Билбао, Испания

това повдига още по-голям въпрос: точно в какво ще еволюираме?
— Да — съгласи се професорът. — И според мен Едмънд постави този въпрос по малко по- друг начин: „Къде отиваме?“
Това заключение я сепна.
— Вторият въпрос от презентацията на Едмънд.
— Точно така. Откъде идваме? Къде отиваме? Ученият от НАСА, когото току-що гледахме,
явно смята, че Едмънд е вдигнал поглед към небето и е открил отговорите и на двата въпроса.
— А как смяташ ти, Робърт? Това ли е открил Едмънд?
Докато преценяваше възможностите, Лангдън скептично свъси вежди. Макар и вълнуваща,
теорията на астробиолога му се струваше прекалено обща и изсмукана от пръстите за проницателната рационалност на стария му приятел. „Едмънд обичаше всичко да е просто, ясно и техническо. Той се занимаваше с компютърни науки. — Нещо повече, професорът не можеше да си представи по какъв начин Кърш би могъл да докаже такава теория. — Като е открил древна семенна шушулка? Или като е засякъл извънземно съобщение?“ И двете неща моментално щяха да се превърнат в сензация, но откритието на неговия някогашен студент беше отнело време.
„Едмънд каза, че е работил върху това месеци наред“.
— Не знам, но инстинктът ми подсказва, че откритието на Едмънд няма нищо общо с извънземния живот. Според мен е открил нещо съвсем друго.
На лицето на Амбра се изписа изненада, а после и любопитство.
— Май има само един начин да разберем. — Тя посочи през илюминатора.
Пред тях сияеха кулите на „Саграда Фамилия“.

64.
Епископ Валдеспино отново погледна крадешком Хулиан, който продължаваше безизразно да гледа през прозореца на носещия се по шосе М-505 опел.
„За какво си мисли?“ — чудеше се Валдеспино.
Престолонаследникът мълчеше от близо половин час и почти не помръдваше — само от време на време инстинктивно посягаше към джоба си за джиесема, но после се сещаше, че го е заключил в стенния си сейф.
„Трябва да го държа в неведение още мъничко“ — помисли си епископът.
Дяконът от катедралата все още шофираше към Касита дел Принсипе, но скоро щеше да се наложи Валдеспино да му каже, че всъщност не отиват във вилата на принца.
Изведнъж Хулиан се извърна от прозореца и потупа дякона по ръката.
— Бихте ли включили радиото? Искам да чуя новините.
Преди младежът да изпълни желанието му, епископът се наведе напред и твърдо постави ръка на рамото му.
— Хайде да поседим на тишина.
Престолонаследникът се завъртя към него, очевидно недоволен, че му противоречат.
— Съжалявам — веднага заговори Валдеспино, усетил растящото недоверие в погледа на принца. — Късно е. Всички тези брътвежи… По-добре да се отдадем на размишление.
— Аз вече поразмишлявах — сопна се Хулиан. — И ми се ще да знам какво става в страната ми. Тази вечер напълно се изолирахме и почвам да се питам дали постъпихме правилно.
— Правилно постъпихме — увери го епископът. — И съм ви признателен за доверието,
което ми оказахте, принце. — Вдигна ръката си от рамото на дякона и посочи радиото. —
Пуснете новините. Може би Радио Мария Еспаня? — Надяваше се, че по католическата радиостанция ще коментират днешните смущаващи събития по-умерено и тактично от повечето други медии.
По евтините тонколони в колата се разнесе гласът на водещия, който обсъждаше презентацията и убийството на Едмънд Кърш. „Тази вечер по всички радиостанции в света говорят за това. Дано само не споменат моето име“.
За щастие в момента темата, изглежда, бяха опасностите от антирелигиозното послание на
Кърш, особено поради неговото влияние върху испанската младеж. Като пример в предаването пуснаха запис на лекция, неотдавна изнесена от футуриста в Барселонския университет.
— Мнозина от нас се боят да се нарекат атеисти — спокойно говореше пред студентската публика Кърш. — И все пак атеизмът не е нито философия, нито мироглед. Атеизмът просто е признаване на очевидното.
Неколцина студенти изръкопляскаха.
— Всъщност изобщо не би трябвало да съществува понятие „атеист“ — продължи известният изобретател. — Човек няма нужда да се обявява за „неастролог“ или „неалхимик“.
Ние нямаме думи за хора, които се съмняват, че Елвис е жив или че извънземни прекосяват галактиката само за да мъчат нашия добитък. Атеизмът не е нищо повече от междуметията,
които разумните хора издават в отговор на необосновани религиозни вярвания.
Още повече студенти одобрително зааплодираха.
— Между другото, тази дефиниция не е моя — продължи Кърш. — А на невроучения Сам
Харис. И ако вече не сте го направили, непременно прочетете неговата книга „Писмо до една християнска нация“.
Валдеспино се намръщи. Спомняше си вълнението, предизвикано от книгата на Харис

„Carta a una Nación Cristiana“, която намери силен отзвук в Испания, макар и написана за американци.
— Моля да вдигнат ръце онези от вас, които вярват в някой от следните древни богове.
Аполон? Зевс? Вулкан? — Замълча за миг, после се засмя. — Никой ли? Добре, значи явно всички сте атеисти по отношение на тези божества. — Кърш направи нова пауза. — Аз просто отивам един бог по-нататък.
Аудиторията избухна в овации.
— Не твърдя, че със сигурност знам, че няма Бог, приятели. Искам само да кажа, че ако зад вселената наистина има божествена сила, тя истерично се киска на религиите, които сме създали в опит да я дефинираме.
Всички се засмяха.
Валдеспино вече се радваше, че принцът бе поискал да слуша радио. „Хулиан трябва да чуе това“. Дяволският чар на Кърш нагледно доказваше, че Христовите врагове не стоят със скръстени ръце, а активно се опитват да откъснат душите от Бог.
— Аз съм американец и се смятам за невероятен щастливец, че съм се родил в една от най- високоразвитите в технологично отношение и най-прогресивни в интелектуално отношение страни на света — продължи футуристът. — И затова намирам за силно обезпокоителни резултатите от едно неотдавнашно статистическо проучване, според което половината от моите сънародници вярват, че Адам и Ева наистина са съществували — че някакъв всемогъщ Бог е създал две напълно оформени човешки същества, които сами заселили цялата планета и дали начало на различните раси, без да се проявят типичните проблеми на близкородственото размножаване.
Пак смях.
— Пастор Питър Ларуфа от Кентъки публично заяви: „Ако някъде в Библията прочета, че две плюс две е равно на пет, ще повярвам и ще го приема за истина“.
Отново смях.
— Да, лесно е да реагираме със смях, но ви уверявам, че тези убеждения по-скоро са страшни, отколкото смешни. Много от хората, които ги изповядват, са интелигентни и образовани професионалисти — лекари, адвокати, учители, а в някои случаи и личности,
стремящи се към най-високите постове в страната. Веднъж чух американския конгресмен Пол
Браун да казва: „Еволюцията и Големият взрив са пъклени лъжи. Аз вярвам, че Земята е на около девет хиляди години и е сътворена за шест дни“. — Кърш направи пауза. — Още по-смущаващ е фактът, че господин Браун е член на конгресната Комисия за наука, космически изследвания и технологии и на въпроса за съществуването на вкаменелости от милиони години той отговаря по следния начин: „Фосилите са поставени тук от Бог, за да изпита нашата вяра“.
Гласът на футуриста изведнъж стана тих и сериозен.
— Да се отнасяме снизходително към невежеството означава да го поощряваме. Да не правим нищо, когато нашите ръководители говорят абсурди, е престъпно самодоволство. Както и да допускаме нашите училища и църкви да учат децата ни на откровени неистини. Настъпил е моментът за действие. Докато не избавим човечеството от суеверието, няма да можем да се възползваме от всичко, на което е способен нашият разум. — Той замълча за миг и в аудиторията се възцари тишина. — Аз обичам човечеството. Вярвам, че нашият разум и нашият вид имат безгранични възможности. Вярвам, че сме в навечерието на нова, просветена епоха, на свят, в който религията най-после си е отишла… и тържествува науката.
Публиката избухна в неистови аплодисменти.
— За бога! — изсумтя Валдеспино и отвратено поклати глава. — Изключете го.
Дяконът се подчини и тримата продължиха в мълчание.

На петдесетина километра оттам Моника Мартин стоеше срещу задъхания Суреш Бала,
който току-що беше дотичал при нея. Той ѝ подаде един джиесем.
— Дълга история, но трябва да прочетеш този есемес, получен от епископ Валдеспино.
— Чакай малко. — Мартин едва не изпусна телефона. — Това джиесемът на епископа ли е?!
Как си успял да…
— Не питай. Просто прочети есемеса.
Обезпокоена, пиарката впери очи в дисплея. След секунди пребледня.
— Господи боже, епископ Валдеспино е…
— Опасен — довърши изречението Суреш.
— Но… не е възможно! От кого е есемесът?!
— Скрит номер — отвърна той. — Опитвам се да идентифицирам подателя.
— И защо Валдеспино не е изтрил съобщението?
— Нямам представа — призна Суреш. — От небрежност? Или от арогантност? Ще се опитам да възстановя всички други есемеси и да открия с кого си е разменял съобщения, но исках да те осведомя веднага. Ще се наложи да направиш изявление за това.
— В никакъв случай! — отсече Мартин. — Дворецът няма да разгласи такава информация!
— Хубаво, обаче съвсем скоро ще го направи някой друг. — Той бързо ѝ обясни, че причината да провери телефона на Валдеспино е било полученото по имейла предупреждение от monte@iglesia.org, информатора на КонспирасиНет, и ако този човек продължи да действа по същия начин, есемесът на епископа няма да остане в тайна задълго.
Пиарката затвори очи и се опита да си представи реакцията на света към неопровержимото доказателство, че един католически епископ, изключително близък с краля на Испания, е пряко замесен в днешното вероломно убийство.
— Суреш — прошепна тя и бавно вдигна клепачи. — Трябва да откриеш кой е този „Монте“.
Ще ми направиш ли тази услуга?
— Ще опитам. — Отговорът му не прозвуча много оптимистично.
— Благодаря. — Мартин му върна джиесема на епископа и припряно тръгна към вратата. —
И ми прати скрийншот на есемеса!
— Къде отиваш? — извика след нея Суреш.
Моника Мартин не отговори.

65.
Катедралата „Светото семейство“ заема цялото пространство между две преки в центъра на
Барселона. Въпреки огромната си площ църквата сякаш безтегловно виси над земята — изящен рой ефирни кули, извисили се с лекота към испанското небе.
Покритите с многобройни отвори кули имат сложна форма и различна височина, което придава на храма вид на странен пясъчен замък, построен от палави великани. Щом бъде завършена, най-високата от осемнайсетте кули ще се издига на зашеметяващите и безпрецедентни сто и седемдесет метра — по-високо от паметника на Вашингтон, — което прави „Саграда Фамилия“ най-високата църква на света, биеща рекорда дори на базиликата „Св.
Петър“ във Ватикана с повече от трийсет метра.
Самата сграда има три огромни фасади. Шарената източна фасада „Рождество“ напомня висяща градина с пъстроцветни растения, животни, плодове и хора. Западната фасада „Страсти
Христови“ е нейна пълна противоположност — суров скелет от груб камък, издялан така, че да прилича на сухожилия и кости. Южната фасада „Слава във висините“ се издига в хаос от демони, идоли, грехове и пороци, които постепенно отстъпват мястото си на по-висшите символи на възнесението, добродетелите и рая.
Храмът има и безброй по-малки фасади, контрафорси и кули, повечето облечени в материал с вид на кал, в резултат на което долната половина на сградата сякаш се топи или пък току-що изниква от земята. Според един виден критик тя приличала на „гниещ пън, от който е поникнало семейство изящни гъбовидни кули“.
Освен традиционната религиозна иконография Гауди беше добавил безчет стряскащи елементи, които отразяваха почитта му към природата — костенурки, носещи колони, дървета,
растящи от фасади, и дори исполински каменни охлюви, пълзящи по лицето на църквата.
Въпреки този необикновен външен вид истинската изненада очаква посетителя едва когато прекрачи праговете на „Саграда Фамилия“. Щом се озове в централния кораб, той неизбежно се заковава на място и зяпва наклонените и усукани дървовидни колони, устремени към високите шейсет метра сводове, където сред дървесните клони са надвиснали психеделични колажи от геометрични форми. Тази „гора от колони“, казвал самият Гауди, трябвало да насърчи ума да се върне към мислите на най-древните духовни търсачи, за които гората била храм Божи.
Нищо чудно, че този грандиозен сецесионов шедьовър е обект и на възторжени хвалебствия,
и на циничен сарказъм. Обявяван от някои за „чувствен, духовен и органичен“, той е заклеймяван от други като „вулгарен, претенциозен и богохулен“. Писателят Джеймс Мичънър го характеризира като „една от най-странно изглеждащите сериозни сгради в света“, а
„Аркитекчъръл Ривю“ го нарича „свещеното чудовище на Гауди“.
Ако намирате странна естетиката на катедралата, още по-странен е начинът на нейното финансиране. Изцяло издържана от частни дарения, „Саграда Фамилия“ не получава абсолютно никакви субсидии нито от Ватикана, нито от световните католически водачи. Въпреки периодите на почти пълен фалит и преустановяване на строежа църквата проявява почти дарвинистки инстинкт за самосъхранение и упорито е преживяла смъртта на своя архитект,
жестоката гражданска война, терористичните атентати на каталунските анархисти и дори пробиването на недалечния тунел на метрото, който е можел да подрие самите ѝ основи.
И въпреки тези невероятни заплахи „Саграда Фамилия“ още си е на мястото и продължава да расте.
През последните десетина години перспективите пред храма значително са се подобрили. В
хазната му се вливат постъпленията от продажбите на над четири милиона билета годишно и

посетителите плащат щедро, за да разгледат недовършената постройка. Днес прогнозният пусков срок е 2026 година — стогодишнината от смъртта на Гауди — и „Саграда Фамилия“ сякаш е придобила нова жизненост, а кулите ѝ са се устремили към висините с още по-голяма надежда.
Отец Жоаким Беня, най-старият свещеник в „Саграда Фамилия“ и неин предстоятел, беше приветлив дребен осемдесетгодишен мъж с кръгли очила и кръгло, винаги усмихнато лице. Той имаше една голяма мечта — да доживее завършването на строежа на този великолепен храм.
Тази вечер обаче отец Жоаким не се усмихваше. Беше окъснял в кабинета си заради църковни дела, но после разиграващите се в Билбао драматични събития бяха приковали погледа му към компютърния екран.
„Убили са Едмънд Кърш“.
Колкото и да изглеждаше невероятно, през последните три месеца Беня и Кърш бяха станали близки приятели. Войнстващият атеист го беше смаял, като лично се обърна към него и му предложи да направи огромно дарение за църквата. Тази безпрецедентна сума щеше да се отрази невероятно благотворно на строежа.
„В предложението му няма никаква логика — мислеше си тогава отец Жоаким. — Дали е с рекламна цел? Или иска да окаже влияние върху строителството?“
В замяна на дарението си прочутият футурист постави едно-единствено условие.
Беня колебливо го беше изслушал. „Само това ли?“
— За мен това е личен въпрос — каза Кърш. — И се надявам, че ще удовлетворите молбата ми.
Макар да беше доверчив човек, в този момент предстоятелят усещаше, че си играе с дявола.
Вторачи се в лицето на милиардера и потърси истинския му мотив. И го видя. Зад безгрижно чаровната външност пламтеше отчаяно изтощение и тези хлътнали очи и изпито тяло напомниха на стареца за семинаристките му дни, когато работеше като терапевт в хоспис.
„Едмънд Кърш е болен“.
Беня се зачуди дали човекът умира и дарението му не е неочакван опит да се помири с Бога,
когото винаги е презирал.
„Най-самодоволните в живота стават най-страхливи в смъртта“.
Отец Жоаким си спомни за първия християнски евангелист, свети Йоан, който всеотдайно насърчавал неверниците да изпитат величието на Исус Христос. Щом неверник като Кърш искаше да участва в построяването на Христов храм, може би щеше да е безбожно и жестоко да му го откаже.
Пък и Беня имаше служебен ангажимент към събирането на средства за катедралата и не можеше да си представи как ще съобщи на колегите си, че е отхвърлил огромното дарение на
Кърш заради неговия откровен атеизъм.
В крайна сметка възрастният свещеник прие неговото условие и двамата си стиснаха топло ръцете.
Тази вечер отец Жоаким бе гледал презентацията на Кърш в „Гугенхайм“, отначало смутен от нейната антирелигиозна насоченост, после заинтригуван от намеците на футуриста за някакво загадъчно откритие и накрая ужасен от убийството му. Оттогава просто не можеше да се откъсне от компютъра и от светкавично появилия се зашеметяващ калейдоскоп от взаимно изключващи се конспиративни теории.
Сега съкрушеният Беня тихо седеше в грамадния храм, сам сред „гората“ от колони на
Гауди. Тази мистична гора обаче не можеше да успокои бясно препускащите му мисли.
„Какво е открил Кърш? Кой е искал смъртта му?“
Отецът затвори очи и се опита да проясни ума си, но въпросите продължаваха да се връщат.
„Откъде идваме? Къде отиваме?“

— Идваме от Бог! — каза той на глас. — И отиваме при Бог!
Думите отекнаха в гърдите му с такава сила, че сякаш цялата катедрала завибрира.
Изведнъж ярък лъч светлина прониза витража на фасадата „Страсти Христови“ и заструи в базиликата.
Поразен, отец Жоаким се изправи и с олюляване тръгна към прозореца. Вече ехтеше целият храм и небесната светлина продължаваше да нахлува през пъстроцветното стъкло. Когато Беня изскочи през главния вход на църквата, навън го посрещна оглушителна вихрушка. От небето вляво от него се спускаше голям вертолет и прожекторът му осветяваше фасадата на „Саграда
Фамилия“.
Пред смаяния поглед на стареца хеликоптерът кацна в северозападния ъгъл на строителната ограда и витлата му постепенно спряха.
Докато вятърът и шумът стихваха, от вертолета скочиха четирима души и забързано тръгнаха към предстоятеля. Той веднага позна от тазвечерното предаване двамата, които вървяха отпред — бъдещата кралица на Испания и професор Робърт Лангдън. Следваха ги двама здравеняци с униформени сака.
Както изглеждаше, Лангдън в края на краищата не беше отвлякъл Амбра Видал. Тя очевидно вървеше до него по собствена воля.
— Отче! — каза жената. — Моля ви, простете ни за шумното натрапване на това свято място. Трябва да поговорим с вас. Много е важно.
Отец Жоаким отвори уста да отговори, но успя само безмълвно да кимне.
— Нашите извинения, отче — обезоръжаващо се усмихна Робърт Лангдън. — Знам, че всичко това ви изглежда странно. Познавате ли ни?
— Разбира се, но мислех…
— Фалшива информация — поясни Амбра. — Всичко е наред, уверявам ви.
В този момент двама охранители, които пазеха извън оградата, влязоха през въртящите се портали, разбираемо обезпокоени от появата на хеликоптера, и се втурнаха към отец Беня, за да го защитят.
Двамата мъже с униформените сака моментално се завъртяха към тях и протегнаха ръце с дланите напред в универсалния жест „стой“.
Охранителите сепнато се заковаха на място и погледнаха предстоятеля за напътствие.
— Tot està bé! — извика отецът на каталунски. — Tornin al seu lloc. — „Всичко е наред!
Върнете се на поста си“.
Мъжете неуверено се вторачиха в странните посетители.
— Són els meus convidats — каза Беня. „Това са мои гости“. — Confio en la seva discreció. —
„Разчитам на вашата дискретност“.
Озадачените охранители излязоха през въртящия се портал.
— Благодаря — каза Амбра. — Признателни сме ви.
— Аз съм отец Жоаким Беня — представи се свещеникът. — Обяснете ми за какво става дума.
Робърт Лангдън пристъпи напред и стисна ръката му.
— Търсим едно рядко издание, собственост на учения Едмънд Кърш, отец Жоаким. —
Професорът извади изящна картичка и му я подаде. — Тук пише, че книгата е временно предоставена на тази църква.
Макар и позашеметен от драматичната поява на посетителите, Беня веднага позна картичката. Точно такъв фиш придружаваше тома, който преди няколко седмици му беше донесъл Кърш.
„Уилям Блейк. Събрани съчинения“.

Условието за голямото дарение на Едмънд беше книгата на Блейк да бъде изложена в криптата на „Саграда Фамилия“.
„Странно искане, но твърде скромна отплата за такова дарение“.
Кърш поставяше още едно допълнително условие, описано на гърба на картичката — томът да е отворен на страница 163.

66.
На осем километра северозападно от „Саграда Фамилия“ адмирал Авила гледаше през предното стъкло на юбера ширналите се отпред светлини на града, сияещи на черния фон на
Балеарско море.
„Най-после в Барселона“ — помисли си възрастният морски офицер. Извади джиесема си и се обади на Регента, както беше обещал.
Регента отговори на първото иззвъняване.
— Къде сте, адмирал Авила?
— На няколко минути от града.
— Пристигате тъкмо навреме. Току-що получих обезпокоителна вест.
— Слушам ви.
— Вие успяхте да отсечете главата на змията. Както се опасявахме обаче, дългата опашка продължава опасно да се гърчи.
— С какво мога да бъда полезен? — попита Авила.
Регента му изложи желанията си, които го изненадаха. Не предполагаше, че тази нощ ще има още смърт, ала дори не си и помисли да възрази. „Аз съм прост войник“ — напомни си той.
— Тази мисия ще бъде опасна — продължи Регента. — Ако ви заловят, покажете ръката си на полицията и скоро ще ви освободят. Имаме влияние навсякъде.
— Нямам намерение да се оставя да ме заловят. — Адмиралът погледна татуировката си.
— Добре — със злокобно безжизнен глас отвърна Регента. — Ако всичко мине според плана, скоро и двамата ще са мъртви и с това ще се приключи.
Връзката прекъсна.
Във внезапно настъпилата тишина Авила отправи поглед към най-яркото сияние на хоризонта — ужасяващ рояк уродливи кули, осветени от строителни прожектори.
„«Саграда Фамилия» — помисли си той, отвратен от необикновения силует. — Храм на всичко нередно в нашата вяра“.
Прочутата барселонска катедрала, смяташе възрастният офицер, представляваше паметник на слабостта и моралния упадък — отстъпление пред либералния католицизъм, нагло извращение на хилядолетната вяра, превърната в опасен хибрид от култ към природата,
псевдонаука и гностична ерес.
„В един храм на Христа пълзят гигантски гущери!“
Макар да се ужасяваше от глобалния разрив с традициите, той намираше упование в появата на нова група световни лидери, които явно споделяха неговите опасения и полагаха всички усилия да възстановят връзката с миналото. С постъпването си в Палмарската църква и особено след срещата с папа Инокентий XIV Авила живееше втори живот и виждаше трагедията си в съвсем нова светлина.
„Жена ми и детето ми паднаха жертви във войната, водена от силите на злото срещу Бог,
срещу традицията. Към спасението водят много пътища, не само прошката“.
Преди пет дни, докато Авила спеше в скромния си апартамент, го събуди острото изпиукване на получен есемес.
— Полунощ е — измърмори той и сънено примижа към дисплея на джиесема, за да види кой му пише в този час.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: