Билбао, Испания

може би означава местонахождението на Уинстън, нали?
— И аз си мислех същото. — Професорът се обърна към пилота и го помоли за момент да се спусне над една от двете градинки в квартала. Вертолетът започна да се снижава.
— Боже господи! — възкликна Амбра. — Струва ми се, че се сещам защо Уинстън е решил да имитира стила на Миро!
— Защо?
— Преди малко прелетяхме над двореца „Педралбес“.
— „Педралбес“ ли? — Лангдън вдигна вежди. — Това не е ли името на…
— Да! На една от най-известните скици на Миро. Уинстън сигурно е открил връзката между това място и художника!
Робърт трябваше да признае, че компютърът наистина е проявил изумителна находчивост, и изпита странно въодушевление от перспективата отново да влязат във връзка със синтетичния интелект на Едмънд. Когато хеликоптерът се сниши достатъчно, той видя тъмния силует на голяма сграда, разположена точно на мястото, на което Уинстън беше изобразил окото си.
— Виж! — посочи Амбра. — Трябва да е там.
Лангдън се вторачи в постройката, скрита зад големи дървета. Дори от въздуха изглеждаше грамадна.
— Никъде не свети — отбеляза тя. — Мислиш ли, че ще успеем да влезем?
— Все трябва да има някой — отвърна професорът. — Не може да няма дежурни от персонала на Едмънд, особено тази нощ. Когато разберат, че сме открили паролата му, ще се изпотрепят да ни помагат да пуснем презентацията.
След петнайсет секунди хеликоптерът кацна в голямата полукръгла градина в източния край на квартала. Лангдън и Амбра скочиха на земята, а пилотът отлетя към стадиона, където щеше да чака следващите им инструкции.
По пътя към вътрешността на квартала пресякоха една уличка, Пасейг делс Тилерс, и навлязоха в гъсто залесен участък. Сред дърветата тъмнееше силуетът на голямата сграда.
— Никъде не свети — шепнешком повтори Амбра.
— И е оградено — намръщено отбеляза Робърт, когато стигнаха до триметровата ограда от ковано желязо, опасваща целия комплекс. Той надникна между пръчките, но зад дърветата не се виждаше почти нищо. Пълната тъмнина на сградата го озадачаваше.
— Входът е ей там — Амбра посочи на двайсетина метра по-нататък.
Забързаха покрай оградата и спряха пред внушителен портал, който се оказа заключен.
Имаше електронен домофон и преди Лангдън да реши какво да правят, Амбра вече натискаше бутона.
След второто иззвъняване някой вдигна.
Мълчание.
— Ало? — каза Амбра. — Ало?
От високоговорителя не се чуваше глас — само злокобно жужене на открита линия.
— Не знам дали ме чувате, но аз съм Амбра Видал. С мен е Робърт Лангдън. Ние сме приятели на Едмънд Кърш. Бяхме с него, когато го убиха. Разполагаме с информация, която ще е изключително полезна за Едмънд, Уинстън и всички вас, струва ми се.
Разнесе се рязко изщракване.
Лангдън веднага натисна с ръка портала и той се отвори.
Лангдън въздъхна.
— Казах ти, че все ще има някой.
Бързо влязоха и продължиха между дърветата към тъмната сграда. Когато я наближиха,
покривът постепенно се очерта на фона на небето. Появи се неочакван силует — четири и

половина метров символ, монтиран на върха.
Те се заковаха на място.
„Невъзможно! — помисли Робърт. — На покрива на компютърната лаборатория на Едмънд има гигантско разпятие?!“
Направи още няколко крачки, излезе на открито и най-после видя цялата фасада. Гледката го смая — стара готическа църква с голяма розета, две кули и изящен портал с барелефи на католически светци и Богородица.
Амбра се ужаси.
— Та това е католическа черква! Май не сме дошли където трябва.
Лангдън забеляза една табела пред входа и се разсмя.
— Не, според мен сме точно където трябва.
Медиите от няколко години правеха репортажи за това място, но той не подозираше, че се намира в Барселона. „Супермодерна лаборатория в някогашна католическа църква“. Трябваше да признае, че това наистина е идеалният „храм“ за безбожния компютър, създаден от един яростен атеист. Докато плъзгаше поглед нагоре по фасадата, Робърт с потреперване осъзна смисъла, който Едмънд беше вложил в паролата си.
„Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.
Той посочи табелата на Амбра.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: