
Фиона вдигна очи към кълбестите облаци.
— Няма да е зле да започна да сервирам разхладителни напитки.
— Може и бисквити. С тях няма да сбъркаш.
Тя го перна по рамото.
— Виж, идва човек от следващата група. Върви да служиш и закриляш някого другиго.
Той изчака колата да се приближи достатъчно и видя, че шофира жена.
— До утре. Не забравяй бисквитите.
Дейви кимна на новодошлата, докато се качваше в патрулката, а тя паркираше.
Жената слезе. Беше висока, красива брюнетка с права коса,
подстригана до брадичката и градски ботуши. Изглеждаше елегантна и изискана с тесните си сиви панталони.
— Фиона Бристоу?
— Аз съм.
— Какви чудесни кучета! Може ли да ги погаля?
— Разбира се — Фиона даде знак и кучетата пристъпиха любезно.
— Много са мили — тя заметна огромната чанта на гърба си и приклекна. — Снимките в уебсайта са чудесни, но на живо са много по-симпатични.

263
Ами нейното куче къде беше? Не се случваше за пръв път потенциален клиент да дойде да провери обстановката и условията,
преди да се запише.
— Сигурно идвате, за да наблюдавате някой час. Първият започва след около десет минути.
— С удоволствие — вдигна очи непознатата и се усмихна самоуверено. — Надявах се да ви хвана между часовете, за да поговорим. Проверих разписанието в уебсайта и се опитах да улуча момента. Само че нали ги знаете фериботите.
— Да, знам. Искате да запишете кучето си ли?
— Все още нямам куче. Искам голямо като вашите или златен ретривър, но живея в апартамент. Просто не е честно да го затварям.
Щом си купя къща с двор…
Тя се изправи, усмихна се и подаде ръка.
— Аз съм Кейти Стар. Работя за…
— „Ю Ес Рипорт“ — довърши Фиона хладно. — Губите си времето.
— Трябват ми няколко минути. Пиша продължение, всъщност цяла поредица и…
— Така ли му се казва? — тя бе възмутена. — Убиецът с аления шал втора част също като продължението на някой филм.
Усмивката й се стопи и очите й станаха студени.
— Приемаме всичко много сериозно. Този човек вече уби четири жени в два щата. Последната жертва, Анет Келуърт, е била убита по особено жесток начин. Надявам се, че и вие приемате това изключително сериозно.
— Изобщо не ме интересува какво се надявате! Чувствата ми не са ваша работа.
— Разберете, че чувствата ви са от значение — настоя Стар. —
Той пресъздава убийствата на Пери, а вие, като единствената жена,
която е успяла да избяга от Пери, сигурно имате отношение към онова, което се случва в момента. Знаете какво изпитват жертвите,
знаете какво цели Пери и последователят му. Ще потвърдите ли, че от
ФБР са ви разпитвали за последните убийства?
— Както вече ви, казах, няма да коментирам.
— Отначало може и да нямаше желание да говориш, Фиона, но сега, след като убийствата станаха четири, а отвличанията напредват

264
от Калифорния към Орегон, сигурно искаш да споделиш нещо. Не е възможно да нямаш нищо за казване — на семействата на жертвите,
на хората, дори на убиеца! Просто искам да ти дам възможност всички да чуят гласа ти.
— Просто искате пикантни заглавия.
— Заглавията привличат вниманието. За вниманието се плаща.
Фактите трябва да излязат наяве. Жертвите трябва да бъдат чути, а ти си единствената, която може да говори от тяхно име.
Фиона си каза, че може и да има право, поне отчасти, но сега важното бе насочи вниманието към убиец номер две.
— Мога единствено да кажа, че се намирате без разрешение в частна собственост.
— Фиона! — Стар продължаваше да настоява, без да трепне. —
Жени сме. Този мъж си набелязва жени. Прицелва се в млади привлекателни жени, чиито живот е пред тях. Знаеш какво е да си мишена, какво е да си жертва на насилие. Опитвам се да напиша статия, да получа информация, така че следващата жертва да знае повече и това да й помогне да опази живота си, вместо да се озове в плитък гроб. Нещо, което ти знаеш и го кажеш, може да спаси живота й.
— Може и да сте искрена. Може и да се опитвате да помогнете.
Може би търсите поредния материал за първа страница с вашата снимка под заглавието. Може би по малко и от двете — не, не можеше да си позволи да се размеква. — Ще ви кажа обаче какво мисля. Вие му осигурявате внимание, точно както той иска. Гарантирате му внимание. Публикувахте името ми, адреса ми, професията ми. Това е от полза единствено за имитатора на Пери. Махайте се от имота ми и не смейте повече да стъпвате тук! Не ме карайте да извикам заместник-шерифа, който току-що беше тук, за да ви конвоира.
— Защо е идвал заместник-шерифа? Да не би да сте под полицейска закрила? Следователите имат ли причина да вярват, че сте набелязана за жертва?
Дотук с фактите и дрънканиците, че хората имали право да знаят! Тази нахална журналистка искаше да се докопа до сочна клюка.
— Госпожице Стар, напуснете имота ми! Няма да чуете нищо повече от мен.

265
— Ще напиша статията си независимо дали имам съгласието ти или не. Хората дори проявяват интерес към книга. Готова съм да те компенсирам за интервютата. Ексклузивни интервюта!
— Сега вече е по-ясно — рече Фиона и извади телефона от джоба си. — Имате десет секунди да се качите в колата си и да напуснете имота ми. Ще повдигна обвинение. Повярвайте ми!
— Ти решаваш — Стар отвори вратата на колата. Вече не се преструваше на любителка на кучета. — Проучванията показват, че е избрал следващата си жертва или се подготвя. В момента оглежда района. Запитай се как ще се почувстваш, когато научиш за жертва номер пет. Знаеш къде да ме намериш, ако решиш друго.
„Дишай — каза си Фиона. — Не се поддавай.“
Опита се да прогони случката от мислите си. Работата и животът й бяха по-важни от нахалната журналистка, която се надяваше да използва трагедията като трамплин в кариерата си.
Трябваше да се грижи за кучетата, за малката си градина, а и да обърне специално внимание на връзката си.
Четката за зъби на Саймън остана за постоянно в банята.
Чорапите му висяха от чекмеджетата й.
Двамата не живееха заедно, напомняше си тя, но той беше първият мъж след Грег, който спеше в леглото й, чиито вещи се намираха при нейните, под един покрив.
Той беше първият мъж, с когото искаше да бъде нощем, когато призраците й пречеха да заспи.
Той беше при нея и тя му беше искрено благодарна, когато Тони и партньорката му се върнаха.
— Върви да работиш — подкани го тя, когато позна автомобила.
— Докато съм в ръцете на федералните, съм в безопасност.
— Ще поостана.
— Добре. Покани ги. Аз ще направя кафе.
— Ти ги покани, а аз ще направя кафе.
Тя отвори вратата и я задържа отворена, за да влезе утринния хлад. Изглежда, щеше да завали. Тъкмо нямаше да полива саксиите и лехите и щеше да усложни терена за тренировките, които я чакаха следобед.

266
Кучета и собственици не можеха да разчитат единствено на слънчеви дни при спасителни операции.
— Добро утро! — провикна се тя. — Подранили сте. Саймън прави кафе.
— Няма да откажа — отвърна Тони. — Може ли да седнем в кухнята?
— Разбира се — спомни си неприязънта на Манц към кучетата и даде знак на животните да излязат. — Вървете да поиграете —
отпрати ги тя. — Жалко, че онзи ден ви изпуснах — добави тя и тръгна към къщата. — Уж щяхме да се върнем по-рано, но се заплеснахме. Ако си търсите място, където да си починете, този спа център е просто върхът. Саймън, нали познаваш агенти Тони и Манц?
— Да.
— Заповядайте, седнете. Ще ви донеса кафе.
Саймън я остави да го налее.
— Нещо ново?
— Проверяваме всички възможности — отговори му Манц. —
До една.
— Не беше нужно да се разкарвате чак дотук, за да й го кажете.
— Саймън!
— Как си, Фий? — попита Тони.
— Добре. Ежедневно ми се напомня колко хора на острова познавам, защото някой непрекъснато се отбива — с други думи идва да провери как съм — и това се повтаря по няколко пъти на ден.
Успокоява ме, въпреки че от време на време ми писва.
— Можем да ти предложим обезопасена квартира. Можем да изпратим агент за постоянно.
— Вие ли ще бъдете?
Той се подсмихна.
— Няма да съм аз този път.
Фиона погледна през прозореца към двора, който тъкмо започваше да потъва в цвят. Ами хълмовете, обрасли с дървета, сред които се виеха пътеки из лупината и канната.
Тук винаги цареше спокойствие, това беше нейното убежище през всеки сезон.
Островът, помисли си тя, беше нейната обезопасена квартира.
Емоционално да, но и във всякакъв смисъл на практика.

267
— Честно казано, мисля, че тук съм на сигурно място. До острова не е толкова лесно да се стигне, а и аз почти никога не оставам сама.
Докато обясняваше, наблюдаваше как кучетата обикалят. Бдят,
помисли си тя.
— При Анет Келуърт е променил начина на действие. Може би вече не се интересува от мен, не иска повече да имитира Пери.
— Желанието му за насилие става по-натрапчиво — заяви
Манц. — Пери се е опитвал да го накара да повтори същото, до най- малките подробности. Само че Номер две нито подлежи на контрол,
нито на превъзпитание. Той иска да се наслади на мощта си. Затова ти е изпратил шала, затова задържа жертвите по-дълго, затова прибягва до физическо насилие. Независимо от това продължава да използва методите на Пери, избира едни и същи жертви, отвлича, убива и се отървава от телата по същия начин.
— Адаптира работата си, напипва своя стил. Извинявайте —
добави Саймън, когато усети, че говори на висок глас.
— Точно така е. Келуърт може и да представлява отклонение —
продължи Тони. — Може да е казала или направила нещо, може да се е случило нещо, което го е предизвикало да прибегне до насилие. Или пък се опитва да се оправя както си знае.
— Аз не съм негова жертва.
— Ти си все още жената, която успя да избяга — изтъкна Манц.
— Ако говориш с пресата, тогава заставаш в центъра на събитията и се превръщаш в още по-голямо предизвикателство.
Фиона се извърна гневно към прозореца.
— Нямам никакво намерение да разговарям с журналисти.
Манц бръкна в куфарчето.
— Изданието е от тази сутрин — тя остави вестника на масата.
— Статията се обсъжда както онлайн, така и по кабелните телевизии.

Изтегляне 3.47 Mb.

Сподели с приятели: