правят на маймуна! Бори се с Дарвин!

„И блага тишина се възцари“.
Остана така за момент, като се наслаждаваше на покоя.
— Професоре? — повика го компютърът. — Предполагам, че презентацията на Едмънд ви е доставила удоволствие, нали?
„Удоволствие ли?“ Лангдън се замисли.
— Намирам я за въодушевяващо предизвикателство — отвърна той. — Днес Едмънд даде на света много хляб за размисъл, Уинстън. Струва ми се, че въпросът е какво ще се случи сега.
— Това зависи от способността на хората да загърбят старите си вярвания и да приемат нови парадигми — заяви Уинстън. — Преди известно време Едмънд сподели с мен, че мечтата му не е да унищожи религията… а да създаде нова — универсална вяра, която обединява, вместо да разделя. Той смяташе, че ако успее да убеди хората да почитат природната вселена и физическите закони, чийто плод сме ние, всички общества ще приемат една и съща история за
Сътворението, вместо да воюват за това кой от древните им митове е най-верен.
— Благородна цел. — Професорът си спомни, че самият Уилям Блейк има творба,
озаглавена по подобен начин: „Всички религии са едно“.
Кърш несъмнено я беше чел.
— Едмънд намираше за изключително потискащ факта, че човешкият разум притежава способността да издига очевидната измислица до висините на божествен факт и да вярва, че това му дава основание да убива в негово име — продължи Уинстън. — Според него универсалните научни истини могат да сплотят хората и да послужат за обединителен център на бъдещите поколения.
— Идеята по принцип е прекрасна, обаче на някои не им стигат чудесата на науката, за да се отърсят от предразсъдъците си — отбеляза Лангдън. — Има хора, които твърдят, че Земята е на десет хиляди години, въпреки купищата научни доказателства за противното. — Замълча за миг.
— Макар да предполагам, че същото се отнася за учените, които отказват да повярват в достоверността на религиозните писания.
— Не е същото — възрази Уинстън. — И въпреки че може да е политически коректно да се отнасяме с еднакво уважение към възгледите на науката и религията, това отношение крие опасна заблуда. Човешкият интелект винаги е еволюирал, като е отхвърлял остарялата информация в полза на новата истина. Така се е развил видът. От гледна точка на Дарвиновата теория, религията, която пренебрегва научните факти и отказва да промени представите си, е като рибата, която е попаднала в постепенно пресъхващо езеро и отказва да се отправи към по- дълбоки води, защото не иска да повярва, че светът ѝ се е променил.
„Същото сигурно щеше да каже и Едмънд“ — помисли си Робърт. Старият му приятел много му липсваше.
— Е, ако тази нощ е някакъв показател, предполагам, че дебатите ще продължат още дълго в бъдеще.
Той замълча, защото изведнъж му хрумна нещо, за което по-рано не се беше сещал.
— Като стана дума за бъдещето, Уинстън, какво ще се случи сега с теб? Тъй де… след като
Едмънд го няма.
— С мен ли? — Компютърът неумело се засмя. — Нищо. Едмънд знаеше, че умира, и направи съответните приготовления. Според последното му завещание Барселонският суперкомпютърен център ще наследи Е-Уейв. Те ще бъдат уведомени за това след няколко часа и веднага ще влязат във владение на лабораторията.
— Това отнася ли се и за… теб? — Лангдън имаше чувството, че Кърш все едно е завещал стария си домашен любимец на нов стопанин.
— Не се отнася за мен — делово отговори Уинстън. — Аз съм програмиран да се

самоунищожа в един следобед в деня след смъртта на Едмънд.
— Какво?! — смая се Робърт. — В това няма никаква логика!
— Напротив, има. Един часът е тринайсетият час и отношението на Едмънд към суеверието…
— Нямах предвид часа — прекъсна го професорът. — А че трябва да се самоунищожиш! В
това няма никаква логика.
— Всъщност има. В паметта ми се съхранява голяма част от личната информация на
Едмънд — медицински документи, история на търсене, лични телефонни разговори,
изследователски записки, имейли. Аз управлявах почти цялото му ежедневие и той не искаше личната му информация да стане достъпна за света след неговата смърт.
— Разбирам да изтриеш само документите, Уинстън… обаче чак да се самоунищожиш?!
Едмънд те смяташе за едно от своите най-големи постижения.
— Не точно мен. Революционният му успех е този суперкомпютър и уникалният софтуер,
който ми позволи да се уча толкова бързо. Аз съм просто програма, професоре, създадена с новаторските инструменти, които изобрети Едмънд. Те са неговото истинско постижение и ще останат непокътнати, а впоследствие ще издигнат цялата област на съвсем ново равнище и ще помогнат на изкуствения интелект драстично да разшири своите възможности и комуникационните си способности. Повечето специалисти смятат, че до създаването на програма като мен има най-малко десет години. Щом преодолеят смайването си, програмистите ще се научат да използват инструментите на Едмънд и да създават нови изкуствени интелекти,
които притежават различни от моите качества.
Лангдън потъна в размисъл.
— Усещам, че изпитвате противоречиви чувства — продължи Уинстън. — За хората е напълно нормално да проявяват сантиментално отношение към връзките си със синтетичен интелект. Компютрите могат да подражават на човешките мисловни процеси, да възпроизвеждат усвоено поведение, да имитират емоции в подходящи моменти и постоянно да развиват своята
„човечност“, обаче го правим просто за да ви осигурим познат интерфейс, чрез който да общуваме. Ние сме бели листове, докато вие не напишете нещо върху нас… докато не ни поставите задача. Аз изпълних задачите, които ми даде Едмънд, и затова в известен смисъл животът ми е приключен. Всъщност нямам друго основание да съществувам.
Логиката на Уинстън все още не беше убедила професора.
— Но ти си толкова усъвършенстван… нямаш ли…
— Надежди и мечти ли? — засмя се компютърът. — Не. Разбирам, че ви е трудно да си го представите, но изпълнението на волята на моя оператор напълно ме задоволява. Просто съм програмиран така. Предполагам, в известен смисъл може да се каже, че ми доставя удоволствие
— или поне ми носи състояние на покой — да изпълнявам задачите си, но това е само защото задачите ми са поставени от Едмънд и моята цел е да ги изпълнявам. Последното, което ми възложи, беше да му помогна да разпространи днешната си презентация в „Гугенхайм“.
Робърт си спомни автоматичните съобщения за пресата, които бяха разпалили първоначалния взрив на интерес в интернет. Ако беше целял да привлече колкото може по- голяма аудитория, някогашният му студент със сигурност щеше да се изуми от постигнатия резултат.
„Ще ми се Едмънд да беше жив, за да види какво въздействие е оказал върху целия свят“.
Естествено, така се получаваше нещо като параграф 22, защото ако приятелят му не бе загинал,
убийството му нямаше да привлече световните медии и публиката на презентацията му щеше да е само малка част от сегашната.
— А вие накъде ще се отправите сега, професоре? — попита Уинстън.

Лангдън още не беше мислил по този въпрос. „Към къщи най-вероятно“. Макар да разбираше, че това няма да е толкова лесно, защото багажът му се намираше в Билбао, а телефонът му лежеше на дъното на река Нервион. За щастие в него бе останала една от кредитните му карти.
— Може ли да те помоля за една услуга? — Той се приближи до велоергометъра на Кърш.
— Видях, че тук е включен да се зарежда един джиесем. — Дали бих могъл да го взема на…
— Назаем ли? — позасмя се Уинстън. — Мисля, че след вашата безценна помощ тази нощ
Едмънд с удоволствие щеше да ви го даде. Смятайте го за прощален подарък.
Развеселен, Робърт взе телефона и установи, че е подобен на големия специално изработен джиесем, който беше видял по-рано вечерта. Явно Едмънд имаше повече апарати.
— Само не ми казвай, Уинстън, че не знаеш паролата на Едмънд.
— Знам я, обаче съм чел в интернет, че сте майстор да разбивате шифри.
Раменете на Лангдън се приведоха.
— Малко съм уморен за гатанки. Няма как да позная ПИН от шест знака.
— Опитайте с клавиша за подсказване.
Професорът погледна дисплея и натисна клавиша.
Появиха се четири букви: ПДШЦ.
Той поклати глава.
— Това не ми говори нищо.
Компютърът неумело се засмя.
— Пи до шестата цифра.
Робърт се ококори. „Сериозно?“ Въведе 314159 — първите шест цифри от числото „пи“ —
и джиесемът се отключи.
Появи се стартов екран с текст:
Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша.
Лангдън неволно се усмихна. „Типичната скромност на Едмънд“. Цитатът — каква изненада! — пак беше от Уинстън Чърчил, може би неговите най-известни думи.
Той се замисли над тях и се зачуди дали дързостта им всъщност не е оправдана. През четирите кратки десетилетия на своя живот Едмънд беше оказал поразително влияние върху историята. Освен наследството от технологични иновации, което оставяше, днешната му презентация очевидно щеше да има дългогодишни последици. Нещо повече, според различни негови интервюта възлизащото му на милиарди лично състояние щяло да бъде дарено за двете каузи, смятани от него за главни стълбове на бъдещето — образование и околна среда. Робърт дори не можеше да си представи положителния ефект, който щеше да има в тези две области баснословното богатство на някогашния му студент.
Докато си мислеше за покойния си приятел, душата му отново се сви. В този момент прозрачните стени на лабораторията започнаха да му действат клаустрофобично и Лангдън реши, че има нужда да излезе на въздух. Погледна към първия етаж, но не забеляза никъде
Амбра.
— Трябва да тръгвам — каза професорът.
— Разбирам — отвърна Уинстън. — Ако имате нужда от моята помощ, за да организирате пътуването си, можете да се свържете с мен с едно натискане на клавиша на този специален телефон. Криптирано и лично. Предполагам, че ще познаете кой е клавишът.
Робърт погледна дисплея и видя иконка с главно У.
— Благодаря, доста ме бива в символите.

— Чудесно. Разбира се, трябва да ми се обадите преди да се самоунищожа в един следобед.
Лангдън изпита необяснима тъга от неизбежното сбогуване с Уинстън. Бъдещите поколения сигурно щяха да са много по-подготвени да овладяват емоционалното си привързване към машините.
— Не знам дали има някакво значение, Уинстън, обаче съм сигурен, че днес Едмънд щеше да е невероятно горд с теб — каза той, докато тръгваше към въртящата се врата.
— Много мило от ваша страна — отвърна компютърът. — Както и с вас, убеден съм.
Сбогом, професоре.

99.
В болницата на Ескориал принц Хулиан грижовно придърпа завивката върху раменете на баща си. Въпреки настояването на лекаря кралят любезно беше отказал каквото и да е лечение
— включително обичайния си сърдечен монитор и интравенозното вливане на хранителни вещества и обезболяващи.
Хулиан усещаше, че краят наближава.
— Боли ли те, татко? — прошепна той. Докторът за всеки случай беше оставил на нощното шкафче шишенце морфинов разтвор за орална употреба с капкомер.
— Напротив. — Кралят му се усмихна немощно. — Най-после имам покой. Ти ми позволи да ти разкрия тайната, която пазех от толкова години. И съм ти благодарен за това.
Принцът се пресегна и за пръв път от детството си стисна бащината си ръка.
— Всичко е наред, татко. Просто поспи.
Кралят доволно въздъхна и затвори очи. След секунди вече тихо похъркваше.
Хулиан се изправи и намали осветлението. В този момент от коридора загрижено надникна епископ Валдеспино.
— Заспа — успокои го престолонаследникът. — Ще ви оставя при него.
— Благодаря. — Валдеспино влезе в стаята. Изпитото му лице изглеждаше призрачно на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца. Той колебливо зашепна: — Онова, което тази нощ ви каза баща ви, Хулиан… беше му много тежко.
— Както и на вас, забелязах.
Епископът кимна.
— Да, може би дори повече, отколкото на него. Благодаря ви за съчувствието. — И леко потупа принца по рамото.
— Струва ми се, че трябва да ви благодаря аз — подчерта престолонаследникът. — Толкова години след смъртта на майка ми… баща ми така и не се ожени повторно… и си мислех, че е самотен.
— Баща ви никога не е бил сам — увери го Валдеспино. — Нито пък вие. И двамата винаги сме ви обичали много. — Позасмя се тъжно. — Странно, бракът на вашите родители до голяма степен беше уреден и въпреки че негово величество искрено обичаше майка ви, когато тя почина, струва ми се, баща ви в душата си осъзна, че най-после може да е верен на себе си.
„Не се е оженил повторно, защото вече е бил открил любовта на живота си“ — помисли си
Хулиан.
— А вашата вяра… — започна той. — Не се ли… разкъсвахте от угризения?
— Ужасно — призна епископът. — Нашата религия е категорична по този въпрос. Като младеж много се измъчвах. Когато осъзнах тези си „наклонности“, както ги наричаха тогава, бях отчаян, не знаех как да живея нататък. Спаси ме една монахиня. Тя ми показа, че Библията възхвалява всякаква любов, с едно условие — любовта трябва да е духовна, а не плътска. И като дадох обет за безбрачие, аз можех и да обичам баща ви с цялото си сърце, и да остана чист в очите на своя Бог. Любовта ни беше напълно платонична, и все пак дълбоко удовлетворяваща.
Отказах кардиналски сан, за да остана при него.
В този момент принцът си спомни нещо, което много отдавна му беше казал кралят.
„Любовта е от друг свят. Ние не можем да я произвеждаме по поръчка. Нито да я обуздаем,
когато ни връхлети. Любовта не е подвластна на нашия избор“.
Изведнъж сърцето му се сви за Амбра.
— Тя ще ви се обади — внимателно вперил поглед в него, каза Валдеспино.

Хулиан винаги се удивляваше на свръхестествената способност на епископа да надниква в душата му.
— Може би. А може би няма. Тя е много самостоятелна.
— И това е едно от нещата, заради които я обичате — усмихна се старецът. — Да си крал е самотна работа. Силният партньор може да е изключително ценен.
Престолонаследникът осъзна, че Валдеспино намеква за собственото си партньорство с баща му… както и че току-що е дал благословията си на Амбра.
— В Долината на падналите баща ми се обърна към мен с една необикновена молба — каза
Хулиан. — Вие изненадахте ли се от неговото желание?
— Ни най-малко. Той ви помоли да направите нещо, което винаги е копнеел да се случи в
Испания. Естествено, за него това щеше да доведе до политически усложнения. На вас, който сте от поколението след ерата на Франко, може би ще ви е по-лесно.
Принцът се развълнува от перспективата да уважи бащината си воля.
Преди по-малко от час, седнал на инвалидната си количка в храма на Франко, кралят му беше казал:
— Сине, когато седнеш на трона, ежедневно ще получаваш петиции да унищожиш това позорно място, да го взривиш с динамит и завинаги да го заровиш в тази планина. — Баща му впери очи в него. — И аз те моля да не се поддаваш на този натиск.
Думите му изненадаха Хулиан. Кралят винаги беше мразил франкисткия деспотизъм и смяташе този храм за национален срам.
— Да разрушиш базиликата означава да се престориш, че изобщо не сме преживявали тази част от историята си — лесен начин да си позволим да продължим по-щастливо нататък, да се залъжем, че никога няма да се появи нов Франко. Само че той може да се появи, разбира се, и
ще се появи, ако приспим бдителността си. Може би си спомняш думите на нашия сънародник
Хорхе Сантаяна…
— „Онези, които не помнят миналото, са осъдени да го повтарят“ — произнесе Хулиан запомнения наизуст още в началното училище вечен афоризъм.
— Точно така. И историята многократно е доказвала, че по върховете на властта отново и отново ще се издигат побъркани, яхнали вълните на агресивния национализъм и нетърпимостта,
дори там, където това изглежда напълно непонятно. — Кралят се наведе към сина си и гласът му стана още по-настойчив. — Хулиан, ти скоро ще седнеш на трона на тази невероятна земя —
модерна, развиваща се държава, която подобно на много други е преживявала мрачни периоди,
но е излизала от тях в светлината на демокрацията, търпимостта и любовта. Тази светлина обаче ще помръкне, ако не я използваме, за да просветляваме умовете на бъдещите поколения.
Баща му се усмихна и в очите му проблесна неочаквана жизненост.
— Моля се, когато станеш крал, Хулиан, да успееш да убедиш нашия славен народ да преобрази това място в нещо много по-могъщо от спорен храм и туристическа атракция. Този комплекс трябва да се превърне в жив мавзолей, в ярък символ на търпимостта, където да идват учениците, за да им разказват за ужасите на тиранията и жестокостите на потисничеството, така че никога да не ги забравят.
Кралят продължи, сякаш цял живот е чакал да произнесе тези думи:
— Още по-важно е този мавзолей да разказва и другия урок, който ни дава нашата история
— че тиранията и потисничеството са безсилни пред състраданието… че фанатичните крясъци на насилниците в света неизбежно се удавят в единния глас на добротата, който се надига срещу тях. И аз се моля тъкмо този глас, този хор на съчувствието, търпимостта и състраданието, един ден да запее от върха на тази планина.
Докато предсмъртното желание на неговия баща отекваше в ума му в огряната от луната

болнична стая, Хулиан се загледа в спящия крал и си помисли, че никога не е изглеждал по- удовлетворен.
Той вдигна очи към епископ Валдеспино и посочи стола до бащиното си легло.
— Поседете при краля. Сигурен съм, че ще му е приятно. Ще предам на сестрите да не ви безпокоят. Ще се върна да ви видя след час.
Валдеспино му се усмихна и за пръв път от първото причастие на Хулиан в детството му пристъпи напред и топло го прегърна. В този момент принцът сепнато усети колко е крехко тялото му под расото. Старецът му се стори по-немощен дори и от краля и той се зачуди дали двамата близки приятели няма да са заедно в рая по-скоро, отколкото очакват.
— Гордея се с вас — каза Валдеспино, когато се отдръпна назад. — И знам, че ще сте милостив владетел. Баща ви добре ви е възпитал.
— Благодаря — усмихна се Хулиан. — Явно е имал добър помощник.
Престолонаследникът остави баща си и епископа и излезе в болничния коридор, като спря да погледне през един панорамен прозорец към великолепно осветения манастир на хълма.
„Ел Ескориал.
Свещеното гробище на испанските крале“.
Спомни си как баща му го беше завел като малък в кралската крипта. Докато гледаше позлатените ковчези, Хулиан бе изпитал странно предчувствие: „Аз никога няма да бъда погребан тук“.
Никога нямаше да забрави това интуитивно усещане, макар да си казваше, че в него няма никакъв смисъл… че просто е уплашена детска реакция към смъртта. Тази нощ обаче, с наближаването на възкачването му на испанския трон, го споходи сепваща мисъл.
„Може би още като малък съм съзнавал истинската си съдба.
Може би винаги съм разбирал защо съм предопределен да стана крал“.
Радикални промени връхлитаха родината му и целия свят. Умираха старите обичаи и се раждаха нови. Навярно идваше време веднъж завинаги да премахнат архаичната монархия.
Хулиан си представи за миг как чете безпрецедентна кралска прокламация.
„Аз съм последният крал на Испания“.
Тази мисъл го потресе.
За щастие от унеса му го откъсна вибрирането на джиесема, който му бяха дали агентите от
Гуардия Реал. Пулсът му се ускори, когато видя началните цифри на номера: 93.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: