Живея в град, изцяло заобиколен от вода. Живея на остров, далеч от цивилизацията.
... Поех си последна глътка въздух и се потопих отново. Този път реших да запазя самообладание и да се измъкна невредима. Това момиче ме дръпна толкова бързо, така че паднах във водата. Вече от 10 минути се опитва да ме потопи и същевременно да ми нанесе големи телесни щети. Измъкнах се ловко от последната й атака и излязох на повърхността. Водата започна да ми липсва, но с тази акула вътре няма да влизам скоро. Отидох в ресторанта, който майка ми притежаваше.
- Какво стана, защо имаш синини?- попита майка ми.
- Дълга история, няма значение.- казах и излязох навън.
Скочих отново във водата и заплувах към другия край на пристанището. Това беше последното, което си спомням.
Събудих се от яркото следобедно слънце. Лежах върху цветна плажна кърпа, положена върху рогозка.
- Ти се събуди.- каза някой над главата ми.
- Къде съм?
- От другата страна на кея.
Над мен се надвеси бог. Прекрасно момче с малко странни израстъци по ръцете, врата и краката си. Приличаха на люспи и на хриле. Той изглеждаше замислен и като че ли не искаше да погледне в очите ми. Но все пак ме заговори:
- Не се безпокой, всичко е наред. Какво си спомняш последно?
- Плувах и това беше всичко. Ти кой си?
- Казвам се Пол, приятно ми е.- представи се той.
- Спаси ли ме?
- Нещо такова.
Посегнах към люспите на ръцете му и ги докоснах. Той потръпна.
- Хей, какви са тези люспи?
- Аз съм рибочовек. Наполовина риба, наполовина човек.
- Това е невъзможно, ако...
- Ако вярваш във всички други митологични същества, значи вярваш и в нас.
- Вас?
- Рибоподобните. Под митологични същества имам предвид вампири, върколаци, ангели, ехидни, великани, русалки и нас. Но вампири на слънчеви острови няма.
- Ехидни? Да не би да имаш предвид жените със змийски опашки?
- Точно, а великани вече няма. Гените им съществуват в определени хора, но няма огромни великани като от миналото. Русалките от друга страна съществуват, но повечето от тях мразят хората. Точно такава си и ти сега.
- Шегуваш се, нали? Забеляза ли, че нямам опашка?
- Нямам предвид опашката. Душата ти е свързана с водата, затова те направих русалка.
- Можеш да правиш русалки?
- Да, само трябва да разменим малко кръв. Спокойно, вече е свършено. Искаш ли да поплуваме?
- Леле, не очаквах, че можеш да станеш, както ти каза, рибоподобно само чрез кръвта. И, да. Искам да плувам.
- Знаеш ли няма нищо лошо да си наполовина риба. Даже е страхотно.
- Ами тези люспи, не плашат ли хората наоколо?
- Те се срастват с кожата ми, когато изсъхна. Е, ще изпробваш ли и твоите?
- Хей, познат си ми от някъде. Къде живееш?
- Улица „Ийст Сън”. Къде си ме виждала?
- Не знам, това се опитвам да си спомня. В безсъзнание ли изпаднах?
- Нека да оставим това за после. Става, нали?
- Добре.
Двамата заедно скочихме във водата.
Обърнах се към него и погледнах ръцете му. Бяха изцяло покрити с люспи. Хрилете в предната част на врата му мърдаха. Останах на едно място и зачаках.
„Нищо още”- помислих си аз. Пол привлече вниманието ми, като показа с жест да почакам. Не го послушах и заплувах към него. Миг след това почувствах, че нещо ме тегли надолу. Спрях и погледнах краката си. „Леле!” - след това погледнах тайнственото момче и той гледаше опашката ми втренчено. После ми показа с жест да изляза на повърхността.
-
Това е най-красивата опашка, която някога съм виждал.
-
Сигурно го казваш на всяка русалка.
-
Не, ти си неповторима!
-
Ще продължим ли? О, имам въпрос.
-
Да?
-
Колко дълго издържаме там долу?
-
Колкото си пожелаеш. Мисли за себе си като ... за риба.
Той хвана ръката ми и през цялото ми тяло премина ток.
-
Хайде. – подканва ме той.
Пусна ръката ми и се гмурна. Огледах се наоколо. Нямаше жива душа, поне над водната повърхност. Под водата съществуваше един нов свят. Усмихнах се и се гмурнах.
Е, този остров, далеч от цивилизацията, все пак не е много далеч - само на двеста метра от централния плаж на града.
Виктория Красимирова Огнянова 14 години
Сподели с приятели: |