Билбао, Испания

фотография, пометен за миг от светкавичното дигитално нашествие.
— Преди половин милиард години нашата планета преживяла внезапно изригване на живот
— Камбрийския взрив — и тогава буквално за един ден се появили повечето видове на Земята —
продължи Кърш. — Днес сме свидетели на Камбрийския взрив на Техниума. Ежедневно се ражда нов вид техника, еволюира с бясна скорост и се превръща в средство за създаване на нови технологии. Изобретяването на компютъра ни помогна да създадем удивителни нови устройства,
от смартфони до космически кораби и хирургически роботи. Присъстваме на иновативен бум и той се осъществява по-бързо, отколкото разумът ни е в състояние да го проумее. И създателите на това ново царство, Техниума, сме ние.
На екрана отново се появи заплашителният образ на уголемяващия се черен балон, който поглъщаше синия. „Техниката погубва човечеството?!“ Тази мисъл ужасяваше Лангдън, но инстинктът му подсказваше, че това е изключително малко вероятно. Струваше му се, че идеята за антиутопично бъдеще като в „Терминаторът“, в което машините изтребват хората,
противоречи на Дарвиновата теория. „Хората контролират техниката, притежават инстинкт за оцеляване и никога няма да допуснат тя да ни прегази“.
Ала още докато през ума му минаваха тези логични разсъждения, той осъзна тяхната наивност. Професорът беше общувал с Кършовото творение Уинстън и имаше пряк поглед върху най-новото в областта на изкуствения интелект. И въпреки че Уинстън явно изпълняваше волята на своя създател, Робърт се чудеше още колко време ще мине, докато машините като него започнат да взимат решения, задоволяващи собствените им желания.
— Да, много хора преди мене предвиждат появата на техническото царство, обаче аз успях да го моделирам… и съм в състояние да покажа какво ще направи с нас то. — Едмънд посочи по-тъмния балон. До 2050 година той вече обхващаше целия екран, което означаваше тотално господство над планетата. — Признавам, на пръв поглед тази симулация обрисува доста мрачна картина…
Футуристът направи пауза и в очите му се върнаха познатите пламъчета.
— Само че трябва да се вгледаме малко по-отблизо.
Тъмният балон започна да се уголемява и накрая Лангдън установи, че огромната сфера вече не е плътно черна, а тъмнолилава.
— Както виждате, когато поглъща човешкия балон, черният балон на техниката променя цвета си и получава лилав оттенък, сякаш двата цвята са се слели равномерно.
Робърт се зачуди дали това е хубаво, или лошо.
— Тук наблюдаваме редкия еволюционен процес облигантна ендосимбиоза — поясни някогашният му студент. — Еволюцията обикновено е разклоняващ се процес — един вид се разделя на два нови, — но в редки случаи, ако два вида не могат да оцелеят един без друг,
процесът обръща посоката си… и вместо един вид да се разклони, два вида се обединяват в един.
Този процес напомни на Лангдън за синкретизма — сливането на две различни религии в съвсем нова вяра.
— Ако не вярвате, че човекът и техниката ще станат едно, просто се огледайте наоколо —
подкани публиката Едмънд.
На екрана скорострелно се заредиха образи на хора, стиснали в ръцете си джиесеми,
носещи очила за виртуална реалност, настройващи блутуут устройства в ушите си, тичащи за здраве със закрепени на ръцете им плейъри, вечерящи на маса, в средата на която е поставена
„умна колонка“, дете, играещо в креватчето си с таблет.
— Това са само наченките на тази симбиоза — каза Кърш. — Ние вече започваме да имплантираме компютърни чипове направо в мозъка си, инжектираме в кръвта си миниатюрни

наноботи, които изяждат холестерола и живеят в нас завинаги, създаваме синтетични крайници,
които контролираме с ума си, използваме генни коректори като КРИСПЪР, с които изменяме генома си, и буквално проектираме подобрени версии на самите себе си.
На лицето на Едмънд се изписа радостно вълнение.
— Човекът еволюира в нещо различно — заяви той. — Ние се превръщаме в хибриден вид,
обединяващ биологията с техниката. Същите устройства, които съществуват извън телата ни —
смартфони, слухови апарати, очила за четене, повечето лекарства, — след петдесет години ще станат част от тялото ни до такава степен, че вече няма да можем да се смятаме за Хомо сапиенс.
Зад него се появи познатата колона от шимпанзето до модерния човек.
— За един миг ще се преобразим в следващата страница от кинеографа на еволюцията. И
тогава ще гледаме на днешния Хомо сапиенс по същия начин, по който сега — на неандерталеца.
Новите технологии като кибернетиката, синтетичния интелект, криониката, молекулярното инженерство и виртуалната реалност завинаги ще променят смисъла на думата „човек“. Наясно съм, че сред вас има хора, които вярват, че като Хомо сапиенс ние сме богоизбран вид. Съзнавам,
че тази новина може да ви се струва свършека на света. Но ви умолявам, повярвайте ми…
бъдещето всъщност е много по-светло, отколкото предполагате.
И във внезапен изблик на надежда и оптимизъм великият футурист се впусна в изумителен разказ за утрешния ден — поглед към бъдещето, какъвто Лангдън никога не беше дръзвал да отправи.
Едмънд убедително описа времето, когато техниката е станала толкова евтина и вездесъща,
че е затворила пропастта между имащите и нямащите. Когато екологичните технологии са осигурили на милиарди хора питейна вода, питателна храна и достъп до чиста енергия. Когато болестите като собствения му рак са излекувани благодарение на геномната медицина. Когато грандиозните възможности на интернет най-после са впрегнати в полза на образованието дори в най-отдалечените кътчета на света. Когато роботизираните конвейери са освободили работниците от затъпяващи дейности, за да се заемат с по-полезни области, откриващи все още неподозирани хоризонти. И най-вече, когато революционните технологии са започнали да създават такова изобилие от жизненоважни за човека ресурси, че войните за тях вече са станали излишни.
Докато слушаше визията на приятеля си за утрешния ден, Робърт изпитваше емоция,
каквато не беше преживявал от години. И знаеше, че в този момент същото чувстват милиони зрители — ненадеен прилив на оптимизъм за бъдещето.
— Съжалявам за едно-единствено нещо… — Гласът на Едмънд изведнъж секна от вълнение. — Съжалявам, че няма да съм тук, за да стана свидетел на тази настъпваща ера на чудеса. Макар че и най-близките ми приятели не подозират, от известно време съм тежко болен… и явно няма да живея вечно, както бях планирал. — Той се усмихна тъжно. — Когато гледате това, най-вероятно ще ми остават само седмици… може би даже дни. Искам да знаете,
приятели, че днешното ми обръщение към вас е най-голямата чест и удоволствие в живота ми.
Благодаря, че ме изслушахте.
Вече и Амбра се беше изправила до Лангдън и двамата гледаха с възхита и скръб обръщението на своя приятел към света.
— Ние сме стигнали до странен вододел в историята, момент, в който светът като че ли се е преобърнал наопаки и нищо не е такова, каквото сме предполагали — продължи Кърш. — Но неувереността винаги предизвестява бурна промяна, преображението винаги е предшествано от катаклизми и страх. Настойчиво ви моля да вярвате в човешката способност за творчество и любов, понеже тези две сили, взети заедно, притежават свойството да осветят всеки мрак.

Робърт погледна Амбра и видя, че по лицето ѝ се стичат сълзи. Протегна ръка и нежно я прегърна през раменете, докато гледаше как неговият умиращ приятел отправя последните си думи към света.
— Навлизайки в непознатите територии на бъдещето, ние ще се преобразим в нещо по- велико, отколкото можем да си представим, ще придобием способности, които надхвърлят и най-невероятните ни мечти. А дотогава дано никога не забравяме мъдростта на Чърчил, който ни предупреждава, че „Цената на величието е… отговорността“.
Лангдън беше напълно съгласен с тези думи — самият той често се опасяваше, че човечеството не е достатъчно отговорно, за да използва разумно опияняващите възможности на новите си изобретения.
— Въпреки че съм атеист, преди да ви оставя, позволете ми да прочета една молитва, която неотдавна написах — каза Кърш.
„Едмънд е написал молитва?!“
— Наричам я „Молитва за бъдещето“. — Едмънд затвори очи и заговори бавно и с изненадваща увереност. — Нека нашите философии вървят в крак с технологиите ни. Нека нашето състрадание върви в крак със способностите ни. Нека любовта, а не страхът, е двигател на промяната.
Едмънд Кърш отново погледна публиката.
— Сбогом, приятели. Благодаря ви. И ако позволите… Бог с вас.
Продължи да се взира в обектива за миг, после лицето му изчезна в кипящо море от смущения. Лангдън остана вторачен в екрана, обзет от непреодолима гордост от своя приятел.
Изправен до Амбра, той си представи милионите хора по целия свят, които току-що бяха станали свидетели на вълнуващото постижение на футуриста. Странно, но Робърт се чудеше дали последната нощ на Едмънд не се е развила по възможно най-добрия начин.

97.
Командир Диего Гарса стоеше в дъното на кабинета на Моника Мартин и безизразно се взираше в телевизионния екран. Китките му още бяха оковани в белезници и от двете му страни бяха застанали агенти от Гуардия Реал, след като бяха изпълнили молбата на пиарката да му позволят да напусне оръжейната, за да гледа презентацията на Кърш.
Бяха проследили шоуто на футуриста заедно с Моника, Суреш, шестима агенти и всевъзможни служители от нощната смяна в двореца, зарязали задълженията си, за да дотичат на подземния етаж.
Смущенията, които бяха последвали презентацията, се смениха с мозайка от медии от целия свят — телевизионни водещи и експерти задъхано обобщаваха твърденията на Кърш и се впускаха в неизбежни анализи, като всички говореха едновременно и в резултат се образуваше непонятна какофония.
В стаята влезе един от старшите агенти на Гарса, огледа тълпата, видя началника си и енергично се приближи към него. Без никакви обяснения му свали белезниците и му подаде джиесем.
— Търсят ви, господин командир — епископ Валдеспино.
Гарса се вторачи в телефона. Като се имаше предвид скришното бягство на епископа от двореца и уличаващият го есемес, Валдеспино беше последният човек, който очакваше да му се обади.
— Слушам — каза Гарса.
— Благодаря, че се съгласихте да разговаряме — уморено каза епископът. — Разбрах, че сте прекарали доста неприятна нощ.
— Къде сте? — попита командирът.
— В планината. Пред базиликата в Долината на падналите. Преди малко имахме среща с принц Хулиан и негово величество.
Гарса не можеше да си представи какво прави в този час монархът в Долината на падналите, особено като се имаше предвид състоянието му.
— Предполагам, знаете, че кралят е наредил да ме арестуват.
— Да. Ужасна грешка, която поправихме.
Командирът погледна китките си.
— Негово величество ме помоли да ви се обадя и да ви предам извиненията му. Аз ще остана да се грижа за него в болницата на Ескориал. Боя се, че времето му изтича.
„Твоето също“ — помисли си Гарса.
— Имайте предвид, че Суреш намери в джиесема ви един есемес — доста изобличаващ есемес. Мисля, че се готвят скоро да го публикуват на уебсайта КонспирасиНет. Предполагам, че полицията ще дойде да ви арестува.
Валдеспино въздъхна тежко.
— Да, есемесът. Трябваше да се обърна към вас още щом го получих сутринта. Уверявам ви,
нямам нищо общо с убийството на Едмънд Кърш, нито на двамата ми колеги.
— Но есемесът ясно показва…
— Накиснали са ме, Диего — прекъсна го епископът. — Някой е положил огромни усилия да ме изкара съучастник в това престъпление.
Макар Гарса да не можеше да си представи, че Валдеспино е способен на убийство,
мисълта, че някой го е накиснал, не изглеждаше особено логична.
— Кой може да има интерес от това?

— Нямам представа. — Гласът на епископа звучеше старчески. — А и едва ли има значение.
Репутацията ми е съсипана, най-скъпият ми приятел, кралят, умира и тази нощ повече няма какво да ми отнемат. — В думите му се долавяше зловеща окончателност.
— Антонио… добре ли сте?
Валдеспино въздъхна.
— Не особено. Уморен съм. Надали ще изкарам до края на следствието. А и да издържа,
светът май е надраснал нуждата си от мене.
Гарса ясно долови мъката в гласа на стария духовник.
— Ще ви помоля за една малка услуга — прибави Валдеспино. — В момента трябва да служа на двама крале — единият напуска трона, другият се възкачва на него. Принц Хулиан през цялата нощ се опитва да се чуе с годеницата си. Ако успеете да го свържете с Амбра Видал,
нашият бъдещ крал вечно ще ви е задължен.
Изправен на открития площад пред планинската църква, епископ Валдеспино погледна надолу към тънещата в мрак Долина на падналите. Из осеяните с борове дерета вече пълзеше предутринна мъгла и някъде в далечината остър птичи крясък пронизваше нощта.
„Черен лешояд“ — странно развеселен си помисли той. Жалостивият писък му се стори зловещо уместен и той се зачуди дали светът не се опитва да му каже нещо.
Наблизо агентите от Гуардия Реал бутаха количката на изтощения крал към колата му, за да го върнат в болницата на Ескориал.
„Ще дойда да се грижа за тебе, приятелю. Ако ми позволят, естествено“.
Агентите час по час откъсваха поглед от сиянието на джиесемите си и хвърляха погледи към Валдеспино, сякаш подозираха, че скоро ще им наредят да го арестуват.
„Но аз съм невинен. — Епископът предполагаше, че го е накиснал някой от безбожните и вещи в хакерството последователи на Кърш. — За растящото множество атеисти няма по-голямо удоволствие от това да представи Църквата в ролята на злодея“.
Подозрението му се потвърждаваше от новината за презентацията на Кърш, която току-що беше научил. За разлика от видеото в библиотеката на Монсерат, днешната версия явно бе имала оптимистичен край.
„Кърш ни измами“.
Презентацията, която Валдеспино и неговите колеги бяха гледали преди седмица,
свършваше с ужасяваща графика — прогноза за гибелта на всички хора.
„Катастрофално унищожение.
Отдавна предсказаният апокалипсис“.
Макар да смяташе, че прогнозата е лъжа, епископът знаеше, че безброй хора ще я приемат като доказателство за надвиснала гибел.
През цялата история набожни вярващи бяха ставали жертва на апокалиптични пророчества,
членове на секти извършваха масови самоубийства, за да избегнат ужасите на настъпващия свършек на света, религиозни фанатици затъваха в кредити, убедени, че краят наближава.
„За децата няма нищо по-пагубно от загубата на надежда“. Божията любов и обещанието за рая, помнеше Валдеспино, бяха най-въодушевяващата сила в собственото му детство. „Аз съм сътворен от Бог и един ден завинаги ще заживея в царството Божие“ — беше научил още като малък.
Кърш твърдеше обратното: „Аз съм космическа случайност и скоро ще бъда мъртъв“.
Епископът беше дълбоко загрижен за щетите, които посланието на футуриста щеше да нанесе на онези клетници, които не бяха ощастливени с неговите богатства и привилегии —

които се бъхтеха ката ден за едната храна или за да могат да се грижат за децата си, и които имаха нужда от искрица божествена надежда дори само за да могат сутрин да стават от леглото си и да поемат тежкия си живот.
За него си оставаше загадка защо Кърш бе показал апокалиптичен край на тримата духовници. „Може би просто е искал да отложи за по-късно голямата си изненада — помисли си
Валдеспино. — Или да ни остави да се помъчим“.
Така или иначе, злото беше сторено.
Той погледна към отсрещния край на площада, където принц Хулиан грижовно помагаше на баща си да се качи във вана. Младият престолонаследник беше понесъл изповедта на краля удивително добре.
„Дългогодишната тайна на негово величество“.
Естествено, епископ Валдеспино от години знаеше и съвестно пазеше тази описана тайна.
Тази нощ кралят беше решил да разголи душата си пред своя единствен син. И изборът му да го направи тъкмо там, в подземния храм на нетърпимостта, представляваше символичен акт на предизвикателство.
Загледан в дълбоката долина под върха, Валдеспино изпитваше смъртна самота… сякаш можеше просто да прекрачи ръба и завинаги да потъне в очакващия го мрак. Ала знаеше, че ако го направи, бандата атеисти на Кърш злорадо ще заяви, че е изгубил вярата си след днешното съобщение за научното откритие.
„Моята вяра никога няма да умре, господин Кърш.
Тя не е подвластна на вашата наука“.
А и ако пророчеството на футуриста за тържеството на техниката се окажеше вярно,
човечеството щеше да навлезе в период на почти невъобразима морална неопределеност.
„Повече от всякога ще имаме нужда от вяра и морално напътствие“.
Когато закрачи към краля и принц Хулиан, Валдеспино усети непреодолима изнемога, която обхвана цялото му същество.
В този момент за пръв път през целия му живот му се прииска просто да легне, да затвори очи и да заспи завинаги.

98.
На стенния екран в Барселонския суперкомпютърен център се изливаше такъв порой от коментари, че Робърт Лангдън не беше в състояние да ги осмисля. Преди малко статичните смущения се бяха сменили с хаотична мозайка от коментатори и телевизионни водещи —
скорострелна атака от предавания от целия свят, всяко от които разцъфваше от матрицата,
заемаше място в центъра и после също толкова бързо се разтваряше обратно в статичния фон.
На стената се появи снимка на физика Стивън Хокинг и познатият му компютризиран глас обяви:
— Няма нужда да призоваваме Бог да пусне вселената в действие. Спонтанното сътворение е причината да има нещо вместо нищо.
На мястото на Хокинг незабавно се появи свещенослужителка, която очевидно се включваше по компютъра от дома си.
— Не бива да забравяме, че тези симулации не доказват нищо за Бог. Те доказват само, че
Едмънд Кърш няма да се спре пред нищо, за да унищожи моралния ориентир на човека.
Религиите в света открай време са най-важният организиращ принцип на човечеството,
пътеводител на цивилизованото общество и основен извор на етика и морал. Като подрива устоите на религията, Кърш подрива устоите на човешката доброта!
След секунди в долния край на екрана потече зрителски отговор: РЕЛИГИЯТА НЕ МОЖЕ
ДА МОНОПОЛИЗИРА МОРАЛА… АЗ СЪМ ДОБЪР ЧОВЕК, ЗАЩОТО СЪМ ДОБЪР ЧОВЕК!
БОГ НЯМА НИЩО ОБЩО С ТОВА!
На екрана се появи професор по геология от Университета на Южна Калифорния.
— Едно време хората вярвали, че Земята е плоска и има опасност корабите в морето да паднат от ръба ѝ — каза той. — Когато обаче сме доказали, че Земята е кръгла, привържениците на плоския модел постепенно отстъпили. Креационистите са днешните привърженици на плоския модел и ще се изненадам, ако след сто години някой още вярва в креационизма.
Интервюиран на улицата младеж заяви пред камерата:
— Аз съм креационист и според мен днешното откритие доказва, че благият Творец нарочно е създал вселената така, че да насърчава живота.
Пуснаха стар откъс от телевизионното предаване „Космос“ с участието на астрофизика
Нийл Деграс Тайсън, който добродушно отбеляза:
— Ако е създал вселената ни с цел да насърчава живота, Творецът хич не се е справил добре. В огромната част от космоса животът ще умре моментално от липса на атмосфера, гама- лъчение, смъртоносни пулсари и смазващи гравитационни полета. Повярвайте ми, вселената не е райска градина.
Докато слушаше тази престрелка, Лангдън имаше усещането, че светът изведнъж е започнал да се върти наопаки.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: