Божият човек костадин томов тодор Димитров

1915 година. Бог действа в мен навсякъде и по всяко време. Нов живот започнах аз. Словото ясно, Божият глас познат, смелостта ми непоколебима. Напред, напред, Костадине, ръката Му е над тебе, ще видиш Неговите чудеса.

Есента ме мобилизираха в град Пловдив. Зачислиха ме като келнер в лекарски стол. Той се намираше под едно от Пловдивските тепета.

Вечер след работа обикалях войниците и им говорех за Бога. Но началникът на болницата, човек невярващ, ми забрани всякаква проповед. Какво да правя? Помолих фелдфебела да ме смени на друго място.

- Не може, Костадине, нямам основание - отговори той. Тогава на молитва ден и нощ! През деня на работа -тайно, вечер - горе на тепето. Цяла седмица продължи моята молитва. И ето Божията чудесна сила! Съвсем неочаквано дойде до болницата едно писмо: "Сменя се и командирова другаде целия команден болничен състав, заедно с командира." Дойде нов началник с нови лекари. Един от тях, македонец беше, навярно чул беше за моята набожност и ми подхвърли:

- Костадине бе, кажи нещо за Бога.

- Ех, господин капитан, началникът ми забрани да говоря за Бога...

- Не, Костадине, сега вече си напълно свободен. Говори, говори, колкото искаш. Хайде, обикаляй палатките, работи за Бога. Бог с тебе!

Насърчих се аз, започнах проповеди и молитви. Обикалям палатките и началниците ме насърчават и подкрепят. И Бог се изяви! Там стана следното чудо.

Една вечер, като обикалях палатките, се чу страшен, нечовешки, животински вик. Потръпнах. Може би някого убиваха. Приближи се до мене един войник:

- Не влизай в палатката, бай Костадине. Полудя момчето, Стоянчо. Луд е, беснее, тръшка се, някого ще разкъса.

На следната вечер казах на началника:

- Господин капитан, ще ида при Стоянчо в палатката.

(Бях го лекувал, но полза нямаше.)

- Какво приказваш , Костадине? Господи, Света Богородице, той ще те убие, ще те разкъса! Чуден човек си, жена и деца имаш бе, войник.

Капитанът замина нататък, а пък аз се отправих към палатката на Стоенча. Влязох вътре. Няколко войнишки глави надничаха иззад платнището. Приближих се до болния.

- Я, слушай, Стоянчо, поспри да те науча аз тебе една песничка. Ама внимавай да я запомниш, да я научиш!

И наведен над Стоенчовата глава, запях аз: "Исусе, Сине Божий, помилвай ме..."

Стоянчовият поглед беше мътен, разпилян. Но ето, нещо стана в тоя човек. Завъртя глава, леко повдигна ръце и като от пробуда, кротко ме погледна.

- Сега оставете Стоенча да си спи! - обърнах се аз към влезлите войници.

Излязохме от палатката. Цяла нощ не чухме нищо оттам. Сутринта минавам и се зачудих. Гледам Стоянчо разговаря с един от войниците. Той ми вика:

- Бай Костадине, ти ли беше снощи при Стоенча?

- Аз, зер.

- Ами я го виж де, оздравя. А Стоянчо се ухилил.

- Бай Костадине, сега всички ви виждам, всички ви познавам. Да знаеш колко ми олекна снощи. Какво съм правил по-рано, нищо не помня.

Минава лекарски преглед и войникът води Стоянчо.

- Господин капетан, лудият оздравя. Ето го Стоянчо, дето беснееше. Здрав е и си хортува момчето редовно. Бай Костадин му направи снощи нещо и на, оздравя...

Началникът-лекар се обърна към мене:

- Ти ли ходи снощи при лудия?

- Тъй вярно, господин капитан, аз ходих.

- Ами какво му направи, бе войник?

- Нищо не му давах. Само му попях една песничка. Ето тази: "Исусе, Сине Божий, помилвай ме..."

- Слава Богу, слава Богу! - вика началникът и се прекръсти. - Слави Бога, с песен си го излекувал. Боже, Боже, какво можеш да сториш!

Дадоха на Стоенча след ден-два отпуска две седмици. Той оздравя окончателно.

Две години минаха от началото на войната. Един ден дойде заповед: "Всички тилови войски на фронта!" Войната ставаше от ден на ден по-тежка. Имаше възможност да се помоля на началника да ме остави на досегашната ми тилова служба. Но не! За всяко нещо от живота си аз съм свикнал да търся най-първо съвета на Бога. Ще попитам първо небесния си Баща. Вечерта отидох на едно от Пловдивските тепета на молитва. Много се молих и ето пак същият познат тих и ясен глас, като надвесен над ухото ми приятел:

"Костадине, ти ще отидеш на фронта."

1916-1917 година. Тежки изпитания за моя народ. Много, много страдания, глади кърви. През Сърбия, през Македония, та право на Завоя на Черна. Завоят на Черна! Гробницата на моите братя, кръстът на моя народ. Завоят на Черна! По целия фронт се чуваше само тая зловеща дума. Наши братя загиваха с хиляди. Нашите и техните майки плачеха , жените овдовяваха, децата осиротяваха. Сърцето ми преливаше от жалост. Проклета война!

Зачислиха ме в пета рота. Петнадесет дена строево обучение, за да можем да влезем в сражение. Започнаха тежки боеве. Ден и нощ артилерия и мини тресяха планината. Потъмняхме, оглушахме. Наоколо ни разорана земя, смесена с остри като игли шрапнелни парчета, с парцали кървави дрехи и човешки меса. През почивките от сраженията се подсланяхме в дълбоките, изсечени в скалите блиндажи. Там пък беше друг живот - едни въздишаха, други се смееха, а настрани в някое кюше заскрибуцваше гъдулка и затропваше хоро. Войнишки живот!

Имаше заведен в армията ред. Всеки полк да дава по една рота, която да излиза напред, навън от защитените позиции и да копае на открито окопи пред погледа на врага. Това дежурство на ротата продължаваше цяла седмица. Когато ние застъпихме нашия ред на същото топа място, зад гърба ни имаше дълбок блиндаж, изсечен в скалата. Той събираше цялата рота войници, около 350 души.

Като приближихме, хвърлих бърз поглед наоколо. Личеше, че тук са загинали много хора. Скалите бяха черни от засъхнала кръв, а земята миришеше на скотобойна. Ротният командир, млад момък-капитан, заповяда на ротата да влезе в блиндажа. Обърна се към войниците. Гласът му развълнуван треперещ:

- Войници, братя мои. дошли сме в този час на най-страшното място. Вие знаете, пред нас няма наши линии. Напред са французите и англичаните с тяхната артилерия. Тук цяла една седмица ние ще трябва да копаем окопи. Днес се пада ред на нашата пета рота. Много наши братя загинаха тук. И от нас много ще загинат. Много майки, жени и дечица ще изпискат след някой ден. Няма кой да ни помогне, няма кой да ни закриля, няма кой да ни избави.

Бедният мой командир! Като че сега го виждам изправен, с ръка на сабята. Ръката му потрепва и сабята му позвънява. Като каза последните думи - "няма кой да ни избави", аз се изпънах и извиках така силно, че целият блиндаж прокънтя:

- Има Кой да ни избави, господин капитан, има! Господ Бог и Исус Христос!

Откъде дойде този ерихонски глас у мене, сам не разбрах. Войниците се размърдаха. Най-напред вяло, а после по-силно и смело се чу:

- Вярно, бай Костадине, Господ Бог... Ами какво да правим, за да ни помогне?

- Всички шапки долу, на молитва!

Войниците се молят: "Боже, Боже, Исусе, Исусе!". "Аллах, Аллах!" - и турчета имаше между нас. Те се молеха по своему. Една душа бяхме - нямаше българи, нямаше турци, нямаше началници, нямаше подчинени. Бог е един за всички, животът и смъртта едни за всички, гробовете, които ни чакаха, бяха общи за всички ни.

Аз се молех силно на глас: "Господи Боже, Исусе, Сине Божий, пощади майките и дечицата, закрили ни, запази ни под твоето крило".

Силна, славна молитва беше. Никога после в моя живот не съм се молил така И колко момчета плакаха...

- Сега всички инструменти в ръце и след мене! -извиках аз и пръв излязох навън.

Загракаха в каменливата жълта пръст войнишките кирки. Мястото открито, страшно! Врагът отсреща може би вече гледа с рогатките и пълни оръдията. А ние копаем, копаем с разтуптяни сърца и чакаме мигновената смърт. Копая и аз наведен, със свито сърце. И какво става, чувам на ухото си глас, тих, приятен, отчетлив, каза ми: "Костадине, сега бързо кажи на войниците да бягат в галерията." И аз веднага, колкото ми глас държи: "Бягайте, братя, в галерията!" Последен влязох аз. Веднага след мене на мястото, където ние сега копаехме, се изсипа артилерийски ураган. Захвърчаха купища земя, потъмня, като настъпила нощ отворът на заслона ни. А вътре едни викове, едни молитви - всички плачат, Бога хвалят.

Това беше първата победа над лукавия. Сега си спомних думите, които чух на Пловдивското тепе от устата на Божия служител: "Ти ще отидеш на фронта." Ето защо ме изпрати Бог тук!

- Сега всички пак с инструментите навън. Само внимавайте, братя, има не експлодирали фугасни гранати, заобикаляйте ги внимателно.

Копаем пак, но вече без страх, насърчени. След четири часа към пладне отново на ухото ми Божият глас:

"Костадине, кажи на войниците да бягат в заслона!" Аз пак: "Бягайте, братя!..." В същия миг след нас си изсипаха вражески железа.

Гледам насреща бяга полковият командир.

- Какво стана с пета рота? - вика с ръце на устата. Капитанът влезе и рапортува:

- Всички сме живи и здрави, господин полковник! Един войник ни спасява.

След малко идва началникът на дивизията, генералът. И той:

- Какво стана с пета рота?

- Всичко е наред, господин генерал! Един войник ги спасявал, навреме ги предупреждавал да бягат в прикритието.

Генералът: "Слава Богу! Слава Богу!" и се прекръсти нашироко.

Така беше първият ден, така вторият, така цялата седмица. Копаем, копаем и тихият Божий глас шепне: "Костадине, Костадине, кажи на войниците..." Изкарахме дежурството си цялата седмица. Косъм от главите ни не падна. След нас на същото място дойде друга рота. Още първият ден видяхме как санитарите минаваха край нас с кървавите носилки.

По-късно ме назначиха началник на пост на първа линия. Донесоха ми сандък с патрони. Но аз забраних на войниците да стрелят. След седмица минава фелдфебелът и гледа -сандъкът с патрони непокътнат.

- Костадине, защо патроните стоят неизстреляни?

- Как ще стрелям, господин фелдфебел, там насреща нали хора има? Не ми е позволено от Бога да стрелям и да убивам.

Фелдфебелът донася на ротния, той на дружинния. Един ден идват няколко офицери с фелдфебела. Последният се обърна към мене:

- Костадине, вземи си пушката и излез! Гледай, там насреща е сръбският пост. Открий стрелба по него! Ха сега - огън!

- Аз, господа, няма да стрелям. За вас е лесно да убивате, но на мен не ми е позволено. Нали знаете какво стана на Черна? Вие можете да убивате, но горко ви!

Отидоха си началниците, като оставиха двама войника да ме скланят да стрелям.

- Бай Костадине, стреляй барем веднъж, да се отървеш. В съд ще те дадат бе, ще те застрелят!

- Не, момчета, няма да стрелям.

Отиде работата на военен съд. В залата, където съдът заседаваше, беше генералът с няколко офицера и военният прокурор. Приказваха помежду си, убеждаваха ме:

- Костадине, защо не мислиш за жена си, за децата си? Утре ще те сложим на стрелбището!

- За моята жена и децата ще помисли Небесният Баща! Шепнеха си, махаха с ръце, спориха. Прокурорът беше евреин - Бог да го поживи, ако е жив, мир на душата му, ако е на небето! В разгара на спора го видях, че стана и заговори възбудено:

- Господа, стойте! Какво ще сторим? Това, което този войник върши, не е човешко дело, Божие дело е! Спомнете си чудото, което той с Божията помощ извърши на Завоя на Черна.

Умълчаха се, замислиха се. Дълга стояха с наведени глави. Пошушнаха си пак нещо.

- Хайде, Костадине, иди си в частта - обърна се един от офицерите към мен.

Аз излязох и се прибрах в блиндажа. На другия ден иде фелдфебелът и ми вика:

- Костадине, ротният командир те наказва да идеш да работиш в кухнята. Кашавар ставаш вече. Хайде, вземай с багажа и при кашаварите!

Там прекарах 20-30 дни. Между кашаварската работа правехме къщи и разни служебни постройки. Работата водеше едно младо подофицерче от Тополовград. Гледам го - гълчи, вика, злоби се с хората. Обърне се към един войник:

- Вземи, отнеси там тоя камък!

А камъкът голям, не е за един човек.

На друг подвикне:

- Вдигни тази греда!

А гредата най-малко за трима.

Гледам аз всичко това и го викнах настрана.

- Какво правиш ти, бе? Защо мъчиш хората? Виж, отслабнали са, пожълтели са от глад. Оголели са, месата им се виждат, пръстите им се белеят през ботушите. Ти мене ще слушаш, няма да мъчиш хората, чуваш ли? Ще те убият, бе!

Сви се момчето:

- Ама. бай Костадине, началството иска от мене...

- Мене ще слушаш, пак ти казвам! Туй, дето го правим, скоро ще се разруши.

Поправи се момчето, омекна към хората.

• 
  Ах, бай Костадине, добре, че дойде! - викат войниците край мене.
  
• 
  Една вечер бях на молитва. Чух пак познатия глас:
  

Каквото навсякъде правех, това и тук. Вечерно време виках войниците на молитва. Научиха се като се мръкне един след друг да напълнят палатката. От сърце се молеха. Далеч по войнишките постове, по блиндажите, по бойната линия, по целия тил се разчуло за мене. Всеки, който минаваше край частта, където работех, се отбиваше да ме види, що за човек съм. Чудото на Черна се беше пръснало по всичките части. Пък аз на всеки по нещо давах - или книжка в ръката, или няколко написани слова, или дума-две за Бога казвах.

- Ех, бай Костадине, олеква ни нашето тегло като те видим - думаха ми войниците.
СКЪСВАНЕТО НА ФРОНТА
Започна голяма офанзива на англо-френските войски в навечерието на скъсването на фронта при Добро поле. Не знам как, но по това време старият ми ротен командир, с когото стана чудото при Завоя на Черна, заповяда на един войник да ми даде кон и храна и ме изпрати в града. Не беше това някаква случайност, но нареждане от небето, уверен бях. Положението беше натегнато. Гореше целият фронт. Цялото небе светеше от нажежените гърла на оръдията, наши и неприятелски. Беласица планина се тресеше като при земетръс. Вечерта се усамотих в молитва. Чувам познатия глас: "Костадине, утре сутринта ще отстъпите. Фронтът е разбит."

Сутринта се обръщам към войниците:

- Братя, фронтът е скъсан. Всички след мене отстъпвайте, докато неприятелят не ни е преградил пътя.

Аз приготвих коня, качих някои неща и виках:

- Бързо, момчета, вървете след мене!

Те се колебаят. Заповед за отстъпване няма, но все пак, макар и неохотно, повечето тръгнаха. Аз поех пътя с молитва и упование в Бога. Пътувахме цял ден и цяла нощ. На сутринта се обърнахме и видяхме, че там, където оставихме нашето място, всичко беше вече покрито с отстъпващи и бягащи части. Фронтът беше разбит.

- Видяхте ли, братя - обърнах се аз към войниците край мене. - Тези, които не послушаха да тръгнат с нас. станаха пленници.

По петите ни бързаха сгъстени неприятелски части пехота, кавалерийски разязди, а горе във въздуха кълкаха картечниците на френската авиация. Ад след нас - ранени викат, стенат. Всеки бяга към Родината спасение да намери, костите си на чужда земя да не остави.

Поспрях да си поема дъх. "Боже, какво да сторя?" Като се помолих, чух пак Божия глас: "Виж, оня войник, който е пред тебе. Иди му кажи тези думи: "Началниците избягаха, ние сме сами, сърбите ще ти пресекат пътя. Ти имаш в магазина на пушката си пет патрона. Изстреляй ги хе там, в онази дупка пред тебе. Врагът ще помисли, че има войска и ще спре, докато ние се проврем."

Действително войникът имаше точно пет патрона. Това, че аз му го казах, го учуди и същевременно го убеди да послуша. Стреля, както му казах. Там преминахме благополучно това препятствие.

На същото място видях да се влачи ранен войник. Криеше се от огъня на сръбската картечница. Викам му аз:

- Ела с мене. - Познат ми беше.

- Ранен съм, бай Костадине, ще ни убият.

- Не бой се, братко, ела с мене, върви, Бог ще ни спаси!

Не послуша, не дойде момчето. Не се довери на Божията ръка. Обърнах се, видях как го прониза картечният сноп. Много ми дожаля за това дете...

Вървя аз с войниците около мене. Една картечница заграка по нас, но Бог и забрани. Спря веднага. Минавам през една нива и гледам разхвърляни раници, платнища. Божият глас ми говори: "Костадине, спри тук, разкъсай едно платнище и се преобуй."

Така сторих. О, Божията ръка беше пак тук над мене. Бдеше Той, небесният Баща, над моите стъпки. О, Господи, Татко мой, толкова ли бях скъп за Тебе, аз, грешният, нищожният Твой раб Костадин, че затъмняваше погледа на врага, когато ме слагаше на мерника на пушката си, че разваляше механизма на картечницата му, когато я насочваше към моята гръд? О, Господи, Господи, Чудесата Ти, милостта Ти видях видях и за Тебе от смъртта не ще се побоя! Продължих пътя си. Гледам двама войника карат едно магаре, а до тях ранен - не може да върви. Мой познат беше раненият, Атанас от Тополовград, помня го добре. Взех аз повода на магарето и се помъчих да кача ранения. А те, войниците, върху мене:

- Остави този сакатия, той и тъй ще умре. Дай магарето на нас!

- Ами какво ще стане с вашия другар, бе? Вижте, сърбите идват след нас!

- Не искаме да знаем! Дай тука добичето!

А аз в този момент тихо се моля : "Татко, помогни на нещастния мой брат. Протегни ръката Си над него." Току мирясаха враговете. Като че вятър някакъв ги понесе нататък. Не се и обърнаха дори към нас, оставиха ни добичето.

Тежко беше ранен горкият Атанас.

- Бай Костадине, моля ти се, не ме оставяй да загина.

Вече сме близо до дома...

- Не ще те оставя, братко. Ето, в България сме, в родни села, в родни планини. На, вятърът е наш, роден. Не го ли усещаш как гали по лицата?

Разтушавам го, горкият! Минахме край подкрепителен пункт и там чаец пийна сиромахът. Продължаваме пътя си ние. Ето, напред ни наш ескадрон кавалерия.

- Момчета, малко хляб да имате? Завъртя един левент коня си.

- Чакайте, в кобура ми има парче сух хлебец. Друг се обади:

- Минахме край мандра и взех малко кашкавал. На, раздай на войниците и на ранения. - Даде момчето близо килограм кашкавал.

Напреде ни един офицер от Асеновград. Преди да го срещнем, изпратил войници към околните колиби за хляб. Донесе и на нас. Ядохме и пихме вода. Така влязохме в България.

Една нощ се объркахме. Мъглата беше непрогледна. Не знаем накъде да поемем. Бутахме се , въртяхме се и ето, напреде ми затрепка като вечерница малка игрива светлинка. Върви, върви пред нас, пътя ни чертае. О, Исусе, Сине Божий и тук не ме остави! Оправихме се...

Войната свърши. Ние останахме живи. Тръгнахме към обеднелите разорени домове. Бяхме бащи, които се връщаха с празни ръце и дрехи, изгнили от дъжд. А за милите ни дечица и жени трябваше хляб.

Ето ме в София. Какво да заловя? От какво да изкарам пара? Град голям, чужд и безжалостен. Никой никому не помага, а и не може. Хората измъчени, изтощени, изгладнели от дългата съсипваща война. Наех един дюкян на ул. Тробарска", сега "Козлодуй". Започнах търговия със зеленчук, старият мой занаят. Клиентите ми идват, а аз говоря за Бога, за чудесата Му, които Той ме удостои да преживея. Смайваха се, кръстеха се всички, които чуваха чудните ми разкази и патила.

Бях още православен. Изпълнявах завещаните ми от благочестиви души църковни обреди - моята баба и майка.

- Костадине, дошли са мисионери, руснаци от Америка. Там били пастори. Заминават за Русия и се отбили в България. Ще говорят в Конгрешанската църкава. Иди да ги послушаш.

Действително, в неделя вечерта дойдоха русите. Проповедта на тези наши братя беше в Деянията на Апостолите за кръщението със Святия Дух. Възхитително чудно беше словото, което чух!

Като свърши проповедта, приближих се към гостите.

- Братя, моля ви да посетите утре моя дом. Живея на тази улица... този номер...

Те, русите, извикаха дружно, бодро и радостно:

• 
  Ще дойдем, брат, ще дойдем, обещаваме.
  

Дотогава аз и всички братя баптисти вярвахме, че хората по рождение си имат Святия Дух. Затова първата ми дума към дошлите гости беше да ми дадат обяснение по този въпрос.

- Това, братко, което мислят братята баптисти и конгрешани, е Христовият Дух - се обърна единият от тях към мене. - А Святият Дух е друго нещо: Когато човек Го приеме, в него става голяма промяна. Започва да говори чужди думи, непознати езици. Това е писано в Първо послание към Коринтяните, 14 глава.

Аз слушах тези думи и разсъждавах върху тях. Същевременно ожидах и се молех Бог да ме благослови с този дар.

Братята руси заминаха за Хасково. След това дойдоха в Пловдив. Там отидох и аз за нова среща с тях. Тук пак стана дума за Святия Дух, за водното кръщение, за Господнята вечеря. Някои от нашите братя приеха тези неща, други ги отхвърлиха. Всеки от нас, които бяхме там, пое своя път -едни към конгрешаните, други към баптистите, трети към случайни, малки молитвени събрания.

СРЕЩАТА С АНГЕЛА. ПРИЕМАНЕ НА СВЯТИЯ ДУХ
По пътя от Пловдив до София бях в тягостно състояние, в душевно раздвоение. Имаше ли истина в думите на братята руси? Не се ли бяха отклонили от евангелската правда? Вглъбен в себе си, без мисъл за външния свят, крача аз към дома. Изморен не от пътя, а от смущение във вярата, прекрачих прага на своя дом. Исках да остана в усамотение. Помолих жената да вземе децата и да отиде в магазина на ул. "Гробарска".

Като останах сам, легнах на леглото си, но веднага станах да се помоля. В същият миг щом коленичих, през мен премина огромна сила като електрически ток. Така мощна, че ще ме смаже, ще ме погуби. И ето, пред мене блестящ ангел, също като човек, без разлика, но сияещ - очите ми ще ослепеят от слънчевия му блясък. Какво лице, какви слънчеви дрехи! Същинско сияние на слънчев утринен изгрев.

Ангелът сложи ръце на раменете ми. Моите ръце се опряха на неговите. Чудно! Опирам се на силно, могъщо тяло, а същевременно чувствам мекота, нежност, като че тяло без кости. Натисна ме ангелът и внезапно се отдръпна назад, удари ме силно по главата. Черепът ми се удари на темето. След миг раната заздравя. От всичко това болка не почувствах.

Тогава дойде Святият Дух в мене. Започнах да говоря думи на непознат език. Какъв беше, не можах да разбера. Същевременно онемях за родния си език - не можах дума да продумам! След сърдечна, силна молитва говорът ми се възвърна.

Това благоволение - Святият Дух - Бог ми даде през есента на 1919 година.

През зимата се сближих с група мои съмишленици. Разказах им за чудесата, които Бог благоволи да ми изяви. Трогнаха се хората. Молих се и тях Бог да благоволи. И някои получиха кръщение със Святия Дух. Създадох връзки в града, поведох кореспонденция със съмишленици и близки и далечни селища на страната.

Това беше началото на евангелското дело в България. Аз бях на синора на голяма буренясала нива. Молех Бога да укрепи моя дух. Това беше през 1920 година.

В тихите часове на моя живот стана нещо обикновено да бъда повикан от Духа Божий, да бъда изпращан тук и там, където имаше нужда да се помогне във вярата, в изцелението на болни души. И аз бях винаги готов. Случваше се да тръгна на път веднага, неотдъхнал от тежко завръщане. Аз бях слуга на Бога, ратник на една велика истина, която разцъфтяваше, за да докосне сърцата на хиляди мои братя и сестри.

Така се случи и сега. "Костадине, тръгни за село Брест." Само тези няколко думи. Къде е това село? Нито съм ходил там, нито пък името му съм чувал. "Иди." И аз тръгвах. И ето доказателство, че гласът беше от небето. Щом слязох на гарата, към мене се стрелна врабешко ято от селски деца.

- Чичо, чичо, ела да ти покажем кои хора търсиш. Ще те заведем до къщата, където са.

Децата ме заведоха до един дом, където заседаваше съборът на баптистите. Като ме видяха, че влизам, много се зарадваха. Разпитваха ме това-онова. Научили се, че съм петдесятник. Там за първи път и аз чувах тази дума "петдесятник".

- Откъде сте взели това учение? Къде пише за него в Стария и Новия завет? - питат.

Аз взех Библията. Чета им от Стария и Новия завет. Благодарение на добрата си памет познавах подробно Словото. Говорих им за Святия Дух и милост Божия посети цялото събрание. Всички, около 500-600 души, насочиха вниманието си към мене. Над братята се разля една топлина, едно оживление, една радост. А там в мнозинството две момчета от събора запищяха, та цялото събрание настръхна. След това всички паднаха в силна молитва.

Събранието водеха двама пастори румънци. Те се отнесоха строго с мене, но всички баптисти-софиянци взеха моята страна. След молитвата се обърнах към братята:

- Какво почувствахте, особено вие, които преди малко така силно извикахте? - и посочих двете момчета, които развълнуваха събранието.

- Радост, голяма радост, голяма благодат! - стаята гръмна от викове.

Румънските пастори, които преди молитвата поддържаха, че всичко, което стана в събранието в мое присъствие, било от лукавия, наведоха виновно глави.

- Не е така, както мислехме. От Святия Дух е.

Съборът завърши. Всички поеха пътя си към родни села и градове, радостни, с лекота в душите, утвърдени във вярата.

Наскоро след това събитие Бог ме праща в друго село. "Костадине, иди там..." Гласът тих, чист, приятен, същински човешки глас, но неизразимо нежен. Аз свикнах вече с него и не се боях, както в първите дни.

Като чух Божието поръчение, в същия момент видях във видение самото село като на кино. Ето рекичката през него, хълмовете, които го обграждаха. Не някой цар или император ме праща посланик в чужда държава, а самият Бог, Цар на Царете, ме изпраща да извърша Неговото дело! Щастливи бяха тези времена за мене.

Отидох в посоченото село. Първо потърсих кмета да разреши събранието. Нямаше го. Хайде при попа. Зарадва се Божият ратник, помогна. На събранието се събраха много хора - двеста-триста души. За нощуване се скараха. Свещеникът ме дърпа към дома си, други викат: "Не, отче, у нас ще бъде!" Мнозинството победи. Поведе ме един благочестив брат към дома си. Там пък друго махленско събрание с 20-30 души. Така обиколих няколко села.