Българският дебат за „дисидентството”

Йордан Василев пък заявява: "Аз не съм дисидент. Като хиляди други интелигенти, аз бях потърпевш от комунистическия режим и моята съпротива още от младини се изразяваше в неприемане на конвенциите, в отказ от кариера. Не съм написал нито един текст по поръчка, без да бъде мое вътрешно убеждение, никога не си позволих да цитирам задължителни авторитети". В тази декларация ясно се усеща влиянието на Солженицин и неговия призив за "Живот не в лъжата". А следващите му думи са свидетелство, че и за него "дисидентството" е предимно дейност на интелектуалци (терминът, който той употребява е “интелигенти”, което като словосъчетание е нещо средно между интелигенция и интелектуалци): "В неформалните движения се включих с надеждата, че група от интелигенти все пак може да промени нещо. А също - и задължението най-после да се поеме някакъв риск." ²¹

Тезата, че "дисидентите" са интелектуалци, а не партийно-политически опозиционери се споделя и от Стефан Гайтанджиев: "Преди, през 60-те, 70-те, дори 80-те години имаше малки интелектуални кръгове, които се събираха помежду си, говореха си, но не стигаха до нещо повече от иносказателна съпротива...Имаше три кръга, които постепенно се размесиха, те дадоха началото на някакво организирано движение - това беше през 1986 г. Единият беше около Философския институт - хората, които тогава бяха свързани с една голяма синдикална битка, която прерастна в общоакадемична...Вторият кръг бяха кинодокументалистите...Третият интелектуален кръжец бяха хората около Кольо Генчев, Желю, главно събиращите се в "Яйцето". Може би един случаен казус събра тези хора в Дома на киното на 8 март 1988. Там беше началото на вече организираното...дисидентство или неприемане на действителността - както и да го наречем - то беше началото." ²²

Той обаче под "дисидентство" разбира само организираната съпротива. Именно поради това е доста скептичен към "иносказателното" недоволство на отделни публични личности и групи през десетилетията преди края на 80-те. Именно поради това Ст. Гайтанджиев приема, че "дисидентството" е предизвикано предимно от два фактора: "външният фактор беше преустройството в Съветския съюз, а от вътрешните най-важният беше възродителният процес, който проблематизира определени заплахи към обществото."²³

Димитър Луджев, разказвайки собствената си биография от времето на аспирантурата си (1976-1977) до 1989 г. всъщност преставя "дисидентството" като път, който започва от индивидуалното осъзнаване на личното недоволство от действителността, преминава през приятелски интелигентски кръг от мислещи личности , участвали през 1968 г. в студентски вълнения, а в онзи момент съпреживяващи идеи и концепции, откривани в книгите, които четат, през организирането на семинари и школи в годините на "перестройката", където на научен анализ се подлагат и дебатират редица актуално-политически проблеми, до участието в неформалните организации от 1988-1989 г. Мнението му, без изрично да е заявено, е, че "дисидентството" е публична дейност на критични интелектуалци, които намират начин да лансират своите тези и да провокират мисленето на по-широки професионални общности. ²⁴

Според Копринка Червенкова "дисидентството" като критична публична дейност на интелектуалци съществува след 1985 г., т. е. след началото на Горбачовата "перестройка". ²⁵

Много по-категорично е мнението на Мариана Златева, активна участничка в "Независимото дружество за правата на човека", което гласи: "За дисиденти считам тези, които - в тяхната партия - са инакомислещи." Изхождайки от тази своя представа тя, като непринадлежаща към никоя партия, не смята себе си за "дисидент". ²⁶ Естествено, това разбиране твърде много стеснява съдържанието на термина, още повече като се има предвид, че в условията на държавен социализъм не малка част от безпартийните приемат комунистическата идеология, тъй като тя е единствена и всевластваща и без да се съобразят с нея, те не биха могли да се реализират. Имайки предвид точно тези обстоятелства висшата партийна номенклатура във всички държави от съветския блок говори за "безпартийни комунисти".

За поетесата Невена Стефанова българското "дисидентство" е "относително в сравнение с онова в Унгария, Полша, Чехословакия и част от интелигенцията в СССР, която устояваше въпреки цялата сила на полицейските режими и КГБ...Моралната съпротива на творците у нас, според мен, се състои предимно в техните индивидуални протестни актове: аналитични трудове (най-голямо място тук заема "Фашизмът" на Желю Желев), литературни творби, психологически, философски, социологически изследвания, успели да стигнат до печата или останали по чекмеджетата...Лично аз смея да окачествя поведението си като индивидуална нравствена съпротива...Клубът ми се струваше една възможност за обединяване на интелигенцията..." ²⁷

Вижда се, че дори Невена Стефанова, която през всичките години от средата на 50-те до края на 80-те е остро критична в своето творчество и граждански активна както в него, така и сред професионалната общност и в публичното пространство, носи определен комплекс, когато сравнява собствената и на своите приятели дейност с тази на известните интелектуалци в средноевропейските социалистически държави и в Съветския съюз. Явно за нея има някаква универсална "дисидентска" матрица, в която българският тип противодействие на властта не се вмества. Тя обаче е категорична в мнението си, че "дисиденството" е интелектуално по своя състав, от където произтича и морално-етичната му същност, която има политически привкус.

Различно е мнението на друг активен участник в "Клуба в подкрепа на гласността и преустройството" - Чавдар Кюранов. За него "дисидентството" е необходимост и българското съвсем не е недостатъчно, в сравнение с това в СССР, Унгария, Полша и Чехословакия, а просто е специфично, каквото всъщност е и във всяка от изброените държави. "Дисидентството" - смята той - е необходимост при еднопартийната система (за разлика от страните с плуралистично управление, където има различни видове опозиция, но няма дисидентство) и общият му белег е "промяната. ²⁸

Александър Каракачанов е представител на скептиците, които смятат българското "дисидентство" за несъществуващо, ако се сравнява с това в Съветския съюз и централноевропейските социалистически държави. Причината за специфичната му проява той вижда в националния дух на българската интелигенция, която критикува предимно в рамките на "собствената си кухня". Според него "дисидентството винаги е излизало от средите на интелигенцията" и основен критерий за наличието му е не просто да мислиш различно, а и публично да изразяваш корективното си мнение. Ето защо - смята той - "дисидентството в България започна с първите неформални организации". ²⁹

Две напълно противоположни едно на друго мнения застъпват Георги Спасов - активен участник в "Независимото дружество за правата на човека" на Илия Минев и Антонина Желязкова - една от учредителките на "Клуба в подкрепа на гласността и преустройството", известна преди всичко със своята последователна позиция в защита на българските турци по време на т. нар. възродителен процес.

Първият определя себе си като "неформален по природа" и категорично заявява, че в България няма "дисиденство". Ще цитирам подробно аргументите, които той посочва, обосновавайки тезата си, тъй като те се използват от почти всички, които застъпват подобно мнение: "Ако се приеме, че кръстенето, разказването на вицове за "социализъма" на Т. Живков пред близки и приятели и псуването на кмета, партийния секретар, председателя на профкомитета или на кварталната ОФ-организация са дисидентска дейност, може да се каже, че дисидентството е било основно занятие на целокупното население, а Т. Живков е бил "баш дисидент", тъй като е разказвал вицове за себе си, и то не пред кварталните доносници на ДС, а пред членовете на Политбюро и на ЦК на БКП.

Ако се приеме обаче, че дисидентът е личност, осъзнала дълбоката антихуманна, антиобществена и антинародна същност на комунистическия тоталитаризъм, а дисидентството - политическо движение за неговото разобличаване и събаряне, ще се окаже, че дисидентите у нас са били колкото белите лястовици, а дисидентството - движение на черна котка в тъмна стая, когато котката не е в стаята, а в мазето на съседите." ³⁰

Антонина Желязкова от своя стана заявява, че вярва във "вечните дисиденти". Различията между двамата безспорно се дължат на различното съдържание, което влагат в термина "дисидентство". Както стана ясно от горния цитат, Г. Спасов под "дисидентство" разбира осъзната и активна антикомунистическа дейност. Съвсем различна е представата на А. Желязкова: "Като педантичен учен - казва тя - бих искала да се придържам към същинското значение на думата - другомислещ, вероотстъпник. В този смисъл мисля, че в България имаше много дисиденти. Не влагам никакъв героически смисъл и съдържание в това. Просто много хора не споделяха господстващата комунистически идеология или отделни нейни проявления.

Друг е въпросът, че малко бяха онези, които се опитваха открито, извън тесния приятелски кръг, да анализират критично, да правят планове за по-добро бъдеще, за един отворен свят, за друг тип икономика и т. н. Макар и малко, този тип смелчаци, въздействаха силно на общественото мнение, спомагаха - макар и подводно - да се формира някакъв нов тип морал, който бих нарекла "граждански". ³¹

А в интервю за "Дойче Веле" тя казва: "Имах невероятен късмет съдбата да ме събере с прекрасни личности, които станаха мои учители и приятели. Така че помня датите отпреди много години, когато съм срещнала за първи път, и то остана за цял живот, Христо Ганев, Вера Мутафчиева, Желю Желев, Иван Станчов, Джордж Сорос. Съчетанието е странно, но за мен е истинско богатство. Изпитвам пиетет и дълбока привързаност към всеки един от тези мои учители и приятели." ³²

За Велислава Дърева "Дисидентството, само по себе си, имаше морален характер, нещо като политически морал или морал в политиката". ³³

Според Елка Константинова "дисидентството" у нас е "вживяване в една роля", т. е. в България "истинско дисидентство нямаше. Това са измишльотини и сега се преувеличава. Нито Блага Димитрова беше дисидент, дори Желю Желев не беше дисидент в този смисъл на думата. Защото той си гледаше професията и се занимаваше не толкова да сваля строя и да отрича строя, колкото да напише умна книга. Аз го помня - той беше запален така от интереса към професията". ³⁴

Явно Е. Константинова приема "дисидентството" като политическа дейност с антикомунистическа насоченост, а не като морално-ценностна корективна позиция на интелектуалци, които поради своята популярност и почтеност в творчеството си и в публичните си изяви въздействат върху широк кръг от граждани, т. е. тя не приема (или просто не познава) мнението на Вацлав Хавел за "дисидентството".

Георги Мишев "не желае дисидентска пенсия", ако бъде учредена такава, защото не определя себе си като "дисидент": "Смятах, че директното тръгване срещу една добре въоръжена полицейска система е обречено на неуспех. Бавното ерозиране на идеологията отвътре бе по-сигурният, макар и бавен, начин за събарянето на тоталитарната система. В това отношение бе важна опозицията в самата партия (БКП) - това обикновено се подценява, а в онова време бе извънредно съществено. Единственото място, където относително свободно можеха да се повдигат някои проблеми, бяха някои организации, в които преобладаваха представители на интелигенцията..." ³⁵

Така известният български писател, член на БКП, а впоследствие изключен от нея, един от учредителите и ръководителите на първата истинска "дисидентска" организация - "Общественият комитет за екологична защита на Русе", а също така и член на "Клуба в подкрепа на гласността и преустройството" смята публичната, но разумна позиция на изявени интелектуалци за единствено възможната нравствено-критична дейност, чрез която може да се въздейства върху мнозинството българи в посока на формиране на гражданско чувство, а в перспектива - на гражданско общество, което всъщност е и основна цел на "дисидентството".

За Румен Данов "Дисидентството е път, който започва с публичния израз на несъгласие с някои от действащите норми при социализма, път, който в началото си позволяват предимно писатели като Радой Ралин, Коста Павлов и Христо Ганев, Желю Желев и Блага Димитрова...От последните две години преди 1989 могат да се споменат още много такива хубави хора. Всички те не стоят в една редичка и това е хубаво.

Инакомислието обаче се превръща в несъгласие, когато надскочи кастовите кръгове, творческите гилдии, когато започна да тропа по хорските плетища и влезе в домовете на повече люде..., т. е. едва от пролетта на 1989 г." ³⁶

Както става ясно от цитираните интервюта, ³⁷ преобладаващата част от инакомислещите са интелектуалци, идентифициращи себе си като личности, които водени от морално-етични подбуди създават критично творчество, което се явява коректив на реално-политическото, а чрез него и публичните си действия - особено чрез неформалните сдружения от края на 80-те години - се опитват да въздействат върху по-голяма част от българите като постепенно ги освободят от страха и събудят чувството им на недоволство от властта, респективно от режима на Тодор Живков.

Повечето от тях се чувстват длъжни да формулират фраза от вида: "Българското, за разлика от това в Полша, Унгария, Чехословакия и СССР", с което се оставя впечатлението, че в посочените държави "дисидентството" е едно и също, че там няма специфики, докато у нас - е различно. Знае се, че подобна формулировка, подобно сравнение е непрецизно, за да не кажа - невярно. Едни са проявите в Полша - с краен вид "Солидарност", други в Унгария - където се пишат след средата на 80-те години конкретни програми за бъдещото устройство на страната, естествено - различни и твърде специфични са "дисидентските" прояви в центъра - СССР, различни са в Чехословакия. Тук още веднъж трябва да отбележа, че българското има както общи черти, така и определени различия, което не го прави недостатъчно, а само също така специфично. Специфичност, предопределена както от различното ни социополитическо развитие през ХХ и предшестващите векове, формирало предимно конформистки нагласи у мнозинството българи, така и от специфичното отношение на комунистическата власт в България към интелигенцията, изразяващо се в умело дозиране на флирта и репресиите, на похвалите и наказанията, на привилегиите и остракирането.

Проучвайки различните типове противодействие на комунистическата власт от годините на социализма, изследователите формулират следните основни въпроси, свързани с "дисидентството":

Има ли "дисидентство" в България?

Доколко то е пълноценно и доколко недостатъчно в сравнение с това в СССР и другите източноевропейски държави?

Каква е неговата специфика?

Какво влияние е оказало и какво не върху българското общество като цяло в посока на засилване на неговия критицизъм и гражданска активност?

Доколко характерът на "българското дисидентство" предопределя характера на българския преход към демокрация?

Как всъщност се разви дебатът през последното десетилетие на ХХ век?

Първите две-три години след 10 ноември 1989 г. изобилстваха с дисидентски себелегитимации, проява по същество на комплексирано вглеждане в собствените си позиции от годините на социализма. Този процес, който най-общо би могъл да бъде наречен и "пренаписване на биографиите" от немалко българи, предизвика различни реакции сред обществото: От почуда до насмешка, от желание да се последва този пример до рязко отграничаване от подобна позиция. Това роди и конфронтацията между новите публични личности, представени предимно от репресираните опозиционни дейци през втората половина на 40-те години и политическите затворници от следващите десетилетия и най-активните дейци на неформалните организации от 1988-1989 г. Започна и противопоставянето между самите участници в тези движения и особено между членовете на БКП и безпартийните в тях. Появи се тезата за внедрени агенти на Държавна сигурност (ДС) сред "дисидентите", заговори се за операция "Клин". ³⁸

В най-неизгодно положение и най-крайни позиции - на пълно дистанциране, на категоричен отказ да се свързват имената им с определението "дисидент" – категоричност, предизвикана от нежеланието им да се вливат във вълната от героизации и себегероизации - заеха част от интелектуалците, членове на БКП, които през всичките години след средата на 50-те да края на 80-те на ХХ в. бяха безспорни културни и нравствени авторитети както сред интелигентските среди, така и сред не малка част от българите. Те именно бяха не просто забравени, а и изключени от общественото и изследователското внимание, когато се дискутира темата "дисидентство". ³⁹ В такава ситуация се появи не малко количество мемоарна литература, визираща конкретна "дисидентска" нагласа и действия на авторите й, ⁴⁰ появиха се публикации на хора от бившата Държавна сигурност, особено служители на политическата полиция, организирана през 1968 г. в VI отдел на VI управление на тази структура, ⁴¹ появиха се и многобройни и разнопосочни публикации в пресата, появиха се и документални издания. ⁴²

Официално дебатът беше открит през 1997 г. в кн. 10 на сп. "Демократически преглед", ⁴³ издание на дружество "Гражданин", чийто главен редактор е Михаил Неделчев. Под рубриката "Дисидентският опит: живот не - в - лъжата" бяха публикувани два негови материала: "Участта да си дисидент в България" ⁴⁴ и "Речник на дисидентите". Международен изследователски проект. ⁴⁵

Тук е мястото да отбележа, че някои от смущенията идват именно от несполучливата, според мен, подредба на материалите. По-добре, а и логично би било, първо да се представи проектът, а след това есето на М. Неделчев. Така биха станали ясни както поводът, така и критериите, въз основа на които авторът разсъждава по проблема "дисидентство".

Самата инициатива на М. Неделчев е повече от добра. Включването на българската група в общите усилия на изследователите по проблема "дисидентство" в цяла Източна Европа може да доведе до научно обосновани резултати. Присъединяването към подобен екип е един от най-сполучливите начини България да заеме полагащото й се място, българското инакомислие да бъде представено като част от общата картина на противодействие и несъгласие на групи и личности с действащите норми и ценности в годините на социализма.

Тъй като, както става ясно от представянето на проекта "Речник на дисидентите", присъединяването към групата и контактът трябва да се осъществяват чрез неправителствена организация, М. Неделчев с още няколко човека от дружество "Гражданин" конституират такава структура - "Център за изследване на антикомунистическата съпротива и на дисидентството в България" с председател Силвия Борисова. Благодарение на тази инициативност всъщност става възможно реалното включване на България в този международен проект.

Фактът, че официално българският дебат за дисидентството започва именно във връзка с една международна инициатива, е повече от положителен. Той е предпоставка проблемът "дисидентство" да се представи научно-обективно и в източноевропейски контекст. Публичната рефлексия обаче беше в обратната посока. Започна се емоционален спор и почти комична надпревара кой да бъде и кой да не бъде включен в списъка...

Основна вина за характера на обществената дискусия има преди всичко групата, работеща по Речника, поради твърде агресивния тон, който имаха изказванията й, правени по българските медии. Не допринесе за намаляване на остротата на дебата и обстоятелството, че още в първия материал, представящ проекта, са отбелязани няколко общи момента, които да се имат предвид и от работещите по него, и от заинтересованите личности и групи:

Първо. Определени са хронологическите рамки - "Речникът" ще обхваща времето от 1956 до 1989 г. - т. е. времето след окончателното установяване и първите опити за корекции на социализма в цяла Източна Европа.

Второ. Речникът да се състави по отделни страни, като въвеждащата част трябва да включва: "описание на най-важните етапи от развитието и спецификата на дисидентските движения в дадена страна или регион, кратка характеристика на основните дисидентски формирования и взаимоотношенията им, както и обяснение на специалните термини и съкращения, употребени в раздела." Тук ясно се предполага наличието на специфични прояви във всяка отделна страна, което изисква изследване на българската специфика.

Трето. Еднаква структура на биограмите:

- биографични данни,

- професионална биография (не дисидентската),

- описание на опозиционната дейност на дадената личност и значението й за цялото дисидентско движение,

- кратко описание на текущата дейност,

- библиография на авторските публикации, свързани с опозиционната дейност,

- снимка.

Четвърто (и едно от най-важните уточнения, което, струва ми се, добре би било да предшества конкретната работа по издирване, а не да се отлага напред във времето) - това са принципите за подбор на личностите. Тук българските участници са счели за нужно да направят уговорката, че "Този въпрос изисква интензивно методологическо обсъждане, защото самият термин "дисидент" е неясен. Засега предложението е за дисиденти да бъдат смятани хората, които:

- са се борили активно срещу комунистическата система, в защита на човешките права и основните демократични свободи;

- с мислите и действията си са станали препоръчителни за важните меродавни среди с опозиционен характер в европейските страни, управлявани от комунисти;

- с дейността си не са разчитали на краткотраен ефект и тя не е била осъществявана насилствено, а при спазване на демократичните правила в един недемократичен свят." ⁴⁶

Цитирам подробно тази част по няколко причини. От една страна смятам че всеки, който пристъпва да работи по проблема "дисидентство" е добре да ги има предвид и при относително дори съгласие с обявените критерии, да се съобрази с тях. От друга - именно проследявайки тези критерии ще можем да анализираме обективно идеите, оценките и конкретните изследвания на групата по "Речника", която се явява единственият реален субект в този международен проект.

В самото начало трябва да отбележа, че в продължение на обявените три години се провеждат още две международни срещи, на които се дискутира и кординира работата по "Речника на дисидентите". Освен посочената вече учредителна сбирка, на 30 и 31 октомври 1999 г. дружество "Гражданин" и създаденият към него "Център за изследване на антикомунистическата съпротива и дисидентството в България" организират международна конференция в София, в която участват 13 души от 9 държави, вицепрезидентът на република България Тодор Кавалджиев, бившият президент Желю Желев, много личности, свързани с опозиционното движение в България в годините 1944-1989, интересуващи се от проблема "дисидентство" граждани, политици. Конференцията завършва с кръгла маса "Дисидентството като начин на мислене и действие", ръководена от Желю Желев и Михаил Неделчев.

Този форум заема ключово място в българския дебат за "дисидентството". Много от участниците в емоционалните дискусии, които се водят по страниците на българските вестници в продължение на две години именно тук, на този респектиращ форум, получават възможност отново да изложат своите аргументи и да чуят тези на ответната страна. Неприемащите подхода и критериите на групата по "Речника" обаче не се възползват от тази възможност. В материала на Михаил Неделчев, озаглавен "Конференцията и българският дебат за дисидентите" ⁴⁷ авторът, след като категорично е заявил своето мнение, че "Не е възможно повече да се представяш за велик дисидент заради ударен шамар или ритник, заради инакомислие на партийно събрание (довело, о, какво нещастие! дори до изключването ти от редовете), заради доста проблематично като причина и форма изкарани няколко месеца в затвора вече през размирната 1988 или дори 1989 г..., че тази проблематика няма у нас само скандални измерения, не означава като актуален дебат само желание да си изградиш образ на "активен борец", да търсиш привилегии или незаслужени почести, да легитимираш нахалното си публично поведение с присвоени права на "страдалия" и "гонения" - след всичко това М. Неделчев изразява надеждата си, че "българският дебат за дисидентството вече не е в скандалната си фаза", че предстои дискусията да стане професионална и по същество.