Аленият шал на смъртта

1
НОРА РОБЪРТС
АЛЕНИЯТ ШАЛ НА СМЪРТТА
Превод: Цветана Генчева chitanka.info

2
Фиона Бристоу води почти идиличен живот на малък остров,
близо до Сиатъл, занимава се с дресировка на кучета и ръководи доброволен отряд за спасителни операции. Само че преди години
Фиона е била отвлечена от убиеца с червения шал, но успява да се измъкне. Убиецът обаче си отмъщава на годеника й, полицай.
Самотата се настанява в живота й, който се променя от мига, в който се появява Саймън, собственик на игриво кученце, подарък от майка му, с което той не успява да се справи. Между двамата пламва неудържимо привличане, макар той непрекъснато да повтаря, че не иска нито куче, нито жена, а и тя не била негов тип. Ненадейно сенките от миналото се надигат и вече преживените кошмари заплашват отново да нахлуят в живота й. Втори убиец, подробно запознат с методите на вече осъдения престъпник, е решил да доведе докрай работата на „наставника“ си.

3
На Хомър и Панчо и на всички, които внесоха наслада в
живота ми преди това.

4
ПЪРВА ЧАСТ
„След подходящо обучение човек може да
се превърне в най-добрия приятел на кучето.“
Кори Форд
[1]

5
1.
В едно мразовито февруарско утро, докато леденият дъжд барабанеше по прозорците, Девин и Роузи Колдуел се любеха с ленива страст. Беше третият ден от едноседмичната им ваканция и втори месец, откакто се опитваха да заченат второто си дете. Тригодишният им син Хю беше роден след дълъг уикенд на остров Оркас. Тогава
Роузи беше забременяла в също такъв дъждовен следобед, след като двамата бяха изпили бутилка пино ноар.
Надяваха се да повторят успеха, като се върнат в Оркас. Затова се отдадоха на мисията си с огромно желание, докато прощъпалникът им спеше в съседната стая, гушнал любимия си Дългоушко.
Беше твърде рано за вино, но Роузи реши, че дъждът е добро предзнаменование.
Когато двамата се сгушиха в леглото, затоплени и отпуснати след секса, тя се усмихна.
— На кого му хрумна най-великата идея?
Девин я стисна леко за дупето.
— На теб.
— Чакай малко! Току-що ми хрумна още една.
— Първо ми дай няколко минути.
Роузи се разсмя, превъртя се и се облегна на гърдите му.
— Престани да мислиш само за секс, развратнико!
— Трябват ми няколко минути.
— Палачинки! Трябват ни палачинки. Дъждовно утро, уютната ни малка къщичка… Случаят направо плаче за палачинки.
Той присви очи към нея.
— И кой ще ги направи?
— Да оставим съдбата да реши.
Тя се надигна на една страна и по стара традиция решиха да заложат на популярната игра „Камък, ножица и хартия“.
— По дяволите — измърмори Роузи, когато Девин надви нейната ножица с камък.
— По-опитният печели.

6
— Друг път! Но поне спечели честно, а аз и без това трябва да отида да се изпишкам — тя се наведе, целуна го шумно и скочи от леглото. — Обожавам ваканциите — намигна му Роузи и се втурна към банята.
Тази ваканция й беше любимата, защото я прекарваше с двамата си прекрасни мъже. Ако продължеше да вали или дъждът се засилеше,
щяха да останат вътре и да играят на нещо. Ако обаче спреше, щяха да сложат Хю в детското столче и да излязат да покарат колела или просто да се поразходят.
Хю обожаваше мястото, харесваха му и птиците, и езерото, и сърните, които бяха зърнали отдалече и, разбира се, зайците — все братчета на верния му Дългоушко.
Може пък през есента да си имаше свое братче. В момента беше в овулация — не че се беше вманиачила да забременее. Броенето и следенето на дните не й се беше превърнало в мания, убеждаваше се тя, докато пристягаше с ластик рошавата си след съня и секса коса.
Чисто и просто се проявяваше като внимателна и отговорна жена.
Намъкна суичър и памучни панталони и извърна глава към
Девин, който се бе унесъл отново.
Беше почти убедена, че ще уцелят в десетката.
Очарована от тази мисъл, тя обу дебели чорапи след това погледна оставения на нощното шкафче часовник.
— Боже, минава осем! Сигурно Хю се е преуморил вчера, за да спи толкова до късно.
— Може да е от дъжда — измърмори сънено Девин.
— Сигурно.
Въпреки това Роузи се отправи към неговата стая както всяка сутрин, независимо дали си бяха вкъщи или някъде другаде.
Пристъпваше тихо, доволна, че синчето й спи дълбоко. Щеше да бъде истински късмет, ако успееше да пийне няколко глътки кафе, преди да чуе първото „мамо“ за деня.
Надникна в стаята. Очакваше да го види сгушен с плюшеното зайче.
Не се изплаши, когато завари леглото празно. Може да беше станал да пишка. Беше свикнал да се справя сам.
Нямаше го нито в малката баня, нито в коридора. Обикновено се будеше рано, затова го бяха научили да си поиграе малко, преди да ги

7
събуди. Обикновено чуваше гласчето му, докато говореше на играчките или бръмчеше с количките, но сега, докато правеха секс, се бе разсеяла.
Господи, помисли си Роузи, докато слизаше на долния етаж, ами ако е надникнал и ги е видял? Не, ако беше така, просто щеше да влезе и да попита на каква игра играят.
Беше усмихната, когато влезе в уютния хол. Очакваше да види момченцето си на пода, заобиколено от любимите си играчки.
Нямаше го и тя усети как пръстите на страха я стискат за гърлото.
Повика го и се втурна към вратата, но се подхлъзна на дървения под.
Обзелата я паника накара сърцето й лудо да затупти.
Вратата към кухнята беше оставена широко отворена.
Малко след девет Фиона Бристоу спря пред красивата вила в сърцето на Моран Парк. Дъждът не беше особено силен, но това означаваше, че пътеките са се разкаляли. Даде знак на партньора си да остане в автомобила, след това слезе и приближи до местните служители на шерифската служба.
— Дейви?
— Здрасти, Фий. Бързо дойде.
— Не бях далече. Останалите също идват. Къщата ли ще използваме за база или да организираме лагер?
— Къщата. Сигурно ще искаш да поговориш с родителите, но преди това ще ти кажа основното. Хю Колдуел, тригодишен, рус,
синеок. За последно е бил видян в пижама на спайдърмени.
Фиона забеляза как Дейви сви устни. Неговото момченце беше почти на същата възраст и сигурно и той имаше пижама на спайдърмени.
— Майката е забелязала, че липсва към осем и петнайсет —
продължи Дейви. — Задната врата беше отворена. Няма следи от взлом или кражба. Майката събудила бащата. Втурнали се да го търсят незабавно, викали го, претърсили района.
И са отъпкали всички следи, помисли си Фиона. Не ги винеше.

8
— Огледахме къщата и около нея, за да сме сигурни, че не се е скрил някъде — Дейви се обърна към Фиона. От козирката на шапката му се процеждаха дъждовни капки. — Няма го в къщата. Майка му каза, че бил взел със себе си плюшено зайче. Обичал да спи с него,
обикновено не се разделял с играчката. Повикахме рейнджъри за издирването, Макмахън и Мат също излязоха — добави той. Говореше за шерифа и младия, му заместник.
— Макмахън ме накара да повикам твоя екип и ме остави тук.
— Настаняваме се и започваме. Искам да разпитам родителите незабавно, стига да нямаш нищо против.
Дейви посочи къщата.
— Да знаеш, че са много уплашени и настояват да излязат да го търсят. Помогни ми да ги разубедя.
— Ще се постарая — след това се върна при автомобила и отвори вратата на партньора си. Пек скочи навън и хукна пред нея и
Дейви към къщата.
Дейви кимна и Фиона пристъпи към мъжа и жената, свити на канапето. Жената притискаше до гърдите си малък червен пожарникарски автомобил.
— Господин Колдуел, госпожо Колдуел, аз съм Фиона Бристоу от „Издирване и спасителни операции с кучета“. Това е Пек — тя отпусна ръка върху главата на шоколадовокафявия лабрадор. —
Останалата част от екипа ми са на път. Ще ви помогнем да намерите
Хю.
— Трябва да тръгвате! Незабавно! Той е само на три.
— Добре, госпожо. Останалите от екипа ще пристигнат всеки момент. Ще ни бъде от полза, ако преди това получим повече информация.
— Казахме на полицаите и рейнджърите всичко — Девин погледна към прозореца. — Трябва да изляза да го търся. Така само губим време.
— Повярвайте ми, госпожо Колдуел, полицаите и рейнджърите правят всичко по силите си, за да открият Хю. Повикаха и нас, защото това издирване е приоритет за всички. Ние сме добре обучени, а малкото ви момченце е най-важната ни задача в момента. Ще координираме действията си с полицията и рейнджърите от парка.
Просто искам да се уверя, че съм получила достатъчно информация,

9
за да оптимизираме ресурсите си. Разбрали сте, че Хю го няма към осем и петнайсет, нали така?
Очите на Роузи плувнаха в сълзи.
— Трябваше да надникна при него по-рано. Обикновено към седем е вече буден. Трябваше…
— Госпожо Колдуел… Роузи — поправи се Фиона, като използва малкото й име с надеждата да я успокои. — Не бива да се обвинявате. Малките момченца са любопитни. Случвало ли се е досега Хю да излезе сам от къщата?
— Никога, абсолютно никога! Реших, че е слязъл долу да си поиграе, а след това не успях да го открия и влязох в кухнята.
Вратата… вратата беше оставена отворена. Беше широко отворена.
Нямаше го никъде.
— Ще ми покажете ли? — Фиона даде знак на Пек да я последва. — Значи е облечен в пижама.
— На спайдърмени. Ще му стане студено, ще се намокри, ще се уплаши — раменете й се тресяха, докато влизаха в кухнята. — Просто не разбирам какво ще направите, което от полицията не биха могли.
— Ние сме още една възможност, а Пек е обучен за подобни случаи. Участвал е в десетки издирвания.
Роузи избърса сълзите от бузите си.
— Хю обича кучета. Обича всякакви животни. Ако кучето започне да лае, Хю може да го чуе и да се върне.
Фиона не отговори, отвори задната врата, след това коленичи, за да огледа от височината на тригодишно момче. „Обича всякакви животни.“
— Сигурно е виждал диви животни наоколо. Сърни, лисици,
зайци.
— Да, да. Тук е съвсем различно от Сиатъл. Много обича да гледа през прозорците или от терасата. Освен това излизахме да караме колело, правехме преходи.
— Хю срамежливо дете ли е?
— Не. О, не, винаги е готов за игра и е много общителен.
Безстрашен е. О, господи…
Фиона инстинктивно прегърна Роузи през потръпващите рамене.

10
— Роузи, заедно с екипа ще се настаним в кухнята. Нали може?
Ще те помоля да ми донесеш пет неща, които Хю е обличал напоследък. Чорапките от вчера, бельо, блузка, такива неща. Пет дрешки. Постарай се много да не ги пипаш. Сложи ги тук.
Фиона извади найлонови пликове от чантата си.
— Екипът се състои от пет човека и пет кучета. Всеки от нас ще вземе някоя от дрешките на Хю, за да свикнат кучетата с миризмата му.
— Те… ще го проследят ли?
По-лесно й беше да потвърди, вместо да обяснява за проследяването по миризмата. Момченцето липсваше повече от час.
— Да. Има ли си любимо лакомство? Нещо, което предпочита,
нещо, с което го поощряват, когато е бил послушен?
— Имате предвид… — Роузи подръпна косата си и се огледа недоумяващо. — Много обича гумените червеи.
— Чудесно. Имате ли?
— Аз… да.
— Сега бихте ли ми донесли дрешките и гумените червеи —
помоли с усмивка Фиона. — Аз ще се подготвя. Екипът е вече тук,
така че ще се настаним.
— Добре. Разбира се, заповядайте…
Роузи хукна към горния етаж. Фиона погледна Пек и се зае да подрежда нещата си.
Когато екипът й влезе, както хората, така и кучетата, тя им разказа всичко, отвори картата и започна да определя секторите за претърсване. Познаваше района много добре.
Истински рай за онези, които искат спокойствие и са дошли, за да избягат от шумните улици и трафика, от високите сгради и многолюдните тълпи. Само че за едно изгубено малко момченце този рай бе пълен с опасности. Потоци, езера, скали.
Над четирийсет и осем километра пътеки, над девет хиляди квадратни метра гора, в която да се загубят едно тригодишно дете и плюшеното му зайче.
— Не спира да вали, така че ще се разпределим плътно, за да покрием района — като ръководител на екипа Фиона определи участъците на всеки, докато Дейви записваше данните на голяма бяла

11
дъска. — Със сигурност ще се застъпим с някой от другите екипи,
затова трябва да поддържаме добра комуникация, за да не си пречим.
— Сигурно вече е мокър и премръзнал — обади се Мег Грийн и погледна съпруга си Чък. Тя бе отгледала две деца и наскоро беше станала баба. — Нещастното дете.
— Дете на тази възраст няма никаква ориентация. Кой знае къде се е залутало — измърмори Джеймс Хътън, докато си проверяваше радиостанцията.
— Може да се е изморило, да се е свило някъде и да е заспало —
подхвърли Лони Тайсън и кимна към немската овчарка Пип. — Но нашите момчета ще го надушат.
— Точно така. Всички ли си записахте координатите?
Проверихте ли радиостанциите, раниците? Нагласете компасите. Тъй като Мей има спешна операция и няма да дойде, Дейви поема базата,
така че ще се обаждаме на него.
Семейство Колдуел влязоха при тях и Фиона замълча.
— Приготвих… — брадичката на Роузи затрепери. — Ето всичко, което поискахте.
— Добре — Фиона пристъпи към нея и сложи ръце на раменете на съкрушената майка. — Просто мислете за хубави неща. Задачата на всички екипи е една — интересува ги единствено да открият час по- скоро Хю и да го върнат у дома.
Тя взе пликовете и ги раздаде на хората си.
— Хайде да вървим.
Фиона метна раницата си на гръб и излезе. Останалите я последваха. Лекото потръпване на тялото на Пек бе знак, че няма търпение да започнат. Хората от екипа поеха към съответните участници и тя нагласи компаса си.
Отвори плика, в който беше поставено детско чорапче, и го поднесе под носа на Пек.
— Това е Хю. Така мирише. Хю е малко момченце, Пек. Това е
Хю.
Кучето започна да души трескаво — очевидно си знаеше работата. Вдигна глава, подуши отново, след това впери поглед в нея,
сякаш се опитваше да каже: „Добре, разбрах!“.
— Търси! — натърти тя и му даде знак с ръка. Пек вирна нос във въздуха. — Хайде, да намерим Хю!

12
Тя зачака, като го наблюдаваше как души и се върти в кръг.
Остави го да тръгне пръв, снишил глава над земята. Дъждът усложняваше нещата, но Пек можеше да работи и в мокро време.
Фиона остана на мястото си, като го поощряваше с думи, докато животното душеше. Капките потропваха по жълтия й дъждобран.
Накрая кучето пое на изток и тя го последва сред гъстите дървета.
Петгодишният Пек беше петдесеткилограмов лабрадор, силен,
умен и неуморен. Фиона знаеше, че е в състояние да търси часове наред, независимо от условията, на всякакъв терен, без значение дали ставаше въпрос за жив или мъртъв човек. Трябваше единствено да го пусне по следата.
Двамата навлязоха дълбоко в гората. Почвата беше мека,
подгизнала, посипана с килим от иглички от извисилите се ели и стари кедри над туфи гъби и дънери, покрити с гъст зелен мъх, и бодливи шубраци. Докато търсеха, Фиона отбелязваше интересните места, покрай които минаваха, и проверяваше компаса си. На всеки няколко минути Пек се обръщаше към нея, за да я увери, че не се е отказал.
— Търси! Хайде, намери Хю, Пек.
Кучето спря и прояви особен интерес към един дънер.
— Надуши ли нещо? Браво! Добро момче — тя огради мястото с яркосиня лента, след това застана до него, огледа района и извика няколко пъти името на детето. Затвори очи и се ослуша.
Чу единствено дъжда и шепота на вятъра сред дърветата.
Пек я побутна с нос и Фиона извади плика с чорапчето, за да може Пек отново да го подуши.
— Търси! — повтори тя. — Хайде, намери Хю.
Кучето пое отново и обутата в груби ботуши Фиона го последва.
Пек зави на юг и тя съобщи в базата за новата посока, а след това и на останалите от екипа.
Детето беше навън от минимум два часа, размишляваше тя.
Безкрайно дълго за разтревожените родители.
Само че малките деца нямат усет за време. Децата на неговата възраст са изключително подвижни и невинаги разбират, че са се изгубили. Те обикалят, разсеяни от гледки и звуци, при това са

13
невероятно издръжливи, така че Хю можеше да се лута часове, преди да се умори и да се сети за майка си.
Забеляза заек, който пресече пътя й с подскоци и се скри в храсталака. Пек беше прекалено горд, за да го погледне дори.
Ами едно малко момченце? Ставаше въпрос за дете, което не се разделяше със своя Дългоушко и обичаше животните, както бе казала майка му. Няма ли да се опита да улови някой заек, с надеждата да си поиграе с него? Най-малкото щеше да се опита да го последва.
Градско дете. Също като нея. Но днес тя бе влюбена в гората, в простия спокоен живот сред природата.
Явно Хю не бе успял да му устои.
Тя го разбираше, защото бе подвластна на тукашната магия.
Едно време и тя, градското момиче, бе очарована и хипнотизирана от зелените сенки, от танца на светлината, от ширналите се в далечината дървета и хълмове чак до морето.
Едно дете можеше лесно да се изгуби в парк като този. Сигурно е измръзнал. Вече е огладнял и е уплашен. Навярно вече търси майка си.
Неуморното куче и високата жена в груби панталони и още по- груби ботуши продължиха напред, макар че дъждът се бе усилил.
Светлочервената й коса бе провиснала като мокро въже на гърба,
докато светлосивите очи зорко оглеждаха сумрака наоколо.
Когато Пек зави отново и се насочи надолу по хълма, Фиона изтръпна от страх. На по-малко от двеста метра, ако продължаваха в тази посока, щяха да стигнат потока, който очертаваше южния край на нейния участък. Чък и неговият Куърк претърсваха от другата страна.
По това време на годината потокът ставаше бързоструен и леденостуден, а брегът бе хлъзгав от мокрия от дъжда мъх.
Надяваше се малкият да не е стигнал чак дотам или поне да не се е опитал да го прекоси.
Усети, че посоката на вятъра се обръща. По дяволите! Щеше отново да даде на Пек да помирише чорапчето, да си почине малко и да пийне вода. Бяха прекарали почти два часа на открито и макар Пек на три пъти да бе реагирал, тя все още не беше открила следи от детето — нямаше нито парченца от дрехи, закачени по трънаците,
нито отпечатъци по меката почва. Тя оставяше ограждения в синьо и

14
оранжеви стрелки, които очертаваха пътя, затова знаеше, че два пъти вече са попадали на обиколени места.
Реши да се чуе с Чък. Ами ако Пек беше надушил следата и детето беше прекосило потока.
Дори не искаше да си помисля какво би станало, ако малкият е паднал във водата. Все още бе рано за подобно заключение.
Докато вадеше радиостанцията, Пек отново се развълнува. Този път хукна напред и за миг само се обърна назад към нея.
Тя забеляза блясъка в очите му.
— Хю! — извика тя, надвивайки плющенето на дъжда и поривите на вятъра.
Не чу момченцето, но долови трите пролайвания на Пек и хукна след кучето.
Подхлъзна се, докато се спускаше по хълма, и в същия миг съвсем близо до брега на разбунтувания поток зърна малко момченце да прегръща кучето.
— О, Хю, здрасти! — тя прекоси бързо разстоянието, приклекна и свали с един замах раницата. — Аз съм Фиона, а това е Пек.
— Кучи — проплака детето, заровило глава в козината на Пек.
— Кучи.
— Много добро кучи. Той е най-доброто куче на света.
Пек барабанеше с опашка в знак на съгласие. Фиона извади термоизолиращо одеяло от раницата си.
— Сега ще те увия, също и Дългоушко. Нали това е Дългоушко?
— Дългоушко падна.
— Нищо, нищо. Сега ще ви стоплим и двамата. Ти удари ли се някъде? Олеле…
Каза го тихо, докато го завиваше с одеялото през раменете. Беше забелязала калта и кръвта по краката му.
— Боли ли те? Сега ще оправим всичко.
Хю продължаваше да прегръща Пек, когато се обърна към Фиона и я погледна жално с разтреперана долна устна.
— Искам мама…
— Добре. Отиваме с Пек при мама. Виж какво ти изпраща мама
— Фиона извади от раницата гумените червеи.
— Лошо момче — рече Хю, но погледна бонбоните с интерес.

15
— Мама не ти се сърди. И татко не ти се сърди. Заповядай — тя му подаде пликчето и извади радиостанцията.
Когато Хю извади червей за Пек, Пек погледна срамежливо
Фиона.
„Може ли?“
— Добре… И кажи благодаря.
Пек пое внимателно желирания червей от ръката на детето,
преглътна и му благодари с лигава целувка. Хю се изкиска.
Смехът му стопли сърцето на Фиона и тя побърза да се свърже с базата.
— Открихме го! Жив и здрав е. Кажете на майка му, че в момента похапва желирани червеи. Тръгваме към къщи — тя намигна на Хю, който даваше червей и на калния плюшен заек. — Има ожулени и натъртени места, мокър е, но иначе е контактен. Край.
— Разбрано. Браво, Фий! Имаш ли нужда от помощ? Край.
— Всичко е наред. Прибираме се. Ще се чуем отново. Край.
— Трябва първо да си измиеш ръцете — предложи тя и подаде на Хю манерката си.
— Кво е тва?
— Вода.
— Искам сок.
— Ще ти дам, щом бе приберем. Пийни малко, хайде.
Той подсмръкна и отпи.
— Пишках вън, както ми показа тати. Не беше в гащите.
Тя му се усмихна.
— Браво на теб! Какво ще кажеш да се прибереш на конче?
Очите му заблестяха.
— Добре!
Тя го уви плътно в одеялото; след това се обърна, за да може да се качи на гърба й.
— Казвай ми Фий. Ако имаш нужда от нещо, само кажи „Фий искам това“.
— Кучи!
— И той идва с нас. Ще ни води напред — както бе приклекнала, Фиона погали Пек, след това го прегърна. — Добро момче, Пек. Добро момче. Сега се връщаме.

16
Стисна раницата в ръка и с детето на гръб се отправи по обратния път.
— Ти сам ли отвори вратата, Хю?
— Лошо момче — прошепна той.
Така си е, но пък всеки ставаше лош от време на време.
— Какво видя през прозореца?
— Зайци-байци. Дългоушко каза да видим зайци-байци.
— Ясно — умно дете, помисли си тя. Хвърли вината върху заека!
Хю се разбъбри толкова бързо на неразбираемия си детски език,
че тя не разбра две трети от казаното. Все пак схвана смисъла.
Мама и татко спели, пред прозореца имало зайци-байци, така че няма какво друго да се направи. След това, ако го беше разбрала правилно, къщата изчезнала и той не успял да я открие. Мама не се показала, когато я повикал, значи трябвало да чака. Как само не обичал да чака!
Когато каза, че трябвало „да чака“, се разплака и притисна лице към гърба й.
— Ако ти се скарат на теб, ще се скарат и на Дългоушко. Хю,
погледни! Бамби и майка й.
Детето вдигна глава, като подсмърчаше. Забрави сълзите в мига,
в който видя сърната и малкото й. След това въздъхна и отново отпусна глава на рамото й.
— Гладен съм.
— Сигурно. Преживя невероятно приключение.
Тя спря и извади протеиново блокче от раницата си.
Връщането им отне по-малко време, отколкото търсенето, ала когато дърветата започнаха да оредяват, имаше чувството, че момченцето тежи цял тон.
Отпочинал, успокоен и очарован от всичко наоколо, Хю не спираше да бърбори. Развеселена, Фиона го остави да приказва и се размечта за чаша кафе, огромен бургер и купа, пълна с пържени картофи.
Мярна къщата през дърветата и ускори крачка. Едва се бяха показали от гората, когато Роузи и Девин изскочиха навън.
Фиона коленичи.
— Върви, Хю! Тичай при мама.

17
Остана коленичила, прехвърлила ръка през врата на Пек, чието тяло тръпнеше от възбуда.
— Да — прошепна тя, когато Девин дотича до детето преди съпругата си и го сграбчи. След това тримата се прегърнаха,
разплакани и щастливи. — Да, страхотен ден! Ти си върхът, Пек!
Притиснала сина си до гърдите, Роузи забърза към къщата.
Девин пристъпи към Фиона.
— Благодаря ви, просто не знам как…
— Той е страхотно хлапе.
— Хю е… всичко за нас. Много ви благодаря — очите на Девин се напълниха със сълзи. Той прегърна Фиона и също като Хю отпусна глава на рамото й. — Просто нямам думи.
— Всичко е наред — очите й пареха, докато го потупваше по гърба. — Пек го откри. Той е героят. Много ще се зарадва, ако му стиснете лапата.
— А, добре — Девин избърса лице и си пое дъх. — Благодаря ти, Пек. Много ти благодаря — коленичи и подаде ръка.
Пек се усмихна по кучешки и постави лапа в ръката на Девин.
— Може ли… да го прегърна?
— Ще му доставите огромно удоволствие.
Девин въздъхна дълбоко и прегърна Пек през врата, притиснал лице към козината му. Пек погледна Фиона с блеснали очи.
Сякаш казваше: „Невероятно забавно, може ли пак?“.
[1]
Кори Форд — (1902–1969) — американска хумористка,
писателка и сценаристка. — Б.пр.
↑

18
2.
След оперативката Фиона подкара към къщи, а Пек се просна на задната седалка, за да подремне. Беше си заслужил почивката, също както тя си беше заслужила бургера, който щеше да си направи и да изяде лакомо, след като заведе случая в компютъра.
Трябваше да позвъни на Силвия, мащехата си, и да й каже, че са открили детето и няма да има нужда да поема следобедните й часове.
След като бяха свършили тежката работа, дъждът реши да поспре.
Дори се провидя синьо небе сред разкъсаните облаци.
Горещо кафе, горещ душ, обяд и опис на случая, а ако имаше късмет, времето щеше да остане сухо целия следобед.
Докато излизаше от парка, Фиона мярна бледа дъга над тесния пролив. Добър знак, може би вестител на хубави неща, които предстоят да се случат. Преди няколко години животът й беше като дъжда — скучен, сив и унил. Островът за нея бе късчето синьо небе сред облаците и то повлия решението й да се установи тук в очакване на дъгата.
— Сега вече имам онова, което исках — прошепна тя. — Ако е писано да има още, то ще дойде само.
Отби от виещия се път по неравна алея. Пек усети промяна в ритъма, изсумтя и се надигна. Опашката му започна да барабани,
докато гумите трополяха по дървения мост над тесния бълбукащ поток близо до дома й. Щом видяха къщата, опашката му ускори ритъма си и той излая кратко и доволно.
Малката й вила, облицована с кедрово дърво, сякаш се беше сляла с гората и полята. В ширналия се двор имаше предостатъчно място за тренировки. Тук бяха монтирани пързалки, люлки, стълби и платформи, тунели и подлези, пейки, люлки от автомобилни гуми и рампи, които изглеждаха така, сякаш бяха направени за деца.
Близо до истината, помисли си Фиона. Само че тези деца бяха четириноги.
Другите й две „деца“ чакаха на покритата веранда пред входната врата, махаха с опашки и пристъпваха нетърпеливо от крак на крак.

19
Едно от най-хубавите неща на кучетата бе искрената им радост, когато те посрещат, независимо дали си отсъствала пет минути или пет дни,
и ти засвидетелстват безграничната си обич.
Фиона паркира и кучетата възторжено се втурнаха, към автомобила, а Пек замаха с опашка, нетърпелив да отиде при събратята си.
Тя слезе при нетърпеливите муцуни и размахани опашки.
— Здравейте, момчета!
Разроши козината им и се пресегна да отвори задната врата. Пек тутакси скочи на земята.
Кучетата започнаха да се душат, да ръмжат щастливо, да се блъскат, след това се подгониха. Докато изваждаше раницата, и трите хукнаха и заобикаляха в кръгове и на зигзаг, след което отново се спуснаха към нея.
Бяха винаги готови да играят, помисли си тя, докато три чифта очи я наблюдаваха с надежда.
— След малко — обеща им. — Трябва да взема душ, да се преоблека със сухи дрехи и да похапна. Да влезем вътре. Какво ще кажете, да влезем ли?
Шестгодишният Нюман, рижав лабрадор, най-големият от трите кучета, пристъпи с достойнство и поведе останалите. Богарт, черен лабрадор, най-малкият, на три, спря, захапал въже.
Изглежда, на някой му се играеше.
Тримата пристъпваха зад нея по дървения под. Колко ли бе часът? Фиона погледна часовника си. Не разполагаше с много време.
Остави раницата, за да сложи ново одеяло, преди да е забравила.
Докато кучетата се търкаляха по пода, тя накладе огъня, който беше угасила, преди да излезе. Свали мокрото си яке и остана да гледа как пламъците се разгарят.
Кучетата бяха на пода, в камината гореше огън, стаята изглеждаше уютна. Изкуши се да се отпусне на кушетката и да поспи.
Нямаше време, напомни си Фиона и се поколеба кое е по- важното: да се преоблече в сухи дрехи или да похапне? Накрая реши да се държи като възрастен човек и първо да се подсуши. Докато трополеше нагоре по стълбите, трите кучета застанаха нащрек.
Няколко секунди по-късно чу шум от кола по моста.
— Сега пък кой е?

20
Тръгна към прозореца, все още стиснала раницата в ръка.
Синият джип не й беше познат, а на остров с размерите на Оркас всички се познаваха. Някой турист, беше първата й мисъл, завил в погрешна посока и сега търси никой да го упъти.
Излезе навън без желание и даде знак на кучетата да останат на верандата.
Някакъв мъж слезе от колата. Беше върлинест, с гъста черна коса, ботуши и дънки. Имаше приятно лице, макар и с остри черти,
подчертани скули и брадичка, потъмняла от наболата брада, която издаваше, че е бил твърде зает или пък го е домързяло да се избръсне тази сутрин. По лицето му пролича раздразнение или нетърпение —
или може би комбинация от двете — докато прокарваше пръсти през косата си. Едри ръце, забеляза тя, дълги също като краката му.
И ботушите, и коженото яке бяха доста износени. Затова пък джипът изглеждаше нов.
— Имате ли нужда от помощ? — извика тя.
Той престана да се мръщи на тренировъчната градина и се обърна към нея.
— Фиона Бристоу? — гласът му беше рязък, не толкова от гняв,
колкото от раздразнението, изписано на лицето му.
Застаналият зад нея Богарт изскимтя тихо.
— Всичко е наред.
— Треньор на кучета ли сте?
— Да — тя слезе от верандата, когато той се отправи към нея, и забеляза как оглежда тримата й пазачи. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Вие ли сте обучила тези?
— Да.
Очите му, светлокафяви, също като топъл, добре запарен чай, се преместиха към нея.
— Значи сте наета.
— Моля? За какво?
Той посочи кучетата.
— За треньор на кучета. Кажете каква е таксата.
— Добре. Да започнем с един милион.
— Ще се съгласите ли на вноски?
При тези думи тя се усмихна.

21
— Ще се договорим. Не е ли по-добре да започнем по друг начин. Фиона Бристоу — представи се тя и подаде ръка.
— Извинявам се. Саймън Дойл.
Ръце, свикнали на труд, помисли си тя, когато мазолестата му длан стисна нейната. След това си спомни откъде й беше познато името.
— Да, сетих се. Работите с дърво.
— Правя разни неща.
— Чудесни са. Купих една от купите ви преди няколко седмици.
Просто не устоявам, когато видя хубава купа. Мащехата ми ги продава в магазина си „Островно изкуство“.
— А, да, Силвия. Страхотна е! — той не обърна особено внимание на комплимента и на казаното от нея. — Тя ми каза да дойда да поговоря с вас. Каква част от милиона искате предварително?
— Къде е кучето?
— В джипа.
Тя погледна над рамото му и едва сега забеляза кутрето на прозореца. Беше смес от лабрадор и ретривър и в момента се беше заело с важна задача.
— Кучето ви изяжда джипа.
— Какво? — обърна се той. — По дяволите!
Фиона даде знак на наострилите уши кучета да останат на място и го последва. Най-добрият начин да прецени мъжа, кучето и създалото се положение бе, като го наблюдава как се справя с проблема.
— За бога! — дръпна той вратата. — Какво ти става?
Кученцето изобщо не се стресна, скочи право в ръцете на мъжа и покри лицето му с мокри целувки.
— Престани. Просто престани! — стисна кутрето в ръцете си и го задържа далече от себе си, докато животното махаше с опашка,
гърчеше се и джавкаше радостно.
— Наскоро купих този джип. Изял е облегалката за глава. Как е възможно да я разкъса за пет минути?
— На малките кученца им трябват няколко секунди, за да се отегчат. Отегчените кученца дъвчат. Щастливите кученца дъвчат.
Тъжните кученца също дъвчат…

22
— На мен ли го казвате. Купих му цяла планина играчки за дъвкане, но той предпочита обувки, мебели, тъпите чорапи и всичко останало — включително и новия ми джип — мъжът тикна кученцето в ръцете на Фиона. — Направете нещо!
Тя гушна кученцето, което се нахвърли да я целува по лицето,
сякаш бе отдавна изгубен любим. Долови лек мирис на кожа по топлия му дъх.
— Я какъв сладур! Ти си истински красавец.
— Истинско чудовище — изръмжа Саймън. — Като смахнат художник е, изобщо не спи. Ако откъсна поглед от него за две минути,
успява да изяде или счупи нещо или пък избира най-неподходящото място, за да се облекчи. От три седмици не съм имал и минутка покой.
— Аха — тя продължи да гушка кученцето. — Как се казва?
Мъжът погледна кученцето, което продължаваше да раздава целувки.
— Джос
[1]
— Много подходящо. Да видим сега що за чудовище е — Фиона коленичи на земята с него, след това даде знак на кучетата да се приближат. Те дотичаха и тя остави кученцето на земята.
Някои кутрета обикновено се свиват, други се крият или се опитват да избягат. Но не и Джос. Той скочи към големите кучета, като джавкаше и махаше с опашка. Душеше ги, докато те душеха него,
потръпваше от радост, хапеше ги по лапите и опашките.
— Храбро малко войниче! — възкликна Фиона.
— Не знае какво е страх. Накарайте го да се страхува.
Тя въздъхна и поклати глава.
— Защо си взехте куче?
— Майка ми ми го подари. Сега не мога да се отърва от него. Не ме разбирайте погрешно, аз харесвам кучета. Готов съм на секундата да го заменя с едно от вашите.
Тя огледа необръснатото лице на мъжа.
— Май не спите много напоследък, а?
— Единственият начин да открадна по някой и друг час е, като го оставя в леглото. Вече е разкъсал всички възглавници. Сега се е заел с матрака.
— Защо не пробвахте да го научите да спи в свое кошче.

23
— Взел му бях кошче, но той го изяде! По-точно казано, прояде го, за да може да излиза от него. Имам чувството, че умее да се сплесква като змия, когато реши да се промъкне някъде. Не мога да си върша работата. Опасявам се, че има мозъчно увреждане, дори психически отклонения.
— Той е чисто и просто едно най-обикновено бебе, което има нужда от време за игра, от обич, търпение и дисциплина — поправи го тя, докато Джос се клатеше на крака на Нюман.
— Защо ги върши тези дивотии? Готов е да изчука всичко. Ако е бебе, както казвате, защо мисли единствено и само за това?
— Това е инстинкт и опит да покаже, че доминира. Иска да бъде голямо куче. Богарт! Донеси въжето!
— Господи, не искам да го беся! Не точно това имах предвид —
рече мъжът, когато черният лабрадор хукна към верандата и се втурна през отворената врата.
Кучето излезе, стиснало въже между зъбите си, отправи се към
Фиона и го пусна в краката й. Когато тя се наведе, животното отпусна предните си лапи напред, вирна дупе и размаха нетърпеливо опашка.
Фиона разклати въжето. Богарт скочи, захапа го, изръмжа и задърпа, настроен войнствено, готов да й го отнеме.
Джос заряза Нюман и скочи към въжето, пропусна и тупна по гръб. Извъртя се, скочи отново, малките му челюсти щракнаха, а опашката му заприлича на полудял метроном.
— Искаш ли въжето, Джос? Искаш ли въжето? Ще поиграем ли?
— тя го овеси близо до земята, за да успее да го достигне и когато малките зъби се сключиха около желаната цел, го пусна.
Богарт, стиснал другия край, повлече кученцето по земята и то се запремята като космата риба на сухо.
Много е решителен, отбеляза тя наум и остана особено доволна,
когато Богарт сведе рязко глава и кученцето застина на земята.
— Пек, Нюман, донесете топките. Бързо донесете топките!
Също като приятеля си, Пек и Нюман хукнаха към къщата.
Върнаха се, захапали жълто-зелени топки за тенис, и ги пуснаха в краката й.
— Нюман, Пек, давайте! — Фиона метна двете топки една след друга и кучетата се втурнаха след тях.

24
— Добро хвърляне — мъжът наблюдаваше как кучетата догонват топките, захапват ги и се връщат.
Този път издаде звук като от мляскаща целувка и Джос изви глава, без да пуска въжето. Тя хвърли топките още два пъти, като следеше внимателно реакциите му.
— Давайте! — повтори тя.
Големите кучета отново се хвърлиха напред, а кученцето тромаво ги последва.
— Има много силен инстинкт за игра, а това е чудесно. Трябва единствено да бъде насочван в правилната посока. Нали е ваксиниран?
— Да. Кажете ми, че ще го вземете. Ще плащам и за настаняването, и за храната.
— Не става така — докато говореше, тя се наведе за върнатите топки и ги метна отново. — Ако се заема с него, значи се заемам и с вас. Двамата вече сте един отбор. Ако нямате намерение да се посветите на кучето, на обучението му, на здравето и щастието му, ще ви помогна да му намерите друг дом…
— Саймън. Казвайте ми Саймън. Няма да се откажа току-така
— той тикна ръце в джобовете си, докато Фиона хвърляше топките за пореден път. — Да не говорим, че майка ми ще… Не ми се мисли.
Въобразила си е, че откакто се преместих тук, имам нужда от компания. Трябвало да имам или съпруга, или куче. Не може да ми осигури съпруга, така че…
Намръщи се, когато едрият рижав лабрадор остави кутрето да налапа топката. То заподскача доволно и я донесе при другите.
— Върна я!
— Точно така. Сега му я поискайте, Саймън.
— Какво?
— Кажете му да ви даде топката. Клекнете, протегнете ръка и му кажете да ви даде топката.
Саймън приклекна и протегна ръка.
— Да… — Джос скочи в скута му и за малко да го събори. След това завря широко разтворената си муцуна, стиснала топката, в лицето му.
— Кажете му „стига“ — нареди Фиона и прехапа вътрешната страна на бузата си, за да прикрие напушващия я смях. — Пуснете го да тупне по дупе. Задръжте го на земята и внимателно измъкнете

25
топката. След като топката е в ръката ви, кажете „Добро куче“ и повторете одобрително. Усмихнете, се.
Саймън направи както му беше казано, макар да се оказа трудно, тъй като кученцето се гърчеше като дъждовен червей.
— Ето, той успешно хукна след топката и я върна. Ще използвате хапки храна, много похвали и едни и същи команди всеки път. Той ще схване какво искате от него.
— Тези номера са чудесни, но мен ме интересува да го науча да не ми съсипва къщата — той погледна разкъсаната облегалка за глава.
— Или джипа.
— Изпълняването на каквато и да било команда се нарича дисциплина. Той ще се научи да прави онова, което му казвате, ако го обучите с помощта на игри. Животното иска да си играе, при това да си играе с вас. Награждавайте го, като си играете с него, също и с храна, с похвали, с обич и той ще се научи да уважава правилата на дома, в който живее. Той иска да ви достави удоволствие — добави тя,
когато кученцето се претърколи по гръб. — Обича ви.
— Значи няма страшно, тъй като досега връзката ни беше доста проблемна, да не говорим колко кратка.
— При кой ветеринар ходите?
— При Фунаки.
— Върхът! Искам копия от медицинския му картон за архива си.
— Ще ви донеса.
— Трябва да купите лакомства за малки кученца — от онези,
които лесно може да сдъвче и да преглътне. Трябва ви мек намордник и каишка, а също и обикновен нашийник.
— Имах каишка, само че той…
— Я е изял — довърши вместо него Фиона. — Често се случва.
— Браво. Мекият намордник обикновен ли е?
Тя обърна специално внимание на изражението на Саймън й остана доволна, когато забеляза как се намръщва, докато кимва.
— Не, трябва да е като оглавник, мек и много ефективен. Ще го използвате по време на тренировките както тук, така и у вас. Вместо да оказва напрежение върху гърлото, той притиска съвсем леко точки,
които успокояват кучето. С негова помощ животните се учат да вървят спокойно, вместо да се дърпат и теглят, и следват вашите стъпки. Така ще упражнявате повече контрол и ще усещате по-добре кучето си.

26
— Добре. Както кажете.
— Предлагам ви да купите ново кошче или да поправите старото и да оставите там играчки и парчета естествена кожа. Въжето винаги е от полза, но ви трябват топки за тенис, кокали от пресована кожа, ей такива залъгалки. Ще ви направя списък с основните препоръки и изисквания за обучението. Имам час след… — Фиона погледна часовника си. — По дяволите! След половин час. И още не съм звъннала на Сил.
Джос заподскача около нея и се опита да обгърне крака й с лапи,
но тя се наведе и натисна дупето му на земята.
— Долу.
Тъй като нямаше лакомство, тя го задържа на място, погали го и го похвали.
— Ако разполагате с време, най-добре останете. Ще ви поема.
— Не нося обаче един милион.
Тя освободи кученцето и го взе на ръце, за да му се порадва.
— Ами трийсет?
— Е, имам толкова.
— Трийсетачка за трийсетминутно групово обучение. Той на колко е? На три месеца?
— Нещо такова.
— Ще се справим. Курсът е осем седмици. Вече сте изпуснали два урока. Ще се постарая да ви вмъкна, за да наваксате. Устройва ли ви?
Саймън сви рамене.
— По-евтино е, отколкото да купувам нов джип.
— И то много по-евтино. Ще ви дам назаем каишка и мек намордник, докато си купите — стиснала кученцето в ръце, тя тръгна към къщата.
— Ако ви плащам по петдесет, ще работите ли с него самостоятелно?
Фиона се извърна назад.
— Не работя по този начин. Той не е единственото куче, което има нужда от обучение — кимна му да я последва и му подаде кутрето. — Елате. Имам каишки, които не използвам, също и меки намордници, трябват и лакомства. Освен това трябва да звънна по телефона.

27
Тя влезе в килера, където държеше намордници, каишки и четки, подредени по размери, различни играчки и кучешки вкуснотии.
Килерът приличаше на магазин за кучета.
Фиона погледна Джос отново, докато кутрето се виеше в ръцете на Саймън и се опитваше да захапе ръката на господаря си.
— Направете следното.
Тя се обърна към кутрето и с палец и показалец затвори внимателно устата му.
— Стига — без да откъсва очи от кученцето, Фиона протегна ръка назад и взе кокал от пресована кожа. — Това е за теб — когато той го захапа, тя кимна. — Браво на момчето! Сега го пуснете долу.
Когато захапе нещо, което не бива, направете като мен. Дайте му команда, и му подхвърлете нещо, което е само негово. Поощрявайте го с неща, които му доставят удоволствие. Всеки път трябва да е така.
Купете му каишка и нашийник.
Тя се върна в кухнята, грабна телефона и набра номера на мащехата си.
— По дяволите — измърмори, когато се включи гласовата поща.
— Сил, дано не си тръгнала. Разсеях се и забравих да ти звънна.
Вкъщи съм. Открихме момченцето. Добре е. Решил да последва някакви зайци и се изгубил, но всичко е наред. Както и да е, ако си тръгнала, ще се видим направо тук, ако ли не, предварително ти благодаря. Ще ти звънна по-късно. Чао.
Остави слушалката, обърна се и видя Саймън на прага, стиснал каишка в едната ръка и малък мек намордник в другата.
— Тези стават ли?
— Стават.
— Какво момченце?
— А, Хю Колдуел. Родителите му са тук на почивка за няколко дни. Днес сутринта излязъл от къщата и изчезнал в гората, докато те още спели. Не сте ли чул?
— Не. Откъде да чуя?
— Та това е Оркас! Както и да е, малкият е добре. Вкъщи си е вече и е в пълна безопасност.
— Ти в парка ли работиш?
— Не, аз участвам в доброволната организация „Издирване и спасителни операции с кучета“.

28
Саймън погледна трите кучета, които се бяха проснали като умрели на пода на кухнята.
— С тези ли кучета?
— С тези. Обучени са, имат и сертификати. Честно казано, Джос може да се окаже подходящ кандидат за спасителния отряд.
Мъжът изсумтя и понечи да се засмее.
— Да бе, сигурно.
— Има силно развито желание за игра, любопитен е, смел,
дружелюбен, физически здрав — Фиона изви вежди към кутрето,
което, изгубило интерес към играчката си, бе готово да нападне ботушите на господаря си. — Енергичен е. Забрави ли за обучението,
Саймън?
— Моля?
— Поправяш, показваш и поощряваш.
— Аха — той се наведе и повтори всичко, което Фиона му беше показала.
Джос стисна играчката, след това я изплю и отново се спусна към ботушите му.
— Продължавай по същия начин. Аз трябва да се преоблека —
тя направи крачка и спря. — Ще се справиш ли с кафеварката?
Мъжът погледна машината на плота.
— Може и да успея.
— Направи кафе, ако обичаш. За мен чисто, с една лъжичка захар. Нямам време.
Той погледна намръщено след нея.
Беше на острова от няколко месеца, но не знаеше дали някога ще свикне с небрежния начин, по който тукашните хора се отнасяха към непознатите и ги приемаха в домовете си. Зае се да направи кафето,
докато още не беше се върнала.
Тя не знаеше кой е. Вярно, че беше й се представил, но това не означаваше нищо. Ами ако беше някой психар? Ами ако се окажеше изнасилвач? Да, тя имаше три кучета, каза си той и ги погледна.
Досега се бяха държали приятелски, също като господарката си.
А в момента похъркваха доволно.
Как ли живееше с три кучета, след като той едва издържаше едно. Сведе поглед и забеляза, че кутрето е престанало да дъвче ботушите му и е заспало.

29
Саймън внимателно изтегли ботуша си и притаи дъх. Кученцето дишаше дълбоко.
Един ден, помисли си той и пристъпи към кафеварката, ще намери начин да го върне на майка си. И това щеше да стане скоро.
Саймън огледа машината и провери дали има кафе и вода.
Когато я включи, бръмченето на вградената кафемелачка събуди кутрето, то скочи и заджавка яростно. Другите кучета наостриха уши.
Едното от тях се прозя.
Щом го зърна, Джос заподскача радостно, а след секунда се спусна като стрела към себеподобните си.
Докато се търкаляха, размахваха лапи и опашки и се душеха, се запита дали не можеше да вземе назаем едно от големите. Щеше да е под наем. Можеше да го използва като кучегледачка.
Шкафовете бяха със стъклени вратички и той извади две кобалтовосини чаши. Наложи се да отвори няколко чекмеджета,
докато попадне на лъжичките. Забеляза, че всичко е безупречно чисто и подредено.
Как успяваше да поддържа всичко в идеален ред. Той се беше настанил в новата си къща преди няколко месеца и кухненските му шкафове приличаха на битпазар. Не бе възможно да има чак толкова подредени хора. Това просто не беше естествено.
Интересна жена, каза си Саймън, докато продължаваше да разглежда наоколо. Косата й не беше точно червена, нито пък руса, а очите бяха ясни и съвършено сини. Носът й бе малко вирнат и обсипан с лунички, но долната й устна бе примамливо плътна.
Дълга шия, помисли си той, докато наливаше кафето, слаба,
висока, но не и мускулеста.
Не, не беше красива. Не можеше да мине дори за готина, нито за сладурана. Но беше… интересна, а пък когато се усмихнеше… човек не можеше да откъсне очи от нея.
Той сложи лъжичка захар от квадратна бяла купичка в едната чаша и взе другата.
Отпи глътка и погледна през прозореца над мивката, но чу стъпки и се обърна. Личеше, че бърза. Имаше резки движения, които издаваха, че все пак е спортен тип.
Забеляза, че поглежда към пода. Тъкмо в този момент Джос направи кръгче и приклекна.

30
Саймън отвори уста, но преди да успее да извика „Недей!“,
както обикновено, Фиона върли на плота папката, която носеше и плесна два пъти с ръце.
Острият звук стресна Джос. Тя пристъпи бързо, взе кученцето с една ръка, а с другата дръпна каишката.
— Браво, Джос, добро момче. Излизаме навън. Килерът, втори рафт, металната кутия с бисквитки! Вземи една шепа — нареди тя на
Саймън и закачи каишката на нашийника, докато излизаше през задната врата.
Трите кучета се втурнаха след нея като космати топки.
Той влезе в килера й, подреден също като чекмеджетата, и загреба шепа кучешки бисквитки с размерите на нокът. В другата си ръка стискаше чашата с кафе.
Кутрето беше все така в ръцете й, докато бързо прекосяваше поляната по посока на дърветата, които опасваха задната част на градината. Когато остави Джос на земята, Саймън я настигна.
— Спри! — тя накара животинчето да престане да дъвче каишката и го почеса по главата. — Погледни големите момчета,
Джос! Какво правят големите момчета? — тя го обърна и направи няколко крачки.
Очевидно кученцето се заинтересува от останалите кучета,
които душеха, вдигаха крак и отново душеха, и хукна след тях.
— Благодаря — каза Фиона и пое чашата кафе, отпи голяма глътка и въздъхна. — Най-сетне! Добре, трябва да му определиш място за тоалетна. Нали нямаш желание да минира цялата градина?
Затова всеки път ще го водиш на определеното за целта място. След това той сам ще започне да ходи там. Ти обаче трябва да си бдителен и да проявяваш постоянство. Той е още бебе, което означава, че трябва да го извеждаш по няколко пъти на ден. Сутрин, щом се събуди, и вечер, преди да си легнете, както и всеки път след храна.
Саймън си представи как животът му ще се върти около нуждите и капризите на кучето.
— А след като си свърши работата — продължи Фиона, —
покажи огромна радост. Бъди много емоционален. Той иска да ти достави удоволствие. Иска да го хвалиш, да го награждаваш. Виж го,
забеляза какво правят големите и няма да остане по-назад.
Саймън поклати глава.

31
— Когато го извеждам, той души по половин час, търкаля се,
обикаля, а пет минути след като се приберем, върши каквото има за вършене.
— Покажи му. Ти си мъж. Водиш го и пишкате.
— Сега ли?
Тя се разсмя. Да, наистина беше очарователна.
— Не, когато сте във вашата градина. Вземи — тя му подаде каишката. — Сниши се на неговото ниво, повикай го. Покажи, че си щастлив! Използвай името му, след това, когато дойде, го погали, дай му нещо вкусно.
Той се почувства глупаво, задето трябваше да издава весели възклицания само защото кучето му щеше да се облекчи в гората, но щом си представи безбройните локви и купчинки, които чистеше по пода, послуша треньорката.
— Браво. Да пробваме една основна команда, преди другите да дойдат. Джос!
Тя пое каишката, за да привлече вниманието му и започна да го гали, докато той се успокои. Взе бисквитка от Саймън, постави я на дланта си, протегна дясната си ръка над главата на кученцето и размърда показалец.
— Джос, седни. Седни!
Докато говореше, тя движеше пръст над главата му. Той вдигна очи в опит да проследи движението и отпусна дупе на земята.
— Браво на момчето! Браво! — Фиона му даде бисквитката,
погали го и го похвали. — Повтаряте отново и отново. Той автоматично ще вдига поглед и ще сяда на земята. Щом седне, го похвали, дай му награда. Когато я изяде, опитай само с гласова команда. Ако не разбере, повтаряш отново. Когато го направи, похвали го и го награди.
Тя отстъпи.
Кутрето се опита да я последва и Саймън се обърка.
— Накарай го да ти обърне внимание. Ти си шефът. Той обаче мисли, че си мекушав.
Подразнен, Саймън я изгледа хладно. Не можеше да отрече обаче, че когато дупето на кученцето се отпусна на земята, изпита гордост.
Кръстосала ръце, Фиона ги наблюдаваше.

32
Преценява ме, реши Саймън, докато повтаряше наученото.
Кучетата й се приближиха и седнаха като три сфинкса.
— Сега пробвай без движението. Използвай само гласовата команда. Не откъсвай очи от неговите.
Няма начин да се получи, помисли си Саймън.
— Седни!
Зяпна от изненада, когато Джос отпусна дупе на земята.
— Ето че седна. Браво! Добре се справи.
Докато Джос хрупаше бисквитка, Саймън се ухили на Фиона.
— Видя ли?
— Да, видях. Той е добро и умно куче — кучетата й застанаха нащрек. — Трябва да започваме. Съучениците ви идват.
— Как разбра?
— Те ги усетиха — тя отпусна ръка на главата на най-близкото куче. — Подай ръка, нека Нюман да те подуши.
— Какво?
Тя просто направи знак, след това пое ръката на Саймън и я поднесе под носа на Нюман.
— Нюман, това е Саймън. Саймън! Върви със Саймън. Върви!
Трябва да свърша нещо. Нюман ще върви с теб, докато водиш Джос на каишка. Спри след малко и му сложи мекия намордник, след това се върни! Нюман ще ти помогне да се справиш.
Тя хукна нанякъде с останалите кучета и Джос скочи, за да ги последва. Но Нюман му препречи пътя.
— Искаш ли да дойдеш с мен вкъщи, момче? Ще ми помагаш.
Хайде, върви!
Големият лабрадор се грижеше кутрето да върви напред. Саймън ту го водеше, ту го теглеше по моравата.
Ако високата очарователна треньорка беше толкова добра,
колкото се твърдеше, помисли си той, накрая кучето му щеше да стане симпатично като Нюман.
Понякога се случваха и чудеса.
Час по-късно изтощеният Саймън се просна на канапето в хола си. Джос вдигна лапи към крака му и изскимтя.

33
— Господи, ти никога ли не се уморяваш? Имам чувството, че съм тренирал с отряд пехотинци — той вдигна кученцето и Джос се заизвива, близна го и се сгуши до него. — Добре, добре. Справи се добре. И двамата се справихме добре.
Той почеса кучето зад ушите.
След няколко минути и човекът, и кутрето спяха дълбоко.
[1]
Jaws (англ.) — челюсти. — Б.пр.
↑

34
3.
Чакаха я цял ден курсове и имаше нужда от енергия. Докато пиеше чаша порядъчно подсладено кафе, Фиона се поколеба дали да не похапне корнфлейкс или да си затопли парче щрудел. Най-добре комбинация и от двете, реши тя, тъй като вчера така и не можа да се наслади на любимия си бургер с пържени картофки заради мъжа с кучето.
Сексапилен тип, симпатично кученце, но в края на дългия ден трябваше да се примири с парче размразена пица, защото бе толкова уморена, че нямаше никакво намерение да готви.
Тъй като и днешният ден се очертаваше дълъг, нямаше нищо лошо да похапне нещо сладко.
Докато се колебаеше, тя отпиваше кафе и наблюдаваше как кучетата си играят навън. Никога не й омръзваше да ги гледа. Какъв късмет имаше, че живееше в компанията на животните и вършеше нещо полезно.
Замисли се за момченцето и как баща му плачеше от радост,
когато прегръщаше спасителя на сина си. Сега, същото това добро куче подскачаше на двора, стиснало пръчка в уста.
Неочаквано и трите животни застанаха нащрек и хукнаха към верандата.
Някой минаваше по моста.
По дяволите! Имаше още час до началото на работния й ден.
Искаше й се да остане за малко сама и да похапне корнфлейкс и щрудел, преди да се появяват други хора.
Когато отвори вратата и излезе, въздъхна с облекчение. Винаги й беше приятно да вижда Силвия.
Другата жена изскочи от лъскавата си кола — стегната,
енергична, с чуплива кестенява коса. Беше с ботуши с тънки токчета под набрана пола съчетана с наситенолилав пуловер, който със сигурност бе от нейния магазин. Огромни сребърни триъгълници се полюшваха на ушите й, докато отстъпваше назад, за да направи място на бостънския си териер Орио да изскочи от автомобила.

35
Кучетата веднага се спуснаха да посрещнат госта, като душеха,
ближеха, търкаляха се и тичаха. Силвия ги заобиколи и дари Фиона с очарователна усмивка.
— Добро утро, сладурче! Знам, че подранихме с цял час, но исках да ни остане време да поклюкарстваме. Имаш ли няколко минути?
— За теб винаги — Фиона се наведе, когато Орио се втурна към нея, за да я поздрави, след което отново припна при приятелите си. —
Влизай в кухнята. Направи си чай, докато аз приготвя нещо за закуска.
Силвия я прегърна силно през кръста и двете хлътнаха в къщата.
— Новината за вас с Пек и момченцето се е разнесла из целия остров. Страхотно сте се справили!
— Пек беше върхът. Дори фактът, че на Хю на два пъти му се наложи да пишка, не беше болка за умиране. Направо невероятно колко далече беше стигнало това тригодишно хлапе, облечено само по пижама на спайдърмени.
— Сигурно е бил много уплашен.
— По-скоро беше мокър, измръзнал и уморен — Фиона сложи чайника и посочи шкафа, в който държеше няколко вида билков чай единствено заради Силвия. — Извинявай, че не ти звъннах веднага, за да ти кажа.
— Няма нищо — Силвия махна с ръка и посегна към чай с аромат на праскова и канела. — И без това бях навън и оглеждах едни грънци. Както можеш да се сетиш, бях забравила телефона в колата.
Трябва да се отуча от този навик.
Обърна се и присви очи, когато Фиона извади кутия корнфлейкс от шкафа.
— Да не би да си решила да изядеш тези боклуци на закуска?
— С парченца плодове са — Фиона се усмихна извинително и разклати кутията. — Поне така пише.
— Сядай, ще ти направя истинска закуска.
— Сил, няма нужда.
— Има, макар вече да не си на десет. Сядай! — нареди тя и отвори без притеснение хладилника на Фиона. — Виж ти, виж ти…
Може пък да излезе нещо. Ще ти направя чудесен омлет от белтъци и ще ти препека филийка пълнозърнест хляб.
— Добре.

36
— А ти междувременно ми разкажи за вчера. Интересен е, нали?
— Очарователен, а след като се понаучи на това-онова, от него ще излезе един път куче.
Силвия изви вежди към Фиона, докато вадеше малка купа.
— Говорех за Саймън.
— Аз също.
— Да бе. Той е невероятно талантлив и възпитан, но е малко потаен.
— За кого говориш?
— Не се прави на ударена — Силвия раздели белтъците с опитна ръка и прехвърли жълтъците в купичка, преди да започне да разбива белтъците със сирене и подправки. — Има страхотна къща на
Ист Саунд, голям майстор е, какви очи само, широки рамене, готино кученце, а и не е женен!
— Значи е върхът. Не го изпускай, Сил.
— Нямаше, ако не беше двайсет години по-млад от мен —
Силвия изсипа белтъците в тигана и пъхна филийка в тостера, докато
Фиона правеше чая. — Ти си тази, която не бива да го изпуска.
— И какво да го правя? Освен това — добави тя, когато чу недоволното сумтене на Силвия, — и мъжете като кучетата не са само за забавление. Те са дългосрочна отговорност.
— Трябва ти малко забавление, преди да решиш дали искаш останалото. Можеш поне да опиташ… шантавата идея да излезеш някой път на среща.
— Ходила съм по срещи. Предпочитам груповите събития, но понякога ходя и на срещи. А има и случаи, когато се отдавам и на така наречените забавления. Преди да продължиш да ми досаждаш, ще ти кажа следното: „Присмял се хърбел на щърбел!“.
— Аз се омъжих за голямата си любов и прекарах десет прекрасни години с него. Понякога се чувствам измамена, защото не ни беше отредено да прекараме повече време заедно.
— Знам — Фиона прегърна Силвия и двете се замислиха за бащата на Фиона. — Той беше много щастлив с теб.
— Двамата бяхме щастливи заедно. Искам и ти да преживееш същото — тя прехвърли омлета върху препечената филия. — Сега си яж закуската.

37
— Слушам, шефе — двете седнаха една срещу друга на малката маса и Фиона отхапа. — Господи, колко е вкусно!
— Не ми отне повече време и усилие, отколкото да пресипя в купата онзи захаросан боклук.
— Не си справедлива за корнфлейкса, но сега ми е толкова вкусно, че нямам никакво желание да споря.
— Докато ядеш прилична закуска, ще ти разкажа каквото знам за Саймън Дойл — Силвия отпи глътка чай и кръстоса крака. — И хич не си прави труда да ми обясняваш, че не си любопитна.
— Добре, няма, защото всъщност съм любопитна. Ама не много.
— На трийсет и три е, от Спокейн, въпреки че през последните няколко години е живял в Сиатъл.
— Спокейн и Сиатъл. Нощ и ден.
— Може и така да се каже. Баща му и по-големият му брат са все още в Спокейн, имат строителна фирма. Той е взел магистърска степен по приложни изкуства и още една по архитектура от университета в Южна Калифорния, след това е правил кухненско обзавеждане, преди да започне да създава свои мебели. Справял се е блестящо в Сиатъл, печелил е разни награди. Имал е любовна връзка с
Нина Абът…
— Певицата ли?
— Същата. Поп звезда или рок звезда… Не знам кое е по- правилното да се каже за нея.
— Лошото момиче на попа — уточни Фиона с пълна уста. —
Малко си е луда.
— Може, но между тях е пламтял огън в продължение на няколко месеца, след като му поръчала да направи част от мебелите за къщата й на остров Бамбридж. От щата Вашингтон е и има къща там.
— Да, знам. От време на време, чета „Пийпъл“, гледам клюките по телевизията. Чакай малко… Той ли е въпросният… Четох пикантерии за нея и някакъв дърводелец. В пресата го наричаха дърводелец. Тя е секси, талантлива е, но наистина си е малко луда.
— Просто някои хора обичат да шокират околните. Както и да е,
но нещата са се объркали. Дано това не му е попречило на бизнеса.
После, преди около три месеца, той се премести тук, и „Островно изкуство“ е невероятно горд магазин, защото сме изключителният му представител за Сан Хуан.

38
Силвия вдигна чашата чай като за тост и отпи.
— Откъде си толкова наясно с биографията му?
— Всъщност биографията, която той ми даде, беше доста рехава,
затова проверих в „Гугъл“.
— Силвия!
Силвия тръсна гъстите си къдрици.
— Знаеш, че когато поемам някой човек на изкуството, трябва да знам откъде идва и какво представлява. Първо, често ми се налага да пътувам до тези хора, за да разглеждам произведенията им. Няма да се забъркам с някой сериен убиец, я!
— В „Гугъл“ не пускат информация за серийни убийци, освен за онези, които вече са в затвора или под земята.
— То не се знае. Както и да е, той ми харесва. Ти какво мислиш?
— Беше побеснял, защото Джос бе наръфал облегалката за глава в джипа му…
— Ужас!
— Да, и не е никак очарован, че е собственик на куче, затова все още ми е трудно да преценя. На пръв поглед, като изключим физическите му дадености…
— И то какви! — ухили се Силвия и игриво изви вежди.
— Спор няма. Бих казала, че не е свикнал да носи отговорност за друг, освен за себе си и предпочита да го раздава соло! Нещо като вълк единак е, което ти потвърди с онова, което каза — къща на малък остров, далече от семейството, изборът на занаят…
— Понякога самотният вълк просто не е открил сродна душа —
или пък глутница.
— Ти си неспасяема романтичка.
— Така си е — призна Силвия — и се гордея с този факт.
— А пък кутрето направо го обожава. Не проявява никакви признаци на страх. В момента кучето е на преден план, което издава,
че му е слабото място. Може да не се забелязва, но е така. Личи и от факта, че е много разочарован и раздразнителен, но не търси начин да се отърве от животното. Когато му дадеш логично обяснение, той приема. Записа Джос в детската градина и макар да не е нито много доволен, нито във възторг, ми се стори решен да го научи. Може и да не е свикнал да поема отговорност за друго живо същество, но ще се отнесе сериозно към задълженията си.

39
— Пак ти казвам, че е трябвало да се заемеш с психология. Или да изготвяш профили.
— Всичко, което знам, съм го научила от кучетата — Фиона стана, пъхна чинията си в съдомиялната, след което застана зад стола на Силвия и прегърна мащехата си през врата. — Благодаря ти за закуската!
— Пак заповядай.
— Искаш ли още една чаша чай. Аз отивам да подготвя всичко за часа.
— Ще ти помогна.
— Не и с тези ботуши. Още е мокро от вчерашния дъжд. Свали този сексапилен разкош и обуй моите велурени боти, преди да излезеш. В килера са.
— Фий — повика я Силвия, преди Фиона да излезе навън.
— Да.
— Минаха вече осем години и за двете ни.
— Знам.
— Сетих се тази сутрин. Понякога на годишнината от смъртта на Уил се замислям. Затова излязох по-рано от къщи. Исках да те видя и да ти кажа, че много се радвам, че си тук, че ти направих закуска, че ще взема назаем велурените ти боти. Много се радвам, Фий!
— И аз.
— Той щеше да се гордее с теб…
— Знам и ми е приятно да си мисля, че щеше наистина да е горд и щастлив с онова, което съм постигнала, и онова, което правя — тя въздъхна. — Грег също. Поне така си мисля. Много от него вече ми се губи — гласът, мирисът, дори лицето му. Никога не съм си мислила, че ще трябва да извадя снимката му, за да си го припомня.
— Седем години са много време. Ти беше съвсем млада,
миличка. Знам, че го обичаше, но наистина беше много млада.
Двамата не бяхте заедно дълго време.
— Почти две години, а и той ме научи на толкова много неща.
Сега имам всичко това благодарение на него. Обичах го, Сил, но вече не си спомням как ме караше да се чувствам.
— Ние двамата с баща ти също го обичахме. Беше добър човек.
— Страхотен.

40
— Фий, може би си забравила онова, което си изпитвала към него, защото е време да отдадеш чувствата си на друг.
— Не знам. Понякога… Виж, не съм сигурна дали съм готова за нова връзка.
— Чувствата не се появяват, когато си готова за тях.
— Може и така да е. Но човек не знае. Засега имам достатъчно неща на главата. Не забравяй да се преобуеш.
След часа за напреднали — група от шестима, включително
Орио, Фиона се подготви за групата за специални умения, ниво начинаещи. Стопаните на повечето й възпитаници не бяха жители на острова и се надяваха да получат сертификати за издирване и спасителни операции. Някои щяха да се справят, докато други ги грозеше провал. Тя обаче знаеше, че всяко куче и стопанин ще имат полза от допълнителното специализирано обучение.
Докато всички се съберат, тя използваше времето за опознаване
— както с кучетата, така и с хората. Това съвсем не беше загуба на време, а жизненоважна стъпка. Куче, което не умееше или не желаеше да се сприятели с останалите, никога нямаше да се справи на изпита.
Десетте минутки „общуване“ й даваха възможност да прецени доколко кучета и стопани са се занимавали у дома.
Тя наблюдаваше всички, пъхнала ръце в провисналите джобове на якето си с качулка.
— Добре, време е да започваме. Тръгваме с основните неща.
Първо, кучетата трябваше да вървят редом със стопаните си,
след това махнаха каишките и резултатите се оказаха смесени.
— Снич — настоя тя като се обърна към кучето, вместо към собственика, — ще ни трябват повече упражнения за уменията без каишка. Близо сме, но може и по-добре. Да пробваме отново. Господа и дами, отстъпете. Сега ще изчакате, докато кучетата се разсеят, чак тогава ще им дадете команда. Бъдете твърди. Не забравяйте наградата и поощрението.
Тя нарочно разсея някои от младите животни, като ги галеше и си играеше с тях. Остана доволна от постигнатия успех. Обикновено процентът беше нисък в такива случаи, тъй като повечето кучета предпочитаха да си играят, когато ги повикаха.

41
Тя отдели изоставащите и остави другите да упражняват чакане в седнало положение, след което се зае да помогне на недоучилите се.
— Има много причини, поради които искате кучето ви да спре на място. Може да се появи опасност, която то не разбира. Освен това незабавният отклик показва доверие. Когато кажете „Спри!“ или каквато дума сте избрали за същата команда, кучето ви трябва да се подчини без колебание. Да отработим случаите, когато сте едни до други. Нека кучето върви редом, без каишка, а вие се опитайте да подадете командата. Кали, може ли да използвам Снич, за да покажа?
Не кучетата имаха нужда от допълнителна работа, а стопаните,
помисли си Фиона. Кали беше малко колеблива.
След минути със самоуверен твърд глас Фиона накара кутрето да върви редом, сякаш бе родено с това умение, и да сяда на земята като истински войник.
— Не знам защо не ме слуша.
— Защото знае, че може да те манипулира, Кали. Не вярва, че говориш сериозно, че ти си шефът. Не е нужно да крещиш или да се ядосваш, но трябва да си твърда и гласът, и лицето, и езикът на тялото ти. Убеди го, че си непреклонна.
— Ще опитам.
Ако Кали станеше по-твърда, малкото рижаво кученце щеше да се подчинява безотказно.
— Добре, кратка почивка за игра.
Това бе сигналът, който чакаха нейните кучета. Те се включиха в петте минути хаос, тичане, търсене и донасяне на топки, търкаляне и боричкане с останалите.
— Не че се оплаквам…
Фиона стисна зъби и си наложи да бъде търпелива, тъй като Ърл
Гейнър, пенсионирано ченге и собственик на много умна немска овчарка, започваше да се оплаква всеки път по един и същ начин.
— Какъв е проблемът, Ърл?
— Разбирам, че една от теориите ти е обучението с игра, но ми се струва, че позволяваме на тези кучета прекалено много време да тичат напред-назад.
А многото време, както сама знаеше, означаваше много пари.
— Знам, че може и да ти се струва, че губим много време, но на тази възраст времето, в което могат да задържат вниманието си над

42
една задача, е съвсем кратко. Има опасност да прекалим. Ако на кучето му омръзне, започва да се обърква и не може да смогне с новите изисквания и задачи, може да се откаже, да стане своенравно или да се разбунтува. Трябва им време, за да изразходват енергията си,
да се поопознаят с останалите кучета, както и с хората. През вторите трийсет минути ще опитаме две нови команди.
Ърл се оживи.
— Какви?
— Ще изчакаме още няколко минути. Коджак има голям потенциал. Той е умен, готов е да достави удоволствие на стопанина си. Ако останете още две седмици, ще се заемем с проследяването на миризми. Преди това трябва да затвърдим връзката, да му дадем възможност да опознае останалите и да е зареден с желание.
Ърл наду бузи.
— Чух какво си направила вчера с твоето куче. Открили сте момчето. Искам и аз да върша такива добрини.
— Знам, а с обучението и твоя опит, ще бъдете безценни. Да помогнем на Коджак да изпита същото желание. Той вече доста е напреднал, честна дума.
— Всички, които те познават, разправят, че си една от най- добрите в щата, дори в северозападните щати. Затова всички се качваме на ферибота по два пъти в седмицата. Е, какво пък, той поне се забавлява.
— И научава — отвърна тя и потупа стопанина на кучето по рамото.
Повика своите кучета, изпрати ги на верандата и те се разположиха удобно, за да наблюдават представлението.
— Повикайте животните да застанат до вас — нареди Фиона и зачака да се подредят. — С кучетата за издирване и спасяване могат да се провеждат операции на различен терен, на труднопроходими места,
на замръзнала почва, по скали, през гори, в града. И във вода. Днес, ще ги запознаем с водата.
Тя посочи басейна за начинаещи, който беше напълнила, след това взе гумена топка.
— Всеки от вас, един след друг, ще пусне кучето си от каишката,
след това ще хвърли топката в басейна. Искам да накарате кучето да я

43
донесе. Не се притеснявайте. Имам кърпи. Ърл, вие с Коджак сте първи. Дръпнете се на десетина метра.
Ърл взе топката и се подготви. Пусна кучето от каишката,
погали го и му показа гумената топка.
— Донеси, Коджак! — извика той и я хвърли.
Кучето се втурна напред като вихър и цопна в басейна. Показа се над водата, стиснал топката в уста, очевидно шокиран, което Фиона разчете като „Това пък какво беше?“.
Но скочи отново и се върна при Ърл, когато стопанинът му щракна с пръсти.
Фукльо, помисли си Фиона, но се усмихна широко, когато
Коджак се изтръска и измокри гордия си собственик, готов да го похвали.
— Видя ли го какво направи? — погледна я победоносно Ърл.
От лицето му се стичаше вода. — Успя, направи го от пръв път!
— Справи се страхотно.
Ти също, помисли си тя.
Обикновено Фиона си оставяше по един час между курсовете,
защото знаеше, че значителна част от времето ще премине във въпроси и съвети, така че да доуточни някои възникнали по време на часа проблеми.
После щеше да обядва набързо, да поиграе със своите кучета и да се обади на онези, които й бяха звънели по време на часа.
Тъй като разполагаше с четирийсет минути за себе си, след като и последният автомобил изтрополи по моста, тя се заигра с кучетата
— хвърляше им топки, дърпаха въжета, след което се втурна вътре,
загреба шепа бисквитки и си взе ябълка, за да не се чувства виновна.
Похапваше, докато проверяваше гласовата си поща и имейла,
записа и някои неща за блога, който обновяваше по три пъти в седмицата.
Блогът отвеждаше хората до уебсайта й или пък обратното.
Повечето от информираните избираха нейната школа.
Остави си достатъчно време, за да изпразни басейна и да прегледа плана за следващата група. Тъкмо започваше да се подготвя,
когато някой се зададе по моста.
Дотук с тишината и спокойствието, помисли си тя и се намръщи, когато за втори път тези дни забеляза непознат автомобил

44
да приближава по алеята към къщата.
Вдигна ръка, за да заслони очи от слънцето и позна Роузи и
Девин Колдуел. Докато колата обръщаше бавно, тя видя Хю на задната седалка.
— Добре, момчета, да се държите прилично. Поздравете гостите.
Щом автомобилът спря, кучетата се подредиха до него и седнаха.
Девин слезе до тях.
— Здрасти, Пек. Здрасти! — когато Пек вдигна лапа, Девин се ухили, след това се наведе, за да стисне протегнатата лапа. — Радвам се да те видя отново.
— Нюман — рече Фиона, когато Девин премина към следващото животно, за да стисне и неговата лапа. — И Богарт.
— Май си почитателка на класическото кино
[1]
? — той подаде ръка на Фиона. — Надявам се, не те притесняваме с идването си.
— Не, разбира се — каза тя и се обърна към Хю, стиснал ръката на майка си, облечен в червено яке с качулка и дънки. — Здрасти, Хю.
Искаш ли да поздравиш Пек и приятелите му?
— Кучита! — Хю заситни към Пек и го прегърна. — Кучито ме намери. Аз се бях изгубил.
Тя запозна момчето с останалите кучета, които също получиха прегръдки.
— Вчера дори не успях да ви благодаря — започна Роузи.
— Имахте достатъчно грижи.
— Аз… може ли? — попита тя, когато видя, че кучетата се търкалят по земята, а Хю пълзи между тях, киска се и ги подръпва за ушите.
— Те са на седмото небе. Обожават децата.
— Говорихме си да си вземем куче. Мислехме да изчакаме някоя и друга година, но сега… — Роузи наблюдаваше Хю с усмивка.
— Ще ни препоръчате ли някоя порода, подходяща за хора с малки деца.
— Очевидно лабрадорите са ми слабост. Те се държат страхотно с децата, приспособяват се към семейството, но искат много внимание. Освен това имат нужда от място.

45
— Имаме двор, а паркът е съвсем близо до къщата ни. В
момента, ако има още един Пек, с удоволствие бих го взела.
Извинявайте — добави Роузи и очите й се наляха със сълзи. — Все още не съм се успокоила напълно. Госпожице Бристоу…
— Казвайте ми Фиона.
— Добре, Фиона — Роузи стисна и двете ръце на треньорката.
— Просто нямам думи! Наистина не знам как да ти благодаря.
Каквото и да направя, каквото и да кажа, то няма да е достатъчно, за да ти се отблагодарим за онова, което стори за нас.
— Хю си играе с кучетата ми и се смее. Това ми е отплатата. За хора като нас това е най-важното.
Девин прегърна съпругата си през раменете.
— Написахме писмо до организацията „Издирване и спасителни операции с кучета“ за вашия екип и днес ще го пуснем. Правим дарение.
— Та това е толкова много! Благодаря ви.
— Когато си вземем кученце, ще се запишем в школата ви —
добави Роузи. — Не искам друг да го обучава. Полицай Енгълуд ни каза, че ти ръководиш тренировките за послушание и обучението на кучета за издирване.
— Сигурно ви задържаме. Преди да си тръгнем… Хю, ти не носеше ли нещо за госпожица Бристоу и Пек? Всъщност бяха ни казали, че имате три кучета — продължи Девин, докато Роузи отвеждаше Хю към автомобила. — Има по нещо и за тримата.
Хю се върна с три огромни кокала и ги пусна пред животните.
— Не искат? — отбеляза той, когато видя, че кучетата не помръдват.
— Няма да ги вземат, ако не им кажеш, че може — Фиона премести по кокал пред всяко куче.
— Грабни кокала! Вземи го! — изкрещя Хю.
Фиона направи знаци с ръце и кучетата скочиха напред,
поклониха се с глава и Хю се разсмя.
— Те ти благодарят.
— Хю ги избра за теб — Роузи и подаде букет червени лалета.
— Реши, че приличат на близалки.
— Така е. Освен това са много красиви. Благодаря.

46
— Нарисувах ти картина — Хю дръпна листа от майка си. —
Тук сме двамата с Пек.
— Страхотна е! — Фиона се възхити на многоцветните завъртулки, кръгчета и линии. — Направо невероятна.
— Това е Пек. Той е голямо кучи. Това е Фий, а това съм аз.
Яздих Фий, а това е Дългоушко. И той яздеше с мен. Мама ми помогна да напиша имената.
— Изключителна рисунка.
— Можеш да си я лепнеш на хладилника.
— Ще я залепя. Благодаря ти, Хю — тя го прегърна и вдъхна аромата на малкото момченце — буйно, невинно и свободно.
След като ги изпрати и им помаха, Фиона влезе вътре, за да сложи рисунката на вратата на хладилника и подреди лалетата близалки в яркосиня ваза.
Беше доволна, че й останаха няколко минути, за да си почине,
преди да пристигне следващата група за обучение.
[1]
Кучетата са кръстени на актьорите Грегъри Пек, Пол Нюман и Хъмфри Богарт. — Б.пр.
↑

47
4.
Най-добрият приятел на човек, друг път!
След ожесточено преследване, последвано от люта битка,
Саймън успя да измъкне дървения чук от смъртоносния захват на
Джос.
Държеше в ръка значително изтънелия инструмент, докато животинчето подкачаше като пружина. Саймън си представи как стоварва един-единствен удар върху дървената глава на кутрето. Не че би го направил, колкото и да се изкушаваше, но поне фантазиите не бяха престъпление.
Представи си как също като в комикс около главата на гадинката започват да кръжат миниатюрни звездички, а пред очите му изникват шарени петна.
— Де да можех — измърмори той.
Остави инструмента на работната си маса, след това огледа отново пръснатите по пода на работилницата му играчки и кокали.
— Защо не ги искаш? Защо правиш всичко това? — той взе парче въже и му го подаде. — Дръж, разрешавам ти да го съсипеш.
След броени секунди, тъкмо когато Саймън побутна настрани негодния вече за нищо чук, кучето пусна въжето върху ботуша му и седна, размахало опашка и килнало глава на една страна с блеснали от радост очи.
— Не виждаш ли, че съм зает? Нямам време да си играя на всеки пет минути. Поне единият от нас трябва да свърши малко работа и да изкара някакви пари.
Саймън се обърна към шкафа за вино — истинска красота от черешово дърво и абанос! Беше използвал лепило за дърво, за да закрепи последните кантове, когато кучето нападна ботушите му.
Докато се опитваше да се съсредоточи над работата си, Саймън изтръска животинчето от крака си и посегна към една скоба. Тръсна крак, залепи, тръсна отново и постави скобата на мястото й.
Джос ръмжеше и джавкаше доволно в ритъм с „U2“, които звучаха в работилницата още от сутринта.

48
Той прокара пръсти по гладкото дърво и кимна.
Когато се обърна, за да провери сглобките на люлеещия се стол,
повлече и кутрето през стърготините.
Значи Джос все пак успяваше да го подчини на играта.
Работи почти два часа, като ту влачеше кучето, ту го преследваше и накрая си наложи да спре и да изведе мъника на мястото, което бе нарекъл Нааканата поляна.
Не беше зле да си почине. Така щеше да проясни мислите си, да глътне малко въздух и да усети слънчевите лъчи. Никога не се уморяваше да наблюдава как светлината — било слънчева или лунна
— се заиграва по вълните на протока — тясна ивица, притисната от острова.
Обичаше да стои на хълма и да се вслушва в непонятната музика на водата или да седи на верандата пред работилницата, вперил поглед в гъстата гора, която заобикаляше градината му, успокоен от плисъка на вълните.
Беше се преместил на острова с цел.
Търсеше самота, тишина, чист въздух и безупречен пейзаж.
Може би по някакъв изкривен начин майка му се оказа права,
като му натресе кучето. Така поне имаше причина да излиза навън,
което бе един от мотивите за преместването му. Можеше да поразгледа, да си почине, да опознае околността. Въздух, вода,
дървета, хълмове, скали — все потенциално вдъхновение за моделите му.
Цветове, форми, материи, извивки и ъгли.
Това малко късче земя, гората, водата, скалистият бряг,
чуруликането на птиците, вместо гъмжилото от коли и хора, му бе осигурило тъкмо каквото искаше.
Реши да си направи хубава пейка и да я монтира на това място,
нещо в стил рустика. Тиково дърво, помисли си той, стига да успееше да намери, с достатъчно широки странични подлакътници, на които да може да оставя бирата си.
Тръгна към работилницата, за да вземе скицник, на който да нахвърля идеята си, когато си спомни за кучето.
Повика го, подразнен, че животното не души в краката му, както правеше през повечето време, поради което обикновено настъпваше проклетата твар или го подритваше.

49
Провикна се отново, след това още веднъж и се огледа. Изруга,
обзет от раздразнение, чувство на вина и паника.
Провери отново в работилницата, за да види дали случайно не се е укротил, докато съсипва нещо, разтвори храстите, като продължаваше да го вика и да подсвирква. Огледа хълма, който водеше надолу към водата и тясната алея от къщата към пътя.
Надникна под верандата, след това обиколи къщата и се наведе под терасите.
От кутрето нямаше и следа.
Това е куче, за бога, каза си той. Ще се върне. Дори не куче, ами кутре, така че едва ли е стигнало далече. Поуспокои се, върна се в работилницата, където беше видял беляджията за последно, но не го намери и там и се отправи към гората.
Спокойствието му беше отлетяло, след като удоволствието му от играта на светлината и сенките бе съсипано. Трънаците му се сториха зловещи.
Възможно ли бе някой ястреб или бухал да отвлече кученцето,
питаше се той. Веднъж му се стори, че мярна плешив орел. Само че…
Да, кутрето беше още малко, но много яко.
Спря, пое си дъх, за да си даде кураж и да прогони паниката. Не се получи. Не беше на себе си от яд, че си губи времето заради едно тъпо куче, което вече си беше представял как халосва по главата с дървения чук.
Господи!
Изрева отново името на животното и най-сетне чу джавкането му. Подобието на лай не звучеше нито уплашено, нито жално, а пълно с дива радост.
— По дяволите — измърмори Саймън, решен да се овладее и да го повика весело.
— Хайде, Джос, дребен негоднико! Ела, момче, ела изчадие адово…
Забърза по посока на гласа и тогава чу шумоленето в гъсталака.
Кутрето се измъкна, повлякло полуразложения труп на огромна птица.
А той се беше притеснявал, че някое хищно пернато ще отвлече кучето. Голям майтап.
— Господи боже, остави тази гадост. Веднага!

50
Джос изджавка с блеснали очи и повлече птицата назад.
— Ела! Веднага! Бързо тук!
В отговор Джос довлече трупа напред, седна и го предложи на господаря си.
— И какво да правя с това чудо? — Саймън издебна момент да грабне кучето и изрита остатъка от птицата обратно в храстите. Джос започна яростно да се вие, за да се измъкне.
— Това не ти е… игра — не казвай мръсни думи! Ама защо пък не, мама му стара!
Той понесе кутрето към къщата. Вонята беше нетърпима.
Тъй като нямаше друг избор, Саймън стисна смрадливото животно под мишница и като дишаше през устата, се отправи към къщи.
На връщане реши да пъхне кучето под маркуча, но прецени, че няма да стане. Колкото и да го поливаше с вода, вонята нямаше да се махне. Трябваше да го изкъпе — как само му се искаше да има метална вана и… окови. Представи си как оплисква цялата баня.
Успя да си свали ботушите на верандата, докато Джос облизваше лицето му с целувки, изпълнени с много обич и убийствена смрад.
Щом влезе, хвърли портфейла си на масата и се отправи към банята.
Саймън се съблече и остана по боксерки, без да обръща внимание на кучето, което нападна дънките и ризата му. След това посегна към душа.
— Сега ще видиш ти — закани се той, когато Джос се притисна в стъклената врата на душ кабината в отчаян опит да се спаси.
Саймън стисна зъби и протегна ръка към сапуна.
Закъсняваха, Фиона отново погледна часа, сви рамене и продължи да подрежда маргаритките и зелениката в саксията.
Налагаше се да научи Саймън да уважава графика й, но в момента нямаше нищо против, защото имаше време да довърши работата си в градината. Кучетата й душеха наблизо, а тя си беше пуснала рок на айпода.
Ако новите й ученици не дойдеха, щеше да насади и второто сандъче, а и да заведе момчетата да пообиколят гората.

51
Денят беше слънчев, мек, небето синьо, подухваше лек ветрец и беше много приятно.
Тя огледа свършеното, цветните пъпки, и посегна към второто сандъче.
В този момент забеляза джипа.
— Това е Саймън — рече тя, когато кучетата й се надигнаха. —
Идват Саймън и Джос — след тези думи насочи вниманието си към маргаритките.
Продължи да засажда цветята, докато мъжът и кутрето му слизаха от джипа и кучетата й ги посрещаха. Тя дори не вдигна глава и продължи да се занимава с разсада.
След малко Саймън я докосна по рамото и тя дръпна слушалките.
— Извинявай, каза ли нещо?
— Сигурно сме закъснели.
— Ами да — тя почисти ръцете си от пръстта.
— Имахме произшествие.
— Всеки ден се случват произшествия.
— Да, произшествията при нас са ежедневие, но най-голямото включваше умряла птица.
— Така ли? — Фиона погледна към кутрето, заето да дърпа ожесточено въжето на Богарт. — Да не би да е уловил птица?
— Нещо друго беше уловило птицата, още преди дни, съдейки по вида и миризмата.
— Ясно — реши да го съжали тя и кимна, след което си свали ръкавиците. — Донесе ли ти я?
— Накрая я донесе. След като се беше търкалял в нея.
— Как понесе къпането.
— Взехме душ.
— Наистина ли? — тя потисна смеха си, тъй като бе очевидно,
че няма да му стане приятно, ако избухнеше в смях. — Как мина?
— След като престана да се опитва да си пробие път с дупе през вратата на душ кабината и да изяде сапуна, мина добре. Всъщност,
хареса му. Май открихме общ интерес.
— И това е нещо. Какво направи с трупа?
— На птицата ли? Изритах я обратно в храстите.

52
— Трябва да се върнеш, да я прибереш в плик и да я изхвърлиш.
Ако ли не, той ще отиде да я търси при първия удобен случай.
— Браво. Направо страхотно!
— Миризмата на леш е като наркотик за кучетата. Той просто е направил онова, което му диктуват инстинктите — вече му бе простила, но можеше поне да звънне, за да я предупреди, че ще закъснеят. — При тези обстоятелства ще проведем пълен час.
Направихте ли си домашното?
— Да, направихме го — кимна той, когато Фиона изви вежди. —
Почти всеки път сяда, когато му подам команда. Но идва само когато той реши. Междувременно се опита да изяде дистанционното на телевизора, една възглавница, цяла ролка тоалетна хартия, част от мокета на стълбите, почти цял плик чипс за барбекю, два стола и един дървен чук. Преди да попиташ, да, поправих ги и смених всичко съсипано. На него изобщо не му пука.
— Научи се да се заобикаляш с вещи, които не може да съсипва
— посъветва го тя със съчувствие в гласа. — Джос! — плесна с ръце
Фиона, за да привлече вниманието на животното, след което ги протегна напред и се усмихна. — Ела, Джос, ела!
Той се спусна към нея и опря лапи на коленете й.
— Добро куче! — тя извади лакомство от джоба си. — На това му се казва добро момче.
— Глупости!
— Да не забравяме за похвалите и поощренията.
— Нали не живееш с него — измърмори Саймън.
— Така е — тя остави лопатката на стълбите. — Седни — Джос се подчини и лапна бисквитка, след което последваха нови похвали и погалвания.
Фиона наблюдаваше как вниманието му се насочва към лопатката.
Когато отпусна ръце на коленете си, Джос се хвърли и стиснал лопатката между зъбите си, хукна нанякъде.
— Не го преследвайте — стисна Фиона господаря му за ръката,
когато той понечи да последва кутрето. — Така ще реши, че си играете. Богарт, донеси ми въжето.
Тя остана да седи с въжето в ръка и повика Джос. Той хукна към нея, след това отново кривна настрани.

53
— Виждате ли, опитва се да ни привлече. Ако откликнем, ако затичаме след него, значи е спечелил.
— Аз пък си мисля, че ако изяде лопатката ти, той печели.
— Тя е стара, но истината е, че той не печели, ако не се включим в играта. А ние няма да направим подобно нещо. Джос! Ела! — тя извади нова бисквитка от джоба си. След кратко колебание кутрето заподскача към нея.
— Това не е твое — отвори тя устата му, взе сечивото и тръсна глава. — Не е твое. Това е твое — тя му подаде въжето.
Остави лопатката, но той отново се спусна към нея. Този път
Фиона протегна рязко ръка, покри я и поклати глава.
— Не е твоя. Това не е твое.
Тя повтори всичко търпеливо, като не преставаше да обяснява на
Саймън.
— Постарай се да не му казваш „не“ прекалено често. Запази думичката за случаите, когато е необходимо или искаш да спре незабавно. За важните случаи. Ето, виж, той изгуби интерес към лопатката. Няма да играем на неговата игра. Затова сега ще поиграем с въжето. Стисни другия край и му достави удоволствие да си поиграеш с него.
Саймън седна до нея и използва въжето, за да тегли кучето до себе си, като го пускаше за малко и отново продължаваше да дърпа ту на едната, ту на другата страна.
— Може просто да не ставам за кучкар.
Тя прецени, че е дошло време да му покаже съчувствието си и го потупа по коляното.
— И това го казва същият човек, който се пъхва под душа заедно с кучето си.
— Налагаше се.
— Било е умно, изобретателно и е имало полза — и двамата миришеха на сапун и… стърготини. Много приятно. — Той ще се научи. И двамата ще се научите. А как са домашните навици?
— Ами получава се.
— Ето, виждаш ли? И двамата сте свикнали и при команда той сяда.
— И се шмугва в гората, за да се търкаля върху умрели птици и да ми яде дистанционното.

54
— Саймън, голямо си мрънкало!
Той я погледна с присвити очи и тя се разсмя.
— Постигнал си успех. Продължавай да го учиш да идва всеки път, когато го повикаш. Абсолютно всеки път! Много е важно. Ще поработим над случаите, в които е на каишка, след това ще го почерпим.
Фиона се надигна и забеляза по алеята към къщата да се задава джип.
— Сега е моментът да го научим да не тича към автомобили и да не скача по гостите. Пази го, говори му нещо.
Тя помаха на Дейви и го изчака да слезе.
— Здрасти, Дейви.
— Здрасти, Фий. Здравейте, момчета, как сте? — той се наведе,
за да погали черната, рижавата и кафявата глава. — Извинявай, Фий,
не знаех, че имаш урок.
— Няма проблем. Това е Саймън, а с него е Джос. Запознайте се с полицай Енгълуд.
— А, да, вие купихте къщата на Доб преди няколко месеца.
Много ми е приятно — Дейви кимна на Саймън и приклекна, за да се запознае и с кученцето. — Здравей, дребосък! Няма да ви прекъсвам
— рече той, докато чешеше и галеше предоволния Джос. — Ще почакам да свършите.
— Няма проблем. Саймън, вземи каишката и поработи сам над вървенето редом. Аз няма да се бавя. Проблем ли има, Дейви? —
прошепна тя, когато Саймън тръгна към джипа си.
— Какво ще кажеш да повървим?
— Добре, но да знаеш, че вече ме плашиш. Случило ли се е нещо? Да не би да е станало нещо със Сил?
— Доколкото знам, Сил е добре — Дейви отпусна ръка на рамото й и я поведе към къщата. — Днес получихме информация и шерифът прецени, че трябва да ти съобщя.
— За какво става въпрос?
— В средата на януари, в Калифорния, е изчезнала жена.
Случило се е в района на Сакраменто. Сутринта излязла да потича и повече не се прибрала. Седмица по-късно била открита в Национален горски парк „Елдорадо“, заровена в плитък гроб. Получили анонимен сигнал за приблизителното място.

55
Тя преглътна, усетила как гърлото й се стяга, но не каза нищо.
— Преди десет дни, друга жена излязла да потича рано сутринта в Юрика, Калифорния.
— Къде е била открита?
— В Национален горски парк „Тринити“. Първата е била на деветнайсет. Втората на двайсет. Колежанки. Общителни, атлетични,
неомъжени. И двете били на почасова работа. Първата работела като барманка, втората била продавачка в книжарница. И в двата случая е използван шоков пистолет, след това са вързани с найлоново въже и устите им са залепени с тиксо. И двете са били удушени с алени шалове оставени на вратовете им.
Дори не потръпна. Чувстваше се напълно изтръпнала.
— И завързани на възел?
— Да, и завързани на възел.
Фиона притисна ръка към сърцето си.
— Пери е в затвора. Все още е в затвора.
— И никога няма да излезе, Фий. Затворен е на сигурно място.
— Значи се е появил имитатор.
— Нещо повече — той протегна ръка, за да разтрие рамото й. —
Нещо повече, Фий. Има подробности за Пери, които следствието не е разгласило, като например, че Пери е отрязвал кичур от косата на жертвите и е записвал номер отгоре на дясната им ръка.
Чувството, че е изтръпнала, започна да преминава, но последва гадене.
— Значи е казал на някого или пък някой от следователите…
някой от криминологията или патологът…
Дейви не откъсваше очи от нея, отпуснал ръце на раменете й.
— Сигурно. Опитват се да проследят откъде е изтекла информация.
— Не се дръж с мен като с малоумна, Дейви. Десетки хора са имали достъп до тази информация и може да са я разгласили. Минаха почти осем години, откакто…
— Знам. Извинявай, Фий. Исках само да ти кажа, че ченгетата са се заели сериозно. Държахме и ти да знаеш, още повече че от медиите много скоро ще направят връзката. Може да довтасат и тук.
— Ще се оправя с пресата. Ами семейството на Грег?

56
— Ще ги информират. Знам, че ти е трудно, Фий, но не бива да се тревожиш. Ще го пипнат. Положението е много зле, но тази гад повтаря начина на действие на Пери. Избира млади колежанки. Ти вече не си на двайсет.
— Не съм — тя се постара да не повишава глас. — Само че аз съм единствената, която успя да се измъкне.
Дори без да е чул разговора, Саймън усети, че нещо не е наред.
Лоши новини или неприятности, или може би и двете. Не разбираше как Фиона може да търпи друг в момент като този, още повече че другият беше почти непознат.
Поколеба се дали да не качи кучето в джипа и да не си тръгне.
Щеше да е невъзпитано, но какво го интересуваше.
Ала щеше да бъде прекалено бездушно, а това вече не можеше да си позволи.
Щеше да изчака полицаят да си тръгне, да й даде възможност да се извини и тогава да си тръгне. Така никой нямаше да се чувства неловко.
Но пък чудото на чудесата беше, че Джос го следваше неотклонно около трийсет процента от времето. Послушанието на кучето, което очевидно гледаше от останалите и спираше при команда, увеличи радостта му от успеха.
Значи щеше да се прибере, да свърши още малко работа и след това да изпие една бира.
Ако изключеше мъртвата птица, можеше да каже, че денят е бил доста добър.
Когато автомобилът на полицая потегли, той очакваше Фиона да дойде и да се извини, след което да се заеме с решаването на проблемите си.
Вместо това тя остана в продължение на няколко минути на мястото си, загледана към пътя. След това отиде на верандата и седна вцепенено.
Саймън реши той да се извини и да си тръгне. Нямаше да е трудно. Щеше да каже, че си е спомнил, че има някаква работа и да вземе кучето със себе си.
Тръгна към нея, доволен, че подръпна кутрето само два пъти, за да го накара на върви редом с него. Когато приближи, забеляза, че е

57
пребледняла като платно, а ръцете й, обгърнали коленете, леко трепереха.
По дяволите!
Вече и дума не можеше да става да си тръгне просто така, затова взе кученцето на ръце, преди Джос да се опита да скочи в скута й.
— Нещо лошо ли е станало? — попита той.
— Какво?
— Заместник-шерифът нещо лошо ли ти каза? Силвия добре ли е?
— Да, добре е. Не става въпрос за нея.
Кучетата, очевидно усетили настроението й, се скупчиха около нея. Едрият рижав лабрадор отпусна глава на коляното й.
— А, да… трябва да…
Той я наблюдаваше как се опитва да се изтръгне от ямата, в която сякаш бе пропаднала.
— Трябва да поработим над сядането и оставането на място.
— Няма да е днес.
След тези думи Фиона го погледна, но той не успя да разбере какво се появи в очите й — мъка, страх или може би шок?
— Добре — съгласи се тя. — Няма да е днес. Много се извинявам.
— Няма нищо. До следващия път.
— Саймън… — тя си пое дъх и се поколеба. — Имаш ли нещо против да… Моля те, остани за малко.
Как му се искаше да е от хората, които лесно отказват. Може би щеше да й откаже, ако не беше забелязал колко й е трудно дори да го помоли за това.
— Добре.
— Пусни го, остави го да потича малко. Големите ще го наглеждат. Хайде, поиграй си — разпореди се тя, когато Саймън свали каишката на кучето. — Стой наблизо. Наблизо — повтори Фиона и го погали. — Наглеждайте Джос, хайде, вървете да играете.
Животните изскимтяха и я погледнаха още веднъж, преди да изтичат на двора.
— Разбират, че съм разстроена. Предпочитат да останат, докато се оправя. Знам, че искаш да си тръгваш.
Той се отпусна до нея.

58
— Да, не ме бива много в тези неща.
— По-добре да не те бива много, отколкото никак.
— Добре. Значи искаш да ми кажеш каква е лошата новина.
— Наистина искам. Рано или късно клюката ще плъзне из целия остров.
Въпреки това известно време тя мълча, след което се овладя.
— Преди няколко години имаше серия отвличания, а жертвите бяха убити. Всички до една бяха млади жени между осемнайсет и двайсет и три. Всички учеха в колежи. Общо дванайсет за три години.
Калифорния, Невада, Орегон, Ню Мексико, щата Вашингтон.
Жертвите бяха отвлечени, убити и заровени.
Той си спомняше смътно случая, но замълча.
— Всички до една бяха един тип — не физически, защото расата и цветът на кожата не го интересуваха, но по телосложение си приличаха, до една учеха в колеж, бяха атлетични, обичаха спорта,
бяха общителни. След като набележеше жертвата, убиецът я дебнеше седмици наред. Понякога дори повече. Беше прецизен, търпелив,
записваше си навиците им, водеше си бележки за ежедневието им,
облеклото, приятелите, семейството, графика им. Използваше диктофон, но имаше и тетрадка. Момичетата или ходели да тичат, или правели преходи или пък карали колело. Различно.
Тя си пое дъх. Заприлича му на човек, който се кани да се гмурне в мътна вода.
— Предпочиташе жени, които излизат сами; рано сутрин или по здрач. Пресрещаше ги от противоположната посока — просто поредният човек, който тича за здраве или планинар. На крачка от тях вадеше шоков пистолет и ги поваляше. Докато бяха неподвижни, ги пренасяше в колата си. Багажникът му беше с пластмасово покритие,
така че телата да не оставят следи и никой да не открие нищо.
— Хитро — отбеляза на глас Саймън.
— Да, наистина — тя продължи с рязък глас, без вълнение, също като някой, който изнася научен доклад. — Връзваше ги с найлоново въже, залепваше им устата с изолирбанд, после им даваше леко успокоително, за да са в полусъзнание и да не викат. Подкарваше колата към някой национален парк. Предварително беше избрал мястото. Когато издирването на момичето започваше в района, от който е било отвлечено, той беше вече много далече и караше

59
замаяната, ужасена жена да върви в тъмното, встрани от пътища и пътеки.
Сега вече гласът й потрепери, тя преплете пръсти в скута си и погледна право напред.
— Първо изкопаваше гроба — не особено дълбок. Искаше да ги открият. Беше му приятно да го гледат как копае, затова ги връзваше за някое дърво. Те не можеха да се молят, не можеха дори да го попитат защо го прави, тъй като устата им беше залепена през всичкото време.
Не ги изнасилваше, не ги измъчваше физически. Нито ги биеше, нито ги обезобразяваше. Просто вадеше ален шал, докато са вързани и неспособни да се съпротивляват, и ги удушаваше. Връзваше шала на възел, а когато приключеше, ги заравяше.
— Убиецът с аления шал. Така го бяха нарекли в пресата —
отбеляза Саймън. — Спомням си. Хванаха го, след като застрелял ченге.
— Грег Норуд. Ченгето беше Грер Норуд, а кучето му, неговият партньор, Конг.
Думите запулсираха между тях като отворена рана.
— Познавала си го, нали?
— Пери ги причакал. Грег имаше вила, страхотна малка вила близо до езерото Самамиш. Обичаше да води Конг там, за да го тренира. Ходеха веднъж в месеца, само двамата. Казваше, че така се сближавали.
Тя отпусна ръце на коленете си — на пръв поглед небрежен жест, но той забеляза как впи нокти в панталоните си.
— Застрелял първо Грег и може би това е била грешката му.
Пуснал два куршума на Конг, но Конг успял да го нападне. Това било установено по време на възстановката, а и Пери после потвърди, че било станало точно така, когато се съгласи да се споразумее с полицията и да направи самопризнания, да даде информация и да разкаже подробности за всички случаи, за да избегне смъртното наказание. Направи го, когато стана ясно, че губи процеса. Конг разкъсал Пери, но той бил силен и успял да стигне до колата си, дори минал няколко километра, преди да припадне и да катастрофира.
Както и да е, хванаха го. Грег също беше силен. Живя два дни.
Случи се през септември. На дванайсети септември. Сватбата ни щеше да е през юни следващата година.

60
— Съжалявам — това бе думата, която не означаваше нищо, но трябваше да я каже.
— Да, аз също. Дебнел е Грег месеци наред, може би дори повече. Бил е изключително прецизен и търпелив. Уби го, за да отмъсти на мен. Истината е, че трябваше аз да съм тринайсетата му жертва, но успях да избягам.
Тя затвори очи.
— Имам нужда да пийна нещо. Ти искаш ли?
— Да, добре.
Когато Фиона стана, за да влезе вътре, той се поколеба дали да не тръгне след нея, но прецени, че сигурно й трябва време, за да се съвземе.
Помнеше бегло историята. Едва сега си припомни, че някакво момиче беше избягало и бе дало на ФБР описанието на похитителя.
Беше преди години, каза си той и се опита да не мисли за онова,
което правеше по времето, когато случаят се беше превърнал в сензация.
Тогава не му бе обърнал голямо внимание. Беше на двайсет и пет. Тъкмо се беше преместил в Сиатъл и се опитваше да си създаде име, да изкара пари. Тогава бяха поставили на баща му диагнозата рак.
Фиона изнесе две чаши бяло вино.
— Австралийско шардоне. Май нямам нищо друго.
— Става — Саймън пое чашата и двамата седнаха. Наблюдаваха смълчани как групата кучета подремват. — Искаш ли да ми разкажеш как успя да се измъкнеш?
— Късмет и малко глупост. Онази сутрин изобщо не трябваше да излизам да тичам сама. Трябваше да предвидя какво може да се случи.
Чичо ми е ченге, вече се срещах с Грег и двамата ми повтаряха непрекъснато да не излизам да тичам сама. Само че така и не намерих човек, който да издържа на темпото ми. Бях в страхотна форма —
добави тя с нещо като усмивка.
— Краката ти са като на спринтьорка.
— Да. Какъв късмет! Не ги послушах. По това време Пери все още не беше се проявил във Вашингтон и от месеци не бе имало отвличане. А и човек никога не допуска, че може му се случи подобно нещо. Още по-малко, когато си на двайсет. Излязох да потичам както обикновено. Беше ми приятно да излизам рано, а след това се отбивах

61
в едно кафене. Денят беше мрачен, валеше, но аз обичах да тичам в дъжда. Беше началото на ноември, годината преди Грег да загине.
Имах секунда, една-единствена секунда, след като го забелязах. Беше съвсем обикновен, доста приятен на вид, но нещо ми прищрака. Носех паникбутон на ключодържателя. Дори посегнах към него, но беше прекалено късно. Усетих шока от болката, след това тялото отказа да ме слуша.
Тя спря за момент, за да си поеме въздух.
— Напълно отказа — натърти тя. — Болка, шок, след това натежах като камък, не можех да помръдна.
Прилоша ми, когато се свестих в багажника. Беше тъмно,
усещах, че се движим, чувах свистенето на гумите по асфалта. Не можех да извикам, нито да ритам, едва успявах да помръдна.
Спря, въздъхна и отпи бавно глътка вино.
— Разплаках се, защото знаех, че ще ме убие и нямаше как да го спра. Щеше да ме убие, защото просто исках да потичам сама.
Замислих се за семейството ми, за Грег, за приятелите ми, за целия ми живот. Спрях да плача и се вбесих. Не бях направила абсолютно нищо,
за да заслужа подобна съдба!
Замълча отново и двамата чуха шепота на ветреца сред боровете.
— Освен това ми се пишкаше. Беше унизително и адски тъпо да се напикая в гащите, преди да ме е убил и от това се ядосах още повече. Започнах да се гърча, опитвах се да се извия и усетих нещо твърдо в джоба си. Имах скрит вътрешен джоб в анцуга — като на крадците. Грег ми беше подарил малко швейцарско ножче.
Бръкна в джоба на дънките си и го извади.
— Симпатично малко ножче, с малка ножичка и мини пила за нокти. Момичешко ножче — тя го стисна в дланта си. — То ми спаси живота. Той ми беше взел ключовете и парите за кафе, които държах в джоба на якето си, но не подозираше, че имам вътрешен джоб.
Всъщност нямаше откъде да знае, че го има. Ръцете ми бяха вързани зад гърба. Едва успях да го стигна. Най-силно се уплаших, когато го извадих и почувствах надеждата, че може и да успея да се измъкна.
— Би ли ми го показала? — когато му го подаде, Саймън го отвори и огледа острието на ярката следобедна светлина. Беше наполовина на палеца му. — Значи с това си успяла да прережеш найлоновата връв.

62
— Рязах, кълцах, дялках. Отне ми цяла вечност, докато го отворя или поне така ми се стори и още толкова, дори по-дълго, докато прережа въжето. Трябваше да срежа и въжето на глезените, но възелът беше прекалено стегнат. Отначало бях обзета от ужас, че той ще спре колата, преди да съм готова, след това се паникьосах, че никога няма да се измъкна от проклетия автомобил. Най-накрая той спря. Когато слезе, го чух да си подсвирква. Никога няма да забравя тази мелодия.
Саймън си представи ситуацията — момиче, само, ужасено,
въжетата са се врязали до кръв в плътта й. Въоръжена с ножче, точно толкова смъртоносно, колкото и кабарче.
— Лепнах изолирбанда на устата си.
Разказваше толкова спокойно, толкова равнодушно, че той се обърна да я погледне.
— Навих въжето на глезените си и извих ръце зад гърба си.
Затворих очи. Продължаваше да си тананика и след като отвори багажника.
Наведе се и ме шляпна по бузата, за да ме събуди. Тогава забих ножа в него. Надявах се да попадне в окото, но пропуснах и му раздрах лицето. Той се стресна, заболя го адски и така си осигурих секунда. Забих юмрук в носа му, а сетне го изритах. Не беше силно,
както ми се искаше, защото въжето се беше заплело, но все пак достатъчно, за да политне назад и да успея да изляза. Лопатата беше до колата, където я беше изпуснал, когато го прободох. Грабнах я и го ударих по главата — два пъти. Взех му ключовете. Все още ми се губят някои моменти. Казаха, че било от шока — адреналин! — но се качих зад волана и настъпих газта до дупка.
— Значи си го повалила и си отпрашила — прошепна Саймън,
изумен и развълнуван.
— Нямах представа къде се намирам и имах късмет, че не се убих, защото шофирах като обезумяла. Стигнах хижа, хотел — видях светлините. Беше ме завел в Национален парк „Олимпик“. Повикаха рейнджърите, а пък рейнджърите се обадиха на ФБР и така нататък и така нататък. Той успя да се измъкне, но аз им дадох описанието му.
Те разполагаха с автомобила, знаеха името и адреса му. Поне официалния.
Въпреки това им се изплъзваше цяла година. Търсиха го, докато не застреля Грег и Конг, и Конг не го спря. Конг жертва живота си, за

63
да го спре.
Тя взе ножчето и го пъхна в джоба си.
— Струваш ми се невероятно умна жена — отбеляза Саймън след няколко минути. — Знаеш, че онова, което си направила, е спасило много други жени. Нали мръсникът е зад решетките?
— Има няколко доживотни присъди. Сключил е сделка едва след като дадох показания и разбра, че ще бъде съден за убийството на Грег и го грози смъртна присъда.
— Защо са се съгласили на сделка?
— За да получат признанията Грег, за мен, за останалите дванайсет жертви, за мястото, на което беше скрил тетрадката си, за записите му, заради душевния мир на семействата на избитите жени.
За да получат отговор. Те са напълно сигурни, че той никога няма да излезе от затвора.
Фиона кимна, сякаш отговаряше на въпрос, неочаквано изникнал в главата й.
— Мислех, че постъпвам правилно. Колкото и да е странно,
изпитах облекчение, докато той описваше какво е правил, стъпка по стъпка, защото знаех, че ще си плати за всичко и ще плаща безкрайно дълго. Исках да загърбя случилото се, да затворя вратата завинаги.
Татко почина девет седмици по-късно. Случи се толкова неочаквано,
че не можех да повярвам и тогава отново пропаднах до дъното.
Тя потри лицето си с ръце.
— Беше ужасно. Останах няколко седмици при Сил, после още два месеца и тогава осъзнах, че не искам да се връщам. Трябваше да започна отново, при това тук. Така и направих и през повечето време вратата си стои затворена.
— А днес какво се случи?
— Дейви дойде да ми съобщи, че някой е използвал почерка на
Пери, включително подробности, които не бяха споменавани пред хората. Досега има две похищения. И двете са в Калифорния. Започва се наново.
В главата му се зароиха въпроси, но не ги зададе. Тя беше смазана. Онова, от което искаше да се отърве, отново бе на дневен ред.
— Сигурно ти е много трудно. Връщаш спомените, съживяваш преживяното…
Тя отново затвори очи и сякаш цялото й тяло се отпусна.

64
— Да, така е, точно така е. Господи, може и да е глупаво, но ми олеква, че някой го казва, че проявява разбиране. Благодаря ти.
Фиона отпусна ръка на коляното му.
— Трябва да позвъня на някои хора.
— Добре — Саймън й подаде чашата. — Благодаря за виното.
— Ти си го заслужи.
Той вдигна кученцето от земята, което незабавно започна да облизва лицето му, сякаш бяха разделени от цяло десетилетие.
Когато потегли, вдигна поглед към отгледалото за обратно виждане тъкмо когато тя влизаше в къщата, последвана от кучетата.

65
5.
Фиона се замисли какво да вечеря, но вместо това си наля чаша вино. Разговорът с родителите на Грег бе отворил раната отново.
Знаеше, че е най-разумно да си приготви нещо за хапване, а след това да се разходи с кучетата, за да се махне от къщата и от ужасните мисли.
Вместо това накара кучетата да излязат навън и се отдаде на черни мисли, толкова потискащи, че следващият гост направо я стресна.
Тези хора нямаше ли да я оставят най-сетне на мира!
Веселият лай отвън издаде, че пристига приятел. Не се изненада,
когато видя как Джеймс и неговия Коби се поздравиха с кучетата й.
Фиона се облегна на колоната на верандата, отпи глътка вино и остана така да го наблюдава. На светлината на запалените лампи косата му блестеше. Но пък у Джеймс винаги нещо блестеше. Кожата му, с невероятен оттенък на карамел, размесен със златен прах, бе доказателство за двойното наследство, което носеше. Очите му,
яркозелени, почти винаги се смееха иззад гъстите мигли.
Обърна се към Фиона с бърза усмивка и вдигна плика с готова храна.
— Донесох вкуснотийки!
Тя отпи нова глътка вино.
— Дейви е говорил с теб.
— Да, често се случва, нали е женен за сестра ми.
Той пристъпи към нея и наоколо се понесе ароматът на храна,
след това я прегърна със свободната си ръка и я притисна към себе си.
— Добре съм. Тъкмо провеждах първото съвещание на клуб
„Горката аз“.
— Искам и аз да участвам. Ще бъда президент.
— Че аз винаги се самоизбирам за президент. Но тъй като си донесъл вкуснотийки, може да станеш мой достоен заместник.
— А значки ще има ли? Тайно ръкостискане? — той се отдръпна за миг, след това притисна устни към челото й. — Да влезем вътре и

66
да гласуваме, докато се тъпчем с бургери.
— Говорих с майката на Грег — каза Фиона и се отправи към вратата.
— Трудна работа, а?
— Направо ужасно! Затова си седях на тъмно и пиех вино.
— Разрешавам ти, въпреки че не си позволявам подобни волности. Имаш ли кока-кола?
— Пепси. Диетична.
— Гадост! Добре де, ще пия.
Той се чувстваше като у дома си. Извади чинии, сложи във всяка по един бургер, след това раздели картофките. Тя изхвърли виното от чашата си в мивката и наля пепси.
— Трябваше да правим секс, преди да станем приятели.
Джеймс се усмихна и седна.
— Ти беше на единайсет или дванайсет, когато започна да идваш на острова, за да виждаш баща си, така че бяхме твърде малки за секс,
когато се сприятелихме.
— Нищо — Фиона се тръшна на стола. — Ако навремето бяхме правили секс, сега можехме да възродим връзката си. Щяхме да се поразсеем. Сега обаче е твърде късно, защото ще ми бъде кофти да остана гола пред теб.
— Това не е голям проблем — той отхапа от сандвича. —
Можем да го направим на тъмно и да използваме измислени имена.
Аз ще бъда Скалата, а ти Копринените пръсти.
— Никой не би извикал „копринени пръсти“, преди да свърши.
Ще бъда Миси Писи. Много обичам римите.
— Добре. И така, Миси Писи, първо ще ядеш или направо да те тръшвам в леглото?
— Коя жена би устояла на подобно романтично предложение?
Дай първо да ядем — тя лапна картофче. — Не искам цяла нощ да ти надувам главата, Джеймс, но е много странно. Онзи ден казвах на
Сил, че напоследък дори не мога да си представя лицето на Грег.
Образът му просто е избледнял. Разбираш ли?
— Мисля, че да.
— Но щом Дейви ми каза какво се е случило, образът му се върна. Сега го виждам отново с всяка подробност. Той се върна. И…
Ужасно ли е? — попита тя, но сълзите я задушиха. — Кажи? Ще ми се

67
да не се беше появявал отново. От една страна ми се искаше да го забравя и не разбирах, че е така, докато не се върна.
— И какво от това? Да не би да искаш до края на живота си да се обличаш в черно и да четеш тъжна поезия? Ти страда достатъчно,
Фий. Беше напълно сломена, но се съвзе. Нали създаде спасителния отряд в негова памет — той протегна ръка и я стисна за китката. —
Това е изключителен жест.
— Ако смяташ да ми се правиш на умен и да ми пробутваш разни засукани обяснения, просто няма начин да останеш член на клуб „Горката аз“.
— Не можем да провеждаме събрание, докато все още има бургери. За целта ни трябва гадно вино и гранясали крекери.
— Дяволите да те вземат, Джеймс! Съсипа доброто ми намерение да се посамосъжалявам — въздъхна Фиона и захапа бургера.
Дори приятната компании на приятел, задължителното присъствие на кучетата й и обичайните вечерни задължения не й спестиха кошмарите. Будеше се на всеки час и се опитваше да се изтръгне от ужаса, ала попадаше отново в него веднага щом се унесеше.
Кучетата, неспокойни също като нея, ставаха или да се поразходят, или да се наместят. В три след полунощ Богарт застана до леглото й и й подаде въжето с надеждата една игра да оправи положението.
В четири Фиона се предаде. Пусна кучетата навън и направи кафе. Направи най-трудните упражнения, които изискваха неимоверни усилия, за да се изпоти, и тогава се зае с документите.
Провери баланса на чековата си книжка, подготви информационни писма за часовете си и за абонатите на „Издирване и спасителни операции с кучета“. Небето на изток просветляваше,
когато обнови уебстраницата си и отдели време да посърфира в различни блогове, защото нямаше никакво желание да пише в своя.
Когато започна първият й курс, тя бе на крак повече от четири часа и вече започваше да й се доспива.

68
Обичаше много часовете си. Обичаше ги заради самата работа,
заради кучетата, заради възможността за социални контакти, заради новите запознанства. Беше й приятно да е навън през по-голямата част от деня.
Само че сега й се искаше да отложи останалите два часа за деня.
Нямаше намерение да потъва в самосъжаления, ами просто да поостане сама, да се наспи, може би дори да почете книга.
Вместо това започна да се подготвя за втория час, поговори със
Силвия — клюката се беше разнесла бързо — и се стегна.
В края на работния ден, след като с кучетата събраха всички играчки и тренировъчни пособия, тя усети, че не желае да остава сама.
Къщата бе съвършено тиха, а гората — пълна със сенки.
Реши да отиде в града. Щеше да напазарува и дори да отскочи до
Силвия, за да се видят. По-късно щеше да се поразходи по плажа. Свеж въздух, упражнения, промяна на обстановката. Щеше да упорства,
докато се умореше толкова, че да няма сили за сънища — хубави или лоши.
Реши да вземе Нюман да й прави компания. Когато той скочи в колата, Фиона се обърна към другите кучета.
— Нали знаете как е. Негов ред е. Ще ви донеса подаръци.
Дръжте се прилично.
Стана и погледна Нюман.
— А ти не злорадствай — нареди тя.
Стресът понамаля, докато шофираше по криволичещия път, а залязващото слънце хвърляше оранжеви отблясъци във водата.
Умората се стопи, когато отвори прозореца и наду радиото, докато вятърът разбъркваше косата й.
— Хайде да попеем!
Винаги готов да се хареса, Нюман започна да вие заедно с
Бионсе.
Беше решила да отиде до Ист Саунд, да купи каквото й беше необходимо и да се поглези с нещо, от което нямаше абсолютно никаква нужда. Докато шофираше между хълма и водата, тя последва импулса си и зави при пощенската кутия, на която пишеше „Дойл“.
Може пък да му трябваше нещо от селото. Защо да не се прояви като добра съседка и да не го закара. Нямаше абсолютно никакво желание да вижда къде и как живее. Всъщност нямаше нищо предвид.

69
Обичаше извисилите се дървета, които пропускаха слънцето и лъчите му огряваха скалите сред високата трева. Къщата е хубава, каза си тя, когато я видя. Имаше двоен покрив, висок, а постройката следваше извивките на склона. Имаше обаче нужда от боядисване.
Кантове в по-ярък цвят щяха да й придадат свежест. Нямаше да е зле да се сложат столове, саксии с пъстри цветя на верандата и малката тераса на втория етаж. Може би пейка под черешата, която щеше да нацъфти през пролетта и да придаде истинско очарование на мястото.
Паркира до джипа на Саймън и забеляза, че вече е сменил облегалката за глава, доскоро залепена с изолирбанд. След това видя пристройката, почти скрита от дърветата.
Беше ниска, дълга, с квадратура поне колкото нейната къща, с огромна веранда отпред. Там бяха разхвърляни маси, столове и части от мебели.
Чу виенето на електрически трион, който надвиваше тътена на рокендрол.
Даде знак на Нюман да я последва. Той подуши въздуха — ново място, нови миризми — и заситни редом с нея.
— Страхотна гледка — прошепна тя и се обърна към пролива,
отсрещния бряг и зелените петна, очертани във водата. — Виж, там си има малка пейка и кей. Трябва му лодка и ще бъде истинска идилия.
Вода, гора, приятна местност, не е твърде близо до пътя. Страхотен дом за куче.
Почеса Нюман зад ушите и тръгна към пристройката.
Мерна го през прозореца — беше по дънки, тениска, със защитни очила, препасал колан с инструменти. Забеляза, че е била права за триона — огромен и страховит. Острието мълниеносно режеше дървото без никакво усилие. Представи си какво може да причини на пръстите, затова прекрачи предпазливо до вратата, далече от него, и изчака воят да утихне.
След това почука и му помаха през прозореца. Той я изгледа намръщено, но тя отвори вратата. Кутрето лежеше на пода, вирнало лапи във въздуха, сякаш го беше ударил ток.
— Здрасти! — извика Фиона, за да надвика музиката. — Отивах към селото и реших…
Тя замълча и го изчака да махне слушалките.
— Нищо чудно, че дъни така. Виж…

70
Той бръкна в едно от отделенията на колана, извади дистанционно и намали музиката. Тишината заля помещението като цунами и събуди кученцето.
То се прозя и я забеляза. В очите му блесна неистова радост,
животинчето скочи и се втурна към нея. Фиона приклекна, протегна ръка, отворила длан, така че да се блъсне в нея.
— Здрасти, здрасти, и аз се радвам да те видя — погали го по главата, после го почеса по коремчето. Посочи пода с пръст. — Седни!
— дупето му продължи да се върти още няколко секунди, след това тупна на пода. — Хем си умен, хем послушен! — гушна го, когато забеляза приседналия навън Нюман. — Може ли да излезе навън?
Нюман е с мен и ще му кажа да го пази.
Саймън просто сви рамене.
— Добре. Върви да играеш — тя се разсмя, когато Джос се насочи към вратата със скок и тупна на тревата.
Саймън все още стоеше пред работната си маса и я наблюдаваше.
— Прекъснах ти работата.
— Да.
Грубиян, помисли си тя. Нищо.
— Отивах в селото и минах да проверя дали не искаш нещо.
Нещо като отплата, че те натоварих с проблемите си.
— Няма нужда.
— Добре тогава. И двамата знаем, че въпросът дали искаш нещо е просто извинение, но спираме дотук. Аз ще… Господи, каква красота!
Тя се насочи към шкафа в другия край на работилницата, като заобиколи пейките и инструментите.
— Не пипай! — сопна се Саймън и тя се закова на място. —
Лепкав е — добави с по-мек глас той. — Лак.
Тя сплете послушно ръце зад гърба си. Беше усетила миризмата на лак, на стърготини и прясно нарязано дърво. Комбинацията беше изключително приятна.
— Това вратите ли са? Дърворезбата е изключителна, също както и нюансите на дървото. Великолепно! — също като мириса, който се носеше наоколо. — Искам го. Едва ли мога да си го позволя, но въпреки това го искам. Колко струва?

71
— Няма да отива нито на теб, нито на къщата ти. Елегантен е и е прекалено натруфен. Докато ти не си такава.
— И аз мога да бъда елегантна и да се натруфя.
Той поклати глава, след това приближи до стар квадратен хладилник и извади две кока-коли. Подхвърли й едната и тя я улови с една ръка.
— Не, не можеш. За теб е нещо или по-семпло, или изчистено,
или просто по-различно. Което ще придаде драматизъм на изчистените линии, които си избрала.
— Така ли?
— Влизал съм у вас — напомни й той.
Как само й се искаше да прокара пръст по дърворезбата на вратичките! Издължени сърца.
— Точно този шкаф може да раздвижи обстановката.
— Не може.
Малко объркана, Фиона се обърна към него.
— Значи не искаш да ми го продадеш, защото не съм елегантна,
така ли?
— Точно така.
— Как изобщо успяваш да продадеш нещо?
— Работя по поръчка или пускам по нещо в разни магазини.
Само че дизайна го обсъждам с клиентите — той я огледа, докато отпиваше от кутийката с безалкохолно. — Безсънна нощ ли си имала?
Фиона пъхна ръце в джобовете си.
— Благодаря ти, че забеляза. Тъй като ти прекъснах работата и не съм подходящ купувач за тъпия шкаф, ще те оставя сам с чудовищния ти трион.
— Сега си почивам.
Тя отпи и му отправи остър поглед. Саймън също я изгледа, без да трепне.
— На фона на работата, която върша, противно държание като твоето никак не ме притеснява.
— Ако си намислила да ме дресираш като кучето ми, държа да те уведомя още отсега, че не се поддавам.
Тя се усмихна.
— Значи, ако предложението да напазаруваш от града е просто извинение, излиза, че ме сваляш.

72
Фиона се усмихна отново и се огледа. Видя купища скоби и длета, едни по-тънък трион и нещо за пробиване на дупки, което изглеждаше не по-малко страховито от чудовищния трион.
Имаше безброй инструменти, чиито имена не знаеше, и празни кутии от кафе, пълни с пирони, болтове и други странни неща.
Нямаше обаче никакъв ред.
— Не, не те свалям, все още не. А след като изпитах на свой гръб ужасното ти държание, ми се струва, че не си струва.
— Добре, тъй като си честна и аз ще бъда честен с теб. Не си мой тип.
Тя откъсна възхитения си поглед от прекрасен люлеещ се стол и го погледна студено.
— Виж ти.
— Да. Предпочитам по-женствени типажи, с интерес към изкуството.
— Като Силвия ли?
— Аха.
— Или Нина Абът — не се сдържа и се усмихна доволно, когато забеляза гневния блясък в очите му.
— Защо пък не.
— Добре че изяснихме всичко това, преди да оставя влюбчивото си ранимо сърце в ръцете си.
— Какъв късмет. Но пък… от време на време на човек му трябва малко разнообразие. Има нужда да пробва нещо ново.
— Браво. Ще ти съобщя, когато и на мен ми се прииска разнообразие. Междувременно ще се постарая да не ти натрапвам неелегантното си и лишено от женственост присъствие на плоскогърда свалячка.
— Е, не си плоскогърда.
Фиона се изсмя.
— Господи, колко странен тип си. Тръгвам си, докато все още имам някакво самочувствие.
Застана на прага и извика кучето му. Зверчето хукна към нея, тя го погали и похвали. След това го побутна в помещението и затвори вратата от външната страна. Стрелна Саймън с поглед за последно и тръгна към автомобила си, последвана от верния Нюман.

73
Той продължи да я наблюдава през прозореца. Атлетична походка, неосъзната грация. Стори му се объркана, когато влезе в работилницата. Колебаеше се, беше несигурна. И уморена.
Вече не, помисли си той, докато тя се качваше в колата. Сега движенията й бяха резки, очевидно беше ядосана.
Така беше по-добре. Може и да беше странен тип, но сега поне нямаше да се притеснява за нея.
Доволен от себе си, той си сложи слушалките, защитните очила и отново пусна музиката, след което се залови за работа.
Силвия се бе облегнала на плота в магазина си с развеселен поглед, докато Фиона разглеждаше обеците.
— Не е възможно да го е казал.
— Да, но го каза — Фиона приближи до едното си ухо перлена обеца, а до другото пъстроцветни стъклени мъниста. — Не съм била достатъчно елегантна за прехваления му шкаф. Мога да бъда елегантна — тя се обърна. — Виж! Перли…
— Много са красиви, но цветното стъкло ти подхожда повече.
— Да, но перлите мога да ги нося, когато поискам — Фиона ги върна на витрината и се приближи до висока ваза в японски стил.
В магазина на Силвия непрекъснато се появяваха нови неща —
картина, шал, маса или невероятни бижута. Спря до пейка с високи извити подлакътници и прокара пръсти по дървото.
— Много е красива.
— Едно от произведенията на Саймън.
Едва се сдържа да не я перне гневно.
— Естествено. След това каза, че не съм била негов тип. Като че ли съм го питала. Докато ти си.
— Така ли?
— Дори те използва за пример. Почитателка на изкуството с подчертана женственост.
— Наистина ли?
— Да, хайде, придай си самодоволен вид.
Силвия превзето разбуха косата си.
— Че как иначе!
— Давай все така — добави Фиона и махна презрително с ръка.

74
— Много интересно, но смятам да запазя самодоволното си изражение. Сигурна съм обаче, че не е искал да те обиди.
— Напротив.
— Слушай сега. След десет минути затварям. Отиваме да вечеряме и да го оплюем. Ще оплюем и всички мъже по принцип.
— Няма да е зле, но трябва да се прибирам. Отбих се само да ти се оплача. Господи, Сил, последните няколко дни бяха отвратителни!
Силвия заобиколи плота и прегърна окуражително Фиона.
— Какво ще кажеш да дойда с теб и да ти приготвя паста, докато ти вземеш една дълга релаксираща вана?
— Честно да си призная, мислех да си отворя консерва супа и да си легна. Снощи не можах да спя.
— Притеснявам се за теб, Фий — тя подръпна игриво опашката на Фиона. — Защо не се пренесеш при мен, докато не заловят маниака?
— Знаеш, че съм си добре заедно с момчетата. Освен това този маниак едва ли се интересува от мен.
— Ама… — вратата се отвори и тя млъкна.
— Здрасти, Силвия. Здрасти, Фиона.
— Как си Джаки? — усмихна се Силвия на красивата попрезряла блондинка, която държеше местния хотел.
— Добре. Щях да намина по-рано. Знам, че след малко затваряш.
— Не се притеснявай. Как е Хари?
— Лежи. Настинал е и затова се измъкнах от нас. Човек би казал, че е пипнал чума, а проблемът му е най-обикновена хрема. Хем съм се заела с пролетно почистване, хем му слугувам, хем го слушам как ми мрънка. Реших, че трябва да поосвежа у нас и да променя обстановката. Може ли да разгледам за някоя идея?
— Разбира се.
— Аз ще вървя. Радвам се, че се видяхме, Джаки.
— И на мен ми беше приятно. А, Фиона, синът ми и снаха ми са си взели кученце. Искали да се поупражняват, преди да ме направят баба — тя изви очи към тавана.
— Браво. Каква порода е?
— Не знам. Взели са го от някакъв приют — тя се усмихна. —
Брад каза, че първо щели да спасят един живот, а след това да създават

75
нов.
— Това е чудесно.
— Нарекли са го Сава — като Савската царица. Помоли ме, ако те срещна, да ти предам, че щели да се запишат в курса за начинаещи.
— Да заповядат. Тръгвам.
— Ще намина утре, за да ти помогна с часовете — обеща
Силвия. — Орио има нужда от опреснителен курс.
— Ще те чакам. Чао, Джаки.
Тъкмо излизаше, когато чу възклицанието на приведената над пейката Джаки.
— Силвия, но това е истински разкош!
— Нали? Произведение на новия майстор, за когото ти разказвах. Саймън Дойл.
Фиона изсумтя недоволно и се качи в колата.
В килията си в затвор „Уола Уола“ в щата Вашингтон Джордж
Алън Пери четеше Библията. Тъй като заради престъпленията си щеше да прекара цял живот в строго охраняван затвор, той се стараеше държанието му да бъде образцово.
Не участваше в банди, не се оплакваше. Вършеше възложената му работа и изяждаше храната, която му сервираха. Поддържаше се чист и разговаряше с надзирателите с уважение. Редовно правете упражнения. Не пушеше, не ругаеше, не използвате наркотици и прекарваше по-голямата част от безкрайните дни в четене. Всяка неделя ходеше на служба.
Радко му идваха гости. Нямаше съпруга, деца, приятели — нито вътре, нито вън.
Баща му отдавна му беше обърнал гръб, а майка му, за която психиатрите бяха единодушни, че е причина за патологичните му отклонения, се страхуваше от него.
Сестра му му пишеше по веднъж в месеца, а веднъж в годината изминаваше дългия път от Емит, Айдахо, тъй като посещението й при него бе част от християнския й дълг.
Тя му беше дала и Библията.
Първата година бе истинско мъчение, но той издържа със сведени очи, не говореше и успешно прикриваше разяждащия го

76
отвътре гняв. През втората година се предаде на депресията, а на третата прие факта, че няма да излезе на свобода.
Никога вече нямаше да има възможност да избере какво да яде,
кога да го изяде, кога да стане или да легне. Никога повече нямаше да се разхожда в някоя гора, по слънчева поляна или да шофира по неосветен път с тайна в багажника.
Никога повече нямаше да усети мощта си в мига на убийството,
нито последвалото го спокойствие.
Затова пък имаше други свободи и си ги беше извоювал внимателно, прецизно. Пред адвоката и психиатрите показваше колко съжалява за извършените злодеяния.
Беше плакал, но унизителните сълзи си струваха.
Сподели със сестра си, че се чувства като прероден. Позволиха му индивидуални срещи със свещеник. На четвъртата година го оставиха да работи в затворническата библиотека, където се представяше като съвестен човек и непрестанно засвидетелстваше благодарността си, че има достъп до книги.
Тогава започна да си търси достоен ученик и последовател.
Подаде молба и му разрешиха да посещава курсове — както организирани от гостуващи лектори, така и качени на видео. По този начин можеше да общува с останалите затворници в нова обстановка.
Повечето му се струваха твърде брутални, лишени от всякакъв интелект. Някои бяха прекалено стари, други прекалено млади или пък прекалено затънали в системата. Продължи да се образова — беше му интересно — и не се отказваше от искрицата надежда, че съдбата ще му поднесе духовната свобода, за която копнееше.
На петата година в „Уола Уола“, съдбата наистина му се усмихна. Не беше друг затворник, а лектор.
Веднага усети, че това е подходящият човек, също както разбираше коя жена да убие още в мига, в който я зърнеше.
Това бе истински дар.
Подходи бавно, преценяваше, изпитваше, настъпваше. Търпелив както винаги, той набеляза методите си и ги изпипа, за да създаде съвършеното оръжие, което щеше да излезе навън, да ловува вместо него и да убива.
С течение на времето този човек щеше да поправи единствената грешка, която той беше допуснал. Същата тази грешка го измъчваше

77
всяка нощ в тъмната килия, където въпреки тишината не намираше покой.
След време същият този човек щеше да убие Фиона Бристоу.
Този път, мислеше си Пери, докато четеше „Откровение“, щеше да успее.
Вдигна поглед, когато един от надзирателите спря пред вратата.
— Имаш посетител.
Пери премигна и отбеляза внимателно докъде е стигнал, след което остави настрана Библията.
— Сестра ми ли е? Очаквах я чак след шест седмици.
— Не е сестра ти. Дошли са от ФБР.
— Господи…
Пери бе едър мъж с оредяла коса, блед както повечето затворници. Той застана покорно пред вратата, когато ключалката изщрака, преди пазачът да отвори.
Двама пазачи застанаха от двете му страни. Знаеше, че останалите ще претърсят килията му, докато го няма. Нямаше значение, нямаше абсолютно никакво значение. Щяха да намерят единствено книги, религиозни текстове и сухо написаните писма от богобоязливата му сестра.
Вървеше с наведена глава и потискаше усмивката, която напираше да се разлее по лицето му. От ФБР щяха да му съобщят онова, което той вече знаеше. Възпитаникът му беше преминал следващото изпитание.
Точно така, помисли си Пери, съществуват различни видове свобода. При мисълта, че отново ще си поиграе с ФБР, бе готов да полети.

78
6.
Фиона се зарадва, че утрото бе ясно, хладно и й предстоеше достатъчно работа, която да обсеби цялото й внимание. Огледа присъстващите на курса за специални умения. Днес бе важен ден както за кучетата, така и за собствениците им. За пръв път пробваха търсене на сляпо.
— Добре, жертвата е на мястото — замисли се за Силвия, на километър и половина оттук, седнала удобно под кедъра с книга в ръка, термос билков чай и любимото й радио.
— Ще работите като екип, на сектори. Както виждате, вече съм създала база — тя посочи масата, поставена под една топола, и екипировката върху плота. — Днес аз ще ръководя базата и ще ви насочвам, но следващата седмица трябва сами да изберете кой ще заеме мястото ми.
Тя посочи бялата дъска.
— Добре. Местните власти ме помолиха за съдействие при издирването и спасяването на жена, тръгнала на планински преход,
която е в неизвестност от двайсет и четири часа. На дъската е записано, че температурата през изминалата нощ е спаднала с шест градуса. Тя носи раница за еднодневен преход и няма опит.
Изчезналата се казва Силвия Бристоу.
Хора от групата се засмяха, защото знаеха, че понякога Силвия помага на Фиона.
— Не мога да ви съобщя възрастта й, защото не искам да си имам неприятности, но е от бялата раса, с кестенява коса, кафяви очи,
метър и шейсет, около шейсет килограма. За последно са я видели облечена в червено яке, дънки и синя бейзболна шапка. Каква информация ви е необходима, преди да бъдете разпределени по сектори?
Отговори си сама, като им раздаде сценария, който бе измислила. Изчезналата била в добро здраве, имала мобилен телефон,
но често забравяла да го зареди, излязла е за около четири часа, не е от местните хора и от съвсем скоро предприемала такива преходи.

79
Помоли курсистите да се съберат около картата. След като разпредели секторите, тя накара всички да прегледат съдържанието на раниците.
— Подготвила съм вещи, които изчезналата е носила наскоро.
Вземете по един плик и оставете кучето ви да подуши миризмата. Не забравяйте, че трябва да използвате името на жената, която издирваме.
Дайте на кучето да подуши отново миризмата, когато ви се стори, че е объркано, разсеяно или губи интерес. Запомнете добре границите на вашия сектор. Използвайте компас, общувайте по радиостанциите.
Проявете доверие към кучетата си. Пожелавам ви успех.
Фиона долови възбудата им, нервността и желанието за съревнование. Накрая, ако успееха като екип, състезанието помежду им щеше да прерасне в сътрудничество и доверие.
— Когато се върнете, всички кучета, които не са открили изчезналата, трябва да бъдат поощрени, за да повдигнем духа им. Не забравяйте, че не изпитвате само кучетата си. Това е изпитание и за вашите умения.
Тя ги наблюдаваше, докато всеки тръгваше в указаната му посока и кимна одобрително, когато забеляза как поднасят на животните вещи на „жертвата“, за да подушат миризмата и им дават команди.
Нейните кучета заскимтяха, докато останалите душеха въздуха и поемаха напред.
— Ще си поиграем по-късно — обеща им тя. — Тези момчета трябва да се научат да се оправят сами.
Седна и отбеляза часа в дневника.
Добра група, помисли си Фиона, от тях ще излезе стабилен екип. Беше започнала с осем, но през изминалите десет седмици трима отпаднаха. Процентът не беше лош, а онези, които се задържаха, се оказаха дисциплинирани и решителни. Ако успееха да издържат следващите пет седмици, щяха да са невероятна реклама за програмата.
Взе радиостанцията си, провери честотата и се свърза със
Силвия.
— Тръгнаха на бегом към теб. Край.
— Надявам се да не ме намерят прекалено скоро. Книгата ми е страшно интересна. Край.

80
— Не забравяй. Ти си с изкълчен глезен, обезводнена си и си под шок. Край.
— Ясно. Дотогава обаче смятам да похапвам ябълка и да чета.
Ще се видим, когато ме приберат. Край.
За да разсее кучетата, задето не можеха да играят на търсене с останалите, Фиона им направи кратка тренировка за бързина.
Външен човек би си казал, че е твърде смешно, тъй като лабрадорите се катереха като щури по детската пързалка и се спускаха надолу по команда. Тези умения им помагаха да се справят на трудни терени. Доставяше им удоволствие, докато бяха на люлката, докато пристъпваха по тесните греди и криволичеха из направените от нея тунели.
По време на упражнението за търсене, Фиона трябваше да приема обажданията на екипа, да отговаря на въпроси, да отбелязва местоположението на хората.
В края на първия час кучетата щяха да си починат и стопаните им да им дадат по нещо вкусно. Фиона беше пред лаптопа. Когато радиостанцията пропука, тя продължи да пише с една ръка.
— База, тук е Трейси. Открих Силвия. В съзнание е и е добре.
Вероятно има изкълчен десен глезен. Боли я. Струва ми се обезводнена и уплашена, но иначе не е ранена. Край.
— Браво, Трейси! Кажи местоположението и дали искаш специализирана помощ за Силвия до базата. Край.
Упражнение или не, Фиона отбеляза мястото, времето и състоянието на откритата. Макар да се усмихваше, докато слушаше как Силвия се преструва на пострадала, дневникът й беше попълнен професионално.
Докато обсъждаха събитието по радиостанцията, сякаш бе истинско, Фиона реши, че моментът заслужава да бъде отбелязан.
Изнесе подноси с кекс на масата за пикник, плодове за онези, които държаха на здравословната храна, и кани със студен чай.
Беше приготвила кучешки бисквитки и играчки за кучетата, а за
Лоло, умната немска овчарка на Трейси, златна звезда за нашийника.
Докато изнасяше подносите, видя джипа на Саймън да минава по моста.
Подразни се. По принцип той се оказа общителен човек.
Харесваше и него, и кучето му, но въпреки това я обзе раздразнение.

81
Може би една от причините беше, че изглеждаше прекалено добре —
суров, понякога малко отнесен, като повечето хора на изкуството, във все същите износени дънки и скъпи слънчеви очила — но някак по- достъпен (голяма грешка, каза си тя) с очарователното си кутре.
Той пусна животното от каишката и то заподскача като пренавита пружина около останалите кучета, преди да се втурне да обикаля просторния двор.
— Пикник ли сте си организирали? — попита Саймън.
— Нещо такова — отвърна Фиона със същия небрежен тон. —
Имам курс за напреднали. Току-що приключиха спасителната операция. За пръв път с жив човек. Затова празнуваме.
— С кекс ли?
— Аз обичам кекс.
— Че кой не обича?
Джос също се опита да покаже предпочитанието си, като се опита да се качи върху масата, за да си открадне парче. Фиона просто свали предните му лапи на земята.
— Долу!
— Пожелавам ти успех. Акробат и половина! Вчера успя да се покатери и да ми изяде сандвича — изглежда обожава туршия —
точно за пет секунди, докато бях с гръб към него.
— Просто е упорит и последователен — Фиона повтори командата втори, после и трети път, докато Джос се опитваше да си открадне нещо вкусно. — И има нужда от някакво развлечение.
Тя отстъпи няколко крачки и го повика. Кутрето затича към нея,
сякаш се виждаха за пръв път след дълга раздяла. Седна, както Фиона му нареди, и очите му заблестяха, когато го похвали.
— Похвала и поощрения.
Извади бисквитка от джоба си.
— Добро куче! Започва да свиква.
— Преди два дни ми изяде флашката. Просто я глътна като витамин.
— Олеле!
— Откарах го на ветеринар, който хвърли един поглед, реши, че не е много голяма и заяви, че нямало нужда от операция. Би трябвало да… — Джос седна, а стопанинът му се намръщи. — За тази част нямам желание да говоря, но разбрах, че рано или късно ще я изкара.

82
— И този период ще премине.
— Да, да — той си взе парче кекс. — Засега няма признаци да отмине. Все още не мога да реша дали е невероятно или отвратително
— той отхапа. — Вкусен кекс!
— Благодаря. Това е единственото, което мога да правя — тъй като го беше направила в два след полунощ, когато не можеше да спи от нерви, бе изяла две парчета на закуска!
— Защо си дошъл, Саймън?
Част от раздразнението й, изглежда, пролича, тъй като той я погледна, преди да отговори.
— Опитвам се да запозная тъпото си куче с други животни. А ти все още ми дължиш част от урок. Две в едно. Всъщност три, ако сметнем и кекса.
— И стопанинът на кучето явно има нужда да се опознае с хората.
Той лапна и последната хапка кекс и си наля чаша студен чай.
— На мен ми е минало времето за дресировка.
— Независимо от онова, което казват хората, не е невъзможно да научиш едно старо куче на нови трикове.
— Може и така да е — той допи чая и се огледа. — По дяволите!
Къде изчезна?
— Влезе в тунела.
— Къде?
Фиона посочи свързаните варели.
— Ела да видим какво прави — предложи тя и тръгна към далечния край на поляната.
И какво стана? Той пристигна и си похапна без притеснение от сладкиша й! Най-добре беше да си проведе часа.
— Ако излезе оттам, откъдето е влязъл, не му прави забележка.
Ако премине, го похвали и му дай нещо вкусно — тя подаде на
Саймън бисквитка.
— Задето е минал през няколко варела ли?
— Да — той веднага долови острия й тон. — Нужни са любопитство, смелост и гъвкавост не само за да влезе, ами и за да излезе.
— Ами ако изобщо не излезе?

83
— Тогава ще го оставиш там и ще се прибереш, за да гледаш спортния канал.
Той огледа тунела.
— Някои хора биха казали, че подобно изказване е проява на сексизъм. Ами ако предпочитам да гледам някой женски канал с романтични филми?
— Ако не излезе сам, ще го викаш, примамваш и прилъгваш.
Ако и това не подейства, влизаш след него.
— Браво! Поне докато е там, няма да прави бели. Значи си настроила радиостанциите, компютъра, разчертала си карти и схеми за някакво измислено спасяване ли?
— Някой ден няма да е измислено. Как върви с командите
„седни“ и „стой мирно“?
— Добре, освен ако не реши, че му се прави нещо друго. Упорит е — рече той, изпреварвайки Фиона. — Вече знам какво се каниш да кажеш, шефе.
Джос изджавка и се измъкна от тунела.
— Виж, той успя! Браво!
Саймън коленичи и Фиона усети, че го похвали не само защото така трябваше. Той се наслаждаваше на успеха на кучето и споделяше ентусиазма му. Когато се засмя и почеса кутрето с дългите си пръсти,
тя започна да разбира защо животното го обича толкова много.
— Не знае какво е страх — тя се наведе също да го похвали и установи, че и двамата миришат на дърводелска работилница. — Ако някой клиент се интересува от тренировки по бързина и ловкост, ще започна курс с кученца на неговата възраст с един варел, така че той да може да вижда края. Джос просто прескочи няколко класа.
— Чу ли? Не знаеш какво е страх, гълтачо на флашки, дървени изрезки и туршия.
Той се обърна към Фиона и й се усмихна. Тя забеляза очарователни петънца бронз, опръскали кожата му.
Погледите им се срещнаха за секунда-две и накрая Саймън прочисти гърло.
— Както и да е — изправи се тя. — Да видим как сяда и чака на място. Групата ще се върне след няколко минути.
— Все още ми се сърдиш заради шкафа.
— Кой шкаф? — попита тя с мила усмивка.

84
— Ясно. Добре, седни и чакай на място. Джос, сега вече няма да бъдеш отличникът на класа.
— Държа да те предупредя, че малко оптимизъм и вяра се усещат както от хората, така и от животните. В противен случай очаквай провал.
— Аз го наричам реализъм — нареди на кутрето да седне и
Джос тупна послушно на земята. — Това го може, но сега идва трудното. Остани на място — той вдигна ръка. — Остани на място —
повтори Саймън и започна да отстъпва.
Кучето барабанеше с опашка, но не помръдваше от мястото си.
— Засега се справя добре.
— Опитва се да се покаже пред учителката. Ако бяхме вкъщи,
досега да съм хукнал да го гоня или пък да се е нахвърлил върху ботушите, с които съм обут — той повика кутрето и го награди.
— Направи го отново. Този път увеличи разстоянието.
Саймън пробва втори път, отново му нареди да чака на място и се отдалечи. После, по настояване на Фиона, третия път кучето и човекът останаха на шест метра разстояние.
— Не се мръщи, когато изпълнява онова, което си му казал.
— Не се мръщя.
— Да го наречем недоволно изражение. Объркваш го. Повикай го.
Джос откликна, измина последните няколко крачки по корем,
преди да се изтъркаля по гръб.
— Браво, справи се добре, фукльо — измърмори Саймън и се наведе да го почеше.
— Направи се на покорен, защото не беше сигурен какво искаш от него. Накара го да направи нещо, той го изпълни, а ти се мръщеше.
Получава пълна шестица — Фиона коленичи, за да погали Джос. — А
ти — четири минус.
— Стига де!
— Групата ми се връща. Подай му команда да остане на място и го дръж мирен няколко минути. След това можеш да го пуснеш, за да се запознае с останалите.
— Как?
— Накарай го да седне, а ти го дръж, защото ще се опита да хукне, за да провери кой идва — докато говореше, погледна часовника

85
си, за да запише в дневника. — След това го пусни. Използвай прости думи, нещо, което казваш обикновено. Например кажи „здрасти“,
„върви“, „поздрави останалите“. Каквото искаш. Чак тогава го пусни.
Тя се изправи и тръгна напред, за да посрещне първите от групата.
— Искаше да ме изложиш, нали? Мислиш, че не ти знам номерата ли? — Саймън държеше кученцето на място и го чешеше зад ушите. — Май не си чак толкова глупав, колкото изглеждаш. Просто искаше да впечатлиш едно хубаво момиче. Добре… върви да видиш кой дойде — рече той и пусна Джос да дотича при останалите и да потанцува около групата.
Фиона изслуша как стопаните описват какво са правили кучетата им, отбеляза района, който бяха обходили, и броя на обозначените места.
Саймън извади каишката от джоба си.
— Остави го при тях, нека да си поиграе малко — предложи
Фиона и вдигна поглед от дневника. — Нали искаш да свикне с чужди хора и кучета? Общуването няма да навреди и на теб. Хапни още едно парче кекс. Може да се усмихнеш накрая.
— Ще си взема, но… — той замълча, когато Силвия закуцука,
подпряна на самоделна патерица, подкрепяна от две жени от едната страна и мъж от другата, докато две от кучетата подтичваха пред тях.
— Спокойно, тя е добре — Фиона го спря с ръка да не се втурне да й помага. — Всичко трябва да изглежда истинско. Целта на упражнението беше да открият изгубила се жена с леко нараняване.
Тя просто си изпълнява ролята.
Групата изръкопляска. Силвия се поклони, след това посочи жената и кучето до себе си.
— Това се Трейси и нейната Лоло. Те откриха Сил за по-малко от седемдесет и пет минути. Не беше зле. Никак даже. Майки и неговият Ринго бяха от другата страна. Той е бил най-близо, когато
Трейси я е открила и й е помогнал да я доведат, защото сама, с
„изкълчен“ глезен, й е било трудно. Освен това той е влюбен в нея.
— В Силвия ли? Тя е като шоколадовия кекс. Всички са влюбени в него.
— Не говорех за Силвия — Фиона поклати глава и се нацупи престорено. — Говорех за Трейси. Двамата са от района на Белингам,

86
както и останалата част от групата. Извинявай.
Тя се приближи до Трейси, за да я поздрави, след това я прегърна и накрая се наведе към кучетата. След това каза нещо на
Силвия и се разсмя.
Умее да се държи с хората, отбеляза той. Е, ако човек харесваше общителни жени, които обичат да прегръщат и докосват всеки срещнат и изглеждаха добре в дънки, пуловери и суичъри…
Не помнеше някога досега да го е привличала друга такава жена.
Не и сексуално. Това, че тя беше събудила интереса му, бе просто невероятно.
Дали причината не се криеше в очите й? Бяха толкова бистри,
толкова спокойни. Подозираше, че заради тях животните така откликваха. Веднага се усещаше, че са честни.
Наблюдаваше я как прегръща Трейси през раменете — тя наистина обичаше да докосва хората — и я повежда към… Как го нарече? База или щабквартира? Както и да е, ставаше въпрос за масата, под брезентовия навес.
Сигурно щяха да обсъждат акцията, реши той, когато забеляза написаните на дъската данни. Стори му се малко прекалена за едно нищо и никакво упражнение. След това си спомни, че тя беше открила някакво момченце в гората онзи ден, докато валеше проливен дъжд.
Явно подробностите имаха значение. Дисциплината и ефективността също.
Както и да е, кексът й беше страхотен. Дори му остана време да пофлиртува със Силвия.
— Как си след това изпитание? — попита я той.
Силвия се разсмя и го сръчка в гърдите.
— Обожавам ролята на изгубена жена. Така мога да се пораздвижа — разхождам се, след това или се настанявам на определеното място, или продължавам да обикалям. Зависи от Фий.
Тя определя поведението на „жертвата“, което иска да повторя. Добре че намина. Канех се да ти звъня.
— Защо? Да не би да искаш да ме поканиш на среща?
— Какъв си сладур! Вчера продадох две от произведенията ти.
Пейката с високите подлакътници и скринът с петте чекмеджета.
Чакам още, имаш ли готови?

87
— Тази сутрин довърших още две неща. Шкаф за вино и люлеещ се стол.
— Да не би да става въпрос за прословутия шкаф за вино?
Той сви рамене и погледна към Фиона.
— Просто не е нейният стил.
Силвия се усмихна и отхапа от поредната ягода, която си взе от купата.
— Тя владее различни стилове. Покани я на вечеря.
— Защо?
— Саймън, ако питаш сериозно, да знаеш, че съм силно притеснена за теб.
Той я хвана под ръка, докато Фиона говореше на групата.
— Днес всички се справихте чудесно, действахте и индивидуално, и като екип. Следващия път ще работите на различен терен, а изчезналият субект ще бъде в безсъзнание. Искам да се поупражнявате с кучетата от трийсет до шейсет минути, като на всеки десет минути сменяте задачата. Другия път ще използваме някой,
когото кучетата ви познават. След като минем следващия урок, ще пробваме с непознат. Не пренебрегвайте обучението по оказване на първа помощ и упражненията с компас. Водете си прецизни дневници. Ако възникнат въпроси или трудности преди следващия ни час, пуснете ми имейл или ми позвънете. А, да, и още нещо, моля ви,
дояжте кекса, преди аз да съм се нахвърлила.
Силвия целуна Саймън по бузата.
— Трябва да вървя. Ела да ми разгледаш магазина и да те запозная с Орио. Можеш да докараш новите мебели, когато решиш. И
заведи момичето ми на вечеря.
Той реши да остане още малко от любопитство, а и защото кучето му, най-сетне наиграло се до насита, беше заспало под масата.
— За днес стига — отбеляза Фиона, когато останаха сами, и започна да прибира чиниите.
— Имам въпрос — той взе няколко празни чаши и я последва към къщата. — Тези хора са се записали в един от курсовете ти.
— Очевидно.
— Колко продължава? Два часа ли?
— Малко повече. Това е група за напреднали, фалшиво издирване и спасяване, така че всичко е предварително организирано

88
— и издирването, и последвалото обсъждане. Трябва да ги поощря.
— Междувременно те трябва да работят с кучетата по един час днес, два утре, да се занимават с оказване на първа помощ…
— Да, един от тях е парамедик, но на всички ще им бъде необходим документ за завършен курс по оказване на първа помощ и умения по ориентиране. Освен това трябва да знаят как се разчита топографска карта, да познават добре климатичните промени, вятъра,
флората, фауната. И стопанин, и куче трябва да са в добра физическа форма.
Тя остави чиниите на плота в кухнята.
— А кога им остава време за истинския живот?
Тя се облегна назад.
— Те си имат и живот, и работа, и семейства. Но също така имат и интереси. За да станат членове на екип за спасителни мисии, трябва да изкарат обучение, което продължава месеци наред. Това означава жертви, но пък носи изключително удовлетворение. Работя с този екип от седмици — добави тя: — При тях успеваемостта е почти деветдесет процента при индивидуалните задачи. Сега вече работим едновременно. Ще повтаряме същото това упражнение още много пъти в различни ситуации.
— Случвало ли ти се е да изгониш някого?
— Да. Към подобна стъпка прибягвам в краен случай, но да,
случва се. В повечето случаи неподходящите се отказват сами и не ми се налага да се намесвам. Защо, интересуваш ли се?
— В никакъв случай.
— О, няма да можеш да гледаш романтичните филми по женския канал. Независимо от това, нямам нищо против да обуча
Джос на някои от основните неща. Така ще стане по-съсредоточен.
Щом се научи да върви редом, да сяда и става, да донася, ще го научим и на нови неща.
— Повече от курса с послушанието ли? — Саймън я погледна със съмнение. — И колко ще струва това удоволствие?
Тя наклони глава.
— Може да се споразумеем. Аз ще го науча на специални умения срещу един шкаф за вино.
— Шкафът не ти отива.
Фиона присви очи и се оттласна от плота.

89
— Всеки път, когато го казваш, разпалваш още повече желанието ми да притежавам такъв. Трябва да разбера какво ми отива.
— Не се инати.
— Инат ли? — тя насочи показалците си към него. — Ти си твърдоглавецът. Какво те интересува кой купува шкафа ти? Нали ги правиш, за да се продават?
— А теб какво те интересува дали кучето ми го бива за нещо?
Нали преподаваш, за да ти се плаща?
— Не е същото. При това в повечето случай стопанинът е този,
който не го бива. Но това сигурно ти е известно, след като получи оценка „четири минус“.
— Не се мръщех.
— Стой така. Не мърдай, не си променяй изражението. Ще ти донеса огледало.
Той я стисна за ръката и не успя да прикрие смеха си.
— Престани!
— За следващия час ще донеса фотоапарат. Снимката ще те опровергае — побутна го игриво тя.
Саймън също я побутна.
Застаналото зад тях куче изръмжа гърлено.
— Престани! — нареди остро Фиона и кучето застина на място.
— Нюман, това е приятел. Приятел! Помисли си, че ме удряш. Не, не се отдръпвай. Това е Саймън — обърна се тя към кучето. — Играем си. Саймън е приятел. Прегърни ме.
— Какво?
— О, за бога, стига глупости — тя прегърна Саймън и отпусна глава на рамото му. — Играя си със Саймън — обясняваше Фиона на кучето, без да спира да се усмихва. Даде му знак да се приближи и той се отри в крака на госта. — Нямаше да те ухапе.
— Добре че ми каза.
— Освен ако не му кажа — тя вдигна глава и се усмихна. След това отново сръчка Саймън. — Бутни ме и ти. Няма страшно.
— Дано — той я бутна и този път кучето на свой ред бутна
Саймън с глава.
— Игра — тя отново прегърна госта и отпусна глава на гърдите му. — Нюман разбира всяка моя мисъл — обясни тя. — Ако сега ме беше страх, щеше да усети. Но той вижда, чува, усеща, че с теб съм в

90
безопасност. Тъкмо това се опитвам да ти обясня за Джос и реакциите ти, за онова, което излъчваш. Настроението ще се отразява на поведението му, така че…
Фиона замълча, вдигна поглед и се взря в очите му, които бяха съвсем близо до нейните.
— И какво настроение излъчвам в момента?
— Стига смехории, това беше просто упражнение.
— Добре, да минем към курса за напреднали.
И той притисна устните й със своите рязко, дори малко грубо.
Знаеше, че ще бъде малко груб. Нетърпелив, директен човек,
който не опипва почвата, не флиртува.
Не го отблъсна. Нямаше да има смисъл, а и целувката бе чудесна. Вместо това го прегърна през врата и се отпусна, за да се наслади на усещането.
Меки устни, твърди ръце, стегнато тяло — и лек вкус на шоколад, полепнал по езика.
Когато усети, че наближава точката, от която връщане нямаше да има, а че отдръпването щеше да бъде болезнено, тя пъхна ръка между тях и притисна длан към гърдите му.
Ала той не спря. Сърцето й вече биеше до пръсване. Дързък е,
помисли си Фиона и й се прииска да не намираше това негово качество за чак толкова привлекателно.
Побутна го отново, този път по-силно.
Той отстъпи крачка назад и очите им отново се срещнаха.
— Хайде, сложи оценка на това.
— Определено преминаваш с отличие. Само че времето за игри приключи. Трябва да планирам следващите си часове и… имам работа. Така че…
— Значи, до скоро.
— Да. А, още нещо, продължавай да работиш над основните команди. Хвърляй пръчки. Много пръчки.
— Добре.
След като той излезе, Фиона изпусна дъха си и погледна Нюман.
— Леле!

91
Вината си беше негова, помисли си Саймън, докато качваше
Джос в колата. Или пък нейна? Точно така, вината беше нейна. Усука се около него, отриваше се, усмихваше се.
Какво да направи един мъж?
Не очакваше да откликне толкова разпалено. Беше се открила дотолкова, че да зърне онова скрито кътче, от което бликаше страст.
Погледна кучето — в момента се беше пренесло в кучешкия рай
— протегнало нос към отворения няколко сантиметра прозорец.
— Просто трябваше да й продам тъпия шкаф.
Пусна радиото до дупка, но така и не успя да престане да мисли за Фиона.
Реши да пробва свое „упражнение“ и започна да обмисля дизайна на шкаф за вино, подходящ за нея.
Може би щеше да го направи, а може би не. Сигурно бе обаче,
че накрая отново ще се опита да надникне в онова скрито кътче.

92
7.
Всяко отиване до ветеринаря беше колкото комедия, толкова и драма, изискваше упорство, търпение и достатъчен запас от чувство за хумор. За да бъде по-просто, Фиона винаги записваше, трите кучета заедно за края на работния ден.
Системата даваше възможност и на нея, и на ветеринарния лекар, приятелката й Мей Фунаки, шанс да се възстановят и отпуснат след тройното изпитание. Високата едва метър и петдесет и пет Мей изглеждаше нежна като цвят на лотос, като ефирна героиня от анимационен филм, на която някой бе вдъхнал живот. Имаше абаносовочерна коса, която се спускаше на вълни покрай златистите й скули, а бретонът засенчваше екзотичните й лъщящи като оникс очи.
Гласът й, мелодичен и напевен, успокояваше както животните, така и хората.
Изразителните й ръце с дълги пръсти успокояваха и лекуваха.
Същевременно бяха силни като на ковач.
Знаеше се, че може да надпие стокилограмов мъж и да ругае цветисто на пет езика.
Фиона я обожаваше.
В кабинета за прегледи в собствената й къща, разположена извън Ист Саунд, Мей помагаше на Фиона да качи трийсет и пет килограмовия Пек на масата. Кучето, което преди време се беше втурнало сред тлеещите руини, за да открие жертва от земетресение в
Орегон, което неуморно търсеше изгубени, паднали отвисоко, живи или мъртви хора, без да обръща внимание на леден вятър, проливен дъжд и пареща жега, се страхуваше от игли.
— Човек би казал, че съм набила игли в мозъка му. Стига, Пек
— Мей го галеше, докато проверяваше ставите, козината и кожата. —
Хайде, по-смело.
Пек държеше главата си извърната настрани и отказваше да я погледне. Вместо това се бе втренчил обвинително в очите на Фиона.
Тя можеше да се закълне, че сълзите му ще рукнат всеки момент.

93
— Според мен в друг живот е бил измъчван от испанската инквизиция.
Докато Мей му преглеждаше ушите му, Пек потръпна.
— Добре поне, че страда мълчаливо — Мей обърна главата на
Пек към себе си. Той отново я върна на старото й място. — Водят ми едно чихуахуа, на което се налага да слагам намордник преди всеки преглед. Ако има как, ще ме изяде с парцалите.
Тя стисна здраво главата на кучето, за да му прегледа очите и зъбите.
— Ти си едно голямо, здраво момче — загука тя. — Голямо красиво момче.
Пек гледаше в някаква точка над рамото й и трепереше.
— Добре — заговори Мей на Фиона. — Знаеш какво следва.
Фиона стисна главата на Пек.
— Ще отнеме няколко секунди — каза му тя, когато Мей се премести зад нея и той вече не я виждаше. — Няма да те оставим да се разболееш.
Фиона му говореше, галеше го, усмихваше се, докато Мей защипваше гънка кожа, в която да забоде иглата.
Пек изстена като човек в предсмъртна агония.
— Готово. Няма повече — Мей пристъпи до главата на Пек,
вдигна я и му показа вече ненужния инструмент на мъчение. След това остави лакомство на масата.
Той го отказа.
— Може да е отровно — изтъкна Фиона. — Всичко в тази стая е подозрително — тя даде знак на кучето да скочи долу и той се стрелна като светкавица. След това застана с лице към стената, без да обръща внимание на двете жени.
— Сигурно се държи така, защото му резнах топките. Никога няма да ми прости.
— Не, според мен, за всичко е виновен Нюман. Той предаде страха си и на останалите. Както и да е, двама минаха, остава още един.
Жените се спогледнаха.
— Трябваше да се заемем първо с него. Най-страшното да мине първо. Просто не съобразих.
— Донесла съм страхотна бутилка пино ноар.

94
— Добре. Да действаме тогава.
Пуснаха Пек в двора, за да може да сподели с Богарт, Пач,
едноокия булдог на Мей, и Чонси, трикракия бийгъл с примеси от най-различни породи какви ужаси е преживял.
Заедно приближиха до колата на Фиона, където Нюман се беше проснал на задната седалка, притиснал нос в един ъгъл, с отпуснато като преврял макарон тяло.
— Отпред или отзад.
— Ти си отпред и господ да ни е на помощ!
Той започна да се мята, пробва да се свие на топка, да прескочи на предната седалка, след това да се върне обратно. Извиваше се като змия, докато се опитваше да се пъхне под седалката.
Накрая, когато разбра, че няма да успее да избяга, се отпусна отново и принуди двете жени да пренесат тежкото му тяло до стаята за прегледи.
— По дяволите, Фий, не можа ли да си вземеш померански шпиц?
— Можеше да е истерично чихуахуа.
— Моля те, кажи ми, че си го премерила у вас, защото нямам сили да го качвам на кантара.
— Трийсет и седем и половина.
Прегледът на Нюман отне трийсет мъчителни и много потни минути, тъй като кучето не спря да се съпротивлява.
— Ще ти призная — започна задъхано Фиона, притиснала
Нюман с цялата си тежест, — че това куче е готово да мине и през огън заради мен. Ще тръгне дори и да вижда, че земята е посипана със счупени стъкла, а от небето се сипят метеорити. Затова пък няма начин да го накарам да изтърпи рутинен преглед. А той усеща! В
мига, в който го повиках, за да се качи в колата, вече знаеше. Колко пъти само ги викам да се качат, за да отидем някъде на игра или по работа, за какво ли не? Кажи ми как разбира? Първо качих останалите, тях успявам да ги заблудя по-лесно. След това буквално го влача. Унизителна история — обърна се тя към Нюман. — И за двамата, ако не си забелязал.
— Слава богу, свършихме.
Мей не си направи труда да даде бисквитка на Нюман, тъй като той сигурно щеше да я изплюе в лицето й.

95
— Пусни го навън и да отворим виното.
Симпатичното бунгало на Мей беше с изглед към вътрешността на острова, не към морето. Навремето било част от ферма, след това къщата била превърната в хотел. Когато Мей и съпругът й се преместили на Оркас, той имал желание да стане фермер.
Мей преместила практиката си от Такома на острова, доволна,
че има възможност да работи у дома, както и от по-бавния ритъм на живот, докато съпругът й отглеждал пилета, кози, дребни плодове и различни видове салати и подправки.
Четири години по-късно тази работа бе омръзнала на джентълмена фермер, чиято следваща блестяща идея бе да си купи грил бар на Ямайка.
— Тим ще се мести в Мейн — рече Мей, когато изнесоха виното на двора. — Решил е да отглежда омари.
— Ти сериозно ли говориш?
— Естествено. Трябва обаче да ти призная, че изкара доста по- дълго, отколкото очаквах в онзи бар — след като седнаха, кучетата се приближиха. Махаха с опашки и раздаваха целувки. — А, да, сега,
щом сте казали вие, вече сме приятели.
Мей им даде бисквитите, които беше изнесла.
— Много те обичат, а пък лакомствата не са отровни, освен в кабинета ти.
— Да, простено ми е. Съжалявам, че не можах да дойда за издирването на момченцето. Наложи се да направя спешна операция и нямаше как да я отложа.
— Нищо. Затова имаме резерви. Те се оказаха готино семейство.
А пък хлапето беше направо върхът.
— Сериозно? — въздъхна Мей. — Знаеш, ли, май е за добро, че двамата с Тим нямаме деца. Ти представяш ли си? Само че биологичният ми часовник вече цъка двойно по-бързо. Знам, че накрая ще осиновя поредното куче, котка или някой друг бозайник.
— Можеш да осиновиш и истинско дете. От теб ще излезе невероятна майка.
— Знам. Само че… Все още тая надежда, че мога да създам семейство с мъж, да осигуря на детето пълен пакет. Това означава, че трябва да ходя по срещи, да правя секс. А щом се замисля за мъже,

96
ходене по срещи и секс, се възбуждам. Вече съм решила да кръстя вибратора си Станли.
— Станли ли?
— Станли е мил и мисли единствено за удоволствието ми. Все още държа преднина в състезанието ни по самота. Четиринайсет месеца.
— Девет, но едва ли онзи единствен път се брои. Сексът нищо не струваше.
— Дори нищо да не е струвал, все пак е секс. Състезанието ни може и да е тъпо, но си имаме правила. Станли винаги ще бъде на разположение, но аз трябва да обмисля нови възможности.
— Какви? Да обикаляме по клубовете ли? Да пуснем обяви?
— Всичко това съм го премислила и отхвърлила. Не се смей.
— Добре. Какво тогава?
— Започнах да преглеждам сайтовете за запознанства в интернет. Дори съм си подготвила данните, но още не ми стиска да ги пусна. Все още не мога.
— Изобщо не се смеех, но не съм сигурна, че това е начинът. Ти си страхотна: умна, забавна, интересна жена със забележителни способности. Ако си решила сериозно да започнеш да излизаш по срещи, тогава трябва да си по-често сред хората.
Мей кимна и отпи дълга глътка бяло вино.
— Фий, ти може и да не си забелязала, но ние живеем на малък остров в щата Вашингтон.
— Чух някакви слухове по този въпрос.
— Населението на въпросния малък остров също е малко. А пък броят на неженените мъже е направо нищожен. Защо иначе две готини умни и сексапилни жени като нас ще седят в такава прекрасна вечер и ще пият вино в компанията на пет кучета?
— Защото ни е приятно.
— Да, наистина ни е приятно. Така е. Но имаме нужда и от мъжка компания. Поне така си мисля, тъй като не сме излизали от един господ знае кога. И не греша, като казвам, че и двете харесваме хубавия секс.
— Точно така, затова онзи единствен път не трябва да се брои.
— Стара работа — махна с ръка Мей. — Направих задълбочено,
макар и псевдонаучно проучване на ергените на острова. За моите

97
цели елиминирах мъжете под двайсет и една и всички над шейсет и пет. Двете граници дават достатъчно възможности, но след като вече съм на трийсет и четири, не мога да съм прекалено придирчива. Оказа се, Фий, че басейнът е изключително плитък. Толкова плитък, че направо не е за вярване.
— Напълно съм съгласна. Но ако добавиш туристите и сезонните работници, тогава водата малко се покачва.
— Тая известна надежда за лятото, но какво ще правя междувременно? Започнах да се заглеждам по Джеймс.
— Джеймс ли? Нашият Джеймс ли?
— Да, нашият Джеймс. Интересите ни са общи, възрастта е подходяща. Честно казано има слаба искра, а човек трябва да се примири с онова, което му е под ръка. Проблемът е, че той си има вземане-даване с Лори, така че няма как да го отмъкна. Има обаче една интересна възможност на острова. Не е женен, възрастта му е подходяща, собственик на куче е, невероятно привлекателен.
Творческа личност. Прекалено необщителен за моя вкус, но пак ще повторя, че просяците не могат да са придирчиви.
— Виж ти! — възкликна Фиона и отпи глътка вино.
— Саймън Дойл. Силвия продава творбите му. Произведенията му са от дърво, прави и мебели.
— Хм — изсумтя Фиона и посегна да си налее още.
Мей присви очи.
— Да не би и ти да си го набелязала? По дяволите, той може да е единствената преграда между мен и дот.ком „Самотни сърца“.
— Не съм го набелязала. Не точно. Той ми е клиент. Работя с кучето му.
— Сладуранско кученце.
— Много. Готин пич.
— Много. Виж, ако си го заплюла, казвай, защото си имам планове. Трябва спешно да се изчукам с някого.
— Не съм заплюла никого. Господи, Мей! Той определено не от типа мъже, по които си падаш.
— По дяволите! — изруга Мей и отпи глътка вино. — Той е готин, неженен, влиза във възрастовите граници и доколкото ми е известно, не е сериен убиец.
— Той ме целуна.

98
— Лайняна работа! Добре де, дай ми една минутка, за да те намразя — Мей забарабани с пръсти по масата. — Така, времето за омраза приключи. Целувката секси ли беше или приятелска.
— Нямаше нищо приятелско. Той не е от особено дружелюбните. Според мен не обича ближните си. Дойде, за да поработя с Джос. Аз провеждах пробно издирване с групата от
Белингам. Затова го поканих да остане, да се запознае с хората и да похапне кекс. Не размени и пет думи с останалите. Единственото изключение беше Сил. Виж, нея я харесва.
— Може да е срамежлив. А срамежливите мъже са сладури.
— Според мен не е това, а в никакъв случай не бих нарекла
Саймън сладур. Целува се страхотно, но това е единствената червена точка.
— Кучка! Не ме карай да ти скоча и да те усмъртя.
Фиона се ухили.
— Освен че търся връзка, имам нужда и да си кажа някоя и друга приказка с мъжа, с когото съм преспала.
— Нали проведе разговор с онзи, с който изкара флирта за една нощ. Виж докъде си се докарала.
— Така е — въздъхна Фиона. — Този обаче не съм го заплюла.
Ако ти изпадне случай, действай.
— Не, твърде късно е. Пускам ти го. Дот.ком „Самотни сърца“
ме зове.
— Трябва ни ваканция.
Мей се засмя подигравателно.
— Да, сигурно.
— Говоря сериозно. Ти, аз и Сил. Ще се позабавляваме по женски. Ще отидем в някой спа център — реши тя, вдъхновена от идеята. — Един дълъг спа уикенд по женски.
— Не си играй с мен, Фиона. На ръба съм.
— Тъкмо затова ни трябва почивка, да се откъснем от всичко.
— Имам един въпрос — вдигна пръст Мей. — Ти кога за последен път беше във ваканция или дори дълъг уикенд?
— Преди две години. Добре, може и три да са били. Което показва, че съм права.
— Покрай моята работа, твоята и на Сил и отговорността ни за животните как предлагаш да стане?

99
— Все ще измислим нещо. Знаем как да го планираме и да го организираме — след като идеята вече бе родена, Фиона закопня за нея също като дете за Коледа. — Масажи на тяло и лице, кални бани,
обслужване по стаите и газирани напитки за възрастни. Никаква работа, никакви отговорности, нито пък графици.
— Щеше да е още по-добре, ако предлагаха секс.
— Не е невъзможно. Сега си проверяваме графиците, и освобождаваме три дни. Можем да се освободим за три дни, Мей.
Имаме приятели, които ще се грижат за животните през това време.
Ние достатъчно често им вършим подобни услуги.
— Да, безброй пъти. И къде отиваме?
— Не знам. Трябва да е сравнително наблизо, за да не губим време в пътуване. Аз започвам да проучвам спа центровете и ще кажа на Сил. Ти как мислиш?
Мей вдигна чашата си.
— Брой и мен.
Решена да уточни всичко, Фиона се отби у Силвия, преди да се върне вкъщи.
В сандъчетата на прозорците бяха избуяли маргаритки. Фиона знаеше, че оранжерията й е пълна с цветя, зеленчуци и билки, над които мащехата й бдеше като квачка и които в най-скоро време щеше да пренесе в огромната си градина.
Тук Фиона се чувстваше като у дома си, затова отвори вратата и се провикна:
— Сил?
— Отзад съм! — извика в отговор Силвия, а Орио изскочи да я поздрави. — В голямата стая съм.
— Връщам се от Мей — Фиона мина през къщата, в която
Силвия бе живяла с баща й, докато двамата бяха женени. Също като в магазина, и тук беше светло, уютно, неповторим микс от стилове,
произведения на изкуството и цветове.
Завари Силвия на постелката пред телевизора. Опитваше се да заеме позата на инструкторката по йога от телевизията.
— Имам нужда да поразпусна — призна Силвия. — Почти приключих. Доведе ли момчетата?

100
— В колата са. Не мога да остана.
— Защо да не можеш? Правя кускус.
— Много ме изкушаваш. Имам малко работа. Мей се е разгонила и биологичният й часовник тиктака. Решила е да се пробва в някоя от онлайн агенциите за запознанства.
— Наистина ли?! — Силвия се изправи. — Коя?
— Мей спомена „Самотни сърца“.
— Били много добри.
— Аз не… Ти да не би да си се пробвала?
— Още не съм. Може би никога няма да ми стигнат силите. Но се ослушвам, озъртам се — Силвия се отпусна на пода на пети.
— Виж ти! Както и да е, какво ще кажеш, ако трите отидем на спа център за един дълъг уикенд?
— Боже, чакай малко да помисля — Силвия отново се изправи.
— Ще ми трябват около пет минути, за да си събера багажа.
— Наистина ли?
— Ако много бързаш, ще смогна и за четири. Къде отиваме?
— Още не знам. Трябва да си проверя графика, да се разбера с теб и Мей и да открия място.
— Аз мога още сега да ти кажа. Една от художничките ми има връзки в някакъв спа център. Бил страхотен. Съвсем близо до
Сноукуалми Фолс.
— Сериозно?
— Ами, да — Силвия отново се просна на пода. — Курортът се казва „Тишина“. Аз ще се погрижа за тази работа, но преди това провери сайта, за да си сигурна, че ти харесва.
— Там правят ли масажи, има ли обслужване по стаите и басейн?
— Мога да ти го гарантирам.
— Значи е идеалното място — тя бързо затанцува на място. —
Господи, ще бъде страхотно!
— Нямам търпение. Но откъде ви хрумна?
— Нали ти казах? Хормоните на Мей.
— И?
Фиона се приближи до прозореца и погледна към водата.
— Изобщо не мога да спя, откакто Дейви ми каза за убийствата.
Просто споменът не ми излиза от ума. Когато имам работа, успявам да

101
го потискам, а когато не работя, пак се връща. Една почивка ще ми се отрази добре. А пък почивка с двете ми най-любими приятелки на този свят е просто върхът. Освен това не знам как да се държа със
Саймън, откакто ме целуна.
— Какво? — ококори се Силвия и се надигна. — И не си ми казала? Кога те е целунал?
— Онзи ден, след като вие с групата си тръгнахте. Беше импулсивна целувка, просто така се случи. И преди да започнеш да разпитваш, беше ужасно хубаво.
— Знаех си аз, че ще е хубаво. Какво стана после?
— Тръгна си.
— Защо?
— Сигурно защото му казах да си върви.
— О, Фий, притеснявам се за теб, наистина много се притеснявам — Силвия вдигна глава и посегна към бутилката вода.
— Не бях готова за целувка, още по-малко за онова, което можеше да последва.
Силвия въздъхна.
— Ето, виждаш ли? Затова се тревожа за теб. Да не си готова, е част от тръпката. Поне така би трябвало да бъде. Неочакваното,
страстното…
— При мен тази работа с неочакваното не се получава. Поне не и в момента. Кой знае, може да подейства, след като се върнем от спа центъра.
— Освободи се и тръгваме. Аз ще се съобразя с вас двете с Мей.
— Ти си върхът! — Фиона я прегърна. — Отивам да проверя как да разместя часовете. Ще ви пусна имейл и на двете.
— Чакай, ще ти дам от чая. Чист природен продукт е, ще ти помогне да се отпуснеш, да заспиш. Довечера си вземи вана, пийни чай и си пусни хубава музика. И направи упражненията за медитация,
които ти показах — добави тя и извади металната кутия от шкафа в кухнята.
— Добре. Обещавам. Щом си помисля за спа центъра, и се чувствам по-спокойна — тя пристъпи напред й прегърна отново
Силвия. — Обичам те!
— И аз те обичам.

102
Трябваше да се сетя по-рано, каза си Фиона. Една приятна почивка с приятелки бе чудесното лекарство за обзелото я безпокойство. Рядко й се случваше да има нужда от почивка, тъй като възприемаше живота си на острова като дар божи.
Разчиташе на независимост, имаше финансова сигурност, дом,
работа, която харесваше, компанията на кучетата. Какво друго?
Спомни си страстната, неочаквана целувка в кухнята и грубите ръце на Саймън, които обгърнаха тялото й, сякаш беше негова собственост.
Това е, призна тя. Поне от време на време проблемът бе тъкмо в това. Тя все пак бе здрава жена с нормални нужди и апетити.
Освен това трябваше да признае, че бе обмислила възможността за втори рунд със Саймън, преди той да се дръпне и отново да се направи на недосегаем. И преди да е поел инициативата. Всъщност,
призна тя пред себе си, той направо я бе побъркал. Това доказваше, че връзката с него щеше да е сложна, да доведе до разочарование по всяка вероятност и да я остави сигурна и объркана.
— Май е най-добре да оставя нещата такива, каквито са —
обърна се тя към кучетата. — Защо ми трябва да си търся белята?
Отношенията ни са прилични. Добре сме си така, както си живеем в момента. Вие сте до мен, нали, момчета? — добави тя и трите опашки затрепкаха.
Фаровете й разкъсаха мрака, когато зави по алеята към къщата и за пореден път се възмути, че е забравила да запали лампата на верандата. След няколко седмици денят щеше да стане по-дълъг и щеше да се стопли. Предстояха дълги разходки по здрач, игри в двора,
спокойни вечери, когато тя щеше да се разполага удобно на верандата.
Когато приближиха, кучетата се размърдаха нетърпеливо и замахаха, с опашки. Преживяното във ветеринарния кабинет беше забравено покрай радостта, че се връщат вкъщи.
Тя паркира и слезе, за да отвори багажника.
— Хайде да потичате, момчета.
Влезе бързо, за да включи лампите. След това провери дали животните имат вода и храна и огледа новозасадените цветя.
Докато кучетата тичаха навън и изпразваха пикочните си мехури, тя отвори фризера и извади първата замразена порция полуготово ядене, която напипа.

103
Докато храната се затопляше в микровълновата печка, Фиона провери телефонния секретар. Трябваше да включи лаптопа и да прегледа графика, докато похапваше, както и да намери курорта,
който Силвия бе препоръчала.
— И тогава партито започва — измърмори тя.
Започна да си записва някои неща в бележника, да запазва или да изтрива съобщения.
„Госпожице Бристоу, обажда се Кейти Стар. Аз съм репортерка от «Ю Ес Рипорт». Пиша материал за скорошните похищения на две жени в Калифорния, които наподобяват убийствата, извършени от Джордж Алън
Пери. Тъй като вие сте единствената жертва на Пери, която е успяла да избяга, много бих искала да разговарям с вас.
Можете да се свържете с мен в редакцията или по имейла.
Номерата ми са…“
Фиона изтри съобщението.
— Няма начин!
Нямаше да позволи да я преследват репортери, я притискат за интервюта, да й навират телевизионни камери или микрофони в лицето. Втори път подобно нещо нямаше как да се случи.
Тъкмо си поемаше дъх, когато започна следващото съобщение.
„Госпожице Бристоу, отново се обажда Кейти Стар от «Ю Ес Рипорт». Много е важно да разговарям с вас веднага щом…“
Фиона изтри и това съобщение.
— Майната ти и на теб, и на тъпите ти въпроси — измърмори тя.
Пусна кучетата и се успокои от присъствието. Вечерята не я привличаше особено, но си нареди да седне, да похапне и да направи

104
всичко, което бе запланувала, преди репортерката да й натрапи старите тревоги и безпокойство.
Включи лаптопа и разрови стоплената пилешка яхния. За да си оправи настроението, първо прегледа сайта на курорта и след няколко минути вече се носеше на вълните на удоволствието.
Масажи с горещи камъни, парафинови маски за цялото тяло,
масажи на лицето с шампанско и хайвер. Щеше да опита от всичко.
Прииска й се да тръгне още сега.
Направи виртуална обиколка, измърка, когато видя закрития басейн, стаите за медитация, магазините, градината, прекрасните помещения. Предлагаха и двуетажна „вила“ с три спални.
Тя затвори очи и погледна цената. Намръщи се.
Само че като се разделеше на три… Пак беше безобразно скъпа.
Но вътре имаше джакузи и… Господи, камини и в трите бани!
Ни повече, ни по-малко — в баните наистина имаше камини!
А пък гледката към водопада, към хълмовете и градината.
Невъзможно, напомни си тя. Може би, когато спечелеше от лотарията.
— Какъв прекрасен сън — обърна се тя към кучетата. — Сега вече знаем къде е мястото. Остава да решим кога.
Извади графика с часовете, пресметна, опита се да ги размести,
но не се получи и започна отново.
След като прецени кои са двете най-подходящи възможности, тя пусна имейли на Силвия и Мей.
— Ще се получи — обнадежди се тя и реши, че е крайно време да провери входящата си поща.
Имаше имейл от репортерката.
„Госпожице Бристоу,
Така и не успях да се свържа с вас по телефона.
Открих имейл адреса ви в сайта за тренировка на кучета.
Както вече обясних, пиша статия за отвличанията и убийствата в Калифорния, вероятно извършени от имитатор на Пери. Тъй като вие сте била ключова свидетелка по време на процеса срещу Пери, след който той беше осъден, мнението ви е много важно.

105
Онова, което искам да вмъкна за Пери, няма да бъде нито точно, нито интересно, ако не чуя преди това мнението ви както за него, така и за убийството на
Грегъри Норуд. Предпочитам да поговоря с вас лично,
преди да пусна материала си за печат.“
Фиона изтри и имейла, и адреса и отпусна глава на масата.
Разбира се, че ще откаже. Имаше пълното право да обърне гръб на онези противни времена и да не даде информация за поредната статия, която спекулираше с толкова болезнена за нея тема.
Като преживяваше отново всичко, нямаше да върне Грег, нито да помогне по някакъв начин на двете мъртви жени и на семействата им.
Беше започнала живота си наново и имаше право на уединение.
Надигна се и затвори лаптопа.
— Сега ще вляза във ваната и ще изпия тъпия чай. И знаете ли какво? Ще направим резервация за проклетата вила. Животът е прекалено кратък.

106
8.
Часът с кутретата обикновено развеселяваше Фиона, но този път тя остана напрегната и потисната от спомените.
Кейти Стар се оказа неочаквано упорита и позвъни отново малко след осем сутринта.
Щом погледна номера, Фиона остави телефонния секретар да се включи. После изтри съобщението, без дори да го прослуша, но обажданията на журналистката не й даваха мира и й тежаха като воденични камъни.
Напомни си, че клиентите трябва да получават пълното й внимание.
Саймън закъсня. Естествено! Пристигна тъкмо когато останалата част от групата преговаряха основните команди.
— Налага се да започнете оттам, докъдето сме стигнали — заяви студено тя. — Надявам се да съобразиш натоварения си работен график с ангажимента ти тук.
Обръщаше индивидуално внимание на всеки един от учениците си. Показа на стопанина на огромния добродушен дог как да го отучи да скача по хората, а нахалният шнауцер да души между краката на всеки срещнат.
Започнаха работа без каишки. Тя въздъхна тежко, когато Джос хукна да гони катерица и подмами след себе си и останалите кучета.
— Не се спускайте след тях! — Фиона прокара ръка през косата си, когато Джос се опита да се покатери по дървото, на което се метна катерицата. — Повикайте ги. Използвайте командата, която познават,
след това наредете на кучето си да седне. Нека всички кучета да застанат до стопаните си.
За онова, което искаше, бе необходимо време и търпение и…
практически подход.
Тя отново преговори сядането и оставането на място, първо индивидуално, след това като група, като внимаваше тонът й да не се променя, когато говореше на Саймън.
Сложиха каишките и се заеха със спиране и лягане.

107
Часът, който обикновено я развеселяваше и оставяше приятно чувство у нея, сега бе причината за пулсиращо главоболие в основата на врата й.
— Продължавайте все така. Браво — нареди си да се усмихне.
— И не забравяйте за похвалите и поощренията, за практиката и играта.
Както винаги последваха коментари, въпроси, истории, които клиентите искаха да споделят с нея. Фиона слушаше, отговаряше,
галеше и чешеше. Само че нищо не й достави обичайната радост и удоволствие.
Когато Саймън пусна Джос от каишката, за да потича с нейните кучета, Фиона реши, че няма проблем. Щеше лесно да се справи с него.
— Днес си станала с д-то нагоре — заяви той, без да й даде възможност да каже и дума.
— Моля?
— Чу ме. Да не говорим, че изглеждаш ужасно.
— Няма ли да престанеш да ме засипваш с бисери?
— Да не би онзи тип от Калифорния да е убил още някой?
— Откъде да знам? Тази работа няма нищо общо с мен — тя пъхна ръце в джобовете на якето си. — Искрено съжалявам за жените и семействата им, но цялата тази работа наистина няма абсолютно нищо общо с мен.
— Да не би да съм казал, че има? Ти изобщо не слушаше, когато
Лари разказваше, че помиярът му се научил сам да отваря вратите,
или когато Даян ти показваше снимката на малкия си син, докато рисувал с маркер по булдога. Това означава, че нещо не е наред.
Казвай какво има.
— Слушай, Саймън, единствено защото те целунах или нещо подобно…
— Нещо подобно ли?
Тя стисна зъби.
— Това не означава, че съм длъжна да споделям с теб разни неща от живота си или да ти обяснявам причините за настроенията си.
— Все още не мога да си обясня какво трябва да означава „нещо подобно“ и се питам какво точно искаш да ми кажеш.

108
— Продължавай да се питаш. Двамата с теб сме съседи, в моменти си ми клиент и нищо повече.
— Определено си станала със задните си части нагоре. Добре,
твоя работа — той подсвирна на кучето си, което както трябваше да се очаква, доведе и останалите.
Саймън се наведе, разроши козината му и го похвали.
Фиона въздъхна отново.
— Той откликва добре, когато го повикаш. Все още не е свикнал да остава на място, но е усвоил повечето от упражненията.
— През последните два дни не е изял нищо, което да ме притесни — той му сложи каишката. — Чао.
Почти беше стигнал джипа, когато тя го повика. Уж нямаше намерение, а и сама не намери обяснение защо го направи.
— Искаш ли да отидем на разходка? Трябва да повървя малко.
— Разходка ли? Къде?
Тя посочи.
— Един от плюсовете да живееш в гората е, че можеш да се разхождаш сред дърветата.
Той сви рамене и се върна.
— Най-добре го остави на каишка — посъветва го тя. — Дръж го така, докато не си сигурен, че ще се подчини, когато му кажеш да спре. Може да хукне след някой заек или сърна и ще се изгуби. Хайде,
момчета, отиваме на разходка.
Кучетата й скочиха доволно и се втурнаха напред. Джос се задърпа.
— Чакайте — нареди Фиона. Кучетата спряха и продължиха по- бавно, когато Джос ги настигна.
— Мисли си, че и той е от големите момчета. Отразява му се добре да излиза, да проучва нови места, да се научи на уважение към каишката, да се подчинява на командите ти.
— Това поредният урок ли е?
— Просто водя разговор.
— На теб случвало ли ти се е да говориш за нещо друго, освен за кучета?
— Да — усети, че ще кипне, затова отпусна рамене и потъна в мълчание за няколко минути. — В момента не се сещам за друго.
Господи, как ми се иска пролетта да побърза! Ето, на прав път съм,

109
сега мога да започна да се жалвам от времето. Само че денят е приятен, така че ще пасувам. Въпреки това ми се иска да стане топло по-бързо, искам слънцето да не залязва до десет вечерта. Искам да насадя градината и да гоня зайците и сърните, когато идват да ми ядат растенията.
— Защо не си направиш ограда?
— Тогава ще се лиша от удоволствието да гоня сърните и зайците. Те не се страхуват от кучетата, за което вината е моя, защото съм научила момчетата да не ги преследват… Опа! Кучешки разговор.
Много обичам миризмата тук.
Тя спря и вдъхна дълбоко аромата на бор, доволна, че главоболието й поне малко бе намаляло.
— Много ми харесва атмосферата — светлината, сенките.
Навремето мислех, че ще стана фотограф, защото обичах светлината и сенките, израженията на хората и движенията им. Само че не правя нито сполучливи, нито особено интересни снимки. След това реших да стана писателка, но така се отегчих, че имам чувството, че нарочно се провалих. Обичам да пиша — за блога или някое писмо, малки статии, в които става въпрос за неща, които няма да споменавам в този разговор. След това реших да стана треньорка, но… ми липсваше хъс.
Не съм сигурна, че бях много целеустремена, когато бях на двайсет.
Ти нищо ли няма да кажеш?
— Как да кажа, след като ти не млъкваш?
Фиона въздъхна.
— Така е. Дрънкам безсмислици, защото не ми се мисли.
Помолих те да дойдеш, за не ми са налага да мисля и да се тормозя.
Не бях в лошо настроение. Просто съм потисната, а това е различно.
— Същото е и при мен.
Голям дръвник си, Саймън, каза си наум тя.
Пресякоха полянка с високи дървета — гиганти, разпрострели клони, чиито върхове, устремени към небето, се полюшваха като вълни.
— Защо избра Оркас? — попита тя. — Защо дойде да живееш тук?
— Защото е тихо. Приятно ми е да съм близо до водата. Дръж!
— той тикна каишката в ръката й и пристъпи към дебел пън, който се подаваше от обсипаната с иглички земя.

110
— Това към твоя имот ли спада?
— Да, не сме вървели кой знае колко.
— Искам го — очите му с цвета на старо злато, потопено в бистър поток, в който играеха лъчи светлина, я стрелнаха бързо. —
Ще ми го дадеш ли?
— Искаш пъна ли?
— Да. Дори ще ти го платя, ако се направиш на алчна.
— Колко? Отивам на спа ваканция — тя пристъпи напред с надеждата да види същото, което вижда и той.
— Пикай другаде — той побутна Джос, когато кутрето се накани да вдигне крак. — Десет кинта.
Тя изсумтя.
— Просто си стои тук. Ти не го използваш, а аз ще трябва да го изкопая и да го пренеса. Добре де, двайсетачка, но повече не.
— Тогава го замени. Насади дърво в дупката и сметката е изчистена.
— Дадено.
— Какво ще направиш от него?
— Нещо.
Тя огледа пъна, заобиколи го също като него, но въпреки това продължаваше да вижда остатък от дърво, счупено по време на буря.
— Как само ми се иска да виждам същото като теб. Иска ми се да погледна някой пън и в главата ми да се роди идея.
Той отново вдигна поглед.
— Ти погледна кучето и видя нещо.
Фиона се усмихна.
— Този път каза нещо хубаво. Сега ще ми стане съвестно, че съм се държала лошо с теб.
— Много странно мерило за хората имаш, Фиона. „Нещо като целувка“ наричаш, когато двамата впихме устни един в друг. Държала си се лошо, когато си ми казвала да си гледам работата…
— Разкрещях ти се наум.
— Сега вече съм съкрушен.
— Мога да се държа и противно. Мога да съм груба и неприятна и изобщо да не ми пука. Само че трябва да има причина. Ти просто попита какво не е наред. Когато решиш, заповядай да изкопаеш пъна.

111
— През един от следващите два дни — той се изправи и се огледа за ориентир. След това я погледна.
— Хайде, казвай какво има.
— Да повървим още малко — тя дръпна каишката, за да накара
Джос да върви редом, оставяше го да се изтегли напред, след това отново го връщаше до себе си, докато криволичеха сред дърветата и заобикаляха потока.
— Една репортерка ме притиска — започна тя. — Звъни, праща ми имейли. Не съм разговаряла с нея, просто изтривам всичките й съобщения.
— Какво иска?
— Да разговаря с мен за Пери във връзка с двете нови жертви в
Калифорния. Пишела статия. Това й е работата. Добре, разбирам, само че не искам да разговарям с нея и да подклаждам огъня.
„Единствената избягала жертва“ — така ме нарича. Не съм никаква жертва, направо побеснявам като чуя това определение. Омръзна ми подобно отношение, откакто се случи всичко онова.
— Тогава продължавай да изтриваш съобщенията и имейлите й.
— Звучи просто, но изобщо не е така.
Главоболието й бе изчезнало, но гневът и разочарованието,
които го бяха причинили, се бяха забили в ума й като тресчици. Бяха ситни, остри и й причиняваха болка.
— Когато се случи, прокурорът и ченгетата ме пазеха от пресата,
поне доколкото можеха. Не искаха да давам интервюта, не че имах някакво желание да разговарям с журналисти. Но тази история… В
нея май имаше много хляб. Не спираха да звънят, разговаряха с хора,
които ме познават, с хора, които познавали хора, които ме познават.
Просто изцедиха всяка капка — тя замълча и го погледна отново. —
След като си имал връзка с Нина Абът, предполагам разбираш какво имам предвид.
— „Връзка“ е твърде зализана дума за онова, което се случи между нас.
— Затова сега искаш да живееш на тих остров.
— Двете неща нямат нищо общо. И не съм дошъл тук, за да се отдавам на черни мисли.
Значи не желаеше да споделя и й подсказваше, че не е нейна работа. Да, имаше право.

112
— Добре. След Грег започвах наново. След това дойде процесът.
Не искам да ми се случи същото. Отново ме обзема гняв и просто ми е гадно, защото дванайсет жени преди мен и Грег след мен, загинаха. А
аз останах жива. Нямах и драскотина, но те ме възприемаха като жертва или тръбяха, че съм била героиня. Нито едното е вярно, нито другото.
— Така е, нито едното е вярно, нито другото. Ти просто си оцеляла, а това е много по-трудно.
Тя спря и го погледна.
— Как го разбра?
— Ами то ти е изписано по лицето! Блести в очите ти. Може би защото са видели много. Носиш рани. Живееш с тези рани. А това не ми харесва.
Понечи да се усмихне на начина, по който обърна думите й срещу нея, но потръпна.
— Какво става между нас, Саймън?
— Просто страст.
— Сигурно. Не съм правила секс повече от десет месеца.
— Добре, значи страстта ще се разгори още повече.
Тя се разсмя.
— Сега вече ме накара да се почувствам по-добре. Исках обаче да кажа, че след като не съм правила секс десет месеца, не ме е страх да почакам още малко. И двамата живеем на острова и сме свързани със Силвия. Аз харесвам кучето ти и в момента съм една от любимките му. Трябва да преценя дали като спя с теб, ще ми стане по- леко, или това ще причини куп сложнотии.
— Няма да е хубаво. А хубавото включва сладкиш и мляко.
— Колко си самоуверен! Обичам самоуверените хора. Тъй като нямам намерение да правя секс с теб насред гората, още повече че до залез остават около двайсет минути, мисля, че няма да извършим нищо прибързано. Защо не ме изкушиш с някои от хубавите си страни?
Той застана зад нея и стисна косата й в юмрука си.
— Обичаш да се движиш по ръба, а?
— Всъщност не обичам. Предпочитам стабилността, реда, така че това е необичайното за мен.

113
Той подръпна косата й, колкото да я накара да повдигне лице и я привлече така, че устните й застанаха на един дъх разстояние от неговите.
— Търсиш нещо по-така, нали?
— Всъщност изобщо нищо не търся.
— Нито пък аз — отвърна той и я притисна към себе си.
Сама си го изпроси, защото си въобразяваше, че е подготвена.
Беше очаквала той да й налети стремглаво, да усети бързата експлозия от жар, страст и непреодолимо желание, които завладяваха и ума, и тялото.
Вместо това той я обезоръжи с бавна целувка, която разпрати искри по цялото й тяло и замъгли ума й. Тя въздъхна, вдигна ръце и го прегърна през врата.
Саймън стана по-настойчив, разпали огън в нея, страстта й лумна и тя стана напълно беззащитна.
Светът се завъртя — и гората, и небето, и сгъстяващите се сенки.
Остана само насладата на притиснатите устни, на изпълнените с желание тела, на трепета, надигнал се в нея.
Дори когато той понечи да се отдръпне, Фиона го привлече към себе си и продължи целувката — по-настойчива и страстна, отколкото преди.
Успя да блокира самоконтрола му. Съчетанието от мекота и настойчивост разколеба решителността му той да бъде водещият.
Незнайно как тази жена бе докоснала душата му, бе открехнала врата,
която той искаше да опази заключена. Вече не бе сигурен кой от двамата насочва другия в желаната посока.
Когато се опита да отстъпи, да се отдръпне, тя отново го привлече.
Меки устни, гъвкаво тяло и усещане, колкото приятно, толкова и обезоръжаващо. Също като вкуса й — неустоим.
Беше изгубил спечеленото досега предимство, когато кутрето започна да лае, обзето от дива радост, и задраска по краката му, за да го накара да отидат там, където искаше.
Този път двамата се откъснаха един от друг.
Фиона сложи длан на главата на Джос.
— Седни — нареди тя. — Добро куче.

114
Вече не беше толкова спокойна, помисли си Саймън, докато се вглеждаше в очите й. Познатата бистрота я нямаше.
— Не мога да измисля нищо разумно, което да кажа — призна тя. Даде знак на кучетата и върна каишката на Саймън. — Трябва да се връщаме. Сега вече не се дърпа толкова. За него това е нова територия,
всичко го разсейва, но се държи добре.
Отново бе на сигурна почва, помисли си той, щом заговори за кучешките работи. Интересно, как ли ще се справи?
— Иска ми се да поработя с него над други умения и начини на поведение. Може би допълнителен половин час или петнайсет минути на седмица. Две седмици безплатно. След това, ако си доволен от резултата, можем да обсъдим цената.
— Опитваш се да ме изкушиш с хубавите страни ли?
Фиона го стрелна с поглед и извърна очи.
— Може и така да се каже. Той учи бързо, добродушен е… Беше глупаво. Проява на страх. Исках да те целуна отново, за да съм сигурна, че онзи ден не съм си въобразила, но очевидно не съм.
Между нас има силно физическо привличане, каквото не съм изпитвала от много отдавна.
— Цели десет месеца.
Тя се изчерви, но след това по лицето й се разля усмивка. Не беше от смущение, личеше, че й е познато.
— Дори по-дълго. Няма да поставям и двамата в неловко положение с подробности за преживяното, достатъчно е да кажа, че беше истински провал на няколко нива. Тъкмо затова се чудех дали факторът „Десет месеца“ не е причина за привличането. Това е също така и причина да внимавам. Не се притеснявам от секса, но не искам да повторя грешката, допусната преди десет месеца.
— Предпочиташ реда и сигурността.
Фиона сложи по навик ръце в джобовете си.
— Приказвам прекалено много, а ти слушаш внимателно и запомняш всяка моя дума. Опасно съчетание.
— За кого?
— За онзи, който говори. Виж, ти създаваш впечатление, че не обръщаш особено внимание, че не се интересуваш. Оказва се обаче, че внимаваш. Не споделяш почти нищо, но помниш дори най- незначителните подробности. Това е малко подличко, не мислиш ли?

115
Харесвам те. Поне така ми се струва. Не знам много за теб, защото ти не разказваш нищо за себе си. Знам, че имаш куче, защото ти го е подарила майка ти, което ми подсказва, че или обичаш майка си, или се страхуваш от гнева й. Най-вероятно е комбинация и от двете.
Вървяха смълчани.
— Хайде, потвърди или отречи — подкани го тя. — Не е възможно да става въпрос за някоя позорна тайна.
— Обичам мама, но предпочитам да не изпитвам гнева й.
— Ето, не беше чак толкова трудно. Ами баща ти?
— Той също обича мама и като мен предпочита да не изпитва гнева й.
— Нали си наясно, че колкото по-малко казваш, толкова повече разпалваш любопитството на хората?
— Чудесно. Това се отразява добре на бизнеса.
— Значи работата ти е бизнес.
— Хората ти плащат, правителството смъква данъци. Значи е бизнес.
Вече бе на първото стъпало, макар то да беше доста хлъзгаво.
— Но не поставяш бизнеса на първо място, защото тогава щеше да ми продадеш онзи шкаф.
Той спря, когато Джос, намерил пръчка, заподскача като полкови барабанчик.
— Няма пак да се разправяме.
— Това или беше проява на артистичен темперамент, или просто си показа ината. Предполагам, че е по малко и от двете. Между другото, все още искам да го купя.
— Казах не. Можеш да си сложиш люлеещия се стол на верандата. Твоят е грозен.
— Не е грозен. Удобен е. Но има нужда от една боя.
— Левият подлакътник се е изметнал.
Тя понечи да протестира, но осъзна, че няма смисъл.
— Може и така да е. Но сега е мой ред да обърна думите ти срещу теб, господин Потаен. Това само доказва, че забелязваш подробностите.
— Забелязвам кофти изработката и изкривеното дърво. Ще ти дам люлеещ се стол срещу уроци, стига да използваш твоя за подпалки.

116
— Може да има сантиментална стойност.
— Има ли?
— Не, купих го при една гаражна разпродажба преди няколко години за десет кинта.
— Значи отива за подпалки. А ти научи кучето ми на нещо интересно.
— Дадено.
Когато излязоха от гората, тя погледна небето.
— Захладнява. Ще имам нужда от подпалки. Ще наклада хубав огън, ще си налея чаша вино. Е, няма да мога да извадя бутилката от красивия шкаф, но ще го преживея. И изобщо нямам намерение да те каня.
— Ти да не би да си въобразяваш, че ако исках да довършим започнатото, щях да чакам покана?
— Не — отвърна тя след кратко мълчание. — Тези думи би трябвало да ми се сторят арогантни и отблъскващи. Представа нямам защо ги приемам. Та защо не искаш да довършим онова, което започнахме?
Той се усмихна.
— Над това ли ще мислиш сега? Харесва ми къщата ти.
Напълно объркана, тя се обърна и направи опит да я погледне през неговите очи.
— Моята ли?
— Малка е, има интересна архитектура и е напълно подходяща за това място. Можеш да си помислиш дали да не направиш пристройка с френски прозорци от южната страна. Така ще я пораздвижиш, кухнята ще стане по-голяма и ще има повече светлина.
Както и да е, направи си услуга и недей да проверяваш имейлите и съобщенията си. Ще доведа кучето и ще ти докарам стола след ден- два.
Тя остана да гледа намръщено след него, докато двамата с любимеца му се качваха в джипа. Саймън махна каишката и побутна
Джос, който продължаваше да стиска гордо пръчката, да се качи.
Имаше си предостатъчно работа — мебелите, кучето,
неизбистрената идея да засади градина. На всеки два дни в зависимост

117
от времето той качваше Джос в джипа и двамата поемаха по криволичещите пътища на острова.
Рутината или по-скоро липсата на рутина, бе онова, което бе търсил, без да го съзнава напълно.
Беше чудесно, че работилницата му е на няколко крачки от къщата и можеше да работи, когато си поиска. С изненада установи,
че компанията на кучето му е приятна и докато работи, и докато се разхожда, и докато шофира.
Стана му весело, докато, боядисваше люлеещия се стол в яркосиньо. Фиона може да бе с най-обикновена коса и може и да предпочиташе убитите тонове, но притежаваше ярка самоличност.
Щеше да изглежда добре на този стол.
Тя и без това изглеждаше добре.
Мислеше следобеда да отнесе стола, освен ако работата не го погълнеше.
Добре че имам достатъчно поръчки, което да ме залисва,
мислеше си той, докато пиеше сутрешното си кафе — шкаф с издадена напред средна част за клиент от Такома и още един люлеещ се стол. Искаше му се да си направи легло, а трябваше да довърши и шкафа, който започна за Фиона.
Все някой ден.
Трябваше да докара пъна. Днес щеше да се заеме с тази работа.
Щеше да звънне на Гари, с когото се бе запознал в кучешкото училище местен фермер, и да го попита дали може да му даде верига и трактор.
Подсвирна на кучето и остана изключително доволен, когато животното доприпка щастливо при него. След това влезе отново вътре да изпие втората си чаша кафе, докато преглеждаше статиите в „Ю Ес
Рипорт“.
Вече мислеше, че репортерката се е отказала от статията,
отчаяна от мълчанието на Фиона.
Само че попадна на приковаващо заглавие: „ЕХОТО НА
СТРАХА“. Бяха поместени снимките на двете жени — по-скоро момичета, на които бе посветена уводната статия. Беше очевидно, че репортерката си е подготвила домашното, беше добре запозната с подробностите от живота им и с последните часове преди

118
отвличането им. Представяше и издирването и начина, по който бяха открити телата им.
Снимката на Пери го изненада. Та той беше съвсем обикновен човечец на средна възраст! Все едно гледаше съседа си. Приличаше на учител по история или на застрахователен агент, на човек, който сади домати в задния си двор. Беше наистина съвсем обикновен.
Затова пък снимката на Фиона го стресна.
Беше усмихната, също както дванайсетте жертви — онези, които не бяха успели да избягат. Изглеждаше млада, свежа и красива.
Какъв контраст със снимката, когато я вкарват в съда и се опитват да пробият обръча на репортерите. Беше свела глава, очите й бяха безизразни, а лицето — сгърчено в гримаса.
В статията се описваха подробностите около бягството й и убийството на годеника й. Споменаваше се, че авторката не е успяла да открие Бристоу за коментар.
— Не че това те е спряло — изръмжа той.
Хората обаче правеха онова, което са си наумили. Работата на журналистите беше да пишат. Най-умното, което Фиона можеше да направи обаче, бе да не им обръща внимание.
Изпита желание да й позвъни, но се застави да не се занимава с този въпрос и да я остави на мира.
Вместо това набра телефона на Гари и след кратък разговор се разбраха да извадят пъна. Отдели десет минути, в които направи с
Джос упражнения за носене на разни неща, след което се захвана за работа.
Насочи вниманието си към шкафа. Реши, че е най-добре да не работи повече по него, поне докато не прогони образа на Фиона със страха по измъченото й лице.
Рано следобед направи кратка почивка и отиде да се разходи по брега, където Джос откри мъртва риба.
След задължителния душ — на всяка цена трябваше да купи ваничка за кучето — Саймън реши да закара на Силвия някои от по- дребните изделия, които беше направил — сандъчета за цветя, вази и купи, и ги натовари заедно с кучето в джипа.
Щеше да откара, стола и да намери някакво извинение да не остава дълго при Фиона, след което щеше да се срещне с Гари да се справят с пъна.

119
Двамата с Джос останаха неприятно изненадани, че я няма. И от кучетата нямаше следа. Да не би да е хукнала нанякъде, за да е сама и да не я притеснява никой?
Джос наостри уши, когато Гари Пристигна с общителното си коли Буч.
Фермерът, нахлупил шапка върху посивялата си коса, носеше очила с дебели стъкла на зеленикавите си очи. Загледа се в кучетата и отбеляза:
— Дребосъци.
— Нали? Фиона не е вкъщи, но знае, че ще дойдем за пъна.
— Имам опит. В парка отделям по един ден в месеца за тази работа. Така се поддържам във форма. Трябваше да излезем на ранина.
Хайде да свалим тракторчето от камиона и да ти извадим пъна. За какво ти е?
— Човек никога не знае за какво ще му потрябва.
— Тъй си е — съгласи се Гари.
Свалиха рампата и Гари подкара внимателно трактора. Качиха двете кучета и потеглиха към гората.
— Много ти благодаря, Гари.
— Нищо не е тва. А и днес е приятно навън.
Наистина беше приятно, сравнително топло, слънчево, личеше,
че пролетта наближава. Кучетата бяха оплезили радостно езици, а от
Гари се носеше лек мирис на тор.
Когато стигнаха до пъна, Гари скочи, обиколи го и побутнал назад шапката си, се почеса по главата.
— Т’ва ли искаш?
— Аха.
— Тогава да го изтеглим. Познавах един дет правеше дървени скулптури от чворесто дърво. И това е такова.
Вързаха го с веригата, обсъдиха как ще действат, после се заговориха за бейзбол.
Саймън завърза кучетата за едно дърво, за да не пречат на работата им и да не пострадат, докато Гари правеше заход с машината.
Отне им цял час и много пот, връзваха веригата отново и отново и местеха трактора.
— Леко! — провикна се Саймън и се ухили. — Този път стана!
Излиза.

120
— Не се дава гаднярът — Гари отпусна леко газта, когато дънерът се изтърколи от земята. — Вече си имаш пън.
Саймън прокара ръка по един от дебелите корени.
— И то какъв!
— За пръв път те виждам толкова щастлив. Дай сега да го качим.
Вече излизаха от гората, когато Гари се обърна към спътника си.
— И да ми кажеш какво си измайсторил от него.
— Мисля си да направя мивка.
Гари изсумтя.
— Ще правиш мивка от пън?!
— Основата. Ако успея да го почистя, както ми се иска. Ще стане страхотно. Добавяме ваничка и всички съвременни джаджи и няколко ръце лак. Да, ще стане.
— Това направо бие по точки онези чворести дървении. Шантава работа! И за колко ще го продадеш?
— Зависи, но ако стане така, както го мисля… Ще го продам за около осем.
— Осемстотин долара за дървена мивка?
— Осем хиляди.
— Ти се бъзикаш бе, човече!
— В някоя напудрена галерия в Сиатъл може да мине и за десет.
— Десет хиляди долара за някаква си мивка? Майка му мечка!
Да му се не види.
Саймън отново се ухили.
— Няма да има втора като нея. Някои хора наричат това изкуство.
— Някои хора им се е втечнил мозъкът. Не се сърди, не се отнася за теб.
— То си е така. Не съм се обидил. Ще ти кажа, когато я завърша,
и ще те извикам да видиш какво се е получило.
— На всяка цена. Чакай само да разкажа на Сю — рече той.
Имаше предвид съпругата си. — Няма да ми повярва.

121
9.
След като двамата с Гари пренесоха пъна в работилницата,
Саймън се отказа да ходи до града и реши да се занимае с новата играчка. Вече имаше поне пет идеи за дизайн.
За съжаление вече бе натоварил творенията си в джипа. Ако не тръгнеше веднага, щеше да му се наложи да отиде по-късно, затова достави безмерно удоволствие на Джос, като свали прозореца наполовина, за да може кучето да подаде носа си навън, а ушите му да плющят на вятъра.
— Защо ги правиш тези неща? — попита го Саймън.
Джос размаха опашка вместо отговор и Саймън подаде глава пред прозореца.
— Хм. Не е толкова зле. Следващия път ти ще караш, а аз ще се возя и ще се радвам на вятъра.
Той забарабани с пръсти по волана в такт с песента по радиото,
докато обмисляше вариантите за дизайн. Физическата работа в съчетание с творческите му хрумвания и неподправената радост на кучето го накараха да се усмихне доволно, когато влизаше в селото.
Щеше да достави поръчките, да се прибере, да проучи материала, да го измери внимателно, след това да се разходи по брега, за да дообмисли идеите си. Накрая, докато пиеше бира, щеше да нахвърля дизайна на лист хартия, щеше да си поръча и пица и денят да приключи прекрасно.
Ето, това беше отговорът на въпроса на Фиона.
Защо точно Оркас ли? Ами точно затова.
Водата го привличаше неудържимо — прибой, пълноводна река,
бързоструйни потоци, тихи заливчета. Друго го беше накарало да се премести от Спокейн в Сиатъл. Градът, стилът на живот, готовността на хората да откликват на изкуството. Нощният живот, движението,
тези неща му харесваха в онзи момент.
Също и Нина, поне за известно време.
Беше прекарал хубави години там. Интересни, творчески,
успешни. Само че… прекалено много хора, прекалено много

122
движение, а и нямаше достатъчно истинска тръпка.
Беше му приятно да живее на остров. Обособена суша, малко настрани от брега, заобиколена от вода. Опасните виещи се пътища предлагаха забележителни гледки в синьо и зелено, бързи лодки пореха водата, а потъналите в зеленина хълмчета сякаш се носеха по вълните.
Ако му се приискаше малко оживление, можеше да се качи на джипа си и да отскочи до селото, да похапне там, да позяпа туристите.
Когато предпочиташе усамотение, можеше да се затвори вкъщи —
неговия остров на острова. А последното, помисли си той, беше обичайният му избор.
Тъкмо затова, стрелна той с поглед Джос, майка му му натресе кучето.
Докато наблюдаваше как ушите му трептят на вятъра и маха опашка на седалката, той призна, че е била права. За пореден път.
Спря зад магазина на Силвия и вдигна прозорците, като остави десет сантиметра, за да влиза въздух.
— Остани тук. Не яж нищо — в последната минута си спомни,
че трябва да му намери някакво занимание и извади гумена играчка от жабката.
— Играй си с това — нареди той.
Докато внасяше първия кашон усети миризмата на домашно сготвена храна с различни подправки и забеляза тенджера под налягане на плота.
Надникна в магазина. Силвия, красива и искряща в една от пъстрите си поли, бъбреше с клиентка, докато продавачката отмяташе продажбите на касата.
Значи бизнесът върви, помисли си той. Поредният плюс за деня.
Тя му помаха с ръка да се приближи.
— Саймън! Идваш тъкмо навреме. Това е Саймън Дойл —
представи го тя на клиентката. — Саймън, Сюзан е дошла от остров
Бамбридж заедно със сестра си. Интересува се от шкафа за вино.
Силвия му отправи ослепителна усмивка и му намигна едва забележимо.
Точно тази част ненавиждаше. Но тъй като нямаше начин да се измъкне, пристъпи напред.

123
— Тъкмо казвах на Сюзан, че имаме невероятен късмет, че се премести да живееш на Оркас и ни даваш някои от работите си.
— Много ми е приятно — Сюзан подаде ръка със съвършен френски маникюр и пръстен с диамант. — Работите ви са изключителни.
— Благодаря — той изтри ръка в дънките си. — Моля да ме извините. Имах много работа. — Наминах, за да оставя някои нови неща.
— Има ли нещо впечатляващо като това?
— Не, по-дребни неща са.
Сестра й се приближи, вдигнала по една обеца към всяко ухо.
— Сюзан, коя от двете?
Сюзан наклони глава на една страна, след това на другата.
— И двете! Дий, това е човекът, който е направил купата, която ще купя за рождения ден на Чери, а пък шкафът е наистина забележителен. Запознай се със Саймън Дойл.
— Купата е страхотна — Дий подаде ръка на Саймън и бързо стисна пръстите му. — Само че тя я видя първа. Силвия каза, че мога да ви убедя да направите още една.
— Саймън тъкмо носи нови неща.
— Наистина ли? — Дий го погледна. — Има ли купи?
— Две — отвърна той.
— Ще отида да ги разопаковам, за да можете да ги погледнете
— предложи Силвия.
— Страхотно. Ще имаме възможност да ги разгледаме и да си изберем преди другите — рече Дий и побутна сестра си.
— Има още неща в джипа. Ще отида да…
— Не, остани — прекъсна го Силвия и го стисна предупредително. — Разкажи на Сюзан повече за шкафа. Той е най- интересната ни вещ в момента — добави тя, след което се измъкна навън, за да не може Саймън да хукне след нея.
Много мразеше да продава, защото се чувстваше на показ, също като работите си.
— Харесват ми нюансите на дървото — Сюзан прокара ръка по линиите. — И дърворезбите. Изключително елегантно, без да е натруфено.
— Отива ви.

124
Лицето й грейна.
— О! Много сте галантен.
— Щях да ви кажа, ако не беше така. Предпочитате уникални неща. Нямате нищо против, дори да са непрактични, но сте по- доволна, когато имат някакво предназначение.
— Господи, направо я разбихте. Дърводелец-психолог — разсмя се Дий. — Купи го, Сюзан. На това му се казва късмет.
— Може и така да е — Сюзан отвори отново вратичките и изтегли едно по едно чекмеджетата. — Гладко като коприна. Много харесвам изделия от дърво.
— И аз — забеляза, че Силвия бе подредила, вътре чаши за вино и две бутилки хубаво вино.
— Откога работите с дърво?
— Според майка ми, откакто съм навършил две.
— Добре оползотворено време. Силвия каза, че сега живеете на острова. Откъде идвате?
Той усети как кожата му пламва.
— От Спокейн, но преди това живях известно време в Сиатъл.
— Дойл — измърмори Дий. — Преди време май четох нещо за работите ви на страниците, посветени на изкуство.
— Сигурно.
Сюзан наклони отново глава, също както когато преценяваше обеците на сестра си.
— Не обичате да се изтъквате, нали?
— Оставям нещата ми сами да говорят за себе си.
— Одобрявам подобно поведение. Ще купя шкафа.
— Дами — провикна се Силвия от вратата, — заповядайте в склада! Дий, мисля, че твоята купа е тук. Саймън, доведох кутрето.
Нали нямаш нищо против? Знам, че така ще те позабавя, но той много се зарадва, когато ме видя.
— Кученце!
— Внимавай — предупреди сестра си Дий, когато тя се втурна към склада. — Ще поиска да купи и него. Луда е по кучетата.
Изминаха още трийсет минути, през които Силвия хитро препречваше пътя му за бягство, а Джос го галиха и глезиха до умопомрачение. Той натовари кутиите и пликовете в колата на дамите

125
и си каза, че преживяването все пак е доста по-приятно, отколкото оглеждането на някакъв си пън.
Силвия го поведе обратно в склада и се разтанцува, докато Джос лаеше и подскачаше около нея.
— Саймън! Тези две жени оставиха в магазина толкова пари,
колкото изкарвам за цяла седмица! И казаха, че ще се върнат. Знам, че ще се върнат. Всеки път, когато Сюзан погледне шкафа за вино или вазата, всеки път, когато Дий използва купата, ще се сещат за магазина и за теб. Така че ще се върнат.
— Давай все така.
— Саймън, продадохме произведенията ти още докато ги разопаковахме. Ами шкафът? Уверявам те, опасявах се, че ще стои в магазина, докато не започне туристическият сезон. Трябва да ми направиш още един! — тя се тръшна на близкото канапе, където бе сервирала лимонада на двете дами.
— Значи мога да се прибера, за да поработя.
— Порадвай се малко. Току-що изкара много пари. Честито!
Освен това продадохме неща, които двете дами харесаха. Ама много ги харесаха! Днес имах нужда да се случи нещо хубаво и ето че стана!
Тя се наведе и погали Джос.
— Много се тревожа за Фий. Днес сутринта прочетох статия за
Пери и последните убийства в „Ю Ес Рипорт“. Отидох до тях, но тя беше излязла. Повикали са екипа й.
— Чух.
— Говорих с Лейн, майка й. Разбрахме се да не й звъним, докато е на спасителна операция.
— Ти разговаряш с майка й, така ли?
— Двете с Лейн сме в чудесни отношения. И двете обичаме
Фий. Знаех, че вече е чула за статията и че ще бъде разстроена. Би ли ми направил една услуга?
Той усети, че отново му става горещо.
— Каква услуга?
— Направила съм й минестроне. Тя обожава тази гъста италианска супа. Само от пресни зеленчуци е — Силвия посочи тенджерата под налягане. — И един самун хляб с розмарин.
Предполагам, че скоро ще се прибере, ако вече не се е прибрала. Би ли й ги занесъл?

126
— Защо аз? Би трябвало ти да й ги занесеш.
— Щях да отида. Имах намерение да го направя, но ми хрумна,
че най-добре да намине някой на нейната възраст. И да не забравиш малкия — тя отново погали Джос. — Човек не може да е в лошо настроение, когато е около него.
Тя вдигна очи към Саймън и макар той да бе наясно с играта й,
не отказа.
— Нали ще отидеш, Саймън? Аз се разстройвам прекалено много, когато си помисля какво е преживяла. Само ще оплескам работата. Ще съм много по-спокойна, ако знаех, че се е нахранила добре и има компания.
Как стана така, запита се Саймън, че една жена успешно го уговори да направя тъкмо обратното на онова, което бе намислил?
Майка му притежаваше същия талант. Беше я наблюдавал, беше я слушал внимателно, беше се опитвал да се измъкне, да маневрира,
да я надхитри — въпреки това тя успяваше без всякакво усилие да го тласне в обратната посока.
Силвия беше от същото тесто и сега му беше връчена тенджера с минестроне, имаше задача и ето че планираната разходка по плажа приключи, преди да е започнала.
Трябваше ли да остави Фиона да поплаче на рамото му? Не понасяше да влиза в ролята на утешител. Никога не знаеше какво да каже или да направи.
Погалваш, казваш „недей“. Какво, по дяволите, още да направи?
Освен това, ако беше достатъчно умна, щеше да предпочете самотата, не да търси компания.
— Ако хората оставят другите на мира — каза той на Джос, —
на всички ще им бъде по-лесно. Винаги самите хора скапват нещата.
Просто щеше да й остави храната и да си тръгне. Така щеше да е най-добре за всички. Ето, заповядай, да ти е сладко. Тогава най-сетне щеше да му остане време да огледа пъна, да го измери и да измисли модела, докато похапва пица и пие бира.
Може пък тя още да не се е върнала. Така щеше да се получи направо чудесно. Тогава щеше да остави тенджерата и хляба на верандата и да приключи с досадната задача.

127
В мига, в който зави по алеята към тях, Джос наостри уши.
Кучето затанцува на седалката и подпря предните си лапи на таблото.
Саймън разбра, че след като дребосъкът можеше да го направи, без да слиза от седалката, значи беше пораснал доста през последните две седмици.
Изглежда, му трябваше нов нашийник.
Пресегна се и пъхна пръст между козината и нашийника.
— Мама му стара! Ти защо си мълчиш?
Докато минаваше по моста, опашката на кучето заплашваше да се откачи — барабанеше по вратата и седалката в нестихващ ритъм.
— Добре че поне единият от двамата е доволен.
Автомобилът й беше пред къщата. Кучетата тичаха из двора.
— Няма да се застояваме — предупреди той Джос. — Влизаме,
оставяме каквото трябва, и излизаме.
Първо пусна кучето и си каза, че покрай ваденето на пъна с
Гари и Буч, след това посещението в селото, обожанието на дамите купувачки, а сега и неочакваната среща с приятелите му, денят за
Джос се беше превърнал в кучешката версия на посещение в „Дисни
Уърлд“.
Той взе тенджерата и хляба, увит във фолио.
Фиона се появи на вратата и се подпря на касата. За изненада на
Саймън, беше широко усмихната.
— Здрасти, съседе!
— Наложи ми се да отида до магазина на Силвия. Тя ме помоли да ти донеса тези неща.
Фиона се оттласна и вдигна капака.
— Ммм, минестроне! Много обичам. Внасяй всичко.
Тя отстъпи, за да му направи място, и остави вратата отворена,
както често правеше.
Огънят пропукваше. Ароматът на супа се разнесе из цялата стая.
— Чух, че си се сдобил с пън.
— Плъзна ли вече клюката?
— И още как! Натъкнах се на Гари и Сю, докато се прибрах.
Отиваха на вечеря у сина си. Остави я на плота. Благодаря ти. Щях да пия бира, но минестронето на Сил плаче за хубаво червено. Освен ако не предпочиташ бира.

128
Планът да влезе, да остави тенджерата и да си тръгне пропадна.
Надделя любопитството. Клюките тук се разнасяха наистина бързо.
Значи тя знаеше за статията.
— И червено става.
Фиона пристъпи към дългия тесен шкаф — наистина й трябваше хубав шкаф за вино, — за да избере бутилка.
— Мивка, значи?
— Какво?
— Говоря за пъна — тя отвори едно чекмедже и извади отварачка, без да й се налага да търси. — Гари ми каза, че си щял да правиш мивка. Мивка от пън! Целият остров ще заговори за това.
— Защото тук си нямат друга работа. След ден-два ще ти насадя дървото.
— Добре.
Той я погледна внимателно, докато вадеше тапата. Не беше разстроена, не плачеше, не беше ядосана. Да не би пък клюкарската мрежа да беше блокирала?
Тя наля вино и включи тенджерата.
— След няколко минутни ще е топла — рече Фиона и чукна чаша в неговата. — Така значи, пристройка.
— Какво?
— Нали ми каза да се замисля за пристройка от южната страна.
Да разширя кухнята. Как може да стане?
— А, това ли? — той посочи с чашата. — С носещи греди, за да имаш добра опора. Може би две греди или пък колони — така пространството ще бъде открито, ще дава усещане за простор. Махаш стената и слагаш греди. Направи го три метра — три и половина.
Пусни покрива. Сложи оберлихт. Един хубав панорамен прозорец ще открие гледка към гората. Направи пода от дюшеме. Ще имаш място за маса, ако не искаш да се храниш в кухнята.
— Говориш така, сякаш е съвсем просто.
— Е, ще има доста работа.
— Ще трябва да започна да кътам пари — тя отпи глътка вино,
след това остави чашата и извади бурканче маслини от хладилника. —
Знаеш за статията.
— Очевидно и ти.
Тя прехвърли маслините в плитка чиния.

129
— Джеймс я прочел днес сутринта, преди да се видим, и беше разказал на останалите от екипа. Всички бяха толкова притеснени да не би да се изпуснат, че никой не можа да се съсредоточи. Накрая ми казаха и се заловихме за работа.
— Ти прочете ли я?
— Не. Това е моята версия за ордьовър, между другото — тя побутна маслините към него. — Нито съм я чела, нито имам намерение да я чета. Няма никакъв смисъл. Не мога да направя нищо,
за да променя нещата. Знаех, че статията ще излезе и ето че тя излезе.
Утре ще бъде вчерашна новина.
— Това е добър начин да приемаш нещата.
— Сил ми е изпратила любимата супа. Значи е мислела, че съм разстроена.
— Сигурно.
Фиона отново посегна към чашата вино.
— Много добре знаеш, защото съм сигурна, че тя ти е казала и те е накарала да дойдеш, за да не съм сама.
В този момент кучетата нахлуха.
— Вече не си сама.
— Точно така — тя ги погали едно след друго. — И ти си решил,
че ще бъда разстроена и затова не си отказал на Сил.
— Нима човек може да й откаже?
— Няма начин. Наистина съм разстроена, но не чак толкова.
Този месец вече страдах два дни, така че трети не ми е позволен.
Той остана впечатлен.
— Да не би да имаш норма?
— Имам. Сега ще похапна супа и… — Фиона разгърна фолиото.
— Ммм, хляб с розмарин! Това е направо невероятно! Имам си мащеха, която е отделила от времето си, за да ми сготви, съсед, който донесе вечерята, макар да знам, че е предпочитал, да не идва, и кучетата си. Нямам право да съм нещастна. Затова предлагам да вечеряме и да си поговорим. Само че след това няма да спя с теб.
— Флиртаджийка такава!
Тя едва не се задави с виното.
— Как можа да го кажеш?
— Кое?
Фиона отметна глава назад и се разсмя.

130
— Виждаш ли? Така е по-добре, отколкото да роня сълзи. Хайде да сядаме.
Сипа супа, сложи хляба на дъска и сипа някакъв гъст сос в чиния.
— Свещите — обясни тя, докато ги палеше, — не са, за да те прелъстявам. На тяхната светлина храната е по-вкусна.
— Аз пък си мислех, че благодарение на тях ще изглеждам по- хубав.
— Но ти си хубав — усмихна се Фиона и гребна лъжица супа.
— За Сил.
— Добре — той опита. — Чакай! — опита отново. — Много е хубава! Все едно че сме в Тоскана.
— Ще й стане приятно да го чуе. Според мен Силвия е свикнала прекалено много с тофуто и разни странни видове ориз. Когато обаче прави минестроне, е истински гений. Пробвай хляба.
Той си отчупи и топна в соса.
— Звъняла е на майка ти.
— Така ли? — в ясните й сини очи се появи тревога. —
Трябваше да се сетя. Ще звънна и на двете по-късно, за да ги успокоя,
че съм добре.
— Оказа се права за хляба. Мама също пече хляб. Печенето й е нещо като хоби.
— И аз мога да пека. Нали знаеш, че има тесто за сладкиши,
просто го омесваш и го пъхаш във фурната.
— Моят специалитет е замразената пица.
— Поредното великолепно умение.
Той се наведе над супата.
— Разведените ми познати ненавиждат всичко, свързано с партитата. Или поне се отнасят с истинско презрение към тях.
— Татко беше много готин човек, а мама е прекрасна жена. Но просто в един момент двамата престанаха да са щастливи заедно.
Караха се и се мразеха, единият прехвърляше вината на другия и обратното, но накрая се разбраха и се разведоха. Независимо от това известно време ми беше много мъчно. След това ми мина, защото разделени се чувстваха по-щастливи. Колкото и да е странно,
започнаха да се харесват отново. Тогава татко се влюби в Сил и двамата бяха… невероятни заедно. Двете с мама се запознаха и

131
направиха усилие да се разбират заради мен. Паснаха си. Наистина се харесват. Мама изпраща на Сил цветя на всяка годишнина на татко.
Слънчогледи, защото бяха любимите на татко. Добре — тя притисна очите си с пръсти. — Стига приказки по този въпрос, защото ми се доплака. Кажи ми какво прави днес, освен че си изровил пъна от гората.
Преди да успее да отговори, кучетата се върнаха. Джос подуши и се втурна към масата. Подпря лапи на крака на Фиона и изскимтя.
— Долу — щракна с пръсти тя и посочи пода. Той седна, но опашката му се мяташе, а очите му святкаха нетърпеливо. Тя погледна
Саймън.
— Храниш го от масата, нали?
— Понякога. Той не ме оставя на мира, докато не…
Замълча. Тя изсумтя. Стана и отиде до килера. Извади малки кокали от пресована кожа. Единият беше за Джос, а другите три за нейните кучета, които наблюдаваха жално кутрето.
— За вас са — тя ги остави на различни места в стаята. —
Хайде. Така ще се разсеят — обясни на Саймън. — Насочи интереса му другаде, въведи дисциплина. Ако веднъж се предадеш и му дадеш нещо от масата — а човешката храна не му се отразява добре — той няма да спре да проси. Така го учиш, че като досажда, ще постигне своето.
— Да, мамо.
— Ако продължаваш така, ще възпиташ крадец. Не са малко учениците ми, които са си похапвали пуйка в Деня на благодарността,
унищожавали са агнешкото за някое парти или коледната шунка,
защото не са научени да се държат както трябва. Друг пък беше откраднал пържолите на съседа направо от барбекюто.
— Да не би да са го накарали да ги донесе? Защото това е доста полезно умение.
Тя му се закани с лъжицата.
— Запомни каквото ти казах. Е, какво друго стана, освен ваденето на пъна?
— Нищо особено. Свърших малко работа, занесох някои неща на
Сил и така се озовах на масата ти с чиния супа — не беше толкова неприятно да разговарят, докато вечерят на свещи, а кучетата дъвчат кокали на земята. — Много е развълнувана, защото в магазина бяха

132
дошли две жени и си тръгнаха натоварени с покупки. Шкафът за вино ще замине допълнително, защото не можа да влезе в колата.
— Шкафът за вино ли? — лъжицата замръзна пред устата й. —
Продал си моя шкаф за вино?!
— Може и така да се каже.
Тя се нацупи за момент, след това сви рамене.
— По дяволите. Е, поздравявам те.
— На нея й отиваше — той сви рамене, когато Фиона присви очи. — Сюзан от остров Бамбридж. Беше с диамант, хубаво кожено яке, скъпарски ботуши. Изтънчена и елегантно облечена.
— Ами аз каква съм? Недодялана и евтина ли?
— Ако беше евтина, сега щяхме да правим секс, а супата да оставим за по-късно.
— Изобщо не е смешно. Е, смешно е, но не много.
— Какво правиш, когато имате операция с екипа? Не знаеш ли всичко предварително?
— Много е важно да се практикува както индивидуално, така и като екип. Изчистваме разни проблеми, опознаваме различни терени,
поне веднъж в месеца. Така оправяме грешките и недостатъците и работата ни става по-качествена. Днес работихме над намирането на труп.
Саймън се намръщи.
— Браво.
— Да сменим темата, ако си гнуслив.
— Откъде намерихте труп? Да не би да има организация
„Трупове за вас“?
— Днес не работеха. Използвахме останки от труп — кости,
коса, телесни течности — бяха в един контейнер. Мей беше базата и беше доставила всичко по-рано. След това си разпределихме задачите като за истинска спасителна операция, имахме си сектори и всичко,
както си му е редът.
Никога досега не бе водил по-странен разговор, докато си похапва минестроне. Определено не се беше случвало.
— А кучето как разбира, че трябва да открие мъртъв човек, а не жив?
— Добър въпрос. Подава му се различна команда. На моите им казвам „търси“, когато е за жив човек, и „намери“, когато става въпрос

133
за труп.
— Това ли е всичко?
— Има и още, но повечето е свързано със специализираното обучение, предварителната работа и изпипването на подробностите.
— Джос може и да се окаже добър. Днес откри мъртва риба. Без проблем.
— Проблем може и да има. Защо да не се научи да прави разлика между миризмата на мъртва риба, животно или човек.
— И да не се търкаля в него, когато го открие.
— Определено.
— Май си струва единствено заради това — той погледна кучето, което надзърташе към масата.
Фиона просто се обърна и посочи. Джос се върна с подвита опашка при останалите кучета.
— Виждаш ли колко добре откликва? Не само на теб, но и на друг, който издава командата. Това също е безценно умение.
— Според мен откликва по-добре на теб и не съм сигурен дали това ми помага.
Фиона премести чинията настрани.
— Може и да не ти помага, но аз се радвам, че сте тук. Нямаше да изпадна в лошо настроение, защото е против правилата, но щях да съм на границата, ако бях сама.
Саймън я погледна на трепкащата светлина на свещите.
— Тази вечер не изглеждаш зле като онзи ден.
— Господи! — тя притисна ръка към сърцето си. — Изчервих ли се?
— Знаех, че ще се изчервиш — добави безцеремонно той. —
Била си цял ден на маневри или както там му казвате.
— На обучение.
— Да не забравя и въздействието на статията. Независимо от всичко, изглеждаш добре.
— Виж ти, уж изглеждах зле, а ето че изведнъж направих скок напред. Какво ли следва?
— Усмивка. Сигурно знаеш, че това е най-привлекателната ти черта, най-интересната, най-сексапилната. Затова се усмихваш толкова често.
— Наистина ли?

134
— Ето, както сега например.
Все още усмихната, Фиона подпря брадичка с юмрук.
— Независимо от всичко, нямам намерение да спя с теб тази вечер. Това не беше среща. Може би ми се иска да ме изведеш на среща, преди да спим заедно. Още не съм решила.
— Значи не си решила?
— Точно така. Това е една от привилегиите на жените да решават подобни неща. Аз определям правилата. Няма да спя с теб.
— Може пък аз да не искам да спя с теб.
— Да, защото не съм твой тип — кимна тя. — Само че вече те прелъстих с усмивката си и те размекнах със супата на Силвия. Вече си като пластилин в ръцете ми.
— Звучи обидно и предизвикателно.
— Но няма да го направя, защото те харесвам.
— Не ме харесваш чак толкова много.
Тя се разсмя.
— Напротив, но тази вечер съм неспокойна, така че нищо няма да е както трябва. Но няма да се откажа.
Фиона се изправи, заобиколи масата и се настани в скута му.
Захапа долната му устна, след това я облиза с език и двамата впиха устни в дълга целувка.
Спокойствие и огън, помисли си тя, обещания и заплахи.
Стегнато тяло, гъста мека коса, набола брада и нежни устни.
Въздъхна и се отдръпна, без да откъсва очи от неговите.
— Още малко — промълви тя и отново завладя устните му.
Този път ръцете му се плъзнаха нагоре към гърдите й и ги притиснаха. Бяха малки и стегнати. Усети как сърцето й бие под дланта му.
— Фиона…
Тя прекъсна целувката и притисна буза към неговата.
— Можеш да ме убедиш, и двамата го знаем. Моля те, не го прави. Няма да е честно, но не го прави.
Някои жени, помисли си той, притежаваха способността да поведат мъжа в обратната посока на онази, в която той искаше да поеме. Изглежда, му беше писано да се среща все с такива. И,
дяволите да го вземат, да държи на тях.
— Трябва да тръгвам.

135
— Добре — отдръпна се малко и този път обхвана лицето му с ръце. — Знам. Благодаря ти, защото сега вече причината за безпокойството ми няма да бъде някаква тъпа статия.
— Наричай ме добрия самарянин.
Тя притисна чело към неговото.
— Ще ти сипя супа за у вас. А ти купи на Джос по-голям нашийник. Този вече му е малък.
Той не отказа и тя го остави да се успокои.
През целия път към къщи, докато кученцето похъркваше на седалката до него, Саймън усещаше вкуса и аромата й.
Погледна Джос.
— Ти си виновен — прошепна той. — Нямаше да се забъркам в тази каша, ако не беше ти.
Когато зави по алеята към къщата, си напомни, че й бе обещал да купи дърво и да го засади.
Имаха уговорка.

136
10.
Фиона се справи с проблема. Работата и рутината й помагаха и часовете минаваха по-бързо. Влагаше допълнителна енергия в работата си, отслабваше напрежението с тренировки и мисълта за статията, която описваше преживяното от нея и загубата й, се притъпи.
Часовете й, блогът, ежедневните грижи и заниманията с кучетата запълваха времето й. След вечерята със супа и хляб тя не спираше да обмисля възможността да започне връзка със Саймън.
Харесваше го, при това много. Може би защото не се опитваше да я защитава и предпазва от всичко както приятелите й или както майка й и мащехата й. Беше малко груб, дори рязък понякога, но много по-интересен, отколкото повечето хора, които познаваше.
В много отношения след убийството на Грег островът се бе превърнал в нейното убежище, където никой не я гледаше със съжаление, нито пък проявяваше нездрав интерес, затова и бе започнала да гради живота си наново.
Не беше загърбила абсолютно всичко. В сърцето си бе все още предишното момиче. Но също като остров, се беше откъснала от сушата и бе променила посоката, за да израсне и да се промени.
Допреди няколко години си бе представяла как ще създаде семейство, и ще отглежда трите си деца в някое спокойно модерно предградие. Щеше да се научи да готви вкусни ястия и да харесва работата си на половин ден. Щеше да има кучета, детска люлка в двора, уроци по танци и футболни мачове.
Щеше да бъде съпруга на полицай, изпълнена с разбиране,
предана майка и щастлива жена.
Щеше да бъде безупречна, мислеше си Фиона, докато седеше на верандата в тихото утро. Може и да беше твърде млада за брак и семейство, но бъдещето й изглеждаше безоблачно.
Докато… не остана нищо от красивата картина, освен счупени стъкла и разбита рамка.

137
Но… тя се справяше успешно. Беше доволна и спокойна. Освен това разбираше, че се е установила на това място, че води този живот и упражнява уменията си, защото прекрасното мечтано бъдеще беше рухнало.
Същността й може и да си беше останала същата, но всичко друго се беше променило. Тя също се беше променила и сега водеше живота на преуспяваща жена.
Богарт пристъпи към нея и пъхна глава под ръката й. Фиона автоматично се изви, за да го почеше.
Не всичко се случва, защото има определена причина. Просто така казваме, за да се справим с лошото, което ни е сполетяло. Но се радвам, че съм тук.
И не се чувствам като предателка, помисли си тя, не се обвинявам, че съм обърнала гръб на Грег и на момичето, което градеше планове.
— Днес е нов ден, Богарт. Интересно какво ли ще ни донесе?
Сякаш в отговор на въпроса й той застана нащрек. В същия момент видя джипа на Саймън.
— Става интересно — прошепна тя, когато другите кучета дотичаха при нея и размахаха опашки.
Усмихна се на щастливата муцуна на Джос, който надничаше през предното стъкло и безизразното лице на седналия зад волана
Саймън.
Стана и когато джипът спря, позволи на кучетата да изтичат при него.
— Подранил си за часа — провикна се тя, когато Саймън слезе, а
Джос скочи при приятелите си.
— Нося ти проклетото дърво.
— Я, какъв си весел днес — Фиона прескочи кучетата и пристъпи към него.
— Дай ми малко кафе — не я изчака да му предложи, просто взе чашата й и изпи остатъка.
— Да, разбира се, заповядай.
— Вкъщи съм го свършил.
Тъй като изглеждаше кисел, небръснат и особено сексапилен, тя примижа замечтано.

138
— Въпреки това пристигаш в прекрасно разположение на духа рано сутринта и носиш дърво специално за мен.
— Пристигам в прекрасно разположение на духа адски рано,
защото това изчадие, незнайно как е разкъсало чувал с два килограма и половина кучешка храна в тъмни зори, а след това е оповръщало леглото ми, за да изкара и чувала, и всичко. Не е нужно да ти казвам,
че аз бях в същото това легло.
— Ужааас!
Саймън се намръщи, когато тя насочи цялото си внимание към кучето.
— Ало, аз съм нещастникът в случая.
Без да му обръща внимание, Фиона почеса кученцето, провери му очите, носа и корема.
— Горкичкият бебок. Сега вече си добре. Така може.
— Наложи се да изхвърля чаршафите.
Както бе приклекнала, Фиона изви очи.
— Нямаше нужда. Просто почистваш повръщаното, след това изпираш чаршафите.
— Нямаше начин. Беше драйфал като препил колежанин.
— И кой е виновен?
— Да не би аз да съм изял две кила храна?
— Не си, но е трябвало да я прибереш на място, където не може да я стигне или най-добре в кутии с капаци. Освен това той все още не е готов, за да го пускаш да прави каквото пожелае из къщата. Трябва да сложиш бебешка врата.
Саймън се намръщи още повече.
— Нямам намерение да правя бебешка врата.
— Тогава не се оплаквай, когато направи някоя пакост, докато спиш или вършиш нещо.
— Ако ще ми четеш лекция, поне ми налей още кафе.
— Има в кухнята.
След като той тръгна с големи крачки натам, Фиона си позволи да се разсмее.
— Направо ти е бесен, а? Да, бесен е. Ще му мине. Както и да е… — тя целуна Джос по влажния студен нос. — Сам си е виновен.
Изправи се и отиде до багажника на джипа, за да види дървото.

139
Остана там усмихната, докато Саймън най-сетне излезе с чаша кафе.
— Донесъл си ми дрян.
— Вчера, когато го купувах, ми се стори подходящ. Не и тази сутрин, когато се убедих за пореден път, че кучетата са голяма напаст.
— Първо, дървото е красиво. Благодаря ти. Второ, всичко, което зависи от нас, е голяма досада. Той е повърнал на леглото ти, защото когато му е прилошало, се е уплашил и е искал помощта ти. Трето —
тя постави ръце на раменете му и докосна устните му със своите, —
добро утро.
— Изобщо не е добро.
Фиона се усмихна и го целуна отново.
— Малко по-добре е.
— Ела да насадим дървото и да видим дали няма да ти се пооправи настроението. Да го боднем там. Не… — тя се обърна в друга посока. — Там!
— Мислех, че искаш да го насадиш в гората, където беше пънът.
— Да, но дрянът е толкова красив, а там ще го виждам единствено аз. А ето тук, до моста, е най-добре. Ще трябва да си купя още един, за да го засадя от другата страна. Така ще има по един и от двете страни на моста.
— Прави каквото искаш — сви рамене и отвори вратата на джипа.
— Идвам с теб да ти помогна — след тези думи скочи отзад и седна, върху чувал с торф.
Той поклати глава, но обърна джипа, пое към моста и паркира там. Когато слезе, за да спусне задния капак, тя метна чувала на гръб.
— Аз ще го взема.
— Вече го взех — отвърна Фиона и скочи.
Саймън я наблюдавате как отива към мястото, което си беше наумила, и го оставя. Когато се върна, стисна ръката й.
— Надуй мускули — нареди той.
Подчини се на шегата, но в очите й проблесна изненада, когато стисна бицепса й.
— Ти да не би вместо тежести да вдигаш кучетата?
— Освен всичко друго. Имам и изключителна протоплазма.

140
— Виждам — той свали дървото от багажника. — Донеси инструментите, госпожице Мускул. В жабката има допълнителен чифт ръкавици.
Кучетата душеха наоколо, но скоро им стана скучно. Той не каза нищо, когато Фиона нарами чувала с пръст, който беше купил, за да го смеси с торфа, замълча и когато пое към къщата, придружена от кучетата.
Спря да копае и я проследи с поглед, докато пренасяше две кофи вода като мускулеста млекарка.
— Маркучът ми не е достатъчно дълъг — обясни тя и Саймън остана доволен, че бе отдъхнала поне за малко. — Ако трябва още, ще донеса.
Тя остави кофите. Кучетата веднага започнаха да лочат от нея.
— Защо никога не съм се сетила да насадя тук нещо красиво?
Ще го виждам, когато се прибирам, когато съм на верандата, когато имам часове. Трябва да насадя още едно от другата страна на алеята.
Искаш ли аз да покопая?
Вероятно беше глупаво да приема въпроса като предизвикателство към мъжествеността му, но не се сдържа.
— Справям се.
— Кажи ми, ако се измориш — тя отиде да поиграе с кучетата.
Никога досега не беше обръщал внимание на стегнати сексапилни жени, но освен жилавата външност, нежното сърце и очевидно безграничното спокойствие, тя бе направена от желязо.
Повечето дами, с които бе имал връзка, не бяха вдигали нищо по- тежко от ябълково мартини или пък гири от по два килограма и половина в някой засукан фитнес център. Докато тази… нарами чувала с пръст като сезонен работник!
А пък колко секси му се струваше! Запита се как ще изглежда тялото й и какво ще бъде усещането, когато е гола. Може би трябваше да преследва по-упорито тази цел, помисли си той и отново се зае да копае.
Фиона се върна, когато разкъсваше чувалите и смесваше торфа и почвата в дупката.
— Изчакай за секунда. Първо искам да ти покажа нещо — тя застана до Саймън, след което даде команда на Джос с ръка. Той дотича при нея. Тя му даде нова безмълвна команда и той седна. —

141
Добро момче, браво! — възнагради го с бисквитка. Изглежда никога не излизаше без кучешки вкуснотии. — Остани на място. Иди и приклекни до него — обърна се тя към Саймън.
— Искаш ли да ти насадя дървото или не?
— Няма да отнеме повече от секунда. На място! — повтори твърдо Фиона, когато Джос понечи да скочи върху Саймън. — На място. Започва да разбира и сядането, и оставането на място от разстояние. Реших, че това ще ти хареса. Протегни ръка напред и кажи „Стисни“.
Саймън я погледна недоверчиво.
— Не може да бъде!
— Просто пробвай.
— Добре — той протегна ръка. — Стисни!
Джос вдигна лапа и я постави в дланта на Саймън.
— Мама му стара! — разсмя се той и кучето, обзето от гордост и радост, се изправи на задните си крака и заоблизва лицето му. —
Браво! Страхотно, глупчо!
Фиона се усмихна, докато мъжът и кучето се поздравяваха.
— Ще пробвам отново — каза невярващо Саймън. — Седни.
Добре, сега стисни. Браво — той почеса кутрето зад ушите и погледна
Фиона. — Как успя да го научиш толкова бързо?
Господи, двамата изглеждаха страхотно заедно! Мъжът с блеснали очи, небръснат, и кутрето, което тепърва щеше да расте.
— Той има желание да се научи да доставя удоволствие.
Желанието му е наистина огромно — тя подаде няколко бисквитки на
Саймън. — Награди го. Много ще се зарадва на одобрението и обичта ти, но храната като награда е допълнителен стимул.
Тя грабна лопатата и започна да хвърля в дупката пръст и торф.
— Това е достатъчно. Трябва да разгърнем корените.
— Не разбирам достатъчно от садене на дървета — Фиона избърса чело с опакото на ръкавицата. — Всъщност, това ми е първото. Ти знаеш ли как става?
— Засадил съм няколко.
— Мислех, че преди Оркас си живял в град.
— Не съм расъл в град. Семейството ми се занимава със строителство.
— Добре, но това не означава, че си залесявал местности.

142
Устните му потрепнаха насмешливо.
— Може и така да се каже. Само че политиката на татко беше да купува по едно ново дърво или храст за всяка нова къща, която построеше. Така че съм садил.
— Браво. Политиката на баща ти ми харесва.
— Да. Мил жест и добър бизнес.
Той вдигна дряна и спусна увитите корени в дупката.
— Така е добре — коленичи и ги развърза, за да ги освободи.
После двамата заедно насипаха дупката със смес от пръст и торф.
— Не трябва ли да го зарием повече — попита тя, когато Саймън спря.
— Не, достатъчно е да покрием корените — той вдигна едната кофа. Трябва да го поливаш по веднъж в седмицата, ако не вали.
Беше весело и интересно да садят заедно дърво в хладното утро.
— Веднъж в седмицата, запомних.
— Не донесох тор и слама. Мислех, че след като ще го садим в гората, ще сложа борови иглички. Ще трябва да го наториш.
— Добре — тя отстъпи назад. — Сдобих се с дрян! Благодаря ти,
Саймън.
— Имахме сделка.
— Можеше да купиш бор и да го боднеш в дупката от пъна. А
дрянът е страхотен!
Тя се обърна да го целуне, съвсем приятелски жест, но той я притисна и задълбочи целувката.
— Имаме малко време преди първия час — подхвърли Саймън.
— Да, имаме — Фиона дръпна ръкава си, за да види колко е часът. — Не е много. Налага се да сме бързи и много мотивирани.
— Ти си бивша бегачка. Значи ти ще бъдеш бързата. За мен остава мотивацията.
Той още миришеше на сапун след душа сутринта, примесен с мириса на пот от копаенето. Изглеждаше груб и готов. А дългата страстна целувка до прекрасното й ново дърво я разпали. Защо да чака? Защо да се преструва?
— Добър начин да отпразнуваме засаждането на дървото. Какво ще кажеш да…
Тя замълча, когато чу как нечии гуми изхрущяха по чакъла.

143
— Очевидно някой е подранил — започна тя и видя патрулната.
— Господи! — прошепна и стисна ръката му.
Дейви спря до джипа и слезе.
— Хубаво дърво — отбеляза той, свали слънчевите си очила и ги прибра в джоба на ризата. Кимна на Саймън и тръгна към тях.
— Саймън.
— Заместник-шерифе.
Дейви погали Фиона по рамото.
— Фий, съжалявам, че трябва да ти донеса подобна новина, но са открили още един труп.
Дълго сдържаният й дъх изскочи със свистене.
— Кога? — изхриптя тя.
— Вчера. В Национален парк „Кламат“, близо до границата с
Орегон — обясни той, без да чака следващия й въпрос. — Изчезнала е преди два дни. Колежанка от Рединг, Калифорния. Значи се е придвижил на запад и малко на юг за отвличането, след това е пропътувал сто и петдесет километра, за да… за да я погребе.
Подробностите са същите както при останалите.
— Два дни? — прошепна тя.
— Двама федерални са отишли да разпитат Пери, да видят дали не могат да измъкнат нещо от него и дали няма начин да го убедят да говори.
— Значи не изчаква дълго — отбеляза Фиона. — Няма търпение
— потръпна. — И е тръгнал на север.
— Жертвите му са от същия тип — напомни й Дейви, след това стисна зъби. — Дявол да го вземе, Фий! След онази статия във вестника, започнах да се тревожа.
— Той знае къде да ме намери, ако иска — паниката започна да стяга гърлото й. А паниката, напомни си тя, не разрешаваше нищо.
Абсолютно нищо!
Въпреки това сърцето й блъскаше с безумна сила.
— Ако иска да довърши работата на Пери, нещо като лебедова песен, може да ме намери. Не съм глупава, Дейви. Замислих се за тази възможност, когато разбрах, че журналистката ще пише статия.
— Можеш да се преместиш при Силвия или при Мей за известно време. За бога, Фий, можеш да дойдеш и при нас с Рейчъл!

144
— Знам, но истината е, че тук съм в безопасност. Няма страшно,
нали кучетата са при мен — тук бе нейното убежище. Трябваше да повярва, защото в противен случай паниката щеше да я задуши. —
Никой не може да доближи до къщата, без да разбера.
Дейви погледна Саймън.
— Ще ми е по-спокойно, ако разчиташ на още нещо, не само на кучетата.
— Имам пистолет и знам как се използва. Не мога да преобърна живота си, защото има някаква вероятност той да се появи тук след седмица, месец или година — прокара ръка през косата си и си наложи да мисли разумно. — Този не е търпелив като Пери —
повтори тя, — и следва чужд начин на действие. Скоро ще го заловят.
Трябва да вярвам, че ще го заловят. Не мисли, че съм безпомощна.
— Някой от нас ще се отбива при теб всеки ден. Ние се грижим за нашите хора дори когато не са безпомощни.
— Добре.
Саймън мълча, докато двамата с Фиона не останаха сами.
— Защо не отидеш на гости на майка си?
— Защото трябва да работя. И ми се налага да работя — добави тя. — Имам ипотека, трябва да изплащам колата, да покривам текущите сметки. Наложи ми се да жонглирам като клоун, за да се справя и с времето си, и с парите, за да си позволя дългия уикенд — тя взе лопатата и я сложи отзад в джипа. — Ами какво ще стане, ако той не нападне някое друго момиче още седмици? Няма да правя глупости и ще внимавам — тъй като се чувстваше силна, тя нарами полуизпразнената торба с торф. — Няма да позволя да ми съсипе живота. Не и втори път! Освен това никой няма да тръгне да ме отвлича. Никога повече няма да позволя подобно нещо.
— Оставяш си вратата отключена. През половината време зее.
— Да, така е. Ако непознат се опита да се приближи на двайсет метра от къщата, или аз, или кучетата, ще го спрат. Можеш да ми вярваш, че сега вече ще заключвам нощем, а деветмилиметровият ми пистолет ще бъде в чекмеджето на нощното ми шкафче.
Отне му минута.
— Имаш деветмилиметров пистолет?
— Да — тя стовари чувала с пръст върху другия с торф. — Грег ме научи как да стрелям, как да се грижа за оръжието си. А след…

145
след като се упражнявах редовно на стрелбището, станах доста добра.
Сега съм позабравила, но ще оправя тази работа — говореше бързо,
прекалено бързо и се опитваше отчаяно да се овладее. — Мога да се грижа за себе си. Искам да живея както намеря за добре. Имам нужда от дома си, от работата си и от ежедневието си — тя притисна длани към челото си. — Просто имам нужда от всичко това.
— Добре, добре — той погледна кучетата. Те изглеждаха щастливи, дружелюбни, готови да те разцелуват, за добре дошъл.
Веднага след това си спомни гърленото ръмжене на Нюман, когато побутна Фиона в кухнята. — Защо не отложиш днешните часове?
— А, не. Някои вече са се качили на ферибота или са тръгнали.
Освен това рутината ще ми се отрази добре. Няма да имам време да мисля за неприятни неща.
— Това ли бил номерът?
— Очевидно. Дървото е все така красиво — заяви тя вече по- спокойно. — Утрото продължава да е ведро, а мен ме чака работа. Ще ми помогне.
— Тогава да преместя джипа — Саймън отвори вратата. —
Научи го на още нещо — той вдигна брадичка към Джос. — Като например как да ми донася бира от хладилника.
— Не е невъзможно. Нека първо приключим с основните неща.
Рутината наистина помогна, а част от нея бяха хората и кучетата им. Тя изслушваше внимателно клиентите си, отбелязваше напредъка или липсата на такъв. Обмисляше решения за проблемите и съобразяваше тренировките с тях.
Използваше първите няколко минути за разходка, вървене редом и сядане по команда, докато животни и собственици се настроят.
— Тъй като някои от нас имат проблеми с подскачането, днес ще започнем с това. Кученцата подскачат, защото е забавно и защото се опитват да привлекат вниманието ни. В такива моменти са невероятно сладки, затова им го позволяваме, дори ги поощряваме, награждаваме лошото им поведение, но не мислим, че когато пораснат, подобни прояви вече не са толкова приятни. Ани, би ли ни разказала какво се случи онзи ден?
Ани погледна колито си с неудобство.

146
— Племенницата ми дойде на гости с малкото си момченце. На три е. Кейси толкова се зарадва, когато ги видя, че се хвърли към Рори.
Събори го и той си удари главата. Не се нарани, но можеше да се удари лошо, да не говорим колко много се уплаши. Тя не искаше да направи такова нещо.
— Не, разбира се. Кейси е дружелюбно, щастливо куче.
Енергично. Предполагам, подобни гафове са се случвали на всички ви.
Ако не това, то краката ви са били издрани, панталоните омърляни,
чорапогащникът скъсан.
— Бруно винаги ми къса чорапогащите — пошегува се стокилограмовият Джейк.
— Ще оправим тази работа, Джейк. Както и всичко оставало,
трябва да сте твърди и да постоянствате. Не награждавайте и не хвалете кучето, когато скача. Никакво внимание, никакви усмивки,
никакво галене и чесане. Най-добрата команда е „стига“. Ако дадете командата „долу“, може да се обърка, ако я използвате, за да му наредите да легне. Ще демонстрирам с Кейси. Махни й каишката,
Ани.
Тя повика кучето, което веднага дотича, и както Фиона очакваше, се надигна, готово да скочи. Фиона пристъпи напред, за да не му позволи.
— Стига! — Кейси се отпусна на земята. — Браво на момичето!
Браво! — Фиона й даде бисквитка и я почеса.
— Очевидно се налага да се упражнявате многократно, но знайте, че кучето ще свикне. Инстинктът на човек е да отстъпи назад,
когато някое куче скочи, но като прекрачите напред, кучето губи ориентация. Бъдете убедителни и когато пристъпвате напред, и когато издавате командата, а поощрението да идва едва след като животното е стъпило и с четирите си лапи на земята.
Тя показа отново.
— Трябва да кажете на всички от семейство как да се държат.
Няма да постигнете много, ако вие сте единствените, които възпитават кучето. Не позволявайте на децата си да поощряват подскачането му,
защото на тях им е интересно и забавно. Повикай я, Ани, и повтори онова, което показах. Пристъпваш напред, казваш „Стига“, а след това даваш награда.
Фиона кимна доволно, когато всички пробваха.

147
— Добре, да се разделим, за да могат всички да работят спокойно. Сега ще ви науча как да отучите кучето да скача по други хора.
Тя обикаляше, съветваше, поощряваше. Хората също имаха нужда от похвали и награди, затова ги раздаваше щедро.
Приключи часа с нова команда за сядане и оставане на място.
— Всички се справихте чудесно. Имам един съвет, тъй като пролетта настъпва. Сигурно някои от вас са решили да насадят цветя в градината или вече са го сторили. Пуснах информация по този въпрос в блога, така че можете да прочетете там, ако ви интересува или имате нужда от помощ. Няма да ви бъде никак приятно, ако кучето изрови петуниите или доматите. Кучетата ровят в пръстта поради няколко причини. Понякога просто им харесва. Друг път са отегчени.
Редовните игри, упражненията и вниманието могат да ги накарат да спрат ровенето, но вие няма винаги да сте до тях, когато ги обземе желание да ровят в пръстта. Затова просто заровете дупките.
Част от учениците й изпъшкаха тежко.
— Да, не е интересно. Само че много от малките кученца ще се отчаят, когато забележат, че някой запълва дупките им. Освен това им предлагайте друго занимание. Игра, разходка, играчка за дъвчене.
Разсейвайте ги. Някои обаче ще продължат да копаят! В такъв случай сложете добавки към почвата. Лютият червен пипер е добро решение,
също и кучешките изпражнения. Говоря сериозно. Понякога кучето копае, за да си намери хладно място. Ако разполагате с достатъчно място, можете да отделите сенчест ъгъл в двора, където да копае и да се крие, когато навън е топло. И накрая, онези от вас, който искат да заплождат кучето или да го кастрират, държа да подчертая, че е време.
Все още беше рано за тази лекция.
Учениците започнаха да се разотиват, когато тя се приближи до
Саймън.
— Видях изражението ти.
— Защото ми е на лицето.
— Говоря за изражението ти, когато споменах за кастриране —
тя го побутна. — Той пак ще си остане момченце. Топките не правят мъжа.
— На теб ти е лесно да го кажеш, сестро.

148
— А какво ще кажеш, когато надуши миризмата на някоя сексапилна кучка и хукне след нея с надеждата да я изчука?
— Давай, мой човек!
Тя го побутна отново.
— И като дава, може да го блъсне кола или да се изгуби.
Наистина ли искаш да имаш принос за увеличаването на уличните кучета или за нежелано кучешко поколение? Броят на приспаните кучета се увеличава всяка година, защото твоят хубавец си стиска топките и „дава“ както си иска.
— Той си пада по умрелите риби, не проявява интерес към секса.
— Засега. Като се проявиш като отговорен стопанин и го кастрираш, ще му помогнеш. По всяка вероятност ще стане по- спокоен и уравновесен.
— Както и повечето евнуси.
— Принуждаваш ме да ти дам литература по въпроса — тя вдигна топката, която Пек беше пуснал в краката й. В същия момент някаква кола се показа на алеята. — Много са точни.
— Кои?
— Предполагам, че Дейви е разказал какво се е случило. Това са
Мег и Чък Грийн от екипа ми. Първият ми час приключи, а нямам друг до днес следобед. Значи идват, за да проверят дали нямам нужда от компания.
Стори му се трогната и използва момента, за да си тръгне.
— Трябва да вървя.
— Дръж се прилично. Изчакай две минути, за да те запозная с тях. Не водите Куърк и Зина, нали? — провикна се Фиона.
— Днес е приемен ден — отвърна Мег.
Слязоха от двете страни на автомобила, срещнаха се пред бронята и се хванаха за ръка. След това се наведоха, за да погалят кучетата.
— Кой е този хубавец?
Саймън видя как Мег, небрежно облечена жена около петдесетте, пристъпи напред, за да попречи на Джос да скочи.
Не можеше да отрече, че номерът се получава. Трябваше да се упражняват.

149
— Това е Джос. Мег и Чък Грийн, това е Саймън Дойл, човекът на Джос.
— Саймън! — Мег стисна ръката му. — Купих комплекта масички от Силвия. Страшно ги харесах! Надявах се да се запознаем.
— Мег и Чък живеят на Диър Харбър. Чък е пенсионирано ченге, а Мег е нашият адвокат. Саймън беше тук, когато Дейви дойде
— уточни Фиона. — А аз съм съвсем добре.
— Трябва да огледаме вилата — заяви Мег. — Имаме заявка за уикенда.
— Да, ясно — тя не повярва. — Мег и Чък имат красива вила в
Държавен парк „Моран“. Дават я под наем.
— Бяхме съвсем наблизо, затова се отбихме да видим дали няма да се навиеш да обядваш с нас. Ще похапнем в „Росарио“.
— Мег…
— Просто се грижим за теб.
— Благодаря, но днес смятам да си остана вкъщи. Можеш да предадеш на следващите.
— Къде ти е мобилният телефон? — попита Чък.
— Вътре.
— Отсега нататък да го носиш непрекъснато със себе си —
перна я с пръст по носа той — жест, който издаваше и обич, и властност. — Според мен няма защо да се тревожиш, но използвай здравия си разум. Имаш го в изобилие. Телефонът да е винаги с теб.
— Добре.
— Ти тук ли спиш? — обърна се Чък към Саймън.
— Чък!
— Не питах теб — сопна се той на Фиона.
— Все още не.
— Нищо няма да ти стане, ако поостанеш. Нали работиш по поръчка?
— За секс ли говориш или за дърво?
Последва неловко мълчание, креди Чък да се залее от смях и да шляпне Саймън по гърба.
— Ако искаш, някой път можем да поговорим за секс на по чаша бира. Питах за дърво, защото на Мег й трябва нов шкаф за чинии. Не намира нищо, което да й хареса. Един бил прекалено голям, друг прекалено малък, трети не бил от каквото дърво искала. Ако успее да

150
ти обясни какво, по дяволите, иска и се съгласиш да го направиш, най- сетне ще настане мир.
— Добре, ще поговорим. Но трябва да ми покажете мястото.
— Имаш ли време днес след три? — Чък извади портфейла си и подаде визитка. — Домашният ни адрес.
— Добре, но ще стане към четири.
— Разбрахме се. Хайде, Мег, да вървим. А, ти — посочи той
Фиона и я целуна по бузата, — да си сложиш телефона в джоба.
— Слушам, сержант Грийн.
— Да внимаваш, Фий. Следобед ще те чакаме, Саймън.
Върнаха се до колата все така хванати за ръка.
— Женени са повече от трийсет години и все още се държат за ръка — прошепна Фиона. — Той е ченге от двайсет и пет. Работил е в
Сан Франциско — помахаха, когато автомобилът потегли. —
Преместиха се тук преди около десет години и той отвори магазин за рибарски принадлежности. Обожава риболова. Тя продава недвижими имоти и дава консултации по семейно право.
— Да не би да са се оженили, когато е била на дванайсет?
— Боже, чакай само да й кажа, направо ще подскочи от радост.
Тя е към края на петдесетте, а той отпразнува шейсет и третия си рожден ден през януари. Да, и двамата изглеждат поне с десет години по-млади. Според мен се дължи на любовта и щастието. Или пък на добрите гени.
Тя вдигна топката, която едно от кучетата беше пуснало в краката й с надеждата да я метне отново.
— Казвам ти, защото винаги проявявам любопитство към хората, за да мога да си съставя мнение, но в случая тя може да ти даде идея за дизайн — Фиона наведе глава. — Нали държиш на тази част. Както и да е, Чък разправя, че неговата къща била на най-лесното място на острова. Ако искаш, ще те упътя.
— Ще я намеря.
— Добре. Аз трябва да си почистя къщата, да изпера и да свърша разни други вълнуващи домакински задължения, преди да започнат следобедните ми часове.
— Значи доскоро.
Саймън повика кучето и се отправи към джипа.

151
Не я целуна за довиждане, помисли си Фиона и въздъхна. Как семейство Грийн се държаха за ръце след толкова години?
Той качи животинчето, поколеба се, след това затвори вратата и се върна при нея. Стисна я за раменете, притисна я към себе си и я целуна.
— Сложи си телефона в джоба.
След това се върна при джипа и подкара, без да каже нищо друго. Фиона остана да гледа усмихната след него.

152