Българска диалектология
Териториална класификация на диалектите
Изтегляне 445.19 Kb.
|
Териториална класификация на диалектитена българския абщанд-езикВ скоби е посочвано географското разпространение на говорите. Това обаче не може да бъде направено точно, тъй като почти във всички непланински райони местното население е размесено с пришълци от други райони (това размесване е започнало още преди няколко века). Единствено в планинските райони границите между отделните диалекти са по-ясни. Почти навсякъде, където са посочвани имена на градове, трябва да се имат предвид само околностите на съответния град.
Общите характерни особености на източните говори: 1. Р е д у к ц и я н а н е у д а р е н и т е г л а с н и. В източните говори широките гласни a, e, o в неударено положение обикновено се изговарят променено, редуцирано в посока на ъ, и, y или пък като чисти ъ, и, у (бạштà, зẹлèнọ или бъштà, зилèну). Редукцията обаче не обхваща всички източни диалекти. Тя е характерна главно за балканските говори, и то не за всички, a само за по-голямата част от тях, защото не се среща в диалектите, които се намират непосредно до ятовата граница (в Плевенско, Луковитско, Тетевенско, Пирдопско). В тия диалекти няма разлика между ударени и неударени гласни. В югоизточните рупски говори пък напълно се редуцира само о в у, а слабо се редуцира, a e почти не се редуцира. Изобщо по редукцията източните български говори образуват три групи: а) говори с пълна редукция — на североизток (бъштà, зилèну); б) говори с частична редукция, при която едни гласни (обикновено o и отчасти а) се редуцират, a други гласни (обикновено е) не се редуцират — на югоизток (бъштà, зелèну); в) говори без редукция — около ятовата граница (баштà, зелèно) 2. Е р о в а г л а с н а. В източните говори много широко е разпространена еровата гласна вм. стб. ъ (дъш, сън, бъ̀чва, стб.  ,  ); изключение прави само членната форма o в мизийските говори в Дунавската равнина (крạкò, гърбò, нусò). Но и тая особеност не обхваща всички източни говори. В пирдопския говор вм. ъ се изговаря a (даш, сан, бàчва), a в някои случаи и o (воздѝшам, воф); в тетевенския говор се изговаря широко е (дêш, сêн, бềчва). В родопските говори пък вм. ъ се срещат гласните ô, o, a (дôш, сôн, бồчва; дош, сон, бòчва; даш, сан, бàчва). Освен това и в областта на западните говори (в Северозападна България и в Трънско) се пази еровата гласна (сън, дъш).
3. С м е с в а н е н а н о с о в к и т е. В източните говори са значително повече случаите с т. нар. смесване на носовките, при което малката носовка ѧ е преминала в голяма носовка ѫ и после в гласна ъ, т. е. изговор жъ̀тва, шъ̀па, мъ, тъ, съ, вм. жèтва, шèпа, ме, те, се. Такова смесване на носовките напълно е проведено и в родопските говори, където вместо голямата и малката носовка се изговаря само една гласна — широко o (зôп, рồка, кл’ồтва, м’ồсо), обикновено o (зоп, м’òсо), гласна a (зап, м’àсо) или гласна ъ (зъп, м’ъ̀со). Смесване на носовките обаче се среща и в западните говори в Ломско, Видинско, Софийско, Дупнишко, Кюстендилско и пр., например жàтва, жàден, шàпа; жъ̀тва, жъ̀ден, шъ̀па. В много източни говори преходът на малката носовка в голяма е ограничен само след съгласните ш, ж, a има източни говори, в които той не се среща, например в Сливенско, Шуменско и в тракийските говори. Изобщо смесването на носовките в източните говори става по три начина: а) пълно смесване, при което малката носовка преминава в голяма във всички случаи — в родопските говори; б) пълно смесване, при което голямата носовка преминава в малка във всички случаи — в тетевенския, еркечкия и отчасти в разложкия говор; в) частично смесване, при което малката носовка преминава в голяма само след съгласните й, ш, ж — в балканските говори и в Средногорието; г) липса на всякакво смесване — в сливенския, шуменския и източните рупски говори.
Прегласът на ’а в е, общо взето, върви заедно с ятовия изговор, та затова не се среща в някои рупски говори. Той не се среща и в някои говори по ятовата граница, например в Плевенско, a в тетевенския и пирдопския говор е прокаран частично, например в тетевенския говор се преглася само a след мека съгласна и ч, но не и след ш, ж (полèни, сèлени, Стойèне, чèши, но шàпки, жàби, Божàне). 6. М е к и с ъ г л а с н и. Общо взето, в източните говори се срещат много повече меки (палатални) съгласни, отколкото в западните. Така в източните говори се срещат меки разновидности на всички съгласни (зет’, път’, кон’, сол’, кръф’, д’àду, търп’ъ̀, върв’ъ̀, грèб’ън, пèп’ел и пр.), докато в западните говори те са ограничени само с л’, н’, к’, г’ (зèл’е, сирèн’е, цвèк’е, брàк’а, ливàг’е, лỳг’е). Мекостта на меките съгласни в източните говори обаче е по-слаба, a в западните говори по-силна. 7. В л и я н и е н а п р е д н и т е г л а с н и е и и. В източните говори предните гласни е и и обикновено смекчават всички съгласни, които се намират пред тях, макар и немного силно (п’ет, п’ирò, хòд’и, д’ит’е), докато в западните говори, и то само в някои от тях, като например кюстендилския и в преходните говори, те омекчават само съгласните л и н (кòл’е, н’èго, кòл’и, н’ѝва). 8. Г р у п и шт — жд. По отношение на групите шт—жд източните говори са напълно единни, докато в западните говори се различават три групи: шт—жд-говори, ч—џ-говори и к’—г’-говори. 9. Г л а г о л н о о к о н ч а н и е за 1 л. ед. ч. сег. време. В източните говори глаголите от I и II спрежение в 1 л. ед. ч. сег. време обикновено завършват на -ъ, -’ъ (чẹтъ̀, върв’ъ̀), a в западните говори на -м (четèм, вървѝм). Но и тая особеност не съвпада с ятовата граница. Окончанието -м се среща на изток в Смолянско, Чепинско и Гоцеделчевско, a окончанието -ъ, респ. -а, се среща на запад в Ботевградско, Ихтиманско, източно Софийско, Самоковско, Дупнишко, Врачанско, Оряховско, Белослатинско и Кулско. 10. С ъ к р а т е н и н ф и н и т и в. В източните говори се срещат много повече случаи със съкратен инфинитив (ходѝ штъ, писà штъ), отколкото в западните. 11. М и н а л о н е с в ъ р ш е н о п р и ч а с т и е. В източните говори се различават две минали действителни причастия — свършено и несвършено (чел и чẹт’àл, хòдил и хòдẹл), a в западните обикновено има само едно — свършено (чел, ходѝл). 12. К о с в е н а п а д е ж н а ф о р м а. В източните говори при личните и роднинските имена от мъжки род единствено число се среща особена форма за агломеративен, зависим падеж, която по своя произход е стара родително-винителна: вид’àл Гòча, пувѝкай Михàла, ѝди с Пèнча, т’а дàла на Пèтка, у Анг’ела ѝма парѝ, на д’àда Кръ̀ст’а систрà билà, у брàта ми, ут синà си. Тая форма не се среща в западните говори, но тя липсва и в някои източни говори в Сливенско, Старозагорско и около ятовата граница. 13. Л. Милетич смята, че източните говори имат по-старинно ударение от западните, но под западни говори той разбира македонските говори с определено (установено) ударение. Всъщност западните говори в известни случаи имат по-старинно ударение от източните и са еднакви до голяма степен с югоизточните рупски говори. 14. С л о в е н с ъ с т а в. Общо взето, източните говори се отличават от западните по своя словен състав. Така на изток казват кòтка, рѝза, крак, ѝскам, той и пр., a на запад — мàчка, кошỳл’а, ногà, сàкам, он и пр. От казаното дотук се вижда, че източните и западните диалекти се отделят в две ясно очертани и географски обособени групи само по ятовия си изговор. Всички останали характерни черти имат второстепенно значение, защото границите им не съвпадат с ятовата граница, т. е. те не обхващат всички диалекти от дадената група.
Мизийските говори в миналого са заемали цялата Дунавска равнина от Черно море докъм р. Искър. Днес обаче границите им са много стеснени и те обхващат пространството от гр. Варна до р. Янтра, като преминават на югозапад от Янтра към Севлиевско, a на северозапад към Свищовско. Преди един-два века и самият град Свищов е бил в областта на тия говори, както се вижда от някои писмени паметници, като Свищовския дамаскин, но днес в него се говори балкански. Мизийски говори се срещат и в много нови селища в Добричко, Тутраканско и Силистренско, a в миналото и в Северна Добруджа. Това ca емигранти от Шуменско, Провадийско и Разградско, които в началото на XIX в. (главно около 1828 г.) се преселили на север заедно с руските войски. От това време са и българските колонисти в Молдова, Русия и Украйна, които говорят мизийски. Чрез непрекъснати постепенни преселвания на юг през балканските проходи при с. Аспарухово (Ченгè) и при с. Риш (Чълъ̀кавак) много преселници от Шуменско и Провадийско са се настанили в Тракия чак до Одринско, в Бургаско и в Странджа. Това са т. нар. „загорци”. Такива загорци се срещат в Карнобатско и Айтоско по пътя, по който е станало преселването им от север на юг.
1. Изговор на широко e (ê) вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: бềли, врềме, голềми, недềл’а, сềнк’и, цвềте, мрềжа, нềшту. Пред твърда сричка обаче се изговаря ’а: б’ал, р’ака, с’àнка, с’àну. Широкото ê в последно време се измества от обикновеното е, но все още се среща в Преславско, Новопазарско и Провадийско. 2. Особено веларен (заден) изговор на еровата гласна под ударение: б 3. Липса на съгласни х и ф. Съгласната х в началото на думата и в едни случаи в средата на думата между гласни е изпаднала (àпи, òди, ỳбус, л’àп, ранъ̀, дрèй, смеовè, снаà), в други случаи в средата на думата е минала в й, ў или в (исъ̀йнал, пъ̀йне, мàйни, б’àўме, ѝмаўме, тỳўли, страўлѝва; тèвен „техен”, лежàва „лежаха”, пèкава, плèтава, стуйàва), a в края на думата е минала в ў (б’аў, „бях”, смаў, страў, пред’àў „предях”, плет’àў, вѝдеў „видях”, въ̀рнаў). Съгласната ф пък е минала във в или ў: ванèла, вес (фес), венèр, чѝўта (чифта), съўсèм (съвсем), какъ̀ў (какъв), такъ̀ỳ, т’аў, жѝў (жив), кръ̀ў, ръкàў и др. 4. Преход на съгласна д в н пред н, т. е. на групата дн в нн: бèнна (бедна), глàнна, жèнна, сèнна (седна), плàнн’ạ (пладне). 5. Член за мъжки род единствено число под ударение -o, a без ударение -у: гърбò, нусò, кръкò, двòру, стòлу, чил’àку. Според Л. Милетич главната отличителна черта на мизийските говори от балканските е членната форма за мъжки род -о, по която той ги нарича о-говори за разлика от балканските ъ-говори. Б. Цонев отрича тая особеност като разделителен белег и той е прав, както се вижда от последните проучвания на българските говори в пределите на [бившия] Съветски съюз, където се срещат балкански говори с членна форма -о. 6. Окончание -е за множествено число при многосрични съществителни имена от мъжки род: бъ̀лгаре, другàре, мàйстуре, урàче, бустàне, гъ̀лъбе, кòкъле, ръкàве, чурàпе. 7. Окончание -е за множествено число под ударение при минали действителни причастия на -л: билè, душлè, мужлè. 8. Употреба на предлог у и пълна липса на предлог в: у армàну, у вирò, у селòту, у Рỳсе, у мàрта, у недềл’а, у вềйти дрềй. Мизийските говори днес се пазят най-добре в Шуменско, Преславско, Новопазарско и Провадийско. Te ca запазени доста още в Поповско, Разградско, Беленско, Русенско, Тутраканско, Силистренско и отчасти в Търновско, но без някои от най-характерните им фонетични особености, на първо място широкото е вместо стб. ѣ. Същото е и с мизийските говори в Тракия. Днешната територия на мизийските говори не е обширна затворена цялост. Старото население, говорило тия диалекти, много е намаляло и силно е примесено с балканджии — преселници от областта на балканските говори, та на места мъчно се отделя от него. Причините за постепенното изчезване на мизийските говори и за разширяването на балканските говори са както исторически, така и културно-икономически. Голяма част от старото местно мизийско население е била изселена или унищожена в миналото. Преселниците от Балкана, балканджиите, като по-енергични и по-предприемчиви, заселвайки се сред старите местни жители, бърже са ги асимилирали. Тоя процес се наблюдава и в наше време. Докато в края на миналия век в Шуменско проф. Л. Милетич все още намира компактно мизийско население, което си служи с членна форма -о за мъжки род, днес тая членна форма „се среща сравнително рядко, защото наравно с нея, a може би и повече от нея се среща членната форма ъ или, с изяснение, на -а” (вж. Г. Попиванов. Особености на шуменския говор. СбБАН, 34, 1940, с. 359.) Старите жители на Североизточна България, носители на мизийските говори, наричат себе си ерлѝи, ерлийци, т. е. местни жители (тур. yer — място). Покрай това название се среща още и названието хърцòи, ърцòи. В последно време то се избягва, защото преселниците-балканджии го употребяват като подигравателен и обиден прякор със смисъл „прости, глупави хора”. Проф. Милетич твърди, че старите местни жители дори с известна гордост се наричали хърцòи, та го приема като официално тяхно етнографско название. То обаче не е удобно, защото в основата си е свързано с подигравателно значение и произлиза от рум. raţoi — паток. Подобни подигравателни названия-прякори има и в други области, например ỳмплеши в Севлиевско, фѝтове в Новозагорско, торлàци, шòпи в Западна България и пр. Трябва да се изтъкне, че говорите в Североизточна България все още не са проучени системно и подробно, та представата ни за тях не е пълна. Изобщо малко се знае за говорните отношения на север от Балкана и в Добруджа. Като главен и типичен представител на мизийските говори може да се вземе Каталог: 1421 -> jaro2011 1421 -> Министерство на здравеопазването регионална здравна инспекция-добрич 1421 -> Местоименията в българския език Zájmena v bulharštině 1421 -> Георги Седефчов Първанов 1421 -> Мини да купиш кафе. Мини купи 1421 -> Старобългарският книжовен език 1421 -> Великото преселение на народите и формирането на варварските кралства 1421 -> Урок история второто българско царство jaro2011 -> Текст Бил ли си някога в …? Ана: Бил ли си някога в Англия? Борис jaro2011 -> Domácí úloha – perfektum Cvičení Vyplňte tabulku! Изтегляне 445.19 Kb. Сподели с приятели:
|
чва, з