Билбао, Испания

Мъжът се беше задъхал, ала му отговори с леден глас:
— Просто си уредихме сметките. Вашият приятел Едмънд Кърш уби моето семейство.

75.
„Лангдън ми е строшил ребрата“.
Адмирал Авила усещаше остро пронизване при всяко вдишване и потръпваше от болка,
докато гърдите му отчаяно се надигаха в опит да възстановят кислорода в тялото му. Приклекнал на стълбището над него, Робърт Лангдън несръчно насочваше пистолета към корема му.
Военният в Авила моментално се събуди и той започна да преценява обстановката. Врагът му държеше и оръжието, и по-изгодната позиция. Ако се съдеше по странния начин, по който стискаше пистолета обаче, професорът нямаше никакъв опит с оръжия.
„Той няма намерение да ме застреля — заключи адмиралът. — Ще ме държи тук и ще чака охраната“. Всички викове навън ясно показваха, че охранителите на „Саграда Фамилия“ са чули изстрелите и в момента влизат в катедралата.
„Трябва да действам бързо“.
Вдигнал ръце, Авила бавно застана на колене в поза на пълно подчинение и покорство.
„Накарай Лангдън да си мисли, че владее положението“.
Въпреки падането си по стълбището адмиралът усещаше, че предметът, който носеше затъкнат под колана отзад на кръста си, още е там — керамичният пистолет, с който беше застрелял Кърш в „Гугенхайм“. Преди да влезе в църквата, бе заредил последния останал патрон,
но не се бе наложило да го използва, тъй като беше убил първия агент с голи ръце и бе откраднал много по-мощното му оръжие, което за съжаление Лангдън в момента насочваше към него. Искаше му се да е оставил предпазителя спуснат — предполагаше, че професорът няма представа как да го вдигне.
Замисли се дали да извади керамичния пистолет и пръв да стреля по Лангдън. Ала дори да успееше, имаше само петдесет процента шанс да се спаси. Хората, които нямаха опит с огнестрелно оръжие, често стреляха по погрешка.
„Ако действам много бързо…“
Виковете на охранителите се приближаваха. Адмиралът знаеше, че даже да го заловят,
после ще го освободят заради татуировката на ръката му — или поне така го уверяваше Регента.
Почваше обаче да се съмнява, че в случая ще му помогне влиянието на Регента. Все пак беше убил двама агенти от Гуардия Реал.
„Дойдох тук с конкретна мисия — напомни си Авила. — И трябва да я изпълня. Да ликвидирам Робърт Лангдън и Амбра Видал“.
Регента му беше казал да влезе в катедралата през източния служебен портал, но адмиралът реши да прескочи оградата. „Забелязах, че край портала дебне полиция… затова импровизирах“.
— Твърдите, че Едмънд Кърш е убил семейството ви — гневно вперил очи в него над пистолета, произнесе твърдо Лангдън. — Това е лъжа. Едмънд не беше убиец.
„Прав си — помисли си възрастният офицер. — Той беше нещо още по-страшно“.
Той беше научил мрачната истина за Кърш само преди седмица по време на телефонен разговор с Регента.
— Нашият папа ви моли да ликвидирате известния футурист Едмънд Кърш. Негово светейшество има много мотиви за това, но иска тъкмо вие да се заемете с мисията.
— Защо аз? — учуди се Авила.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, господин адмирал, но Едмънд Кърш е виновен за атентата в катедралата, при който е загинало семейството ви — прошепна Регента.
В първия момент Авила не му повярва. Не виждаше причина един прочут учен да взриви църква.

— Вие сте военен, господин адмирал — обясни му Регента. — И по-добре от всеки друг знаете, че младият боец, който стреля по време на битката, не е действителният убиец. Той е пионка, вършеща работата на много по-могъщи сили от него — правителства, генерали,
религиозни водачи, които или му плащат, или са го убедили, че каузата заслужава всякакви жертви.
Авила наистина имаше личен опит с всичко това.
— Същото важи за тероризма — продължи Регента. — Най-страшните терористи не са хората, които правят бомбите, а влиятелните лидери, които насаждат омраза в отчаяните маси и подтикват своите бойци към насилие. Достатъчно е една харизматична черна душа да внуши религиозна нетърпимост, национализъм или омраза в умовете на податливите, за да хвърли света в хаос.
Адмиралът не можеше да не се съгласи с това.
— В последно време зачестяват терористичните атентати срещу християни в целия свят —
каза Регента. — Това вече не са стратегически планирани акции, а спонтанни прояви,
извършвани от вълци единаци в отговор на призивите за насилие, отправяни от влиятелни врагове на Христа. — Той направи пауза. — А към влиятелните врагове аз причислявам атеиста
Едмънд Кърш.
Авила реши, че тук Регента вече преувеличава. Въпреки жалката кампания на Кърш срещу католицизма в Испания футуристът никога не беше призовавал за убийства на християни.
— Преди да възразите, ще ви дам още едно последно доказателство — заяви гласът по телефона и тежко въздъхна. — Това не е известно на никого, господин адмирал, обаче атентатът,
в който е загинало вашето семейство… всъщност е удар срещу Палмарската църква.
Тези думи накараха Авила да се замисли, но той не откри в тях никаква логика —
Севилската катедрала не принадлежеше на палмарите.
— Същата сутрин на богослужението в Севиля са присъствали четирима видни членове на
Палмарската църква, които са били там, за да вербуват последователи — каза гласът. —
Атентатът е бил насочен срещу тях. Вие познавате единия, Марко. Другите трима загинаха при взрива.
Пред очите на възрастния офицер изникна неговият физиотерапевт, изгубил единия си крак при атентата.
— Нашите врагове са могъщи и мотивирани — продължи гласът. — И след като не успял да се добере до централата ни в Ел Палмар де Троя, атентаторът проследил четиримата ни пратеници до Севиля, където извършил удара си. Много съжалявам, господин адмирал. Тази трагедия е една от причините палмарите да се обърнат към вас — ние носим отговорност за това, че семейството ви е станало невинна жертва във войната срещу нас.
— Кои са враговете, които водят тази война? — попита Авила в опит да осмисли потресаващата информация.
— Проверете си имейла — отговори Регента.
Адмиралът отвори електронната си поща и откри множество шокиращи лични документи,
чието съдържание потвърждаваше, че повече от десет години срещу Палмарската църква се води жестока война… изразяваща се в съдебни процеси, заплахи, граничещи с изнудване, и огромни дарения за антипалмарски „разобличителски“ групи като „Подкрепа за Палмар де Троя“ и
„Диалог за Ирландия“.
Още повече го изненада фактът, че ожесточената борба срещу Палмарската църква,
изглежда, се водеше от една-единствена личност — и тази личност беше футуристът Едмънд
Кърш.
Това откритие го озадачи.

— Защо Кърш иска да унищожи тъкмо палмарите?
Регента му отговори, че никой в Църквата, дори самият папа, нямал представа защо скандалният милиардер изпитва такава омраза към тях. Знаели само, че един от най-богатите и влиятелни хора на света няма да се успокои, докато не ги унищожи.
После насочи вниманието на адмирала към един от документите — разпечатано на принтер писмо до палмарите от човек, представящ се като севилския атентатор. На първия ред човекът се наричаше „ученик на Едмънд Кърш“. Авила нямаше нужда от нищо повече и гневно стисна юмруци.
Регента му обясни защо не са дали гласност на това писмо. При цялата очерняща кампания,
на която били подложени в последно време, до голяма степен оркестрирана или финансирана от самия Кърш, Църквата най-малко имала нужда да я свързват и с атентат.
„Семейството ми загина заради Едмънд Кърш“.
Вперил поглед в Робърт Лангдън на сумрачното стълбище, Авила усещаше, че професорът сигурно не знае нищо за тайния кръстоносен поход на футуриста срещу Палмарската църква,
нито че Кърш е вдъхновител на атентата, при който бяха загинали жената и детето на адмирала.
„Няма значение какво знае Лангдън — реши Авила. — Той е прост войник като мен.
Двамата сме паднали в този окоп и само единият от нас ще излезе от него. Трябва да изпълня своята заповед“.
Лангдън беше на няколко стъпала над него и насочваше пистолета аматьорски — с две ръце.
„Голяма грешка“ — помисли си Авила. Скришом спусна ходилата си едно стъпало под себе си,
опря ги стабилно и се вторачи в очите на американеца.
— Знам, че няма да повярвате, но Едмънд Кърш уби семейството ми — заяви адмиралът. —
И това тук е доказателството.
Протегна напред ръката си, за да му покаже татуировката, която, естествено, не беше никакво доказателство, ала постигна желаното въздействие — Лангдън погледна към нея.
В момента, в който вниманието на професора се отклони за миг, Авила се метна нагоре и наляво покрай извитата стена на шахтата, като се отстрани от огневата линия. Както и очакваше,
американецът стреля импулсивно — дръпна спусъка преди да се прицели в движещата се мишена. Гърмежът отекна в тясното пространство и адмиралът усети, че куршумът одрасква рамото му и рикошира надолу по каменното стълбище.
Лангдън вече се завърташе към него, обаче Авила се претърколи във въздуха и докато падаше, го удари с юмруци по китките, изби оръжието от ръцете му и то затрополи надолу по стъпалата.
Когато се стовари на стълбището до професора, в гърдите и рамото го прониза разкъсваща болка, но изсипалият се в тялото му адреналин му даваше сили. Той се пресегна зад кръста си и измъкна керамичния пистолет изпод колана си. След като допреди малко беше държал оръжието на агента, той му се стори лек като перце.
Адмиралът го насочи към гърдите на Лангдън и без колебание натисна спусъка.
Пистолетът изгърмя, ала издаде и странен трясък. Авила усети в дланта си пареща топлина и веднага се сети, че дулото на оръжието се е пръснало. Създадени за да са „невидими“ за детекторите, тези нови керамични играчки бяха предназначени само за един-два изстрела.
Адмиралът нямаше представа къде е попаднал куршумът, но когато забеляза, че Лангдън вече се изправя, пусна пистолета и се хвърли върху него в опасна близост до ниския вътрешен бордюр.
И в този момент разбра, че е победил.
„Сега и двамата не сме въоръжени — помисли си. — Обаче аз съм в по-изгодна позиция“.
Вече беше преценил тактическото значение на централната шахта — опасен кладенец почти без предпазен парапет — и сега се опита да избута американеца към нея, като опря единия си

крак в стената на стълбището и затика Лангдън към ръба.
Професорът се съпротивляваше яростно, но позицията на Авила му осигуряваше предимство и отчаянието в погледа на Лангдън ясно показваше, че е наясно какво ще последва.
Робърт Лангдън беше чувал да казват, че човек обикновено взимал най-важните решения в живота си — решенията, свързани със самото му оцеляване, — за стотна от секундата.
И сега, изтикван към ниския бордюр с гръб, извит назад над трийсетметровия кладенец,
ръстът му — метър осемдесет и два — и високият му център на тежестта изобщо не му помагаха. Той знаеше, че с нищо не може да компенсира по-изгодната позиция на Авила.
Професорът погледна отчаяно през рамо към дупката. Кръглата шахта беше тясна, някъде около метър, но имаше достатъчно място за падащото му тяло… което сигурно щеше да полети право надолу.
„Никой не може да оцелее след такова падане“.
Адмиралът нададе гърлен рев и се вкопчи в него още по-здраво. И тогава Робърт разбра, че му остава само едно.
Вместо да се съпротивлява, да помогне на Авила.
Когато онзи го повдигна нагоре, Лангдън приклекна и стабилно опря ходилата си на стъпалото.
За миг отново беше двайсетгодишен в принстънския плувен басейн… по гръб… със свити колене… и напрегнат корем… в очакване на сигналния пистолет.
„Всичко зависи от това дали ще успееш да използваш момента“.
Този път нямаше нужда от сигнален пистолет. Той скочи назад, като изви гръбнак над шахтата, и Авила, който се опитваше да изтласка деветдесеткилограмовия си противник, изгуби равновесие заради внезапно изчезналата опора пред него.
Възрастният мъж моментално го пусна, но Робърт го видя уплашено да размахва ръце и да се накланя напред. Професорът само се надяваше инерцията на скока му да е достатъчна, за да стигне до отсрещната страна на кладенеца на около метър и осемдесет по-надолу… ала явно нямаше да успее. Инстинктивно се сви на кълбо и силно се блъсна във вертикалната каменна стена.
„Свършено е с мен“.
Убеден, че се е ударил във вътрешната стена на централната шахта, Лангдън се приготви за падането в кладенеца.
Само че това падане продължи само миг.
Той се строполи върху неравната повърхност, удари си главата и едва не изпадна в несвяст,
но в същия момент осъзна, че е успял да прескочи дупката и се е блъснал в отсрещната стена на стълбището.
„Намери пистолета“ — помисли си той, като полагаше усилия да остане в съзнание.
Знаеше, че Авила ще скочи върху него само след секунди.
Напразно.
Мозъкът му се изключваше.
Докато чернотата го поглъщаше, Лангдън чу странен звук… повтарящи се изтрополявания,
които постепенно заглъхваха.
Нещо като огромен чувал с боклук, който се свлича по сметоотвод.

76.
Когато опелът наближи главния портал на Ескориал, принц Хулиан видя позната преграда от бели джипове и разбра, че Валдеспино не го е излъгал.
„Баща ми наистина е тук“.
Цялата лична охрана на краля от Гуардия Реал очевидно се беше пренесла в тази историческа кралска резиденция.
Щом дяконът спря колата, един агент с фенерче се приближи до прозореца, освети купето и смаяно отскочи, явно изненадан, че принцът и епископът пътуват с такава таратайка.
— Ваше височество! — възкликна мъжът и застана мирно. — Ваше преосвещенство!
Очаквахме ви! — Огледа подозрително опела. — Къде е охраната ви?
— Наложи се да останат в двореца — отговори престолонаследникът. — Идваме да видим баща ми.
— Разбира се, разбира се! Бихте ли слезли от колата…
— Просто ни направете път и ще продължим с този автомобил — сопна се Валдеспино. —
Предполагам, че негово величество е в манастирската болница, нали?
— Беше там. — Агентът се поколеба. — Но се боя, че вече го няма.
Епископът ахна ужасено.
По гърба на Хулиан полазиха ледени тръпки. „Баща ми е умрял?!“
— Не! Ъъъ… много се извинявам! — запелтечи агентът, сепнат от собствения си лош избор на думи. — Негово величество го няма — замина преди един час. Взе само персоналната си охрана.
Облекчението, което обзе Хулиан, се смени с объркване. „Напуснал е болницата?!“
— Това е нелепо! — викна Валдеспино. — Кралят ми нареди веднага да доведа принц
Хулиан при него!
— Да, получихме изрично нареждане, ваше преосвещенство, и ако слезете от този опел, ще ви осигурим кола на Гуардия Реал.
Епископът и Хулиан се спогледаха озадачено и послушно слязоха. Агентът съобщи на дякона, че вече не се нуждаят от услугите му и трябва да се върне в двореца. Уплашеният младеж безмълвно изчезна в нощта, очевидно облекчен, че ролята му в тазвечерните странни събития е приключила.
Докато агентите прехвърляха принца и Валдеспино на задната седалка на един от джиповете, епископът ставаше все по-нервен.
— Къде е кралят? — попита той. — Къде ни водите?
— Изпълняваме личната заповед на негово величество — отвърна първият агент. — Кралят ни нареди да ви дадем кола, шофьор и това писмо. — Извади запечатан плик и го подаде през прозореца на престолонаследника.
„Писмо от баща ми? — Тази официалност смути Хулиан, особено когато забеляза, че пликът е запечатан с кралския восъчен печат. — Какви ги върши?“ Все повече се опасяваше, че кралят вече не е с всичкия си.
Счупи припряно печата, отвори плика и извади картичка с ръкописен текст. Бащиният му почерк не беше какъвто си го спомняше, но продължаваше да е достатъчно ясен. Докато четеше писмото, объркването му растеше с всяка следваща дума.
Когато свърши, Хулиан пъхна картичката обратно в плика, затвори очи и обмисли възможностите си. Всъщност нямаше никакъв избор, разбира се, така че нареди на шофьора:
— Карайте на север.

Докато се отдалечаваха от Ескориал, престолонаследникът усещаше, че Валдеспино го наблюдава.
— Какво пише баща ви? — попита епископът. — Къде отиваме?!
Хулиан въздъхна и се обърна към верния приятел на баща си.
— Вие самият го казахте преди малко — тъжно се усмихна принцът. — Баща ми още е крал.
Ние го обичаме и изпълняваме всичките му заповеди.

77.
— Робърт?… — шепнеше някакъв глас. Лангдън се опита да отговори, но главата му се пръскаше.
— Робърт?…
Една нежна длан го погали по лицето и професорът бавно вдигна клепачи. В първия момент си помисли, че сънува. „Над мен се е надвесил бял ангел“.
Когато позна лицето ѝ обаче, се усмихна немощно.
— Слава богу! — въздъхна Амбра. — Чухме изстрела. — Тя приклекна до него. — Не се изправяй.
Изведнъж го заля страх.
— Мъжът, който ме нападна…
— Вече го няма — успокои го Амбра. — Нищо не те заплашва. — Тя посочи през ръба на централната шахта. — Той падна. Чак долу.
Робърт трябваше да положи усилия, за да осмисли тази информация. Всичко постепенно се връщаше в ума му. Докато мъглата се разнасяше, той направи проверка на състоянието си.
Вниманието му се насочи към силното пулсиране в левия му хълбок и пронизващата болка в главата му. Като че ли нямаше нищо счупено. По стълбището отекваха полицейски радиостанции.
— Колко време… бях…
— Няколко минути — каза Амбра. — Ту идваше на себе си, ту се унасяше. Трябва да те прегледат.
Професорът предпазливо се надигна, седна и се облегна на стената.
— Беше морският… офицер. Онзи, който…
— Знам. Онзи, който уби Едмънд. Полицията току-що го разпозна. Те са долу при трупа и искат да дадеш показания, но отец Жоаким им каза никой да не се качва преди екипа от Спешна помощ, който би трябвало да се появи всеки момент.
Лангдън също кимна. Главата му се пръскаше.
— Сигурно ще те закарат в болницата, така че трябва да поговорим още сега… преди да пристигнат.
— За какво… да поговорим?
Тя го погледна загрижено, после се наведе към ухото му и зашепна.
— Не си ли спомняш, Робърт? Ние я открихме — паролата на Едмънд: „Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.
Думите ѝ пронизаха мъглата като стрела и Лангдън се поизправи. Мислите му внезапно се бяха прояснили.
— Благодарение на теб стигнахме дотук — продължи Амбра. — Аз ще свърша останалото.
Ти каза, че можеш да намериш Уинстън. Компютърната лаборатория на Едмънд. Само ми обясни къде да отида и по-нататък ще се справя сама.
Спомените му нахлуха обратно като придошла река.
— Наистина мога. — „Поне така си мисля“.
— Обясни ми.
— Трябва да отидем в другия край на града.
— Къде?
— Не знам адреса. — Професорът опита да се изправи и се олюля. — Но мога да те заведа…

— Седни, Робърт! — спря го Амбра.
— Да, седнете! — разнесе се мъжки глас и на стълбището под тях се появи задъханият Беня.
— Екипът от Спешна помощ пристига всеки момент.
— Нищо ми няма — излъга Лангдън. Зави му се свят и той се облегна на стената. — С
Амбра трябва да тръгнем веднага.
— Няма да стигнете далече — каза предстоятелят, докато продължаваше бавно да се изкачва. — Полицията ви чака. Искат да дадете показания. А и катедралата е обградена от медиите. Някой им е съобщил, че сте тук. — Стигна до тях и уморено се усмихна на Робърт. —
Между другото, с госпожица Видал се радваме, че сте добре. Вие ни спасихте живота.
Професорът се засмя.
— Аз пък съм убеден, че ни спасихте вие.
— Е, както и да е. Просто исках да знаете, че няма да можете да се измъкнете от стълбището, без да се сблъскате с полицията.
Лангдън предпазливо се хвана за каменния парапет и се надвеси над него. Мрачната сцена долу му се стори страшно далеч — проснатият в неестествена поза Авила, заобиколен от неколцина полицаи с фенерчета в ръце.
Докато се взираше надолу по витото стълбище, отново се възхити на изящната, напомняща наутилус конструкция на Гауди и си спомни за уебсайта на музея на архитекта в подземието на катедралата. Там бяха изложени разкошни макети на „Саграда Фамилия“, прецизно изработени с CAD програми и грамадни 3D принтери и илюстриращи дългата еволюция на сградата от полагането на основите до бъдещото завършване на строежа, до което оставаха най-малко още десет години.
„Откъде идваме? — помисли си Робърт. — Къде отиваме?“
Фотографската му памет внезапно възпроизведе един от макетите, представящ настоящото състояние на катедралата и озаглавен „Саграда Фамилия днес“.
„Ако този макет е актуален, все пак има изход“.
Той рязко се завъртя към Беня.
— Отче, ще предадете ли нещо от мое име на един човек навън?
Свещеникът се озадачи.
Когато Лангдън им изложи плана си за бягство от църквата, Амбра поклати глава.
— Невъзможно, Робърт! Там горе няма къде…
— Всъщност има — прекъсна я отец Жоаким. — Няма да е там завинаги, но господин
Лангдън е прав. Идеята му е напълно осъществима.
Амбра се изненада.
— Но, Робърт… даже да успеем да се измъкнем незабелязано, сигурен ли си, че не трябва да отидеш в болница?
Точно в момента Лангдън не беше сигурен почти за нищо.
— Ако се наложи, ще отида после — отвърна той. — Сега сме длъжни пред Едмънд да довършим започнатото. — Обърна се към Беня и го погледна в очите. — Трябва да ви разкрия защо дойдохме тук, отче. Както знаете, тази вечер убиха Едмънд Кърш, за да му попречат да обяви едно научно откритие.
— Да, и ако се съди по встъплението на Кърш, според него това откритие ще нанесе тежък удар на религиите в света — каза предстоятелят.
— Точно така. И тъкмо затова смятам, че трябва да съм откровен с вас. С госпожица Видал дойдохме в Барселона, за да се опитаме да оповестим откритието на Едмънд. Почти успяхме.
Тоест… — Робърт замълча за миг. — Като ви моля за помощ, аз всъщност искам от вас да ни съдействате да излъчим думите на един атеист по цялото земно кълбо.

Старият свещеник протегна ръка, постави я на рамото му и се позасмя.
— Едмънд Кърш не е първият атеист в историята, който твърди, че „Бог е мъртъв“,
професоре, нито ще е последният. Неговото откритие, каквото и да е то, несъмнено ще бъде обсъждано от всички страни. Човешкият интелект винаги е еволюирал и не е моя работа да преча на това развитие. Според мен обаче интелектуалният прогрес никога не е бил възможен без Бог.
С тези думи отец Жоаким им се усмихна окуражително и заслиза по стълбището.
Докато чакаше в хеликоптера ЕС 145, пилотът все по-загрижено наблюдаваше растящата навалица пред портала на „Саграда Фамилия“. Двамата агенти от Гуардия Реал не му се бяха обаждали и той тъкмо се канеше да ги повика по радиостанцията, когато един дребен мъж с черно расо се появи от катедралата и се приближи до вертолета.
Свещеникът се представи като отец Жоаким Беня и му съобщи ужасяващата новина, че двамата агенти са убити и че бъдещата кралица и Робърт Лангдън незабавно трябва да бъдат евакуирани. И сякаш това не беше достатъчно шокиращо, Беня му обясни точно от къде трябва да вземе пътниците си.
„Невъзможно“ — помисли си пилотът.
Но когато се издигна над кулите на църквата, видя, че свещеникът не го е излъгал. Най- високата кула, централната, още не беше построена. Основата ѝ представляваше равна кръгла повърхност, разположена дълбоко сред другите кули, и напомняща на поляна в гора от секвои.
Пилотът стигна над нея и внимателно се спусна между кулите. Когато кацна, от изхода на едно стълбище се появиха две фигури — Амбра Видал подкрепяше контузения Робърт Лангдън.
Летецът скочи долу и им помогна да се качат.
Докато той закопчаваше предпазните им колани, бъдещата кралица на Испания му се усмихна уморено.
— Много ви благодаря. Господин Лангдън ще ви обясни къде отиваме.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: