Билбао, Испания

Той преброи точките — петдесет и една.
„Идеално. Е, да опитаме“.
Погледна Амбра, която му кимна. Той протегна ръка и натисна ентър.
Компютърът мигновено издаде глухо жужене.
ГРЕШНА ПАРОЛА
ОПИТАЙТЕ ОТНОВО.
Сърцето му се разтуптя бясно.
— Амбра… въведох я вярно! Сигурен съм! — Робърт се завъртя на стола си и вдигна глава към нея, като очакваше да види уплашеното ѝ лице.
Само че Амбра Видал го гледаше с весела усмивка. После поклати глава и се засмя.
— Професоре — каза и посочи клавиатурата. — Натиснат е клавишът „главни букви“.
В този момент принц Хулиан стоеше като хипнотизиран в подземната базилика и се опитваше да осмисли озадачаващата гледка пред себе си. Баща му, кралят на Испания, седеше неподвижно на инвалидна количка в най-отдалечената и уединена част на църквата.
Престолонаследникът ужасено се втурна към него.
— Татко?
Когато синът му се приближи, кралят бавно вдигна клепачи — явно беше задрямал — и се усмихна спокойно.
— Благодаря, че дойде, сине.
Хулиан приклекна пред него, облекчен, че баща му е жив, но и разтревожен от рязкото влошаване на състоянието му само за няколко дни.
— Добре ли си, татко?
Кралят сви рамене и отвърна с изненадващо чувство за хумор:
— Доколкото може да се очаква. А ти? Днес имаше доста… преживявания.
Принцът не знаеше какво да му отговори.
— Какво правиш тук?
— Ами, омръзна ми в болницата и реших да подишам чист въздух.
— Добре, но… точно тук ли? — Хулиан знаеше, че баща му винаги е мразил символичната връзка на тази църква с гоненията и нетърпимостта.
— Ваше величество! — извика Валдеспино, който припряно заобиколи олтара и задъхан се присъедини към тях. — Какво става, за бога?!
Кралят се усмихна на стария си приятел.
— Добре дошъл, Антонио.
„Антонио ли?“ Принц Хулиан никога не беше чувал баща си да се обръща към епископа на малко име. Публично винаги го наричаше „ваше преосвещенство“.
Тази необичайна фамилиарност явно потресе Валдеспино.
— Добре… заварил — изпелтечи той. — Как си?
— Просто чудесно — с широка усмивка отговори кралят. — Защото с мен са хората, на които имам най-голямо доверие.
Епископът стрелна Хулиан с тревожен поглед и отново се обърна към краля.

— Ваше величество, водя ви вашия син, както пожелахте. Да ви оставя ли насаме?
— Не, Антонио — спря го монархът. — Искам да се изповядам. И имам нужда от своя свещеник.
Валдеспино поклати глава.
— Вашият син едва ли очаква да му обясните днешното си поведение. Сигурен съм, че…
— Днешното си поведение ли? — засмя се кралят. — Не, Антонио, ще изповядам тайната,
която пазих от Хулиан през целия му живот.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: