Българският дебат за „дисидентството”

Изводът е, че поради недостатъчността и закъснялостта на българското "дисидентство", в началото на промените нашите "дисиденти" са неподготвени за властта. "И то тогава - казва тя - когато в Полша новият министър-председател Тадеуш Мазовецки е от "Солидарност". Тук бихме могли да прибавим, че и новият чехословашки президент е Вацлав Хавел. Но в същото време важно е да припомним, че и само броени месеци след 10 ноември 1989 г. новият български президент-председател е Желю Желев...

Към мнението, че българското "дисидентство" е закъсняло се придържа и министър-председателят на България в годините 1991-1992 Филип Димитров, който казва: "Дисидентството в България не беше комунистически капан, а хилава, макар и самомнителна издънка на закъсняло социално зреене". ⁷⁸

Трета теза. "Дисидентството" е път. То започва с индивидуална съпротива, преминава през естествено формиране на приятелски групи от съмишленици и във финалната си фаза стига до създаване на организации. Началото на българското инакомислие, подобно на това в СССР и другите източноевропейски държави е в средата на 50-те и продължава до края на 80-те години на ХХ в. Определено закъсняла, в сравнение с Чехословакия, Полша и Унгария е появата на "дисидентски" организации, което у нас става през 1988-1989 г.

"Дисидентите" са предимно интелектуалци, поради което и първите и най-продължителните критични прояви са в областта на културата. "Дисидентството" е в сферата на пред-политическото, в полето на морално-ценностното. То е корективно творчество и дейност в рамките на социализма, има конкретна антивластова насоченост, но не е антикомунизъм, нито обявява като основна цел събарянето на социализма и зямяната му с друга система. То не е опозиционна партия, която се бори за власт, а гражданско движение, стремящо се чрез творчество и публични изяви да съдейства за спазване на законите и тяхното обновление с цел осигуряване по-добър живот на хората "тук" и "сега". "Дисидентите" са същинските морални авторитети за гражданите в собствените им държави, те служат за пример и оказват сериозно въздействие върху обществото в посока на освобождаване от страха и събуждане на гражданската му активност.

Автор на тази теза, в нейния общ вид, е В. Хавел и тя, както стана ясно, подробно е развита в емблематичното му есе "Силата на безсилните". Към нея се придържат едни от най-известните руски и източноевропейски "дисиденти".

Тя се споделя, макар и с известни резерви, от Евгения Иванова и е развита в предговора на книгата й "Българското дисидентство 1988-1989."

Въз основа на проучването на българската художествена култура, на отношенията власт-интелигенция и на отстояваните различни интелектуални позиции в годините след Втората световна война, тезата за наличието както на общи тенденции, така и на специфични прояви на "българското дисидентство", разглеждано като корективно-нравствено противопоставяне на реално-политическото в годините на социализма, се отстоява и от Наталия Христова. ⁷⁹ Общите моменти в преобладаващите изследвания (от първите две групи) за българското "дисидентство" са:

Първо: Приема се, че "дисидентството" е само организирана форма на съпротива срещу социалистическия строй.

Второ. Никъде не се казва ясно, че "дисидентството" е преди всичко корективна публична дейност на интелектуалци, а не опозиционно-политическа. От последния вид са организациите в провинцията, но те представят философията и реакцията на "жертвите".

Трето. Никъде и никой не извежда тезата, че "дисидентството" е път, поради което и не се оценяват отделните отсечки по пътя.

Четвърто. При опит за съпоставка с "дисидентството" в другите източноевропейски държави се набляга и се виждат само отликите, а не се търсят и назовават приликите.

Пето. Не става ясно, че за да се разбере спецификата на българското "дисидентство", трябва да се разгледа цялата култура на противопоставянето или по-скоро на корективността от средата на 50-те години насетне в съпоставителен план поне с една източноевропейска държава - по възможност с най-близката до нас.

Шесто. Не се обръща внимание върху различните алтернативи, които предлагат най-известните източноевропейски "дисиденти". Солженицин, например, идеализира времето на царска Русия, Хавел обратното - смята, че идеалът не е предвоенна Чехословакия, нито пък съвременното западно общество, което изживява криза, подобна на тази в Източна Европа, а си представя хипотетично общество на свободните сдружения с висок морал на гражаните. Оттук би могло да се обясни кризата в управлението, когато "дисидентите" са на власт - те правят това, в което не са докрай убедени, поради което влизат в известно противоречие със самите себе си...

Така например Желю Желев през 1999 г. заявява: "Някога се борехме за идеали, сега се борят за интереси". ⁸⁰

Определено може да се каже, че по темата "българско дисидентство" е направено не малко, но предстои и още работа, основно по прецизното документално проучване на периода на социализма в неговата цялост и многообразие. Необходим е конкретен анализ на цялата художествена култура (за да се открои критичната, като част от нея) от този период, на мемоарната литература, както и провеждането на интервюта с онези представители на духовния елит, които през всичките десетилетия след Втората световна война оказват морално-ценностно въздействие както в интелигентските, така и сред по-широките обществени среди. Добре е краят на дебата за "българското дисидентство" да компенсира ненаправеното в неговото начало.