Българският дебат за „дисидентството”

Въпросът е, на какво основание, въз основа на какви променени критерии или теоретични обосновки ще започне тази "нова фаза" в дискусията?

До този момент под рубриката "Дисидентският опит: живот не-в-лъжата" са публикувани: "Славомир Адамович - политически затворник за свободата на словото в Беларус" ⁴⁸, очерците на Силвия Борисова за Блага Димитрова и Димитър Петков, очеркът на Иван Спасов за Теодосий Беляковски ⁴⁹, очерците за Радой Ралин и Едуард Генов - също на Иван Спасов ⁵⁰, очеркът на Силвия Радева за Илия Минев, на Ганчо Савов за Любомир Собаджиев и на Иван Спасов за Йосиф Петров ⁵¹ В същия брой са поместени и "Обръщение на Тодор Кавалджиев, вицепрезидент на Република България" ⁵², както и анализираните вече два материала - на Силвия Борисова "Международна конференция "Речник на дисидентите" в София ⁵³. и на М. Неделчев "Конференцията и българският дебат за дисидентите"⁵⁴ Никъде в посочените публикации повече не са говори за съдържанието на термините "дисидент", "дисидентство", никъде не се споменават евентуалните български специфични прояви на "дисидентството", които биха послужили също като критерии за "дисидентска" принадлежност. Без да изпадам в излишен критицизъм и максимализъм, струва ми се, че тук е главната причина за начина, по който се дебатира тази тема. Както не бих пропуснала отново да отбележа изключителната заслуга на групата по "Речника" за отключването на целенасочено изследване на проблема "дисидентство" в България, така не мога да подмина и големите отговорности, които има същата тази група. Вероятно екипът се е замислял над въпроса какво още трябва да се направи, какво да се подобри в работата на групата, но разсъждения от подобен вид липсват по страниците на "Демократически преглед", където всъщност се води тази дискусия. Макар да съзнавам, че днес, пост фактум е много по-лесно да се забелязват грешките и непълнотите, все ми се струва, че в една рубрика "Дискусионно", например, биха могли да се поместят част от критичните към техните подходи материали по темата "дисидентство".

Вместо подобни инициативи, екипът продължава своята работа в посоката, която е уточнена на учредителната сбирка в Полша и в посоката, която той смята за правилна и резултатна. Така през следващите 2000-2002 г. са публикувани: очерк на Иван Спасов за Лазар Цветков и на Христо Христов за Борис Арсов ⁵⁵, разговор на Тони Николов с Наталия Горбаневска "Ние бяхме нормалните хора в едно ненормално общество", материалът на Силвия Борисова "Трибунал за комунизма", очеркът на Михаил Неделчев за Атанас Славов и на Ганчо Савов "Псевдоним Елтимир" (за Ангел Грънчаров)⁵⁶. Също така разговорът с Васил Биков на Александър Лукашек "Животът е най-великият Божи дар, няма нищо над Живота" и очерците на Михаил Неделчев за Георги Марков и Асен Игнатов. ⁵⁷ Последните конкретни материали са поместени в кн. 47 на 2001 г. ⁵⁸ Това са: очеркът на Силвия Радева: "Международен речник на дисидентите - ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ" и на Михаил Неделчев за Румяна Узунова, както и интервю с Александър Солженицин "Трябва да спасим Русия не за години - за месеци, седмици". Тези материали са предшествани от публикациите на Силвия Борисова "Да мислим за собствената си история в международни категории" и "Споразумение между участниците в международната програма "Източна Европа - обща съдба" за перспективите за по-нататъшното взаимодействие и разширяване на мрежата". ⁵⁹

Последните два материала информират за взетите решения на поредната работна среща на международните организации, участнички в изследователската програма "Общо място - Източна Европа", състояла се от 16 до 21 юни 2001 г. край Варшава. На нея е гласувано - по финансови и технически причини - да се издаде кратка версия на Речника, която да съдържа 350 биографични очерка - на полски език. Споразумението пък очертава перспективите и по-нататъшното взаимодействие между отделните страни и органицзации. В този документ изрично е отбелязано, че програмата е аполитична, че тя ще се занимава с проблема за справедливостта и правата на човека, ще се противопоставя на тенденциите на "национален егоизъм", ще изучава и осмисля механизмите, върху които се опира предишната система. Основни задачи на проекта за периода 2001-2005 г. е завършване на "Речник на дисидентите" и разработка на Лексикон на свободата, както и конкретни мероприятия за превръщането на полското списание "КАРТА" в международно, излизащо на няколко езика. Ясно е намерението на всички организации да продължат съвместната работата по проекта, с което да дадат своя принос към безконфликтното протичане на преходите във всички бивши социалистически държави.

Тук извън рубриката"Дисидентският опит: живот не-в-лъжа", но определено по същия проблем за "дисидентството" е репликата на Михаил Неделчев "Съюзът на българските писатели и неговите бури в чаша вода" ⁶⁰ към статията на Владимир Мигев "Настъплението срещу свободомислието в писателския съюз (1957-1961)".⁶¹ Трябва да кажем, че статията на В. Мигев е от поредицата предварителни публикации на откъси от книгата му "Българските писатели и политическият живот в България 1944-1970 г." ⁶² Статията, както и книгата на автора, са написани въз основа на обилен документален материал, на материали от периодичния печат в посочения период, както и на публикации по въпросите на българската литература до 2000 г. Вл. Мигев обаче няма ясно формулирани тези, използването на определения-квалификации като "ретроградни", "свободомислещи", "догматици", "леви" и "десни" - с обратно на обичайното съдържание на последните два термина - прави оценките в текста доста неясни, поне що се отнася до обществената значимост и публичната рефлексия на творбите на някои от изявените български интелектуалци. Вместо да анализира, вместо да се опитва да разбере и обясни причините за заеманите различни позиции от отделните писатели, Вл. Мигев на места е почти заклинателен. Така че не изнесените факти, а липсата на интерпретация или повърхностната интерпретация на емпиричния материал дава основание на М. Неделчев да репликира и да поднася собствената си теза като убедителна. Тя, разбира се, е и резултат от неизяснените термини "дисидент" и "дисидентство", от априорното приемане, че това са личности и прояви, с анти-социалистическа и антикомунистическа насоченост. Именно това е и причината М. Неделчев да заяви, че т. нар. от Вл. Мигев "свободомислещи" писатели " съвсем не са радикално отхвърлящи я (официалната идеология - бел. на авт. - Н. Хр.) хора, а опитващи се да я "смекчат", още не и да я "преустроят". Естествено, става дума за времето от края на 50-те - самото начало на 60-те години. Но дори и тогава корективното и алтернативното мислене и действие на визираните от Вл. Мигев писатели - все едно дали са членове на БКП или безпартийни - е ясно изразено. Прав е обаче М. Неделчев в твърдението си, че "Сюжетите от "Ангел Кънчев" 5 трябва да се видят в много по-широк контекст, а не само в рамките на удобната за властта (само)затворила се писателска общност, където бурите - макар да се струваха съдбовни - наистина си бяха в чаша вода, дори когато имаха твърде неприятни последици за горките прегрешили". ⁶³

Не можем да отминем с мълчание ироничната фраза "горките прегрешили", защото корективното мислене, "дисидентството", както вече видяхме в очерците от първата част на книгата, е дейност в полето на морално-ценностното, но дейност в развитие, то е път, чието начало в повечето случаи поставят именно почтени личности, членове на БКП с впечатляващ довоенен актив или пък представители на младата "либерална" българска интелигенция. Каква е вината на историците, какво в нашите изследвания дава основание за подобни реплики? Това е съществен въпрос, пълният отговор на който може да бъде даден след прецизен историографски преглед. В случая мога само да отбележа своето мнение, че е по-добре изследванията ни да са проблемно-хронологически, а не хронологическо-проблемни...

Финалната публикация на Михаил Неделчев под заглавие "Дисидентството в България в контекста на общата антикомунистическа съпротива и на многобройните форми на несъгласие с комунистическата система" е фактически окончателният вариант на въвеждащия очерк към българската част на "Речник на дисидентите". ⁶⁴

Кои са новите моменти в този последен материал?

Преди да отговорим на този въпрос ще проследим каква е представата за "дисидентството" като цяло и за българското "дисидентство" в частност, която изгражда М. Неделчев в първото есе?

Първо. Вероятно изхождайки от презумпцията, че терминът "дисидентство" е ясен за всички, че всеки българин, или поне просветените българи, влагат еднакво съдържание в него, той не смята за необходимо да го пояснява по какъвто и да било начин. Оттук произтичат и противоречивите мисли и объркващите чувства, които текстът предизвиква. Че Михаил Неделчев подхожда смутено към темата става ясно още от първите изречения, в които той се чувства длъжен да назове двете ширещи се тогава (а и до днес) противоречиви тези: едната, че в България до края на 80-те години няма организирани дисидентски движения, т. е., че българското дисидентство е твърде закъсняло и другата - че и преди има някаква съпротива срещу властта, но тя е единична и "скрита", поради което и малко известна на мнозинството българи. Има също така - казва авторът - прояви на опозиционност в интелигенските среди или "интелигентски опозиционен бит - широко разпрострян и неспособен да намери ярки публични изрази". Голяма част от тези хора, според М. Неделчев, са корумпирани от властта и превърнати от нея "чрез добре дирижирани медийни изяви в нещо като официални шутове-дисиденти." ⁶⁵

Следва твърдението за многобройност на "писатели, музиканти, просто на неортодоксални съвсем млади хора" малтретирани в концентрационните лагери в Белене и Ловеч през 50-те и 60-те години, въдворени там поради изразените от тях протести след революцията в Будапеща през 1956 г. Споменават се и репресираните активисти на старите български политически партии.

Непосредствено след това М. Неделчев изпитва потребността да разкаже началната биография на първата българска некомунистическа политическа организация, Съюз на демократическите сили (СДС), като отбелязва грешките, които тя допуска в предизборната кампания за Велико народно събрание (ВНС). Целта на този текст, както авторът сам я определя, е да направи съпоставка между "дисидентските" действия на поляците и несполучливата тактика на "българските антикомунисти" след 10 ноември 1989 г. А също така и за да изтъкне факта, че през последните 5-6 години в България често се "загърбват и забравят личностите и делата на дисидентите дотолкова, доколкото ги имаше." Вместо това се превъзнасят, съвсем несправедливо, според М. Неделчев, "пребивавалите в чужбина български дисиденти, обявявани за истинските и действително страдалите." ⁶⁶ Кои са тези хора? Георги Марков, Асен Игнатов, Стефан Попов, Атанас Славов, Румяна Узунова, Джон (Дими) Паница и Евгени Силянов - всички те не успяли (с изключение на Георги Марков - станал печално известен заради мистериозното му убийство с т. нар. "български чадър") да станат известни на Запад заради емигранта-"маргинал" Ценко Барев, който не допуснал тяхната изява на страниците на дисидентското списание "Континент". ⁶⁷

Кои все пак са "дисидентите" вътре в страната? Желю Желев, който "десетилетия отстоява дисидентската си същност", Стефан Савов, д-р Петър Дертлиев.

През втората половина на 80-те години вече има - според М. Неделчев - многобройни дисидентски прояви, като: кръга на новите философи, обединени около издателския проект "Критика и хуманизъм", социолози и политолози, събрани около проекта "Избор", филолози, историци, философи около "Синтез" и самиздатските списания "Глас" и "Мост" на поетите Владимир Левчев и Едвин Сугарев, също така и неформалните организации от края на 80-те като "Независимото дружество за правата на човека", профсъюзът "Подкрепа", движението "Екогласност", "Клубът в подкрепа на гласността и преустройството", доминиран от Желю Желев, макар и обединил "перестройчици марксисти и същински антикомунисти". ⁶⁸ В последната организация, изрично отбелязва авторът, дейно участие взема "днешната пълномощна министърка в посолството на България във Варшава проф. Елка Константинова." Есето "Участта да си дисидент в България" завършва със спомен на Михаил Неделчев от негово участие в забранен митинг на "Солидарност", състоял се на 1 май 1989 г., където всички заедно викат: "Нйема волношчи без Солидарношчи". "Помня сълзите си." - е финалната реплика на автора.

Така направеният преразказ на този първи по рода си материал, който не само има претенцията, а и официално поставя в публичното пространство проблемът "дисидентство" беше неизбежен, тъй като еволюцията на по-сетнешните разсъждения би била неясна без тази информация.

Какво впечатление оставя текстът? Първо. Определенията "дисиденти", "опозиция" и "антикомунисти" са синоними според М. Неделчев. Второ. "Дисиденти" са и репресираните политици от края на 40-те - началото на 50-те години. Трето. Има и задгранични "дисиденти", но тяхната участ е далеч по-лека. Четвърто. "Дисиденти" са трима от най-популярните политици от първите години на прехода. Пето. Същинските "дисидентски" прояви са тези от края на 80-те години.

Тези разнородни позовавания обаче объркват дори посветения читател, който прочитайки материала неизбежно си задава въпросът: "Какво всъщност е "дисидентството"? Донякъде отговорът се съдържа в следващата публикация, посветена на международния изследователски проект "Речник на дисидентите", която вече представихме.

Успява ли екипът на Речника, съобразявайки се с изработените в Полша общи изисквания, да даде една обективна, или поне своя субективна представа за "дисидентството", успява ли да определи специфично-българското "дисидентско" поведение? Като дадем дължимото на немалката по обем събирателска работа, на написаните и публикувани биограми, както и на поместените по страниците на "Демократически преглед" в рубриката "Дисидентският опит: живот не-в-лъжата" интервюта с руски дисиденти, отговорът е по-скоро отрицателен. Това личи особено ясно във финалната публикация на М. Неделчев от 2002 г. под заглавие "Дисидентството в България в контекста на общата антикомунистическа съпротива и на многобройните форми на несъгласие с комунистическата система", която, както вече отбелязах, фактически е и официалният уводен материал към българската част на международния "Речник на дисидентите". ⁶⁹

Както се вижда от самото заглавие, има определена промяна през изминалите пет години в представите на водещата фигура в българската част на международния проект "Речник на дисидентите". Ако през 1997 г. материалът е назован "Участта да си дисидент в България", то сега проблемът не само е разширен, а и до известна степен нюансиран. Директното внушение вече не е само, че "дисидентството" е антисоциалистическа и антикомунистическа дейност, а е и "многобройни прояви на несъгласие с комунистическата система".

Кои са новите моменти?

Първо. Като един от основните източници за "дисидентството" М. Неделчев определя архивите на Държавна сигурност.

Второ. Твърде интересна и определено важна е формулировката за двете култури: "култура на стоическата нормалност и на истерическата комунистическа приповдигнатост" (понятието "култура" е употребено в най-широк смисъл - като бит, манталитет, всекидневно общуване, ценности). Изводът е за наличието почти през всичките години на социализма на "битовистки опозиционен бит".

Трето. Проследена е съпротивата срещу властта в България в периода септември 1944- ноември 1989 г. Включени са репресираните по Народния съд, въдворените по лагери и лежалите в затвори през 40-те, 50-те и 60-те години, горянското движение, недоволството сред етническите малцинства, реакциите във връзка с “Унгарската народна революция” от 1956 г. и "Пражката пролет" от 1968 г., съдените за разпространение на емигрантска и самиздатска литература през 70-те години, опитите за подписване на българска "Харта 78", първите неформални организации от 1988-1989 г., действията на популярни български емигранти. Определено нов момент е причисляването към "дисидентските" прояви на санкционирани произведения: "Люти чушки" на Радой Ралин и Борис Димовски" (1968 г.), романът "Лице" на Блага Димитрова и монографията "Фашизмът" на Ж. Желев (1982 г.). Разказани са действията на различните неформални организации през месеците октомври и ноември на 1989 г.

М. Неделчев завършва очерка си по следния начин: "И до днес в България няма единни становища по историческия смисъл и значение на хода на антикомунистическата съпротива, за мястото на отделните личности. Тази история все още не е разказана цялостно."⁷⁰ Съгласявайки се с тази констатация, ще отбележа лансираните до момента основни изследователски тези по въпроса за "българско дисидентство", ще се опитам и да формулирам няколко нови момента, както и една по-различна гледна точка към общия проблем "дисидентство" и към неговото българско проявление.

Първа. В България няма "дисиденти", има "вътрешно дисидентство", което е нещо различно от същинското, твърди Марко Семов в книгата си "Народопсихология българска. Размисли върху това какви сме били и какви сме днес." ⁷¹ Авторът аргументира мнението си с констатираната липса на ярки личностни или масови антикомунистически прояви.

Втора. В България има "дисидентство", но то е закъсняло и в някаква степен недостатъчно в сравнение с това в СССР, Унгария, Чехословакия и Полша. Основен изразител на тази теза е Искра Баева. Като един от най-изявените специалисти по съвременна история на източноевропейските държави, тя познава добре основните "дисидентски" прояви в тях и това й позволява убедително да аргументира мнението си. Същата авторка изследва прецизно и задълбочено - по архивни документи, мемоарна литература и лични интервюта - историята на двете най-известни неформални организации от 1988-1989 г.: "Общественият комитет за екологична защита на Русе" ⁷² и Клубът за подкрепа на гласността и преустройството ⁷³, които тя приема като единствена проява на "дисидентска" дейност в България от годините на социализма. И. Баева, в друга своя работа, разглежда политическата култура на българското "дисидентство". ⁷⁴ Темата е интерпретирана и в статията "Николай Генчев - интелектуалецът в българския преход", ⁷⁵ и в книгата "Българските преходи 1939-2002", ⁷⁶ и в учебник за 11 клас, в специален урок, озаглавен "Българското дисидентство". ⁷⁷

Ще се спра по-подробно на последната публикация на И. Баева, тъй като тя до голяма степен представя в обобщен вид нейната теза за "дисидентството".

Самото включване на такава тема в учебник е показателно най-малкото за две неща: първо, смята се, че той е значим както за близкото минало, така и за днешния ден и второ - приема се че има, макар и относителна яснота, по проблема "дисидентство".

Кои са основните моменти, върху които акцентира авторката?

Първо. Приема, че "дисидентството" се оценява по един водещ критерий: приносът му за краха на системата.

Този критерий измества напълно същинската цел на "дисидентите", формулирана от В. Хавел, а тя е: не борба за събаряне на системата, а за защита на отделния човек, полагане на усилия той да живее по-добре "тук" и "сега".

Второ. "Дисидентството" е организирана форма на съпротива. То е различно от личното недоволство.

"Дисидентството", както вече неколкократно отбелязах, е път, дейност в развитие, която има начало и край. В самото начало , а и почти през цялото време, то се изразява чрез индивидуалния протест на отделни публични личности - интелектуалци (или по-скоро е заявено несъгласие от тези личности с преобладаващи мнения и действащи норми в обществото), постепенно преминава през оформяне на групи (обикновено приятелски) от съмишленици, които естествено, при подходяща външна провокация - като съвещанието в Хелзинки от 1975 г., на което е приета Декларация за правата на човека - документ, под който се подписват и официалните власти в източноевропейските държави, прерастват в организации. Или организацията е крайната фаза, крайната проява на "дисидентството", а не единствена такава. Самият Хавел казва във връзка с "Харта 77", че тя като че ли възниква от нищото, но не е така. Предишната скрита форма на съпротива, според него, просто не е достатъчно ясно изразена. Това, разбира се, съвсем не означава, че тази съпротива няма "дисидентски" характер. Основната цел на "дисидентството", както знаем, е именно да въздейства върху хората, да дава личен нравствен пример, да формира критични нагласи в обществото, а не да работи открито или нелегално за краха на социализма.

Трето. Този пункт е във връзка с предшестващия. "Дисидентството" трябва, според И. Баева, която се позовава на петте характеристики, формулирани от Хавел в есето му "Силата на безсилните", да извършва протестни акции, които да предизвикват международен отзвук и подкрепа.

Вярно е, че известността на Запад е важна за "дисидентите". Но тази известност има по-скоро защитен за самите "дисиденти" характер, отколкото да е значим фактор за въздействие върху обществеността. Подкрепата чрез западните средства за пропаганда е важна, но главно като предпоставка за натиск върху управляващия комунистически елит.

Четвърто. "Дисидентството" - казва тя - означава готовност да се понесат репресиите на режима - публични процеси, затвор или изселване, изгонване от страната, гладни стачки, протестни демонстрации, организиране на "Самиздат".

Самото противопоставяне, изборът да се противопоставиш, предполага готовност да понесеш санкциите. Факт е обаче, че - това го казват всички - от Хавел но Наталия Горбаневска - че откритите действия започват тогава, когато режимът в не малка степен е либерализиран, или по-точно казано, е по-малко репресивен. Изброяването на конкретните наказания И. Баева извършва, като има предвид вече случилото се, а не тогавашните нагласи и убеждения на "дисидентите".

Пето. "По определението на един от символите на дисидентското движение Вацлав Хавел дисидентството изисква неконформистко поведение и възгледи, тяхното последователно огасяване и добиване на фактическа власт в обществото чрез "живот в истината". Такива явления - продължава авторката - в България до средата на 80-те години не съществуват."

Въз основа на какво - е все пак въпросът - се прави твърдението (освен върху липсата на организации до това време) - че у нас до края на 80-те години подобни прояви не съществуват?

Всъщност, когато започва конкретното разглеждане на българското "дисидентство" И. Баева не пропуска да отбележи, че начало на откритото недоволство срещу властта поставя именно "бунта" на творческата интелигенция - Р. Ралин, Б. Димовски, Т. Цонев, Хр. Ганев, К. Павлов, Ст. Цанев, Ж. Желев, Бл. Димитрова. Тя отбелязва, че през 80-те години творците (Б. Папазов, Хр. Христов, Ив. Радоев, Й. Радичков) се усъвършенстват в езоповия език ( това в действителност става много по-рано - още през 60-те години).

Авторката отчита голямата роля и на многобройните кръжоци, клубове и семинари в творческите и научните среди, както и публикациите в списанията "Отечество", "Общество и право", "София" и вестниците "Народна култура", "Литературен фронт", "Орбита" и полулегалните литературни списания Глас" и "Мост".

Накрая тя разглежда и "дисидентските" организации" - както провинциалните - основани главно от политзатворници, така и централните - ОКЕЗР, "Клуб в подкрепа на гласността и преустройството" и "Екогласност", като отбелязва, че те са основани от публични личности, голяма част от които членове на БКП, а някои дори "активни борци против фашизма".

И. Баева не пропуска да обърне внимание и на връзката на неформалните организации със западните радиостанции, като отбелязва и "външната зависимост" на тези организации - от случващото се в Полша, Унгария, Чехословакия и най-вече в СССР.