Билбао, Испания

извади голям магнит и го постави под чинията. Стружките мигновено подскочиха в организирана дъга и се ориентираха идеално една спрямо друга.
— Току-що една невидима сила организира тези стружки. Бог ли беше? Не — беше електромагнетизмът.
Едмънд се пренесе край голям батут. Върху опънатата му повърхност бяха пръснати стотици топчета.
— Безразборно множество топчета — каза футуристът. — Но ако направя ей така… — Той повдигна топка за боулинг върху ръба на батута и я претърколи по еластичната материя. Нейната тежест образува дълбока вдлъбнатина и пръснатите топчета незабавно се стрелнаха натам и образуваха кръг около топката. — Организиращата ръка Божия ли беше? — Кърш замълча за миг.
— Пак не — просто гравитацията.
Камерата го показа в близък план.
— Оказва се, че животът не е единственият пример за това как вселената внася ред.
Неодушевени молекули постоянно се организират в сложни структури.
На екрана се появи колаж — торнадо, снежинка, неравно речно дъно, кварцов кристал,
пръстените на Сатурн.
— Както виждате, понякога вселената все пак организира материята — което май е точно обратното на ентропията. — Едмънд въздъхна. — Е, кое от двете? Реда ли предпочита вселената? Или хаоса?
Камерата пак показа Едмънд, който вървеше по алеята към прочутата Куполна сграда в
Масачузетския технически институт.
— Според повечето физици отговорът е „хаоса“. Ентропията наистина господства над всичко и вселената постоянно се разпада към безредие. Доста потискаща мисъл. — Той спря и усмихнато се обърна към обектива. — Днес обаче отивам на среща с един блестящ млад физик,
който смята, че има една уловка… и тя може би крие ключа към това как е възникнал животът.
„Джереми Ингланд ли?“
Лангдън се сепна, като се за името на физика, за когото говореше Едмънд.
Трийсетинагодишният професор в МТИ в момента се радваше на изключителна популярност в бостънските академични среди, след като беше постигнал огромни успехи в новата област квантова биология.
Джереми Ингланд и Робърт Лангдън случайно бяха започнали следването си в едно и също учебно заведение, академията „Филипс Ексетър“, и Робърт за пръв път беше научил за младия физик от статия в списанието на възпитаниците на академията, озаглавена „Дисипативно насочена адаптивна организация“. Въпреки че прочете материала по диагонал и не разбра почти нищо, си спомняше любопитната подробност, че Ингланд бил както блестящ физик, така и силно религиозен човек — ортодоксален евреин.
Вече почваше да се досеща защо Едмънд проявява такъв интерес към проучванията на
Ингланд.
На екрана се появи друг мъж, представен като Алекзандър Гросбърг, физик от Нюйоркския университет, който каза:
— Надяваме се, че Джереми Ингланд е открил физическия принцип, който стои зад възникването и еволюцията на живота.
Щом чу тези думи, Робърт се поизправи на дивана, Амбра също.
Камерата показа ново лице.
— Ако Ингланд успее да докаже теорията си, името му завинаги ще остане в историята —

заяви носителят на наградата „Пулицър“ историкът Едуард Дж. Ларсън. — Той може да е новият
Дарвин.
„Боже мой!“ Лангдън знаеше, че Джереми Ингланд е развълнувал морето на науката, но това по-скоро му звучеше като цунами.
Карл Франк, физик от университета „Корнел“, прибави:
— На всеки трийсетина години преживяваме такива гигантски скокове… и сега може би се случва тъкмо това.
Бързо се заредиха заглавия в пресата:
ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С УЧЕНИЯ, КОЙТО МОЖЕ ДА ОБОРИ БОГ
КРЕАЦИОНИЗМЪТ РАЗБИТ НА ПУХ И ПРАХ
БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ, НО ВЕЧЕ НЕ СЕ НУЖДАЕМ ОТ ТВОЯТА ПОМОЩ
Списъкът продължаваше, появиха се и откъси от публикации в големи научни списания,
които по същество твърдяха едно и също: ако Джереми Ингланд успее да докаже новата си теория, последиците ще са потресаващи — не само за науката, но и за религията.
Лангдън прочете последното заглавие на стенния екран — от електронното списание
„Салон“, 3 януари 2015 година.
БОГ Е ПРИТИСНАТ В ЪГЪЛА: БЛЕСТЯЩАТА НОВА НАУКА, ОТ КОЯТО С
ПРАВО СЕ УЖАСЯВАТ КРЕАЦИОНИСТИТЕ И ХРИСТИЯНСКИТЕ ЕКСТРЕМИСТИ
Един млад професор в МТИ довършва работата на Дарвин — и заплашва да унищожи всичко най-скъпо на религиозните екстремисти.
На екрана отново се появи Едмънд — крачеше решително по коридора на университетска лаборатория.
— Какъв пък е този гигантски скок, който толкова плаши креационистите?
Широко усмихнат, той спря пред една врата.
— Да влезем и да попитаме самия Ингланд.

93.
Младият мъж, когото показа камерата, беше физикът Джереми Ингланд, висок и много слаб, с неподдържана брада и кротка весела усмивка. Стоеше пред черна дъска, покрита с математически уравнения.
— Първо трябва да подчертая, че тази теория не е доказана, тя е просто една идея —
добродушно и скромно започна ученият и сви рамене. — Макар че, признавам, ако изобщо успеем да я докажем, последиците ще са изключителни.
През следващите три минути той очерта теорията си, която се оказа неочаквано проста,
подобно на повечето променящи парадигмите концепции.
Ако Лангдън я разбираше вярно, тя се свеждаше до това, че вселената функционира с една- единствена цел.
Да разпространява енергия.
Най-общо казано, когато открива зони на концентрирана енергия, вселената я разпръсква.
Класическият пример, илюстриран от Кърш, беше чашата горещо кафе, оставена на кухненския плот — то винаги изстива и разпространява топлината си към другите молекули в стаята по силата на Втория закон на термодинамиката.
Робърт изведнъж разбра защо Едмънд го беше разпитвал за митовете за Сътворението —
във всички тях имаше образи на енергия и светлина, която безкрайно се разпространява и осветява мрака.
Ингланд обаче смяташе, че има една уловка, която се отнася до това как вселената разпространява енергията.
— Известно ни е, че вселената поощрява ентропията и хаоса, и може би ще се изненадаме да видим толкова много примери за молекули, които се самоорганизират.
На екрана пак се появи предишният колаж — торнадо, неравно речно дъно, снежинка.
— Всичко това са примери за „дисипативни структури“ — сбор от молекули, които са се подредили в структури, помагащи на една система да разпръсква енергията си по-ефикасно.
Ингланд набързо обясни, че торнадото е механизмът, чрез който природата разпръсква концентрирана зона на високо налягане, като го преобразува в постепенно изтощаваща се въртелива сила. Същото се отнасяше за неравното речно дъно, което пресреща енергията на бързото течение и я разпръсква. Снежинките разпръскват слънчевата енергия, като образуват многофасетни структури, хаотично отразяващи светлината във всички посоки.
— Просто казано, материята се самоорганизира, за да разпръсква енергията по-лесно —
продължи физикът и се усмихна. — В стремежа си да поощри хаоса, природата създава малки зони на ред. Тези зони са структури, които подсилват хаотичността на дадена система и съответно пораждат ентропия.
Досега Лангдън никога не се беше сещал за това, но Ингланд имаше право — примерите бяха навсякъде. Той си представи буреносен облак. Когато статичното електричество организира облака, вселената образува мълния. С други думи, физическите закони създават механизми за разпръскване на енергия. Мълнията освобождава енергията на облака в земята, разпръсква я и така увеличава цялостната ентропия на системата.
„За да създадеш ефикасно хаос, имаш нужда от малко ред“ — осъзна Робърт.
Разсеяно се зачуди дали не може ядрените бомби да се разглеждат като ентропични механизми — малки зони на грижливо организирана материя, служещи да пораждат хаос. В
паметта му изскочи математическият символ за ентропия и му хрумна, че той прилича на експлозия или на Големия взрив — разпространяване на енергия във всички посоки.

— Къде е нашето място във всичко това? — попита Ингланд. — Какво общо има ентропията с произхода на живота? — Отиде при черната дъска. — Оказва се, че животът е изключително ефикасно средство за разпръскване на енергията.
Ученият нарисува слънце, излъчващо енергия към дърво.
— Дървото например поглъща силната слънчева енергия, използва я, за да расте, и после излъчва инфрачервена светлина — много по-слабо фокусирана форма на енергия.
Фотосинтезата е изключително ефикасен ентропичен механизъм. Дървото разпръсква и отслабва концентрираната слънчева енергия, което води до цялостно увеличаване на ентропията във вселената. Същото може да се каже за всички живи организми, включително хората, които поглъщат организирана материя във формата на храна, преобразуват я в енергия и я разпръскват обратно във вселената като топлина. Най-общо казано, според мен животът не само се подчинява
на физическите закони, но и е възникнал заради тях.
„Изключително интересно — помисли си Лангдън. — Ясна научна теория за това как може да се е самозародил животът… без Божията ръка“.
— Аз съм вярващ, но вярата ми, подобно на моите научни изследвания, винаги се е развивала — каза Ингланд. — Смятам тази теория за агностична от гледна точка на духовността.
Просто се опитвам да обясня как „стоят“ нещата във вселената и оставям духовното им значение на свещениците и философите.
„Мъдър човек, въпреки че е млад — реши Робърт. — Ако изобщо може да се докаже,
теорията му ще е истинска бомба“.
— Засега всички могат да са спокойни — прибави физикът. — По очевидни причини доказването на тази теория е много трудно. С моите сътрудници имаме някои идеи за моделиране на дисипативно насочени системи в бъдеще, но още сме на години от това да го постигнем.
Образът на Ингланд избледня и се смени с този на Едмънд, който стоеше до своя квантов компютър.
— Аз обаче не съм на години от това да го постигна. Защото работя точно върху такова моделиране.
Той се приближи до бюрото си.
— Ако теорията на професор Ингланд е вярна, цялата операционна система на космоса може да се обобщи с една-единствена команда: разпространявай енергия!
Кърш седна на бюрото си и бясно започна да пише на огромната клавиатура. Дисплеите пред него се изпълниха с извънземен наглед код.
— Трябваха ми няколко седмици, за да препрограмирам целия неуспешен експеримент.
Подчиних системата на една фундаментална цел — казах ѝ на всяка цена да разпръсква енергия.
Подтикнах компютъра да е колкото може по-находчив в стремежа си да увеличи ентропията в първичния бульон. И му разреших да създава всякакви средства, с които смята, че може да го постигне.

Едмънд спря да пише и завъртя стола си към публиката.
— После стартирах модела и се случи нещо невероятно. Оказа се, че съм успял да открия
„липсващата съставка“ в моя виртуален първичен бульон.
Лангдън и Амбра напрегнато се взираха в стенния екран, който показваше графичната визуализация на компютърния модел. Камерата отново се гмурна дълбоко във врящия първичен бульон, изображението се уголеми до субатомно равнище, химическите вещества заподскачаха във всички посоки, като се свързваха и разделяха.
— Когато превъртях процеса напред и симулирах изминаването на стотици години, видях да се образуват аминокиселините на Милър и Юри — поясни Кърш.
Робърт не разбираше от химия, но веднага позна протеиновата верига на екрана. Процесът продължаваше и се образуваха все по-сложни молекули, които се свързваха в нещо като медна пита с шестоъгълни килийки.
— Нуклеотиди! — възкликна Едмънд, докато шестоъгълниците продължаваха да се групират. — Виждаме изминаването на хиляди години! И в далечината се забелязват първите бледи намеци за структура!
Докато говореше, една от нуклеотидните вериги започна да се усуква в спирала.
— Виждате ли това?! — извика футуристът. — Изтекли са милиони години и системата се опитва да изгради структура! Опитва се да изгради структура, за да разпръсква енергията си,
точно както прогнозира Ингланд!
Моделът продължаваше да се развива и пред изумения Лангдън малката спирала стана
двойна и се превърна в най-известното химическо съединение на света.
— Господи, Робърт… — възкликна Амбра. — Това наистина ли е…
— ДНК — обяви Едмънд и замрази образа. — Ето я. ДНК — основата на всеки живот.
Живият код на биологията. А защо, ще попитате вие, системата изгражда ДНК в опит да разпръсква енергията си? Ами, понеже сговорна дружина планина повдига! Гората разпръсква повече слънчева светлина от самотното дърво. Ако сте ентропичен механизъм, най-лесният начин да свършите повече работа е да се възпроизвеждате.
На екрана се върна лицето на Кърш.
— Когато превъртях модела от този момент нататък, станах свидетел на нещо наистина вълшебно… Започна Дарвинова еволюция!
Замълча за няколко секунди, после продължи:
— И защо не? Еволюцията е начинът, по който вселената непрекъснато изпитва и развива своите механизми. Най-ефикасните оцеляват и се възпроизвеждат, постоянно се усъвършенстват,
стават все по-сложни и резултатни. Накрая едни механизми заприличват на дървета, а други,
ами… на нас.
Едмънд изведнъж се пренесе в космическия мрак на фона на синьото земно кълбо.
— Откъде идваме? — попита той. — Истината е, че идваме отвсякъде… и отникъде. Ние сме плод на същите физически закони, които пораждат живот в целия космос. Не сме нищо специално. Съществуваме със или без Бог. Ние сме неизбежен резултат на ентропията. Животът не е смисълът на вселената. Животът просто е нещо, което вселената създава и възпроизвежда,
за да разпръсква енергия.
Лангдън изпита странна неувереност и се зачуди дали напълно е успял да осмисли значението на казаното от неговия приятел. Да, тази симулация щеше да доведе до сериозна промяна на парадигмата и определено щеше да предизвика трусове в много научни области. Но що се отнасяше до религията, Робърт се питаше дали това ще промени възгледите на хората.
Повечето вярващи векове наред бяха пренебрегвали купища научна информация и рационална логика в защита на своята вяра.

Амбра, изглежда, също водеше вътрешна борба и лицето ѝ изразяваше нещо средно между смаяна почуда и сдържана нерешителност.
— Ако сте следили внимателно това, което току-що ви показах, приятели, вие със сигурност разбирате неговото изключително значение — продължи Кърш. — И ако все още не сте убедени,
останете с мен, защото това откритие доведе до друго, още по-важно.
Той направи пауза.
— Отговорът на въпроса „Откъде идваме?“… съвсем не е толкова поразителен, колкото отговорът на въпроса „Къде отиваме?“.

94.
В подземната базилика отекнаха бързи стъпки и при тримата мъже в най-вътрешната част на храма дотича агент от Гуардия Реал.
— Ваше величество! — задъхано извика той. — Едмънд Кърш… излъчват… видеото.
Кралят се завъртя на инвалидната си количка и принц Хулиан последва примера му.
Валдеспино угнетено въздъхна. „Беше само въпрос на време“ — напомни си той. Ала душата му се свиваше при мисълта, че в момента целият свят се е вторачил в същото видео, което бяха гледали тримата с Ал Фадл и Кьовеш в библиотеката на Монсерат.
„Откъде идваме?“ Твърдението на Кърш за „безбожния произход“ беше арогантно и богохулно и щеше да окаже пагубно въздействие върху копнежа на човека да се стреми към по- висш идеал и да подражава на Бог, който ни е сътворил по Свой образ и подобие.
Истинската трагедия обаче се състоеше в това, че футуристът не спираше дотам. След първото му светотатство идеше друго, много по-опасно — потресаващият отговор на въпроса
„Къде отиваме?“.
Неговата прогноза за бъдещето беше катастрофална — толкова ужасяваща, че Валдеспино и двамата му колеги бяха увещавали Кърш да не я оповестява. Дори заключенията му да бяха верни, тяхното разгласяване щеше да е фатално.
„Не само за вярващите — знаеше епископът. — А и за абсолютно всеки човек на света“.

95.
„Няма нужда от Бог — повтаряше си казаното от някогашния му студент Лангдън. —
Животът е възникнал спонтанно по силата на физическите закони“.
Идеята за спонтанното възникване се обсъждаше отдавна — чисто теоретично — от едни от най-великите умове в науката, но сега Едмънд Кърш представяше неопровержим аргумент за това.
„Досега никой не можеше да го докаже, макар и не толкова убедително… нито поне да обясни как всъщност се е случило“.
Симулираният първичен бульон на екрана гъмжеше от микроскопични виртуални форми на живот.
— Докато наблюдавах модела си, се запитах какво ще се случи, ако го оставя да се развива
— поясни Едмънд. — Щеше ли накрая да изригне от епруветката и да създаде цялото животинско царство, включително човешкия вид? Ами ако го оставех и след това? Ако му дадях достатъчно време, щеше ли да стигне до следващата стъпка в човешката еволюция и да ни покаже къде отиваме?
Кърш отново се прехвърли до Е-Уейв.
— За съжаление даже този компютър не може да се справи с модел от такава величина,
затова трябваше да измисля как да огранича симулацията. И накрая прибягнах до метод от един невероятен източник… не друг, а самия Уолт Дисни.
На видеостената се появи примитивна двуизмерна черно-бяла анимация. Робърт позна класиката на Дисни от 1928 година „Параходът Уили“.
— През последните деветдесет години анимационното изкуство се развива бързо — от първите кинеографи с Мики Маус до разкошните съвременни анимационни филми.
До старото филмче потече ярка хиперреалистична сцена от една скорошна анимация.
— Този качествен скок е сходен с трите хиляди години еволюция от пещерните рисунки до шедьоврите на Микеланджело. Като футурист, аз се интересувам от всякакви умения, които постигат бързо развитие — продължи Кърш. — Методът, който прави възможен този скок, както научих, се нарича „междинни фази“. За да си спести работа, аниматорът кара компютъра да възпроизведе междинни кадри между два крайни образа и така осъществява плавен преход от първия към втория образ. По същество това е запълване на празнотите. Вместо да рисуват на ръка всеки кадър, което в нашия случай може да се сравни с моделирането на всяка стъпчица в еволюционния процес, днес аниматорите рисуват само някои от ключовите кадри… и после карат компютъра да „измисли“ междинните стъпки и да запълни празнотите в еволюцията.
— Това означава „междинни фази“ — каза Едмънд. — И когато научих за тях, разбрах, че това е ключът за нашето бъдеще.
Амбра се обърна към Лангдън.
— Накъде клони той?
Още преди Робърт да се замисли над въпроса, на екрана се появи ново изображение.

— Човешката еволюция — каза Кърш. — Това е нещо като кинеограф. Благодарение на науката сме успели да създадем няколко ключови кадъра — шимпанзе, австралопитек, Хомо хабилис, Хомо еректус, неандерталец, — обаче преходите между тези видове си остават неясни.
Точно както очакваше Лангдън, неговият приятел описа идеята си да приложи компютърни
„междинни фази“, за да запълни празнотите в човешката еволюция. Разказа за няколкото международни геномни проекта, в които учените анализирали костни фрагменти от човек,
палеоескимос, неандерталец и шимпанзе, за да възстановят геномната структура на десетина преходни етапа между шимпанзетата и Homo sapiens.
— Знаех, че ако използвам известните примитивни геноми като ключови кадри, мога да програмирам Е-Уейв да изгради еволюционен модел, който свързва всички тях — своеобразен еволюционен вариант на детската игра „Свържи точките“. Затова започнах с нещо просто,
мозъчния обем — много точен общ показател за интелектуална еволюция.
На дисплея се материализира графика.

— Освен общи структурни параметри като мозъчния обем Е-Уейв картира хиляди генетични маркери, които обуславят когнитивните способности, например пространствена ориентация, речников обем, дългосрочна памет и скорост на обработване на информацията.
На екрана бързо се заредиха подобни графики, представящи едно и също експоненциално нарастване.
— После Е-Уейв направи безпрецедентна симулация на интелектуалната еволюция във времето. — Камерата отново показа лицето на Едмънд. — „И какво от това? — ще попитате вие.
— Какво ни интересува процесът, благодарение на който хората са станали интелектуално господстващ вид?“ Интересува ни, защото, ако успеем да установим закономерност, компютърът може да ни каже до какво ще доведе тя в бъдеще. — Той се усмихна. — Ако аз започна с „две,
четири, шест, осем“… вие ще продължите с „десет“. По същество накарах Е-Уейв да прогнозира как ще изглежда това „десет“. Щом компютърът симулира интелектуалната еволюция, мога да му задам очевидния въпрос: какво идва после? Как ще изглежда човешкият интелект след петстотин години? Или с други думи, къде отиваме?
Робърт се стъписа от тази перспектива и макар да не разбираше достатъчно от генетика и компютърно моделиране, за да прецени точността на прогнозите на Кърш, идеята му се стори изключително находчива.
— Еволюцията на един вид винаги е свързана с неговата околна среда, затова накарах Е-
Уейв да насложи втори модел, симулация на съвременния свят, което не е никак сложно, защото в интернет може да се открие всичко за културата, политиката, науката, климата и техниката —

продължи Едмънд. — Програмирах компютъра да обърне специално внимание на онези фактори, които ще окажат най-силно въздействие върху бъдещото развитие на човешкия мозък
— нови медикаменти и медицински технологии, замърсяване, културни детерминанти и така нататък. — Той замълча за миг. — И после пуснах програмата.
Сега цялото лице на футуриста изпълни екрана и Кърш погледна право в обектива.
— Когато стартирах модела… се случи нещо напълно неочаквано. — Той хвърли едва забележим поглед настрани и отново впери очи в камерата. — Нещо изключително тревожно.
Лангдън чу Амбра сепнато да ахва.
— Затова повторих операцията — намръщено съобщи Едмънд. — За съжаление, със същия резултат.
Робърт долови истински страх в очите на стария си приятел.
— Преработих параметрите — въздъхна Кърш. — Обнових програмата, промених всички променливи и продължих да я пускам. Обаче се получаваше едно и също.
Професорът се зачуди дали Едмънд не е открил, че след цялата си еволюция сега човешкият интелект е в упадък. Някои тревожни показатели определено навеждаха на такава мисъл.
— Тези данни ме измъчваха и не можех да ги проумея — каза футуристът. — Затова накарах компютъра да ги анализира. Е-Уейв ми даде заключението си във възможно най-ясната известна му форма. Начерта ми схема.
На екрана се появи графична хронология на еволюцията на животинското царство,
започваща преди около сто милиона години — сложна и пъстра мозайка от хоризонтални балони, които се разширяваха и свиваха с времето и илюстрираха появата и изчезването на видовете. В лявата част на графиката доминираха динозаврите — в този момент вече в кулминацията на своето развитие. Те бяха представени с най-големия балон, който растеше с времето и после изведнъж се свиваше с масовото им измиране преди около шейсет и пет милиона години.
— Това е хронология на господстващите форми на земен живот, изобразени с оглед на популация на видовете, място в хранителната верига, вътревидово доминиране и цялостно влияние на планетата. По същество схемата показва кой командва парада във всеки даден момент.
Лангдън проследи диаграмата, чиито балони нагледно демонстрираха как големите популации от различните видове са се появявали, процъфтявали и изчезвали.
— Зората на Хомо сапиенс изгрява около двеста хиляди години преди Христа, обаче придобиваме достатъчно влияние, за да се появим в схемата, чак преди около шейсет и пет хиляди години, когато сме изобретили лъка и стрелата и сме се превърнали в по-ефикасни хищници — поясни Кърш.
Робърт насочи вниманието си към означението за 65 000 години преди Христа, където се появяваше малък син балон с надпис Homo sapiens. Той бавно и много постепенно се разширяваше до около 1000 години преди Христа и оттам нататък бързо започваше да се уголемява.
Когато погледът му стигна до десния край на диаграмата, синият балон заемаше почти цялата широчина на екрана.
„Съвременният човек — помисли си професорът. — Определено най-влиятелният вид на
Земята“.
— В двехилядната година, с която свършва тази графика, хората съвсем естествено са представени като господстващ вид на планетата — каза Кърш. — Никой друг вид не може да се сравнява с нас. — Той направи пауза. — Обаче се забелязва поява на нов балон… ето тук.
Образът се уголеми, за да покаже малка черна точка, образуваща се над огромния син балон

на човечеството.
— В схемата вече е влязъл нов вид — съобщи Едмънд.
Черното петънце изглеждаше незначително в сравнение със синия балон — мъничко прилепало върху гърба на син кит.
— Знам, че този новак ви се струва нищожен, но ако прескочим напред до наше време, ще видите, че той вече е тук и тихичко си расте.
Диаграмата продължи във времето и гърдите на Робърт се свиха. През последните двайсет години черният балон се беше уголемил неимоверно. Сега той заемаше повече от една четвърт от екрана и се блъскаше с Homo sapiens за влияние и надмощие.
— Какво е това?! — разтревожено прошепна Амбра.
Лангдън сви рамене.
— Нямам представа… някакъв латентен вирус? — Той запрехвърля наум списъка с агресивни вируси, които бяха опустошавали различни райони на света, но не можеше да си представи вид, който незабелязано да се е развил толкова бързо. „Космическа бактерия?“
— Този нов вид е коварен — продължи Кърш. — Той се размножава в геометрична прогресия. Постоянно разширява територията си. И най-важното, еволюира… много по-бързо от човека. — Футуристът впери ледено сериозен поглед в обектива. — За съжаление, ако оставя симулацията да ни покаже бъдещето, дори само след няколко десетилетия, ето какво разкрива тя.
Схемата отново се разшири и хронологията стигна до 2050 година.
Смаяно зяпнал екрана, Робърт скочи на крака.
— Господи! — промълви Амбра и ужасено притисна длан към устата си.
На диаграмата ясно се виждаше как заплашителният черен балон се уголемява с потресаваща бързина и до 2050 година изцяло поглъща светлосиньото човечество.
— Съжалявам, че трябва да ви покажа това, но всички модели, които пуснах, дадоха един и същи резултат. Човешкият вид еволюира до нашето време и после изведнъж се появява нов вид,
който ни изтрива от лицето на Земята.
Лангдън се взираше в страховитата графика и се опитваше да се успокои, че това е просто компютърен модел. Такива схеми, знаеше той, притежаваха способността да оказват дълбоко въздействие на човек, за разлика от изходните данни. Диаграмата на Едмънд излъчваше усещане за окончателност — сякаш изчезването на човечеството вече е свършен факт.
— Нашият вид е на ръба на изчезването, приятели — заяви Кърш с толкова мрачен глас, че все едно предупреждаваше за скорошен сблъсък с астероид. — През целия си живот правя прогнози и в този случай анализирах данните от всеки възможен ъгъл. С много голяма сигурност мога да ви уверя, че след петдесет години човечеството, каквото го познаваме, вече няма да съществува.
Първоначалният шок на Робърт отстъпи мястото си на изумление и гняв. „Какви ги вършиш,
Едмънд?! Това е безотговорно! Та ти си направил компютърен модел — в данните ти може да има хиляди грешки. Хората те уважават и ти вярват… ще предизвикаш масова истерия“.
— И още нещо — още по-мрачно прибави някогашният му студент. — Ако внимателно се вгледате в симулацията, ще видите, че новият вид не ни изтребва напълно. Той по-скоро ни…
поглъща.

96.
„Новият вид ни поглъща?!“
Във възцарилото се смаяно мълчание Лангдън се опита да си представи какво иска да каже с това Едмънд. Пред очите му се заредиха ужасяващи кадри от научнофантастични филми за

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: