Анотация "Не исках топлина, исках огън."

ЕПИЛОГ
Ник
Един месец по-късно
— Да не си посмяла да си отвориш очите, — предупредих я, докато я извеждах до средата на стаята. Присъствието ѝ ми достави радост, която не можех да опиша с думи. Промяната, която тя направи в живота ми, беше ново начало в нашата връзка, но това беше нещо, от което се нуждаех и щеше да се окаже нещо добро, позволявайки ни да прекарваме цялото време, от което се нуждаехме, заедно.
— Знаеш, че мразя изненадите, — напомни ми тя, въртейки се.
Усмихнах се на себе си.
— Тази ще ти хареса, — казах аз и застанах зад нея. — Добре… сега! — Свалих ѝ превръзката.
Тя изглеждаше учудена, когато видя какво има пред нея. Бяхме на входа на мезонета, който току-що бях купил, и тя виждаше вратите към спалнята, кухнята и всекидневната. Не беше голям, колкото да живее комфортно един човек, но беше хубав апартамент. Семеен приятел го беше декорирал по мой вкус и изглеждаше невероятно. Кафявите и бели тонове му придаваха домашен уют, модерно усещане. Бях построил камина в центъра на хола пред шоколадовия диван, където с Ноа можехме да гледаме филми и да си почиваме сами. Кухнята беше компактна, но имаше всичко необходимо, включително остров, идеален за двама души, за да закусват заедно. Имаше дебели килими на дървения под и огромен прозорец с невероятна гледка към града. В този момент тъмната нощ означаваше, че светлините светеха като килим от звезди.
Устата на Ноа беше леко отворена, докато тя се оглеждаше учудено.
— И така, какво мислиш?
Тя поклати глава. Трябваше ѝ малко време, за да намери думите.
— Твой ли е? — попита тя, като отиде до дивана и отпусна ръка на гърба му. Когато се обърна, имаше изражение, което трудно бих могъл да опиша: объркана, може би притеснена.
— Да, ще живея тук, а ти ще прекарваш по-голямата част от времето си тук с мен. Ето защо го купих, за да можем да бъдем заедно, без никой да застава между нас — казах аз и се приближих. Хареса ми да я видя там. Присъствието ѝ караше мястото да се усеща като истински дом.
Секунда по-късно усмивка премина през лицето ѝ.
— Невероятно е! — извика тя. Но виждах в очите ѝ, че крие нещо.
Погалих косата ѝ, прибрах я зад ушите ѝ и хванах лицето ѝ в ръцете си.
— Какво има? — Попитах. Изражението ѝ ме разтревожи.
Тя поклати глава и издиша.
— Само това, че ще ми липсва да те виждам всеки ден, — каза тя, облягайки глава на гърдите ми. Тя също щеше да ми липсва: обичах да ставам и да закусвам с нея, обожавах да я виждам,

преди да е оправила косата си, винаги готова с усмивка, и, разбира се, обичах да знам, че е жива и здрава зад нашата заключена врата. Всичко това щеше да се промени сега, когато се местех, но трябваше да бъде така, знаех го. Да живея с баща си и да съм влюбен в доведената му дъщеря беше лудост. Почти никога не се чувствахме напълно комфортно, почти никога не бяхме насаме един с друг и сега, когато имах собствено място, можех да виждам Ноа през цялото време без родителски надзор.
— И на мен също, — казах аз, — но това е нещо, което трябва да направим. Не мога да понасям да те виждам всеки ден и да не мога да правя това, когато ми се иска — казах, целувайки тези перфектни устни. — Или това. — Целунах я по-дълбоко, езикът ми се уви около нейния с цялата страст, която тя събуди в мен. Тя отвърна веднага и за част от секундата желанието завладя тялото ми. Това беше ефектът, който имаше върху мен. — Или това. —
Вдигнах я, а тя ме обви с крака, кикотейки се. — Или това, — казах, издърпвайки тениската си с една ръка.
Изстенах, когато усетих ръцете ѝ върху раменете и врата си. Отидох до това, което сега беше моята нова спалня, с огромно легло и невероятна гледка, като я пуснах на меките възглавници и разкопчах бялата ѝ риза.
— Мисля, че ме убеди. Харесвам новото ти място. — Тя въздъхна, оставяйки ме да целуна всеки сантиметър от кожата ѝ.
— Знаех си, че ще го направиш, — казах, достигайки до устните ѝ.
В този момент разбрах, че тази жена ще бъде до мен завинаги. Обичах я повече от всичко и тя ме беше спасила от черната дупка, в която беше животът ми, преди да я срещна. Отне ни време да разберем, но сега бяхме заедно и щяхме да работим, за да изградим връзката си.
Животът ни не беше лесен и затова се разбирахме толкова добре. В критичен момент, в окото на бурята, ние бяхме спасители на другия и това не беше нещо лесно за намиране.
Няколко часа по-късно, когато тя спеше в ръцете ми, осъзнах нещо много важно. Светлините бяха изгасени, щорите бяха спуснати… а Ноа спеше с изражение на пълна релаксация на лицето си, без следа от страх. Тогава разбрах, че съм помогнал и на нея, че също съм предизвикал коренна промяна в живота ѝ. Това беше моята „вина“.