Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

926
консулите и другите магистрати не бяха в града, го направих градоначалник, както пак Август бе сторил с внуците си, за да опита първия вкус на властта. Обичайно бе пред градоначалника да не се представят важни дела, а да се изчака завръщането на истинските магистрати. Нерон обаче отсъди по няколко сложни дела, които биха подложили на изпитание способностите на най-опитните правници в града, и издаде забележително разумни присъди. Това ми донесе възхищението на народа, ала за мен беше съвършено ясно още щом го научих, че цялата работа е била инсценирана от Сенека. Не искам да кажа, че случаите не са били истински, а че Сенека предварително ги е разучил внимателно и се беше споразумял с адвокатите на кои точки да наблегнат в речите си, а сетне бе подучил Нерон как да проведе разпита на свидетелите, как да обобщи доказателствата и какви присъди да издаде. Британик още не бе влязъл в пълнолетие. Държах го настрани от връстниците и равните му колкото може повече:
срещаше ги само под надзора на възпитателите си. Не желаех да се зарази от императорската болест, на която умишлено подлагах Нерон.
Пуснах слух, че е епилептик. Сега цялото обществено внимание се съсредоточаваше върху Нерон. Агрипинила беше възхитена. Смяташе,
че мразя Британик заради майка му.
Вдигна се бунт за продажбата на хляба. Беше напълно ненужен бунт, макар според Нарцис, който ненавиждаше Агрипинила (и за своя голяма изненада откри, че го поощрявам в тази насока), да е бил подкладен от нея самата. Това стана по времето, когато страдах от простуда и Агрипинила пристигна в стаята ми и предложи да издам декрет, с който да успокоя и укротя населението. Желаеше от мен да заявя, че не съм сериозно болен, но че дори ако болестта ми се влоши и умра, Нерон е в състояние да се грижи за обществените дела под нейно ръководство. Изсмях й се в лицето.
— Искаш да подпиша смъртната си присъда, тъй ли, драга?
Добре тогава, подай ми писалка. Ще я подпиша. Кога ще бъде погребението?
— Ако не искаш, не подписвай — отвърна тя. — Не те насилвам.
— Добре тогава, няма — усмихнах се аз, — ще се поразровя в този бунт и ще открия кой всъщност го е подбудил.
Тя излезе от стаята разгневена. Повиках я да се върне.

927
— Не разбра ли, че се шегувах? Разбира се, че ще подпиша!
Впрочем дали Сенека е научил Нерон да изрече погребалната ми реч?
Бих искал да я чуя пръв, ако нямате нищо против.
Вителий умря от паралитичен удар. Някакъв сенатор, който е бил пиян или побъркан, не знам, внезапно го обвинил пред Сената, че искал да узурпира монархията. Обвинението, изглежда, е било насочено срещу Агрипинила, но естествено никой не се осмелил да го подкрепи, колкото и да я мразеха, тъй че самият обвинител беше прокуден. Вителий обаче преживя обвинението много тежко и скоро след това получи удар. Посетих го на смъртното му легло. Не можеше да се помръдне, но говореше много смислено. Зададох му въпроса,
който отдавна исках да задам:
— Вителий, в по-добри времена ти щеше да бъдеш един от най- добродетелните мъже: как стана тъй, че почтеният ти характер се изгърби завинаги от стремежа ти да бъдеш безупречен придворен?
Той ми отвърна:
— При монархията, колкото и милосърден да е монархът, това е неизбежно. Древните добродетели изчезват. Независимостта и откровеността се обезценяват. Най-голяма добродетел става благодушното подчинение пред желанията на монарха. Човек трябва да е или добър монарх като тебе, или изряден придворен като мене —
или император, или идиот.
— Искаш да кажеш, че хората, които продължават да бъдат добродетелни по старомодния начин, неизменно ще страдат във време като нашето?
— Кучето на Фемон е било право. — Това беше последното,
което каза, преди да изпадне в кома, от която вече не се съвзе.
Не се успокоих, докато не открих в библиотеката какво е искал да каже. Научих, че философът Фемон имал кученце, което обучил всеки ден да ходи при месаря и да донася къс месо в кошничка. Това добродетелно същество, което не смеело да се докосне до мръвка, ако
Фемон не я е дал, веднъж било подгонено от няколко големи кучета,
които му измъкнали кошницата из устата и взели да късат месото и лакомо да го поглъщат. Фемон, който наблюдавал от прозореца, видял как кученцето се поколебало за миг какво да стори. Очевидно безсмислено било да опитва да си върне месото от другите кучета:
щели да разкъсат и него. Тогава се втурнало помежду им и изяло

928
колкото месо успяло да докопа. Всъщност изяло повече от останалите,
защото било и по-смело, и по-умно.
Сенатът удостои Вителий с погребение на обществени разноски и статуя на Форума. Надписът върху нея е следният:
ЛУЦИЙ ВИТЕЛИЙ, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ,
ЕДИН ПЪТ ЦЕНЗОР
БЕШЕ СЪЩО УПРАВИТЕЛ НА СИРИЯ
НЕПОКОЛЕБИМО ВЕРЕН НА ИМПЕРАТОРА
Ще разкажа за Фуцинското езеро. Междувременно бях загубил всякакъв интерес към него, но един ден Нарцис, който отговаряше за работата там, ми съобщи, че строителите прокопали вече каналите:
оставало да се отворят вратите на шлюзовете и да се изпусне водата,
след което цялото езерно дъно ще се превърне в плодородна земя.
Тринайсет години и трийсет хиляди работници, заети в неспирна работа! (53 г. от н.е.)
— Ще отпразнуваме това, Нарцисе — казах.
Организирах голяма морска битка. Юлий Цезар беше въвел този вид забавление в Рим точно преди сто години. Изкопал басейн в
Марсово поле, който наводнил от река Тибър, и наредил осем кораба,
наречени Тирска флота, да се сражават с други осем, наречени
Египетска флота. Участвували две хиляди войници, без да се броят гребците. Когато бях на осем години, Август уреди подобна игра в един постоянен басейн, от другата страна на Тибър, широк хиляда и двеста и дълъг хиляда и осемстотин стъпки, заобиколен от каменни пейки, като амфитеатър. От всяка страна имаше тогава по дванайсет кораба, наречени атински и персийски. Три хиляди души се сражаваха в тях. Но моят спектакъл на Фуцинското езеро щеше да надмине и двете. Сега не ме беше грижа за парите. Поне веднъж щях да уредя едно истински блестящо представление. Флотите на Юлий и на Август се състояха само от леки съдове, а пък аз наредих да се построят двадесет и четири истински бойни кораба, всеки с по три реда гребци,
както и двадесет и четири по-малки кораба, измъкнах от тъмниците хиляда и деветстотин здрави престъпници, да се бият в тях под командата на прочути гладиатори. Двете флоти, всяка от по двайсет и пет съда, щяха да се наричат родосци и сицилийци. Околните хълмове представляваха чудесен природен амфитеатър; и макар да се намираше далеко от Рим, уверен бях, че ще събера поне двеста хиляди души.

929
Препоръчах на зрителите с циркулярна обява да си донесат храна в кошници. Но хиляда и деветстотин престъпници са опасна сила,
трудна да се удържи. Принудих се да прехвърля там всички преторианци и да ги разпределя по бреговете, а останалите наредих върху салове, свързани един за друг, през езерото. Нишката на саловете оформяше полукръг, който го затваряше откъм югозападната страна, където водата достигаше до канала. Иначе цялото езеро би било твърде голямо, простираше се на двеста квадратни мили.
Преторианците по саловете бяха въоръжени с катапулти и каменохвъргачки, за да потопят всеки съд, който се опита да пробие охраната и да избяга.
Тържественият ден настъпи; обявих десетдневни народни празненства. Времето беше хубаво и зрителите от двеста хиляди станаха петстотин хиляди. Стекоха се от цяла Италия и трябва да изтъкна, че народът се държеше чудесно и всички бяха добре облечени. За да предотвратя струпване на големи тълпи, разделих езерния бряг на тъй наречени колонии и предадох всяка колония по на един магистрат; магистратите трябваше да се грижат за обществените кухни, за чистотата и пр. Вдигнах голяма болница от палатки за ранените от битката и за злополуки, станали на бреговете. В тази болница се родиха петнайсет бебета и аз накарах всички да бъдат кръстени с името Фуцин и Фуцина.
Всичко си беше на мястото до десет сутринта в деня на битката.
Корабите с бойците се приближиха, тласкани от греблата, в успоредни линии към председателствуващия, а именно към мене, седнал на висок престол, облечен в златни доспехи, с пурпурна плащаница, метната върху тях. Столът ми се намираше на брега, там, където той извиваше навътре в езерото и обзорът беше най-голям. До мен седеше Агрипина,
на друг трон, облечена в дълга дреха от златоткан плат. Двата флагмана приближиха до нас. Воините извикаха:
— Здравей, Цезаре. Умиращите те поздравяват.
От мен се очакваше да кимна със сериозно изражение, но тази сутрин имах чудесно настроение, затуй отговорих:
— И аз ви поздравявам тъй, приятели.
Тези нехранимайковци се престориха, че са разбрали думите ми като всеобщо опрощение на присъдите им.

930
— Да живее Цезар! — викнаха радостно. В момента не разбрах какво искат да кажат. Двете флоти минаха покрай мене с весели възгласи, а след това сицилийците се строиха в западната част, а родосците в източната. Знакът за започване на битката бе подаден от един механичен сребърен тритон, който внезапно изскочи от езерното дъно, когато натиснах една ръчка и изсвирих със сребърна тръба. Това извика голямо вълнение сред публиката. Флотите се срещнаха и всички впериха очи в тях. А сетне — какво мислите се случи след това?
Разминаха се най-спокойно, продължавайки да ме поздравяват и да се поздравяват едни други! Наистина се разгневих. Скочих от трона и се впуснах по брега с викове и ругатни.
— За какво, мислите, съм ви домъкнал дотук, мошеници,
разбойници, бунтовници, копелета? Да се целувате един друг и да викате верноподанически ли? Същото можехте да го сторите и в тъмничния двор. Защо не се биете? Страх ви е, а? На дивите животни ли искате да ви хвърля? Слушайте, ако не се биете сега, кълна се в боговете, ще накарам преторианците да уредят представлението. Ще ги накарам да потопят всичките ви кораби с обсадните си машини и да убият всеки, който се измъкне на брега!
Както съм ви казвал, открай време краката не ме държат, единият е по-къс от другия, не съм свикнал много да вървя, вече съм стар и доста пълен, а освен това носех тежка ризница, почвата беше неравна,
тъй че представяте си как съм изглеждал — препъвах се, политайки напред, често падах, крещях с всичкия си не особено мелодичен глас,
почервенял и заекващ от гняв! Тъй или инак, успях да ги принудя да се бият и зрителите ме ободриха с виковете:
— Добре ги сгълча, Цезаре! Добре потърча, Цезаре!
Върна ми се доброто настроение и се присъединих към присмеха към мен самия. Би трябвало да видите убийственото изражение по лицето на Агрипина.
— Дебелак такъв! — изсъска тя, когато се качих на трона си. —
Глупав дебелак такъв! Нямаш ли достойнство? Как искаш народът да те уважава?
Отвърнах учтиво:
— Като твой съпруг, мила, и естествено като тъст на сина ти
Нерон.

931
Флотите се срещнаха. Няма да описвам битката в големи подробности, но и двете страни се биха чудесно. Сицилийците пробиха и потопиха девет големи родоски съда, като сами загубиха три, а сетне оградиха останалите близо до мястото, на което стояхме, и се качиха на бордовете им. Родосците успяваха да ги отблъскват,
дъските станаха хлъзгави от пролятата кръв, но накрая се предадоха и около три часа следобед сицилийското знаме се вдигна на последния съд. Полевата болница беше претъпкана. Опростих останалите освен оцелелите от три големи родоски кораба, които не се сражаваха както трябва, преди да бъдат потопени, и шест от леките сицилийски кораба,
които упорито избягваха да влязат в сражение. Три хиляди души бяха убити или удавени. Като момче не можех да понасям кръвопролитията.
Сега ми е безразлично: толкова се увличам от самата битка.
Преди да изпуснем водата в канала, сметнах, че би трябвало сам да се уверя дали е достатъчно дълбок, за да я поеме. Изпратих да проверят внимателно дълбочината на езерото. Докладваха ми, че каналът трябвало да се изкопае с още най-малко три стъпки, иначе езерото само щяло да намали размера си на една четвърт от сегашния.
Тъй цялото представление отиде на вятъра. Агрипинила стовари вината върху Нарцис и го обвини в мошеничество. Нарцис обвини строителите, които, каза, вероятно са били подкупени от предприемачите да изпратят неверен доклад за дълбочината на езерото, и заяви, че Агрипинила била крайно несправедлива към него.
Аз се засмях. Нямаше никакво значение. Насладили се бяхме на едно чудесно представление, а пък каналът щеше да се изкопае колкото трябва за няколко месеца. Никой не е виновен, казах: вероятно се е получило природно хлътване на езерното дъно. И тъй, прибрахме се у дома, а след четири месеца пак дойдохме. Но тогава нямах достатъчно престъпници за голяма морска битка, а не ми се щеше да повтарям представлението в по-малък мащаб, затова измислих нещо друго.
Построих дълъг, широк понтонен мост през единия край на езерото и наредих две войски, от по две кохорти всяка, наречени етруски и самнити, облечени и въоръжени подходящо за имената им.
Приближиха едни срещу други по моста, под звуците на маршова музика, и се сблъскаха по средата, където мостът беше разширен до около четиристотин стъпки, и там проведоха разгорещено сражение.
Самнитите на два пъти завзеха това бойно поле, но контранападенията

932
на етруските ги тласнаха назад и накрая самнитите побягнаха с големи загуби, някои прободени от бронзовите остриета на етруските копия или насечени от двуглавите етруски бойни секири, други хвърлени от моста във водата. Наредил бях ни един боец да не излезе жив на брега.
Ако е бил хвърлен във водата, трябваше или да се удави, или да се качи обратно на моста. Етруските победиха и вдигнаха трофейна грамада.
На всички победители върнах свободата, а и на някои от самнитите,
които се бяха сражавали особено добре.
Най-сетне настъпи моментът, когато трябваше да се изпусне водата от езерото. Огромната дървена трапезария бе издигната близо до шлюзовете, масите бяха отрупани с най-вкусни храни за мен и
Сената, за семействата на сенаторите, за неколцина видни конници и техните семейства и за всички висши преториански офицери. Щяхме да се храним под звуците на буйната вода.
— Сигурен ли си, че сега вече каналът е достатъчно дълбок? —
запитах Нарцис.
— Да, Цезаре, сам измерих дълбочината.
Пристъпих към шлюзовете, принесох жертва и изрекох една-две молитви — включваха и едно извинение към нимфата на езерото,
която сега умолявах да се превърне в богиня-пазителка на земеделците, които ще обработват възвърнатата земя, — а след това протегнах ръка към ръчката, до която стояха група от германските ми телохранители, и наредих:
— Вдигайте!
Вратите се вдигнаха и водата се понесе стремглаво по канала.
Подеха се гръмки радостни викове. Погледахме малко, а сетне казах на
Нарцис:
— Поздравявам те, драги ми Нарцисе. Тринайсетгодишен труд и трийсет хиляди…
Прекъсна ме гръмотевичен грохот, последван от всеобщ рев на уплаха.
— Какво става? — викнах стреснато. Той ме дръпна безцеремонно за ръката и ме повлече нагоре по хълма.
— Бягай! — изрева. — По-бързо, по-бързо!
Огледах се да видя какво има и съзрях една огромна кафяво-бяла водна стена, не бих искал да ви казвам колко висока, подобна на оная,
която ежегодно се втурва нагоре по река Севърн в Британия, да се носи

933
с грохот нагоре по канала. Нагоре по канала, разбирате ли? Мина време, преди да осъзная какво се бе случило. От внезапния наплив водата бе преляла през канала някъде надолу и бе образувала голямо езеро в една гънка на хълмовете. В това езеро, подяден от водата, се срутил един цял хълм, стотици хиляди тонове скала, запълнил езерото и изтикал водата назад с огромна сила.
Почти всички присъствуващи успяхме да се спасим на височините, макар и с подмокрени крака — само двайсет души се удавиха. Но трапезарията бе натрошена на парчета, а масите,
лежанките, храната и гирляндите бяха отнесени навътре в езерото. Ах,
как се разгневи Агрипинила! Нахвърли се върху Нарцис, викна, че бил наредил всичко това нарочно, за да прикрие факта, че каналът все още не е достатъчно дълбок, обвини го, че е прибрал милиони от обществените пари в собствения си джоб и какво ли не още.
Нарцис, чиито нерви сега бяха напълно изтерзани, също не успя да се въздържи и запита Агрипинила за коя се смята — за царица
Семирамида? Или за богинята Юнона? Или за главнокомандуваща на римските армии?
— Дръж си лапите настрани от тази баница! — изрева й той.
Приех всичко като чудесна шега.
— Кавгата не ще ни върне обяда — рекох.
А още повече се развеселих, когато строителите ми съобщиха, че им трябвали нови две години да прорежат път през срутените маси.
— Страхувам се, че не ще оцелея да организирам ново сражение върху тия води, приятели — казах им с тъжен глас.
Някак си цялата тази история ми се стори дълбоко символична.
Труд, хвърлен на вятъра, подобно на цялата огромна работа, която извърших в първите години на управлението си като дар за един Сенат и един народ, които не заслужаваха това. Яростта на онази вълна ме изпълни с чувство на дълбоко задоволство. Тя ме потресе повече и от морската, и от мостовата битка.
Агрипинила се оплакваше, че един скъп сервиз от златни блюда бил отнесен от вълната — успели да спасят само няколко парчета,
останалото потънало на езерното дъно.
— Ха, че защо се тревожиш — присмях й се. — Я слушай!
Свали си хубавите лъскави дрехи — ще пазя Нарцис да не ги открадне
— и ще накарам преторианците да отпъдят тълпата, а ти ще ни

934
покажеш как умееш да се гмуркаш от шлюзовата врата. Всички ще ти се възхитят: тълпата най-много се радва, когато разбере, че управниците й и те са човешки същества… Но да, мила, защо отказваш? Защо да не го сториш? Хайде сега, не се ядосвай. Щом можеш да се гмуркаш за сюнгери, сигурно би могла да се гмуркаш и за златни блюда, нали? Ето гледай, ей там има едно от твоите съкровища,
там проблясва във водата, не е надълбоко. Ей там, където хвърлям това камъче!
За да утеша Агрипинила за загубата й, няколко дни след това й подарих много ценен подарък — снежнобял славей, невиждан досега.
А пък Нарцис, за да се извини за грубостта си, й подари един говорещ кос. Този кос можеше да говори почти като папагал, а белият славей пееше почти като истинските, кафяви на цвят. Агрипинила трудно прикриваше радостта си от тези птици. Впрочем целият ни род има слабост към животните. Август си имаше кучето Тифон; Тиберий —
безкрилия дракон; Калигула — коня Инцитат. Сестра ми Ливила отглеждаше една крадлива, пакостлива маймунка; брат ми Германик —
черна катеричка, а майка ми Антония имаше един голям любим шаран.
Тази риба се обаждаше на името си, което беше „Левиатан“, като изплуваше от скривалището си сред морските лилии в своето езерце и позволяваше на майка ми да я храни и да я гали. Подарил й я беше
Ирод Агрипа, който й бе закачил на хрилете чифт малки златни обеци.
Мама твърдеше, че когато шаранът отварял и затварял уста, всъщност й говорел и че тя го разбирала. Аз никога не съм имал любимо животно. Всякога съм смятал, че в тези случаи човек дава повече,
отколкото получава, а освен това се изкушаваш да мислиш, че животното е по-любвеобилно и по-умно, отколкото е в действителност.
[1]
Вж. Деянията, XI. 28. — Б.авт.
↑

935

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: