ConspiracyNet.comГОРЕЩА НОВИНА

86.
Докато минаваше през железния портал, принц Хулиан изпитваше тревожното усещане, че може никога да не излезе оттук.
„Долината на падналите. Какво правя тук?“
Беше студено и тъмно. Единствената светлина идваше от два електрически аплика.
Миришеше на влажен камък.
Пред тях стоеше униформен мъж с връзка ключове, които подрънкваха в треперещите му ръце. Хулиан не се изненада, че служителят от Патримонио Насионал
35
е нервен — в мрака зад него чакаха шестима агенти от Гуардия Реал. „Баща ми е тук“. Явно бяха повикали нещастния човечец през нощта да отключи свещената планина на Франко за краля.
Един от агентите бързо пристъпи напред.
— Принц Хулиан, епископ Валдеспино. Очаквахме ви. Насам, моля.
И ги поведе към портал от ковано желязо с релеф на зловещ франкистки символ — свиреп двуглав орел в нацистки стил.
— Негово величество е в края на тунела. — Агентът им даде знак да влязат през открехнатата порта.
Хулиан и епископът се спогледаха неуверено и минаха между заплашителните метални скулптури от двете страни на входа — ангели на смъртта, държащи мечове с форма на кръстове.
„Типичната франкистка военно-религиозна символика“
— помисли си престолонаследникът, докато двамата с Валдеспино навлизаха в недрата на планинския връх.
Тунелът можеше да си съперничи по разкош с балната зала в мадридския кралски дворец —
с настилка от фино полиран черен мрамор, висок касетиран свод и безброй стенни аплици с форма на факли.
Тази нощ обаче имаше много по-драматично осветление. По цялата дължина на коридора пламтяха десетки светилници, подредени като насочващи светлини на самолетна писта. Те се палеха по традиция само за големи събития — каквото очевидно беше и среднощната поява на краля.
Отблясъците на оранжевите пламъци танцуваха по полирания под и в грамадния тунел цареше почти свръхестествена атмосфера. Хулиан усещаше призрачното присъствие на клетниците, които бяха издълбали прохода с кирки и лопати, трудейки се години наред в тази студена планина, гладни, премръзнали, умиращи, и всичко това в прослава на Франко, чийто гроб се намираше тук.
„Гледай внимателно, сине — беше му казал баща му. — Един ден ти ще го разрушиш“.
Хулиан знаеше, че сигурно няма да има достатъчно власт, за да унищожи тази разкошна постройка, ала все пак се изненадваше, че испанският народ е допуснал да я запазят, особено като се имаше предвид страстното му желание да загърби мрачното си минало и да се устреми към новия свят. Но пък все още имаше хора, които изпитваха носталгия по едно време, и в деня на смъртта на диктатора стотици престарели франкисти продължаваха всяка година да се стичат тук, за да му отдадат почит.
— Дон Хулиан — прошепна епископът, докато вървяха по коридора. — Знаете ли защо баща ви ни вика тук?
Принцът поклати глава.
— Надявах се да знаете вие.
Валдеспино въздъхна необичайно дълбоко.
— Нямам абсолютно никаква представа.

„Щом епископът не се досеща за мотивите на баща ми, никой не ги знае“ — помисли си
Хулиан.
— Дано само е добре — с изненадваща нежност произнесе старият духовник. —
Напоследък някои негови решения…
— Като например да ни повика в тази планина вместо да пази леглото ли?
Валдеспино все пак се усмихна.
— Да, и това.
Престолонаследникът се зачуди защо личната охрана на краля от Гуардия Реал не се е намесила и не е отказала да докара умиращия монарх на това мрачно място. Но пък агентите бяха обучени да се подчиняват безпрекословно, особено когато нареждането е дадено от техния върховен главнокомандващ.
— Не съм се молил тук от години — вторачен пред себе си, каза епископът.
Тунелът, по който вървяха, знаеше Хулиан, не беше просто проход в планината, а също и
наос на официално осветена католическа църква. Нататък се виждаха редове пейки.
„La basilica secreta“ — наричаше я като малък той. „Тайната базилика“.
Издълбан в гранитния връх, разкошният храм в дъното на коридора представляваше изумителна подземна църква с грамаден купол, за която се твърдеше, че имала по-голяма площ от „Св. Петър“ в Рим. Подземният мавзолей се състоеше от шест отделни параклиса,
разположени около подиума на олтара, който пък бе разположен точно под кръста на върха на планината.
Когато наближиха олтара, Хулиан се огледа за баща си. Ала църквата изглеждаше съвсем пуста.
— Къде е той? — разтревожено попита Валдеспино.
Принцът споделяше безпокойството му и се опасяваше, че агентите са оставили краля без придружители. Бързо тръгна напред и надникна в едното рамо на трансепта, после и в другото.
Никой. Хулиан се затича, заобиколи олтара и влезе в апсидата.
И там, в самите недра на планината, най-после видя баща си. И се закова на място.
Завит с дебели одеяла, кралят на Испания седеше съвсем сам на инвалидна количка.

87.
В олтара на пустата църква Лангдън и Амбра следваха гласа на Уинстън около двуетажния суперкомпютър. През дебелото стъкло се разнасяше вибриращият ритъм на колосалната машина и Робърт изпитваше зловещото усещане, че гледа в клетка на пленен звяр.
Според Уинстън този шум не идвал от електрониката, а от многобройните центробежни вентилатори, кулери и помпи за охлаждащи течности, без които машината щяла да прегрее.
— Вътре шумът е направо оглушителен — каза компютърът. — И е леденостудено. За щастие лабораторията на Едмънд е на втория етаж.
От външната страна на стъклената кутия се издигаше вито стълбище. Подканени от
Уинстън, Лангдън и Амбра се качиха горе и се озоваха на метална платформа пред стъклена въртяща се врата.
Футуристичният вход на лабораторията имаше и някои „домашни“ елементи, които искрено развеселиха Робърт: изтривалка, саксия с изкуствено растение и малка пейка, под която се мъдреха домашни пантофи. „Сигурно са на Едмънд“ — тъжно си помисли професорът.
Над вратата висеше рамкиран цитат.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: