Биология на убежденията

ЕВОЛЮЦИЯ БЕЗ КРЪВОЖАДНОСТ


Въпреки че днес Дарвин е най-известният еволюционист, първият учен, който утвърждава еволюцията като научен факт, е видният френски биолог Жан Батист дьо Ламарк (Lamarck 1809, 1914,
1963). Дори Ернст Майр, създателят на „неодарвинизма" - модернизиран поглед върху теорията на
Дарвин, който се занимава и с молекулярната генетика на XX век - смята, че Ламарк е пионерът. В своята класическа книга от 1970 г. „Еволюцията и разнообразието на живота" (Мауг 1976, стр. 227)
Майр пише: „Струва ми се, че Ламарк има по-големи основания да бъде наричан „баща на еволюционната теория", както всъщност смятат и няколко френски историци... той е първият автор, който посвещава цяла книга главно на теорията на органичната еволюция. Той първи разглежда цялото животинско царство като резултат на еволюцията."
Ламарк не само представя своята теза петдесет години преди Дарвин, но и предлага не толкова брутална теория за механизмите на еволюцията. Според него еволюцията се основава на
„поучително" взаимодействие между организмите и обкръжаващата ги среда, което дава възможност на формите на живот да оцеляват и да еволюират в един динамичен свят. Неговата идея е, че организмите се научават да се приспособяват, за да оцеляват в променящата се среда, и предават наученото на поколението си. Интересно е това, че хипотезата на Ламарк за механизмите на еволюцията подкрепя схващанията на днешните биолози за това как имунните системи се адаптират към околната среда, за което говорих по-горе.
Теорията на Ламарк до неотдавана е под прицела на Църквата. Идеята, че хората еволюират от по-нисши форми на живот, е обявена за ерес. Освен това Ламарк не е приеман насериозно от колегите си учени, които като креационисти гледат с насмешка на теориите му. Немският биолог еволюционист Лугуст Вайсман спомага за това Ламарк да бъде низвергнат с опитите си да провери теорията, че организмите предават на поколенията си придобитото след съприкосновението им с околната среда умение да оцеляват. В един от своите експерименти Вайсман отрязва опашките на мъжка и женска мишка и ги чифтосва. Той заявява, че ако теорията на Ламарк е вярна, родителите би трябвало да предадат на децата си липсващата опашка. Първото котило обаче се ражда с опашки.
Вайсман повтаря експеримента с 21 поколения, но не се ражда нито една безопашата мишка, което го води до заключението, че идеята на Ламарк за наследствеността е погрешна.
Само че експериментът на Вайсман не е истинска проверка на теорията на Ламарк. Според биографа Л. Д. Йорданова Ламарк смята, че за подобни еволюционни промени са необходими
„огромни периоди от време". През 1984 г. Йорданова пише, че неговата теория „почива" на голям брой „предположения", включително и на това, че „законите, на които се подчиняват живите същества, са създавали все по-сложни форми в течение на огромни периоди от време" (Jordanova
1984, стр. 71). Очевидно, продължилият пет години експеримент на Вайсман не е достатъчно продължителен, за да провери истинността на теорията. Още по-съществен недостатък ни експеримента му е, че Ламарк никога не е доказвал, че всяка промяна, която претърпява един организъм се проявява в поколението. Ламарк твърди, че организмите проявяват някои качества (като опашките), когато те са им необходими, за да оцелеят. Макар Вайсман да смята, че мишките не се нуждаят от опашките си, никой не е питал въпросните мишки дали този орган им е жизнено необходим!
Въпреки очевидните си недостатъци експериментът с мишките без опашки спомага за това репутацията на Ламарк да се срине. Еволюционистът от Корнелския университет С. X. Уодингтън пише в „Еволюцията на еволюциониста“ (Waddington 1975, стр. 38): „Ламарк е единствената бележита фигура в историята на биологията, чието име буквално се е превърнало в обидна дума.
Постиженията на повечето учени биват опровергавани с времето, но много малко автори са написали трудове, които след два века все още биват отричани с такова настървение, че някой скептик би заподозрял нечиста съвест. В интерес на истината, смятам, че Ламарк е заклеймен несправедливо."
Уодингтън е написал тези пророчески думи преди тридесет години. Днес теориите на Ламарк биват преоценявани под тежестта на данните от новата наука, която твърди, че често критикуваният биолог не е грешал за всичко и че прехваленият Дарвин не е напълно прав. Заглавието на една статия в престижното списание „Сайънс" от 2000 г. беше един от сигналите, които дадоха гласност на този проблем: „Не е ли бил Ламарк поне малко прав?" (Baiter 2000).
Една от причините някои учени да погледнат по друг начин на Ламарк е тази, че еволюционистите ни напомнят за неоценимата роля, която взаимопомощта играе в запазването на живота в биосферата. Учените отдавна са забелязали съществуващите симбиотични връзки в

природата. В книгата си „Сляпото петно на Дарвин" (Ryan 2002, стр. 16) британският физик Франк
Райън отбелязва множество подобни връзки, изключително между жълтата скарида, която събира храна, докато партньорът й, попчето, я предпазва от хищници, както и някои разновидности на рака пустинник, които носят розови анемонии върху черупката си. „Рибите и октоподите обичат да се хранят с раци пустинници, но когато ги приближат, анемонията протяга своите ярко оцветени пипала и с микроскопичната си артилерия от отровни стрелички жили потенциалния нападател, пропъждайки го да търси храна другаде." Анемонията воин също има полза от тези отношения, защото тя се храни с остатъците от храната на рака.
В наше време сътрудничеството в природата не се възприема само като една лесна за наблюдение връзка. „Биолозите все по-ясно разбират, че животните еволюират едновременно и продължават да съществуват заедно с най-различни групи от микроорганизми, които са им необходими да оцеляват и да се развиват", се твърди в наскоро публикувана в „Сайънс" статия, озаглавена „Справяме се с малко помощ от нашите (малки) приятели" (Ruby, et al, 2004). Днес с изучаването на тези взаимовръзки се занимава бързо развиващата се област, наречена „системна биология".
По ирония на съдбата през последните десетилетия са ни учили да се борим с микроорганизмите с всякакви средства, от антибактериален сапун до антибиотици. Но това неразумно послание пренебрегва факта, че има много бактерии, които са от огромно значение за нашето здраве.
Класическият пример за микроорганизми, които помагат на хората, са бактериите в храносмилателната ни система, които са съществен фактор за нашето оцеляване. Бактериите в стомаха и храносмилателния тракт ни помагат да смелим храната и дават възможност да се усвоят жизненоважни витамини. Това съдействие между хора и микроби е причината, поради която широко разпространената употреба на антибиотици е пагубна за оцеляването ни. Антибиотиците унищожават наред, убиват както вредните бактерии, така и онези, необходими за оцеляването ни.
Новите постижения в науката за генома разкриват още един механизъм за взаимодействие между видовете. Оказва се, че живите организми на практика обединяват своите клетъчни общества, като споделят своите гени. Смятало се е, че гените се предават само на потомството на отделния организъм чрез възпроизводство. Днес учените осъзнават, че гените се предават не само на отделни членове на вида, но и на други видове. Предаването на генетична информация посредством трансфер

Изтегляне 1.49 Mb.

Сподели с приятели: