Урок № 1: Богатите не работят за пари

32 пикник и Богатият татко ни подаде сладоледите.
– Как е, момчета?
– Добре – отвърна Майк.
Кимнах в знак на съгласие.
– Научихте ли нещо вече?
С Майк се спогледахме, вдигнахме рамене и поклатихме едновременно глави.
Избягване на един от най-големите капани в живота
– Е, момчета, по-добре започнете да мислите. Предстои ви да научите един от най- големите уроци в живота. Усвоите ли го, ще се радвате на свободен и сигурен живот.
Ако не го научите, ще свършите като госпожа Мартин и повечето от хората, които иг- раят софтбол в парка. Те работят много за малко пари, вкопчени в илюзията за сигур- ността на работното място и очакват с нетърпение ежегодната си триседмична почивка и евентуално – скромна пенсия след четиридесет и пет годишен стаж. Ако това ви прив- лича, ще ви повиша надницата на двайсет и пет цента на час.
– Но това са добри и усърдно работещи хора. Подигравате ли им се? – попитах аз.
На лицето на Богатия татко се изписа усмивка.
– Госпожа Мартин ми е като майка. Никога не бих се отнесъл така жестоко към нея.
Възможно е да ви се струвам жесток, защото опитвам да ви покажа нещо по възможно най-убедителния начин. Искам да разширите перспективата си, за да видите нещо, което повечето хора никога няма да видят, тъй като гледната им точка е твърде тясна. Пове- чето хора никога не забелязват капана, в който са попаднали.
Двамата с Майк слушахме напрегнато; не бяхме сигурни, че разбираме посланието му. Думите му наистина звучаха жестоко, но същевременно усещахме, че опитва отча- яно да ни обясни нещо.
Богатият татко се усмихна и додаде:
– Двайсет и пет цента на час звучат добре, нали? Сърцата ви не затупкаха ли малко по-бързо?
Поклатих глава, макар в действителност да беше точно така. Двайсет и пет цента на час бяха много пари за мен.
– Добре, ще ви плащам долар на час – усмихна се лукаво Богатият татко.
Сега вече сърцето ми запрепуска. Мозъкът ми закрещя: „Приемай. Приемай.“ Не вяр- вах на ушите си. Въпреки всичко не казах нищо.
– Добре, два долара на час.
Деветгодишните ми мозък и сърце се взривиха. Все пак беше 1956 година и ако пече- лех по два долара на час, щях да стана най-богатото дете на света. Не можех да си пред- ставя да получавам толкова пари. Искаше ми се да извикам „да“. Искаше ми се да се договорим незабавно. Вече виждах новото колело, новата бейзболна ръкавица и възхи- щението в очите на приятелите си, когато видеха колко много пари имам. Освен това
Джими и богатите му приятелчета никога вече нямаше да ме наричат „беден.“ Но, нео- бяснимо защо и как, от устата ми не излезе звук.
Сладоледът се беше разтопил и се стичаше по дланта ми. И двамата с Майк бяхме зяпнали Богатия татко с отворена уста и празни мозъци. А той всъщност ни изпитваше и знаеше прекрасно, че част от нас иска да приеме предложението. Беше наясно, че част от душата на всяко човешко същество е слаба и зависима и може да бъде купена. Но

33 също така знаеше, че душата на всяко човешко същество има също така силна и непод- властна на изкушенията страна, която не може да бъде купена. Въпросът бе коя от двете части е по-силната.
– Добре, пет долара на час.
Внезапно всичко в мен притихна. Нещо се бе променило. Предложението беше пре- калено голямо и абсурдно. През хиляда деветстотин петдесет и шеста година малцина изкарваха повече от пет долара на час, но изкушението изчезна светкавично и ме обзе спокойствие. Бавно се обърнах наляво, за да погледна Майк. Той също впери очи в мен.
Слабата и зависима част от душата ми бе млъкнала. Частта ми, която нямаше цена, при- доби надмощие. Разбрах, че Майк чувстваше същото.

Изтегляне 2.9 Mb.

Сподели с приятели: