ш у м е н с к и я т  г о в о р

Балканските говори заемат цялата Балканска и Средногорска област на изток от ятовата граница. На юг те обхващат голяма част от Тракия и стигат до склоновете на Родопите, a на север проникват дълбоко в Дунавската равнина и в Добруджа.

 Балканските говори се обособяват като диалектна група главно по полупрегласения си ятов изговор. Както вече се изтъкна, в тях вместо стб. ѣ под ударение пред твърда сричка се изговаря гласна ’а (мл’àку, б’ал), a под ударение пред мека сричка гласна е (млèчин, бèли).

В тая говорна група обаче ятовият изговор има някои второстепенни особености. Така в повечето от говорите в краесловието при наречията и числителните вместо стб. ѣ се изговаря гласна е (дубрè, къдè, две), но в Сливенско, Свищовско и пр. е разпространен якав изговор (дубр’à, къд’à, дв’а).

 Между балканските говори има различия и в изговора на неудареното е вместо стб. ѣ. Говорите надлъж по ятовата граница в Пирдопско, Тетевенско, Луковитско и западно Ловешко в неударена сричка имат чисто, нередуцирано е (млекàр, гнездò, прòлет, зѝме). В останалите говори обаче това е в неударена позиция се редуцира в ’ъ или в и (мл’ъкàр, прòл’ът; мликàр, прòлит). При това в едни говори (Търновско, Троянско, Сливенско и Старозагорско) гласната е вместо стб. ѣ пред ударена сричка се редуцира в и, a след ударена в ’ъ (мликàр, гниздò, прòл’ът, зѝм’ъ), a в други (Котелско) става обратното — пред ударена сричка гласната е вместо стб. ѣ се редуцира в ’ъ, a след ударена в и (мл’ъкàр, гн’ъздò, прòлит, зѝми).

 1.  С и л н а  р е д у к ц и я  на неударените широки гласни а, е, о, които обикновено минават в чисти гласни ъ, и, y или в гласни между a—ъ, е—и, о—y (ạ, ẹ, ọ): дърувè, жил’àзу или дạрọвè, жẹл’àзọ. Има обаче балкански говори по ятовата граница, например в Пирдопско, които изобщо нямат редукция.

 2.  П ъ л е н  п р е г л а с  на гласна a в е след мека (палатална) съгласна и ж, џ, ш, но пред мека сричка: пọлàна—пọлèни, пийàн—пиèни, чàшạ—чèши, жàбạ—жèби, шàпкạ —шèпки.

 С оглед на някои вторични диалектни особености се различават следните балкански говори: централен, котелско-еленско-дряновски, тетевенски, пирдопски, панагюрски, еркечки, подбалкански и преходни балкански говори.

 

Рупските говори заемат южната част на Тракийската равнина, Странджа, Турска и Гръцка Тракия, Родопите, Разложко и Гоцеделчевско. На запад те се ограничават от ятовата граница, на север от балканските говори, на изток от Черно море, a на юг стигат до бреговете на Бяло и Мраморно море. Най-добре днес те са запазени в Странджа, Родопите, Разложко, Гоцеделчевско и до голяма степен в Българска Тракия. Рупските говори образуват голяма диалектна цялост, която обхваща обширна територия. Големите преселнически и колонизаторски движения, които в продължение на десетина века са се извършвали в тия земи, са причина за сложното им диалектно разчленение. Така в Източните Родопи още през византийско време е колонизувано турско население.

 Това са селджукски турци, преселени от Мала Азия по горното и средното течение на р. Арда през XI—XIII в. По-късно през турското робство в Родопите се извършва нова силна колонизация. През XV в. тук се преселват от Мала Азия номадски, пастирски племена, известни под името юруци. Лете те прекарвали в планините, a зиме се спускали на юг в Беломорска Тракия около Гюмюрджина и Ксанти. Тия турски колонисти били многобройни. За владетели имали 7 бегове, които били автономни и силни. С това многобройно турско население се обяснява фактът, че топонимията в Родопите и Рила до голяма степен е турска. Техни потомци са турците в Златоградско, Кърджалийско и Момчилградско.

 Големи раздвижвания на населението са ставали и в източната половина на рупските говори, т. е. в областта на Странджа и особено в Тракийската равнина. Значителни части от населението и на Родопите в различни времена са се преселвали на изток, на север и на юг. Te ca се заселили в Тракийската равнина, Странджа и Беломорието, като се смята, че първоначално не са преминавали р. Марица. Преселници от рупската област вече се срещат и през р. Марица в Пазарджишко, Пловдивско, Чирпанско, Старозагорско и Новозагорско. Те са минали и през Балкана, като са отишли в Североизточна България, Добруджа, Бесарабия и Приазовието.

 На територията на рупските говори са се вмъкнали като клин в сравнително по-ново време преселници от Шуменско и Провадийско, наричани  з а г о р ц и. Te ce срещат по лявото течение на р. Марица и стигат до р. Тунджа, като разделят старото местно население в пределите на Българска Тракия на две части — източна и западна.

Рупските говори се отделят и обособяват в отделна говорна група по ред свои отличителни черти.

По-важните от тях в областта на  ф о н е т и к а т а  са следните:

 1. Голям брой меки (палатални) съгласни, и то във всяко положение: в края на думата (ден’, кон’, зет’, път’, сол’, петèл’, кръф’, калпàк’, пръч’, ръш’ ), в средата на думата пред съгласна (въл’к, мàл’к’и) и пред предните гласни е и и (т’èн’к’и, к’ѝт’к’и, ж’èл’т’и).

 2. Меки съгласни ш, ж, ч (куш’àра, т’èш’ка, ж’àба, сèж’ба, ч’àс, ч’ул’àк). По тая си особеност рупските говори са доста архаични, защото в останалите говори първоначално меките съгласни ш, ж, ч са затвърдени и са минали в групата на твърдите съгласни.

 3. Запазена съгласна х във всички положения: хлêп, хòди, хòро, Хрѝсту, имềхме, имềха, вѝдех.

 4. Широко разпространена лабиализация на и в у: йỳме (име), ж’уф, ут’ỳва (отива).

 5. Преход на групата дн в нн (пàнна, еннà, глàнни, ср’àнна).

 6. Отметнато ударение при съществителни и глаголи: вòда, кòза, жèна, жèни, дъ̀ски, мòре, òко, пòле, ѝзлеза, пòзвола, ѝди, плàти, мòлите, нòсите.

В областта на  м о р ф о л о г и я т а  по-важни особености са следните:

 1. Значителен брой падежни остатъци при имената и местоименията: ут тàтка, ѝди при Пèтра, кàжи на нàшък Ивàна.

 2. Окончание -ъх за образуване на минало свършено врсме: рèкъх, рèкъхме, рèкъхте, рèкъха; пèкъху, тòкъх.

 З. Форми за множествено число: ръ̀к’и, нòг’и, вместо ръцè, нозè .

 4. Наставка -овам (празнòвам, гладòвам, купòвам, дарòвам) вместо -увам.

 5. Окончание -ите в повелително наклонение второ лице множествено число (мòлите, слòжите, рèчите) срещу окончание -ете в другите диалекти.

 6. Голямо изобилие от умалителни имена от почти всички думи и особено широка употреба на суфикса -инка: главѝнка, ръчѝнка, чèрквинка, мумѝнка, учѝнки, душѝнки.

 7. Итеративни глаголи на -ицам: испѝцам, облѝцам, нарѝцам, протѝцам.

 

Рупските говори се отличават и с ред лексикални особености като тройното показателно местоимение тòа, сòа, нòа, личното местоимение за 1 лице йа (аз), думи като нòга (крак), лàхна (зеле), рỳкам (викам), немòй (недей), парлѝф (лютив), л’ут (кисел), летѝ дъш (вали дъжд) и пр. В тях се срещат и сравнително доста заемки от гръцки език.

 Рупските говори от своя страна се делят на три големи групи: източни рупски, родопски и западни рупски.  И з т о ч н и т е  р у п с к и  говори заемат земите на изток от Родопите в Странджа и Тракийската равнина,  р о д о п с к и т е  говори заемат Родопската област, а  з а п а д н и т е  р у п с к и  говори заемат Разложко и Гоцеделчевско (Неврокопско).

 1.  Л и п с а  н а  р е д у к ц и я. Гласните под ударение не се различават от гласните без ударение: дàрове, зелèно, баштà. В Белослатинско и Плевенско обаче има слаба редукция на a в слаботъмно a (ạ) и на o в слаботъмно o (ọ) или в у: дàрọве, зелèнọ, бạштà; дàруве, зелèну.

 2.  П р е х о д  н а  п а л а т а л н и  т’, д’ в к’, г’: цвèк’е, гòск’е, ливàг’е, грòзг’е.

 3.  П р е г л а с  на меко л’ в й: йèйа (леля), йѝйак (лиляк), зèйе (зеле), кàйам (калям), кйуч (ключ), пйỳвам (плювам).

 4.  М е к о  н’ в отглаголните съществителни: орàн’е, косèн’е, спан’è, мèсен’е, ỳчен’е.

 5.  М е к о  к’ в наставката -к’а, получено от прогресивна асимилация: мàйк’а, девòйк’а, войск’à, зèлк’а, престѝлк’а, точѝлк’а, закачàлк’а.

 6.  Т в ъ р д и  съгласни пред глаголните окончания за 1 л. ед. число и 3 л. мн. ч. сег. време: вѝда, мòла, кòла, òда, тъ̀рпа или вѝдим, мòлим, кòлим, òдим, търпѝм — вѝдат, кòлат, мòлат, òдат, търпàт.

В областта на  морфологията  по-съществените особености са:

 1.  О к о н ч а н и е -е за множествено число при многосричните съществителни от мъжки род: другàре, офчàре, мàйсторе, бѝволе, чорàпе.

 2.  Л и п с a  на зависима падежна форма при личните имена и при родствените названия от мъжки род единствено число: вѝкни Пèтко, срещнàх чѝчо Пèтър, кàжи на Драгàн, при дèдо Ивàн.

 3.  Г л а г о л н о  о к о н ч а н и е  -ме за 1 л. мн. ч. сег. време при всички спрежения независимо от формата за 1 л. ед. ч.: йадèме, занесèме, четèме, мòлиме, нòсиме, свѝриме, дàваме, купỳваме.

 4.  Л и п с a  на минали несвършени действителни причастия на -л.

Характерна особеност на западните говори са също представката у- вместо в- и предлогът у: улèзне (влезне), унèтре (вътре), у Сòфийа, у горàта, у сèло.

 Както останалите говорни групи, така и западната мъчно може да се подели на отделни говори с ясно очертани граници. Това ясно личи от опитите на Цв. Т o д o p o в  (Северозападните български говори, Сборник за нар. умотворения, кн. XLI, 1936, с. 8—13) да разграничи говорите по шт—жд, по заместниците на ѫ в корена и по членната форма за мъжки род. Вече се изтъкна, че поради редица исторически причини населението в западните български земи доста се е смесило и говорните отношения са много сложни, особено в Дунавската равнина. Все пак обаче, общо взето, западните говори могат да се поделят на три говорни групи: с е в е р o з а п а д н и  — в Дунавската равнина на север от Стара планина,  ю г о з а п а д н и  — във високите полета на север и юг от Стара планина (Ботевградско, Софийско, Самоковско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско, Благоевградско и Петричко), и  п р е х о д н и  — надлъж по българско-сръбската граница в Белоградчишко, Брезнишко и Трънско.

  

Северозападните говори обхващат западната част на Дунавската равнина от българско-сръбската граница на изток до ятовата граница и от Стара планина на север до р. Дунав. Днес те не представят пълно диалектно единство. Както във всички големи равнини, така и тук е имало масови и продължителни преселвания, които са довели до големи етнографски промени и до сложни говорни кръстосвания. Старите западни мизийски говори, които са обхващали цялата Дунавска равнина от Кулско и Видинско до Никополско и Плевенско, са били разкъсани на части от изселвания и от многобройни преселници, спуснали се от Балкана по течението на реките Видбол, Арчар, Лом, Цибрица и пр., главно от областта на преходните ч—џ-говори. Например в гр. Кула и в околните села Бòйница, Големàново, Мàлък извòр и др. се говори източен български диалект. Най-сетне тук има и румънци, преселили се от Влашко в селищата покрай р. Дунав преди Освобождението.

Поради сложното кръстосване на населеиието в Западната Дунавска равнииа, в нея са се оформили две основни диалектни групи. Едната диалектна група е по-стара и в миналото е заемала цялата територия, a днес е ограничена само в Кулско, Белослатинско и западно Плевенско. Най-важен неин представител е белослатинско-плевенският говор. Другата диалектна група е по-нова и е разкъсала единната територия на старите мизийски говори. Днес тя обхваща Видинско, Ломско и отчасти Берковско и Михайловградско. Главен неин представител е видинско-ломският говор.

 1. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ под ударение (зъп, ръ̀ка, къ̀шта; дъш, бъ̀чва, сън), a в известни случаи и вместо стб. ь (тъ̀нък, тъ̀мен, мъ̀гла). Иначе вместо стб. ь се среща е: ден, лен, стàрец, орèл, овèс.

 2. Групи шт—жд на мястото на стари tj, dj (нош, лèшта, дыи, вèжди, междà) с изключение на частицата за бъдеще време че във Видинско и Ломско.

 3. Окончание е във формите за мн. ч. на миналото действително причастие на -л: билè, дошлè, видèле, давàле, садѝле, пèле.

 4. Членна форма за мъжки род -ъ под ударение и -ạ без ударение: дъждъ̀, снегъ̀, носъ̀, медъ̀, мèсецạ, грòздạ .

 

ЮГОЗАПАДНИ ГОВОРИ

 

Югозападните говори обхващат високите полета на север и на юг от Стара планина — Ботевградско, Врачанско, Софийско, Cамоковско, Ихтиманско, Дупнишко, Радомирско, Кюстендилско, Благоевградско, Петричко и др. На запад те граничат с преходните ч—џ-говори и македонските говори, на север с говорите в Дунавската равнина, на изток с ятовата граница, a на юг с гръцки говори.

Югозападните говори подобно на родопските са сравнително добре запазени и оформени, понеже в територията им не са ставали големи размествания на населението. Имало е главно изселвания, които са допринесли за тяхното разширяване. Характерна особеност на югозападните говори е постепенният преход от един говор към друг и към съседните им говори. Така те се свързват тясно не само помежду си, но и с всички околни говори и образуват здраво диалектно единство. Например софийският говор, от една страна, се свързва с разположения на североизток от него ботевградски говор, от друга страна, се свързва с врачанския и берковския говор, а, от трета страна, се свързва със самоковския и дупнишкия говор. Същото е и с крайните говори. Например врачанският говор представя преход към говорите в Дунавската равнина, ботевградският говор представя преход към източните говори, дупнишкият говор представя преход към благоевградския говор и пр.

 1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь без оглед на ударението: пат, маш, чèта, четàт; даш, бàчва; тàнко, сàмна се. В западно Софийско и отчасти Врачанско обаче има гласна ъ: (път, мъш, дъш, бъ̀чва, тъ̀нък, съ̀мна се) и по тая особеност югозападните говори се свързват с говорите в Дунавската равнина. Освен това в известни случаи стб. ъ дава гласна o, a не a. B ботевградския говор това става само в предлози и представки (во водàта, восèдна, возглàве), в софийския говор в представки и в наставката -ък (воз рекàта, возглàве; песòк, вòсок), a в дупнишкия, кюстендилския и благоевградския говор и в коренни срички (бòчва, дош). Така, колкото се отива пò на запад, случаите с o вместо стб. ъ се увеличават.

 2. Група шт—жд: нош, лèшта, дъш, вèжди. Частицата за бъдеще време обаче е различна в отделните говори: ште, ше, че, к’е, к’у.

 3. Запазен стар преглас на o в е след ж, ч, ш, й: нàше, кошèве, ножèве, слъ̀нчев, мòйе, твòйе.

 4. Членна форма -о при имената от мъжки род, единствено число: гърбò, носò, мòсто, стòло. В ботевградския говор обаче членната форма е -а като в съседния източен пирдопски говор: кракà, гр̥бà, носà, мòста, стòла.

 5. Широко разпространение на суфикс -н за образуване на минали страдателни причастия: бѝен (бит), обỳен, пѝен (пит), скрѝен, трѝен (трит), чỳен.

 6. Суфикс -чки за образуване на прилагателни имена вместо -шки: айдỳчки (хайдушки), войнѝчки, йунàчки, зàйечки, ковàчки, рàчечки (рачешки), стàречки, човèчки.

 В областта на югозападните говори, общо взето, се очертават две големи диалектни групи. Едната от тях се намира на север и североизток и свързва югозападните говори с източните и северозападните, a друга се намира на юг и югозапад и свързва югозападните говори с македонските и преходните. Засега при липсата на български диалектен атлас не е възможно по-точно да се определят границите на всяка една от тия диалектни групи. По тая причина отделните югозападни говори се разглеждат по тяхното териториално разположение. С оглед на някои вторични особености в югозападните говори се очертават следните говори: ботевградски, врачански, ихтимански, елинпелински, софийски, самоковски, дупнишки, кюстендилски, благоевградски, петрички и югозападни преходни говори. От тях към първата диалектна група могат да се отнесат първите три говора — ботевградският, врачанският и ихтиманският, a към втората — всички останали.

 

ПРЕХОДНИ ГОВОРИ

Преходните говори, както вече се изтъкна, обхващат земите от двете страни на днешната българско-сръбска граница и представят постепенен преход между български и сръбски език. От тях към българския език отнасяме ония, които влизат в границите на България от преди 1918 г., a именно говорите в Белоградчишко, западно Берковско, Царибродско, Трънско, Брезнишко и Босилеградско, известни под общо название белоградчишко-трънски говор. A към сръбски език се отнасят говорите, разположени оттатък границата в Княжевацко, Пиротско, Лесковацко и Вранско.

 Българските унени в миналото начело с проф. Б. Цонев и проф. Ст. Младенов смятаха, че западните преходни говори изцяло принадлежат към български език, та затова и тяхното население трябва да бъде присъединено към България. Сръбските учени пък начело с проф. А. Белич ги смятаха за старосръбски и твърдяха, че тяхното население трябва да бъде включено в границите на сръбската държава. A както се изтъкна, те са преходни. Тая гранична област е била ту под българска, ту под сръбска власт до XV в., a след това до 1878 г. е образувала политическа, административна и икономическа цялост. И в нейните диалекти се пазят следи от такива връзки между населението на отделните земи, които днес не съществуват. Общо взето, тия преходни говори имат редица фонетични и граматични черти, едни от които ги свързват с българската, a други със сръбската езикова система. Все пак трябва да се изтъкне, че по основните си граматични особености те са по-близо до българската езикова система, отколкото до сръбската, което показва и първичната принадлежност на населението. Сръбските диалектолози обаче твърдят обратното. Те наричат тия говори само призренско-тимошки, a не преходни и смятат, че са сръбски по своята основа, по своите първични черти. Според тях ония черти, които са типично български, като задпоставен член, разпаднало се склонение, аналитично изразяване на степените за сравнение и пр., не са последица дори от българско влияние, a били балканизми, т. е. появили са се под влияние на асимилирано романско население поради включването на тия първично сръбски говори в балканския езиков съюз. A всички други изоглоси, които свързват тия говори с българската езикова група, според сръбските диалектолози хронологически са вторични, много по-късни. Единственото ново, което сръбските диалектолози приеха в последно време, е схващането, че въпросите за развитието и диалектната принадлежност на тия говори не трябва да се свързват с въпросите за националното съзнание на техните носители. Ония носители на преходните говори, които са в пределите на България от границите до 1918 г., са българи, a ония, които са в пределите на Югославия, са сърби.

 Въпросите за връзките на преходните говори с българските говори и със сръбските говори ще се решат окончателно, когато бъдат съставени езиковите атласи на българския и сърбохърватския език. От тях ще проличи не само генезисът на тия говори, но и постепенният преход между българския и сръбския език.

  

Преходните говори имат следните по-важни  фонетични  особености: